Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Recontre Sous X, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Дидие ван Коелер. Среща под знака на Х

Американска. Първо издание

ИК „Пулсио“, София, 2007

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 84-9819-107-06

История

  1. — Добавяне

Прибрах се вкъщи съвсем объркан. „Вкъщи“… Това не означава нищо. Както като казвам „ние“, когато говоря за отбора. Четиристотин квадрата обзаведен мезонет с тераса. Провансалски стил и гръцки колони на върха на сграда с охранители, с изглед към окастрените дървета на Булонския лес. Агентът, което ме пое при пристигането ми във Франция, ме доведе направо тук. Това бе апартаментът на Торкацио, централният защитник, когото продадоха на Рапид Букурещ заради неговия тендинит. В гаража имаше Ферари. Агентът ме попита дали ще го взема. Торкацио изглеждаше толкова съсипан, изгърбен в плетения си стол, че казах да. Всичко щяха да удържат от заплатата ми. Подписахме документите на мраморната масичка: това бе трансфер на акции, които ме правеха мажоритарен собственик в дружеството, което притежаваше мезонета и колата. На тръгване Торкацио с навлажнени очи ме посъветва да го давам по-леко: Ферарито още не бе разработено. Успокоих го с усмивка. Няма опасност, нямам книжка.

Въртя се в чуждата подредба, където нищо не промених. Дори стаята на детето, което жена му очакваше, си остана така, с розовите тапети със зелени облаци, кошчето, играчките, миниатюрните мебели и системата за видеонаблюдение. Разваля ми настроението, но щеше да ме потисне още повече, ако бях опразнил стаята. За какво ми е? Достатъчно бе да заключа вратата, за да избегна въпросите на момичетата за една нощ, които на сутринта тарашуваха. Пък и от месеци вече нямам такъв проблем. Както ми харесваше да свалям всички клубни мацки, които ми наскачаха при пристигането — аз, който бях моногамен в Кейп, — така желанието ми мина, когато вече не ме търсеха, защото никога не ме селекционираха и момичетата спряха да ревнуват, когато излизах с тях. В крайна сметка, мисля, че обичам удоволствието, което давам, повече от удоволствието, което получавам, тогава защо да не си го давам сам. Но откакто срещнах Талия, вече в нищо не съм сигурен.

Невероятно колко много ми липсва, а се разделихме едва преди четиридесет минути. Нервите ми са изпънати, превъзбуден съм, а не е дори желание или нетърпение. Може би защото не знам накъде отиваме и защото, имайки предвид откъде тръгнахме, не ми прилича на нищо известно. Като резултат се задушавам между луксозните стени повече от обикновеното. Никога в живота си не съм се чувствал толкова чужд на себе си. Все едно, че изведнъж намерих свой сънародник.

Кучето подава глава в хола, бавно приближава до дивана, в който съм се отпуснал, и предпазливо подушва краката ми. Тъжно е, когато кучето никога не идва да ви посреща на вратата. Винаги се крие някъде десет минути, преди да предприеме опознаване. При това си е мое. Всъщност, „мое“… Да речем, че аз съм го избрал. Единственото истинско решение, което съм взел, откакто съм във Франция. Прибрах един почти изяден от питбули дакел и направих всичко възможно да го спася. Бих искал в замяна поне малко доверие — може би един ден и това ще стане. За четири месеца раните зараснаха, но не и страхът. Все така отказва да излезе на улицата заради другите кучета. Ходи по нужда в сандъче, като коте. Вече не отговаря на породата си. Опитвам се да го вразумя, но дълбоко в себе си се отъждествявам с него.

Преписвам на лист адреса и телефона, които Талия написа на ръката ми, после прослушвам секретаря. Пресаташето на клуба ми съобщава, че ще замествам Кигау понеделник вечерта. Поразен, невярващ, вземам в ръце кучето, което се съпротивлява, но надеждата умира с края на изречението. Не е мач, а дефиле. Представят спортната колекция на някакъв спонсор при Въртележката на Лувъра. Две съобщения по-късно, Кигау е успял да се освободи и аташето ми го съобщава с доволен глас, като някаква добра вест.

