Серия
Историите на Господаря Ли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eight Skilled Gentlemen, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
piligrim (2007)

Издание:

Първо издание

Редактор: Боряна Михайлова-Гечева


Глава 1

Нямам намерение да изреждам всички отвратителни подробности за Ханджията шеста степен Ту. Само ще кажа, че когато го хванахме, бях полумъртъв и Господарят Ли беше толкова неприятно притеснен, че всъщност се яви доброволно като имперски свидетел на екзекуцията. Това беше безпрецедентно, защото старецът не само мрази да облича официалните си одежди за I ранг, нищо че има право да ги носи, но не може да понася и шума.

Екзекуциите в Пекин са публични събития, които се провеждат на Зеленчуковия пазар, обграждащ от запад Небесния мост — свърталището на престъпниците в града. На тях винаги се събират много зрители, а беше сигурно, че този конкретен Ден за Екзекуции, ще събере по-голяма и по-шумна тълпа от когато и да било, защото Дяволската ръка щеше да се бори за рекорд. „Дяволска ръка“ е прозвище, което се предава от един Главен екзекутор на Пекин на следващия, и преди няколко века тогавашният палач успял да извърши 1070 безупречни обезглавявания, без да има нужда от втори удар с великия си меч. Нашата сегашна Дяволска ръка имаше 1044 чисти изпълнения и тъй като тридесет осъдени престъпници бяха определени за екзекуция в този ден, имаше вероятност старият рекорд да падне още преди да се е спуснала вечерта.

Беше първият ден от четвъртата луна през годината на Коня 3338 (640-та година след Христа), всички комарджии от града се бяха събрали на площада и обсаждаха гишетата за залагания, а Господарят Ли каза, че не бил виждал около него да се подхвърлят толкова много пари, откакто император Янг заложил град Су-чоу на крикет. (Организаторите на залаганията бяха заплашени от фалит, тъй като първоначално предложиха астрономически залози в полза на счупването на стария рекорд. Аз самият също участвах с малка сума, но срещу Дяволската ръка. Той щеше да е подложен на чудовищно напрежение, увеличаващо се с всяка нова паднала глава, и щеше да е напълно достатъчно да се подхлъзне в локва кръв или да го ухапе бълха, за да не успее, а който счита, че е лесно да се удря с тежко острие неподвижна цел на едно и също място отново и отново много пъти по ред, нека се опита да отсече дърво.) Това означаваше, че всички джебчии и мошеници на Пекин бяха налице и при тази публика с необикновено приповдигнато настроение можеше да се очаква, че всички амбулантни търговци, които имаха шанс да си пробият път със стоката си до площада, непременно щяха да го направят, а това от своя страна щеше да доведе до спукването на безброй много тъпанчета. Ето така:

Ща ла йен ла!

Хао! Хао! Хао!

Хао! Тао!

Бойниг-бойннг-бойннг-бойннг-бойннг!

Торбата ми! Кой ми открадна сребърната огърлица!

Дяволската ръка многозначително изреваваше традиционното: „Готов съм!“, тълпата виеше: „Браво, браво, браво!“, а познавачите отпускаха кредити на когото трябва и крещяха: „Добър меч!“.

В това време един търговец на домашни потреби се промъкна зад мен, взе на прицел лявото ми ухо и пусна в действие традиционния инструмент, с който рекламираше стоката си — дървени топки, завързани на въженце, удрят бясно и злобно по меден гонг. Агонизиращият звук на съоръжението говори сам за себе си и беше много интересно да гледаш от мястото, където бях аз, как Фу-по Ловкия лишава поредната си жертва от скъпоценностите й.

Седях на трибуната за знатни гости до Господаря Ли и се потях в неудобната униформа на младши благородник, която той ме кара да обличам при подобни случаи и заради която един ден сигурно щях да се пека на бавен огън, тъй като нямам право да я нося. Господарят Ли беше оставил някакъв низш чиновник да се занимава с почестите и докато чакаше да дойде редът на Ханджията шеста степен Ту, наваксваше с непрочетената кореспонденция. По едно време се наведе и изкрещя в ухото ми, мъчейки се да надвика олелията:

— Нещо за тебе, Вол!

