Стивън Ериксън
Сакатият бог (22)

19.

Дори за мъртвите войната няма край.

 

Искар Джарак

— Какво правиш?

Уидал стегна здраво последните ремъци и посегна за черните метални ръкавици.

— Не мога просто да седя тука повече. След като май бездруго всички ще умрем. — Погледна я и сви рамене.

Устните й бяха пресъхнали и напукани. Очите й бяха зачервени и хлътнали от умора.

— А аз? — прошепна тя. — Ще ме оставиш ли… сама?

— Санд, не си вързана с вериги за този трон…

— Вързана съм!

— Не си. И никой закон не казва, че трябва да седиш тук до края. Защо да им отстъпваш славата да те смъкнат от него, удоволствието да видят свежа андийска кръв, оплискала стъпалата на подиума? Пикай на тях! Ела с мен. По-добре да умреш с тези, които отдават живота си, за да те защитят.

Тя извърна очи.

— Не знам как да се бия.

— Няма значение. — Той стана от каменните стъпала в подножието на трона и вдигна тежкия боздуган, който бе намерил заедно със загадъчната броня в една прашасала крипта под двореца. — Виж ме. Твърде стар съм за това. — Взе щита и пъхна ръката си под ремъците.

Тя го погледна.

— Тази броня не е андийска.

— Знам. Иначе изобщо нямаше да ми прилегне. Още по-хубавото е, че не са нужни двама души, за да я облечеш. А кожените ремъци изобщо не изглеждат стари.

— Няма да мога да го понеса, Уидал! Да гледам как загиват.

— Седиш тук и водиш личната си война, Санд. Ако ти е по-лесно да понесеш смъртта им във въображението си, то е защото не виждаш кръвта. Не чуваш виковете им. Дори не благоволяваш да видиш цената, която плащат.

— Нима изразих дръзка претенция за храброст?

— Имаш много претенции — отвърна той уморено. — Но нито една от тях не се доближава до храбростта.

— Махай се! — изсъска тя. — Приключих с теб.

Той я изгледа бавно и кимна.

После излезе от тронната зала.

Сандалат Друкорлат се отпусна в трона, затвори очи и промълви:

— Вече си имам само мой призрак. — Живота, който току-що бе убила. — Храброст е все пак да направиш това. А ако ти се стори лесно, е, знаем, че това е лъжа. Но нежна. Нежна като така и неполучена целувка… изплъзва ти се завинаги.

Войникът, който влезе след малко, й беше много познат. Можеше да види през бронята му чак до туптящото сърце — о, какво голямо, силно сърце. Можеше също тъй да види всичките му кости, нашарени с белези от изцерени счупвания, а зад тях — пода на залата. Защото войникът бе дошъл много, много отдавна, а на този трон, пред който бе коленичил сега, не беше седяла Сандалат Друкорлат.

В един миг войникът бе навел поглед, а в следващия се смееше. Смях, изпълнен с топла любов, смекчена от някакво неведомо съжаление.

— Богове на бездната — каза глас от трона, дошъл сякаш от тъмното дърво зад главата й. — Как тъй дори не мога да си спомня името ти?

Войникът вдигна глава. Усмихваше се широко.

— Господарю, кога за сетен път Страж на Външния предел е посетил тронната зала на Карканас? Дори аз не мога да отговоря на това.

Но Аномандър все още не бе готов да извини себе си за този провал.

— Не съм ли те виждал преди? Не ми ли говори за тебе твоят командир на Предела?

— Може би похвалата е била уклончива, Господарю, ако изобщо я е имало. Да облекча ли смута ви, Господарю?

Сандалат видя как една ръка се вдигна оттам, където собствената й ръка лежеше отпусната на облегалката. „Неговата ръка. Сочи… не, просто жест, нищо повече.“

— Не е нужно. Страж Спинок Дурав.

Войникът се усмихна и кимна.

— Дойдох по вашия призив, Господарю, защото тогава бях старшият офицер на Предела.

— Къде тогава е Калат Хустейн?

— Събитие на портата, Господарю.

— Старвалд Демелайн? Нищо не съм чул за това.

— Едва отпреди седмица е, Господарю.

— Що за събитие — знаеш ли?

— Известието, което стигна до нас от Стражите, не предполагаше спешност или опасна заплаха, Господарю. Оживяване на чужди енергии. Скромно, но заслужаваше внимателен оглед.

— Добре. Тогава ще си ти, Спинок Дурав.

— Винаги съм готов да се отзова на призива ви, Господарю. Какво желаете да сторя?

Отговорът на Аномандър отне цялата веселост от лицето на войника. И тя никога нямаше да се върне, Сандалат го помнеше много добре.

 

 

Мирът на леса прикриваше ужаса, който го чакаше напред. Вода прокапваше и се стичаше като сълзи по браздичките в лишея, покрил дървесните стволове. Някъде над горския саван тежки облаци се бяха затаили и ръсеха дъжд. За Уидал хладните капки щяха да са добре дошли, като мили целувки от небето. Имаше нужда от напомняне за неща отвъд всичко това — тронната зала и жената, която бе оставил зад себе си, а пред него — Първият бряг, с грамадите трупове и локвите засъхваща кръв. Но тази гора бе твърде тясна, за да побере всичко, което искаше, и да премине от една злочестина към друга му отне малко усилие, и много скоро вече чуваше битката напред, а между извисените стволове на древните дървеса вече виждаше проблясъци от ярка светлина… „там, където светът свършва“.

„За всички нас.“

Омръзнало му бе тя да обсебва сънищата му, омръзнали му бяха исканията да превърне любовта си към Сандалат в нещо като оръжие, нещо, с което да заплашва и приласкава. И Санд с право го беше отхвърлила. Не, тя вече бе проблем на Майката Тъма.

Пътеката се спусна надолу, преди да се закатери към хребета над Първия бряг, и докато се изкачваше по склона, звуците на битката се извисиха в грохот. Още две стъпки, дебел корен, за който да се хване, а след това се изправи на билото и пред него се разкри гледка, която изцеди силата от нозете му и стисна с хладна ръка сърцето му.

„Кой някога е виждал такова нещо?“ Пред него лежаха проснати седем хиляди тела. Ледерии. Шейки. А там, покрай подножието на Светлопада — от двете страни на разлома — колко мъртви и издъхващи Лиосан? Десет хиляди? Петнайсет? Числата изглеждаха непонятни. Числата не му даваха нищо. Можеше да ги повтаря в ума си, да ги шепне като мантра, докато погледът му се местеше от един ужас към друг, а после там долу, където защитниците се сражаваха при самото устие на раната — сражаваха се, за да откажат на Лиосан единствения подстъп към Брега — и все пак всичко това беше безсмислено. Макар и да имаше смисъл.

„Това е последният отпор. Точно това е. Те продължават да идват. Ние продължаваме да падаме. Цял народ, лице в лице с унищожението.“

Изведнъж му се дощя да се обърне, да тръгне обратно към Карканас, до двореца, в тронната зала и… и какво? „Вината не е нейна. Тук няма нищо, което тя да е поискала. Богове на бездната, Санд, започвам да разбирам лудостта ти. Никой тук няма да приеме поражение, каквото и да кажеш ти. Би могла да прережеш гърлото си там на онзи трон, и пак ще е без значение. Тези хора ще се сражават, за да защитят един труп. Труп на трон, в трупа на град. Каузата отдавна е престанала да има значение.“

„Трябваше да съм го разбрал.“

Две момичета обикаляха сред мъртвите и издъхващите, залитаха от едно тяло към друго. Бяха боядисани в яркочервено от глава до пети. Едното пищеше, сякаш искаше да разкъса на късчета собствения си глас, да го унищожи завинаги. Другото залиташе между труповете, с ръце на ушите.

Нямаше резерви. Всички все още останали бяха при разлома, където Йедан Дериг продължаваше да стои и да се сражава. Но къде бе Ян Товис? Къде бе кралицата на шейките? И да беше там, сред онова ужасно гъмжило, Уидал не можеше да я види. И да беше умряла, беше заровена под падналите си поданици.

Дишаше задъхано и сърцето му биеше до пръсване. Дръжката на боздугана бе хлъзгава в ръката му. Остави го на земята и посегна към богато украсения шлем, окачен на оръжейния му колан. Засуети се, докато го развърже — пръстите сякаш отказваха да действат. Най-сетне го измъкна, нахлузи го на главата си и стегна закопчалката под брадичката си.

Звуците на битката се приглушиха, смътни и далечни като вълни на някоя невидима пясъчна ивица. Последва малко по-силно изскърцване, щом свали забралото и го щракна. Гледката пред него изведнъж се нацепи, накъсана от запоените под хаотични ъгли решетки. Дъхът му изпълни тясното пространство на шлема.

Вдигна боздугана, изправи се и тръгна.

Някой друг вече бе наложил властта си над тялото му: краката му, които го понесоха надолу към брега; очите му, търсещи път през бледите неподвижни тела; ръката, държаща оръжието, и другата, сгъната в лакътя, понесла тежестта на щита — вече не му принадлежаха, не се отзоваваха вече на неговата воля. „Не влизаш доброволно в такава битка. Как би могъл? Не, някоя друга сила те повежда натам, движи те като кукла. И се гледаш, докато вървиш все напред, изумен и невярващ. И целият онзи страх, той вече е кух, просто едно празно място. И ревът отвън е заглушен от рева вътре — на собствената ти кръв, на собствения ти дъх — и устата ти вече е напукана от жажда, и си готов да убиеш собствената си майка за глътка вода. Но, разбира се, няма да го направиш, защото ще е грешно — и тази мисъл те кара да искаш да се разсмееш. Но ако го направиш, знаеш, че няма да го удържиш, знаеш, че започне ли този смях, няма да спре.“

„Така ли беше в първата ми битка? Затова ли можех да си спомня толкова малко — само замръзнали мигове, онези мигове, които посягат и те хващат за гърлото? Които те принуждават да видиш всичко, което не искаш да видиш, да помниш всичко, което се молиш да забравиш?“

„Така ли беше?“

Вече се катереше през струпаните тела, студената плът хлътваше под стъпалата и коленете му като мокра глина… погледна през рамо вдлъбнатините, зачуден колко са нелепи. А после продължи напред и пред него имаше раздрана стена, ледерии и шейки на колене, или превити на две, или мъчещи се да се измъкнат от гора от крака, притискайки раните си… помисли си, че ще види разплакани лица, отчаяние, но изкривените от болка лица бяха сухи и всеки вик, пропълзял през собствения му рев, бе вик на сурова болка. „Само това. Нищо друго. Звук без усложнения, можеш ли да го чуеш?“

„Ако можеше да има един бог, с един глас, точно този звук щеше да издаде — за да ни спре всички в безкрайната ни лудост.“

„Но продължавай да гледаш, Уидал. Виж истината. Ние не слушаме.“

Провря се през тези капнали от умора и ранени другари и продължи напред сред гъстото множество. Вонята го разтърси. Касапница, клоака, воня толкова гъста, че го задави. Едва се сдържа да не повърне — вътре в шлема — но не, нямаше да го направи. Не можеше.

