Клуб „Светлини сред сенките“
Непоискано добро (1)

I

— Тревата мирише… като спомен… Ако спомените имат мирис.

Леона разпери ръце с усещането, че се издига. Лежеше по гръб, почти по средата на поляната, а белите облаци в небето се плъзгаха нанякъде. Те ли я лъжеха, че се носи към тях?

— Татко се страхува от външния свят… „Само бунтовниците излизат горе, но те вече са се прежалили… Там няма въздух! Няма живот!“

Тя се усмихна. Въздухът беше хладен и свеж. В клоните на дърветата цвърчаха птици.

Беше чувала, че бунтовниците имали лагери в горите. По новините тръбяха, че полицаите намирали мъртви тела доста често.

— Полицаите не умират, защото са ваксинирани… Срещу всичко!

Леона се надигна, скочи на крака и подплаши нещо малко, което изшумоля в храстите.

— Нека да си заек! — Тя се втурна натам. От седмици се мъчеше да зърне нещо по-различно от птица или катерица.

Животинката се стрелна в съседния храст и се втурна към дерето. Леона не можа да я види добре. Катерица или заек? Ако беше катерица, щеше да се покатери по дървото. Момичето се затича нататък.

— Аах… — Косата й се заплете в една висока къпина. — Ти ли… ще ме спреш?

Леона отчупи кривите бодли, освободи кичурите си от плена им и се спусна по шумата към дерето.

— Ако си заек, няма да ти го простя! — закани се тя на животинчето. — Исках само да те видя… Ааа… Ох!

Този път болката се взриви в главата й. Леона падна като простреляна. Трябваха й няколко секунди да осъзнае, че ръцете й стискат глезена.

— Оох! — Очите й прокапаха. Кракът я болеше като отсечен. Не можеше да стъпи на него. Извърна се нагоре. Беше почти на дъното на дерето.

— Не… не, не, не… — Тя заплака. Свлече се в шумата и я сграбчи в ръце, но усещаше само болката.

„Трябва да пълзя… Трябва да вляза. Ще ме…“

— Нужда от помощ? — извика ведър глас отгоре. — Слизам! Не се движи… Остани така!

Леона извърна очи нагоре, хлипайки на пресекулки. Младежът, който се спускаше към нея, имаше коса като тъмен облак и блестящи очи.

— Не се страхувай!

Беше облечен в зелен анорак и кафяв панталон. Тя изхленчи.

— Бунтовник ли си?

— Скаут — отговори той. Вече беше до нея. Повдигна я да седне и внимателно опипа крака й.

— Скаутите са бунтовници… Баща ми… Ох!

— Само изкълчване. Мога да го оправя. — Младежът се усмихна и очите му отново заблестяха. Бяха толкова пъстри, че отразяваха зеленото на анорака и кафяво-жълтото на шумата покрай тях еднакво ярко.

— Ще се качим горе и ще го оправя. — Той избърса сълзите й с топлата си ръка. — Няма да те нараня! Нали разбра?

— Да. — Леона го остави да я понесе, вкопчила пръсти в ръката му. — Татко казва, че бунтовниците умират в гората… от въздуха… водата…

— Така говорят полицаите и журналистите.

Той я положи на тревата и се усмихна.

— Каза го, все едно не ги харесваш. — Леона не знаеше защо се заяжда. Беше объркана. Скаутът изглеждаше жизнен и уверен, като човек, за когото няма невъзможни неща.

— Не ги харесвам — отговори той. — Едните убиват с оръжия, другите — с устата си.

— Никой не убива с уст… ааа… не…

— Готово! — Младежът пак се усмихна и взе малката й ръка в шепата си. — Болката ще отшуми бързо.

— Откъде знаеш? — изхленчи Леона.

— Не го правя за първи път.

— Полицаите ли убиват бунтовниците?

— Щом питаш, значи знаеш. — Младежът смръщи вежди за момент. — На колко години си?

— На дванайсет… Ще стана на тринайсет. Скоро!

— Малка си, но си навън.

Леона прибра коленете си под брадичката.

— Излизам от известно време. Знам пътя… Вън съм, но съм жива.

Той повдигна вежди.

— Баща ми е полицай… Офицер от „Алианс Сикрет“.

— Оу!

— Няма да те предам! — Леона протегна ръце и сграбчи неговите. — Ще бъде тайна!

— Ти си дете. — Той въздъхна, а очите му потъмняха.

— Как се казваш?

Усмихна се криво.

— Не… не е това. Аз наистина няма да те предам. Тайна срещу тайна! Искаш ли?

— Не ми е за тайната. — Той стисна ръцете й и я погледна строго. — Казвам се Етиен Мюзи. Това, което искам, е да се прибереш у дома и да се пазиш. Няма да помня, че съм те срещнал тук, ако искаш… Най-добре е и ти да ме забравиш… ааа…

— Леона… Леона Дим. — Тя изтръгна ръцете си от неговите. — Но не мога да те забравя.

— Защо, Леона?

— Чуй ме! — извика тя. — Не искам! Не искам да забравям нищо! Това ми остана от мама. — Гласът й стана тих и трептящ. — Тя искаше да помня всичко… Лошото и хубавото… Най-вече хубавото.

— Починала е?

— Да… Всъщност знам, че я убиха. — Зениците му се уголемиха: два тъмни кладенеца сред зелено-кафявото. Сега очите му приличаха на скъпоценни камъни. — Мама беше бунтовник, като теб… Не ходеше в горите. Тя можеше да… Да говори в главата ти.

— Телепат! — Етиен трепна. — Кой е посмял да убие телепат?

— Татко и хората му — прошепна Леона. — Знам, че съм ужасна, но така мисля… Почти го усещам. Той се страхуваше… Аз съм като мама.

Етиен стисна раменете й и се взря в нея.

— Тайна срещу тайна! Сега вярваш ли, че няма да те предам? — твърдо каза Леона. — Ако го направя, ти ще им кажеш за мен… За моята тайна.

— Предателството е липса на почтеност, Леона. Хората не бива да се предават.

