Луана Чърчил
Съкровището (4)

Лора здраво стисна ръката на Барбара.

— Шшт! — прошепна. — Това е баща ми. Ако не му отговаряме, скоро ще се откаже и ще се върне в стаята си.

Барбара се изплаши до смърт. Лора обаче ни най-малко не изглеждаше разтревожена. Явно беше обръгнала на такива сцени.

Но побеснелият мъж не се отказа толкова лесно, колкото предполагаше Лора. Той продължаваше да блъска по вратата и да сипе вулгарни закани. Барбара я побиха ледени тръпки по гърба.

След доста време се чу още един мъжки глас. Беше Станли.

— Стига, тате! Достатъчно си ни демонстрирал лошите си маниери и отвратителния си характер. Никога досега не съм ти се противопоставял. Но сега ще го направя, ако не се държиш прилично и не отидеш да си легнеш. Ти си възрастен човек. Затова не се дръж като невъзпитано дете! Срамувам се заради теб.

— Тая вещица трябва да се маха! — крещеше по-старият мъж.

— Няма да се маха! — грубо отвърна Станли. — Този път ще наложа волята си. Барбара е моя медицинска сестра и ще остане в този дом дотогава, докато ми е необходима!

— Тя е дошла тук заради богатството ти! — изкрещя пронизително баща му.

— Не ставай глупав! Как можа да ти хрумне толкова тъпо нещо?

— Та това е съвсем явно, момчето ми. Защо иначе ще си остави работата на Север и ще тръгне с някого, когото почти не познава? Аз ще ти кажа, синко. Ти сигурно си й разказал за твоя остров и за голямата къща. И тя си мисли, че може да стане богата, ако те замъкне на сушата.

— Повече не искам да слушам такива глупости! — отвърна Станли. — Ясно ли е? Връщай се в леглото и стой мирно!

Възрастният човек се укроти изненадващо бързо. Вероятно се беше прибрал в стаята си, защото Барбара не чу повече нито дума.

— Може би сега ще поспим малко — промълви Лора с въздишка. — Наистина малко. Вече почти се съмва.

— Съмнявам се, че вече ще мога да заспя — каза Барбара с прозявка.

— Защо? — попита Лора. — Всичко е наред.

— Чувствам се отвратително — призна Барбара. — Никога не съм допускала, че някога ще изпадна в такова положение. Да бях знаела, никога не бих дошла. Няма да издържа.

— Лош късмет, Барбара. И наистина ми е жал за тебе. Станли трябваше да те предупреди за нашето семейство. Утре трябва да вземеш самолета. Можеш ли да се върнеш на старата си работа?

— Мисля, че да — каза Барбара. — Но ще ми бъде трудно.

— Не ти се иска да оставиш Стан, нали?

Барбара реши да каже истината. Какво значение имаше вече?

— Да — призна си тя.

— Не се влюбвай в него! За твое собствено добро е.

Барбара не отговори нищо. Лежеше така, изтерзана от мислите си. И въпреки това заспа.

Когато отново отвори очи, в стаята беше светло. Някой чукаше на вратата.

— Кой е? — извика Лора.

— Стан — отговори познатият мъжки глас.

— Какво искаш?

— Барбара будна ли е вече? И облечена? — попита той.

— Будна е, но още не се е облякла.

— Кажи й, че бих желал да говоря с нея долу в салона. Давам й половин час.

— Ще побързам, Стан — обеща Барбара.

И скочи от леглото. Лора я гледаше облещена.

— Ти го обичаш! — изтърси ненадейно. — Ти си луда по него! Нали те виждам. Жал ми е за тебе. Брат ми ще ти направи живота черен. Той се държи лошо с жените.

Барбара не й обръщаше внимание. Дрехите й бяха още на горния етаж. Наметна халата и се спусна към вратата да ги донесе.

— Къде отиваш? — извика Лора. — Нали няма да слезеш така?

— Дрехите ми са още горе — обясни Барбара.

— Остави ги! Двете сме почти еднакви на ръст. Можеш да си избереш нещо от моите дрехи. Заповядай!

Тя сочеше към огледалните врати, които заемаха една цяла стена.

