Луана Чърчил
Съкровището (1)

Барбара Беърд се усмихна на мъжа, който лежеше на болничното легло. От самото начало той я привличаше.

Въобще беше най-интересният мъж, когото бе виждала. Щом погледнеше в топлите му, изразителни очи, сякаш забравяше всичко наоколо.

— Добро утро, мистър Шърман — поздрави тя. — Добре ли спахте?

— За първи път съм в болница — отговори той с раздразнение. — И се надявам, че е за последен. Питате ме дали съм спал добре. Като медицинска сестра трябва по-добре да знаете. Тук пациентът няма и най-малка възможност да спи. В девет часа вечерта му дават приспивателно. И загасват лампата. Но преди да е заспал, идва друга сестра, за да му масажира гърба. Или да му даде някаква мътилка, която почти го довършва. И после питате дали съм спал добре!

— Разбирам вашето раздразнение — каза примирително тя. — Но такава ни е работата. А пък и вие скоро ще си идете у дома.

— Надявам се, още утре — каза той. — Между другото защо не дойдете с мен, Барбара? Доктор Йънг ми постави такова условие. Той казва, че не мога да пътувам сам и се нуждая от някой, който да ми помага. Няма да ме изпише, ако не пътувам с придружител.

— Вие не живеехте ли на някакъв остров във Флорида? — попита Барбара с разтуптяно сърце.

Той прокара ръка по небръснатите си бузи и кимна.

— Точно така. Но ще ви разкажа повече, когато отговорите на въпроса ми.

Тя избягна погледа му.

— Но аз работя тук, мистър Шърман!

— Защо станах отново „мистър Шърман“? — попита той. — От около един месец вие ме наричате Стан. Мислех си, че сме станали приятели. Да не съм изпаднал в немилост?

— Не, разбира се! — За да смени темата, тя продължи: — Измихте ли се вече? Закуската ще дойде всеки момент.

— Ще се измия, когато престанете да избягвате моите въпроси — заяви той. — Чакам отговор, сега!

— Мястото ми е тук! — настоя тя. — Тъй че, Стан, не мога да замина с вас за вашия остров във Флорида.

— Подайте молба за напускане! — предложи той. — Аз ще ви дам двойно възнаграждение!

— Няма да е много умно да си оставя сигурната работа заради един временен ангажимент при вас — отказа му тя.

Станли Шърман поклати глава.

— Значи ли това, че нещо ви задържа в тази болница?

— Да, тук имам много приятели. И работата ми харесва въпреки някои разочарования. Не мога да си представя да работя другаде.

— Барбара, вие ме разочаровахте — упрекна я той. — Струваше ми се, че тук не ви харесва, че се отегчавате и жадувате за нещо ново.

Тя сбърчи чело. Как е успял да забележи безпокойството й? Тя наистина вече нямаше особено желание да мери температура, да разнася грейки и да успокоява уплашени пациенти.

— Сега трябва да вървя — каза уклончиво. — Не мога целия ден да стоя тук и да разговарям с вас.

Когато тя се обърна, той извика след нея:

— Ще ви плащам по петдесет долара на ден!

Барбара се завъртя и го погледна сащисана.

— Петдесет долара? — попита изумено. — Какво ще трябва да върша за това?

— Да се грижите за мен — заяви той. — И ви обещавам, че няма да бъде временен ангажимент. У дома има и други хора, които се нуждаят от вашите услуги. Доктор Йънг ми каза, че ще мине доста време, докато оздравея напълно. Виждате, Барбара, че аз имам нужда от вас.

— Петдесет долара на ден! — промърмори тя. — Мога ли да изпусна такава възможност?

— Барбара, вие си говорите сама! Хубаво ли е това или лошо?

— Наистина вече трябва да вървя — измъкна се тя. — Ще дойда по-късно и ще ви отговоря.

— Елате по-скоро! — настоя той. — Тая стая ми прилича на затвор, когато ви няма!

Барбара излезе от стаята, решена да приеме предложението му. Не ставаше въпрос само за високата заплата. Тя беше почти сигурна, че е влюбена в този мъж!

Но същевременно се вслушваше и в гласа на разума. Искаше първо да говори с доктор Йънг, за да не взема прибързани решения.

