Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (14)

13.
Г-н Монк отива да играе голф

Когато излязох от асансьора на нашия етаж, видях три колички от тези, които използват камериерките, пред отворената врата на стаята на Монк. Влязох вътре и открих камериерките да сгъват хавлиени кърпи за баня върху леглото, надзиравани от Монк.

— Не, не, Кауаяла, сгъва се от ляво на дясно, а след това отдолу нагоре. Опитай пак. — Монк се премести до следващата камериерка, докато тя сгъваше кърпата. — Чакай, Мейлани, увери се, че ъглите се допират. Ако сбъркаш при това първо съществено важно сгъване, зарежи процедурата и започни отново.

— Какво правите, господин Монк?

— Показвам им как да сгънат правилно една хавлиена кърпа, вместо да я навиват. — Кърпата, която една от камериерките сгъваше, привлече погледа му. — Много добре, Лана. Започваш да схващаш как става. Да го направим още веднъж. Съвършенството идва с практиката.

— Открих коя е жената, която видяхме снощи — казах. — Името й е…

— Роксан Шоу — прекъсна ме Монк.

— Откъде разбрахте?

— Видях подписа й върху разписката от кредитната карта на плота, докато излизахме от ресторанта. Има много хубав, равен подпис, между другото.

— Е, голямата новина не е името й. Открих, че тя е от…

— Кливлънд — прекъсна ме Монк. — Също като Ланс и Хелън.

— Откъде научихте това? — попитах, опитвайки се да скрия разочарованието в гласа си.

— Докато я следвахме, забелязах, че е покрила шофьорското място с плажна кърпа, за да не се изгори на горещата тапицерия. Отгоре имаше голямо нарисувано изображение на вожда Уаху, което през цялото време беше обърнато към нас.

— Кой е вождът Уаху?

— Това е емблемата на бейзболния отбор Кливлъндските индианци. — Монк ме дръпна настрани, където камериерките не можеха да ни чуят. — Аз също научих някои неща тази сутрин. Мейлани е чистела бунгалото на Хелън и Ланс. Тя казва, че Хелън Грубър обожавала пайовете на острова. Непрекъснато си носела пайове в бунгалото, когато се прибирала. Но сутринта, когато е била убита, в хладилника не е имало пай.

— Едно от усещанията, които Суифт каза, че получавал от отвъдното, беше вкусът на пай с liliko.

— Спокойно е можел да направи такова предположение — каза Монк. — Това е най-популярният пай на острова и има доста голяма вероятност туристите да го опитат, докато са тук. Но къде беше нейният пай?

— Може би е изяла последното парче на вечеря — казах. — Или със закуската вчера сутринта.

— Но в мивката нямаше мръсни чинии, а камериерките още не бяха идвали.

— Какво значение има?

— Не знам — каза Монк.

Кауаяла се приближи до Монк със сгъната хавлиена кърпа в ръце.

— Как е?

Монк се усмихна:

— Идеално. Мисля, че вече всички разбрахте как става. Вървете и споделете познанията си.

Камериерките излязоха от стаята, тътрейки крака, и затвориха вратата зад себе си, оставяйки хавлиените кърпи спретнато подредени на купчинка върху леглото на Монк.

— Научихте камериерките да сгъват.

Монк въздъхна:

— Приятно е усещането да се отплатиш по някакъв начин на обществото.

Погледнах часовника си:

— След три часа ни очаква игра на голф. Можете да вземете под наем стикове и обувки, но ще трябва да си набавите подходящите дрехи.

— Няма да взема обувки под наем. Това е все едно да искаш от мен да нося мръсното долно бельо на друг мъж — каза Монк. — Какво им е на обувките, с които съм в момента?

— Не можете да отидете на игрището в този вид. Само ще привлечете вниманието към себе си. А с тези обувки няма да ви пуснат на игрището.

— Чудесно — заяви Монк. — Да вървим на пазар.