През седмиците след мача срещу Нант сто пъти го умолявах да направи изявление за пресата, опровержение, за да обясни, че съм жертва, а не подбудител на расистките изстъпления по трибуните. Отговори да, да, ще се заема и нищо не направи. Оплаках се на агента си, който ме посъветва да се правя на умрял, докато инцидентът се забрави: това било в интерес на клуба, както и в мой, само че с времето мен ме забравиха и тъй като той представлява девет играчи в отбора, не се притеснява особено, че ми плащат, за да не правя нищо, даже напротив. Това му освобождава време да се занимава с другите. Когато го моля да ме прехвърли в друг, не толкова престижен клуб, където ще мога нещо да върша, нарича ме неблагодарник. Влага такова старание да оправдае печалбата си от моята заплата, че няма смисъл да споря. При всички положения, принадлежа на клуба си за три години, но агентът ми ме накара да подпиша доживотен договор с него. Май не е съвсем законно, но тъй като, благодарение на него, от моя страна също не съм съвсем законен по отношение на данъците и разрешителното за престой, казва ми, че е в мой интерес да си мълча, да си пилея парите и да се радвам на живота. От сайта на отбора разбрах, че съм контузен в коляното и трудно се възстановявам. Когато миналата седмица се снимахме в подкрепа на „Ресто дьо Кьор“[1], се правих, че куцам. Възприеха го като провокация; бе проява на човешко достойнство.

Докато човек не го е преживял, не може да знае какво значи да си мъртва тежест. Бих могъл да се наливам по осем часа на ден с бира, никой нямаше да се разстрои. Единствено заради себе си се държа на повърхността, поддържам форма. Откакто не ме искат на тренировки, се раздвижвам минимално в парка на Курньов, в квартал Анри Барбюс. Вербува ме Самба, синът на поддръжничка, която ме бе завела у тях една вечер, когато все още бях някой. На следващата сутрин бе толкова горд, че може да ме представи на приятелите си. Спретнахме мачле единадесет срещу мен. И продължаваме всеки уикенд, макар и вече да нямам достъп до леглото на майка му. Мен ме поддържа, тях ги стимулира и ей така, между другото, откакто организирах играта им и се срещаме с околните квартали, те успяха да развият в мен това, което от самото начало бе моя слаба точка: отборният дух. Вместо да бележа самостоятелно, както винаги са искали от мен, оставам назад, за да могат те да се изявят, сервирам им положения, поправям грешките им… Не знам дали някой ден това ще ми послужи в Първа дивизия, но на този разкалян терен в предградието, също толкова безмилостно като онова, от което идвам, открих нещо основно: само тренирайки другите, човек може да стане истински играч.

Включвам телевизора, за да разбера кой ще играе тази вечер срещу Реал Мадрид. Прескачам от Евроспорт на Пате спорт, минавайки през Инфо спорт. Анкета за безработните във футбола, повече от сто и петдесет професионални играчи без клубове при последното преброяване; свидетелски репортаж от лаборатория за допинг контрол; репортаж за фалшивите европаспорти в Шампионската лига; интервю със специалист относно рязкото покачване на акциите на Манчестър Юнайтед на Лондонската борса…

Обувам си отново маратонките и слизам да хвана метрото. Остават ми два часа, преди да се срещна с Талия, които трябва да убия; поне да ги убия в кожата на този, който тя си представя, че съм.

 

 

Фитнес залата на улица „Коафар“ представлява мизерно мазе с неоново осветление и огледала, в които се отразяват шайка нещастници, които се гърчат сред адски шум под скрипци, железни пръти, платформи с лостове. Бруно се измъква от някаква машина за разчекване и ме прегръща, доволен да ме види така мотивиран. Срещата му не минала добре: казва, че и в тази професия, както навсякъде, има връзки и жената, която провела кастинга, дори не го помолила да се съблече.

— Намери филмографията ми за твърде бедна. Естествено, че ако не ме наемат, няма как да се увеличи! Вярно, нов съм на пазара, но ме познават във всички клубове на Париж, да я еба: просто трябва да попита, патка такава! Загрей на гребеца.