Вече бе обкръжен от лица, отвсякъде. Никой не говореше, а погледът в очите им беше безизразен, по-безизразен от всичко, което бе виждал. И всички напираха към предната линия, движеха се напред да заемат местата си, да запълнят празнините, непрестанно отварящите се празнини, сякаш държаха да заявят: „Щом ще ни избиете всички, убийте мен сега. Но не мислете, че ще е лесно.“

Изведнъж се почувства готов за това. „Крачиш, докато нещо не препречи пътя ти. И тогава стоиш, докато не паднеш. Кой изобщо е казал, че животът е сложен?“

Потоците и теченията го бяха отнесли към левия фланг, далече от онова неподвижно ядро в центъра, където смехът на един меч бе побрал цялото безумие на Брега, всяко късче от него.

Видя Бревити, макар че отпървом не я позна — жизненото чаровно лице, присмехулният поглед в очите й, всичко си бе отишло. На тяхно място имаше маска от мокра кръв върху засъхнала кръв, върху кръв, превърнала се в черен катран. Прорез бе разтворил едната буза и бе оголил два реда червени кътници. Нищо язвително не бе останало, но тя командваше тази част от предната линия, стегнала волята си като юмрук.

От лявата й страна двама шейки паднаха и трима лиосани настъпиха напред, за да разширят пролуката.

Зяпнал в съвършената, секваща дъха простота на това, което имаше нужда от него, Уидал се втурна напред да ги пресрещне.

 

 

Това бе нещо ново. Ян Товис го усещаше. Йедан Дериг бе придвижил бойната линия напред, до самия ръб на разлома, и бяха удържали срещу Лиосан. Този път подстъп нямаше да има. Нямаше да им отстъпи нито крачка.

Не беше обяснил нищо и докато се биеше, притискана здраво напред срещу раната, от която лиосаните се изливаха като кръв, тя започна да разбира, че този път няма да има никакъв отдих, не и докато едната или другата страна не падне до последния войник. Започналото нямаше да свърши, докато и последният меч не замахне надолу и не се забие дълбоко в гърчеща се плът.

Как го беше разбрал? Какво бе направил от другата страна на портала? Какво бе видял?

Зърваше за миг брат си, там, където ужасяващият звънлив смях не секваше, където бликаше кръв, където телата на лиосани се трупаха все по-високо и те заставаха върху тях, мъчеха се да се укрепят едни срещу други, и оръжията святкаха. Лице, което едва можеше да разпознае, толкова разкривено бе, мечът Хуст го теглеше извън всякакъв предел на изтощението, извън границите на всичко, което може да понесе едно човешко тяло. От лицето му виждаше белите кости под прозрачната плът, всички вени, артерии и гъстата червена плетеница кръвоносни съдове, виждаше кървавите сълзи, стичащи се от очите му.

Нощ бе дошла при шейките. Пясъкът отмерваше времето в някакъв вид безмълвие, някакъв вид тишина под всичко това, и зрънцата се хлъзгаха надолу, и вече бе дошла вечността преди разсъмване, времето на Стража. Той стоеше. Сражаваше се, разкрачен широко, за да стои крепко на хълма от трупове.

„Виж го. Във вечността преди разсъмване. Когато сред смъртните куражът е най-слаб, когато страхът впива нокти на прага и не иска да пусне. Когато човек се пробужда в такава самота, че стонът се изтръгва от гърдите му. Но после… усещаш го, затаил дъх. Усещаш го. Не си сам.“

„Стражът те брани.“

Нямаше да се прекършат, нямаше да отстъпят — всички, които стояха сега с него. Загиваха и загиваха от двете му страни.

Беше същество от пепел и кръв, беше споена в нещо смътно оформено в човешка плът, закалено от натрошената кост на предците й, и продължаваше да се бие, защото брат й нямаше да отстъпи, защото самата граница, която бе Светлопадът и раната, вече се бяха превърнали в мястото, където щеше да се реши всичко.

А лиосаните продължаваха да идват, връхлитаха с подивели очи от вихрения хаос — повечето дори нямаха време да реагират, да осмислят кошмарния свят, в който току-що са нахълтали, преди някоя пика да ги прониже или меч да ги посече. Така че умираха там, на прага, и възпираха другите, напиращите след тях.

Нямаше представа колко от народа й са останали и едно видение, което я бе споходило преди столетие, може би дори повече, с Йедан Дериг, застанал сам пред разлома, последния, който щеше да падне, сега се върна: не като ужасяващо въображение, а като пророческа истина.

„И всичко това защото не пожелах да коленича пред Брега.“

Нямаше дракон, който да атакува през разлома. Дойдеше ли някой, вече нямаше да се поколебае. Щеше да се хвърли, да се довери на Йедан, че ще убие проклетото същество, да се довери на силата на собствената си кръв, че ще завладее умиращото създание, ще го сграбчи здраво, ще сграбчи кръвта му и ще я вдигне нагоре, все по-високо и по-високо, за да сътвори стена и да запечата портала.

„Защо чаках? Защо се възпротивих?“

„Защо повярвах, че свободата ми изобщо струва нещо? Защо си въобразих, че имам правото сама да избирам съдбата си? Или да реша да я отхвърля?“

„Само победеният коленичи. Само роби, тези, които са предали живота си в ръцете на други.“

„Но сега… бих го сторила. Да спася народа си, тази жалка останка. Елате при мен сега, мои деца вещици. Вижте ме как коленича. Изцедете кръвта ми. Готова съм.“

Един лиосан падна под удара на меча й на колене пред нея, като в подигравка към внезапно обзелото я желание, и над главата му тя видя брат си — видя как се обърна, видя как очите му я намериха. Погледите им се сплетоха.

Ян Товис изхлипа и кимна.

Йедан Дериг разпери ръце настрани и изрева:

— Назад! Десет крачки!

И нека дойде драконът.

 

 

Пред очите й Спинок Дурав отново влезе в тронната зала и тя се зачуди къде е отишла усмивката му. Лицето му не понасяше строгата физиономия, носеше я като неподходяща маска. Правеше го набръчкано, след като трябваше да е гладко, караше очите му да потрепват, щом ги вдигнеше, за да срещне погледа на седящия на трона.

Миришеше на изгоряло дърво, все едно че влачеше зад себе си смъртта на гора, а и дим се вихреше около нозете му, около коленичилото му тяло, като змии, които можеше да види само тя.

— Ваше величество.

— Говори. — Гласът беше напрегнат, пресекнат. — Какво става с легионите ми?

— Някои водачи — отвърна Спинок, навел очи, — са смутени в душите си. Миризмата, понесена от този вятър…

— Ако огънят се приближи, градът ще изгори.

— Срещу този пожар, ваше величество, само вие можете да се изправите, защото е по ваша воля — вече го разбираме. Виждаме скръбта ви, макар все още да не можем да разберем смисъла й. Какъв бе договорът, който сключихте със Силана? Защо опустошава тя цялата страна? Защо настъпва към гордия Карканас?

— Гордия? — Думата прозвуча като подигравка. — Вече съм един призрак между много, а тук има място само за призраци. Ако трябва да бъдем забравени, градът трябва да падне. Ако трябва да бъдем простени, градът трябва да погълне престъпленията ни. Ако трябва да станем прах, градът трябва да стане на пепел. Така трябва да свърши това.

— Пътувахме дълго, ваше величество. От Външните блата, по хиляда скрити пътеки, които само крадец би могъл да запомни. А след това насилието отне водачите ни. Кръвта на Елейнт.

— Прокълната кръв!

— Ваше величество?

— Не! Тя ме отрови веднъж — знаеш го, Спинок Дурав! Ти беше там!

Сведе още по-ниско глава.

— Видях стореното, да. Видях какво се опитахте да скриете.

— Не съм ги молила да се върнат. Не!

— Чувствам… това е важно. Ваше величество. Кои не сте молили да се върнат?

Корави студени длани покриха лицето й. Усети ги като свои, усети дългите пръсти като решетки на затвор и помириса восъка на стопени свещи по тях.

— Не можеш ли да чуеш?

— Какво да чуя, ваше величество?

— Писъците им. На умиращите! Не можеш ли да ги чуеш?

— Ваше величество, има един далечен рев. Светлопадът…

„Светлопадът!“ Очите й се разшириха, но не можеше да говори, не можеше да мисли.

— Какво ви е? — настоя той.

„Какво ми е? Ужасно ми е!“

— В безредие ли са? Бойците ти?

Той поклати глава.

— Не, ваше величество. Чакат на пътя на Слепия Галан.

„Пътят на Слепия Галан? Нямаше такъв път. Не и тогава. Не и когато Спинок Дурав дойде, за да коленичи пред своя господар. Изгубила съм си ума.“

Проплака и се присви назад в трона.

— Махни тази маска, Спинок Дурав. Изобщо не беше толкова стар.

— Защо не искахте да се върнат?

Тя облиза устни.

— Тронът трябваше да го заеме тя. Тя е истинската кралица. На шейките. И на ледериите, които спаси. Мястото ми не е тук — казах им…

Но Спинок Дурав се беше вдигнал на крака и ужасът, изписан на лицето му, се усилваше.

— Ваше величество! Сандалат Друкорлат! Какъв е този рев?

Взря се в него. Устата й се раздвижи, за да оформи думи. Не успя. Опита отново.

— Разломът. Дошли са отново — кажи на Аномандър — кажи му! Никой не може да ги спре, само той! Шейките… умират. О, Майко, благослови ни. УМИРАТ!

Писъкът й отекна в огромната зала. Но той вече излизаше. Вече беше в коридора и крещеше заповеди… но гласът, така отчаян и панически… сякаш изобщо не беше на Спинок Дурав.

 

 

Лорд Нимандър Голит Аномандарис, първородният син от отчаяния съюз на Сина на Тъмата и първата дъщеря на Драконъс, падна на колене. Тялото му затрепери, докато се мъчеше да устои на кръвта на Елейнт и нейната ужасна нужда, неумолимата й необходимост. Къде беше Скинтик? Десра? Ненанда?

Камъните на речното дъно изпращяха под него и той усети как две ръце се вкопчват в раменете му.

— Възпротиви се на това, Господарю. Ние сме последните двама останали. Възпротиви се на зова на Елейнт!

Вдигна изумен глава и се взря в древните очи на Корлат.

— Какво… кой?

— Заповядала е на Силана. Призовала е Лабиринта на Огън и е наложила над дракона безумното си желание — разбираш ли? Иска да изгори този свят до основи!

Той поклати глава.

— Кой седи на трона? Кой, в името на Майката Тъма, би сторил това?