 

 

Дрехите и пособията за голф се продаваха в същия магазин за мъжко облекло, от който Монк си купи банския. Иска ми се да можех да кажа, че и този път всичко мина също толкова гладко. Няма да ви измъчвам, описвайки в мъчителни подробности какви бяха за мен следващите два кошмарни часа. Но за да ви дам известна представа какво трябваше да изтърпя, ще ви кажа, че Монк си избираше обувки за голф, като броеше пластмасовите шипчета отдолу, докато намери чифт обувки на разумна цена с четен брой шипове. Разгледахме много обувки. А когато накрая приключихме с пазаруването, му трябваха петнайсет минути само за да подпише разписката от кредитната си карта.

Искате ли работата ми? Не? И аз така си помислих. Какво ще кажете да вземете Монк със себе си на следващата си почивка? Обзалагам се, че цялото ви тяло се стяга от напрежение само при мисълта за това. Сега знаете как де чувствах.

Накрая Монк си купи памучен панталон в цвят каки и червена риза с къс ръкав и висока яка. Изглеждаше страхотно и аз му го казах. Изглежда, че това го смути, затова не си направих труда да го убеждавам. Надявах се, че малко положителен заряд може да го убеди да поразхлаби дрехите си в крак с модата. Понякога ми се приисква да посегна и да му разкопчая яката, защото само като я гледам, започвам да изпитвам чувството, че някой ме души.

Изминахме с колата трите или четирите километра до голф игрището на Гранд Кахуна Поипу. А щом пристигнахме там, се почувствах щастлива, че съм дошла. Беше красиво. Игрището беше безупречно поддържано и покрито с буйна зеленина, разположено на фона на свежото, синьо небе, обвитите в лека мъгла планински върхове и невероятен изглед от залива Поипу, с вълните, разбиващи се в назъбения край на черните брегове и скалите долу. Не знам как някой можеше да се съсредоточи върху голфа, когато имаше толкова много за гледане.

Взехме под наем два чифта стикове и количка за голф и се срещнахме с Кеалоха при първата площадка. Той беше облечен както обикновено, в прекалено голяма, неприбрана в панталоните хавайска риза и къси панталони, и си носеше собствен комплект стикове в чанта, която изглеждаше така, сякаш беше влачена през няколко континента.

— На това му викам полицейска работа — ухили се Кеалоха.

На различни разстояния от дупката имаше четири отделения. Черното беше за играчите, участващи в турнири, червеното беше за жените, бялото за играчи на средно ниво, а златистото беше това, което наричаха „участъка на курорта“, за случайни играчи, търсещи по-лесна и спокойна игра.

Всички се наредихме да започнем от белия участък и си сложихме ръкавиците. Монк си сложи по една на всяка ръка.

— Играете ли много голф, лейтенант? — обърнах се към Кеалоха.

— Сърфингът и голфът са горе-долу всичко, което може да се прави тук — каза Кеалоха. — Тоя комплект стикове си го делим с още четири братлета.

— Изобщо не се забелязва — казах.

— Ами вие? — попита Кеалоха. — Играете ли?

— Играех като тийнейджър. Баща ми членува в много кънтри-клубове — казах. — Не съм играла от години, но когато играех, бях доста добра.

— Доста добра — повтори Кеалоха. — Какъв е хандикапът^[1] ви?

— Осемнайсет.

— А вие? — обърна се Кеалоха към Монк.

— Това е моята игра — каза Монк, като избърса стика си с антисептична мокра кърпичка. — Нямам хандикап.

— Би трябвало да носите само една ръкавица — каза Кеалоха. — Вие сте десняк, така че би трябвало да я сложите на лявата си ръка.

— Никой не носи само една ръкавица — каза Монк. — Освен може би Майкъл Джексън, а той е много странен.