Със стегнати в ремъци крака и закотвени на подвижната седалка задници, дърпаме рамо до рамо въже за водни ски пред компютъра, който ни програмира вълни и насрещни течения. С напредването на километрите Бруно ми разказва живота си. Щастливото детство в Сарсел с родители алжирски емигранти, които добре се нагодили към Франция, защото още в Алжир били бедни. Сексуалното му желание, което се проявило в крехка възраст. Призванието му на пожарникар, за да бъде герой за приятелите и да впечатли момичетата. После откриването на страстта с Жослин, дъщеря на инженер в „Мишлен“. Два месеца по-късно я блъска автобус. Дълбока кома: в продължение на една година прекарва цялото си свободно време да й говори, за да се събуди. В крайна сметка, родителите й решават да я изключат: няма думата, понеже не са женени, тогава става доброволен говорител за другите коматозни в отделението. Поне нещастието му да послужи за нещо… Но затруднява сестрите, защото през цялото време се пречка в краката им и накрая му забраняват да идва в болницата. Остава му казармата; храбростта, приятелите. До деня, когато някакъв запалва дома си, за да се самоубие: пречи на гасенето, котето му мяучи сред пламъците, тогава Бруно цапардосва откачения, за да може да го измъкне, но докато улови котката, таванът се срутва; веднага го уволняват, защото е спасил котката, а не човека. От този ден нататък в живота му остава единствено ебането, за да забрави безработицата, отвращението, несправедливостта. Прекарва нощите си в клуб за размяна, където всяка вечер води момичето от предния ден и така попада на професионалистка от порното, която го намира за интересен и го включва в кастинг.

— Както виждаш — заключава тържествено — никога не трябва да се отчайваш.

Гребем още половин час, после минаваме на сериозни занимания: поза след поза ми обяснява мускулите, които трябва да натоваря със съответния уред, за да мога да издържа, без да се уморявам. Записвам си на лист. Свършваме в сауната, където с прибрани нагоре ташаци ми обяснява тайната на ебачите: мускула на срамно опашната кост.

— Той всъщност е серво спирачката, която задържа пюрето. Щом си на границата да изхвърлиш сока, просто го свиваш и блокираш изпразването: кръвта се задържа и курът ти остава твърд, докато спермата се връща обратно. Това е техниката йо-йо, така де. Ако си добре трениран, можеш да я качваш и сваляш неуморно в продължение на шест часа, като всеки път получаваш за награда мини оргазъм на сухо, когато връщаш асансьора. Друго предимство — когато накрая се изпразниш, вече си привикнал уретрата към наплива на сперма. Така тя по-малко се уморява от струята: това ти позволява много по-бързо да си готов отново. Виж. Показва ми движението, за да се науча да свивам въпросния мускул. С прибрани крака, свита глава, хлътнал гръден кош, стиска задник на всеки три секунди, повдигайки рамене. Все едно, че отпушва мивка.

— Смей се, ама ще ми благодариш. Ще дойдеш ли с нас тази вечер? Ще си правим група у Мелоди.

Ще бъдат момичетата от снимките: ще можеш да потренираш…

Небрежно питам дали Талия ще е там.

— Тя никога не идва. На снимачната площадка може да поеме десет пича, но ако някой я сваля в бара, предлагайки й за една нощ три пъти повече, отколкото печели на ден, ще му каже: не съм проститутка. Особено момиче.

Мобилният телефон звъни под задника му, в гънките на хавлията. Накланя се настрани, негодувайки, че не го оставят и за пет минути, отговаря и изведнъж става много любезен — очевидно кастинг.

Изправям се, проявявайки деликатност, отивам да се облека и излизам в нощта със странно чувство, някаква лека празнота, чиято причина разбирам едва след пет-шестстотин метра, когато минавам покрай един часовник. Отборът току-що е излязъл на стадиона в Мадрид. Ако не направим равен, ще се окажем на дъното на таблицата. В този час обикновено, вечерите, когато има среща, зарязвам всичко и се съсредоточавам. За първи път от девет месеца не ми пука.