Размахваше някакво послание, написано с почерк, който напомняше курешки от пиле, яло ферментирала ярма.

— Грамотен варварин! — изкрещя одобрително Господарят Ли. — Казва се Квинтус Флакус Четвърти и пише от някакво градче, наречено Хълмовете на Сабина! Изглежда се е докопал до някои от твоите мемоари! — Погледът му бързо се плъзна по следите, оставени от пилето. — Обикновени критични бележки — продължи да крещи Господарят Ли. — Ето какво казва: „Грапава структура, неумела образност, объркани метафори и така нататък!“

— Хубаво е, че изобщо е писал! — изкрещях аз в отговор.

Ша ла йен ла!

Хао! Хао! Хао!

Хао! Тао!

Кой ми задигна бронзовата тока

и колана от питонова кожа!

Уангити-уангити-уангити-уанг!

Това беше един обущар, който се целеше в дясното ми ухо и удряше метален калъп за обувки с тежък чук. Главата, току-що отсечена от Дяволската ръка, забелязах с крайчеца на окото си, се търкаляше като топка по калдъръма към две малки момиченца, които седяха едно срещу друго и си играеха на „пляс-пляс ръчички“ — първо лявата на едното с лявата на другото, после само левите, после само десните, после всяко своите и така нататък, докато през цялото време пееха безсмислени древни рими. Те проследиха с разширени очи приближаващата се глава, вдигнаха едновременно пълничките си крачета, за да може да мине под тях, и продължиха да пляскат. Щастливите им, пискливи гласове долитаха през моментните затишия в шумотевицата:

Куан куан ча

Куан куан ча

Миаи ли хе чан

мей ию шоу фа!

Дали децата на варварите от Хълмовете на Сабина пееха такива неща докато пляскат с ръчички:

Цимбали два

цимбали два

жреца на храма

е без коса!

Господарят Ли се наведе отново и продължи да крещи:

— Вол! Този варварин е удивително добър критик! Чуй това:

„Inceptis gravibus plerumque et magna professis purpureus, late qui splendeal, unus et alter adsuitur pannus, ut proicit ampullus! Parturient monies, nascetur ridiculus mus.“ Малко многословно, но блестящо написано, не можеш да отречеш?

Нямам представа защо ми задава такива въпроси. Продължих да седя с полуотворена уста, в стойка за лов на мухи, докато още един осъден получи право на последна дума от младшия служител, и беше завлечен до дръвника. Господарят Ли отново доближи устни до ухото ми:

— В груб превод това звучи горе-долу така: „Често върху работа сериозна и съдбовна, се закачат по една-две червени кръпки за разкош, но хвърли ти гърнето с боята! Твоите планини се гърчат в родилни болки, за да дадат живот на смешно малка мишка.“

— Много добре казано — отговорих аз.

— И това не е всичко — продължи Господарят Ли. — Нататък е още по-добър, само дето отново използва повече думи, отколкото трябва, и подобно на всички нецивилизовани автори прозата му се задушава от излишни препинателни знаци. Почти съм изкушен да изпратя на този приятел Флакус един наръчник но китайска кратка поезия. Знаеш ли „Късата песен“ на Ли По?

Земя голяма

Небе далече

Шест дракона летят

около Северната звезда.

Бесни дракони, пияни до смърт!

Забавлявай се!

Помисли, момчето ми, колко би спечелил стилът на този варварин, ако беше изучавал творческите похвати на Ли По и беше написал посланието си в съответствие с тях! Например така:

Работа сериозна,

работа съдбовна.

Планините раждат

малка мишка с нос червен

Хвърли гърнето с боята!