— Не можеш ли да надушиш кръвта? Нимандър! Има война — тук. Не знам кой. Но умират души, ужасно много. А на трона на Мрака седи кралица — кралица в отчаяние.

Той примига. „Кралица?“

— Къде е Апсал’ара?

Корлат погледна отвъд реката.

— В града, Господарю.

— А Спинок?

— И той замина — да моли кралицата. Да оправи нещата… Нимандър, чуй ме. Твоите събратя соултейкън са се подчинили на властта на Силана — сега тя командва Бурята. Ако сега се превъплътим, ти, аз, Датенар и Празек — ще бъдем принудени да се сразим с тях. В небесата над Карканас ще се унищожим взаимно. Това не трябва да става!

Нимандър с усилие се изправи.

— Не. Силана трябва да бъде спряна.

— Само кралицата може да й заповяда да спре, Нимандър.

— Тогава… Отведи ме при нея.

Корлат се поколеба и той я изгледа с присвити очи.

— Какво има, Корлат? Коя е тази Кралица на Мрака?

— Боя се, че… Няма значение. Хайде върви, Нимандър. Убеди я да освободи Силана.

— Но… ти къде ще отидеш?

— С Датенар и Празек. Господарю, вярвам, че вече знам къде е битката. Дано да греша. Но… върви. Върви където вървя баща ти!

 

 

Колко отдавна беше? Не можеше да си спомни. Беше млада. Предната нощ бе взела момче в леглото си, за да си напомни, че не всичко е болка. И макар по-късно да разби сърцето му, не го направи преднамерено. Но това бе нов ден и предната нощ вече изглеждаше стара отпреди векове.

Беше тръгнала с ловната група на брат си. По дирята на тенаг. Денят бе топъл, слънцето — ярко, доволно от себе си.

Първо чуха смеха му, дълбок звук, напомнящ за гръм, и тръгнаха към него в една падина с трънливи храсти арония и кучешки дрян. Фигура, излегната на склона. Беше Имасс, като тях, ала не го познаха и това само по себе си бе стъписващо. Смущаващо.

Разбра веднага, след като се струпаха около него, че раните му са смъртоносни. Беше истинско чудо, че все още е жив, а още по-голямо чудо — че може да се смее така и през всичката агония в очите му това веселие все още искреше, когато ги погледна.

Брат й заговори пръв, защото така се полагаше.

— Що за камък носиш по себе си?

— Камък ли? — отвърна мъжът и се озъби с червена усмивка. — Метал, приятели. Броня. Дар от Тел Акаи.

— Откъде си дошъл?

— Без клан съм. Скитах се. Натъкнах се на армия, приятели.

— Няма никаква армия.

— Джагът. Тел Акаи. Други.

Това ги накара да се смълчат. Джагът бяха омразни. Вдъхваха страх. Но армия на Джагът? Невъзможно.

Във война ли бяха вече? Нейният клан? Народът й? Ако бе така, то всички щяха да умрат. Армия Джагът — самите думи се разтвориха като Омтоуз Феллак в душата й.

— Присъединих се към тях — рече мъжът. — Не ме обвинявайте за това. Защото, видите ли, аз съм последният останал. Те умряха. Всички. Джагът. Тел Акаи. Дхеките. Всички… са мъртви.

— Що за враг се е появил сред нас? — попита брат й, очите му се ококориха от страх.

— Само този, който винаги е бил с нас, приятели. Помислете добре над думите ми. Когато убиете звяр, когато го преследвате в лов като сега и се пролее кръв. Когато се струпате около звяра в мига на издъхването му, не виждате ли непокорството му? Борбата му до най-сетния миг? Краката, които ритат, главата, която се опитва да се вдигне, кръвта, кипнала от ноздрите?

Кимнаха. Виждали го бяха. И всеки път бяха усещали как нещо изпълва сърцата им, задавя гърлата им. Трябваше да се преглътне това. Нещата бяха такива, каквито бяха.

— Благословени да са Джагът — каза непознатият и се засмя, но смехът този път бе къс, немощен. — Защо да се опълчваш на смъртта, когато неизбежно ще се провалиш? Те биха ви казали защо. Не. Биха ви показали защо — само да имахте куража да видите, да застанете с тях, да разберете истинския враг на целия живот. — Очите му я намериха, само нея, и той отново понечи да се усмихне. — Сега ще умра. Ще се… проваля. Но моля от тебе… — И очите му блеснаха, и тя видя, че са красиви, особено сега, — целувка. Много жени са ме прокълнали в живота. Дори докато ме обичаха. Беше… прекрасно.

Видя как животът се изцежда от тези очи, затова се наведе да улови напускането му. С нежна целувка. Дъхът му бе кървав. Устните му бяха напукани, но бяха топли.

Задържа тази целувка, докато топлината не си отиде. Задържа я, за да му даде от себе си толкова, колкото можеше.

Брат й я дръпна да се изправи и я прегърна, както правеше някога, докато бе по-млада и собственото й тяло все още не можеше да я пази достатъчно.

Взеха бронята, преди да оставят тялото му на дивото. И тя настоя за тази броня. Заради целувката.

 

 

А сега искаше да си я върне. Апсал’ара изсъска отчаяно, докато оглеждаше празната стая. Беше под наземния етаж на двореца. Тук оставиха бронята и боздугана й първия път, когато се озова сред тях. Бяха й се изсмели — винаги бе така, сякаш в Карканас нямаше нищо, заслужаващо да се открадне, сякаш самата мисъл за кражба е твърде нелепа.

Но някой бе откраднал бронята й.

Кипнала от гняв и възмущение, тя тръгна да си я потърси.

 

 

Всякакъв разум бе напуснал лицето на повелителя им. От ъгълчетата на устата му бликаше пяна, докато крещеше от гняв и тласкаше бойните редици в пастта на портала, а беше истинска паст — Апарал Фордж ясно виждаше тази истина. Зъбите се вдигаха и падаха. Дъвчеха народа му на кървави ивици и нацепени кости, с неутолим глад.

Не можеха да пробият нито една проклета стъпка напред — да отнемат от легионите предмостие, място, в което да могат дойдат господарите им соултейкън, да се превъплътят и най-сетне да разбият съпротивата.

Командирът от другата страна го бе предвидил. По някакъв начин бе улучил точния момент, в който да промени тактиката си.

Апарал гледаше как издърпват осакатените тела от кипящия въртоп на портала, гледаше как се трупат тези тела като отломки и падат в дълбоките изкопи, вече почти пълни с мъртъвци. Освен елитните роти едва ли бяха останали войници. „Тази желязна уста погълна населението на цял град. Вижте добре, събратя соултейкън, и се запитайте: над кого ще господствате сега? Кой ще слугува в именията ви? Кой ще отглежда храната ви, кой ще ви обслужва, кой ще прави хубавите ви одежди, кой ще чисти нощните ви ведра?“

Нищо от това не беше реално. Вече не. Целият ред и прецизност на самото съществуване беше разбит и превърнат в кървава каша. Нищо нямаше за обсъждане, никакви аргументи в една или друга посока, никакви паузи, в които да можеш да отстъпиш, да огледаш древните гоблени по стените и да се молиш за напътствието на героични предци.

Саранас бе унищожен и когато това свършеше, щеше да е празен, също тъй пълен с призраци, както и Карканас. „Светликът намира лицето на Тъмата и виж, то е неговото. Не искаше ли точно това, Кадагар? Но когато най-сетне получиш каквото искаше, о, Господарю на Призраци, кой ще мете подовете?“

И ето, че най-сетне елитните части настъпиха към портала — всичката груба воинска сила бе изразходена. Най-сетне идваше последната битка.

Апарал се запъти натам, където отнасяха ранените — където ги изоставяха покрай изкопите. Хорът на виковете им бе неописуемо ужасен — да навлезеш тук бе подкана да се предадеш на лудостта и той почти бе готов за тази възможност. Запровира се сред залитащите от умора лечители и резачи и спря до един мъж, взрян в чукана на лявата си ръка, от който струеше дим. Мъж, който не крещеше, не плачеше, не беше се предал все още на жалкото отчаяние.

— Войник. Погледни ме.

Главата се вдигна. Мъжът сякаш потрепери.

— Минал си през портала, нали?

Мъжът кимна колебливо.

— Колко останаха — от враговете. Колко?

— Не… мога да съм сигурен, милорд. Но… мисля… малко.

— Това чуваме непрекъснато, но какво означава то? Петдесет? Пет хиляди?

Войникът поклати глава.

— Малко, милорд. И… имаше смях!

— Оръжия Хуст, войник. Обладани от демони мечове. Кажи ми какво значи „малко“?

Мъжът изведнъж оголи зъби и преднамерено се изплю в краката на Апарал.

„Всички, които се връщат от другата страна, вече не са поданици. Запомни го, Кадагар.“ Апарал посочи към легионите, които вече се трупаха при портала.

— Повече ли са от тях? Погледни, проклет да си!

Помръкналите очи се извърнаха и примижаха.

— Това, войник, са седем хиляди, може би осем. От другата страна колко са? Повече ли? По-малко ли? — Мъжът само извърна поглед и Апарал извади меча си. — Минал си през портала. Видял си. Прецени силата на врага!

Мъжът се ухили, очите му вече се бяха спрели на оръжието в ръката на Апарал.

— Давай.

— Не, не тебе, войник. — Махна с меча в жест, който обхвана още двайсетина ранени наоколо. — Ще убивам тях, един след друг, докато не ми отговориш.

— Не разбирате ли защо ви отказваме? Вие вече сте ни убили. Всички. Преживяването от тези рани няма да го промени. Вижте ме. Аз вече съм мъртъв. За вас. За целия свят. Сега вървете на майната си. Не, още по-добре — отнесете се от другата страна. Вижте сам…

Апарал не разбра откъде дойде гневът, но дивашката сила на удара му отнесе главата на войника и я отпрати във въздуха. Тя падна, подскочи и се удари в друг ранен, който само извърна глава, погледна я за миг и отново се взря в нищото.

Разтреперан и ужасен от това, което бе сторил, Апарал Фордж отстъпи назад.

Чу уморен смях, а след това:

— Едва ли са останали и хиляда, милорд. Свършили са.

Обърна се рязко и подири с поглед заговорилия. Пред него бе изкопът, пълен почти догоре с трупове.

— И мъртвите ли заговориха вече?

— Почти. Не разбирате, нали? Не ви го казваме, защото уважаваме врага си — те не са Тайст Андий. Хора са и се бият като демони.

Най-сетне го видя. Виждаше се само горната половина на тялото му, останалото бе заровено под труповете. Някой го беше взел за мъртъв. Някой бе сбъркал. Но после Апарал видя, че половината от черепа му я няма — мозъкът бе оголен.

— Легион Хуст…

— О, иска ви се да е така, нали? Но няма никакъв легион Хуст. Има един мъж. Един меч Хуст. Убиец на дракони и убиец на Хрътки, убиец на хиляда лиосани… един мъж. И когато най-сетне пробиете, дано да ви посече — вас соултейкън, вас, предателите. До последния.

