Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братя Рой и Хенрих Василиеви
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Стрела, летящая во тьме, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 1 от 1979 г.

 

 

Издание:

Автор: Жорж Лангелан; Марсел Еме; Еремей Парнов

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1979 г.

Преводач: Милко Макавеев; Цвета Пеева; Албена Стамболова; Емануел Икономов; Мария Ем. Георгиева; Здравка Калайджиева; Теодора Давидова

Година на превод: 1965; 1979

Език, от който е преведено: руски; френски; английски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; разказ; очерк

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7050

История

  1. — Добавяне

2.

Хенрих с досада хвърли на масата доклада на следствената комисия. Детективите от Управлението на Космоса бяха прекалено многословни. Той с гримаса заопипва главата си.

— Не се е подула — успокои го Рой. — Между другото, аз внимателно прочетох целия доклад, и както виждаш, още съм жив.

Те седяха в салона на товарния звездолет. На екрана пробягваха звездите. Постепенно съзвездието Лира изпълни цялата полусфера. Синьо-бялата Вега блестеше така ослепително, че без защитни очила беше трудно да се гледа към нея. Алтона, седмата планета от системата Вега, можеше да се наблюдава само през оптичните умножители, докато първите две, най-големи планети вече мъждукаха на екрана. Рой и Хенрих бяха единствените пътници и капитанът им бе предоставил празния почти винаги салон: тук беше по-удобно да се работи, отколкото в тясната каюта.

— Че си жив, виждам. Но дали си нормален?

— Сега ще се убедиш в това сам. Аз не съм привърженик на древните методи на запис с букви върху хартия, но разследването си има свои традиции и с това трябва да се съобразяваме. Всичко съществено ще прехвърлим върху магнитна лента, за де не се връщаме повече към доклада.

И Рой започна да излага съдържанието на доклада със свои думи. Отначало Хенрих слушаше разсеяно, но после се заинтересува. Рой бързо се ориентираше във всеки заплетен проблем и умееше безпогрешно да извлича най-същественото. Често Хенрих кипваше при съвместните им изследвания, когато брат му го възпираше от нещо, крещеше разпалено, че Рой е машина, непознаваща вдъхновението. Но в края на изследванията предоставяше на Рой да публикува резултатите: това той вършеше по-добре.

Докато слушаше, Хенрих разглеждаше брат си. Невъзмутимостта беше главното качество на Рой. За каквото и да говореше, каквито и чувства да го изпълваха, лицето на Рой не се променяше. Рус, с масивна глава и голям нос, с дебели устни, той бавно, почти безстрастно диктуваше с добре подбрани думи. И Хенрих с уважение отбеляза, че, съкращавайки двадестократно пренаситения с фрази следствен доклад, Рой не изпусна нищо съществено.

— Ще ползуваме този конспект — Рой бутна диктофона към Хенрих. — А докладът ще остане за справки.

Хенрих превъртя лентата. Уредът заговори с гласа на Рой, но вплиташе и свои интонации. Безстрастността, присъща на Рой, се превърна в безликост. В лишеното от подробности изложение трагедията на Алтона изпъкваше по-ясно. Беше им се паднала необикновена задача.

Алтона, седмата планета на Вега, е била някога населена с разумни същества, говореше апаратът. Какъв е бил външният вид на алтонците, какво е било нивото на културата им, къде са се дянали — всичко това си остава тайна. Когато експедицията на Карпентър и Сидоров кацнала на планетата, тя открила пустини, лишени от вода и живот, останки от градове и непонятни метални съоръжения. Обитателите били напуснали планетата преди около един милион земни години, но дори и тогава тя е била съвсем безжизнена в земен смисъл — нито животни, нито растения, нито бактерии… Карпентър предполага, че разумната цивилизация на Алтона не е била от биологичен, а от някакъв друг вид. Той подчертава, че в руините на градовете, които съвсем малко приличат на човешките, не са открити нито плантации, нито заводи за хранителни продукти, нито домакински съдове. „Алтонците не са знаели какво е това храна“ — такъв е изводът на Карпентър. От тях не са останали също така нито библиотеки, нито филмотеки, нито картини, нито статуи, нито някакви други доказателства за духовна дейност. Но същевременно загадъчните метални съоръжения, прекрасно запазили се върху лишената от атмосфера планета, както и развалините на градовете свидетелствуват за разумността на изчезналите обитатели. Заместникът на Карпентър Василий Сидоров не е съгласен с неговите изводи. Спорът им не е разрешен и до днес.