— Значително подобрение — отбелязах аз. Забравих да спомена търговците на безалкохолни напитки. Тези приятели са може би единствените, които рекламират стоката си със собствените си гласове, и причината за това е, че всеки от тях се счита за все още неоткрита звезда на Пекинската опера. Един от тези типове се беше промъкнал зад гърба ми и бе насочил разтворената си паст срещу двете ми уши. Заедно с останалия шум, резултатът звучеше горе-долу така:

Ша ла йен ла!

Хао! Хао! Хао!

Хао! Тао!

Сиропи вкусни, изстудени с лед!

Опиташ ли веднъж, ще искаш още пет!

За десет гроша само ще се разхладиш!

Студени като сняг, сладки като ме-е-е-е-д!

 

Кой отмъкна скъпите ми копринени панталони?! Къде

е хубавата ми препаска от чисто кадифе?

Банг-6анг-банг-банг-банг-банг-банг-банг!

Този шум вдигаше един точилар на ножици. Точиларите рекламират стоката си като дрънчат с нанизи от метални дискове, зашити за широките им ръкави, и звукът има специфичното свойство да пропуква емайла на зъбите ти. Поредната отсечена глава се търколи към двете момиченца, които дори не я погледнаха, а машинално вдигнаха крачета и продължиха да пеят. Главата се спря при останалите отделени от телата си посестрими, а аз рязко се наведох напред и започнах да броя: „двадесет и четири, двадесет и пет, двадесет и шест“.

Двадесет и шест! Това означаваше, че Дяволската ръка е изравнил стария рекорд и със следващия удар можеше да го подобри! Трябваше да се случи някакво чудо, за да не загубя залога си, но ми беше все едно. Всъщност, за първи път през този ден се почувствах добре, защото познавах следващия затворник много добре. Рекордът щеше да бъде подобрен с главата на Ханджията шеста степен Ту. Каква прелест!

— Вол, още един интересен коментар на Флакус Четвърти! — изкрещя Господарят Ли. — Най-напред се оплаква от прекаленото ти увлечение по сензациите и след това пише: „Ut turpiter atrum desinat in piscem mulier formosa superne…“

Аз го бутнах по ръката и посочих с пръст. Старецът стана, оправи робата си и пристъпи в предния край на платформата, където стражите довлякоха Ханджията шеста степен Ту. Видях как мъдрецът се съсредоточава и започва да формулира уместни и достойни конфуциански забележки, с които да помогне на Ханджията да посрещне очакващия го позор. За жалост Господарят Ли не успя да постигне подходящия тон на спокойна тържественост, тъй като трябваше да се надвиква с тълпата, търговците, комарджиите и двете малки момиченца, пляскащи с ръчички. В резултат се получи нещо такова:

— Ханджийо шеста степен Ту…

— Шест към пет! Шест към пет! Последен шанс шест към пет! Пари, пари, пари! — това изкрещя Менг Златният зъб.

— … твоите престъпления са много по-ужасяващи, отколкото човек би могъл да изобщо да си представи…

— Уап-уонг, уап-уанг, уап-уонг, уап-уопг!

Това пък беше търговецът на гребени и четки за коса, който привличаше клиенти като блъскаше едновременно барабан и гонг.

— … и ако имах пълномощията да го направя, бих…

— Сиропи вкусни, изстудени с лед…

— Дръжте го! Крадец! Върни ми пояса!

— … бих те осъдил на Хилядата отсичания…

Куанг куанг ча,

куанг куанг ча,

миао ли хе шанг

май ию тоу фа!

— … като започна от вонящия ти член и бабунските ти топки, нещастно лайно такова! — изкрещя Господарят Ли на предела на силите си.

От повече думи нямаше нужда. Той махна на стражите, които повлякоха Ханджията шеста степен Ту към дръвника и го хвърлиха отгоре, като изритаха краката му назад, за да падне. Дяволската ръка започна дихателните си упражнения и се приготви да вдигне меча си, за да нанесе рекордния удар, но точно тогава се случи първото от поредицата невероятни събития, които щяха да ни забъркат в делата на Осемте ловки мъже.

