Дидие ван Коелер
Среща под знака на Х (4)

Вкъщи ме чакаха три писма. Две марки от Южна Африка и доставен с куриер плик с адреса на моя клуб и надписан „напомняне“. Президентът имаше честта да ме покани на съботен обяд в неговата селска къща. Беше предвидено още преди петнадесет дни, но секретарката уточняваше на ръка: „Тръгване на автобуса в десет часа, «Трите снаряда», порта «Сен-Клу».“

Оставих поканата на етажерката, до призовката на съдията, и отидох да видя кучето. Скрито в шкафа с прахосмукачката, въобще не бе докоснало храната си. Увещавах го пет минути, за да излезе оттам, после му смених сандъчето и реших да отговоря на писмата.

Взех бял лист и написах „Господине“ на африкански, със запетая. После отидох на нов ред и зачаках. Апартаментът се бе преобразил от тишината. Миризмата на Талия вече не се усещаше, но присъствието й се бе просмукало във всичко: изкуствения безпорядък, смачканите възглавници на мокета, остатъците от кроасани, празната бутилка… След малко зачеркнах „Господине“, написах „Татко“ и стана още по-зле.

При пристигането ми във Франция ми бе писал до клуба, за да ми каже, че се гордее с мен и че, ако това ми е приятно, мога да се наричам Диркенс-Мулина. За малко не му отговорих, че на фланелката си вече имам спонсор: да си намери някой друг, за да изнася виното си. После се упрекнах, заради мама, и скъсах черновата. Оттогава продължава да ми пише на всеки три седмици, за да ми повтаря, че майка ми е била единственият свестен човек, когото някога е срещал, че се чувства два пъти вдовец, че съм неговото живо угризение. Интересува се от новините около мен като знаменитост, казва, че останалите му синове са го разочаровали, че иска единствено да ме обича и се учудва на мълчанието ми.

Но какво да му кажа? Виждали сме се два пъти: първият, на Винарското изложение, той не разбра френския ми; вторият, в офиса му, позволи официалните му деца да ме изритат. При това, не идвах нищо да искам, напротив. Френският вербовчик бе решил да ме купи от Аякс Кейптаун и тъй като все още бях непълнолетен, бе нужно разрешение от родителите. Мама бе умряла преди по-малко от месец, нямах друго семейство, освен клуба, който ме бе прибрал, а това не бе достатъчно пред закона. Тогава дадох името на моя биологичен баща. Никога не бих го направил с нечисти помисли, уважавах волята на мама, но тук ставаше въпрос за вълшебна приказка. Винаги ще си спомням пристигането ми в Шато-Мулина, в черната лимузина покрай лозята. Не беше реванш: бе поклонение в памет на майка ми. И начин да й отдам дължимото: щом изведнъж струвах толкова скъпо, значи все пак е имала право да ме роди.

Първоначално се получи много зле. Заради юридическите съветници, които придружаваха моя продавач и моя купувач, полубратята ми помислиха, че идвам да бъда признат насила, за да им свия част от наследството. Все още бяха под шок: заради угризенията и религията, които идваха с възрастта, Браян им бе признал съществуването ми при смъртта на мама. Когато разбраха, че не само не им искат пари, дори им предлагат, за да ми разрешат да напусна страната, атмосферата се разведри.

Въпреки това баща ми отказа да подпише, защото не бил длъжен. И децата му ми отвориха вратата да си ходя, без да ме погледнат. Браян нищо не им каза. Трябва да призная, че тези страхливи гиганти събуждаха съжаление със сипаничавите си лица, електрическите огради и законната самозащита. Чистокръвни африканери, които се считат за застрашен вид след края на апартейда. Пред мен животът се отваряше; те единствено очакваха смъртта на баща си: не им се сърдех. Бях малко разочарован, че Браян се свива пред тях, но какво пък. На тръгване, под огромно кокосово дърво, от другата страна на басейна, видях малката постройка на счетоводството, където мама е работила шест години, преди да се случи злощастното събитие, и все пак останах доволен от посещението. От клуба промениха датите в договора ми, за да бъда пълнолетен, и аз получих премията от три процента върху сумата от моята продажба, която дадох на Аякс за касата за подпомагане на младежи като мен.