На Барбара й секна дъхът, когато отвори големия стенен гардероб. Лора беше може би пленница на острова. Но притежаваше гардероб на дама, която ходи само по приеми. Без да избира, Барбара извади един син костюм — сако с панталони — и го премери към себе си. Щеше да й стане. Лора прибави бикини, сутиен и меки бели кожени мокасини.

— Много ти благодаря, Лора — каза Барбара. — После ще си сваля нещата. Но трябва първо да разбера какво иска Стан от мене.

В чуждите дрехи изглеждаше някак особена. Но костюмът й стоеше много добре. Тя излезе от стаята и забърза по стълбите надолу към салона.

Станли Шърман изглеждаше в момента много добре. Беше с бяла риза и сив панталон с широк кожен колан.

— Барбара, искам да се извиня за нощес — пристъпи той направо към въпроса. — Баща ми не би се държал така, ако не беше пил. Майка ми също беше пияна. В такива случаи те се държат отвратително. Обещавам ви, че никога повече няма да се случи такова нещо.

Барбара мълчеше. Трудно й беше да каже това, което беше решила.

— Стан, не е ли по-добре да си замина?

В очите му пламнаха искри, той буйно тръсна глава.

— В никакъв случай, Барбара. Това е вашият дом!

— Не е моят дом — отвърна тя. — И вие го знаете също така добре, както и аз. Тук аз не мога да имам никакви претенции, дори и за кратко време. Семейството ви няма да ме приеме.

— Напротив, ще ви приеме! Аз имам грижата за това.

— Станли, насила хубост не става.

Той се усмихна. И съпротивата й се стопи.

— Близките ми много скоро ще ви обикнат и ще се възхищават от вас — окуражи я той. — Трябва само да свикнете с тях.

— Боя се, че не споделям вашата увереност — призна тя.

— Във всеки случай днес няма да видите родителите ми — спомена той. — Лекуват си махмурлука.

— Стан, аз изобщо не знам как да се обръщам към тях — каза тя неуверено.

— Казват се Хари и Алис. Дядо ми Джоузеф, а баба ми — Елизабет. — Той си погледна часовника и продължи: — Сега е десет и четвърт. Обикновено обядваме в дванадесет. Ще издържите ли дотогава, или да направя нещо? Имам предвид препечени филии, палачинки, кафе.

— Ще издържа до дванадесет — увери го тя.

— А не зная дори какво ще обядваме — забеляза той. — Майка ми днес май че няма да готви. Баба ми вече рядко влиза в кухнята. А пък Бог да ни е на помощ, когато готви Лора!

— Аз не ви ли казах, че съм добра готвачка?

— Но вие не сте назначена да помагате в домакинството.

— Значи ли това, че няма да ми се плаща? — попита шеговито.

Той се засмя.

— Ще ви се плаща! Но вие не изкарвате заплатата си като икономка. Как искате да я получавате — на ден, на седмица или на месец?

— В болницата ми плащаха на две седмици — заяви тя. — Но това решавате вие.

— Значи е уредено — каза той. — Ще ви плащам два пъти на месец. Като заговорихме за болницата, там трябваше да ходя колкото може повече. Сега не трябва ли да правя същото?

Тя кимна.

— По този начин най-добре си възстановявате силите. Но след вчерашното напрежение трябва много внимателно да се пристъпи към това.

Той отстъпи назад и се протегна.

— Приличам ли ви на инвалид? — попита. — Може би искате да видите нещо от острова? Аз мога да ви го покажа.

Барбара беше изненадана, че той се чувства толкова добре. Една разходка на слънце щеше да му дойде още по-добре. Тя долавяше, че му се иска да излезе от къщи. Каза:

— Ще ми бъде приятно, Стан.

— Да тръгваме тогава! — провикна се като жаден за приключения юноша.

— Всъщност колко е голям островът? — поинтересува се тя.

— Заема площ от около петстотин морги — гордо заяви той.

Изуми се. Не си беше представяла такова нещо.

— Сигурно не обикаляте често цялото имение? — попита тя.

— Напротив! Имаме велосипеди и малки автомобили. Освен това имаме четири ездитни коня. Можете ли да яздите?

— Малко.