„Ако беше тук, Кадагар Фант… ако беше тук, най-сетне щеше да проумееш какво направихме.“

Апарал се обърна и тръгна към портала. Щеше да пробие, да. Щеше да стъпи на онзи чужд бряг. И ако можеше, щеше да унищожи онзи самотен воин. „И тогава ще се свърши. Защото само това искам вече, това да свърши.“

Зърна отряд вестоносци, десетина бегачи, застанали до най-близкия легион, и им изрева:

— Вест до събратята ми! По-малко от хиляда останали на другата страна. И има само един мъж с меч Хуст. Уведомете господаря ни — моментът е сега!

„Край. Благословен да съм, край.“

Прибра в ножницата окървавения меч и впи поглед в портала.

— Там — прошепна. — Сега.

 

 

На средата на моста Нимандър спря и впери поглед в портите на цитаделата. Въздухът се изпълваше с дим и вече чуваше взривовете. Магията на драконите Елейнт вършеше онова, което можеше най-добре. „Унищожава всичко по пътя си.“

Завръщането на Тайст Андий не трябваше да е такова. В пламъци и унищожение. Беше усетил как се откъснаха от него събратята му. Бяха се превъплътили над Външните блата: бяха полетели редом със Силана. За да почетат точно нея. Тя вече бе от кралската фамилия, или така бе пожелал Нимандър — „поредната глупава заблуда. В драконовата си форма тя бе любовница на баща ми — ала това бе много отдавна.“ Но Аномандър Рейк бе овладял жаждата да пробуди у себе си кръвта на Елейнт. Дори когато бе видял разрушаването на Лунния къс не й се беше предал.

Нимандър не можеше да си представи волята, опълчила се на такъв… дар. Над Пейл Аномандър можеше да е убил Тайсхрен — Корлат поне го беше казала. Можел беше да полети надолу от Лунния къс със Силана до него и да донесе огън и опустошение на малазанците. Внезапно изсипване на ужас от небесата, разпръсване на врага, разбиване на строената срещу него съпротива.

Ала бе изчакал, а когато най-сетне се бе въплътил в драконовия си облик, беше за да спаси града…

 

 

— Щеше да го направи за Пейл, ако не беше измяната — така каза.

— Но, Корлат, само маговете измениха на клетвата си. Не и хората на града.

А тя кимна и погледна двамата си спътници. Празек Гул, някогашния оръженосец на Орфантал. И Датенар Фандорис, изоставена рожба на Висша принцеса, а след това, много по-късно, Старша на убийците на самата Корлат. Тримата, единственото останало от кадъра на баща му от дракони соултейкън.

Празек каза:

— Все едно, Пейл щеше да го сполети ужасно унищожение. Ако Аномандър Рейк се бе въплътил в дракон, Тайсхрен нямаше да има избор, освен да обърне пълната си мощ срещу него. Докато двамата приключат, целият Пейл щеше да е в пепелища. Но господарят ни се спусна в града и се справи с онези магьосници един по един. Тъй че всъщност спаси Пейл.

— Въпреки че не можа да предвиди отмъщението на морантите над гражданите на Пейл — вметна Датенар.

— Малазанците можеше да спрат това — възрази Празек.

И тримата кимнаха.

 

 

Нимандър примига, пое си дълбоко дъх и потисна глождещия го вътрешен глад — да се въплъти, да се издигне високо и да се присъедини към Бурята. Продължи по моста и към двореца.

От сенките при входа излезе Апсал’ара и прегради пътя му.

— Лорд Нимандър, на трона има жена Тайст Андий.

— Така ми каза Корлат. Обвързала е Силана — трябва да я убедя…

— Тя е майката на Корлат, милорд. Някогашна заложница, а сега кралица на Трона на Дома Мрак. Но лудостта я е обзела. Може би ще се наложи да я убиете, милорд.

— Какво?! Къде е Спинок?

— Върна се при легионите ви. Има война на Първия бряг. Тайст Лиосан се опитват да нахлуят, а противниците им са малко.

— Има други Тайст Андий?

Тя поклати глава.

— Не. Шейки са.

„Шейки? Островът затвор — богове, не!“ Стоеше раздвоен и разколебан.

— Накарайте кралицата да се подчини, милорд — рече Апсал’ара. — Спинок ще поведе хората ви на бой. — След това се приближи и го погали по бузата. — Направи го, любов моя.

— Няма да посегна на кралицата на Висшия дом Мрак! Нима се връщаме само за да се пролее отново андийска кръв? — Поклати глава ужасен. — Не, не мога!

— Тогава я убеди да освободи Силана — Бурята ще е нужна. Да спасим Карканас. Да спасим шейките.

— Ела с мен.

— Не, Нимандър. Ще отида на Първия бряг. Ще се бия. Намери ме там.

Плъзна ръка зад главата му и го притегли към себе си. Целуна го силно, а след това го избута, подмина го и излезе на моста.

Грохотът на яростта на Силана се приближаваше.

Нимандър нахлу вътре.

 

 

Старите и малките оставаха на лагер до речния бряг, макар Спинок да знаеше, че скоро ще се наложи да се изтеглят в града. Ако Силана не можеше да бъде спряна. Погледна назад по пътя. Сякаш половината небе беше пламнало. Лесовете горяха, самата земя изригваше на фонтани от разтопена скала. Зърна тъмна фигура, зареяна високо сред пушеците.

Навлече тежките ръкавици, обърна се към воините си и видя, че очите на всички са приковани в него. Зад гърба му бе лесът, а отвъд него чакаше Първият бряг. Разбираха какво предстои. Не беше нужно да им казва нищо.

И все пак…

„Аномандър, стари приятелю. Седиш ли сега до майка си? Гледаш ли ни отгоре сега? Безпомощен ли си, безсилен да се пресегнеш, да усмириш свирепия гняв на Силана? Или вече ти е все едно?“

Изправи рамене и огледа лицата под шлемовете. А след това извади меча си. Засече погледа на капитан Айринд и му махна да излезе напред.

— Вдигни пред мен щита си, капитане, и стой здраво.

Мъжът леко присви очи, а след това зае позиция, вдигна щита между двамата и го подпря с рамо, извърнал глава настрани.

Спинок се извърна настрани, а след това замахна. Мечът изтрещя и капитанът се олюля. Трясъкът отекна в леса и ехото се изсипа като дъжд над бойците.

— Когато той изведе вас и предците ви от това място — заговори Спинок, извисил гласа си толкова, че да заехти — макар че пълна тишина бе завладяла околността и сякаш дори грохотът на Бурята не можеше да стигне до тях, — от пушеци, от огън и разруха, Майката Тъма бе извърнала очи. Пред вас, пред вашия господар Аномандър Рейк, нямаше… нищо.

Мечът му отново удари. Айринд отново се олюля, но устоя.

— Пригответе се за бой. Няма да се строим, когато излезем от леса. Няма време за това. Капитан Айринд, остани до мен.

Поведе ги през древния лес. Строят веднага се разпадна, заради дърветата, долчинките и гъсталаците. Въздухът бе натежал от влажна мъгла. Вода се стичаше от всеки ствол, от всеки клон и листо с тъмни жили.

Докато крачеше напред, повиши глас: знаеше, че ще го чуват, знаеше, че Майката Тъма му е дала това. „За своя народ. За този ден, за този най-отчаян ден.“

— Лорд Нимандър е отишъл в двореца. Опитва се да отклони Силана от пътя й. Каква полза да спечелим битката, ако губим войната? Ако не бе това, щеше да е тук. Щеше той да ви говори. Но не е. И… този път, този единствен път, това е добре — защото като мнозина от вас, аз бях роден в този свят.

Айринд бе до него, готов за удара. Мечът изтрещя в щита и звукът отекна като железен вик.

— Лорд Аномандър Рейк ви отведе на друг свят. Бори се да ви даде цел — основание да живеете. И за мнозина в това той се провали. Но за тези, които сте тук — за вас, — той не се провали!

Замахна отново с меча и сблъсъкът разтърси ръката му.

— Поиска от вас да се сражавате във войни, които не бяха ваши. Поиска от вас да се преклоните на каузи, които не бяха ваши. Сто знамена, сто града — съюзници, които ви приемаха радушно, и съюзници, настръхнали враждебно. Съюзници, които ви благославяха, и съюзници, които се бояха от вас. И вашите събратя умираха, ох, как умираха — отдаваха живота си за каузи, които не бяха техни.

Мечът изтрещя отново и този път Айринд едва не се огъна под удара. Спинок чу накъсания му дъх.

— Всички бяха различни и всички бяха едни и същи. Но тази кауза — истинската кауза, която ви предложи — не се промени!

Ударът смъкна Айринд на колене.

Друг войник пристъпи на мястото му и приготви щита си. Звукът от настъпващите зад Спинок воини бе шепот — дихания, шумолене на броня, ботуши, търсещи здрава опора в листата.

— Вашият господар мислеше — всеки път — мислеше… за този момент.

Мечът отново блесна.

— Всеки път, всеки път. Каузата бе справедлива!

Тряс!

— Трябваше винаги да ви го напомня. За този ден!

Тряс!

— Днес Тайст Андий се бият за себе си!

И този път други оръжия отекнаха по ръбовете на щитове.

ТРЯС!

— За своя дом!

ТРЯС!

— За своя род!

ТРЯС!

Мечът потрепери в ръката му. Войникът до него се олюля и се свлече, щитът му бе разцепен на две.

Задъхан, Спинок Дурав продължи напред. „Аномандър Рейк — гледаш ли това? Виждаш ли тези лица — всички тези лица зад мен?“

— Този път! Чужди се бият във ваше име! Чужди умират за вас! Вашата кауза — не е тяхната!

ТРЯС!

Сблъсъкът го тласна напред, прониза го целия като нещо свято.

— Деца на Майката Тъма, човешки същества умират във ваше име!

ТРЯС!

Самият въздух затрепери от удара. Порой вода — полепнала по високите клони, по иглички и листа — се изсипа на дъжд със съсък.

Спинок вече чуваше грохота на битката напред.

„Виждаш ли, Аномандър? Стари приятелю, виждаш ли?“

„Това е наша война.“

ТРЯС!

През стволовете блесна изливаща се светлина. Огромно, извисяващо се туловище, внезапен рев на дракон.

„Богове, не! Какво са направили?“

ТРЯС!

 

 

Аномандър Рейк влезе в тронната зала. Сандалат Друкорлат се взря в него, докато крачеше към трона.

Тътенът отвън се смеси с гласа му.

— Освободи Силана.

— Къде е мечът ти?

Синът на Тъмата спря и се намръщи. Ръката му забърса дръжката на оръжието, окачено на колана му.

— Не този — рече тя. — Убиецът на Драконъс. Покажи ми. Покажи ми неговия меч!