 

 

Това е единствената сграда в задънената улица с прозорци и нормална врата. Другите са зазидани камъни, разбити с чук, затулени с брезент.

Във входа със стари олющени стени някакво дете е легнало на земята под пощенските кутии, подложило чантата си вместо възглавница. Повдига очи над комикса. Изпъва крак до копчето за осветлението, натиска го с пета, оглежда ме. Много е дебело, скрито в развлечен анцуг, на десет-дванадесет години. Благодаря му за осветлението, питам го дали знае на кой етаж живее госпожица Стов. Изправя се, колкото може бързо, без да ме изпуска от поглед, казва ми, че са приятели, че е на четвъртия вляво и че се казва Руди. Подава ми ръка, казвам му името си, като я стискам. Поклаща сериозно глава, добавя, че за него е удоволствие. Няколкото думи напълно го изтощават. Внимателно поляга отново, за да си поеме дъх.

Изкачвам се по стълбите, грохнали от графити, рап, бебешки плачове и скандали на възрастни. Площадките са задръстени от боклук, играчки, колички и заключени с катинар за перилата велосипеди. Между втория и третия етаж дребно старче в моряшко наметало се отдръпва, за да ми направи път. Облягам се на стената, давам му предимство като на по-възрастен; той ми го преотстъпва, защото се качвам нагоре. От следващата площадка го виждам да ме проследява с очи, опрян на перилото.

Натискам закрепен със скоч звънец. Момичето, което ми отваря, с вирнат пъп и свита цигара между устните, мрачно поглежда цветята в ръцете ми. Извинявам се, казвам, че съм се объркал: мислех, че звъня в Талия Стов.

— В Талия Стов и Анук Рибас — отговаря с нетрепващ поглед. — Вече си носи работа и за вкъщи ли? Писна ми. Добре, влизай.

Обръща ми гръб, тръгва по коридора с полюляваща се стъпка. Затварям вратата. Струпани кашони задръстват вестибюла. Крушката е гола, шарките на тапетите чезнат под мръсотия, но паркетът мирише на пресен паркетин.

— Мърдай — казва ми, без да се обърне, залитайки от едната до другата стена.

Колебая се, оставям букета върху кашоните.

— Талия не е ли тук?

— Ела, ка’ти казвам. А’съм съквирантката й.

Влиза в една стая, дърпа си от джойнта, предлага ми. Казвам не, благодаря. Тогава вдига пуловера си над едри твърди гърди и ми ги показва в полупрофил, с ръце на хълбоците.

— К’во шъ кажеш?

Повтарям не, благодаря.

— А оная си вярва. Н’те питам в сравнение с теб, а в сравнение с тях.

Посочва с брадичка десетки плакати на гърди, датирани с флумастер и наредени по стените. Имат нещо общо, с изключение на променящата се големина.

— На кои ти приличам? — настоява.

Посочвам наслуки плаката над леглото.

— Майната ти, тук е преди хлапето й! Сега са по-малки, като моите! На тези приличам! — тропва с крак изведнъж, като блъска по снимката вляво от огледалото. — Кажи го, мамка ти!

— ОК. Наистина, като погледна по-добре… има нещо.

Сграбчва ме за яката, дърпа ризата ми.

— Истината! Искам истината, чуваш ли, ясно ли е?

Освобождавам се, казвам й да ме пусне: не се познаваме, не виждам разликата и въобще не ми пука. Започва да крещи, хвърля се към стената, удря с юмруци гърдите от миналия месец, които нарича мръсница, разкъсва плакатите. Ужасен, бавно отстъпвам в коридора. Познавах тези кризи от детството си, когато отивахме да играем в предградието на летището срещу зулусите на Гугулету, които смъркаха оловна боя. Понякога нарочно не вкарвахме гол, за да избегнем насилието. Същият тип, който само преди минута изглеждаше нормален и симпатичен, изведнъж можеше напълно да откачи от нищо. Обикновено се чупехме навреме и топката поемаше ударите с нож.