Никога не бих повярвал, че някой може да изпищи толкова силно, че да накара тълпата на Зеленчуковия пазар да замлъкне и да започне да внимава, или да накара главния екзекутор на Пекин да замръзне с високо вдигнат меч, но се случи именно това. Всички погледи се насочиха към шестте фигури, които се втурнаха на площада през Портата на продължаващата праведност. Първите петима бяха с изцъклени от ужас очи и побелели като сняг лица, а устите им бяха провиснали и зееха като кофи за въглища. Те надаваха един след друг пронизителни писъци. Причина за паниката беше шестата фигура и един само поглед ми беше достатъчен, за да се смрази кръвта ми. Бях слушал разкази за таласъми от леля Хуа още когато бях петгодишен, но не бях очаквал, че ще видя истински, а този чих-мей, както по-късно потвърди Господарят Ли, беше толкова класически екземпляр, че би могъл да се използва за илюстрация в известния научен труд на Пу Сунг-линг, Регистраторът на странни неща.

Цялото му тяло беше покрито с дълга зеленикаво-бяла козина, сплъстена и мухлясала, изпоцапана с разложени вещества от някоя гробница. Огромните му червени очи светеха като въглени, а от ноктите му като на лешояд се стичаше нечия кръв. Тигровите му зъби блестяха на слънцето. Ужасяващото нещо се придвижваше с огромни силни подскоци и със сигурност би уловило последния от бягащите, ако самото то тичаше по права линия. Но съществото залиташе и се препъваше, размахваше острите си нокти във въздуха в безсилен бяс и когато най-накрая налетя на една количка със стока, аз разбрах това, което Господарят Ли беше схванал още в първия миг. Чудовището беше сляпо и умираше. Ето какво винаги ми беше казвала леля Хуа: „Вол Номер Десет, ако някога те подгони чих-мей, тичай веднага на дневна светлина. Слънцето е смърт за оживелите мъртъвци.“

Възрастната жена беше права. Таласъмът започна да се върти в кръг и когато залитна към дръвника, Дяволската ръка се извърна към него. Мечът му беше започнал да пада надолу, той се опита да го спре и насочи към чудовището, в резултат на което не улучи врата на Ханджията шеста степен Ту с близо метър. От удара в камъните се разлетяха рой искри.

— Десет хиляди благословии! — изпищя Менг Златният зъб и всички организатори на залагания се присъединиха с пронизващия ушите вой: „Пари, пари, пари, пари, пари, пари!“ защото Дяволската ръка беше пропуснал шанса си да подобри рекорда и те бяха спасени от фалит. Повечето от тях незабавно тръгнаха след богатите си клиенти, на които бяха отпуснали кредит, и заедно с останалата виеща тълпа си запробиваха път към Портата на мира и хармонията, за да излязат от площада. Видях как една млада майка грабна двете момиченца — по едно под всяка мишница — и като разрита като репи отрязаните глави, се спусна да намери безопасно място. Сергиите и количките на търговците се разхвърчаха на всички посоки, а изпочупените им бамбукови пръчки и ярко боядисани брезентови сенници се присъединиха към стоките от всякакъв вид, които се търкаляха по площада. За изумително кратко време на Зеленчуковия пазар останахме само Дяволската ръка, Ханджията шеста степен Ту, стражите, които не можеха да избягат, защото бяха оковани за Ханджията и сега в боклука не можеха да намерят ключовете за оковите, защото ги бяха изпуснали в суматохата, Господарят Ли, чудовището и аз. Господарят Ли скочи от трибуната за височайши гости точно когато таласъмът се блъсна в Стената на плача и падна по гръб. Аз изтичах след него. Когато стигнах до него, чудовището изсъска ужасяващо, посегна с нокти за последен път, потрепери конвулсивно и се отпусна. Зловещият огън в отворените му невиждащи очи бавно угасна и нямах нужда от лекар, за да ми каже, че е умряло.

