Ан Мари Уинстън
Веднъж в живота (1)

Пролог

Болка… Режеща болка при всяко вдишване…

Господи, спаси ме…

Напрегнати гласове някъде над нея…

— Някой да ми помогне! Трябва да се стегне крака! Ще я изпуснем, ако продължи да кърви.

— Кръвна група!

— Съпругът й каза, че е А-положителна. Извикайте всички от екипа тук. Трябва да се опитаме да я спасим.

Болката утихна. О, дългоочаквано облекчение… Искаше да благодари, но не можа да промълви и дума.

— Докторе, погледнете раната на главата. Тъканта е разкъсана, черепът — силно увреден.

— Пригответе се за най-лошото. Не мисля, че ще успеем да й помогнем.

— Дори и да го направим, ще има нужда от постоянни грижи до края на живота си. Гръбначният стълб е засегнат.

— По дяволите! Толкова е млада! Как се е случило?

— Съпругът й обясни, че се е хвърлила под камион, за да спаси малката им дъщеричка. Изглежда детето е изтичало на улицата — рече съкрушен женски глас.

Кери виждаше жената. Лицето й бе скрито зад хирургическа маска, но очите й плуваха в сълзи.

На операционната маса лежеше обезобразено тяло. Вълниста тъмна коса бе разпиляна по металния плот. Алена кръв се процеждаше и се събираше на локва върху белия под. Изглежда беше в хирургическа зала. А хората наоколо — екип за спешна помощ.

Тялото беше премазано, но най-зле изглеждаше лицето. Чертите му се губеха в пихтиеста маса.

Кери не можеше да издържа повече на гледката. Не понасяше кръв! Бен й се подиграваше, че отказва да гледа с него дори трилъри. Но защо още гледаше всичко това?

Протегна се към дистанционното управление на телевизора…

… И осъзна, че се рее из въздуха… Душата й.

Изпищя, но никой от скупчените хора не погледна нагоре.

Как се е озовала там? Ужасена и уплашена, Кери се носеше под тавана на бялата зала. Жената на масата… Дългата черна коса… Не!

Какво споменаха преди малко? Че е спасила малката си дъщеря, като се е хвърлила под камион? Дъщеря… Джени! Къде е Джени?

Раздвижи се. Не вървеше, не изразходваше никаква енергия и все пак се движеше из стаята. Мина през стената…

През стената!

Истината проблесна в съзнанието й.

О, Господи! Господи, Господи, Господи, моля те, не го позволявай! Не бива да умирам! Само на двайсет и шест години съм! Бен има нужда от мен. И дъщеричката ни! Помогни ми! Моля те, помогни ми…

Озова се в съседната зала. Безжизненото тяло на непозната руса жена лежеше на масата, заобиколено от напрегнато работещ екип.

Друга стена. Друга зала. Тяло на мъж, рус като жената оттатък. От високото можа да види тъжното примирение, изписано по лицата на хората, когато лекарят в бяло печално поклати глава и се оттегли.

Отново стена. Усети, че набира скорост. Летеше към някаква неизвестна цел… Столове, бюро… Познатата обстановка на чакалнята в болницата до техния дом в Таусон, Мериленд.

Бен! Тук съм, Бен!

Съпругът й се бе отпуснал на някакъв стол, свел съкрушено тъмнокосата си глава, закрил очи. Широките му рамене се тресяха.

Не плачи, любов моя!

Искаше й се да го докосне, да притисне главата му към гърдите си и да го успокои. Бързо се понесе към ъгъла на стаята, където зашеметена, майката на Бен стоеше с Джени на ръце. Детето смучеше палец, тъмните му къдрици бяха влажни. Плачеше.

Господи, не! Не мога да оставя малкото си момиченце! Толкова дълго я чакахме. Моля те, Господи, не ми отнемай живота!

Но по необясними причини тя се озова извън болницата и се понесе под големите сенчести дървета…

Когато днес тръгнаха с Бен и Джени на разходка в парка, беше слънчев следобед. Сега на небето блестяха звезди.

Закъде пътувам? Напред, нагоре?

Изведнъж проблесна ослепителна светлина и звездите избледняха. Като жарко изпепеляващо слънце! Защо не закри очи? Странно, блясъкът не можеше да й навреди.

Душата й преодоляваше пространството с шеметна скорост. Навлезе в дълъг тунел, в дъното, на който я зовеше неудържимо неземно сияние. То ставаше все по-ярко и по-ярко. Би трябвало да се страхува, но странно, не изпитваше никакъв страх — само благодатна топлина и безметежност.

