Валери Видас
Светла нощ

Отде ни хрумна тая глупост —

да се покажем безразлични,

да си докажем, че учестеният ни пулс

за нас не означава нищо?

 

Сред купища от непотребни думи —

свенливи насърчения, полупризнания —

вървим, вървим… По разнебитения път

галактики клюкарки ни следят:

замерват ни от горе със звезди

и с дъх припрян, от чакане набъбнал,

освиркват явната безсмислица. Дори

да искаме, не можем да се оправдаем —

хихикат тихичко, като след постен анекдот.

 

Надявайки се на докосване случайно,

със поглед, вкопчен във пулсиращия свод,

препъваме се — уж невиждащи — по старото,

неводещо наникъде шосе,

с едно омръзващо на двама ни желание —

да си докажем, че…