Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (10)

9.
Г-н Монк получава съобщение

Гмурнах се във вълните и се опитах да не мисля за направеното от Монк описание на океана, но не можех да си го избия от главата, независимо колко топла и прекрасна беше водата. Единственото, което си представях, бяха гадни канални нечистотии и рибешки изпражнения.

Това прави Монк с хората. Подобно поведение е твърде коварно.

Оставих се да се понеса във вълните обратно към брега. Като си проправях с криволичене път през всички хора, излегнати върху хавлиени кърпи и плажни столове, закрачих по горещия пясък и за огромно свое удоволствие намерих празен хамак между две палми.

Докато лежах там, поклащайки се леко на влажния морски ветрец, оставяйки слънцето да изсуши водата от кожата ми, изпитвах усещането, че сякаш самата Майка Природа ме беше гушнала в прегръдките си. Чувствах се затоплена, в безопасност, и невероятно отпусната. Унесох се в сладка, упоителна дрямка.

Събудих се от лек студен полъх. Когато отворих очи, видях тъмен облак, затулил слънцето. След по-малко от миг бях наквасена до кости от мощен, пороен, падащ на тежки струи дъжд. Инстинктивната ми реакция беше да побягна и да потърся укритие, но дъждът беше топъл, а аз бях по бански костюм, затова си останах на мястото, кикотейки се като дете.

Не бях единствената. Туристите в океана и басейна продължиха да се плискат във водата, все едно нищо не се беше променило. Повечето хора на плажа и по шезлонгите просто покриха глави с хавлиените си кърпи главно за да предпазят списанията и книгите, електронните си игри и лаптопите си.

Дори и в дъжда Хавайските острови бяха рай.

Почти толкова бързо, колкото беше започнал, дъждът спря и облакът отмина. Слънцето грейна още по-ярко, а също и всичко останало — по палмите и цветята проблясваха капки дъжд. Мирисът на дъжда и на всичките свежи цветя изпълни въздуха и се смеси със солените пръски морска вода.

Само след броени минути отново бях суха, а също и жадна. Имах нужда от нещо сладко и студено. Изтърколих се от хамака, чувствайки се безкрайно отпусната и ленива, и бавно се отправих към бара при басейна — покрита със сламен покрив колибка с няколко високи столчета от ратан отпред.

Казах на бармана номера на стаята си и си поръчах един коктейл „Лава Флоу“ — вкусна смес от замразени ягоди, кокосов ром, няколко вида пиня колада и банани — всичко това, разбито заедно и увенчано с резенче ананас и задължителното чадърче. Отпих първата си глътка и затворих очи. Бях толкова отпусната, та ми се струваше, че мога да се разтопя.

— На съпруга ви му е мъчно за вас и му липсвате.

Отворих очи и видях Дилън Суифт, медиума, да се настанява внимателно на високото столче до мен. Не си направи труда да се представи. Предполагам, че когато лицето ти е върху кориците на милион книги и имаш собствено телевизионно шоу, приемаш за даденост, че всички те познават. Ако се съди по начина, по който ни зяпаха всички около басейна, вероятно беше прав.

— Неомъжена съм — казах, давайки му информацията, която нескопосаната му реплика за подхващане на разговор беше предназначена да измъкне от мен. Не съм прочута, но пък и не си направих труда да се представя. Можеше да почака излизането на книгата ми, ако предположим, че някога напишех такава.

— Вие сте вдовица — каза Суифт; втренченият му поглед беше напрегнат и пронизващ, като хирургически лазер. Имах усещането, че зрението ми се подобрява само като го гледам в очите. — А смъртта не е разкъсала връзките между вас и съпруга ви.

Бях разгневена от нахлуването му в личния ми живот и наранена от истинността на наблюдението му, но се опитах да не разкривам нито една от тези две емоции.

— Предполага ли се, че трябва да бъда впечатлена? — Небрежно посегнах към питието си и едва не го съборих.

— Той много силно желае да се свърже с вас, да облекчи болката ви — каза Суифт. — Усещам обаче, че не точно скръбта ви от неговата смърт иска да облекчи. Не, нещо друго е. Някаква недовършена работа. Вие чувствате, че спрямо него е била извършена някаква неправда.

— Мич загина два дни преди двайсет и седмия си рожден ден — казах. — Бих казала, че това е неправда.

Изненадах се колко близо до повърхността е бил гневът ми и колко лесно го извадих на показ. Предполагам, че когато ставаше дума за Мич, емоциите ми бяха доста раними.