— Ваше величество…

— Престани! Този трон не е мой. Твой е. Не ми се подигравайте, милорд. Казаха, че сте го убили. Казаха, че сте го посекли.

— Не съм направил такова нещо, ваше величество.

Внезапна мисъл я порази.

— Къде е Орфантал? Ти го взе с теб. Къде е синът ми? Любимият ми син? Кажи ми!

Той се приближи. Изглеждаше толкова млад, толкова уязвим. И всичко това беше… грешно. „А, това е много по-рано. Той все още не е убил Консорта. Но тогава… аз коя съм?“

— Освободи Силана, Сандалат Друкорлат. Бурята трябва да се освободи — разрушението на Карканас ще направи смъртта на всички безсмислена.

— Безсмислена! Да! Това казвах през цялото време! Всичко е безсмислено! И го доказвам!

Той вече стоеше пред нея, очите му на нивото на нейните.

— Корлат…

Писък прекъсна следващите му думи. Сандалат се присви и едва тогава осъзна, че се е изтръгнал от гърлото й.

— Още не! Къде е Орфантал? Любимият ми син?

Видя нещо в лицето му: болка, която не можеше да прикрие. Изобщо не беше знаела, че е толкова… слаб. Толкова беззащитен. Усмихна се презрително.

— На колене, Аномандър, Сине на Тъмата. На колене пред тази Заложница!

И той наистина коленичи и внезапен смях изригна от гърлото й. Неверие. Стъписване. Радост.

— Провъзгласявам своя любим син за Рицар на Мрака — а теб низвергвам! Коленичил си! Сега… — Тя се наведе от трона: — Пълзи!

— Освободете Силана, ваше величество, иначе може да няма Рицар на Мрака.

— Защо не?

— Защото унищожаваш Карканас!

Тя изпъна пръст към него.

— Както и ти! Когато накара Майката Тъма да обърне лицето си! Но не разбираш ли? Мога да ви спася от всичко това! Мога първа да го направя! Е, сега кой е заложникът?

Той се изправи, а Сандалат се присви в трона. Беше прекалила — виждаше го в очите му. В треперещите му ръце. Сякаш му беше трудно да проговори.

— Просто ми кажи — прошепна Сандалат. — Истината. Къде е синът ми?

Този въпрос сякаш нанесе смъртоносна рана. Аномандър Рейк се олюля, падна пак на колене, едната му ръка се вкопчи в ръба на тронния подиум.

И тогава тя разбра. Беше спечелила.

 

 

Десет крачки назад.

В пространството, оставено при отдръпването им от пробива, телата образуваха настилка от стъпкана кървава плът, натрошени копия и прекършени мечове. Тук-там потръпваха крайници, протягаха се ръце, подритваха стъпала. Уста на оцапани с кръв лица се отваряха като дупки към Бездната, очи зяпваха от ужас, болка и гаснещо примирение.

Шарл — не бе успяла да опази братчетата си живи и не бе успяла да иде при тях до този момент — стоеше до капитан Бревити. Мечът й беше забит в труп под краката й и тя знаеше, че няма да може да го вдигне повече. Нищо не бе останало, нищо освен бушуващата болка в ставите й, в мускулите и гръбнака й. Жажда пълзеше към гърлото й и всеки отчаян дъх, който поемаше в дробовете си, бе изпълнен с вонята на мъртвите и издъхващите.

— Стегнете се, момчета и момичета — изръмжа Бревити. — Не знам колко са. Но бъдете сигурни: идват.

В този момент някой мина покрай тях — плещест и с тежка броня. Сержант Келоуз, последният от войниците на принца.

Провря се и застана вляво от Йедан Дериг, намести щита си и приготви тежкия си меч в другата си ръка. Незнайно защо появата му — така внушителна и самотна — смрази Шарл до дъното на душата й. Погледна наляво и видя Ян Товис. Стоеше твърдо, загледана напред, кралица, покрита с кръв… а колко от тази кръв беше на поданиците й? Но не, този въпрос вече бе маловажен. Без значение вече бе и това, че тя ги беше довела до този край.

— Всички свършваме някъде — прошепна Шарл.

Бревити я чу, погледна я, изплю кръв и отвърна:

— Това е истината, да. Единствената истина.

Шарл кимна и успя някак да вдигне меча си.

— Готова съм, капитане.

— Всички сме готови, войник.

Чу зад себе си тихо мърморене. Думите „всички свършваме някъде“ се понесоха на вълна, задържаха се, а войниците бавно се заизправяха и надигнаха оръжията.

Щом думите се понесоха по извитата линия на чакащите войници и най-сетне стигнаха до Ян Товис, Шарл видя как тя потръпна, а след това се обърна, за да погледне хората си, видя ги как се изправят, приготвят се за бой, видя израженията на състарените им в битката лица.

И тогава кралицата отстъпи назад, в празното. Една крачка, после още една — и изведнъж очите на всички се приковаха в нея. Светлопадът се изливаше зад нея. Можеше да е красива гледка, гледка на възхита и почуда. Но все едно бе престанал да съществува за Ян Товис, докато оглеждаше лицата им, докато впиваше очи в последните хиляда поданици на своето владение.

И тогава, пред очите и на родния си брат, кралицата коленичи. Не на Първия бряг — не пред този ужас, — а пред своя народ.

В кипящата рана на осем крачки зад нея изригна редица от върхове на копия и проряза въздуха. А след това през тъмното петно настъпиха воини в пълна броня.

— Проклятие — измърмори Бревити. — Това е тежка пехота.

Ян Товис се изправи и се обърна с лице срещу древния си враг. За миг сякаш бе оглушала за войниците си, които викаха да се върне при бойната линия. За миг Шарл си помисли, че може просто да тръгне напред, за да ги срещне, и видя как флангът отзад настръхна, сякаш готови да се втурнат напред към нея — един последен, самоубийствен настъп. За да умрат до кралицата си. И, о, как копнееше Шарл да тръгне с тях.

И тогава Ян Товис обърна гръб на врага и се върна при бойците си.

Първият ред на Лиосан излезе от раната, последва го друг. Крещяха нещо тези лиосани, крещяха победоносно, една-единствена дума, но Шарл не можа да я различи.

Гласът на Йедан Дериг прокънтя над виковете им:

— Всички редици! Пет крачки напред!

И ето, четири реда зад първата линия на лиосаните, ядро офицери, самотна фигура сред тях размаха меча си като да посече своите… и те натиснаха от всички страни. А там, отдясно, друга гмеж от воини се отдръпна, за да отвори пространство… и ето там, отляво, същото. Шарл зяпна, не можеше да разбере какво правят…

И изведнъж трите групи воини се стопиха в ослепително бяла светлина… и светлината лумна, а вътре в тази светлина огромни, смътни люспести очертания се сляха в едно. Блясък на огнени очи. Крила заплющяха като платна на бойна галера.

И драконът в центъра се извиси във въздуха.

„Всички свършваме някъде.“

„Всички свършваме тук.“

 

 

Щом централните редици се надигнаха, за да се сблъскат с предната линия на лиосаните, Йедан Дериг и сержант Келоуз до него натиснаха напред. Пет реда имаше между Йедан и въплъщаващия се дракон. Единственото му препятствие. Но това бяха елити, тежковъоръжени и безупречно дисциплинирани.

Видя другите двама соултейкън, по един от всяка страна, но за тях нищо не можеше да направи. Все още не.

Налетя срещу първата линия и мечът Хуст в ръцете му нададе вой. Оръжието бе пропито с драконова кръв. Пило беше дълбоко от червеното вино на кръвта на Хрътките. Окъпано беше в житейския край на хиляда войници на Лиосан. И сега се отърси от последните сдържащи го окови.

Толкова бързо сечеше, че Йедан едва успяваше да го задържи в ръцете си. Изпъшка и посече войника пред себе си — щита, меча, ризницата, плътта, диагонално през тялото, кръвта швирна от двете страни. Заден замах разпра гърдите на мъжа от едната му страна, след това — на този от другата. Йедан и войниците най-близо до него се врязаха в редиците на Лиосан като железен юмрук.

Мечът Хуст се въртеше вихрено, посичаше като мълния и плискаше кръв. Теглеше след себе си Йедан и той залиташе; понякога почти го надигаше във въздуха, виеше ликуващо и поваляше всичко, което дръзнеше да се озове на пътя му.

И изведнъж вече нямаше никого между него и соултейкън. Вълни нажежен до бяло огън се изливаха от бляскавите люспи, туловището на дракона се извиси и изпълни полезрението на Йедан Дериг.

„Проклятие. Не прецених. Ще излети. Сестро… съжалявам. Много закъснях.“

Главата се изпъна напред.

Той скочи.

Мечът потъна дълбоко в драконовата гръд. Съществото изрева от болка и крилете му забиха от двете му страни, разпръсквайки и лиосани, и шейки — и соултейкън се надигна във въздуха.

Увиснал на меча си, Йедан се изкатери до раменете на дракона. Вече бяха на двайсет разтега над гмежта на битката. Принцът на шейките изтръгна оръжието си и посече с две ръце по врата.

Съществото се люшна, наклони се силно и рухна в стената на Светлопада.

Сблъсъкът отекна като гръм.

Йедан Дериг се хлъзна през дясното рамо на дракона, между него и Светлопада.

Драконът изви врат и челюстите се спуснаха надолу да го погълнат.

Докато се затваряха, мечът Хуст изригна от върха на муцуната му. Крилете се блъснаха в стената от светлина, гигантското влечуго надигна отново глава и Йедан се изтръгна, все още стиснал меча в ръцете си.

Уловиха го ноктите на левия крак и огромната лапа се сви в конвулсия. От тялото, което стискаше, плисна кръв.

Драконът се натресе отново в Светлопада и този път едното му крило се прекърши. Съществото се сгърчи, люшна се с главата напред и се свлече на земята.

Йедан Дериг — вече на кървава пихтия — бе отхвърлен настрани. Падна и не помръдна. Мечът Хуст до него виеше от гняв.

 

 

Преминаването през леса на тримата последни соултейкън на Рейк — Корлат, Празек Гул и Датенар Фандорис — бе също толкова трудно, колкото да се бориш с насрещно течение. Силана бе сред най-древните от всички живи Елейнт. Волята й ги разкъсваше, събаряше ги отново и отново на колене. Силана ги зовеше по име, стремеше се да ги привлече към себе си. Все пак успяваха да устоят, но Корлат знаеше, че превъплъщаването им в драконов облик само ще влоши нещата, хаосът щеше да избуи в душите им като най-смъртоносното цвете. В същото време знаеше, че на Първия бряг има соултейкън. Усещаше ги. А какво можеха да направят шейките срещу такива същества?

Единствено да умрат.

