Дороти Идън
Горчиво вино (11)

Десета глава

Гроздобер… Берачите пристигаха от ранни зори. Около две дузини мъже и жени на различна възраст дойдоха от Перъмейта пеша или с разнебитените си каруци. После се скупчиха във вътрешния двор, за да изпият чаша горещ силен чай и да опитат направените от мисис Джарвис пресни хлебчета и кифлички.

В Иръби бе традиция берачите да са добре нахранени. Огромни кошници със студена храна щяха да бъдат отнесени до хълмовете по пладне, а за вечеря бе предвидена друга храна, съпроводена с големи количества vin ordinaire^[1]. За онези, които не понасяха вкуса на виното, бе предвиден силен подсладен чай. Но нямаше бира и ром.

Джилбърт Месингъм от Иръби бе малко ексцентричен в това отношение. Но той бе честен работодател, плащаше добри надници и хората го харесваха. Дори и най-върлите пиячи на ром, на които им призляваше от киселия вкус на виното, го пиеха поради липса на нещо по-силно. Жените го смесваха с вода, за да утолят жаждата си.

Това, което най-много им харесваше, бе, че мистър Месингъм делеше с тях импровизираната закуска, въртеше се наоколо, смееше се и разговаряше с тях, отнасяше се с работниците като със стари приятели. Такава бе и леко прегърбената възрастна жена с прошарена коса, която раздаваше широки усмивки, а когато един светлокос младеж извади цигулка и засвири, тя повдигна полата си и започна да танцува жига.

Юджени наблюдаваше от прага и пляскаше с ръце, развеселена от забавната сцена. Младежът дълбоко се поклони, а възрастната жена направи театрален реверанс.

Тазгодишният гроздобер в Иръби предлагаше още една атракция — това бе възможността хората да зърнат новата господарка на имението.

Те не успяха много добре да я огледат, тъй като Джилбърт се бе разпоредил Юджени да си стои вкъщи, далеч от палещите лъчи на слънцето. Без да обръща особено внимание на възмутения й протест, той каза, че не желае тя да върши глупости. След залез-слънце тя можела да отиде и наблюдава отдалече, щом това й харесвало.

Така денят, който бе започнал толкова жизнерадостно, се превърна в дълга върволица от скучни часове. Известно време тя бе заета с ръкоделието си, след това свири на пиано, а накрая започна ново писмо до Сара, огорчена, че е отстранена от това забавление.

Докато изкореняваше бодливите храсти и магарешките тръни от мястото, наречено вече парк, тя не можеше да си побъбри дори с Пибоди, защото и той бе заедно с берачите.

След обяд къщата остана безлюдна. За обяда на работниците мисис Джарвис бе приготвила огромни количества хляб, сирене и студена наденица. Фоби й помогна да отнесат кошниците с храна и без предупреждение и двете бяха останали на хълмовете.

В къщата остана единствено Джейн. Когато Юджени с нотка на сарказъм я попита дали не би искала и тя да вземе участие във веселието, Джейн категорично заяви, че не желае.

— Не бих могла да понеса жегата, госпожо. Не знам Моли как се справя. Сигурно кожата й е доста дебела.

— Моли?

— Мисис Джарвис, госпожо. Моля да ме извините. Тя каза да я наричам Моли — така звучало по-приятелски. Освен това, тя е само с година по-голяма от мен. Сега е само на двадесет и шест, а колко неща е преживяла. Мен това би ме убило.

— И аз така мисля — отвърна сдържано Юджени.

Сладникаво-сантименталният характер на Джейн я дразнеше. Но коя беше тя, та да критикува? Тя също не би понесла жестоката съдба на мисис Джарвис.

Въпреки всичко тя намираше, че бе крайно непоносимо да стои в къщата като затворник, когато навън ставаха такива значими неща, и след обяда, нарушавайки разпорежданията на Джилбърт, тя си сложи широкополата шапка, разтвори слънчобрана и се отправи по прашния път, за да наблюдава отдалече вълнуващото зрелище.