— Ти виждал ли си почтен човек? — попита тя.

— Хей! Нали каза, че си на дванайсет? Такъв въпрос по̀ би отивал на някой на четирсет…

Гледаха се известно време, после Леона сведе глава.

— Не се сърди, но мисля, че е малко лекомислено да споделяш тези неща с непознати. — Етиен повдигна брадичката й. — Опасно е!

— Никога нищо не споделям, Етиен! — Очите й пареха. — На теб… прииска ми се да ти кажа. Толкова време мълчах.

— Добре. — Той я прегърна и погали главата й. — Не се тревожи. Аз няма да ти сторя зло.

— Знам — отговори тя. — Нещото от мама… Това, което тя ми остави, го усеща.

— Можеш ли да ме повикаш мислено?

„Да.“

— Ако съм по-надалеч?

„Виках мама, когато беше в клиниката…“

— Затвориха я в клиника за луди — довърши тя.

— Ако си тук, навън, и пострадаш пак, повикай ме! — каза Етиен. — Ще запомниш ли? Само ако си навън!

— На дванайсет съм, не съм бебе! — сопна се Леона. — Няма да те издъня, ноо… не е ли лекомислено да даваш толкова много в ръцете на едно дете? Опасно е!

— Не… — Той се разсмя. — Не съм го казвал на други деца. Дълго време не съм помагал на някого за нещо толкова просто. Без да рискувам живота си. Действа… освежаващо.

Той замълча. Тя го гледаше. Етиен откъсна стрък трева и я замери с него. Закачаше я, все едно беше малка, но това не я обиди. „Даже ми харесва… Ох, колко е часът?“

— Трябва да вървя. — Леона стана и се огледа. Етиен също се изправи.

— Пази се!

Тя го прегърна, притисна се в него, а после се втурна през поляната. Знаеше, че обърне ли се назад, няма да успее да избяга.

 

 

Информационният блок вървеше по две от стените на кухнята, когато Леона нахълта вътре.

— Добър вечер! — Баща й протегна длан към едната стена и я изключи. После намали звука на другата. Леона видя това с периферното си зрение. Очите й бяха приковани в млада жена. Светлината в стаята се нажежи до тъмнооранжево. Подът се наклони, сякаш непознатата надвисваше отгоре й.

„Стига, Леона! Тя е… пука ти за нея!“

— Добре дошла, сладуранке! — хилна се жената. Носеше виолетови лещи. Роклята й също беше виолетова. Леона усети, че я мрази.

„Осквернява любимия ми цвят!“

Спомни си очите на Етиен. Тюркоаз на слънчева светлина и есенна шума на сянка. Светлината избледня, а подът се върна на мястото си.

— Леона! — учудено я погледна баща й. — Закъсняваш и не се сещаш да поздравиш.

— О, остави дететоо… — глезено погали ръката му непознатата.

— Ела, седни, искам да те запозная с Мила — каза баща й.

Леона направи няколко крачки до свободния стол, като под вода. Почти беше овладяла сетивата си. Не усети нищо, докато стискаше ръката на Мила. Седна. Месото в чинията й изглеждаше сурово. Цялата кухня сякаш бе станала по-мрачна, по-студена.

„Черно-бяла и само лилавото…“

— Какво има, Леона? Не си ли гладна? — попита баща й.

— Остави я, де! — изкиска се Мила. — Ще ти се карам, да знаеш! Един ден може да ми е дъщеря.

Леона стана рязко от масата. Не виждаше под, не го усещаше под краката си. Побягна. Стигна до стаята си слепешком, гмурна се под завивките на неоправеното легло и замря.

„Баща ми и тъпата му любовница.“ — Сърцето й биеше бясно в гърдите, но не от гняв, нито от обида. — „Сега ще съм свободна, Етиен! Мила прекали и татко го разбра… Ще мине време, докато «реша да му простя». Може да се срещнем още утре!“

А някъде в периферията на съзнанието й гневът си направи тайна стая и се заключи в нея заедно с обидата.

 

 

Леона отиде на училище, за да види Марко. Искаше да се самоизпита. Да го сравни с Етиен. Когато дългокосото момче влезе в класната стая и отметна русата си грива, за да я потърси с поглед, тя разбра, че все още иска да го целуне. Лицето й пламна и тя сведе глава. Преди седмица си беше избрала прическа от миналото. „Френската черта“ й спечели доста закачки. Сега тази черта се изсипа напред и скри от Марко руменината по бузите й. Въздухът наоколо остана горещ.

Леона си спомни, че докато говореше с Етиен, лицето й не пламтеше. Не й беше трудно да гледа в очите му. Дишаше спокойно.

„Толкова е хубаво!“

Етиен сякаш не беше момче. Беше нещо повече.

„Като идея… мечта, която да следваш, когато другите и всичко тук… не са достатъчни. Те никога не са били достатъчни!“

— Леона!

— Иси? — Тя стреснато се обърна към съученичката си. Класната стая сякаш притъмня.

„Нямаш много за казване, но е… Забележка?! Изрядните винаги имат забележки.“

— Не дойде вчера… Класната мисли, че много често боледуваш…

— Ей, зубър! — Марко бутна с рамо Иси и я измести зад себе си.

— Кретен! — Момичето се върна на мястото си.

— Благодаря! — Леона му направи път да седне на чина. Полъхът от косата му докосна лицето й.

Звънецът би. Холоекраните на чиновете светнаха в зелено. Спокойствието се разля на едри вълни в гърдите на Леона и усмири сърцето й.

Имаха час по „Общество и личност“. Лицето на остроносата учителка вече сивееше в екраните им. Тя заговори нещо за отговорността. Май свързваше това понятие с „Алианс Сикрет“. Леона усети слаба тръпка в стомаха си.

„Етиен и отговорността!“

Виждаше жълтите листа на дърветата, белите облаци в небето и очите му, които сякаш бяха къс от всичко навън. Парченца свобода.

