Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (19)

19

Никога не съм виждала Богс ядосан. Нито когато пренебрегнах заповедите му, нито когато повърнах върху него, нито дори когато Гейл му счупи носа. Но сега се връща от телефонния си разговор с президент Коин и е ядосан. Първата му работа е да инструктира заместничката си, войник Джаксън, да постави двама души за денонощна охрана на Пийта. После ме извежда на разходка — вървим между палатките в ширналия се пред нас лагер, докато взводът остава далеч зад нас.

— Все едно, той ще се опита да ме убие — казвам. — Особено тук. Където има толкова много лоши спомени, които да го предизвикат.

— Ще се погрижа да го обуздая, Катнис — казва Богс.

— Защо сега Коин иска да умра? — питам.

— Тя го отрича — отговаря той.

— Но ние знаем, че е вярно — казвам. — И сигурно поне имаш някаква теория.

Богс ми отправя продължителен, суров поглед, а после отговаря:

— Ето какво знам. Президент Коин не те харесва. Никога не те е харесвала. Пийта е този, когото тя искаше да измъкне от арената, но никой друг не беше съгласен. Ти я принуди да даде имунитет на другите победители, с което влоши още повече положението. Но и това може да се пренебрегне, като се има предвид колко добре се представи.

— Тогава какво? — настоявам.

— В някакъв момент в близко бъдеще изходът от тази война ще се реши. Ще бъде избран нов лидер — казва Богс.

Завъртам очи:

— Богс, никой не смята, че този лидер ще съм аз.

— Не. Не смятат — съгласява се той. — Но ти ще подкрепиш някого. Дали ще е президентът Коин? Или някой друг?

— Не знам. Никога не съм мислила за това.

— Ако незабавният ти отговор не е „Коин“, значи си заплаха. Ти си лицето на бунта. Може да имаш по-голямо влияние от всеки друг — казва Богс. — Отстрани изглежда, че просто я търпиш.

— И ще ме убие, за да ми затвори устата. — Още щом изричам думите, осъзнавам, че са верни.

— Вече не си й нужна като човек, около когото да се обединят бунтовниците. Както каза тя, основната ти цел — да сплотиш окръзите — успя — напомня ми Богс. — Следващите пропове може да се направят и без теб. Остава само едно последно нещо, с което можеш да допринесеш за бунта.

— Да умра — казвам тихо.

— Да. Да се превърнеш в мъченик, в чието име да се борим — казва Богс. — Но това няма да се случи, докато аз съм на пост, войник Евърдийн. Планирам да имаш дълъг живот.

— Защо? — Подобен вид мислене ще му навлече единствено неприятности. — Не ми дължиш нищо.

— Защото си го заслужи — казва той. — Сега се връщай във взвода си.

Знам, че би трябвало да съм признателна на Богс, задето поема такъв риск заради мен, но всъщност съм само ядосана и раздразнена. Сега как да му открадна холото и да дезертирам? И преди ми беше трудно да взема това решение без този нов дълг. Вече съм му длъжница за това, че ми спаси живота.

Когато виждам как виновникът за настоящата ми дилема спокойно опъва палатката си на нашето място, се вбесявам.

— По кое време трябва да стоя на пост? — питам Джаксън.

Тя присвива очи към мен подозрително или просто се опитва да хване лицето ми на фокус.

— Не съм те включила в списъка със смените.

— Защо не? — питам.

— Не съм сигурна, че наистина би могла да застреляш Пийта, ако се стигне дотам — казва тя.

Отговарям високо, за да може целият взвод да ме чуе.

— Няма да застрелям Пийта. С него е свършено. Джоана е права. Ще е все едно да застрелям някой мут на Капитола. — Изпитвам приятно усещане, че мога да кажа нещо толкова ужасно за него, на висок глас, пред публика, след всички унижения, които понесох след завръщането му.

— Е, подобен коментар също не те препоръчва особено добре — казва Джаксън.