Соултейкън на Лиосан щяха да могат да устоят на Силана — поне временно, — а може би щяха да са в състояние и да я надвият, ако собствената им Буря, щом изригнеше над този свят, се окажеше достатъчно силна. А тя се боеше, че ще се окаже така. „Това не е вкусът на един или двама соултейкън. Не… богове, колко са?“

— Корлат! — изпъшка Датенар.

— Знам. Но нямаме избор, нали?

Празек зад нея плю и рече:

— По-добре да умрем в Карканас, отколкото другаде.

Корлат беше съгласна с това.

Стигнаха на хребета и видяха ожесточената битка при раната в Светлопада. Войниците на Лиосан, които се изливаха от пролома, многократно надвишаваха защитниците по брой. Видяха как един мъж се срази с издигащ се във въздуха дракон. Видяха как двама воини Лиосан се превъплътиха, за да се присъединят към крилатия си събрат.

Не се поколебаха. Тъмнината разцъфна, изригна като черен дим под вода и три черни дракона се издигнаха над брега.

Докато се приближаваха, още осем Лиосан се превъплътиха и небето се изпълни с рева на дракони.

 

 

Ян Товис се повлече над труповете към ужасяващо безжизненото тяло на брат си. Двете вещици извличаха последните капки сила от нея — усещаше всяка магическа вълна, която хвърляха по драконите от двете страни, чуваше как соултейкън пищят от болка и гняв. И знаеше, че не е достатъчно.

Но й отнемаха този последен акт — този път на любов и на скръб — и безчестието на това виеше в сърцето й.

Около нея се сражаваха войници, мъчеха се да защитят падналата си кралица. Тела падаха от двете й страни. Лиосан като че ли вече бяха навсякъде — редиците на шейките и ледериите се бяха огънали, ротите се разпадаха, притискани от всички страни.

А той все още изглеждаше на хиляда левги далече.

Изригна драконова магия. Морето от тела под нея се надигна и после пропадна с барабанен грохот. И Ян Товис изведнъж усети отсъствие. „Скуиш. Мъртва е.“

Струйка сила се върна в нея и тя продължи да се тътри напред.

Костите й се разтърсиха от някакъв далечен звук… или беше вътре в нея? „Да, вътре, и все пак… далечен. Далечен като надежда. И това е бряг, до който никога няма да стигна.“ Разтърси я цялата. Разтърси дори труповете под нея и тези отстрани.

Само двама вече стояха до нея. Двама от нейните, последните, които продължаваха да се бият.

Не беше нужно да погледне, за да разбере кои са. Любовта, изпълнила цялата празнота вътре в нея, вече можеше да ги побере, като ухания. Бревити, която си въобразяваше, че приятелката й Пити все още е с нея, че все още се бори за достойнството, което винаги бяха търсили, което някога си бяха мислили, че могат да намерят с измама и лъжа. Шарл — милата, младата, древната Шарл, която изобщо не знаеше как да се бие, която знаеше само, че не е успяла да спаси братята си и че няма повече да се провали.

Има всякакви видове любов. И тя с почуда осъзна, че вече ги познава всичките.

Пред нея, само на пет крачки, пет прости крачки, ако можеше да върви, лежеше тялото на брат й.

Нов трус.

„Пули. Съжалявам.“

„Нищо красиво няма в това да умреш млад, освен ако вече не си бил стар.“

Вече нямаше вещици, които да отнемат силата й. Надигна се на ръце и колене и продължи към Йедан. Щом стигна, видя, че едната му ръка помръдва.

Коленичи до него и се взря в лицето му: единственото, което не беше смачкано до неузнаваемост. Видя, че устните му се движат, и се наведе към тях.

— Любими братко — прошепна. — Аз съм, Ян.

— Виждам го — отвърна той шепнешком.

— Какво виждаш?

— Виждам го. Ян. Там е, точно пред мен. — Разкъсаните му устни се усмихнаха.

— Йедан?

— Най-после — въздъхна той. — Най-после съм… у дома.

 

 

Кралицата им и тялото на принца им вече бяха остров над море, а последните от тях се бяха сбрали наоколо, за да удържат вечно свиващия се бряг. А над всичко това три черни дракона се сражаваха с десет бели, а после останаха само два срещу десет.

Обкръжили острова и неговия бряг, лиосаните връхлитаха на вълни от стомана и гняв. Бяха гладът на океана и този глад бе вечен и неутолим.

Но земята трепереше. Тресеше се. И източникът на този постоянен барабанен тътен се приближаваше.

 

 

Замаяният Нимандър се мъчеше да намери изход. Като че ли трябваше да се въплъти, и то скоро, а след това трябваше да се опита някак да се противопостави на волята на Силана. Трябваше да се бие с нея, да се опита да я убие. Но знаеше, че ще се провали. Тя щеше да прати срещу него своите братя и сестри, а ужасът от кръвта, която щеше да се пролее, бе твърде голям, за да го понесе.

Сандалат Друкорлат седеше на трона и мърмореше нещо. „Мога да я убия. В края на краищата не съм ли оцапал вече достатъчно ръцете си с кръв на Тайст Андий? А след това, ако по някое чудо се наложим тук, какво пък, някой узурпатор би могъл да вземе този трон. Това също е правено преди.“

„И новото кралство Карканас ще се роди сред пепелища и убийства. Да, бих могъл да направя това. Но виж я, Нимандър — тя дори не те помни. В лудостта й аз съм моят баща. Сандалат, наистина ли не помниш? Уидал и аз — ние те излъгахме. Ужасна злополука, убийство, което така и не съществува.“

„Отново ли трябва да те излъжа?“

„Не, не мога.“

Имаше призраци в този дворец. В същата тази зала. Никога не бе усещал така осезаемо присъствието им, сякаш безброй векове се бяха съживили точно в този момент. Сякаш всички паднали се бяха завърнали, за да видят края на всеки блян.

— Апсал’ара — прошепна той. — Имам нужда от теб.

Отвърна му шепот:

— Не от нея се нуждаеш.

 

 

Сандалат погледна отгоре падналия в краката й Аномандър Рейк, усмихна се и бавно извади камата си. „Но той няма меча. Не е направил онова, което се закле да направи. Как мога да го убия сега?“

„Погледни го обаче! Това… същество. Срещу могъщия Драконъс? Невъзможно. Подозирах го, още на острова. Онзи счупен прозорец, тялото, лежащо на камъните. Колко малко бяха следовниците му тогава, колко жалко беше безсилието му.“

Нов глас проговори:

— Ако не освободиш Силана, Орфантал ще умре.

Сандалат вдигна глава. Там, където допреди миг бе Аномандър — в онзи дързък, измамен миг на гневна закана — пред нея стоеше призрак. Жена, млада, и тя я познаваше… „не, не я познавам. Няма да я позная. Отказвам. Как може мислите ми да призовават призраци?“

„Силана? Кой говореше за нея? Аз ли бях?“

Изръмжа на застаналия пред нея призрак:

— Не те познавам.

Призракът отвърна с усмивка:

— О, познаваш ме. Познаваш ме много добре, доколкото помня. Аз съм Фаед. Брат ми… — и тя посочи Аномандър в краката си — е толкова доблестен, че би предпочел да срещне края си, тук и сега, вместо да те нарани още. И никога не ще те заплаши с онова, което бездруго не може да причини — каквато и да е цената — на своя народ, на онези обречени човешки същества на Първия бряг.

— Искам само сина си — прошепна Сандалат. — Той го взе и си го искам!

— Това не е Аномандър Рейк — заяви Фаед. — Това е синът му. Как може да не го помниш, Сандалат Друкорлат? На островите, отвъд морския простор — ти ни прие все едно, че бяхме децата ти. Сега Нимандър е тук, моли те да освободиш Силана — да спреш унищожението на Карканас.

Сандалат се изсмя презрително.

— Мога да надуша лъжите — изпълнили са тази зала. Десет хиляди лъжи изградиха този замък, камък по камък. Помниш ли какво каза Галан? „В корените на всяка велика империя ще намериш десет хиляди лъжи.“ Но тогава не беше сляп, нали? Изобщо не ти повярвах, Фаед.

— Но повярва на Нимандър.

Тя примига. „Нимандър?“

— Права си. Той не лъже. Какъв проклет глупак, също като баща си, и виж докъде ни доведе това.

— Твоят син Орфантал ще умре, Сандалат Друкорлат, ако не освободиш Силана.

— Орфантал! Доведи го при мен!

— Веднага след като отстъпиш трона и цялата власт, която ти дава той. След като освободиш Силана от волята си.

Тя облиза устни. Взря се в странно безизразните очи на призрака. „Помня тези очи, разбирането в тях. Съзнанието, че знам истината й. Фаед. Користната. Безскрупулната.“

— Ти си лъжкинята сред нас!

Фаед кривна глава и се усмихна.

— Никога не съм те харесвала, вярно. Но никога не съм те лъгала. Е, искаш ли да видиш сина си, или не? Това предлагам.

Тя се взря в призрака, а след това — надолу към Аноман… не, Нимандър.

— Никога не си ме лъгал, Нимандър. Вярно ли казва сестра ти?

— Не питай него! — сопна се Фаед. — Преговаряме ти и аз. Сандалат, точно ти от всички би трябвало да разбираш какво става тук. Знаеш как е със заложниците.

— Орфантал не е заложник!

— Събитията промениха нещата — тук има нови сили.

— Това не е честно!

Смехът на Фаед я прониза като нож.

— Заложницата хленчи колко е нечестно всичко.

— Недей.

— О, милост ли трябва да проявя?

— Престани!

— Добре — каза Фаед. — Ще ти дам този… дар. Оттегли се в килията в кулата, Сандалат. Знаеш я. Заключи вратата отвътре, за да не може никой друг да влезе. Остани там. Изчакай сина си. А когато дойде, е, тогава можеш да отключиш вратата. За да го вземеш в прегръдката си.

„Стаята ми. Моята мила, съвършена стая. Ако изчакам там. Ако се скрия там, всичко ще е добре.“ Сълзи потекоха по лицето на Сандалат.

— Да — прошепна тя. — Моят син.

— Ще отстъпиш ли трона? — попита Фаед. — Трябва да стане сега. Щом го направиш, можеш да идеш в стаята си, Сандалат. Там ще си в безопасност и ще го чакаш.

Онова, което се изливаше от очите й, сякаш нямаше край. Стана, камата падна от ръката й и издрънча върху камъните. „Моята стая, да. Там съм в безопасност. И ключът е там, там на вратата. Ключът, който да ме опази.“

„Силана — чуй ме. Ще видя моя син! Те ще ми го доведат! Но първо трябва да те освободя. Елейнт, ти си свободна.“

„И скоро всички ще сме свободни. Всички ние, заложниците. Най-сетне ще бъдем свободни.“

И Сандалат Друкорлат, хлипаща като възбудено дете, избяга от тронната зала, а Нимандър извърна поглед към призрака на Фаед.

Тя се взря в него безизразно.