— … практиката, която е много важна при аварийна ситуация или инцидент с бунтовници…

Леона остави равния глас на учителката като фон на полета си. Често сънуваше, че лети. Понякога си го представяше и наяве. Стои на ръба на висока канара и се готви да скочи. Нещо в нея й казва, че няма опасност. Скача. Въздухът я поема и ръцете й стават криле.

— … ще помоля да спазвате реда в колоната…

Леона се стресна. Всички от класа се бяха изправили. Марко я приближи.

— Учебна тревога! — прошепна той. — Ще ни пуснат близо до второ ниво. Оттам е най-лесно да се промъкне бунтовник.

„Протягаш ръка и докосваш тавана. Нали сме в капсула… Всяко ниво е капсула, защо не го наричаме така? Шупличка в опашатата поничка, просто…“

— Изходът… за навън — тихо отвърна Леона.

— А ти къде беше? — Марко се подсмихна. — При кого?

— Би ли предал бунтовник? — попита Леона.

„Как ли бихме живели, ако не се преследвахме непрекъснато? Ако не се деляхме на врагове… противници. Защо всеки пречи на някого?“

Тръгнаха към изхода от стаята последни. Когато задаваше трудни въпроси, Леона имаше усещането, че светът около нея се сгъва. Ето сега: подът се вдига, вратата ще я захлупи всеки момент…

— Разбира се! Знаеш каква е наградата — каза Марко. — Пък и могат да те вземат за сътрудник на „Алианс Сикрет“. Представи си само!

Леона изстина.

— Какво?! — Марко я гледаше с кръглите си сини очи.

— Не искам да работя при баща си — отрони тя.

— Е, и аз не бих — махна с ръка той.

— Сектор „Е“ освободен за учебна тревога! Движението преминава по сектори „Г“ и „Д“ — гърмеше уредбата. Коридорът, по който вървеше класът, вече се бе изпразнил от минувачи и превозни средства. Леона откри, че така изглежда зловещо голям. Тунелите-магистрали зееха самотни, без пъстрите шейни, летящи като бръмбари по тях.

Знаеше къде са изходите за навън. Нямаше да ги използват. Учебната тревога не включваше излизане на открито.

— Бунтовниците са болни! Те са терористи-самоубийци! — нареждаше учителката през уредбата. — Не бива да говорите с тях, нито да ги слушате, ако те ви говорят…

Последва тирада за психологията на бунтовника. За това, как проблемът започвал в ранна възраст, за психическата нестабилност, агресията, масовите убийства…

Леона не слушаше, но чуваше. Всеки първи час във вторник имаха „учебна тревога“. Все по-често разиграваха „среща с бунтовник“, все по-рядко „авария“.

— Този път са група! — Марко хвана лакътя й, но го пусна, когато тя го погледна. — Хайде, концентрирай се! Добра си в тактиката. Можем да пипнем някого. И тук наградата е добра.

— Екип?! — Леона се усмихна дяволито. Реши, че е по-добре да играе по правилата. Проличи ли й, че е на страната на бунтовниците, можеше да застраши Етиен.

„Награда за учебна тревога. Толкова ли ги е страх от теб, Етиен?“

Холо учителката се поклащаше в пространството пред тях и разпределяше отборите. Марко вдигна ръка и посочи себе си и Леона. Гривните на ръцете им светнаха във виолетово.

— Ха! — Усмивката на Леона се изкриви. Спомни си лещите на Мила. — Любимият ми цвят.

— Значи ще хванем някой! — обяви Марко.

— Щеше да е по-лесно, ако са истински — прошепна Леона. — Ако са психопати, ще им пипна психологията на мига.

Марко се разсмя гърлено. После сключи вежди и се направи на страшен.

— Падаш си по психопати?!

— Марко Делил, Леона Дим, получавате жълти точки за нарушаване на дисциплината! Леона Дим — три жълти точки правят една червена!

Марко замръзна на мястото си. Леона погледна към холо учителката и се постара да изиграе разкаяние.

— Ученици, пригответе се за старта!

— Ще ги пипнем! — прошепна Леона.

— Три, две, едно…

Сирената запищя.

— Старт!

Шестте двойки се пръснаха в коридора като роботи-чистачи. Всички знаеха правилата. Забележеха ли бунтовник, трябваше да отцепят отсека със силиконовите мрежи и да включат алармата.

Леона поведе Марко, представяйки си Етиен, хванат зад прозрачните решетки. Почти видя недоумението в очите му.

— Ох!

— Какво има?

— Стъпих накриво. Кракът ме боли от вчера. — Леона беше усетила спазъма в стомаха си по-силно от болката в глезена.

„Искам свобода, значи ми трябват кредити. Много кредити и слава на най-добрия ловец на бунтовници!“

— Да слезем откъм лентата на магистралата — каза тя на Марко. — Как разсъждава госпожа Круше? Бунтовникът е психопат. Той е самоубиец и целта му е да прави щети, защото е сбъркан по рождение… Круше смята, че бунтовниците не ценят живота. Дори собствения си.

— Точно така.

— Нейните ботове са хипер предсказуеми. Ще влязат през шахтите…

„Въпреки, че е много по-лесно да хакнат кода на някой полицай.“

— Ще бъдат облечени с маскировъчни униформи…

„Толкова им се умира, че ще напишат на челата си «Бунтовник!»… Тая Круше не може да ни научи на нищо, за щастие.“

— Ще вървят от външната страна на лентата, там няма платно и по-лесно се умира. Нали затова са дошли?

„Етиен носеше в очите си повече живот, отколкото тази планета може да побере.“

— Ха! Толкова е тъпо!

— Кое? — Марко отметна косата си.

— Защо им е на бунтовниците да се жертват, за да правят щети?

— Защото са болни, луди, знам ли какво още им е — вдигна рамене момчето.

— Пипнах те! Алармата! — Леона се хвърли към стената и отпечата дланта си върху оранжевата лента, която беше достатъчно широка и чувствителна за да реагира и на по-слабо докосване. Отцепващата мрежа падна пред тях и някъде от другата страна на бота. Той изрева гротескно. После се тръшна на земята, стискайки с ръце главата си. Виеше като животно.