Лекарят тъкмо правеше своята обиколка на пациентите. Придружаваха го две хубави милосърдни сестри. Барбара пресрещна малката група.

Доктор Йънг беше най-обичаният, енергичен и способен лекар в болницата, ако не и в целия град. Пациентите — както мъжете, така и жените — го обичаха. Той сякаш ги лекуваше с усмивката и с благите си думи.

Доктор Йънг увери Барбара, че обясненията на Станли Шърман отговарят на истината.

— Вярно е, че известно време той ще има болки. Вие знаете, че нараняванията му не бяха малки. Няма да ни е лесно да се разделим с вас, Барбара. Но за вас ще бъде интересно преживяване да заминете. Той се нуждае от човек, който да се грижи за него.

Така решението беше взето. Барбара тръгна пак към стая 305, при Станли Шърман.

— Казахте ли на вашите началници, че това е последният ви работен ден? — пожела да чуе той.

— Не бъдете толкова самоуверен, Стан — отговори му тя.

— Не съм! Просто зная, че ще дойдете с мен във Флорида.

— Изобщо не можете да знаете такова нещо! — избухна тя.

Той се усмихна.

— Вие ще дойдете с мен, Барбара, защото не можете да не дойдете! Знаете колко много се харесваме двамата!

— Вижте… да, аз… ви харесвам, Стан — призна тя колебливо.

— Нещата са напреднали, Барбара! Аз вече се обаждах на летището. Утре следобед в четири и двадесет излитаме.

Тя отвори уста да протестира. Но се отказа. Защо да не си признае, че на драго сърце ще замине с него?

— Закъде ще летим? — осведоми се само.

— За Тампа — съобщи той. — Островът е на сто мили оттам. Брат ми ще ни посрещне на летището.

— Голямо ли е семейството ви? — попита тя.

Грейналото му лице за миг се помрачи.

— Прекалено голямо! О, не биваше да казвам това. Просто понякога се задушавам сред моите близки.

— Значи сте многочленно семейство.

— Не, само баба ми и дядо ми, родителите ми, брат ми и сестра ми. Това не са толкова много хора за една къща с двадесет и две стаи.

Барбара помисли малко и накрая попита:

— Какво ще си кажат близките ви, когато пристигна заедно с вас?

Той сви рамене.

— Аз вече ги предупредих по телефона. Аз съм главата на семейството и управлявам имуществото. Моите работи не ги засягат. В края на краищата вие сте едно необходимо зло, нали, Барбара? Семейството ми трябва да се примири с това.

След последните му думи тя се почувства разколебана. Но при вида на силното му, енергично лице съмненията й се изпариха. Безспорно той беше човек с твърд характер. Можеше с лекота да се справи с всяко положение.

— Стан — каза тя, — не бих желала да създавам неприятности на когото и да било.

— И няма да ги създавате! — успокои я той. — Работното ви време свършва след малко. Идете си у вас и си стегнете багажа, но така, като че ли ще прекарате остатъка от живота си на Кептив Айлънд.

— Кептив Айлънд! — изтръгна се от гърдите й. Остана като вцепенена. Самото име — Пленнически остров — събуждаше у нея ужасни асоциации. Мислено виждаше мрачна, зловеща картина.

Станли Шърман се захили.

— Не се подвеждайте по името! Едно време на острова са живели пирати. Хората разправят, че там криели плячката си и пленниците. Оттам е името.

Барбара потръпна при самата мисъл за това, което й бе казал.

— И къщата ли, в която живеете, е построена от пиратите? — попита тя. — На острова има ли и други хора?

— Действително къщата е построена от пиратите — потвърди той. — Или по-скоро от техните роби.

— Не изпитвате ли безпокойство, като…

— Ни най-малко! — прекъсна я той. — Почакайте да я видите. Градена е от камък, също като другите къщи в този край. Ние, Шърманови, сме единствените обитатели на Кептив Айлънд. Но за съжаление трябва да ви кажа, че там няма нито демони, нито духове.

— Къщата на вашия дядо ли е? — полюбопитства Барбара. — Как се е сдобило семейството ви с нея?

— Прадядо ми купил целия остров от така наречените пирати — обясни той. — Наследник на имота кой знае защо съм аз. Тогава съм бил още дете. Може би един ден ще открия защо се е паднал тъкмо на мен.