— Ще ви давам частни уроци, щом се пооправя — обеща той. — Мисля, че трябва да взема и една сачмена пушка, преди да тръгнем. Моля, почакайте тук.

— Сачмена пушка? — попита тя уплашено. — За какво ви е?

— На острова гъмжи от змии. Особено трябва да се пазим от гърмящите змии.

След малко се върна със сачмената пушка. Излязоха заедно навън.

— Като обикаляте острова, не сте ли видели някога неканения гост? — попита Барбара.

Лицето му се помрачи.

— Лора се е раздрънкала!

— Не знаех, че искате да пазите в тайна това.

— Съвсем не — отвърна той. — Просто стигнах до една точка, след която престанах да мисля за непознатия.

— Ужасно е да знаеш, че наоколо се крие някой — каза тя.

Когато се отдалечиха малко от къщата, Барбара се обърна. Започна да разглежда силуета на сградата. Сега разбра защо дядо Шърман я е кръстил „Сърдитата къща“. Над всеки от многобройните прозорци на най-горния етаж имаше триъгълен фронтон. Този орнамент беше поставен така, че прозорците приличаха на очи със скършени вежди над тях.

Станли беше седнал на един пън и си почиваше. Той с усмивка наблюдаваше Барбара. Тя обикаляше около сградата и разглеждаше всичко най-подробно.

От четирите страни сградата изглеждаше досущ еднаква. Беше триетажна. На всяка външна стена имаше еднакъв брой прозорци на всеки етаж. И малките прозорци с фронтоните най-горе бяха същият брой. А по средата на всяка стена имаше врата. Нямаше никакви веранди, освен площадките пред всяка врата. От тези врати тръгваха навътре четири коридора, които се пресичаха накръст.

Къщата беше импозантна в своята грозота.

— Е? — попита я Станли, когато се върна при него. — Какво ще кажете?

— Никога не съм виждала такава къща — констатира тя. — Но въпреки това ми харесва. Вътре трябва да има много потайни кътчета.

— Твърде много — отговори сериозно Станли.

— Ако живеех тук, щях да държа полицейско куче.

— И ние имахме — поясни той, — но загина при загадъчни обстоятелства и след това не си купихме друго.

— Питам се дали и в Европа, в романтичните дворци и замъци, има неканени гости.

— Вероятно във всичките — замислено каза той.

Тя погледна пясъка по обувките си. Попита:

— Не сте ли откривали стъпки?

— Напротив, много. От сушата се мъкнат какви ли не. Трябва да идват нощем, защото никога не сме ги виждали в лице.

— Тук не бих могла да живея постоянно — страхливо каза тя.

— На нас никога не ни се е случило нещо — успокои я той.

Припомни му:

— Забравяте Мери Мур.

Той нервно прехапа устната си.

— Трябва да има някакво логично обяснение за изчезването й.

Тя възхитена разглеждаше палмите и другите тропически дървета и растения. Особено я очароваха увисналите от дърветата воали от испански мъх.

— Всичко изглежда така мирно и спокойно — каза тя, — но…

— Дано не се разрази ураган — прекъсна я той. — Тогава природата се разбеснява.

— Били ли сте тук по време на ураган? — попита тя.

— Преживял съм три урагана — спокойно отговори той.

Барбара погледна отново към голямата солидна къща и забеляза:

— Сигурно ще издържи и на най-страшни бури.

— Във всеки случай няма да се разклати — съгласи се той.

— Не се ли радвате, че във Флорида няма земетресения?

— О, има понякога — уточни той, — но не са много силни. Най-често разтърсват сушата.

— Не знаех това! — смая се тя.

— Ние, местните жители, обикновено не вдигаме шум, ако ни поразклати малко — поясни той.

— Но наистина няма от какво да се безпокоите. Земетресенията са на сушата.

— Щом вие казвате, сигурно е така — колебливо отговори тя.

Внезапен гърмеж раздра тишината над острова.

— Пак някой бракониер! — гневно извика Станли.

— По какво стреля? — любопитно попита Барбара.

— Навярно по крокодили — предположи той. — Вече са на изчезване. Властите са много сурови към заловените бракониери. Но този може би стреля по патици. Има ги много на острова.