Леона стисна ръката на Марко, оглушала от алармата. Виолетовите им гривни премигваха в мрака.

„Хората са най-гадните животни на планетата. Затова само те ще оцелеят.“

 

 

Прибра кредитите в зелено-виолетовата кутия.

„Четиридесет сребърни кредита!“

Бяха добри пари. С тях можеше да си купи маркова блузка от „Мултимага“.

„Всеки друг би го направил. Дори Марко.“

Не разбираше защо хората се интересуват толкова много от дрехите си. Тя залагаше на цветове, които отразяваха настроението й или й помагаха да се почувства по-добре. Виолетовото и зеленото бяха вътрешната й същност. Жълтото и оранжевото я пробуждаха, сякаш й даваха живот, а кафявото я успокояваше.

„Кафяво и зелено, като гора…“

Очите на Етиен имаха толкова много цветове. Майка й казваше, че човек говори с очите си.

— Леона! — Баща й стоеше в рамката на вратата и я гледаше строго.

— Да.

Кутията с кредитите се завъртя в ръцете й. Леона прецени, че ако се втурне да я крие сега, ще направи впечатление, каквото и да измисли. Тя я постави в скута си и разпери ръце срещу баща си.

— Искам да поговорим…

„Пак ли?“

— … за Мила.

„Ха, а аз си мислех, че си се притеснил за мен.“

Усети горчивина в слюнката си и това я ядоса.

— Разбирам, че ти е трудно да я приемеш. Били сме само двамата…

— Не винаги — прекъсна го Леона.

— Аз съм възрастен човек, Леона, имам…

— Страсти?

— Потребности — уточни баща й. Леона усети как той се мъчи да подтисне напиращия гняв.

— Тя е глупава и превзета! — заяви с вирната брадичка момичето. — Не може да ми бъде майка… Другото не ме интересува.

Тя стисна кутията и се хвърли по корем на леглото си.

— Няма да ти стане майка. Време е да пораснеш!

Баща й стана. Леона чу как излиза от стаята й, как вратата се плъзга зад гърба му.

— Да! — прошепна тя и изпъна палци.

„Върза се, че отношенията му с тъпата Мила ме дразнят.“

Зачуди се дали това, което върши е правилно. След всеки разговор с баща си изпитваше вина. Чувстваше се така, все едно е направила нещо много лошо. Все едно се е омърсила.

„Той уби мама! Не го знае, но той я уби. Позволи им го!“

Тя вдигна очи към светлия таван. Изобразяваше ефирно синьо небе, осеяно с бели облачета. Стените бяха жълти, мебелите, леглото и завивките също. Оранжевото се прокрадваше тук-там, за акцент. В него се преплиташе и зелено. Бяха избрали визията на стаята с майка й. Тя я научи, че всичко е важно. Цветовете, усещанията… Повтаряше й, че сам Господ е променил живота на тази планета. Отворил е сетивата на тези, които „имат очи да видят“. После са се намесили хората.

„Доста от оцелелите след две и дванайсета са били телепати… Какво е станало с тях? Мама не знаеше… може би не е било, може би тя просто… искала е да бъде така. Защо го… чувствам така?“

Леона включи стената срещу себе си. По първи канал вървеше забавно предаване, по втори — комедиен сериал, трети предаваше новини. Тя се заслуша за момент. Говореха за някаква авария в четиридесет и седми сектор.

„Това е трето ниво… Тези от втори клас. Невменяемите!“

Четиринайсет годишно момче с шейната на баща си…

„Пет жертви и трима ранени. На кой му пука!“

Леона изключи стената. Зачуди се каква е функцията на родителите. Гражданите от клас едно бяха тези, които притежават по-висок интелект, но нима тя не дължеше своя клас на майка си?

„Мама говореше с мен за всичко. Живота, хората и дори това за класовете, полицаите и бунтовниците… Не разбирах, но сега знам. Бунтовниците са хората, които търсят истината. Мама беше бунтовник! Беше като Етиен. Можеше всичко…“

Не се запита откъде знае, че Етиен може всичко. Това винаги си личеше.

Леона стана и се втурна навън. Тичаше нагоре и нагоре по стълби и коридори. Колкото повече приближаваше ниво едно, толкова по-бързо биеше сърцето й. За момент си помисли, че може да полети. Някой ден. Съвсем наистина.

Кодът на баща й… Щеше да върши работа, докато той я разкриеше и го сменеше.

„Няма да стане, докато е с Мила!“

Тя се усмихна. Беше стигнала до старата врата служеща за връзка между нивата. Натисна бутона вдясно от изхода и премина в прашния коридор от другата страна. Тук не почистваха всяка сутрин.

„А ни дели само врата.“

Леона опипа стената над главата си, за да открие капака, който трябваше да отвори. Намери го лесно. Клавиатурата на скрития терминал показа черните си бутони.

„73446“ — набра Леона и вратата се плъзна безшумно, правейки й път към есенната гора.

„Етиен!“

Тя пусна нишките на мисълта си на воля. Почти докосна съзнанието му, но връзката се разпадна. Опита пак. Този път се закачи.

„Не съм в опасност, Етиен! Отвън съм и искам да поговорим… Важно е! Ще остана около два часа на полянката, до дерето.“

Тя спря, но все още усещаше връзката. Пое си дъх. Съзнанието му излъчваше светлина. Беше необятно като океан и волно като пролетен вятър.

„Етиен… моля те, ела!“

Леона падна по гръб в шумата и облаците над нея се завъртяха. Чувстваше се лека, сякаш беше започнала да се издига. Тук винаги се чувстваше така.

— Мама казваше, че Господ е разум, който е навсякъде и във всичко… Има го във всеки от нас — прошепна Леона. — В тази гора… в това небе… Усещам го!

Майка й казваше още, че Вселенският разум не е като човека. Той не обича като човека и не иска като него.

