Ан Мари Уинстън
Веднъж в живота (4)

Трета глава

— Че-стит рож-ден ден!

Джени засия, когато сложиха пред нея тортата и запалиха свещичките.

Поздравиха я с песен. Гласът на Марина изобщо не приличаше на този на Кери, беше изразителен и приятен. Даже когато говореше, звучеше мелодично. Съпругата му нямаше този глас. И все пак… Развеселена, тя накланяше главата си по до болка познат начин, скръстваше заплашително ръце, щом се нервираше, а изражението на лицето й бе толкова характерно, когато я бе заварил да полива цветята…

Странно. И още по-лошо — възбуждащо. Можеше да предвиди поведението й и това го караше да се чувства по-свободен, отколкото с всяка друга жена. Наистина, тя съвсем не изглеждаше като Кери. Жена му беше по-ниска, с по-омекотени форми, склонна към напълняване, ако не пази диета. Марина бе слаба и стройна. Гърдите й не можеха да се сравнят с тези на Кери, но за дългите й крака можеше да мечтае всеки мъж. Представи си ги обвити около кръста му…

По дяволите! Какво му става? Той не бе забравил жена си, още я обичаше и не мислеше да се жени отново. Освен това, едва ли и тя имаше такова желание. Тялото й беше като на момиче от корицата на списание, но изглежда въобще не осъзнаваше красотата си. Не се държеше като жена, свикнала с мъжки комплименти.

Беше мила, приятелски настроена, харесваше дъщеричката му… И наред с това бе невероятно сексапилна.

Дали подозираше колко искаше да я целуне онази вечер? Когато се прегърнаха, то бе от желание да споделят мъката си. Бен дълбоко се трогна, че тя се разплака заради Кери. Бе минута на взаимно успокоение от печалните загуби, които бяха преживели и двамата. Но подсъзнателно той се почувства увлечен. Слабото й тяло, притиснато към неговото, запали огън, който не бе горял от смъртта на Кери. Долови учестеното й дишане. Сърцето й биеше в ритъм с неговото. Сетивата му се пробудиха и за миг той я пожела. Марина излъчваше нещо неуловимо и познато, което го възбуждаше.

Жадуваше ли и тя целувките му? Или топлината на тялото му? И двамата бяха самотни. Може би й се искаше неангажираща връзка, която ще донесе успокоение и на двамата.

Какви са тези диви фантазии, Брадфорд?

Досрамя го от самия него. Опита се да забрави еротичните си мисли и се обърна към Джени, която довършваше тортата си. Взе фотоапарата и се приготви да я снима, ококорила очички пред купа подаръци, който Хелън и Марина натрупаха на масата.

— Ето, миличка, това е от баба. — Хелън сложи един пакет пред момиченцето.

Трудно беше да накарат Джени да отвори всички пакети търпеливо. Щом се появеше нова играчка, тя я грабваше и искаше да играе с нея. Трудно я връщаха към другите пакети.

Марина й подаваше подаръците с подходящите пожелания и обяснения, като внимаваше да не убие ентусиазма и интереса на детето. Бен можеше да се закълне, че тази жена има свои деца.

Може би е имала!

Кръвта му изстина. Каза, че е загубила съпруга си. Не бе помислял, че може би с него е имало деца. За такива страшни нещастия не би могло да се говори! Той самият беше сънувал кошмари какво щеше да стане, ако и Джени бе попаднала под колелата.

— Много добре забавлявате деца — сякаш продължи мислите му Хелън.

Той бързо погледна Марина, за да види реакцията й, но тя се засмя:

— Обичам децата.

— Имате ли племенници? — продължи майка му в същия тон.

— Не. — Марина извади една подскачаща жаба с ключе. — Обаче двете със сестра ми притежаваме магазина за играчки и книжки „Детски свят“. Всеки ден в него идват много деца на различна възраст. Някои семейства ни посещават толкова често, че дори знаем имената и възрастта на децата им.

— „Детски свят“… на Даунингтън Плаца?

Марина кимна.

— Ходила съм там. Имате много хубави неща.