В ключалката изщраква ключ, вратата се отваря, блъскайки стената. Талия влиза с плик, от който се подават стръкове целина, вижда цветята ми и затваря вратата с крак, като въздъхва нервно. Пресрещам я и се извинявам, че съм подранил. Натриса ми плика със зеленчуци в ръцете и се устремява към стаята, където другата продължава да врещи, хлипайки.

— Защо не си при майка си?

— Ако искаш да знаеш, някакъв скочи под метрото!

— Поне веднъж ще ме оставиш ли да дишам?

— Мисли, че гърдите ми са като на Софи преди раждането!

— Пак ли си взела екстази с Ред Бул?

— Куул: праснах и един фас отгоре, няма да…

— Мамка му, ще я убия, тази глупачка!

— Н’ме докосвай!

Изплющяват три плесници и виковете утихват. Талия се появява, влачейки стенещото момиче на гръб. Предлагам помощта си.

— Как се оправям, когато те няма?

Пресича коридора, отваря вратата с рамото на съквартирантката си, затваря я след себе си. Отивам да оставя плика с продукти в кухнята и го изпразвам, за да правя нещо. Освен целината е купила домати, краставици, дузина кисели млекца, чушки и парче червено месо, което е окървавило всичко. Чудя се какво точно може да се сготви с това. Може би нещо украинско.

В една тава, между пакет памук и спирт за горене, е оставена стара пожълтяла книга, почти разкъсана. Ларус Правоговорен речник. Сивите стени са украсени с плажове на пощенски картички, надписани „Сен-Жан-Кап-Фера“.

В съседство звуците от повръщане свършват с пускане на водата в тоалетната. После следва душът, от който тръбите над главата ми вибрират. Отварям хладилника, за да прибера продуктите. Празен е, освен сиренцата на кубчета, бутилка Рикар и един чук. Тъй като в него е по-топло отколкото навън, затварям го и връщам продуктите в плика. После поглеждам над пълната с чинии мивка, зад яркожълтото найлоново перде. Прозорецът гледа към дупка с два крана и разпределителна гара. Хоризонт от пресичащи се в ситния дъждец релси и гащи от горния етаж, които се процеждат на перваза. Разбирам пердето.

— Сипи си нещо — подхвърля Талия от банята.

— Спокойно, имам време.

— Пусни си някой диск в хола.

Това, което нарича хол, представлява килер три на пет зад китайски параван, в който са натрупани книги, телевизор, миниуредба, три градински стола и едно пожълтяло растение. Стените са покрити с неправилни, повече или по-малко червени петна — абстрактно изкуство или струи кисело мляко. Включвам компактдиска. Някакъв техно рап избухва в колоните.

— Махни го: това е нейно. Потърси в зелената кутия.

Зелената кутия съдържа опера, сладникаво латино и целия Жорж Брасенс. Гледам добродушната глава, разделена от бели мустаци, усмивката на уморена интелигентност, сведена над ухото на сиамска котка. Отвръщам на усмивката му и търся „Песента за оверняка“ — един от първите ми уроци по френски в училище. Дискът е прегънат на две. Отварям другите кутийки: същото. Вероятно съквартирантката в момент на криза. От любопитство, поглеждам дисковете в розовата кутия, надписана Анук Рибас. Всички са непокътнати. Талия, очевидно, още не е забелязала.

Водата спира.

— Рой, можеш ли да ми донесеш една кърпа? Третият кашон отдясно, в редицата под цветята. Благодаря, всъщност, какви са те?

— Протеи. Растат в моята страна.

— Трогната съм.

Когато пристигам в банята, Талия разтрива с голи ръце раменете на Анук Рибас, която трепери, седнала под душа. Гърбът й прилича на релсите от кухнята.

— Не бой се, вече не хапе — казва Талия, докато я увива в кърпата. — Подай ми един Лексомил, над мивката е. И чаша вода. Дава й да изпие хапчето, кляка, хваща я под дясното бедро и лявата ръка, мята я на рамо и отнася в спалнята отпуснатото тяло, което не се съпротивлява. Не мога да се начудя на физическата й сила. Сигурните й и решителни действия, техниката й за разпределяне на тежестта като опитен хамалин нямат нищо общо с акробатичната грация, която открих в начина й на любене.