Суифт взе чадърчето от питието ми и го завъртя между пръстите си.

— Бил ви е отнет поради нещастен случай.

— Самолетът му беше свален от вражески огън — казах. — Това едва ли може да се нарече нещастен случай.

— Това, което имах предвид, е, че не се е случило по негова вина — каза Суифт. — Той не обвинява себе си за случилото се в Косово, и вие също не бива да го обвинявате.

— Не го обвинявам — казах.

— Някой обаче го обвинява, и това ви измъчва — каза Суифт. — Изпълва ви с гняв и безсилно раздразнение. Независимо какво ви казват военните, Мич иска да знаете, че е направил всичко, което един войник би трябвало да стори. Иска да се гордеете с него, да знаете, че е проявил храброст, и да не се съмнявате, че до самия край си е останал мъжът, когото сте обичали.

Против волята ми в очите ми набъбваха сълзи, а това наистина ме изкара от нерви. Последното, което исках, беше да плача пред този човек. Или пред който и да било човек.

— Все още не съм впечатлена — казах, като отпих нова глътка от тропическата си напитка и се опитах да се държа така, сякаш обсъждахме нещо от рода на бейзбола или времето, а не смъртта на съпруга ми.

— Не се опитвам да впечатля вас или когото и да било друг — каза Суифт. — Просто предавам съобщение. Искате да узнаете какво всъщност се е случило с Мич, нали?

— Можете ли да ми кажете? — попитах, разстроена от осъзнаването колко бързо проговорих, и от отчаянието, което това разкриваше.

— Аз не мога, но Мич може — каза Суифт. — За нещастие образите и символите не са толкова лесни за разчитане. Други гласове и усещания се трупат и ги изтласкват.

— Не разбирам.

— Връзката ми със света на духовете е много сложна. Представете си хиляда духове в една стая, и само един клетъчен телефон, по който могат да се свържат с външния свят. Аз съм този клетъчен телефон. Всички те се борят да бъдат чути. Но знаете колко ненадеждна е понякога връзката по клетъчен телефон. Достатъчно трудно би било и дори само да ги чуя ясно, но освен това те ми говорят не толкова чрез думи, колкото чрез чувства, образи, вкусове, миризми и звуци.

— Кажете на останалите да си изчакат реда — казах. — Оставете Мич да говори.

— Не става така — каза Суифт. — И също като клетъчния телефон, не мога да контролирам този, който ме използва. Понякога, когато съм близо до някого, някой дух, който иска да се свърже с този човек, прониква и си пробива път до мен много грубо. В други случаи при мен идват хора и ме молят да се свържа с точно определен техен обичан близък, който е преминал от другата страна, в отвъдното. Това е по-трудно.

— Трябва да накарате клетъчния телефон да звънне от другата страна, и да се надявате, че на позвъняването ще отговори онзи дух, който трябва.

Суифт се усмихна загадъчно. Имах чувството, че работи доста упорито по поддържането на тази част със загадъчността.

— Нещо такова.

— Не ми казахте нищо за съпруга ми, което да не сте можели да намерите при едно търсене в „Гугъл“ или да не сте могли спокойно да предположите въз основа на обстоятелствата.

— Вие сте скептичка.

— Реалистка съм — казах. Лъжех. Повече от всичко ми се искаше, да вярвам, че той говори с Мич, и се мразех заради този копнеж. — Какво искате от мен, господин Суифт?

— Наричайте ме Дилън, моля ви.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Не искам нищо от теб, Натали.

— Значи наистина знаете коя съм — казах обвинително.

— Знам, че бяхте заедно с Ейдриън Монк, а трябва да го видя — каза Суифт.

— Защо?

— За да му предам съобщение от мъртвите. Някой отчаяно иска да се свърже с него.

— Някой определен човек ли? — попитах.

— Хелън Грубър — каза той.

— Това е доста конкретно, като се има предвид, че духовете рядко ви се представят.

Суифт отново се усмихна, макар че в усмивката му този път нямаше нищо загадъчно. Беше доволен.

— Гледали сте шоуто ми?

— Когато бях болна от грип и не можех да мръдна от къщи. Хващах по няколко минути оттук-оттам между пристъпите за повръщане.

Опитвах се да се държа язвително, да разпръсна малко от тази негова самодоволна увереност, но той изглеждаше невъзмутим.

— Никога преди не съм се чувствал така силно свързан с някой дух. Бунгалото ми е през няколко врати от нейното — каза Суифт. — Сякаш духът й се беше свързал с мен на път към отсрещната страна, мигове преди да бъде убита.