„Марко се цупи толкова често. Харесва ме, знам го, но всяка дума може да го обиди или предизвика, ако не е в настроение… Всички около мен са такива, дори татко.“

Леона се отказа да мисли. Отпусна се и позволи на сетивата си да се слеят с въздуха и листата, с камъните и тревата. Усещаше ги по начина, по който някога усещаше майка си. Както сега усещаше Етиен. Понесе се в опияняващо безвремие. Пърхането на птиците се смеси с пулса на сърцето й. Сякаш носеше птица в гърдите си. Мъничка, шарена птица.

— Здравей, Леона!

Тя отвори очи и видя главата на Етиен в облаците. Днес тъмните му къдрици изглеждаха като ореол на светец, а той се усмихваше съвсем по човешки.

— Дълго ли ме чака?

— Дойде бързо. — Леона се повдигна и Етиен слезе на земята. Той приседна до нея.

— Не би ме повикала, ако не е важно.

Говореше естествено и сериозно. Никой възрастен, никой младеж, не говореше така с едно дете.

— Всъщност исках да те видя… но има и важно… — прошепна Леона. Той положи ръка на гърба й. Стори й се, че дланта му я обхваща цялата. Като щит.

— В училище има едноо… обучение. Трябва да хванеш бунтовник. Просто бот… Дават четиридесет сребърни кредита за това.

— Знам — каза Етиен.

— Добра съм! — Леона срещна очите му. Бяха светлокафяви и отразяваха цвета на пуловера му. — Искам да давам тези пари за твоята група… движение… Ти си част от нещо, нали?

— Леона!

— Не го приемай погрешно! — настоя тя. — Не ми отказвай! Един ден… Когато решиш, че ме искаш, аз ще дойда при вас. Телепати не се раждат всеки ден. Аз ще съм полезна, Етиен! Пък и мога да се грижа сама за себе си.

Той я прегърна.

— Не зная какво да кажа.

— Просто приеми!

— Приех те от мига, в който те видях. Ти си най-редкият скъпоценен камък, който съм срещал, Леона! — Той се засмя, а тя извърна глава, за да вижда лицето му. — Моята група е от млади хора. Всички са от клас едно. Интелигентни, търсещи и недоволни, като теб. И не се тревожи за възрастта си. Имаме дори бебе… Алекс, той е невероятно момченце. Прилича на малко слънце и по същия начин се горещи. Само на две годинки е, трябва да го видиш!

— Бебе! — Леона се повдигна. — Обичам бебета! Те са… толкова…

— Не са замърсени, все още. — Етиен зарови пръсти в косата си. — Казах ти, че съм скаут, а не бунтовник и това е така. Аз живея в седми сектор. Родителите ми са богати. Уча в института по авиация в сектор двадесет и едно… Все обикновени неща.

— Значи не спиш в гората?! — възкликна Леона.

— Не… разбира се, че не. От това няма полза. — Той въздъхна. — Полицаите хващат и убиват бунтовниците. Повечето от тях наистина са… не са много умни. Голяма част са хора от клас две. Трябвало е да са в другия клас, но животът ги е изтласкал на дъното. Глупаво е, знам. Но животът е дар, Леона! Не можем да се жертваме просто така.

— Скаутите…

— Водим се скаути… Катерим изкуствени стени в залите. Правим акции… спортни турнири. При авария в някой сектор помагаме доброволно. „Алианс Сикрет“ не ни приема като врагове. Просто наивници, които може да ползва за черната работа.

Тя сведе глава.

— Не се разочаровай! Ако искаш, можеш да ми дадеш твоите кредити. Ще ги пазя за теб. За времето, когато решим да действаме.

— И това е нещо — отрони тя. Той погали косата й.

— Интересна прическа!

— Не по-малко от твоята. — Леона го погледна изпитателно. Не откри лъжа, нито прикрити мисли. Беше чист и откровен, до дълбините на съзнанието си. Как беше възможно това?

— Можеш да ме провериш. Никой не дава пари на доверие — подкани я той. — Искам да ми вярваш, за да си спокойна.

— Аз ти вярвам — каза тя. — Още преди да проверя. А това… скоро ли ще го направим… Нещото, което планираш?

— Там, отгоре — той посочи небето — има някой, който е избрал роля за всеки от нас и момент, тази роля да бъде изиграна. Не знам кога ще дойде нашият момент, но ми се струва, че ще започне скоро.

Тя го гледаше и попиваше думите и чертите му с всичките си сетива. Без да мисли. Така, както я бе учила майка й. Той говореше като майка й. Споменал беше Бог, посочил го беше, но не в циничен виц, както правеше баща й, не с отрицание, както беше в училище, а с вяра… Не, не беше онази фанатична вяра на хората, които наричат себе си религиозни.

„“Алианс Сикрет" ги нарича сектанти!"

Етиен го беше казал естествено, като нещо, което просто си е така.

— Благодаря ти, че дойде!

— Винаги, когато е толкова важно, ще идвам — каза Етиен. — Добре е да се срещаме тук. Долу може да ни видят. Това ще породи въпроси, съмнения…

— Искам да запомниш тези числа! — сети се Леона. — 73446… кодът на баща ми. Не зная как излизаш ти, но това е сигурно. Ако някога се прецака, аз първа ще разбера и ще ти кажа по моя начин. Иии… излизай само през терминалите на клас две. Не ги проверяват, иначе отдавна да са ме хванали.

Той я прегърна, целуна я по челото и се усмихна.

— Много по-сигурно е от хакнатите кодове, да. Благодаря, Леона! Ще го ползвам много внимателно.

— Само ти! И го повтори! — Тя сграбчи ръката му.

— 73446, само аз. В противен случай ще те изложа на опасност. Прекалено ценна си, за да позволя да си навлечеш неприятности.

— Мислиш го наистина — каза тя.

— Как разбираш? Четенето на мисли е невъзможно — вдигна вежди той. — Чувал съм, че това е улавяне на моменти, състояния… Можеш да ми предадеш нещо дума по дума, но аз не съм телепат и не мога да ти отговоря.

