Кир Буличов
Тунел в пространството (11)

11.

Още не беше се стъмнило, а и изгря луна. Пътят слизаше към реката, но на моста стоеше мравка с дълго копие. Когато я видях, оставих пътя и стигнах до реката на двеста метра от моста. Ниският бряг се губеше във високата блатна трева и когато се опитах да вляза във водата, краката ми започнаха да затъват в тинята; трябваше дълго да обикалям край брега, докато намеря бряг с пясъчно дъно. Там реката се разливаше широко, в средата й имаше островче. Надявах се, че не е дълбока.

В края на краищата все пак излязох на другия бряг, като вдигнах повече шум от стадо слонове, преминаващи Ганг. Но така се намокрих, че трябваше да изстискам всичко по мен, седнал в храстите и тракащ със зъби от студ. Най-тъжното беше, че ми се намокриха цигарите, а именно цигарите можеха да ми вдъхнат сили: трепереха не само ръцете и краката ми, но и далакът и всичките ми вътрешности.

На покритото със звезди небе се очертаваше черният гръб на планината-мравуняк, в която щях да открия лесничея. Луната осветяваше черните дупки на входовете в хълма. Те бяха разхвърляни нарядко по цялата стометрова височина на планината. Най-големият вход беше долу — право пред мен.

Мисията ми беше абсолютно безсмислена и ако не бях така замръзнал, щях да си спомня детството и да извърша прочетените в книгите ритуали за прощаване с живота, но за щастие, никак не можех да се стопля, ужасно ми се пушеше, бях гладен, болеше ме зъб — така че не ми беше да мисля за смъртта.

Пред мравуняка трябваше да има часови. Не само при моста, а и при входовете, и във всеки случай пред главния вход. По-добре ще е ако проникна там през страничния тунел. Приближих се към планината така, че да не могат да ме видят нито от моста, нито от главния вход и пропълзях към черното отвърстие. До самия вход залегнах и известно време се ослушвах. Тихо. Тази тишина, може би, се дължеше на това, че никой не подозира за моето приближаване или, може би, на това, че, очаквайки ме, са се притаили, за да ме хванат със сигурност в тъмнината.

Приближих се. Лунната светлина проникваше само на метър, по-нататък нямаше нищо — или по-скоро можеше да има какво ли не.

Е, да направя ли тази крачка? Та нали с тебе, Николай Тихонов, няма да се случи нищо. С тебе въобще нищо не може да се случи. Случва се с другите. Утешавах се така, докато накрая се ядосах — такова утешение отричаше равенството между моето съществуване и това на лесничея и само си губех времето. Каква беше алтернативата? Да бягам към разклоненото дърво? Да се върна при Маша и да кажа: „Извинете но вашият Сергей Иванович попадна в плен на мравките. Желанието им да го хванат е било такова, че те даже са обесили неговото чучело на площада и едва ли ще го пуснат жив. Но не се безпокойте, Маша, ще се грижа за вас, по-културно и интересно от лесничея: ще ви покажа Москва, ще ви заведа в Третяковската галерия и на Луна-парк…“

Рязко се изправих и влязох вътре. Протегнах свободната си ръка напред, за да не получа някоя цицина. Киселият спарен въздух ставаше все по-гъст, с отдалечаването ми от входа. Понякога отгоре звучно падаше капка вода или нещо прошумоляваше. Опитвах се да се убедя, че мравките спят дълбоко. Напред, ако не ме лъжеха очите, жълтееше бледа светлина. Реших, че ходът, по който вървя, се влива в друг, осветен. И когато най-после се добрах до него и видях факела зад ъгъла, който гореше неравномерно, втъкнат в една дупка в стената, то веднага си спомних, че вече съм бил тук — в сънищата. И даже чернилката от сажди, надвиснала над факела, ми беше позната.

Сложих на пода при завоя намокрената кутия цигари, за да не се объркам, ако се наложи да бягам бързо. Хванах пушката, готова за стрелба — не защото тя ще ме спаси в тези тунели, а защото така се чувствувах по-сигурен.

Странен свят. Хора и мравки. За какво са им хора на разумните мравки? Да им отглеждат жито и плодове? Или, може би, в ролята на живи консерви?

На кръстопътя трябваше да се притая. Наблизо претичаха няколко мравки. Не можах да ги разгледам както трябва в неясната светлина на далечния факел — само тежките им глави отразяваха светлината. Значи, не всички спят.

Пресякох този тунел и свих в тесния, едва осветен вход, който наклонено вървеше надолу. Затворите обикновено са в подземията.

И изведнъж чух пеене. Унило, тъжно, на два гласа. Робска песен.

Пещерата беше висока, с акустика като на готическа катедрала. Светлината на факлите не достигаше до тавана и затова той изглеждаше на недосегаема височина.

До входа бяха струпани на куп глави на мравки. Наблизо — друг куп — туловища. Сякаш някой ги беше късал на части и изяждал, изсмуквал хитиновите обвивки.