— Включете я в списъка — чувам да казва Богс зад гърба ми.

Джаксън поклаща глава и си отбелязва нещо.

— От полунощ до четири. С мен си.

Прозвучава сигналът за вечеря и двамата с Гейл се нареждаме на опашката в столовата.

— Искаш ли аз да го убия? — пита той безцеремонно.

— Така със сигурност ще отпратят и двама ни — казвам. Но макар да съм бясна, бруталността на предложението ме разтърсва. — Мога да се справя с него.

— Искаш да кажеш, докато избягаш? Ти и книжната ти карта, и евентуално едно холо, ако успееш да се добереш до него? — Значи на Гейл не са му убягнали приготовленията ми. Надявам се, че не са били толкова очевидни за останалите. Все пак никой не ме познава по-добре от него. — Не планираш да ме зарежеш тук, нали? — пита той.

Точно до този момент, наистина възнамерявах да го направя. Но да имам на разположение ловния си партньор, за да ми пази гърба, не звучи като лоша идея.

— Като твой другар по оръжие, трябва настоятелно да ти препоръчам да останеш с взвода си. Но не мога да ти попреча да дойдеш, нали?

Той се ухилва:

— Не. Не, освен ако не искаш да предупредя останалата част от армията.

Взвод 451 и телевизионният екип си вземат вечеря от столовата и се събират в кръг, за да се нахранят. Усещам напрежение. Отначало си мисля, че то се дължи на Пийта, но към края на вечерята си давам сметка, че доста недружелюбни погледи са насочени към мен. Това е бърз обрат, тъй като съм напълно сигурна, че когато Пийта се появи, всички бяха загрижени колко опасен може да се окаже, особено за мен. Но едва след като ме свързват по телефона с Хеймич, разбирам.

— Какво се опитваш да направиш? Предизвикваш го да те нападне? — пита ме той.

— Разбира се, че не. Искам да ме остави на мира — казвам.

— Е, той не може. Не и след това, на което го подложи Капитолът — казва Хеймич. — Виж, Коин може и да го е изпратила там с надеждата, че той ще те убие, но Пийта не знае това. Той не разбира какво му се е случило. Така че не можеш да го обвиняваш…

— Не го обвинявам!

— Напротив. Наказваш го отново и отново за неща, които са извън неговия контрол. Виж, не казвам, че не би трябвало да имаш заредено оръжие до себе си през цялото време. Но мисля, че е време да смениш този малък сценарий в главата си. Ако теб те бяха отвели в Капитола и те бяха обработили с отрова от хрътоси, а после се беше опитала да убиеш Пийта, той така ли щеше да се държи с теб? — настоява Хеймич.

Млъквам. Не. Изобщо нямаше да се държи така с мен. Щеше да се опита да ме върне на всяка цена. Не да ме изолира, да ме изостави, да ме гледа враждебно при всяка среща.

— Ние с теб сключихме сделка да се опитаме да го спасим. Помниш ли? — казва Хеймич. Когато не реагирам, той казва сърдито: — Гледай да си спомниш — и прекъсва връзката.

От прохладен и свеж, есенният ден става студен. Повечето войници от взвода се вмъкват в спалните си чували. Някои спят под открито небе, близо до печката в средата на лагера ни, докато други се оттеглят в палатките си. Лийг 1 най-после се е предала на мъката от смъртта на сестра си и през брезента чуваме приглушения й плач. Лягам в палатката си, като размишлявам върху думите на Хеймич. И със срам осъзнавам, че тъй като мисля единствено как да убия Сноу, съм пренебрегнала един много по-труден проблем. Да се опитам да спася Пийта от сенчестия свят, в който е попаднал след „отвличането“. Не знам как да стигна до него, не знам и как да го изведа оттам. Не мога да измисля никакъв план. В сравнение с това задачата да прекося смъртоносната арена, да намеря Сноу и да го застрелям в главата изглежда като детска игра.