Стандартният брой удари, с които трябваше да бъде уцелена първата дупка, беше четири. На около триста и осемдесет метра оттам ниско окосената равна тревна площ около дупката беше оградена с обръч от пясъчни могилки. От едната страна на описващата рязък завой изравнена част на игрището се редяха луксозни ваканционни вили, а от другата имаше китка дървета и изкуствено езеро.

Всички направихме първия си удар, първо аз, последвана от Монк и Кеалоха. Топките, запратени от нас, се озоваха горе–долу на едно и също място — там, където изравнената част на игрището завиваше към тревата.

Качихме се в количката за голф — Кеалоха на кормилото, Монк отпред, аз отзад — и потеглихме по изравнената част на игрището.

— Тази сутрин говорих с полицейското управление в Кливлънд — каза Кеалоха. — Този път Ланс вероятно ще наследи милиони.

— Този път ли? — попита Монк.

— Хелън Грубър не е първата свадлива старица, за която Ланс се е оженил и я е надживял — каза Кеалоха. — Тя е третата. Имало е някоя си Елизабет Дал, седемдесет и шест годишна, във Филаделфия, и Беатрис Удман, на шейсет и осем, в Сиатъл.

Дървосекач с порцеланова кукла в ръка.

Удман и Дал^[2].

Ето че нови два от споменатите от Суифт образи се натрапваха в разследването. Възможно ли беше онези други духове, за които Суифт каза, че се опитвали да се свържат с него във връзка с Ланс, да са били Елизабет Дал и Беатрис Удман?

Опитах се да погледна Монк многозначително, но той не отвръщаше на погледа ми, затова го смушках. Той продължаваше да не ми обръща внимание. Знаеше какво си мисля и не искаше да се занимава с него. Суифт или беше успял да проучи много бързо и много подробно миналото на Ланс, или получаваше добра информация от отвъдното.

Знаех какво щеше да бъде обяснението на Монк.

Но какво можеше да ни навреди да се върнем при Суифт и да попитаме какво друго му съобщават духовете? Дори и да беше измамник, Суифт можеше да ни спести известно време, за да не повтаряме проучвания, които той вече беше направил.

Не исках обаче да казвам нищо от това на Монк, поне не и пред Кеалоха.

— Убити ли са били Дал и Удман? — попита Монк.

— Кливлъндските ченгета ми съобщават, че са умрели от естествена смърт. — Кеалоха спря количката недалече от мястото, където топките ни за голф лежаха на тревата. — Ланс със сигурност умее да ги подбира, макар че Хелън е била най-младата и най-здравата му съпруга досега. Била е също и най-богатата.

— Може би му е омръзнало да чака природата да си свърши работата — предположих.

— Казахте, че разговаряте с останалите, които са били на разходката с катамаран до На Пали — каза Монк. — Говорихте ли вече с Роксан Шоу?

Кеалоха поклати глава:

— Не, тя коя от всичките е?

— Онази с прашките — поясних.

— О, да — каза Кеалоха. — Спомням си я от видеозаписа.

— Обзалагам се, че е така — казах.

Кеалоха спря количката на няколко крачки от топките ни за голф и слязохме.

— С нетърпение очаквах да говоря с нея — каза Кеалоха. — Роб Шнорхела каза, че купила само един билет. Значи, че е пътувала сама. Няма нищо по-самотно от това, да си сам в рая. Мислех си, че навярно би й харесала компанията на някой приятен хаваец, докато е на острова.

— Не мисля — каза Монк, застанал с гръб към нас, докато гледаше къщите покрай изравнената част на игрището. — Видяхме я заедно с Ланс снощи. И освен това тя е от Кливлънд.

Кеалоха подсвирна, впечатлен.

— Голям хитрец сте, господин Монк. Ще я посетя и можем да говорим с нея заедно. Но алибито й е също толкова солидно като неговото.

Проследих погледа на Монк. До една от къщите видях градинар, до друга — човек от поддръжката на басейна.