— Но вие не разрешавате, нали?

— Разбира се, че не! Навсякъде сме наслагали табели. Тук дивечът трябва да живее на спокойствие.

Станли Шърман наистина беше разярен. Надигна се с усилие и забърза, доколкото можеше, през песъчливия терен.

След десет минути се отказа. Трябваше да спре, за да си поеме дъх. Барбара го настигна. Видя, че се е пресилил, и искаше да му предложи да се върнат.

— Чух моторница — каза той запъхтян. — Вероятно бракониерът вече е далеч оттук.

Стояха така и шареха с очи из морето. Отнякъде изскочи човек с пушка в ръка. Барбара се изплаши до смърт. После разпозна в него Дик Шърман.

— Ти ли стреля? — попита го Станли.

— Не. И аз не можах да видя кой беше.

— Значи не си забелязал никакъв бракониер? — попита Станли.

— Бракониер? — Дик Шърман изпадна в недоумение. — Тук не е имало никакъв бракониер.

— Ти видя ли някого?

— Да — каза Дик. — Точно отивах вкъщи да повикам шерифа.

— Шерифът? — слиса се Станли. — Защо?

— Само на няколко метра оттук на брега има изхвърлен труп.

— Труп? — изумено каза Станли.

Лицето му стана бяло като тебешир. Барбара забеляза, че той се олюля, и го прихвана под мишницата.

— Сега поне знаем какво е станало с Мери Мур — съобщи невъзмутимо по-младият Шърман.

— Значи това е трупът на Мери? Тя трябва отдавна да е умряла.

Станли тъжно поклати глава. Докато лицето на Дик не издаваше никакво чувство. Възрази на брат си:

— Изглежда така, като че ли е умряла съвсем скоро.

— Но тя изчезна преди месеци! — възкликна Станли изненадано. — Къде е била през цялото това време?

— Може да се е криела някъде на острова — допусна Дик. — Знаеш колко скривалища има.

— А с какво се е хранела?

— Сигурно тя е оплячкосвала нашия хладилник!

— Да, но ядене изчезваше и по-рано — възрази Станли.

— Може да е имала спътник — започна да разсъждава брат му и да му е помагала.

— Възможно е — помисли Станли и се съгласи. — Най-добре върви сега, Дик! Обади се на шерифа! Ние идваме веднага.

Дик се затича. Станли се обърна към Барбара.

— Настръхвам при мисълта за разпити — каза той съкрушен. — Ще започнат да разчепкват цялата фамилна история на Шърманови. А не всичко говори в наша полза. Лошо ми става, като си помисля, че името ни ще бъде в устата на всички. Понеже вие не сте били тук, когато Мери живееше у нас, ще ви държа настрана от тази история.

Мълчаливо поеха по обратния път. Едно утро, започнало толкова хубаво, да има такъв лош завършек! На Барбара й беше тъжно.

По-късно, докато си почиваше върху канапето в салона, Станли реши:

— Барбара, бих искал да се скриете, когато дойде шерифът.

— Но къде да ида, за да не ме намери никой? — попита тя.

— Скрийте се някъде на първия или на втория етаж — предложи той. — Аз ще гледам полицаите да останат долу.

Барбара не искаше да я забъркват в този загадъчен смъртен случай. Достатъчно кошмари бе преживяла след пристигането си в тази къща. Доволна беше, че присъствието й на острова ще се запази в тайна. И без това не можеше да помогне в разследването. По-скоро би попречила.

Дик Шърман беше заминал с моторница да вземе шерифа, неговите помощници и съдебния следовател от сушата. Барбара, която стоеше до прозореца в салона, предупреди Станли, щом групата се зададе.

След това се качи тичешком на първия етаж. Отвори няколко врати и накрая се скри в някогашната шивалня. Там тя чака три часа, без да посмее да се мръдне. Страхуваше се да не я чуят.

Най-сетне чу в коридора бавните стъпки на Станли.

— Барбара! — високо извика той. — Къде се загубихте? Излезте! Полицаите си отидоха.

Тя раздвижи схванатите си мускули и отвори вратата. Станли въздъхна дълбоко. Много й се искаше да знае заради нея ли беше тази въздишка, или защото разпитът беше свършил.