В полунощ изпълзявам от палатката си и се настанявам на едно походно столче близо до печката, за да остана на пост заедно с Джаксън. Богс нареди на Пийта да спи навън, на открито, където ние, останалите, можем да го държим под око. Той обаче не спи. Вместо това седи, притиснал раницата си до гърдите, докато несръчно се опитва да прави възли с въженце. Познавам го добре. Същото, което Финик ми даде онази нощ в бункера. Когато го виждам в ръцете на Пийта, все едно, че чувам Финик да повтаря онова, което Хеймич ми каза преди малко — че съм отхвърлила Пийта. Сега може би е добър момент да започна да поправям това. Само да можех да измисля какво да кажа. Но не мога. Затова не казвам нищо. Чува се само дишането на спящите войници.

След около час Пийта проговаря:

— Последните две години сигурно са били изтощителни за теб. Мъчила си се да решиш дали да ме убиеш или не. Напред-назад. Напред-назад.

Това изглежда ужасно нечестно и първият ми импулс е да кажа нещо язвително. Но си припомням разговора с Хеймич и се опитвам да направя първата предпазлива стъпка към Пийта:

— Никога не съм искала да те убия. Освен когато си помислих, че помагаш на професионалистите да ме убият. След това винаги те възприемах като… съюзник. — Това е съвсем безопасна дума. Изпразнена от всякакво емоционално обвързване, но не заплашителна.

— Съюзник. — Пийта изрича думата бавно, опитвайки вкуса й. — Приятелка. Любима. Победителка. Враг. Годеница. Мишена. Мут. Съседка. Ловец. Трибут. Съюзник. Ще го добавя към списъка от думи, които използвам, за да се опитам да те разгадая. — Той непрекъснато омотава и размотава въжето в пръстите си. — Проблемът е, че вече не мога да преценя кое е истина и кое — лъжа.

Ритмичното дишане е престанало — това показва, че другите или са се събудили, или изобщо не са заспивали. Подозирам последното.

От един вързоп в сенките се дочува гласът на Финик:

— Тогава трябва да попиташ, Пийта. Така прави Ани.

— Кого да попитам? — казва Пийта. — На кого мога да имам доверие?

— Ами, на нас като за начало. Ние сме твоят взвод — казва Джаксън.

— Вие сте мои пазачи — изтъква той.

— Това е така — казва тя. — Но ти спаси живота на много хора в Тринайсети. Ние не забравяме подобни неща.

В последвалата тишина се мъча да си представя какво означава да не можеш да отличиш илюзията от действителността. Да не знам дали Прим и майка ми ме обичат. Дали Сноу е мой враг. Дали човекът от другата страна на печката ме е спасил или ме е пожертвал. Без особено усилие животът ми бързо се превръща в кошмар. Изведнъж изпитвам желание да разкажа на Пийта всичко за това, кой е той, и коя съм аз, и как в крайна сметка се озовахме тук. Но не знам откъде да започна. Не ме бива. Не ме бива за нищо.

Няколко минути преди четири Пийта пак се обръща към мен.

— Любимият ти цвят… зеленият ли е?

— Точно така. — После се сещам да добавя нещо: — А твоят е оранжевият.

— Оранжевият? — Не изглежда убеден.

— Не ярко оранжево. А по-меко. Като залеза — уточнявам. — Поне това ми каза веднъж.

— О-о… — Той затваря за кратко очи — може би се опитва да извика в съзнанието си спомена за този залез — после кимва. — Благодаря ти.

Но от мен се изливат още думи:

— Ти си художник. Ти си пекар. Обичаш да спиш на отворен прозорец. Никога не си слагаш захар в чая. И винаги си връзваш връзките на обувките на двоен възел.

После се пъхам в палатката си, преди да направя нещо глупаво — например да се разплача.