— Заклех се да те изтезавам. Братко мой. Убиецо мой. Да те изтезавам до края на дните ти. Но ето, че ти ме връщаш… у дома.

Очите му се присвиха подозрително. Никога не й беше имал вяра.

— Иди при другите, Нимандър. Няма много време.

— А ти? — попита той.

Фаед сякаш омекна пред очите му.

— Една майка седи в една кула и чака своя син. Ще държи вратата заключена. Ще чака тропота на ботуши по стъпалата. Ще ида да й правя компания.

— Фаед…

Призракът се усмихна.

— Ще наречем ли това покаяние, братко?

 

 

Ударите кънтяха, отскачаха от бронята му, а под стегнатите железни пластини, плочки и ризница плътта му бе натъртена, нацепена и премазана. Нечие копие изстърга в ръба на шлема му и изметна главата му настрани. Уидал замахна с боздугана, усети как някакъв щит се пръсна под удара и чу как някой изрева от болка. Полузаслепен — кръв замъгляваше лявото му око — натисна напред, за да довърши лиосана.

Вместо това го блъснаха с щит в хълбока. Уидал залитна, препъна се в оплетените крака и ръце на мъртъвците и падна.

Над него надвисна лиосан и замахна надолу с меча си.

Странна черна резка блокира удара като мълния… и лиосанът изрева в предсмъртна болка и рухна.

Над Уидал се надвеси полугола жена с лъснали от пот мускули. Държеше обсидианов нож, от който капеше кръв. Наведе се още и притисна лицето си в решетките на забралото.

— Крадец!

— Какво?!

— Бронята ми! Открадна я!

— Не знаех…

— Но се биеш добре, а има още врагове — тъй че вдигай си задника!

Сграбчи го за рамото и с една ръка го издърпа на крака. Уидал залитна, разкрачи се, нагласи щита и стисна боздугана.

Бяха обкръжени. Биеха се до последния.

Високо горе два черни дракона — откъде, в името на Гуглата, бяха дошли? — бяха в центъра на буря от белозлати дракони. Бяха раздрани, разкъсани, съскаха като котки и се мятаха в ярост, докато ги натискаха надолу и надолу.

Полуголата жена се биеше до него със змийско изящество, нелепите й обсидианови ножове съскаха като черни езици напред и се връщаха облени с кръв.

Смут прониза Уидал. Тази жена бе непозната… но това беше невъзможно. Изрева през решетката на забралото:

— Коя, в името на Качулатия, си ти?

 

 

Коленете на Шарл се огънаха и изведнъж тя вече лежеше на земята, в краката на сражаващите се. Беше изтървала меча си, а някъде под гръдния й кош изтичаше кръв. Опипа с треперещи пръсти раната — продължаваше навътре и навътре.

— Убиха ме.

— Можеш ли да дишаш? Поеми си дъх, жено! Поеми си дълбоко дъх, заповядвам ти!

— К… капитане?

— Чу ме!

Шарл не можеше да я види — беше някъде зад главата й — и гласът бе едва разпознаваем, но коя друга можеше да е? Земята под нея тръпнеше. Откъде идеше това потръпване? Като хиляда железни сърца. Туп. Туп. Вдиша зловонния въздух. По-дълбоко и още по-дълбоко.

— Капитане! Мога да дишам!

— Значи ще живееш! Ставай! Искам те с мен — до края, разбра ли?

Шарл понечи да се надигне и да седне, но се смъкна отново и изохка от болка.

— По-добре заклана, капитане…

— Точно така влизаш в проклетия клуб на губещите! Ставай, проклета да си!

Шарл се завъртя на една страна и успя да се надигне на четири крака.

Бревити продължи задъхано:

— Момиче без приятелка… Няма нищо по-лошо от това! Знаеш ли какво става, когато момиче е без приятелка?

— Не, капитане.

— Женят се!

Шарл видя някакъв меч наблизо — стискаше го труп. Пресегна се и изтръгна оръжието от мъртвите пръсти.

— Добре, капитане. Ще бъда твоята приятелка.

— До края?

— До края.

— Закълни се!

— Заклевам се!

Една ръка я хвана под мишницата и я надигна.

— Дръж се, мила. Хайде сега да убием няколко мъже.

 

 

Зевган Друлс беше убил притежателя на дълга си, а след това цялото семейство на кучия син. След това бе подпалил имението и с него всички записи за стотиците семейства, измамени и доведени до задлъжнялост от човек, който смяташе, че е в правото му да прави каквото му скимне с живота на толкова хора, колкото може да окове във вериги. По-натам Зевган бе запалил банката, а после и Централния архив — е, само половината, разбира се, но точната половина.

Не че някой можеше да докаже нещо, защото той не беше глупак. Все пак накрая се струпаха достатъчно подозрения, за да го пратят на островите затвори. Където бе прекарал двайсет и една години от живота си — до изхода. До похода. До този проклет бряг.

Беше твърде стар, за да се сражава в бойните редове, и сега седеше на хребета над Първия бряг, до десетината други в Гвардията на децата. Сакатите, старите, почти слепите и почти глухите. Зад тях, присвити в сумрака в края на леса, децата и бременните жени, както и твърде старите или напоследък — твърде тежко ранените, за да могат да продължат боя, а такава имаше много.

Зевган и групата му — с още десетината други отделения — чакаха да дадат живота си, за да защитят децата на шейките и ледериите островитяни. Децата и другите, но Зевган не преставаше да мисли за децата.

Е, знаеше, че няма да е кой знае каква защита — всички го знаеха всъщност, — но все едно. „Това зад нас са деца, гледат ни с уплашените си очи. Какво друго има значение?“

Микстър Фрил се присламчи до него и си избърса носа.

— Признаваш значи, а?

— Чу ме — тросна се Зевган. — Признах. Всичко. И пак бих го направил при това. Всъщност, ако не ме бяха тикнали на оня остров, изобщо нямаше да спра. Щях да подпаля всички банки и всички регистри, всички тлъсти имения и тлъстите им собственици, тлъстите им жени и мъже, и тлъсти каквото още там.

— Убил си невинни, Зев, това си направил. Трябвало е да те обесят.

— Да ме обесят. Да ме скъсат от бой, жив да ме одерат, ташаците ми да опекат и с кура ми на зарове да играят, да, Микс. Блудния знае, да се бъркаш в това как са уредени нещата за хората на власт — че то има ли по-зло престъпление от това? И те първи биха ти го казали, да.

— Гледай ги как умират там, Зев.

— Гледам, Зев.

— А ние сме следващите.

— Ние сме, да. И точно затова признавам. Виждаш ли, това е последният ми смях. Към всички тях, нали? Не удушен, не жив одран, не с опечени ташаци, не с отрязан кур.

Микс отвърна нещо, но при тоя шум отдолу Зев не можа да го чуе. Извърна се да попита, но после видя — от всички страни — тичащи напред фигури. И имаше мечове, и гората зад тях кипеше, и оглушителен шум идеше все по-близо — и вече бе тук.

Микс викаше нещо, но Зев само зяпна.

Кожа, черна като мастило. Високи шибаняци с какви ли не щеш оръжия, блъскат по ръбовете на щитовете, а погледът им — докато газеха през лагера, където всички деца се бяха присвили и зяпаха, където бременните жени трепереха и се свиваха — погледът им… „Познавам този поглед. Видях го в огледалото.“

„В нощта, когато избих всички.“

 

 

Двата черни дракона нямаше да издържат много дълго — чудо беше, че все още бяха живи, че продължаваха все още да се борят. Кадагар Фант ги остави на събратята си и се спусна над Брега. Вече виждаше как последните останки от омразния враг падат под мечовете на елитните воини — бяха обкръжени, окаяните убийци, които все още тъй глупаво бранеха водачите си — мъртвия и жената, коленичила до него.

Скоро щеше да кацне. Щеше да се преобрази. Искаше да е там, когато остане само жената. Искаше да й отсече главата със собствените си ръце. Тя ли беше кралицата? На цял Карканас? Вярваше, че е тя. Трябваше да признае храбростта й — да слезе на Първия бряг и да се бие редом до своя народ.

Но не всяка храброст е достойна за награда или дори признание. И единствената награда, която смяташе да даде на тази жена, беше бърза смърт. „Но жалка. Може би просто ще изтръгна живота й с ръце.“

Този свят бе натежал от дим, горяха далечни лесове и Кадагар се запита дали врагът не иска да му откаже трона, като злостно изгори града до основи. Лесно можеше да си представи подобно вероломство. „Но ние ще пресъградим. И ще отприщим светлината над този свят. Ще прогоним мрака, пъклените сенки. Нещо ново ще се роди от това. Век на мир. Блажен мир!“

Единият черен дракон профуча покрай него, подгонен от двама събратя. Знаеше, че скоро ще го сполети смъртта.

„Апарал, не биваше изобщо да преминаваш пръв. Знаеше, че той те чака.“ Но брат му, най-верният му слуга и приятел, вече се бе преобразил — самотно вцепенено тяло в подножието на Светлопада. От толкова високо изглеждаше нищожно малък и незначителен. А всичко това бе нередно — щеше да вдигне монумент за жертвата на Апарал, за величието на това, че е убил владелеца на меча Хуст. Там, в подножието на Светлопада, щеше да…

Черна като нощ, от края на гората долу връхлиташе приливна вълна. Кадагар се взря с ужас, щом се изля по брега и се стовари върху легионите му Лиосан.

Тайст Андий!

Завъртя се в кръг, присви крилете си, съживи магията в себе си и се понесе надолу към омразните си врагове. „Ще ги избия. Ще ги избия всичките!“

Нещо се завъртя покрай него сред мешавица от кръв — един от братята му, раздран на късове. Кадагар изкрещя, изви шията си и погледна нагоре с гняв.

Видя червен дракон — истински Елейнт, дваж по-голям от събратята му — да връхлита върху брат соултейкън. Огънят се изля от него на яростна вълна и порази белия дракон. Тялото се взриви на огнено кълбо, откъснати парчета месо излетяха настрани, ръсеха след себе си черен дим. А от небето идваха още черни дракони.

Два от тях се спуснаха към събратята му, които гонеха самотния дракон, и връхлетяха върху тях на порой от зъби и нокти.

Самотната жертва под тях се задържа, крилете й изтътнаха във въздуха и тя се заиздига към Кадагар.

Срещу него нямаше да издържи. Твърде ранена и изтощена беше — щеше да я унищожи бързо и след това да се върне на помощ на събратята си. „Това не може да свърши така! Не трябва!“

Нещо се стовари върху него като каменен юмрук и той изкрещя от болка и гняв, докато огромните зъби раздираха дълбоки бразди по гърба му. Изщракаха челюсти и прекършиха едното му крило. Безпомощен, Кадагар полетя надолу към земята.