— Така ще сме спокойни — казва ми, докато я слага да легне.

— Ей, ще ме вземат ли? — измърморва Анук Рибас.

— Естествено, че ще те вземат — успокоява я Талия без колебание. — Какво ще правят без теб?

— Не ми се сърди… Опитвам се, знаеш.

— Знам.

— Обадих се за хладилника… После дъртият ти донесе някаква книга… Обеззаразих я.

— Хайде, спи.

Смъква възглавницата, бута ме по рамото, за да излезем от спалнята, и затваря вратата зад гърба ни. Отиваме по коридора до кухнята, където се тръшва на един стол.

— Нямаш представа колко ми е писнало от това бреме. В началото си бях направила сметката: наистина ми се отдава… Когато се запознах с нея, тя печелеше страхотно. Играеше краката на Ума Търман в рекламата на „Ланком“. Казах си: манекенка на парче, това е само за мен.

— На парче?

— Имаше надежда: и тя започна с порното; станахме приятелки, за да ме пробута на контактите си, после започна да върши глупости, каза на пресата: „Аз съм краката на Ума Търман.“ Мислеше, че това ще й донесе роли. В действителност по договор бе под клетва: изгоря завинаги. Още отказва да го приеме. Наби си в главата, че гърдите й са като на другата патка, която не иска повече да се снима гола, откакто стана майка — в резултат, видя стените в стаята. Не знам какво да правя. Пропиля всичките си пари за силикон: все казва, че не е нужния размер, от шест месеца не си е плащала наема, би трябвало да я изхвърля, но се страхувам, че ще пропадне напълно.

— Писна ми да съм такава. Рой, винаги се минавам, нямам възможност да съм състрадателна, по дяволи те! Идеята бе да й гепя договорите, това е!

Отваря хладилника, подава ми бутилката. Питам я дали е успяла все пак да й отмъкне някой договор. Свива рамене.

— В картотеката съм. Тялото ми е разделено на части, под рубрики задник, корем и нокти: това взеха от мен. Засега само коремът ми е послужил, за Данон. Сигурно си го виждал по телевизията: млякото с фибри, което улеснява храносмилането. Има сини стрелки, които се въртят около един пъп: това съм аз. Сега бях на кастинг за новата кампания на Актимел, но това ми плаща наема и толкова. Идеята е да печеля достатъчно, без да ме чукат.

— Като нормална манекенка, както искаше в началото?

Поклаща глава.

— Когато си била в порното, за модата и марките вече си свършена като личност. Вече съществуваш единствено на парчета.

Изпитвам порив на нежност пред примирението й. Зачеркнали са я от човешкия вид и тя го е приела, като мен.

— Не, голямата ми надежда е Интернет: соловите изпълнения онлайн, като клиентът сам управлява с клавиатурата уебкамерата от стаята си: това би било страхотно. Да, но не съм единствената с подобни проекти.

— А нещо съвсем различно…?

— Какво?

Правя неопределена физиономия.

— Единственото нещо, което ми харесва в тази работа, е показването. Това е най-добрият начин да се предпазя. Скривам се зад тялото си. Напълно ме устройват непознатите, които мастурбират пред мен и после сменят канала.

Взема от ръцете ми бутилката Рикар, извинява се, че няма лед: Анук Рибас е скапала хладилника й, като се опитала да махне леда с чук.

— Извинявай, че съм така напрегната, исках да прекараме приятна вечер, но…

Целувам многоточието й. Отдръпва устни, отпива глътка, оставя бутилката и обикаля кухнята, като гледа смазана купчините мръсни съдове.

— Първите ми снимки — казва, като сочи плажовете по стената. — „Либертини“, един софт за М6. Мислих си, че порното във Франция е все такова: да се пека гола на слънце, докато пичовете около мен си казват репликите.

Стомахът ми изкурква. Питам я какво ще правим със зеленчуците.

— Мързи ме — отговаря тя. — А трябва и да съм разумна: утре имам анален. Гладен ли си?

— Не.