Той я хвана за ръка и я поведе надолу.

— Погледнете се! — мъмреше я той, докато махаше паяжини от косата й. — Казах ви да се скриете, а не да се заровите някъде! Надявам се шериф Андрюс повече да не идва. Как може един-единствен човек да зададе толкова много въпроси?

Той избърса потта от челото си.

— Откриха ли по какъв начин е умряла Мери Мур? — попита Барбара.

— В главата й намерили куршум от пистолет. Съдебният следовател смята, че е умряла най-рано през нощта.

Барбара дълбоко си пое въздух.

— Какъв ужас! — извика тя. — Самоубийство ли е или убийство?

— Всичко говори за убийство — обясни той. — Тук са единодушни.

— Вероятно нейният убиец — предположи Барбара — снощи чрез палежа се е опитал да очисти и мен.

— Така излиза — съгласи се той. — Дано поне на тоя остров да има само един убиец.

— Шерифът обаче не е приключил, нали? — попита го тя.

— Боя се, че да — отговори неохотно Станли. — Колкото по-рядко го виждам, толкова по-добре.

— Но няма ли той да научи за покушението срещу мен?

— В никакъв случай! — разсърди се той. — Искам вие да останете настрана от всичко това.

Изглежда, си имаше някаква причина. Това не й убягна. Но предпочете да запази подозренията за себе си.

Попита го:

— Дали няма да си имате неприятности заради мене?

— Ще рискувам — отсече той. — Клетата Мери! Признавам, че не я обичах. Но беше грозна гледка, когато качваха на борда трупа й, завит в одеяло. Това е последното й пътуване към сушата. Беше толкова жизнерадостно момиче. Като си помисля само как свърши…

— Аз във всеки случай нямам намерение да свършвам така — с раздразнение в гласа го прекъсна Барбара.

Все едно че не е чул думите й, той каза:

— Но ние нямаме нищо приготвено за обяд! Барбара, вие сигурно прегладняхте?

Барбара от сутринта не беше яла нищо. Но не чувстваше глад. Това не я учудваше. Едва ли би могла да мисли за ежедневните неща, когато на острова имаше убиец.

— Най-добре всеки да си приготви нещо за ядене — каза Станли.

— Аз с удоволствие ще сготвя нещо — предложи тя.

Той се усмихна за пръв път от доста време. Но каза наставнически:

— Не се грижете за другите, Барбара! Не е ли по-добре да сготвите нещо за нас двамата?

И я въведе в голяма, модерно обзаведена кухня. Барбара гледаше и се дивеше на разните уреди и приспособления. По стените в дълги редици висяха тенджери и тигани.

С мъка си възвърна дар словото. Накрая попита:

— Какво да сготвя? Какво обичате?

— Ами може един бифтек и пържени картофи — каза той.

Тя кимна и се отправи към големия хладилник.

— На вашите услуги, сър. Веднага се залавям на работа.

Барбара очакваше другите членове на семейството да се появят в кухнята, докато тя готви. Но не се мярна дори Лора.

Значи семейството продължаваше да я мрази! Това я потискаше.

Яденето не стана много сполучливо. Беше нервна и не можа да се справи с печката.

Станли настоя да се хранят в трапезарията. Помещението беше доста мрачно.

Двамата седяха до масата в неловко мълчание. Накрая Барбара не издържа. Стана и занесе съдовете в кухнята. Станли я последва.

Ледът най-после се пропука. Раздигнаха заедно масата. После Барбара се зае с миенето. Когато и последната чиния беше прибрана в долапа, Станли се прозя.

— Капнал съм от умора — промърмори. — Нали не възразявате да си легна. А и вие през нощта почти не сте спали. Трябва непременно да си наваксате.

Всъщност Барбара не беше уморена. По-скоро се нуждаеше от спокойствие. Следвайки съвета на Станли, се качи в стаята на Лора. И скоро заспа на широкото легло.

Събуди се от скърцането на вратата. Барбара широко отвори очи и видя слаб и сух мъж. Застанал бе на прага и гледаше към нея. Навъсената му физиономия накара сърцето й да се разтупти.