— Слънцето го е опекло вътрешно, защото прониква в разложената плът и поразява жизненоважните му органи — обясни Господарят Ли небрежно.

Разложена плът наистина. Разнасяше се ужасна воня, която излизаше не само от собственото тяло на чудовището, но и от останалите но ноктите и зъбите му парченца месо и хрущяли от трупа, който беше яло наскоро.

— Прекрасно! — каза Господарят Ли със страхопочитание. — Такъв перфектен екземпляр не се е появявал в Пекин поне от хиляда години и много бих искал да знам защо му е било да излиза от безопасната гробница и да се самоубива на изгарящата слънчева светлина.

Отговорът не се забави дълго, защото видяхме още седем фигури, които тичаха бавно и изнемощяло към нас през Портата на продължаващата праведност. Познах водача им — сержант Хсиен-по от Градската стража, заедно с шестима от хората си. Когато стигнаха при нас, те бяха задъхани като глутница изтощени хрътки и плувнали в пот. Сержантът явно се зарадва, когато видя, че чудовището е мъртво, но още повече се зарадва, когато разбра, че ще предаде отговорността в ръцете на висш сановник. Той елегантно отдаде чест на Господаря Ли.

— Представя ви се сержант Хсиен-по, Ваша светлост, от Градската стража на Въглищарския хълм — докладва началникът. — Получихме рапорт, че във фамилното гробище на Лин се навъртат подозрителни типове. Хванахме на местопрестъплението петима мародери. Посред бял ден, представете си само. Каква дързост!

Сержантът не направи усилие да прикрие възхищението си от крадците, които бяха избегнали пазещите през нощта кучета, като се бяха сдобили с фалшива заповед да изкопаят дренажен канал и бяха тръгнали нагоре по хълма с кирки и лопати на рамо и с весело свирукане. Те ровели бързо като къртици и когато главният градинар (той станал подозрителен, защото още не си бил получил парите съгласно сключения договор да се грижи за Въглищарския хълм) сигнализирал на сержанта и хората му, вече били прокопали два разклоняващи се от основния ров тунела и отмъкнали бижутата заедно с нефритените погребални украшения от цели два саркофага. Тъкмо започвали да се трудят върху трети, когато войниците се приближили на пръсти изотзад.

— А едно приятелче тъкмо вдигна капака на третия саркофаг и замръзна като бучка лед. Онези отвратителни нокти се показаха на ръба, после онова гнусно нещо седна отгоре и нададе гневен рев…

Сержантът разказваше увлекателно. Мародерите си плюли на петите, след тях хукнало чудовището, а стражарите се понесли най-отзад. По едно време то хвърлило нещо, което отскочило като топка от гърба на единия крадец, без изобщо да му навреди. Последвало надбягване, което таласъмът би спечелил без усилия нощем, но палещото слънце си казало думата и позволило на обирджиите да избягат.

— Добре сте се справили, сержант — похвали го Господарят Ли възхитен. — Не са много хората, които биха се осмелили да преследват чих-мей и ако не ви повишат, аз ще съм най-изненаданият човек в Пекин.

Забелязах как мъдрецът се бореше с изкушението и за първи път изкушението бе победено.

— Всъщност Въглищарският хълм не е мой район — каза той със съжаление. — За него отговаря магистрат Хан Шан. Няма да намерите по-внимателен слушател за разказа си от магистрат Хан Шан, чиято баба бе изядена от човекотигър. Прекият път за дома му минава обратно през фамилното гробище Лин.

Естествено той си беше наумил нещо. Докато войниците от стражата правеха носилка за чудовището от парчетата, останали от сергиите на търговците, Господарят Ли се замисли за един безрадостен факт, свързан с един радостен господин — сега вече Ханджията шеста степен Ту не можеше да бъде обезглавен.