— Благодаря. Продаваме традиционни играчки, траят дълго и развиват въображението на децата. В днешно време много от игрите са електронни и бързо им се насищат… — Тя се сепна. — Извинете. Разбъбрих се по моята тема. Всъщност, сестра ми Джилиан поръчва повечето от играчките. Аз съм специалист по детска литература.

Докато двете разговаряха, Бен разгледа играчките от Марина. Една чудесна антология с детска поезия, илюстрирана от много известен художник. Вторият пакет съдържаше бяло пухкаво зайче, точно като за двегодишно дете. Джени веднага го притисна към гърдите си и цяла вечер стоя с него. В третия пакет имаше миниатюрна къщичка с кукли с различни мебели. Ясно бе, че обича работата си. Той се почувства някак… разочарован. Толкова приличаше на Кери в отношението си към домакинството, че не бе и помислил, че работи навън…

— Изглежда ти отнема много време… — отбеляза някак раздразнено той!

Тя веднага почувства неговата резервираност, сякаш знаеше какво мисли.

— Доставя ми удоволствие. Напоследък работя много… — Поколеба се малко и добави: — Предпочитам да бъда сред хора.

Бен понечи да отговори, но майка му го изпревари и хвана Марина за ръката.

— Възхищавам се от теб, скъпа! Знам какво е да загубиш съпруг съвсем млада. Човек трябва да бъде много силен, за да не се поддаде на унинието.

Бен бе изумен. Когато спомена пред нея, че е поканил съседката на тържеството на Джени, тя го изгледа почти враждебно. Майка му много обичаше Кери и може би се опасяваше, че от мъка по нея синът й ще си изгуби ума и ще се ожени за първата срещната.

Марина улови ръката на възрастната жена.

— За вас е било много по-трудно с малко дете. Аз също се възхищавам от вас и Бен. Аз се грижа единствено за моите две домашни животинчета. — Оттегли ръката си и погледна часовника. — О, време е да тръгвам. Лъки вече отговаря на името си, много е мила. Отивам да я нахраня.

— И нашата рожденичка май вече заспива — посочи Хелън момиченцето. Главичка на Джени беше клюмнала над книжката. — Бен, ще я сложа в леглото, докато изпратиш Марина.

Той отново се изненада. Майка му направо го подтикваше да предприеме нещо. Въобще не бе и помислил да я изпраща. Близостта й го смущаваше и объркваше.

— Благодаря ти, мамо, ще се върна скоро — съгласи се той, защото не му се искаше да бъде груб.

Когато Бен затвори вратата след себе си, Марина се поколеба за миг, сетне се обърна към него:

— Вечерта беше чудесна. Но няма нужда да ме изпращаш до вратата. Не се притеснявай…

Тази жена наистина усещаше какво се върти в ума му.

— Не, не ме притесняваш.

Да се поразходи с нея бе приятно, като се изключи привличането, което изпитваше към нея.

— Майка ти е чудесна. Моята почина преди години и още ми липсва. — Благодарна бе, че поне тези думи бяха самата истина. Майката на Марина беше починала, когато тя бе на шестнайсет години, а тази на Кери — горе-долу по същото време от инфаркт, само година след смъртта на баща й.

— Мама ме подкрепя от месеци насам. Ако не ми беше помогнала за Джени, не зная как щях да се оправям, може би щях да наема бавачка.

— У вас ли идва?

— Не, оставям детето при нея, когато тръгвам на работа сутрин. Така е по-удобно, защото понякога програмата ми е натоварена и се налага да закъснявам. Ако наема жена, това ще ми създава допълнителни проблеми. — Той отвори градинската врата, съединяваща двата задни двора и я изчака да мине.

— Аз бих могла да я пазя от време на време. Ще ми бъде много приятно.

— О, Джени понякога е непослушна!

— Говоря сериозно. Нямам фиксирано работно време. Мога да я взема със себе си, ако се наложи да прескоча до магазина.

— Благодаря. Ще го имам предвид.

Изобщо не мислеше да й оставя детето. Майка му се бе пристрастила към новата си роля и нямаше да позволи.

— Какво работиш?

— Занимавам се с инвестиционни проекти… Съветвам хората как най-рационално да влагат парите си, за да печелят от тях. Понякога се налага да вечерям с клиенти или имам други бизнес срещи. Така че не мога да оставям Джени с когото и да било. Може би трябва да си потърся по-спокойна работа, но тази ми харесва.