Един от мъжете бе вързал червено шалче на главата си, а друг — синьо. Джилбърт презираше шалчетата. Юджени зърна червенокосата му глава, докато се движеше между редовете, за да наблюдава и съветва. Това приличаше повече на приятелско бъбрене, от време на време се разнасяше песен. Небето бе синьо, хълмовете — кафяви и масленозелени, а гроздовете — черни и покрити със сребърен прашец. От това би се получил интересен акварел, който можеше да изпрати у дома на Сара. На другия ден щеше да вземе със себе си триножника и палитрата си. Може би Джилбърт щеше да реши, че това занимание по би й подхождало. Самотата все още я измъчваше.

Вечерта по време на вечерята тя бутна настрани чинията си почти без да е докоснала храната. Агнешкото не й хареса.

Джилбърт я изгледа.

— Какво има? Не си ли гладна?

Неговата чиния бе празна, въпреки че месото бе жилаво.

— В момента — не.

Тя позвъни с малкото сребърно звънче и щом мисис Джарвис се появи, тя каза със студен назидателен тон:

— Не мисля, че можеш да се справиш добре и с двете задължения, мисис Джарвис. Или се заеми с готвенето, или — бери грозде, но не и двете.

Мисис Джарвис бе изрядна както винаги с бялата си престилка и боне. Само извивката на шията й се бе зачервила от слънцето. Тя погледна бързо към Джилбърт, след това — към Юджени и сведе очи.

— Съжалявам, госпожо. Мислех, че ще съм полезна на лозето. Гроздовете изглежда са презрели и трябва бързо да се откъснат.

— Разбираш ли нещо от лозарство?

— Не, госпожо, ала не е трудно да се познае кога плодовете са узрели.

— Хубаво, само че единственото, което аз сега мога да позная, е, че вечерята не става за ядене. Почисти масата и донеси някакви плодове… ако успееш да намериш нещо друго, освен грозде.

— Не си справедлива — каза Джилбърт, когато мисис Джарвис излезе. — Моята порция бе чудесна.

— Защото не си усетил вкуса й. Ти все още си на лозето си. Надявам се, че не подкрепяш поведението на мисис Джарвис. Аз не й бях позволила да остава на лозето.

— Добре, успокой се, мила. На нея й бе интересно и искаше да се включи в начинанието. Тя работи много старателно.

— Това не е работа за жена в нейното положение. Още повече, след като ти решаваш с какво да се занимава жена ти.

Това изкара Джилбърт от търпение.

— Това ли било? Пъхаш си носа, където не трябва.

Юджени се нацупи.

— Денят бе толкова дълъг. Бях съвсем сама, като изключим Джейн и жалката й компания.

— Тогава остави мисис Джарвис вкъщи и гледай утре вечер да си доволна от вечерята. Но ще трябва да приемеш факта, че аз няма да допусна да работиш навън. Това не е за теб. Кожата ти ще загрубее. — Той я целуна за помирение. — Така е много по-добре. Би ли ме извинила? Трябва да проверя нещо.

Юджени си мислеше, че навярно мисис Джарвис я е гледала със съжаление, когато остана сама на масата. Но жената не каза нищо. Тя само остави фруктиерата с ябълки и праскови и излезе. Миг по-късно Юджени я чу да се смее във вътрешния двор. Или може би друг се смееше, а пък някой пееше. До ушите й долетя и далечният звук на цигулката и тропотът от танцуващите върху калдъръма нозе.

Защо ли никой от тези хора не бе уморен от дългия ден? Дори бялото какаду наежи перушината си и тихо изкряска в клетката си, сякаш бе обхванато от всеобщото вълнение. Юджени можеше да се закълне, че долавя във въздуха аромата на младото вино. Но това бе невъзможно. Трябваше да минат поне двадесет и четири часа преди ферментацията на ширата в дълбоките тъмни бъчви да започне. Юджени реши, че през следващата година няма да се държи като външен човек и нямаше да е необходимо да излива глупавото си раздразнение върху мисис Джарвис, за да прикрие самотата си.