Захвърлям писмото на баща ми и вземам другото, на Дженифър Питерсен. Откакто съм заминал, тя се титулува „моя годеница“, при положение че сме спали само пет пъти и трябваше да се мъча шест месеца, за да ме забележи. Естествено, сега физиономията ми е по автобусите в Кейп, по тениските и кутиите корнфлейкс. Аз съм рекламно лице, което носи печалба, производен продукт: опаковам дъвките и продавам палмовите сърцевини. Играя при световните шампиони. Аз съм областната слава, идолът на хлапетата на моята възраст, реваншът на африканерите: най-сетне нашият футбол е с лика на бял… Аякс КТ дори ми посвети клип по телевизията с монтирани мои голове — архивни кадри. Не издържам повече с тези писма, които ми разказват какво представлявам там, докато тук вече съм нищо. На гърба на черновата, която започнах за баща ми, моля Дженифър Питерсен да не ми пише повече: връщам й свободата, не съм влюбен в нея, живея с една актриса, много съм щастлив и съжалявам, това е.

Гледам трите реда на английски, които съдържат по една лъжа на дума. Всичко, което изпитвам към нея, бе усилено от чувствата, които Талия ми вдъхва от вчера сутринта. Дженифър Питерсен е нежна, спокойна, заоблена, приятна отвсякъде; никога не повишава глас повече от другия и прави любов на тъмно с ръка на устата; тя е идеалната майка за четирите деца, които желая, а бъдещите ни къщи, които изрязва от списанията, за да ми ги изпраща, са като от детските ми мечти. Нищо общо с това острие на нож, което пори живота право пред себе си, с дошлата от студа амазонка, която очертава курвенския си път с кисели млекца до алеята с явори, където ще се оттегли. Нищо не се гради с момиче като Талия. Но това не е причина да се унищожи останалото.

Затова започвам отново писмото си до Дженифър Питерсен и я лъжа по-различно. Казвам й, че съм контузил коляното си, което засега ми пречи да играя, но си мисля за нея и макар Сигнал Хил да ми харесва като квартал, не притежава чара на Орнажезихт, нито на Тамбьорсклуф — като все пак идеална би била розовата къща на склоновете на Тейбъл Маунтин с изгледа към нос Добра надежда, жалко, че са я продали — от друга страна, сега не е моментът да правим планове; пред мен има още поне десет години кариера и утре може да се окажа в Реал Мадрид, в Байерн Мюнхен или пък в Динамо Киев, така че ще се видим скоро у дома за Купата на Африканските нации и ще обсъдим бъдещето, целувам те.

Сгъвам, слагам в плика, лепя марки. Това до никъде няма да доведе, но ще й бъде приятно. Единственото, което мога да направя за тези, които ме обичат, е да подхранвам илюзиите им. Дори парите ми не служат за нищо: Дженифър е от семейство на производители на палмова сърцевина, най-добрата марка в страната, а лозето на баща ми се развива с пълна сила. Играят заедно крикет и сигурно си говорят за сватба. Мама щеше да е толкова щастлива.

Изрязвам от „Мач“ снимката в подкрепа на „Ресто дьо Кьор“. Изглеждам съвсем дребен между Зоргенсен и Кигау, но добре се различавам и изглеждам доволен. Адресирам я до Браян Мулина, надписана с най-добри спомени. После вземам трети лист, за да се извиня на Талия за поведението ми в болницата. Не се получава. В крайна сметка, решавам да помисля за себе си и предвид срещата, която ме очаква утре сутринта, приготвям си нещо в микровълновата и отивам да спя.