— Важно е човек да се занимава с това, което го удовлетворява. Никога не съм допускала, че работата ще запълни толкова живота ми, докато не…

Гласът й секна и Бен я погледна. Тъжният израз на лицето й му подсказа за какво мисли. Хвана ръката й. Бе малка и нежна, с гладка фина кожа.

Без да се замисля, без дори да го иска, той я поведе към големия дъб пред задната врата на къщата. Тя се обърна към него и той усети парфюма й. Настъпи неловка тишина, в която сякаш звучаха неизречените им мисли. Огромните й очи потърсиха неговите и леко се притвориха, когато той погледна прелестните устни. Какъв ли беше вкусът им? Пожела да го узнае с цялото си същество.

Усети как лудо бие пулсът й. Марина бързо се отскубна.

— Бен, не мисля, че… Може би ще бъдем съседи дълго време, никой от нас не бива да съжалява…

— За какво да съжалява? — Той отново хвана ръката й и пристъпи крачка напред.

Марина отново се отдръпна и почти изгуби равновесие, стъпила накриво на ръба на лехата с цветя. Залитна и попадна точно в ръцете му.

Какво правиш, Брадфорд? Тази жена все още е в траур, както и ти.

Но и тази мисъл не го накара да се отдръпне.

Тя се задъхваше от вълнение, но той не можеше да види изражението на лицето й в тъмнината.

— Не мога да се владея — прошепна смутено Марина. — Прекалено много те харесвам. Но не желая да последвам мъж в леглото, само за да се спася от самотата. Сексът не е разрешение…

— Да не би да си мислиш, че аз… — запротестира той, но млъкна. Тя отново бе прочела мислите му.

— Предполагам колко много си обичал съпругата си, щом не можеш да я забравиш, а и аз не мога да искам това от теб…

Не можеше да мисли. Не искаше да мисли. Тя беше права. Искаше да я притисне до дървото и да я целува до забрава, да я гали, докато не започне да го моли за повече.

Ти си обичал жена си.

Да, така беше. Той обичаше Кери от цялата си душа и сърце. Ако не беше я загубил, никога нямаше да потърси любовта на друга. Единствено нея бе желал, въпреки болката и неразбирателството помежду им през последните месеци от съвместния им живот. Тя беше смисълът на дните му. Смъртта й отвори огромна празнина в живота му и не знаеше дали изобщо някога ще успее да я запълни.

О, Господи, дай ми още един шанс! Бих направил всичко, за да си я върна…

Кери си бе отишла завинаги.

И сега той държеше в ръцете си… Марина. Нейните стройни бедра усещаше до своите, а топлият й дъх галеше пламналото му лице.

Изведнъж Бен изпита гняв. Защо отново му бе напомнила за загубата и за самотното съществуване, на което бе обречен? Това го накара да я пожелае още по-страстно. Не можеше да прецени дали тя съзнателно бе флиртувала с него и го бе предизвикала.

— Не, не можеш! — Искаше му се да я уязви. — Права си, обичах жена си. Но аз съм мъж и когато привлекателни жени ме предизвикват, добре знам с какво да им отговоря!

С едно грубо движение той вкара крака си между бедрата й и леко я разтърси.

— Затова стой далече от мен, освен ако не искаш да получиш това, за което непрекъснато ме провокираш!

 

 

Проливният дъжд, който се ля цялата следваща седмица, напълно отговаряше на мрачното настроение на Марина. В събота сутрин, няколко дни след отвратителния край на вечерта с Бен, тя се дотътри до магазина. Както винаги, Джилиан беше там преди нея.

— Добро утро — изчурулика сестра й.

— Добро. — Тя окачи мокрия си шлифер на закачалката в антрето и се отправи към малката кухничка. Джилиан пиеше обичайното си силно черно кафе. Откакто бе разбрала, че след инцидента Марина предпочита чай, предвидливо й запарваше в чайника всяка сутрин.

С чаша в ръка, Марина нахлузи розовата си работна престилка и се отправи да вземе книгата за приходи и разходи.