Сред пещерата седяха в кръг слаби, бледи хора с рошави черни коси, в тесни черни дрехи, като старинни циркови трика. Кои са те? Съюзници, които отмъщават за хората, като изяждат мравките?

И тук стройната хипотеза рухна. Та нали, достатъчно е да построиш хипотеза, която повърхностно обхваща фактите, да я доизмислиш, допълниш с легенда и тя става всеобемна и е по-трудно да се откажеш от нея, отколкото да я приемеш в началото.

Това бяха мравки-войници.

Свалете от войника грамадния остро издължен напред шлем, издутата броня и блестящите доспехи — отвътре ще се покаже човек. А заблуждението ми се дължеше на несъответствието между масивните доспехи и тънките крайници, пък и въображението ми беше по-склонно да види огромна разумна мравка, отколкото изтощен, мръсен човек.

Войниците пееха песен на два гласа — отначало караха единия, ту по-тихо, ту по-силно, после слизаха на другия. И такава тъга се излъчваше от тази група хора, скупчени в тъмната зала на светлината на бледите факли, чийто дим не се разсейваше веднага, а се стелеше по стените и по влажните, лошо наредени плочи на пода, че даже ме досрамя, задето ги смятах за мравки.

А всъщност нищо не се беше изменило. Само отпадна предубеждението.

До мен звънко прокънтяха крачки. Някой ме блъсна и влезе в пещерата. Той също беше воин — без шлем, в надута броня, изпод бронята стърчеше зелена пола. Влезлият извика нещо.

За всеки случай, аз се отдалечих от входа. Началникът можеше да се сети, да преброи войниците си. В залата стана шумно, подрънкваха железа.

След пет минути двама войници, вече с мравешкото си облекло — как само можах да ги сбъркам с насекоми? — изскочиха от залата. Началникът им крачеше отзад.

Не можах да преодолея изкушението. Кого ли не е спасила маскировката?… Шлемът влезе трудно, едва не ми отнесе ушите. Ризницата въобще не искаше да ми стане и аз се обърках със закопчалките, изведнъж ми се стори, че някой се приближава към залата. Изпуснах бронята и при оглушителния грохот на събореното желязо изскочих в коридора и търтих да бягам. Процепът на шлема беше тесен и през цялото време трябваше да накланям глава.

На осветения кръстопът офицер мълчаливо и с ожесточение биеше двама войници. (Не знам дали бяха познатите ми или непознати лица.) Войниците бяха съборили на пода голяма каца с някакво вариво, за което ги наказваха.

Нахално, сякаш мравешкият шлем беше шапка-невидимка, аз спрях на десетина метра от офицера и зачаках, как ще свърши всичко. Свърши с това, че офицерът се измори да ги бие и войниците, коленичили, започнаха да събират горещата маса и да хвърлят тази непривлекателна храна обратно в котела.

Не си отивах. Едва ли това нехайно отношение към храната означаваше само хигиенно невежество. Храната явно беше предназначена за някого, когото трябваше да хранят, но с какво — нямаше особено значение.

На офицера му омръзна да гледа, той изпрати нанякъде единия войник. След малко той се върна с кана вода, доляха кацата и всички останаха доволни.

Тръгнах след войниците надолу по тясна стълба, пресякох десетина тунела, още веднъж се спуснах надолу: сега бяхме под земното ниво, стените станаха съвсем мокри, а по пода течеше тънко ручейче.

Отпред се чу шум. Не можех да определя какво го поражда. Шумът беше неравен глух, еднообразен — излизаше от недрата на планината и сякаш изпълваше някакво голямо, кънтящо помещение. Тунелът излезе на широка площадка и когато войниците завиха встрани, аз успях да разгледам източника на този, станал почти оглушителен шум.

Множество факли осветяваха огромна зала. От дима и мъждукането им не можеше да се диша и зрелището, осветено от тях, трудно можеше да се опише. Може би и Данте, специалист в описването на ада, би се спрял объркан пред тази картина.

Не зная колко хора имаше там — сигурно повече от сто. Някои от тях раздробяваха камъни, други ги возеха с колички, трети отнасяха раздробената вече руда някъде навътре, към огъня и шума — тази зала беше част, казано на съвременен език, от технологичната верига, която вероятно се простираше от рудниците, скрити наблизо в тази планина, до пещите и ковачниците.

Единият войник удари желязото, което висеше на стълба и хората видяха кацата с ядене.

Измъкваха отнякъде изпочупени паници (един протегна дланите си) и покорно чакаха, докато войникът им сипе от тази каша, днес още по-оскъдна, после щяха да изпълзят в ъгъла, позалъгани от усещането, че са хапнали нещо.

Бях достатъчно запознат с историята, за да знам, че сам човек и дори десет души, не могат да изменят морала и съдбата на тази планина и на други такива планини.

Моят лесничей беше дон Кихот, сражаващ се с вятърни мелници. Ами аз? Измислях си зловещи мравки — във вълшебните сънища по-леко можеш да затвориш очи пред чуждата болка.