Досети се, че човекът с посивялата коса е Джоузеф Шърман, дядото на Станли.

Нервно се заозърта за Лора. Но никъде не я откри. Явно беше излязла, докато Барбара е спяла.

— Моля, влезте, мистър Шърман — каза тя. — Радвам се, че мога да се запозная с вас.

— Вие знаете кой съм? — попита той с твърд глас.

Барбара се насили да се усмихне.

— Естествено, не искате ли да влезете и да седнете? Бихме могли да поговорим.

Тя понечи да слезе от леглото.

— Останете на мястото си! — заповяда мъжът със старомодния костюм. Тъмните му очи я фиксираха. — Нямам никакво намерение да разговарям с вас.

— Защо, мистър Шърман? — попита Барбара.

Усети, че започва да трепери.

— Защото сте лоша! — каза с укор.

— Кой ви каза?

— Синът ми Хари — отговори. — Той винаги е прав.

— Синът ви се лъже, мистър Шърман — възрази тя. — От два месеца аз се грижа за вашия внук. Аз не вредя на хората, мистър Шърман, а им помагам, доколкото мога.

Джоузеф Шърман неуверено пристъпи крачка към нея и каза разколебан:

— Имате приятно, хубаво лице.

— Благодаря много, сър. Уверявам ви в своята добронамереност.

— Мери Мур била убита, така ли? — попита без никакъв преход.

— Полицията е стигнала до такова заключение — потвърди тя.

— Аз не съм го направил — извика старият човек. — Не съм аз! Никога не съм я обичал, но не съм я убил.

— Напълно сигурна съм, че на никого не можете да сторите зло — успокои го Барбара. — Вие сте фин човек, мистър Шърман.

— Аз съм фин човек? — повтори той. — Не мога да си спомня някой някога да ме е нарекъл така.

— Имате ли някакви подозрения кой може да е убил Мери Мур?

— Всеки може да бъде — каза той. — Всички я мразеха. Защото тя беше крадла. Крадеше всичко, каквото й попадне. Всички бяхме много доволни, когато изчезна. Но никой не е искал смъртта й.

— Влезте все пак и седнете — отново го покани тя.

Той отказа:

— Не бива да любезнича с вас. Синът ми ще пощурее, ако ме завари тук. Трябва да си тръгвам вече. Моля ви, не казвайте на никого, че съм бил при вас.

Той излезе от стаята и тихо затвори вратата.

Барбара още не беше се съвзела, когато се появи следващият посетител. Беше сивокоса възрастна жена. Заприлича й на порцеланова кукла. Носеше къса светлорозова рокля като малко момиче. Барбара заподозря, че е от гардероба на Лора.

— Вие нямате право да разговаряте с мъжа ми! — изписка старата жена с тънък глас.

През това кратко време Барбара за втори път беше напълно изненадана. Не намираше никакви думи и не знаеше какво да отговори.

— Чухте ли какво ви казах?

Барбара кимна.

— И какво ще кажете за свое оправдание?

— Предполагам, че вие сте Елизабет Шърман — каза Барбара.

— Да — потвърди жената. — Но вас какво ви засяга?

— Радвам се да се запозная с вас, мисис Шърман.

Стана и тръгна към възрастната жена. Но тя отстъпи назад.

— Не се приближавайте, пачавра с пачавра! — изпищя пронизително Елизабет Шърман. — Вие може да се радвате, че се запознавате с мен, но аз не мога да кажа същото.

— Моля ви, мисис Шърман — отчая се Барбара. — Кажете ми защо ме мрази така цялото ви семейство. Аз се опитвам само да се грижа за вашия внук, та по-скоро да оздравее.

— Дошли сте тук заради нашето богатство — укори я старата жена. — Не ви искаме тук!

Барбара щеше да се разплаче.

— Уверявам ви, това не е истина! Моля ви, повярвайте ми!

Мисис Шърман се обърна, без да каже нито дума, и си излезе.

В същия миг се появи Лора. Хилеше се.

— Подслушвах разговорите ти с дядо и с баба — призна си тя. — Изненадана съм, че баба не ти направи нищо. Защото става неудържима, ако си въобрази, че някой е хвърлил око на дядо. Човек трябва да се постарае, за да я спечели на своя страна.