От задната част на магазина се чуваше приглушено тракане. Джил разопаковаше новата пратка с механизирани играчки, пристигнала вчера. Наближаваше Коледа, а тя се чувстваше все по-потисната. Коледа без Джени…

Всичко бе минало.

Коледа без Бен… След като завърши колежа, той й подари годежен пръстен и оттогава винаги бяха заедно. Вероятно сега пръстенът бе бутнат някъде между бижутата на Кери. Бен!

Господа, искаше да го забрави. Избухването му я стъписа и уплаши. Мислеше, че разбира колко страда, но едва тогава осъзна в какво дълбоко отчаяние е изпаднал. И, разбира се, за мъж като него, мъката водеше до сексуално объркване, за което не беше помисляла.

Защо ли си въобрази, че може да му бъде просто приятелка? Най-глупавото нещо, което бе направила, бе закупуването на къща, близо до неговата. Честно казано, не бе имала намерение да флиртува.

Но очевидно той бе привлечен от нея. Може би е направила неща, които не осъзнава. Разбира се, Марина бе великолепна — в сравнение с хубавичката Кери.

Звънчето на магазина я върна към действителността. Поздрави жената, която влезе, и я остави да избира, докато опаковаше да изпрати няколко покупки от вчерашния ден. Когато отново се звънна, тя погледна и едва не припадна от притеснение. Съгледа Бен на входа.

Беше облечен в шлифер с качулка. Косата му беше мокра. Водеше със себе си Джени и се наведе да й свали розовата мушамичка. Сетне се изправи и погледите им се срещнаха. Той й кимна за поздрав и тръгна към нея.

Марина изпадна в паника. Не искаше да разговаря с него. Страхуваше се, че ще се разплаче, ако тонът му стане груб. Измъкна се иззад щанда и се оттегли в задната част на магазина.

— Имаме купувачи. Ти си специалист по играчките, можеш да им помогнеш, а аз ще разопаковам — едва промълви тя.

Джил се изправи и я погледна учудено.

— Добре, отивам. Какво ти става?

— Нищо. — Хвана се за стомаха и се преви. — Храносмилането ми не е наред. След малко ще ми мине.

Джилиан изчезна отпред, а Марина седна на един пакет. Велика стратегия, няма що!

Решително се изправи и започна да брои играчките в един от пакетите. Сестра й се подаде през вратата.

— Един мъж иска да говори с теб. Води със себе си малко момиченце.

— О, някой от клиентите ли е?

Джилиан явно се забавляваше.

— Не. Подозирам, че е високият, тъмнокос, хубав твой съсед с дъщеричката си. Помниш ли го?

— О, да…

— Идваш ли или да го пратя вътре?

Марина скочи.

— Не, не, аз ще изляза! — Само това й липсваше, да остане насаме с него в малката стаичка.

Бен стоеше до масичката в ъгъла. Беше сресал косата си и свалил шлифера. Навсякъде наоколо имаше играчки и Джени вече си беше взела малък чаен сервиз и една парцалена кукла.

— Здравей, Бен — усмихна му се пресилено Марина. — Май за пръв път идваш в нашия магазин, нали? Ако търсиш нещо специално, само кажи…

Джилиан се разхождаше наоколо и се подсмихваше. Марина я представи.

— Това е сестра ми, Джилиан Кер. Джил, съседът ми, Бен Брадфорд и дъщеря му.

— Радвам се, Бен. Надявам се да ни станете постоянен клиент. Преди да тръгнете, попълнете, моля, една карта на клиента за Джени. Така няма да пропуснем рождения й ден.

— Благодаря. — Изглеждаше очарован. — Вие двете наистина си приличате.

— Така казват — примигна Джил. — Но когато наистина се запознаят с нас, виждат, че всъщност аз съм „красавицата“ на семейството.

— И освен това е изключително скромна — обърна се Марина и леко я побутна — Нямаш ли си някаква работа?

— „Та-та“ — махна Джил на Бен, — беше ми наистина приятно да се запознаем.

Марина се обърна към него и видя, че той се залива от смях.

— Всъщност, не прилича на теб, когато заговори.

— Благодаря. И аз така мисля. Година и половина е по-малка, но винаги първа вземаше думата. Хората ми казваха мълчаливата Кер… — Изведнъж се сепна и млъкна. За какво е дошъл?