— Откъде знаете, че е била убита?

— Почувствах го. Беше внезапно. То… — Той се мъчеше да намери подходящите думи. — Не е дошло отвътре, като естествена смърт. Дошло е в гръб. Някой се е промъкнал зад гърба й и я е ударил по главата, това е моето усещане.

Можеше да е научил повечето от смътната информация, която ми беше разказал досега, от персонала на хотела или от някой от полицаите, които бяха на местопрестъплението. Не беше нужно да си медиум, за да предположиш, че е станало убийство, когато видиш паркирани на улицата камионетка от моргата и полицейски коли.

— Има неща, които тя иска да сподели с Монк — каза Суифт.

Поставяше ме в неловко положение, принуждавайки ме да поставя на везните собствените си егоистични желания срещу етичните си задължения като помощничка на Монк.

Достатъчно лошо беше дори само това, че Монк си беше намерил убийство за разкриване, но освен това той толкова отчаяно се пазеше да не би Хаваите да му харесат, че беше готов да започне разследване за начина, по който зареждаха минибара в стаята му.

А ето че сега Дилън Суифт, за когото се предполагаше, че разговаря с мъртвите, твърдеше, че е приел специално обаждане от отвъдното, от жертвата на убийството, което Монк разследваше.

Заведях ли сега Суифт при него, Монк щеше да посвети всичкото време, което не прекарваше в разследване на убийството, на намерението да разобличи прочутия медиум като измамник. Всъщност Монк беше готов да го стори, когато се натъкнахме на заснемането на телевизионното шоу на Суифт предния ден — надявах се, че по това време е бил твърде замаян от хапчетата, за да не си спомня тази случка.

Това обаче щеше да се промени, ако Суифт се изтъпанеше и заявеше, че говори от името на Хелън Грубър. А аз можех да се сбогувам окончателно с всяка надежда да се насладя дори на един миг от почивката си.

Затова съвсем разумно реших, че част от работата ми като асистентка на Ейдриън Монк е да бъда негов пазач и да не позволявам на хората да му губят времето. Ако Суифт действително можеше да допринесе с някаква полезна информация, щях да го заведа при Монк начаса. Но ако не беше така, щях да спестя на Монк едно ненужно безпокойство и, по този начин, да откупя за себе си малко време за почивка в рая. Всички щяха да са щастливи.

Успях да се самоубедя, че изобщо не постъпвам егоистично. Проявявах извънредна деликатност и услужливост.

— Споделете ги с мен — казах. — А аз ще ги предам на господин Монк.

Той се взря продължително в мен, опитвайки се да вземе решение. Изобщо не възразявах — това ми даде възможност да се насладя на още малко от тропическия си коктейл. Накрая Суифт въздъхна и заговори:

— Тя не знае кой я е убил — каза Суифт. — Но тя завладя ума ми с образи и усещания. Ароматът на люляк. Лекият, сладък вкус на пай с liliko. Виждам капитан Ахав да се крие в сенките. Усещам отлитаща любов. Чувствам допира на бодлива тел до кожа. Виждам дървосекач, застанал до бор, с порцеланова кукла в ръка. Не записвате нищо от това, което ви казвам.

— Имам добра памет — казах. — Тя съобщи ли ви нещо по-конкретно от това?

— Не е сама — каза той.

— Искате да кажете, че тя не е първата жертва?

— Знам само, че има и други духове, които искат да се свържат с мен по този въпрос. Тогава не ми се стори много логично, и сега също. Сигурен съм обаче, че ще стане ясно с течение на времето.

— Духовете казаха, че ще се върнат ли?

Той се надигна от високото си столче и ми се усмихна: този път усмивката му бе много развеселена. Суифт разполагаше с доста богат набор от усмивки.

— Духовете, обезпокоени по този начин, никога не стоят мирно. Те настояват и упорстват, докато съобщението им не бъде чуто.

Права бях да не водя Суифт да се среща с Монк. Не само че нищо от брътвежите му нямаше да ни бъде дори и от най-малка помощ, но и очевидно той беше търсещ внимание измамник, който се опитваше да се добере до всякаква публичност, която би могло да му донесе разследването на убийството.

Суифт понечи да се отдалечи, после спря и хвърли поглед през рамо към мен.

— На Мич още му харесва как ви стои този бански костюм — каза той и кимна одобрително. — Разбирам защо.

Потръпнах, сякаш самият Мич беше докоснал с устни тила ми.