— Има души, които са като бездна — каза Леона. — Дълбоки и тъмни… Други са като ледена пързалка. Плъзгаш се и падаш. Понякога наистина боли. Има топли души… Става ти топло, ето тук. — Тя докосна стомаха си. — Децата, най-малките, са като свежа вода. Потопя ли се в нея, се чувствам… чиста. А бебетата! Знаеш ли защо обичам бебета? Те са… сякаш не са от тук. Не мога да го обясня, нито да го разбера, но са по-висши…

— Толкова добре го каза.

— Твоята душа е като тази гора… Не, като небето над нас, като снимките на космоса… Такава душа имаше само мама.

— Аз не съм телепат. — Етиен изглеждаше смутен.

— Не си… Мисля, че си нещо много повече.

* * *

— Свобода… Това очакваше, нали? Етиен, по-хитър си, отколкото изглеждаш.

— Скаутски навици. — Той й смигна.

— Кои ще са противниците?

— Аракси и Ема — отговори Етиен. — Той е предсказуем, тя — елементарно подла.

Сградата на университета пред тях смени стъклената си фасада с облачно небе. Етиен се подсмихна спомняйки си, че съвсем наскоро учиха нещо за това.

„Било е идея на студент! Целият проект… участвал е дори в изпълнението.“

— Винаги съм го смятал за глупаво — каза той.

— Кое?

— Това отпред. Фасада с облачета, планини… Дел, разсеяна си!

— Играта се играе отвън. — Тя го погледна строго. — Не бива да ни личи, че се оправяме толкова добре там. За „Алианс Сикрет“ скаутите са просто младежи, които поддържат тялото си и мечтаят да станат пилоти.

— Уха!

— Не бива да ни личи, Етиен! — Тя стисна устни. Бяха тъмнорозови, макар да не използваше грим.

— Разбира се! — извика той. — Ще взема сгъваемата къща. Раницата е тежка, но се търпи, а къщата има всичко, дори баня… Всеки има право да носи един предмет. Това, което избереш.

— Цяла къща?

— Две малки стаи. Мисля, че са ни достатъчни. — Етиен се разсмя и я хвана за ръка. — Дел, трябва да сме популярни, за да ни последват, когато започнем.

— Някои започнаха отдавна.

— За баща ти ли… Съжалявам… — Той зарови пръсти в косата си. — Знам, че е глупаво, Дел. И баща ти го знаеше. Целият ни свят, тези измислени закони… Вече дори децата се питат какъв е смисълът от класовете. Клас едно, клас две… Определят те, когато си на седем, а ако нямаш условия, ако родителите ти не струват, на седем може да си пълен дебил, а на двайсет и седем… — Етиен разпери ръце.

— Мъртъв бунтовник от клас две.

— Питала ли си се защо… нещо не е наред. Не може винаги да е било…

Една шейна излетя от паркинга на университета и мина на пълна скорост над тях. Тук, в централната част на нивото, можеше да се лети така — подът беше дълбоко, а таванът високо. Привилегията да си от елита на клас едно.

— Къде ще съберат цялото множащо се човечество, ако мъртвите не освобождават място? — Етиен проследи шейната докъдето можа. Изкуственото небе над главите им беше сивкаво. Съвсем като истинско, когато се кани да вали дъжд. Подземният град не изглеждаше винаги така. Много по-често беше светъл и приветлив, но блясъкът му бе фалшив, като този на „Мултимага“. Създаден, за да те държи далеч от важните неща. — Цялата земя е прокопана. Живеем като къртици и също като тях сме слепи.

— Какво ще взема аз? — попита Дел. Лицето й беше станало като небето. Тя се загледа към паркинга. — За „Дуел“? Какъв предмет да взема?

— Бутилка светлина. — Той се усмихна. — Не ме гледай така. Ползвам я от известно време. Това е едно от онези древни неща, които хората са измисляли и забравяли. Субстанция от вода, фосфоресцентни вещества, оцветител… Просто светеща вода. Наливаш я в нещо прозрачно и ето ти лампа без електрическа енергия. Ако искаш да я загасиш, прибираш съда в шкафа или връщаш течността в непрозрачната бутилка… Този път ще взема термос. Така изобщо няма да имаме светлина, ако е нужно да се прикрием.

— Аха.

— Ще кажеш, че вземаме просто вода. Нека да ги изненадаме!

— И ако разберат, че пием от изворите?

— В къщата има пречистващи филтри, можем да ги ползваме многократно — каза той. — Ще го приемат като обикновен риск. Никой няма да се сети, че знаем колко по-чиста е водата от изворите.

— Етиен, как го правиш? Всичко това…

— Просто! — Той я прегърна. — Простите неща понякога са най-добрите за нас, Дел! Искаш ли да те закарам?

Бяха навлезли в паркинга и той инстинктивно я водеше към шейната си. Няколко студенти профучаха покрай тях.

— Последен модел? — Дел го погледна с укор.

— Подарък от брат ми. — Етиен се загледа в сребристо-зелената шейна. Дори тунингът й беше последен писък на модата. Златни куршуми, полетели като в забавен кадър. — Имам я от три дни, но ти нямаше да забележиш, ако не се бях класирал за „Дуел“.

Той надникна в синия хаос на очите й.

— Аракси ти е по-интересен.

— Аракси е грубиян! — отсече тя. — Забелязвам го, защото ме държи нащрек. Предвидим е, но агресията винаги ме изненадва, поне в началото.

— Ще се качиш ли? — Люкът на шейната изсъска и се повдигна леко.

— Дядо настоява да използвам градския транспорт. Казва, че в първи курс е опасно да имам собствена шейна. — Тя счупи устни.

— Дядо ти не знае колко съм добър. Хайде, качвай се! — Етиен проследи гъвкавата й походка и ловкия скок в кабината, при който косата й се преметна от едното рамо на другото. Беше черна и блестяща, като дълбокия космос.

— Хайде! — подкани го Дел.

— Не бързаме за никъде.

 

 

Капитан Лестад се отпусна в креслото си. Пръстите му потропаха по плота на бюрото.

Офицерът срещу него беше мъж на около четиридесет години, добре сложен, със стойка, издаваща самочувствие.

— Явявам се по ваша заповед, сър! — отчетливо произнесе той.