Да, понякога си необяснимо потайна и резервирана, не си като Джилиан.

О, ами ако той знаеше всичко? Веднага смени темата.

— Мога ли да ти услужа с нещо?

— Не търся нищо специално. Дойдох да се извиня за онази вечер — рече той и я погледна открито.

Сърцето й се обърна.

— О, няма значе…

— Не, има значение! — махна той с ръка. Изглеждаше притеснен. — Ти наистина си красива, Марина. Не е твоя грешката, че реагирах така.

— Аз също съжалявам, ако несъзнателно съм те провокирала. Много мислих след това…

— Не си ме провокирала. Чуй ме. Аз съм виновен.

— Ще приема извинението ти и ще забравим, съгласен ли си?

Бен кимна и облекчено изправи рамене.

— Дори не се надявах. От две седмици се самообвинявам. Ще си останем приятели, нали?

— Да.

Обичаше очите му — смарагдовозелени, с безброй златисти и черни точили. Беше като омагьосана. Бен също не откъсваше поглед от нея. Приглушеният шум в магазина ги обгръщаше отвсякъде, но те сякаш бяха съвсем сами. Накрая той с усилие отмести очи и се огледа наоколо.

— Интересен магазин! Мога ли да се поразходя?

Тя се опита да успокои пулса си, като си повтаряше, че този поглед не означава нищо.

— Разбира се. Не е много обширен, но се мъчим да използваме пространството оптимално.

Марина го поведе из магазина. Джени остана при играчките. Странно, но се гордееше с работата си. Наистина й доставяше удоволствие да прилага на практика всичко, което бе научила през последните месеци.

— Изглежда изразходваш цялата си енергия в тази дейност — направи Бен широк жест с ръка.

Тя настръхна при тази невинна забележка.

— Всяко занимание, в което човек влага душата си, изисква енергия. Аз много обичам магазина и изпитвам удоволствие от работата си.

— Някои жени предпочитат да си стоят вкъщи.

— Без съмнение, особено когато имат деца. Удовлетворението вероятно е същото като да правиш професионална кариера.

— Кери си остана у дома, още преди да се роди Джени. Нямаше нужда да работи и аз предпочитах да е домакиня. На нея това й харесваше.

Марина усети металните нотки в гласа му. Коства й усилие да не му отговори с по-агресивен тон.

— Сигурно е така. Ако имат възможност за избор, вероятно повечето жени биха желали да си останат у дома.

— А ти?

Тя се поколеба.

— Никога не съм била финансово принудена да работя. Този магазин е нещо като любимо занимание за мен.

Това беше самата истина. Според Джилиан, Марина винаги бе искала да имат магазин. Съпругът й, разбира се, можеше да й осигури чудесен живот, но тя не беше жена, която можеше да се задоволи, обикаляйки по цял ден светските клубове.

Бен щеше да отговори нещо, но звънчето над вратата звънна и влезе друг посетител. Марина погледна едрия мъж на входа. Любезната усмивка замръзна на устните й, когато той се запъти към нея, сърдечно разтворил ръце, за да я прегърне.

Кой беше този?

— Марина! Как си? — Усмивката й се стопи в тъжна физиономия. — Много съжалявам за Рон. Не можахме да дойдем на погребението, но двамата с Мили се молехме за теб.

— Благодаря — едва промълви тя. Умът й трескаво прехвърляше имената на хората, които Джилиан й бе споменавала. — Джери… приятелят, който беше продал яхтата на Рон. Да, това е той. За щастие, Джил се появи зад нея и се втурна да го поздрави.

— Джери! Колко се радвам, че те виждам!

— И аз, малката. Още по-хубаво е, че Рина отново е на работа.

Джил помъкна Джери вътре и Марина се отпусна. Срещите с „приятели“ бяха мъчителни, въпреки че Джил ги предупреждаваше за амнезията. Тъкмо тръгна отново към Бен, когато отвътре се чу силен мъжки глас:

— Амнезия? О, господи, за това сме чели само в книгите! Шегуваш ли се? Абсолютно нищо ли не си спомня?

Марина погледна бързо към Бен. Той я гледаше с присвити очи. Беше чул.