— От полицейското управление на Кливлънд провериха ли банковите сметки на Ланс? — попитах.

Кеалоха кимна.

— Ако Ланс е платил на някого да убие жена му, парите не са дошли от неговата сметка или от тази на жена му. Ще поискам от полицейското управление в Кливлънд да погледнат личната сметка на Роксан, но почвам да се чудя дали не търсим в погрешната посока.

— Единствено Ланс има мотив да убие жена си — каза Монк.

— Но как е могъл да го извърши, без да наеме някой друг? Нито той, нито Роксан са били на острова по времето на убийството й. Алибитата им се потвърждават от видеокасетата и от останалите бели туристи на корабчето.

— Знам — каза Монк.

— Може би го е направил някой крадец — каза Кеалоха.

— Крадец, който не е отмъкнал нищо?

— Възможно е — каза Кеалоха, като внимателно избра от чантата си стик номер три. — Може би се е изплашил, след като я е треснал по главата.

Не ме безпокоеше перфектното алиби на Ланс. В крайна сметка, при последния случай на Монк по времето, когато беше станало убийството, заподозряната беше подложена на сърдечна операция и гръдният й кош беше отворен. И въпреки това Монк доказа, че именно тя е извършителката. Затова вярвах — макар и на Кеалоха никак да не му се вярваше, — че Монк ще намери фаталния недостатък и в това алиби.

— Не бива да използвате този стик — каза Монк.

— Защо не?

— Защото е номер три — каза Монк. — Използвайте номер четири или номер шести.

— Но за този удар е по-подходящ стик номер три — каза Кеалоха.

— Числото три никога не е подходящо — каза Монк. — Повярвайте ми.

Кеалоха ме изгледа, прибра стика номер три, и извади номер четири. Приближи се до топката и замахна. Топката полетя ниско и се приземи доста далече от тревата. Той погледна намръщено Монк.

— Ще започна да проучвам теорията, че убийството е извършено от крадец — каза Кеалоха.

— Това е загуба на време — отговори Монк.

Аз също използвах стик номер четири и не се справих кой знае колко по-добре от Кеалоха. Монк използва номер четири и накрая се приземи в пясъчната могилка.

— Поозорихме се. — Кеалоха потисна усмивката си и се качи в количката за голф.

Аз самата не можах да се въздържа да не се заям:

— Натъкнахте ли се на много пясъчни капани около тези вятърни мелници, господин Монк?

Качихме се отново в количката и отидохме до тревата. Монк мълчеше и се взираше в къщите. Някой инсталираше сателитна чиния на покрива на една от къщите. Монк си погледна часовника.

На игрището всички огледахме топките за голф и преценихме как трябва да замахнем. Монк заобиколи пясъчното хълмче. Топката му беше заседнала насред гладко настлания с гребло пясък.

Монк стоеше на ръба на хълмчето, загледан в топката, сякаш тя се намираше върху плаващи пясъци. Знаех какво си мисли: Как би могъл да стигне до топката си, без да нагази в заравнения пясък? Вече започваше да се поти.

Кеалоха, междувременно, се забавляваше. Нужно му беше едно замахване със стика и три леки удара, за да вкара топката си в дупката и да отбележи резултат с две точки по-голям от средния брой удари.

— Доста добре — каза той. — За мен.

Погледнах назад към Монк, който не обръщаше никакво внимание на който и да било от двама ни. Той предпазливо прекрачи пясъчното хълмче, за да се приближи към топката си, с лопатка за пясък в ръка.

Сега и двамата с Кеалоха спряхме, за да го наблюдаваме.

Монк погледна дупката, след това погледна към топката си и замахна. Топката излетя от пясъчното хълмче, разпръсквайки песъчинки наоколо, и се приземи на тревата, търкулна се и спря на около един лек удар разстояние от флагчето.

— Отличен удар, господин Монк — казах, искрено впечатлена.