На сутринта Гейл, Финик и аз отиваме да стреляме по прозорците на сградите заради снимачния екип. Когато се връщаме в лагера, Пийта е заедно с насядалите в кръг войници от Окръг 13, които са въоръжени, но разговарят открито с него. Джаксън е измислила игра, наречена „Вярно или не“, за да помогне на Пийта. Той споменава нещо, което според него се е случило, а те му казват дали е действително или въображаемо, и после обикновено следва кратко обяснение.

— Повечето хора от Дванайсети са загинали в пожара.

— Вярно. По-малко от деветстотин от вас се добраха живи до Тринайсети.

— Аз съм виновен за пожара.

— Не е вярно. Президентът Сноу разруши Окръг 12, както някога разруши и Тринайсети, за да отправи послание към бунтовниците.

Това ми се струва добра идея, докато не осъзнавам, че ще съм единствената, която може да потвърди или отрече по-голямата част от онова, което му тежи. Джаксън ни разпределя на смени. Прикрепва към нас тримата — Финик, Гейл и мен — по един войник от Окръг 13. Така Пийта винаги ще има достъп до някого, който го познава по-отблизо. Разговорът не тече гладко. Пийта дълго обмисля дори съвсем дребни сведения от рода на това, откъде хората са си купували сапун в родния ни окръг. Гейл запълва празнините в паметта му по отношение на много неща, свързани с Окръг 12; Финик е експертът по двете издания на Игрите, в които е участвал Пийта, защото е бил ментор в първото и трибут — във второто. Но тъй като най-голямото объркване на Пийта е свързано с мен — и не на всичко може да се даде просто обяснение — разговорите ни са мъчителни и тежки, макар че засягаме само най-повърхностни детайли. Цветът на роклята ми в Окръг 7. Предпочитанието ми към хлебчетата със сирене. Името на учителя ни по математика, когато бяхме малки. Възстановяването на спомените му за мен е мъчително. Навярно то е дори невъзможно след онова, което му е причинил Сноу. Но ми се струва правилно да му помогна да опита.

На следващия следобед ни съобщават, че имат нужда от целия взвод, за да направят един доста сложен пропо клип. Пийта е прав за едно: Коин и Плутарх са недоволни от качеството на кадрите, които получават от Звездния взвод. Много скучни. Много невдъхновени. Очевидният отговор е, че никога не ни позволяват да правим друго, освен да се преструваме, че стреляме. Но сега не е нужно да се оправдаваме, а да произведем полезен продукт. Затова днес за снимките на клипа са определили един специален квартал. В него дори има две активни „клопки“. При задействането на едната избухва стрелба. Другата хваща врага в мрежа, за да бъде разпитан или екзекутиран, според предпочитанията на онези, които са го заловили. Но все пак това е маловажен жилищен квартал и няма стратегическо значение.

Телевизионният екип възнамерява да създаде усещане за повишен риск, като пусне димни бомби и добави звукови ефекти, имитиращи стрелба. Всички обличаме тежки защитни костюми, дори телевизионният екип, сякаш се отправяме в сърцето на бойните действия. Позволяват на онези от нас, които имат специални оръжия, да ги вземат заедно с пушките. Богс връща пушката на Пийта, но не пропуска да му каже на висок глас, че е заредена само с халосни патрони.

Пийта просто свива рамене:

— И без друго не съм кой знае какъв стрелец. — През цялото време наблюдава съсредоточено Полукс — вече започваме леко да се тревожим, когато той най-после проумява загадката и развълнувано казва:

— Ти си авокс, нали? Досетих се от начина, по който преглъщаш. С мен в затвора имаше двама авокси. Дарий и Лавиния, но пазачите ги наричаха главно „червенокосите“. Прислужваха ни в Тренировъчния център, затова арестуваха и тях. Гледах как ги измъчват до смърт. Тя имаше късмет. Пуснаха прекалено силно напрежение и сърцето й спря веднага. Трябваха им няколко дни, за да довършат него. Биха го, рязаха части от тялото му. Непрекъснато му задаваха въпроси, но той не можеше да говори, само издаваше ужасни животински звуци. Нали разбирате, те не искаха информация. Искаха да гледам какво става.