Барбара погледна часовника си и каза:

— Трябва да съобщя за напускането си.

— Утре кога ще ви видя?

— Ще ви изпишат към десет часа. И аз ще дойда по същото време. Ако можете да шофирате, ще отидем до нас.

— О, ще мога да карам! Трябва само да ме подкрепяте при ходенето. Не ми се вярва да мога сам да вляза и да изляза от колата. Всъщност ние никога не сме говорили за дома ви. Разкажете ми за себе си!

— Получих в наследство от баба си една бяла паянтова къщичка — обясни тя. — Живея с още една сестра. Не зная дали тя ще пожелае да остане, след като замина. Но се надявам, защото не ми се иска да оставям къщата празна.

— Аз обръщам живота ви наопаки, нали? — попита той.

— Да — честно отговори тя.

— Надявам се, че няма да съжалявате за това, Барбара. Иска ми се да бъдете щастлива.

— И на мене — отговори тя с усмивка. — Но сега трябва да вървя. Желая ви последната нощ в болницата да е лека.

 

 

Русокосата Марта Уайт се беше прибрала преди Барбара.

— Нещо се забави — подхвана тя. — Да не си се отбивала някъде по пътя?

Барбара се отпусна на стола люлка в гостната стая. Прокара пръсти през кестенявата си коса и сведе тъмносините си очи надолу.

— Отбих се след работа в канцеларията — обясни тя. — Подадох молба за напускане.

— За напускане? — изненадано попита Марта. — Как така изведнъж?

— Утре изписват един пациент — каза Барбара. — Заминавам с него за Флорида. Той ще ми плаща по петдесет долара на ден.

Марта чак подсвирна.

— По петдесет долара на ден? Ти трябва да си хванала някой побъркан милионер!

— Струва ми се, че е състоятелен — делово констатира Барбара.

— Не го ли познавам? — поинтересува се Марта.

— Това е Станли Шърман от стая 305.

— О, онзи хубавият мъж, за когото говориш толкова много! — провикна се Марта. — Да не си се влюбила в него?

— Той ми харесва — призна си Барбара. — Сприятелихме се.

Марта се изкиска.

— Басирам се на каквото щеш! На тоя свят няма сестра, която да не се е влюбвала в пациент.

— Аз не съм влюбена в Стан! — излъга Барбара. — Марта, ще останеш ли да живееш тук? Ще ми бъде много приятно.

— На драго сърце — отвърна колежката й. — Питам се обаче ще мога ли сама да плащам наема. Ще имаш ли нещо против да си взема съквартирантка? Тъкмо имам предвид една.

— Нищо против нямам — каза Барбара.

Погледът й шареше из малката гостна, по старомодните мебели. Спря върху поставения в рамка портрет на родителите й. В тази къща беше родена. Тя щеше много да й липсва.

— Трябва да си стегна багажа — каза решително.

— Много неща ли ще вземеш? Дълго ли ще останеш на новото място?

— Мистър Шърман каза да си взема всичко — съобщи Барбара. — Мястото щяло да бъде за постоянно.

— Ако отсега нататък винаги ще има нужда от сестра, при самолетната катастрофа, изглежда, не му е останало здраво място — обади се Марта.

— Смятали са го за умрял, когато са го намерили — каза Барбара. — Вътрешните му контузии бяха много тежки, знаеш това!

— Скоро го зърнах в коридора — отвърна Марта. — Съвсем не ми се видя в толкова лошо състояние.

— Той доста се възстанови — съгласи се Барбара.

— Тогава наистина ли се нуждае от медицинска сестра?

— Не. Според мен той може и сам да се справи — отговори Барбара след известен размисъл. Но доктор Йънг желае някой да го придружава по пътя на връщане. Разстоянието е много голямо.

— Струва ми се, че той те наема само като компаньонка — каза Марта. — Това не ти ли се вижда странно?

— При продължителен престой в болница човек може много да се промени. Доктор Йънг смята за необходимо някой да придружава Станли Шърман по време на пътуването.

— Да се надяваме, че той няма да съжали, задето те е взел, щом пристигнете у тях.