Монк обаче се мръщеше. Той се отдръпна от пясъчната могилка, като стъпваше в старите следи от стъпките си, и с резки крачки отиде до чимовете на игрището.

— Какво са си въобразявали? — каза той.

— Кой? — попитах.

— Които са проектирали това игрище. Не са ли си давали сметка какво ще стане, ако сложат пясък толкова близо до чимовете?

— Да. Създали са неудобство на почвата.

— Според мен са го направили умишлено. Би трябвало да се срамуват. — Монк приклекна на ръба на чимовете, застана с лице към пясъчното хълмче и започна да отсява пясъка от тревния килим.

— Какво правите?

— Не виждаш ли, че цялата трева е посипана с пясък?

— Това е нормално — казах.

— Не е нормално — възрази Монк. — Тревата и пясъкът не съществуват заедно.

Погледнах назад към Кеалоха, който се взираше невярващо в Монк:

— Какво ще правите?

— Аз ще продължа да играя — казах, изваждайки стик от чантата си. Успях да приключа с дупката при резултат три точки над средния брой, и бях доста доволна от себе си.

Обърнах се да споделя задоволството си с останалите, но никой не ми обръщаше внимание. Кеалоха наблюдаваше Монк, който беше отсял и отделил от тревата толкова пясък, колкото беше могъл, и сега се опитваше да изравни хълмчето.

— Ваш ред е, господин Монк — казах.

— Зает съм.

Наблюдавахме го как се опитва да заглади пясъка, без да стъпи в него, но не можеше — не и без да очертава вертикални линии, а това беше проблем, тъй като по-рано хълмчето е било изравнено хоризонтално.

След няколко минути Монк остави греблото, влезе в дупката и започна да заличава всички следи от греблото, като прокарваше странично подметките си по пясъка.

— Какво правите? — попитах.

— Заличавам и започвам отначало.

Забелязах, че група от четирима души да стои и чака да нанесе началния си удар, и, доколкото съдех по езика на тялото им — начина, по който стояха там, с ръце на хълбоците, крачейки напред-назад — никак не бяха щастливи.

— Задържате следващата група играчи — казах.

— Продължавайте без мен — каза Монк. — Ще ви настигна.

— Ами онези четиримата? — попита Кеалоха.

— Те могат да играят, заобикаляйки ме — каза Монк. — Освен това ще са ми благодарни, че съм се погрижил да възстановя хълмчето.

— Не е необходимо да го изравнявате с греблото — казах. — Току-що го загладихте с обувките си.

— Не е същото — каза Монк. — Сега то не е еднакво с останалите.

Той вдигна греблото и се залови за работа, като внимаваше да прокарва прави и равни линии.

Кеалоха само поклати глава.

Четиримата зад нас започнаха да играят, като се целеха с топките надолу по първата отсечка от изравнената част на игрището. Скоро топките за голф щяха да засвистят над главите ни като куршуми.

Монк свърши и огледа резултата от работата си.

— Така е по-добре.

Той извади стик за голф с железен край, издаден от външната страна и приклекна до топката си, като преценяваше с поглед разположението на игрището.

Но тогава нещо привлече вниманието му — нещо оттатък дупката. Проследих погледа му. Гледаше към разположените край пътя къщи. Един пощенски раздавач тъкмо оставяше някаква кутия в една от къщите. Монк си погледна часовника, изправи се, и изпрати топката в дупката само с един лек удар. Четири страйка. Стандартен брой удари за дупката.

Той се обърна усмихнато към нас.

— Това беше забавно, макар че за да не успееш да вкараш топката в нея, около нея трябва да има цяла крепост. Или крепостен ров с вода.

Кеалоха погледна назад към изравнената част на игрището между дупките, където останалите играчи се взираха в нас.

— По-добре да се придвижим към следващата площадка.

— Имам по-добра идея — каза Монк. — Хайде вместо това да заловим един взломаджия.