Пийта оглежда зашеметените ни лица, сякаш чака отговор. Когато такъв не следва, той пита:

— Вярно или не? — Липсата на реакция го разстройва още повече. — Вярно или не? — настоява той.

— Вярно — казва Богс. — Поне доколкото ми е известно… е вярно.

Пийта унило отпуска рамене.

— Така си и мислех. Нямаше нищо… лъскаво в него. — Той бавно се отдалечава от групата, като мърмори нещо за пръсти на ръце и крака.

Отивам при Гейл, притискам чело към онова място от бронята му, където би трябвало да са гърдите му, и усещам ръката му да ме обгръща. Най-после знаем името на момичето, което гледахме Капитолът да отвлича от гората на Окръг 12 и съдбата на нашия приятел миротворец, който се опита да спаси Гейл. Не е сега моментът да пробуждам щастливи спомени. Те изгубиха живота си заради мен. Добавям ги към личния си списък с жертви, който започна на арената, а сега наброява хиляди. Когато вдигам очи, виждам, че разказът е повлиял различно на Гейл. Изражението му говори, че няма достатъчно планини за взривяване, нито достатъчно градове за унищожаване. То обещава смърт.

С ужасяващия разказ на Пийта, все още пресен в умовете ни, вървим с хрущене из улиците, осеяни с изпочупени стъкла, докато стигаме до целта си — квартала, който трябва да превземем. Целта може да е малка, но истинска. Събираме се около Богс да разгледаме холографското изображение на улицата. „Клопката“ с пушечната стрелба е разположена малко по-нататък, точно над тентата на един апартамент. Би трябвало да успеем да я задействаме с куршуми. „Клопката“ с мрежата е по-далече, почти на другия ъгъл. За целта ще трябва някой да задейства механизма на сензора, реагиращ на движение. Всички доброволно предлагат услугите си с изключение на Пийта, който, изглежда, не е съвсем наясно какво става. Мен не ме избират. Изпращат ме при Месала, който ме гримира за евентуални кадри в близък план.

Взводът заема позиции под ръководството на Богс, а после трябва да изчакаме Кресида да разположи и операторите. И двамата са от лявата ни страна. Кастор е отпред, а Полукс — отзад, за да са сигурни, че няма да се записват взаимно. Месала пуска две димни бомби, за да създаде подходяща атмосфера. Тъй като това е едновременно мисия и фотосесия, точно се готвя да попитам кой отговаря за нея — командирът или режисьорът ми, — когато Кресида се провиква:

— Камера!

Бавно потегляме надолу по обвитата в лека мъгла улица, точно като някое от упражненията ни в Квартала. Всеки трябва да взриви поне един участък от прозорци, но на Гейл е възложена истинската цел. Когато той улучва „клопката“, ние се крием във входовете или залягаме на красивата настилка от камъни в бледо оранжево и розово, докато над главите ни плющи дъжд от куршуми. След малко Богс ни нарежда да тръгваме напред.

Кресида ни спира, преди да успеем да се изправим, тъй като са й нужни няколко кадъра в близък план. Редуваме се да пресъздаваме реакциите си. Падаме на земята, правим гримаси, притискаме се към стената. Знаем, че трябва да се отнасяме сериозно към работата си, но цялото нещо ни се струва малко глупаво. Особено когато се оказва, че не съм най-лошият актьор във взвода. Съвсем не. Усилията на Мичъл да изобрази безразсъдна смелост, съпроводени със скърцане със зъби и издуване на ноздри, предизвикват такъв смях, че се налага Богс да ни се скара.

— Вземете се в ръце, Взвод Четиристотин петдесет и едно — казва той твърдо. Но виждаме как сдържа усмивката си, докато проверява отново следващата „клопка“. Разполага холото така, че да намери най-добрата светлина в задимения въздух. Все още е обърнат с лице към нас, когато стъпва с левия крак върху оранжевото паве. И задейства бомбата, която избухва и му откъсва краката.