Тя естествено имаше право. Барбара се впускаше в опасна игра. Обещанията на Стан едва ли ще означават нещо, ако той реши, че тя повече не му трябва. Сега говореше за постоянно място. Но не беше казал кой друг на острова се нуждае от нейната помощ.

— Ще видим — продължи Марта. — Ти си вече голяма и можеш сама да се грижиш за себе си. На твое място нямаше много да му мисля. По всяко време можеш да се върнеш и да си намериш работа в болница. Винаги някъде се търсят спешно милосърдни сестри с опит.

Марта беше права. Барбара си възвърна увереността. Една дипломирана медицинска сестра може винаги да си намери ново място. Достатъчно дълго бе живяла спокойно. Не беше ли време да се впусне в някоя авантюра?

Марта стана и каза:

— Щом тази нощ ти е последна у дома, ще приготвя нещо по-специално за вечеря. Какво ще кажеш за препечено пиле с гарнитура.

— Звучи много хубаво. А докато ти готвиш, аз ще си събирам багажа.

 

 

Барбара почти беше приключила, когато Марта отново надникна в спалнята.

— Яденето е почти готово — съобщи тя. — Но искам още да ти кажа, че днес следобед по телефона се обажда някаква смахната жена. Не пожела да си каже името. Попита дали не си ти. Когато казах, че не си, започна да ми задава всевъзможни въпроси. Разпитваше как изглеждаш, на колко години си и тем подобни. Искаше да знае откога си милосърдна сестра.

— Ти какво й отговори? — попита Барбара объркана.

— Че щом не си казва името, няма да научи нищо. Накрая се отказа и затвори телефона.

— Не каза ли защо се интересува толкова от мене?

— Твърдеше, че била адвокатка — добави Марта. — Имала сведения, че ще наследиш някакъв имот. Ясно беше, че лъже.

— Ама че глупости! — извика Барбара. — Никой от моите роднини не е богат. Ако тя наистина беше адвокатка, положително щеше да си каже името.

— И аз си помислих същото. Освен ако е някоя от онези, дето не подбират средствата.

— Много бих искала да знам какво се крие зад това — замисли се Барбара.

— Аз също — присъедини се Марта. — Но сега по-добре да сядаме да ядем. Няма да го оставим да изстине я!

Седнаха в малката гостна. Тъкмо Барбара бе сложила в устата си късче от пилето, и телефонът иззвъня.

— Да ида аз? — попита Марта.

— Не, аз ще ида — отвърна Барбара. — Храни се спокойно.

Тя отиде до апарата и вдигна слушалката.

— Мис Барбара Беърд ли е? — попита мъжки глас.

— Да.

— Барбара Беърд, която ще заминава с господин Станли Шърман за неговия остров във Флорида? — искаха да се уверят от другата страна.

— Кой се обажда? — попита тя. — И какво ви интересува това?

— Не е важно. Искам само да ви дам един добър съвет. В никакъв случай не заминавайте със Станли Шърман за Флорида!

— Защо, ако мога да попитам?

— Защото не може да му се вярва — обясни непознатият. — Аз зная това, доверете ми се. Той е душевноболен и ще ви направи нещо лошо. Не се хващайте на сладките му приказки. Разбрахте ли ме?

— Не вярвам на нито една ваша дума! — извика Барбара възбудено.

— Той не ви ли каза, че притежава голяма къща на Кептив Айлънд? Да? Тогава ви е излъгал. Той има там една съборетина, нищо повече!

— Защо трябва да ви вярвам, след като не си казвате името? — попита Барбара бясно.

— Изглежда, трябва всичко да ви разкажа, мис Беърд — подзе сериозно непознатият. — Но пред никого не споменавайте за нашия разговор! Това, което ще ви кажа, е строго поверително. Ако се разчуе нещо, ще отричам, че ви познавам. Тогава ще се изправим един срещу друг. А моята дума тежи в този град. Аз съм доктор Франк Фостър. От години съм домашен лекар на Шърманови. Никой не познава това семейство по-добре от мен. За ваше добро ви казвам, че Станли Шърман и неговият дядо са душевноболни, и то опасни! В никакъв случай не се доверявайте на тези двама души! Навремето бяха заподозрени в убийство, но нищо не можа да се докаже. Аз ви предупредих…

След тези думи връзката прекъсна.