— Офицер Дим, свободно. Седнете! Преглеждах досието ви. Ще бъда кратък. Имам предложение, което би могло да ви донесе повишение.

Офицерът седна на диванчето срещу него. Лицето му остана сериозно.

— Слушам ви, сър — каза все така безстрастно.

— Запознат ли сте с проекта „Непоискано добро“? — попита Лестад.

— Да, сър.

— Не само около инцидента със съпругата ви, а в дълбочина. Познавате ли целите и задачите на проекта? — Лестад следеше изражението му. Дим не трепна.

— Запознат съм в детайли, сър. Именно покрай инцидента с бившата ми жена.

— Леона Дим ви е дъщеря?

— Да, сър.

— Справя се отлично в обученията на „Алианс Сикрет“. — Лестад се усмихна тънко. — Не е добра ученичка, но е най-добрият „ловец“ във възрастовата си група.

— Да, сър.

— Ако приемете предложението ми, един ден тя би могла да ви последва. Още сега може да съдейства на „Алианс Сикрет“ с уменията си.

— Сър?!

— Съученикът й Марко Делил е от семейство с отклонения. Малко, но все пак забележими. Дъщеря ви е близка с него, нали?

— Да, сър, доколкото ми е известно, те работят в екип.

В изражението му се появи едва доловимо напрежение.

— Делил носи косата си дълга и се облича разпуснато. Може би под негово влияние дъщеря ви си е направила старомодна прическа. — Лестад отново се подсмихна.

— Ще проуча въпроса, сър — каза Дим.

— Поставете тази задача на Леона от мое име и от името на „Алианс Сикрет“. Запознайте я с проекта. Спечелете я!

Офицер Дим изглеждаше заинтригуван и може би малко притеснен.

— Виждате ли някакъв проблем? — попита Лестад.

— Дъщеря ми е малко… сърдита ми е, сър.

Да, притеснен беше.

— Това е сериозно и ще се помирим. Тя не приема приятелката ми. Лична история.

Лестад се подсмихна.

— Вие поемате семейство Делил, дъщеря ви — момчето! — Капитанът стана от креслото си. — До два часа ще ви изпратя новото назначение на личния ви комуникатор.

— Разбрано, сър. Благодаря ви!

Офицер Дим отдаде чест и излезе с бърза стъпка. Сякаш бягаше от кабинета.

— Намерил си гадже и дъщеря му станала ловец номер едно! Това ще ми свърши работа. Ще ги изцедя до дупка и двамата.

Той се отпусна в креслото си и допря пръсти един в друг.

 

 

Леона се взираше в стената, от която жизнерадостна журналистка бълваше светска хроника. Момичето дъвчеше пуканки от голяма жълта купа и се опитваше да не забелязва баща си, който сновеше насам-натам, уж търсейки нещо.

— Комуникаторът… а, ето го — промърмори той. — Та-каам…

Напрежението му боцкаше като иглички по тила й. Съзнанието му беше подобно на торнадо в клетка.

— Търсиш ли още нещо? — попита тя с най-незаинтересования си тон.

— Аз… не е важно, Леона. — Баща й спря пред нея, взе си от пуканките и се усмихна виновно. — Започнах работа по нов проект.

— Чудесно! — каза Леона. Дали успя да скрие безразличието си? Имаше ли значение?

— Ще бъда нещо като теб… Ловец! Ще наблюдавам истински бунтовници. Още преди да са станали съвсем такива.

Леона смачка пуканка между пръстите си, отвори уста и изсипа парченцата върху езика си. Съумя да се овладее.

— Хи-хи… Честито!

Изчервяването си обаче не успя да прикрие. Вътре в нея бе лумнал пожар.

— Можеш да ми помагаш от време на време. — Баща й май се бе зарадвал на смущението.

„Мисли си, че ме ласкае. Добре! Сега се дръж, Леона! Никакви знаци повече!“

— … отборите за новия „Дуел“ — дърдореше журналистката. — … Аракси Сатир…

— Ще помагам, когато мога — каза Леона. Погледът й отново засече стената. Тя подскочи, изправи се, а купата с пуканки полетя срещу баща й, пръскайки бяла заря из стаята.

— … Етиен Мюзи и Дел Амброзия в другия отбор.

— Леона?! — Баща й се втурна да събира пуканките.

— Нищо… изплъзна ми се. — Тя седна на стола. Краката й трепереха. Стисна ръцете си една в друга. Всеки атом в нея трептеше със собствена честота. Снимката на Етиен Мюзи беше изчезнала от стената, но пулсът в слепоочията й ставаше все по-силен.

„Овладей се! Той нищо не е разбрал… Трябва да се овладееш!“

— Добре ли си, Леона?

— Кръвното… Понякога имам много ниско кръвно… Ставам и ми причернява. — Тя хареса гласа си в последното изречение. Беше почти спокоен.

„Мама винаги се оправдаваше с кръвното.“

— Ядеш много малко и само боклуци.

— Аха. — Леона притвори очи и видя отново лицето на Етиен. Огромно, на цяла стена. Жизнеността, която струеше от него, я зарази. Тя не можа да спре усмивката си.

— Какво има? — Баща й се беше надвесил над нея, а тя запремига насреща му.

— Нищо… Оправих се. Ще си направя горещ шоколад.

„Пак като мама… Шоколад! Той лекуваше всичко.“

— Чакай, аз ще го направя. — Баща й се хвърли към кухненския робот и зададе поръчката с нервни движения.

— Ето, това наистина освежава. Майка ти… тя страдаше от ниско кръвно. Ядеше малко, като теб.

Леона отпи глътка. Спомни си кафявия пуловер на Етиен и очите му.

„Кандидатствал е за «Дуел» и са го взели. Може би иска да стане любимец на публиката. Това е добър ход. Също като моя с ловуването.“

— За какво си мислиш? — попита баща й.

— За „Дуел“ — каза тя. — Искам да участвам. Ако ме вземат, ще спечеля.

— Ще трябва да почакаш още шест години. Там не вземат непълнолетни, но пък има достатъчно реалитита за деца. — Баща й изключи стената.