Въпреки че Джилбърт не й позволяваше да се разхожда по хълмовете в горещината, в края на втория ден я помоли да дойде в прохладната винарска изба. Бе много развълнуван. Влезе забързано в къщата, повика я, хвана я за ръка и каза, че тя положително трябва да види това, което става.

За него това винаги щеше да си остане чудо. Ферментацията бе започнала. Изцеденият от плодовете сок се движеше като живо същество. Той кипеше, съскаше, свистеше и бълбукаше, а повърхността от люспи непрестанно се извиваше и бълбукащите мехурчета преминаваха през нея.

Избата бе изпълнена с острия тръпчив мирис на ферментацията. Юджени копнееше да излезе на чист въздух, но усети, че това няма да се хареса на Джилбърт и останалите зачервени и изпотени мъже, които работеха на пресата и пълнеха друга бъчва.

— Сякаш е живо! — възкликна тя.

Джилбърт високо се изсмя. Той бе опиянен, без да е докосвал кипналото вино.

— Прашецът на гроздето прави нещо като мая, кипва и с това започва ферментацията. Тайната на майсторлъка е да знаеш кога да наточиш виното в бъчвите. За сотерна^[2], за да се запази съдържанието на захар, ферментацията трябва да е бърза. За сухите червени вина процесът е по-продължителен. В тази бъчва ще стане най-доброто бордо на Иръби. Подрязвал съм лозите с ножиците, които вуйчо ти ми даде при първата ни среща. — Той улови ръката й, тя усети вълнението му и топло му се усмихна, въпреки че от тръпчивата миризма в избата отново й прилоша. Не можеше да повярва, че някога ще свикне с нея. За себе си не бе убедена, че врящият магьоснически казан е нещо романтично, което можеше да навее спомена за първата им среща във Франция.

— Добре ли премина гроздоберът? — попита тя. Беше й приятно, че Джилбърт й даде възможност да заличи лошото впечатление от детинското си поведение миналата вечер.

— Прекрасно! Ти ми донесе късмет.

Няколко дни по-късно тя написа:

„Скъпа моя Сара,

За пръв път оставам сама със слугите. Скъпият ми съпруг се отправи към Сидни с една пратка вино, бутилирано преди две години. Направи го, за да освободи място в избата за тазгодишната реколта и да спечели малко пари. Виното ще бъде купено от собствениците на хотели и клубове и от частни лица в Сидни, а една малка част от него ще изпратим в Лондон, за да разнася славата на Австралия като лозарска страна. Чухме, че останалите лозари от Ривър Хънтър може да се окажат в по-добро положение от нас, тъй като там мястото е по-закътано от горещите летни ветрове и зимните мъгли.

Джилбърт създаде Иръби с толкова непосилен труд, че не вярвам някога да напусне това място. Радвам се, че градчето Перъмейта не е далеч от нас. Лозята по река Хънтър са по-отдалечени от цивилизацията.

За пръв път се разделям с Джилбърт. Рано тази сутрин бях ужасно уплашена от три кенгура, които минаха с невероятен шум край къщата и утъпкаха прекопаните наскоро от Пибоди лехи. Те са много странни и тромави създания и сякаш имат пружини на задните си крака. Изглежда, че стадото е минало през лозята и доста ги е изпотъпкало. Добре е все пак, че това се случи сега, а не преди гроздобера.

Белият ми папагал — нарекох го Еразъм, защото изглежда много мъдър — тревожно крещи, а може би му е приятно, че е успял да ме уплаши. Изглежда доста доволен от себе си и след като приключи пронизителните си крясъци, той съвсем ясно произнася единствената дума, на която успях да го науча: «Мерси!». Казва я доста странно и през цялото време вперва лъскавото си око в мен, сякаш знае, че ме забавлява. И в действителност е точно така. Толкова се смях, че мисис Джарвис дойде да провери какво става.