Барбара се усмихна бледо.

— При дядо ти постигнах незначителен напредък. Мисля, че го харесвам.

— Той наистина е мил човек — съгласи се Лора. — Но като остаря, много се промени. Изпадна в старческа немощ и понякога говори толкова заплетено, че не можеш да го разбереш. Май че с всеки става така, когато остарее. Дано никога да не остарявам дотолкова, че да намразя целия свят.

— Кой мрази целия свят? — попита мъжки глас.

Станли Шърман се изправи засмян на вратата.

— Аз не! — засмя се Барбара. — Чувствате ли се освежен след почивката?

— Много. А вие поспахте ли?

Барбара кимна. Не каза нищо за гостите.

— Исках да ви кажа, че току-що се обади шериф Андрюс. Куршумът в главата на Мери е от собствения й пистолет.

 

 

Барбара не осъзна веднага смисъла на тези думи. Как би могло момичето да се застреля с пистолет, който тя с очите си бе видяла в чекмеджето на нощното шкафче?

— Но шерифът трябва да е видял пистолета, за да установи това, нали?

— Естествено — съгласи си Станли. — Не чухте ли — вие нали тогава се скрихте — че той само си търсеше работа в синята стая? Изглежда, беше решил, че вашите сакове са на Мери. Но ги прегледа отгоре-отгоре. Затова пък прерови основно нощното шкафче. Там намери пистолета.

— А като видя леглото? — попита тя. — Нищо ли не каза за него? Имам предвид, че цялото е опърлено от огъня.

Тя започна да се съмнява в способностите на шерифа. Все пак би трябвало да забележи, че в синята стая е имало пожар.

— О, аз още не съм ви благодарил за това, че сте смъкнали всичко от леглото. Шерифът вероятно е помислил, че леглото не е оправено, защото никой вече не живее в тази стая. И след като намери револвера, загуби интерес към нея. Ожълтените матраци вероятно е приписал на небрежно воденото домакинство — ако изобщо ги е забелязал.

Барбара не отговори нищо. Помисли си, че шериф Андрюс би трябвало да извърши много по-задълбочено разследване.

Станли замислено продължи:

— Вижда ми се странно, че убиецът е върнал револвера в чекмеджето. Могъл е да направи това само когато сте спели. И едновременно с това ви подпалва леглото! Трябва първо да е убил Мери, а след това да е влязъл при вас.

— И аз не мога да си представя как се е разиграла сцената — каза сериозно Барбара. — Не ми е приятно да зная, че докато съм спяла, някой е влизал и излизал от синята стая.

— Убийците нали не са съвсем нормални, а? — подхвърли Лора.

— Трябва всички да се въоръжим — предложи брат й, — защото убиецът по всяка вероятност още се разхожда из острова.

Лора прихна в смях.

— Представям си точно как дядо и баба се разнасят с пистолети наоколо — поясни тя. — А и аз едва ли мога да вдъхна страх на някого.

Станли се ухили.

— Добре, забравете моето предложение!

Лора премести погледа си от него към Барбара и каза тихо:

— Изведнъж ми хрумна, че може в момента да стоя пред убиеца…

— Що за глупости! — развика се Станли. — Да не си обезумяла?

— Исках само да ви стане ясно, че всеки от нас би могъл да извърши убийството — упорстваше сестра му.

— Само бръщолевиш! — сряза я Станли. — Не го мислиш сериозно.

Лора сви рамене.

— И аз самата понякога върша неща, които ме изненадват.

— Но никой в тази къща няма причини да убие Мери!

— Лесно е да се каже, Стан — възрази Лора. — Ти не знаеш какви са били отношенията на всеки от нас с това момиче, което вече е мъртво!

— Мери Мур е убита от онзи, който се крие на острова — отвърна Станли. — Аз съм твърдо убеден в това.

— Само предполагаш — забеляза сестра му.

Барбара видя как лицето му почервеня.

— Лора, не мога да повярвам, че някой от нас я е застрелял! — възнегодува той. — Да помислим спокойно. Така хората един подир друг ще отпадат от списъка на заподозрените.