Дяволската ръка беше замахнал с меча и не беше успял. Това означаваше, че най-напред жреците трябваше да определят дали този феномен не е бил предизвикан от волята на Небето и след това императорът трябваше да подпише нова смъртна присъда, само че в момента той отново отсъстваше поради някаква експедиция за лов на бандити в Корея. При това положение Дяволската ръка и стражите завлякоха ужасяващия Ханджия обратно в тъмницата към Кулата на палача, а аз и Господарят Ли придружихме войниците и мъртвото чудовище назад към Въглищарския хълм.

Изкачихме се по стръмния склон до самия връх, където се намираше фамилното гробище на Лин. В гробницата, в която бе живяло чудовището, намерихме много нагризани кости и няколко кресни петна от кръв, които изглежда много заинтригуваха Господаря Ли.

— Казахте, че е хвърлило нещо и то е ударило един от крадците по гърба? — понита той.

— Така ми се стори — отвърна сержантът. — Беше някъде тук, струва ми се.

Те започнаха да претърсват високата трева и след малко един от войниците наддаде остър писък. Господарят Ли отиде при него, извади голямата си зелена носна кърпа, наведе се и когато се изправи, в ръката си държеше полуизядена човешка глава.

— Не се учудвам, че чудовището е било раздразнено. Мародерите са прекъснали обяда му — каза мъдрецът благо.

Главата беше откъсната от нечие тяло и от нея висяха сухожилия и част от гръбначния стълб, което я правеше да изглежда като някакво безсрамно морско създание. Никой не би могъл да идентифицира горкия човек. Вампирът кръвопиец беше изял лицето и трябва да призная, че на подобна гледка не съм попадал много често през живота си. Господарят Ли накара войниците да претърсят околността, макар и да не се надяваше много да намери останалата част от тялото. След това сложи главата на носилката и изпрати войниците към магистрата Хан Шан, като даде на сержанта бележка, в която го хвалеше за службата му.

На Въглищарския хълм живееха най-богатите фамилии в Пекин и когато Господарят Ли отиде до края на гробището, пред очите му се откри възможно най-скъпо струващата гледка в света. Пред нас се простираше целият град, а почти право надолу се виждаха обсипаните с рози стени, сините, жълти и алени плочи по покривите на Забранения град. Възрастният човек бе хванал ръце зад гърба си и се поклащаше напред-назад, подсвирквайки си едва чуто, и в този момент разбрах с изненада, че той се чувства щастлив като бълха, на чието разположение са самите императорски хрътки.

— Вол — обърна се той към мен, — боговете са решили да ни възнаградят заради злокобната ни среша с Ханджията шеста степен Ту.

— Учителю? — казах аз.

— Вземи много четки, мастило и хартия. Би било прекрасен жест, ако изпратим на Флакус Четвърти описание на това, което ще се случи.

— Учителю?

Той бръкна в елегантната си одежда, извади миризливия си мех от козя кожа и махна тапата. Вонята на алкохол, долетяла до носа ми, едва не ме задуши.

— Вол, в тази полуизядена глава има нещо толкова необикновено, колкото и в съществото, което я е накацало — каза Господарят Ли. — В последното критическо есе на нашия приятел варварин се говореше за някакви риби и, освен ако не се заблуждавам дълбоко, предстои ни да се сблъскаме със загадка, равна по значение на огромен бял кит.

— Учителю? — казах аз.

Той преглътна четвърт литър от течността и аз за миг се зачудих дали вампирът би могъл да понесе нещо подобно.

— Един бял левиатан[1] — поясни той. — Момчето ми, муцуната му гледа към звездите, вълните от опашката му люлеят островите в океана и той се приближава към нас през свещените морета с неизбежността на айсберг.

— О! — възкликнах аз.

Бележки

[1] Библейско морско чудовище, нарицателно за нещо колосално.