Сега на Алтона работи втора експедиция, ръководена от същия този Василий Сидоров. В състава на експедицията влизат научните работници Ана Паркър, Аркадий Замойски, Анри Шарлюс, Фред Редлих. Преди една година, по земното летоброене, Редлих излязъл от станцията, екипиран за далечна разходка. Връзката с него се поддържала по радиото. Уредите записвали дистанционно жизнените му параметри — дишане, температура, запаси от биоенергия, потенциалите на мозъка и сърцето. След двадесет минути кривата, регистрираща всички параметри, направила внезапна чупка. Едновременно с това Редлих завикал в микрофона: „Аркадий, какво правиш?“ Викът завършил с вопъл: „Убива ме Замойски! Убива ме…“

Останалите членове на експедицията, включително и Замойски, се намирали по това време в операторската зала. Сидоров дал заповед да излязат навън. Най-отпред тичали Замойски и Паркър. Редлих лежал на два километра от станцията мъртъв — скафандърът му бил пробит с нещо остро… Около трупа нямало никого, не открили и никакви следи в околността, което е естествено, тъй като планетата е необитаема, а всички членове на експедицията, освен самият Редлих, са се намирали в станцията.

Следствената комисия смята, че повредите в скафандъра, предизвикали смъртта на Редлих, биха могли да се получат от случаен удар в скала или от метеорит, а предсмъртният вик на учения да е породен от халюцинация на гаснещия мозък. Но метеорното вещество, намерено в района на местопроизшествието, било отдавнашно. Остри скали, падането върху които би могло да предизвика такъв катастрофален пробив в здравата тъкан на скафандъра, комисията също не е открила, а безспорното алиби на всички членове на експедицията доказва, че няма престъпление.

— Заключението е честно — забеляза Хенрих, когато апаратът млъкна. — Търсили, не намерили — и се успокоили. Дори и на следа не попаднали, както са казвали в миналото.

На екрана мъждукаха малките планети на Вега — най-слаба беше светлината на Алтона. Когато Рой се замисляше, очите му губеха ярката си синевина. Сега бяха воднисто-сиви.

Рой бавно заговори:

— Детективите от Управлението на Космоса са изследвали произшествието по земни норми. И в това е тяхната грешка. Земните норми на поведение могат да се окажат неприложими в условията на други планети и други цивилизации. Те са търсили най-вероятното земно обяснение за смъртта на Редлих, а събитието е станало на Алтона, не на Земята.

— Доколкото разбирам, ти предлагаш да потърсим най-невероятното обяснение, така ли?

— Щом вероятното е безсилно, ще потърсим невероятното, друго не ни остава.

— Най-невероятното ще е Редлих да не е загинал и на Земята да са докарали съвсем не неговия труп.

Рой не обърна внимание на насмешката. Когато размишляваше, той не се възбуждаше като Хенрих, а ставаше сдържан.

— Най-невероятното ще е Редлих да е прав и да го е убил Аркадий, който в момента на убийството се е намирал съвсем на друго място, в компанията на другарите си. Ето тази хипотеза аз предлагам като отправна версия. Сега да чуя възраженията ти.

— А против какво да възразявам? Нормално раздвоение на личността! Едното превъплъщение на Замойски се труди мирно пред пулта, а другото се занимава с убийства по каменистите плата на Алтона — Хенрих се засмя. — Рой, в тази мисъл има нещо! Ако приемем твоята версия, то на нас ни остава само да разберем дали физически е осъществимо подобно раздвояване на личността. А това значително стеснява кръга на търсенето.

— По-скоро, значително го разширява — замислено отвърна Рой.