Явно не му беше лесно да се владее. Но отново заговори със спокоен, нормален глас.

— За нашите немощни дядо и баба не може да става и дума — продължи той. — Те изобщо не са в състояние да извършат убийство.

— Откъде знаем това, Стан? Не трябва много сила, за да се натисне спусъкът на пистолет.

— Вярно е — призна Стан. — Но Мери е била застреляна навън, на острова. Не е станало тук, иначе щяхме да чуем гърмежа. Дядо и баба излизали ли са през нощта от къщи?

— Това не означава, че не биха могли да го направят — побърза да отговори Лора. — Но почакай малко. Не е установено къде е убита Мери. Не е задължително това да е станало на острова. Убиецът може да е пренесъл трупа, за да хвърли подозрението върху нас. След като ни напусна. Мери Мур може да е живяла някъде на сушата.

Станли сбърчи чело.

— За това изобщо не бях се сетил.

— Този разговор доникъде няма да доведе — реши Лора. — Аз огладнях. Защо да не идем в кухнята? Ще направя няколко хамбургера. Имаме още много консерви. Мога да отворя няколко.

Станли веднага я подкрепи:

— Лора, това е най-умното предложение, което си направила от дълго време насам. Да вървим.

Някой вече беше в кухнята. Когато тримата влязоха, Дик Шърман вдигна очи от чинията.

— Съжалявам, но няма достатъчно хотдог за всички — каза той.

— Аз ще направя хамбургери — гордо обяви Лора.

— Свършвам ей сега и ще ти направя място.

Станли се обърна към него:

— Тъкмо говорехме за смъртта на Мери.

— Така ли? Днес, изглежда, това ще бъде главната тема в тази къща. Другите също говориха за това.

— Мисля, че довечера някой трябва да остане буден и да обхожда къщата през определени интервали — предложи Станли.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Дик. — Ако нямаш нищо против, аз ще остана довечера на пост.

— Тогава утре е мой ред — каза Станли.

Барбара го погледна.

— Можете ли наистина да будувате цяла нощ? Вие още нямате достатъчно сили за такова нещо. Не бива да се избързва. И точно това не е за вас!

— Много мило, че някой мисли за мен — каза той. — Но не се безпокойте! От твърдо дърво съм дялан аз и лесно не се огъвам. Освен това днес и утре ще се наспя, за да мога да издържа една нощ. Питам се дали другите са яли.

— Да — каза Дик. — Мама приготви лека закуска.

— Къде са сега?

— Дядо и баба като че ли се качиха горе. А родителите ни са в музикалния салон. Изглежда, ще гледат телевизия.

Станли хвана Барбара за ръката.

— Крайно време е да ви запозная. Докато Лора готви, аз ще ви представя.

Барбара попита плахо:

— Да не предизвикаме нова кавга?

— Надявам се, че няма — захили се той. — Хайде сега!

Той въвлече Барбара в музикалния салон. Родителите му скочиха почти едновременно. По телевизията предаваха известно токшоу.

— Не мърдайте! — изкомандва Станли. — Крайно време е да ви запозная с Барбара, моята медицинска сестра и близка приятелка.

Барбара не знаеше какво да очаква. Беше изненадана, че двойката пред нея изглежда толкова добре.

Лицето на Хари Шърман се загрози от мрачния му поглед. Той се обърна предизвикателно.

— Добър ден, мис Беърд — поздрави учтиво, но хладно.

— Радвам се да се запозная с вас — любезно отговори Барбара.

Майката на Станли беше хубава червенокоса жена, средна на ръст. Стоеше вдървено.

— Майко, това е Барбара — представи я Станли.

Алис Шърман измърмори нещо, което Барбара не разбра, и добави:

— Моля да ме извините сега. Аз… аз трябва…

— Аз ще ти помогна, мила — веднага й се притече на помощ нейният съпруг.

Само след секунди Станли и Барбара останаха сами в музикалния салон.

— Поне нямаше тежки думи — усмихна се Станли.

— Много съм изненадана — откровено призна Барбара. — Както се държа баща ти през нощта…

— Беше изпил твърде много. Навярно вече нищо не си спомня. Да се върнем ли в кухнята? Лора може би се нуждае от помощ.