— Има „Аперикюб“[2] и „Куолити Стрийт“[3]. Това ми е основното меню, когато снимам. Искаш ли — продължава внезапно със закачлив глас — да изиграем един Тривиъл? Само това ме отпуска. Ще те науча, ще видиш: супер лесно е.

Настаняваме се на килима в хола с играта, бутилката мастика, кубчетата „Вашкири“[4] и английските карамели.

— Вземи жълтата кутия: това са детските въпроси. Иначе е много трудно. Всъщност говоря за себе си.

И играхме на въпроси, като хвърляхме зара при всеки верен отговор. Научавах куп неща и въобще не ми пукаше. Единственото важно нещо бе лицето й, което бе загубило всичките си бръчки. Подмладяваше се с всеки въпрос. Отново ставахме хлапетата, които си бяхме останали дълбоко в нас, ненакърними, добре скрити в убежището, защото всичко, което бяхме преживели във Франция, не бе за нас: не се броеше. То бе отклоняване от мечтите, лоши пътища, измамни стъпки. Сега бяхме блокирани, но това нямаше да продължи дълго. Пазехме се за по-късно. Изведнъж ми се прииска да го вярвам.

— Продавач на риба от галско село.

— Ордралфабетикс[5] — отговаря тя.

— Браво.

— Нямам заслуга: вече съм попадала на въпроса с Руди. Малкият ми съсед, когото си видял долу. Намира те за приятен.

— Често ли стои така във входа?

— Когато майка му има посещение. Обикновено го вземам при себе си, но сега аз имах посещение.

Настъпи неловко мълчание. Хвърли зара и изтегли нов въпрос, прошепвайки:

— Страхотно момче е, да знаеш, много е силен по френски: сигурна съм, че ще се измъкне. Пък и майка му е мила с него. Проблемът е баща му. Надявахме се, че нещата ще потръгнат, откакто се чупи, но нищо не се промени и май нищо не може да се направи: това надебеляване е семейно заболяване. Кой футболист, световен шампион през 1998-а, става лице на Макдоналдс? За теб е лесно.

— Не знам.

— Руди щеше да отговори. Малко да се напрегнеш, а?

Би ме за двадесет минути. Оставаме за момент мълчаливи, с провесени ръце. Навсякъде около нас килимът е осеян с разноцветни хартийки. Имаме проблем с „Куолити Стрийт“: от дванадесетте разновидности обичаме четири, и то същите; унищожихме ги, а кутията изглежда пълна. Тя предпочита овалната виолетка, която яде като маслина, като изплюва сърцевината: Твърди, че лешникът в центъра разваля сладостта на течния карамел в топящия се шоколад. За да се допълваме, аз изяждам лешниците й.

— Искаш ли да спиш тук?

Помислям си за кучето, чието сандъче е почистено и си има храна. Отговарям да, като погалвам крака й. Отдръпва се.

— Казах: да спиш.

— Защо?

— Снимаш утре в осем сутринта и няма да е софт.

Поклащам глава с доста успешна въздишка на жертва, което ме разсмива. Нея не. Остава неподвижна. Подсмърча, свива устни, поглежда коленете си, внезапно ми задава въпрос със сериозен, странно спаднал глас:

— Току-що, когато бе над мен, в началото… Гледаше ме втренчено в очите. Какво видя?

— Да видя?

— На два пъти мъже са ми казвали, че когато се съсредоточават в очите ми, за да се задържат, са виждали образи. Не можеха да ми кажат какво, за тях било както когато гледаш някой облак и след известно време имаш чувството, че виждаш глава или кон… Но ти… какво видя?

В гласа й има истински страх. Човек би казал, че е важно, че е загубила нещо и разчита на мен да го открие. Затварям очи, като се опитвам да възстановя образите от преди малко.

— Беше… като жълти точици, които мърдаха, подреждаха се, за да образуват картина…

— Каква картина?

— Линия. По-скоро две линии, някаква перспектива…

— Видял си я! — извиква, хващайки ме за китката.

— Уточни, хайде, опиши ми картината!

— Беше… Приличаше ми на писта на летище.

— Не! — казва нетърпеливо, като ме дърпа за ръката. — Това е алея.