Усети пред себе си нечие друго… присъствие. Сянка, обвита в ефирен облак, устремена също към сиянието в дъното на тунела. Беше… Беше нечия душа. Но тя не биваше да преминава отвъд! Бен… имаше нужда от нея.

Винаги бе искал голямо семейство. Бе се чувствала виновна, че не може да му го даде. Не я обвини нито веднъж, но чувстваше колко му бе трудно да приеме присъдата на лекаря. Отношенията им бяха обтегнати през последните няколко месеца… Но тя толкова много го обичаше!

Сиянието я мамеше неудържимо. При все това знаеше, че далече оттук, в един друг живот, в едно друго измерение е оставила един покрусен мъж.

Не биваше да напуска Бен!

И Джени. Милото й дете! Това свидно създание, което мислеха, че никога не ще имат.

С невероятно усилие душата на Кери успя да поеме пътя обратно. Към своя съпруг и детето си!

Изведнъж внезапен вихър профуча край нея. Силата му я зашемети. Някаква заветна цел го мамеше напред. Странно, другата душа, която се носеше пред нея, на мига усети присъствието му и избухна в искри, сякаш ликуваше. Вихърът се разлюля, сякаш се поколеба за миг и… Кери видя как ефирният облак и вихърът се сляха в едно и се устремиха напред към пленителното сияние в дъното на тунела.

Но тя не ги последва. Нямаше да намери покой, ако не се върнеше при Бен. Продължи обратно и скоро наближи болницата. Проникна отново през покрива, направо в залата, където лежеше обезобразеното й тяло. Изтощен, екипът се оттегляше.

— Съчувствам на съпруга й, но наистина така е по-добре — каза младата лекарка, която се беше разплакала.

Не! Не бива да прекъсвате! Аз съм тук! Искам тялото си!

Но тялото на Кери Брадфорд остана да лежи безжизнено. Въпреки това душата й отчаяно се бореше да проникне отново в него.

Само за малко! Само за да обясня на Бен, че раздялата е временна и ще го чакам.

Трескаво обходи пространството наоколо. Стените не бяха препятствие. В другата стая още лежеше русата жена. От тъжните лица на лекарите личеше, че са загубили битката за живота й.

Друго тяло…

Да се осмеля ли?

Душата й закръжи из залата. Не усети друго присъствие, нищо, което да й попречи. Тялото беше хубаво. Нямаше следи от рани, с изключение на една синина на челото.

Мисълта я плашеше — безумство, породено от отчаянието. Трябва да се върне при Бен. Ако не може със своето тяло, може би ще успее с това. Но как? По какъв начин душата бе напуснала собственото й тяло?

Моля те, моля те, Господи! Готова съм на всичко, само ми помогни да се върна. Не мога да напусна Бен! Не още!

Ако можеше, в този момент би заплакала. Някъде далече неземното сияние все още я зовеше. Може би трябва да се подчини? Поколеба се… Бен!

Изведнъж залата бе обгърната от светлина. За един кратък миг усети промяната — двете души от тунела!

Можеш да се вселиш в моето тяло — на русокосата. Смело! Аз и моят съпруг вече не се нуждаем от телата си. Един ден ти и Бен ще го разберете…

Душата на Кери премина в съседната зала. На масата все още лежеше тялото на мъжа. Лицето му бе покрито с чаршаф.

Чак сега проумя всичко. Душите на двамата непознати са били свързани в толкова силна любов, че им е отредено да надживеят тленността на плътта. Мъжът бе вихърът, извил се в тунела. А жената го бе обичала повече от живота й го бе последвала в отвъдното.

Двете свързани навеки души изчезнаха така неочаквано, както се бяха появили. Но на тяхно място усети нова сила, която сякаш проникна в нея. Залата продължаваше да тъне в ярка светлина. Такова сияние! Откъде идваше?

Не можеше да определи какво точно я тревожи, но се чувстваше като под рентген. Проучваха всяко кътче от ума и паметта й, от сърцето и душата й. Лъчи преминаваха през нея. Искаше да избяга от този мъчителен преглед, но усети, че всичко свършва.

Значи одобриха?

Искаше да разбере какво става, но сиянието избледня и изчезна…

Душата й се устреми към тялото на масата и проникна в него.

Чудото бе факт.