Падна на брега сред дъжд от натрошена бяла кост, превъртя се и се удари в неподатливата стена на Светлопада. Пясък се изсипа отгоре и запълни раздраните рани. Далече горе ехтяха предсмъртните викове на събратята му. На хиляда крачки встрани кънтеше битката при пролома. Беше сам, ранен, довършен.

Преобрази се, седна, опря гръб на стената на Светлопада и загледа как черният дракон, който го бе поразил, каца на трийсет крачки от него, като ръси кръв като дъжд.

Високо горе червеният Елейнт уби още един от събратята му соултейкън — сграбчи го в ноктите си като птиче, разкъса крайниците му и му строши черепа в огромните си челюсти.

Черната, която го бе повикала, се бе преобразила и вече крачеше към него.

Кадагар затвори очи. „Моят народ. Моят народ.“ Шумоленето на ботушите й по пясъка. Вдигна очи. Държеше нож.

— Моят народ — каза Кадагар.

Усмивката й бе кървава.

— Твоят народ.

Усмивката й изчезна.

— Името ти, Лиосан.

— Кадагар Фант, Господар на Светлината.

— Господар на Светлината.

— Призовавам древния обичай на Заложника.

— Нямам нужда от заложници. Армията ти е унищожена, Кадагар.

— Ще говоря от името на Лиосан. Ще има мир.

Жената кимна.

— Да, ще има мир. Лорд Кадагар Фант, от името на Тайст Андий, добре дошъл в Мрака. — Ножът блесна към очите му.

Внезапна пареща болка и след това…

 

 

Корлат погледна мъртвия мъж и ножа си, натикан до дръжката в дясната очна кухина, а след това отстъпи назад и се обърна.

При пролома събратята й Тайст Андий избиваха последните Лиосан. Бяха ги изтласкали до самата рана, а когато врагът отстъпи навътре в петното, бойните редици на андиите го последваха. Щеше да има край на това. Край.

Нимандър се спускаше отгоре със събратята си и Празек. Датенар бе паднала преди това. Корлат бе усетила предсмъртния й вик и воят все още ехтеше в душата й. Силана кръжеше високо горе. Не бе останал нито един соултейкън на Лиосан.

Огледа брега и присви очи към пъстрите останки на шейките — триста, четиристотин най-много — изгърбени, присвити, събираха се в накъсан кръг около коленичила жена. Погледът й за миг се откъсна от тази група оцелели и се понесе над плътния килим от тела, проснат от всички страни. И бавно величината на кръвопролитието тук, на Първия бряг, намери очертания.

„Богове на бездната.“

Тръгна към оцелелите. Жена, от чиито неизброими рани капеше кръв и около нозете й се стичаше несекващ пурпурен дъжд.

 

 

Невероятно, но звукът си бе отишъл и безмълвието, което ги обкръжаваше, се бе сгъстило. Уидал се смъкна на колене и се преви, мъчеше се да си поеме дъх, но някакъв удар му беше счупил ребра и се боеше да се движи, боеше се да вдиша по-дълбоко.

Полуголата жена се отпусна до него и го заболя още повече, щом се подпря на него.

— На това му се викаше бой, крадецо. А за теб май не е свършил.

Трудно му беше с очите — кръвта засъхваше и се мъчеше да ги затвори.

— Не е свършил?

— Ако не ми върнеш бронята, ще трябва да те убия.

Той се пресегна, смъкна шлема и го остави да се изтъркаля от ръцете му.

— Твоя е. Не искам никога повече да я виждам.

— Зли думи — сгълча го тя. — Спаси ти живота десетина пъти този ден.

Беше права за това. И все пак.

— Все едно.

— Вдигни очи, човече. Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Но беше твърде трудно.

— Не. Ти не видя тук от началото. Не ги видя как умираха. Колко време се биха? Седмици? Месеци? Вечност?

— Мога да видя истината за това.

— Не бяха войници.

— Не мисля.

— Не бяха войници!

— Вдигни очи, старче. В името на падналите, погледни.

И той погледна.

Той и шейките, ледериите, кралицата Ян Товис, Сумрак — тези няколкостотин — бяха обкръжени отново. Но този път от Тайст Андий, хиляди.

И нито един от тях не стоеше.

Бяха на колене, с наведени глави.

Уидал се извърна и понечи да се изправи.

— Не съм този, който трябва да види това…

Но жената до него го хвана за ръката и го дръпна долу.

— Не. — Също като него гледаше Ян Товис, която все още бе на колене над тялото на брат си, все още държеше очите си стиснати, сякаш не можеше да задържи в ума си всички истини пред себе си. — Още не.

Сержант Келоуз седеше до кралицата, мечът Хуст бе положен на бедрата му. Той също сякаш не можеше да вдигне очи, да погледне извън скръбта в душата си.

И всички други, слепи за всичко, което ги обкръжаваше. „О, никой ли няма да вдигне очи? Да погледне и да види тези, които станаха свидетели на всичко, което сторихте? Вижте как ви почитат… но не, те вече са извън тези неща. Надживели са ги.“

Група Тайст Андий се приближаваше от брега горе. Нещо познато сякаш имаше в тях… Уидал присви очи, а след това изсъска проклятие и бавно се изправи. Нимандър. Скинтик. Десра. Ненанда. Но това не бяха хилавите същества, които познаваше някога — „ако изобщо са били това, за което ги мислех. Ако всичко е било скрито тогава, вече не е. Но… Аранта? Кедевис?“

— Уидал. — Гласът на Нимандър беше хриплив, уморен, пресекнат.

— Ти намери народа си — промълви Уидал.

— И ти — своя.

Отговорът го нарани дълбоко. Не искаше да мисли за това. Уидал поклати глава.

— Шейките и ледериите островитяни, Нимандър — виж какво направиха.

— Удържаха Първия бряг.

И Уидал разбра защо е така пресекнат гласът на Нимандър. Сълзи се стичаха по страните му. Заради всичко, което бе видял — което трябваше да е видял, защото със сигурност бе летял сред черните дракони — от този бряг и тази битка.

Нимандър се обърна към жената Тайст Андий, която се приближи до тях. Дрехите й бяха разкъсани, имаше десетки рани.

— Корлат. Тя направи каквото трябваше. Тя… разбра защо е нужно. Ще идеш ли при майка си сега?

— Няма.

Нимандър се намръщи.

— Тя седи на трона на Карканас, Корлат. Трябва да разбере, че дъщеря й се е върнала при нея.

Корлат бавно извърна очи и погледът й се спря върху коленичилата Ян Товис.

— Синът й беше единственото дете, на което майка ми изобщо държеше, Нимандър. А аз не можах да го защитя. Не изпълних единственото, което ми възложи. Да защитя сина й.

— Но ти си й дъщеря!

Корлат повиши глас:

— Сумрак, кралице на шейките! Погледни ме.

Ян Товис бавно вдигна глава.

Корлат заговори:

— Няма място за мен в двореца на майка ми, кралицата на Карканас. В древни времена, ваше величество, до вас стоеше Сестра на Нощта. Ще ме вземете ли? Ще вземете ли Корлат, дъщерята на Сандалат Друкорлат?

Ян Товис се намръщи. Погледът й се зарея от Корлат към коленичилите наоколо Тайст Андий, а след това, най-сетне, към хората от нейния народ, тъй малкото оцелели. А после, подета сякаш от неведома сила, тя се изправи. Изтупа вяло пясъка, полепнал по кървавите й дрехи. Изправи и рамене.

— Корлат, дъще на Сандалат Друкорлат, Сестрата на Нощта в Дома на шейките не е за жена от чистата кръв…

— Прощавай, кралице, но моята кръв не е чиста.

Ян Товис замълча, а след това продължи:

— Кръвта на Елейнт…

— Кралице, моята кръв не е чиста.

Уидал изведнъж проумя смисъла на казаното от Корлат. Гърдите му се смразиха от ужас. „Не, за Корлат не ще има място в двореца на кралица Сандалат Друкорлат.“ И как бе възможно след всичко, което се бе случило тук, на Първия бряг, сърцето му отново да се разбие…

Още веднъж.

„О… Санд.“

Ян Товис проговори:

— Корлат, дъще на Сандалат Друкорлат, приемам те радушно в Дома на шейките. Сестро на Нощта, ела при мен.

„Още веднъж.“

 

 

— Какво правиш? — попита Шарл. Лежеше отново на земята без спомен как се е озовала там.

— Запушвам дупката в корема ти — отвърна Бревити.

— Ще умра ли?

— Изключено. Ти си новата ми най-добра приятелка, забрави ли? Впрочем, как се казваш?

Шарл се опита да се вдигне, но никаква сила не й беше останала. Никога не се беше чувствала толкова слаба. Искаше само да затвори очи. И да заспи.

Някой я разтърсваше.

— Недей! Не ме оставяй сама!

Чувстваше тялото си оковано и искаше да се освободи от него. „Така и не знаех да се бия.“

— Не! Не мога да понеса това, не разбираш ли? Не мога да понеса да те видя, че умираш!

„Съжалявам. Не бях достатъчно смела за всичко това. Братчетата ми, те умряха отдавна, виждаш ли. Беше само моята упоритост, гузната ми съвест — не можех да ги оставя. Донесох ги със себе си. А онези две момчета, които намерих, те нямаха нищо против новите имена, които им дадох. Орут. Касел.“

„Не можах да предотвратя смъртта им. Беше гладът, нищо друго. Когато нямаш земя, никакъв изход, когато просто те прегазват на улицата. Правех всичко по силите си. Не бяхме достатъчно добри — така казваха, онзи поглед в очите им, прегазваха ни — просто не бяхме достатъчно добри. Достатъчно умни, достатъчно смели.“

„Касел беше на четири, когато издъхна. Оставихме го в задната уличка зад дюкяна на Скадан. Намерих парче зебло. Поставих го върху очите му. Орут попита защо и казах, че така правят на погребения. Правят разни неща на тялото. Но защо? — попита той. Казах, че не знам. Когато Орут умря след месец, намерих друго парче плат. Поставих го върху очите му. Друга уличка, друго погребение.“

„Бяха толкова малки.“

Някой плачеше. Звук на ужасяваща, раздираща душата тъга. Но тя самата бе приключила с това. „Остави веригите да паднат. А за очите ми — парче плат.“

„Това правят.“

 

 

Сестрата на Студените нощи застана до кралицата. Ян Товис кимна и отново седна до тялото на брат си. Погледна лицето му и се запита какво изглежда така различно в него сега. Запита се какво се е върнало тук, в смъртта, че изглежда толкова кротко.

И тогава го видя. Мускулите на челюстта му вече не бяха стегнати, издути от непрестанното стискане. И изведнъж той й се стори млад, по-млад, отколкото изобщо го беше виждала някога.

„Йедан Дериг, ти си красив.“

И чу как от всички страни се извиси пронизителен звук. Нейните шейки и нейните ледерии оплакваха падналия си принц. Остави вопълът да я загърне като плащаница.

„Добре дошъл у дома, братко.“