Отварям очи.

— Алея?

Скача на крака, отива за цигара до библиотеката, поема дълбоко дима и се обръща с изгарящ поглед.

— Алея от дървета, която тръгва от малка, бяла порта и стига до голям завой. Явори. В това съм сигурна. Огромни, с преплетени, надвесени клони над алеята, която е застлана със стар, обрасъл с трева и мъх чакъл. Това е моята алея. Моята картина, моето убежище. Скривам се там всеки път, когато виждам нещо отвратително на снимачната площадка, когато искам да избягам от реалността, и се получава! Кълна ти се, получава се… Ти го видя. Преди малко бях там, защото бедрата ми се стегнаха, когато ме погали. Не исках да прекъсна епизода.

Гледам я невярващ. Видимо се променя: думите й предизвикват жестове, глас, някаква втренченост, които не съм виждал у нея. Дори настъпилата тишина е заредена е нещо ново.

— Но какво точно е това? Сън, видение?

— Винаги е едно и също: отварям портата, вървя по алеята около петдесетина метра, но колкото повече напредвам, толкова по-дълга става тя… Колкото случващото ми се е по-тежко, по-унизително, толкова по-надалеч отива алеята, толкова повече се чувствам у дома… Накрая спирам. Никога не съм стигала до завоя. Не знам как изглежда къщата. Но е моя. Знам го. Някога ще е моя. Това е единственото ми желание на земята и то ще се осъществи.

Смачква цигарата, улавя с крак един бонбон, който подхвърля до ръката си.

— Или пък не съществува в този живот. Къщата, която ме очаква отвъд. Приближавам се до нея, когато в моята професия докосна смъртта, спин и компания. Не ме притеснява. Там трябва да се случи, освен това е добре. Важното е, че един ден ще я открия. Ела.

Отвежда ме в кухнята, вади ключ от някаква кутия за бисквити и отиваме в нейната стая. Заключва два пъти, съблича се светкавично, все едно че е сама. Правя като нея и я последвам под пухената завивка. Щастието да вдишвам истинската й миризма в нормално легло е почти болезнено. Целувам гърдите й, плъзгам език по корема й, задържа ме.

— Не искаш ли да те галя?

Кима отрицателно с глава.

— Какво искаш?

Изтегля ме нагоре, гледа ме.

— Няма нищо общо с теб. Но не мога да смесвам нещата. Не мога вече. За да се подмокря, трябва да чуя „Камера!“.

Целувам я по врата и й се усмихвам много нежно, все едно, че нищо не съм чул, все едно, че току-що я виждам.

— Харесва ми миризмата ти.

— „Мон-Сен-Мишел“, душ гел с истински аромат на амбра. Открих го в една кабина преди три години. Пълен шок. Първото ми парченце от Франция. Единствения път през живота ми, когато свих нещо.

— Душ-кабина?

Смръщва се.

— Корабна. Служих във флота.

Изправям се на лакът.

— Военния флот?

Свива рамене.

— Търговския. Камериерка на товарен кораб. Ще ти разкажа някога. Заспивай.

Загася и ми обръща гръб. Близвам я по тила, лекичко се отърквам, като приплъзвам пръсти към путката й. Затваря бедра. С уловена ръка й подхвърлям:

— Камера!

— Не е смешно. Това е истинска самота, ако искаш да знаеш. Всички хора се утешават от живота, от работата си с правене на любов. Но какво ми остава на мен, за да забравя любовта?

Притиснах се о нея, възбуден в стойка „свободно“ до задника й, с нежност, каквато не бях изпитвал от първата си приятелка на петнадесет години, и заспахме, все едно, че оставахме целомъдрени в очакване да пораснем, все едно, че имаше някакво бъдеще пред нас.

Бележки

[1] Благотворителна организация във Франция, основана от актьора Колюш, която се грижи за бездомните и клошарите. — Б.пр.

[2] Кубчета сирене за аперитив. — Б.пр.

[3] Марка карамелени бонбони. — Б.пр.

[4] Марка френско топено сирене. — Б.пр.

[5] Герой от „Астерикс“. — Б.пр.