Положихме всички усилия, за да убедим Еразъм отново да ни покаже способностите си, но той отказа и увисна надолу с главата, като се държеше само с едното си краче за пръчката в клетката. Наистина е много добър клоун.

Когато се върне, Джилбърт ще доведе със себе си първите ни гости за уикенда: Бес и Едмънд Кели, скъпата суетна мис Ешбъртън, за която ми е домъчняло, доктор Ноукъс и съпругата му, семейство Уентуорт и един друг лозар — мистър Блексленд, който също така е и изследовател, а предполагам — и интересен събеседник.

Гостните ни стаи ще бъдат използвани за пръв път. Можеш да си представиш колко сме заети ние, омъжените…“

Напоследък времето бе позахладняло. Човек можеше да се разхожда и да се наслаждава на слънцето. Юджени, с вроденото й чувство за справедливост, трябваше да признае, че се радва на краткото отсъствие на съпруга си. Когато той се завърнеше, щяха да се срещнат като стари приятели. Чувството на леко неудобство между тях, особено от нейна страна, щеше да изчезне. Или поне тя така се надяваше.

Зачестилите в последно време бури помогнаха по-лесно да се обработва земята. Посадената през лятото трева се бе разстлала като зелен облак наоколо. Розовите храсти, с които Пибоди се бе сдобил от Перъмейта, бяха посадени, а също и орловите нокти, които се бяха увили около колоните на верандата, различни местни видове храсти, коледни звезди, хибискуси и австралийски акации, които Пибоди обещаваше да се покрият с великолепен златист пух през пролетта. По линията, която разделяше парка от заграденото място за конете, Пибоди бе направил една естествена преграда от плачещи върби. Те не зарадваха особено Юджени, защото й напомняха за детския гроб край потока. Тя посещаваше с неохота това място, дори и след като черните лебеди долетяха. Наблюдаваше ги отдалеч и си мислеше колко много й напомнят печалните фигури на оплаквачи.

Веднъж, когато Юджени си позволи да критикува избраното от Пибоди място за посаждането на един храст, той захвърли лопатата и си отиде. По-късно се върна, като си мърмореше нещо под носа и поглеждаше подозрително към къщата. Храстът случайно бе засаден на една крачка от предишното място. Без съмнение, това бе най-доброто, което Пибоди бе могъл да направи като жест на извинение.

Басейнчето за птици, което Юджени намери в една ковачница в Перъмейта, било захвърлено от емигранти, чийто фургон бил вече пренатоварен, не получи одобрението на Пибоди.

— За проклетите гарвани! — каза той.

— Не е. Когато паркът бъде готов, ще долетят по-малки птици. Виждала съм ги в парка на губернаторската резиденция: орехчета, гълъби с ветрилообразни опашки и сипки с великолепни пъстри пера.

— Ще се появят и големи лакоми гълъби — каза намръщено Пибоди. — И кукабури, от които ще оглушеете.

Без да обръща внимание на песимизма му, Юджени мечтателно продължи:

— Трудно мога да си представя кога това място ще се изпълни с цветя, дървета и птици.

„Градината ще скрие от погледа самотната пустош, която ни обгражда“ — каза си тя.

— Приличате ми на господаря — оплака се Пибоди. — И той не престава да говори за лозята. Казва, че щял да доживее да пие петдесетгодишно бренди. Ще се откаже. Това е едва първата му година в Иръби. Ще има много да чака. Вие също ще трябва да почакате, докато паркът заприлича на тези в Англия — стрелна я той с очи. — Проклета страна! — добави той и се отправи нанякъде, тътрейки краката си.

Този път глуповатият тъжен човек стресна Юджени. Той не спираше да докосва тъжните струни в душата й. Но тя трябваше да се пребори с носталгията и твърдо бе решена да го стори.