— Скучни са — нацупи се Леона. — Няма реални опасности и всичко е толкова изкуствено… нагласено…

— „Дуел“ е опасна игра. Е, поне ще я следим в реално време.

„Това беше добро! Сега мога да се паля колкото си искам по един от отборите. Кой ли ще избера?“

Прииска й се да се разкиска като малко момиченце, но се спря. Спомни си, че преди малко баща й се притесняваше да говори за новата си работа, макар вътрешно да изгаряше от желание да сподели повече.

„Да хваща бунтовници, преди да са станали… някой, когото подозират!“

— Ще го гледаме, Леона — въздъхна баща й. Беше станал сериозен. Тя усети хлад в съзнанието му. Явно торнадото беше преодоляло клетката.

— Ти си в екип с Марко Делил, нали?

— За кое? — Леона се сети в момента, в който попита. — А… учебните тревоги. Да, аз съм с Марко. Най-добрите сме!

— Чух и се гордея.

„Наистина се гордееш.“

— Не знаех, че искаш да работиш за „Алианс Сикрет“ — каза баща й.

„Да, не знаеш. Все още си мислиш, че нещо не е наред, нали? Но ти се иска аз просто така да съм избрала твоя път. Без причина… или не, причината е Мила. Напук на теб, ще бъда една от вас. Въпреки това, което направихте с мама…“ — Тя спря мислите си, за да отсече пътя на гнева.

— Не си избирам работа, само се забавлявам.

— Но си наистина добра в лова, Леона. — Той замълча така, сякаш задържа думите си залепнали за езика.

„Не се провалям както обикновено. Най-сетне имаш повод да се гордееш с мен, а?“

— Марко иска да работи за „Алианс Сикрет“. — Нещо отвътре я накара да го каже. — Иска го повече от мен.

Баща й като че ли се смути.

— Може да успея да го уредя — каза след кратко мълчание. После се оттегли да събере остатъка от пуканките по пода. Леона остана с впечатление, че нещо от разговора се изгуби. Сякаш невидима сила го бе прекършила през средата.

„Няма как да ме свърже с Етиен“ — помисли си и тръгна да излиза.

— Отивам да се подготвя за утре, татко — извика от вратата. Не искаше да чуе отговора му.

— Леона. — Той се надигна от пода. Спря я погледът му. Очите му приличаха на отворени рани.

— Беше малка, когато майка ти… почина.

Тя трепна и застина с ръка върху гладката повърхност на вратата. Следващата глътка въздух убоде гърлото й.

„Почина?! Как можа да го кажеш, татко!“

— Искаш да говорим за Мила ли? — изстреля тя.

— Не, не това… Някои хора се раждат болни, Леона. Не им личи. Майка ти беше умна и красива жена.

„Но беше луда? Вярваш ли в това?“

Тя отвори уста, но думите не излязоха. Нещо режеше струни в гърлото й. Жълтата купа, която баща й стискаше с две ръце, запламтя като огнена топка.

— Не й личеше по нищо. Беше чудесна майка…

„Какво знаеш ти за това?“

— … но беше болна, Леона!

„Престани!“

— Не разбирам — отрони тя.

— Фантастна парафрения, мисля, че така се наричаше. Душевно заболяване. Тя се мислеше за телепат.

„Мислила се е? Тя беше телепат!“

— Казала ли го е? — Леона се облегна на вратата.

— Няколко пъти… Тя вярваше в това. Каза ми, че съм празен отвътре. Леона, знам, че това те наранява, но трябва да го знаеш. Трябва да ме разбереш.

„Ти си празен отвътре, татко.“

— В началото я обичах. Когато се роди ти, тя се отдръпна от мен.

„Телепатите имат нужда да общуват с други телепати. Те са… други са…“

— Ревнувал си я от мен?

— Не, Леона… не разбираш. Тя казваше, че аз съм се променил, че съм станал празен и все такива разни… неразбираеми неща. Вече си голямо момиче. Трябва да ме разбереш! Не се промених аз. Тя се беше променила. Беше болна!

„Сбъркала е, че ти е казала. Затова ме заклеваше да не казвам на никого.“

— Искам да се разбираме, Леона! Споделям ти тези неща, защото искам да се разбираме — въздъхна баща й.

„Вярваш в това. Не те оправдава, но го вярваш.“

— Добре, татко! — каза тихо тя. Нямаше сили да спори, но имаше повод да се бори. Етиен! Той не беше телепат. Странно, не беше, но Леона се чувстваше защитена само докато си представяше лицето му. Чувстваше се като сред тълпа от себеподобни.

— Лео. — Баща й я приближи, но не това я стресна. Само майка й я бе наричала така. — Трябва да бъдем семейство.

— Ние сме, татко.

„Само че тук съм сама. А самотата убива телепата по-бързо, отколкото би убила теб.“

 

 

— Регламентът на „Дуел“. — Етиен подхвърли списанието към Дел.

— Ох, стресна ме!

— Чети и се стряскай още, ако искаш.

— Какво има? Етиен, да не би да си изплашен? — Дел се надигна от мястото си.

— Умирам от страх. — Той се усмихна с огорчение. — Този „Дуел“ е за студенти, защото… Трябва да го видиш. Абсолютно прецакан е! Победителят ще стане за смях, победеният два пъти повече. Състезанието ще е аматьорско. Пълен абсурд! Ако искаме да се измъкнем с достойнство, ще трябва да приемеш моите правила.

— Твои правила? — Дел разлисти списанието, без да чете. Из въздуха се разнесе лекият аромат на холо-мастило. — Етиен, плашиш ме! Какви твои правила? Играта си има условия. Ако не ги спазваме, ще ни изхвърлят.

— Можем да ги спазваме, докато не ги спазваме.

— Как така?

— Демонстрирам. — Етиен дръпна списанието от ръцете й. — Погледни тук…

От страницата се изливаше пълноводна река. Погледната от по-скосен ъгъл, снимката показваше уютна горска полянка.

— Оцеляване в природата. Даден ни е сектор, в който трябва да си бебе, за да не оцелееш. Има вода, по дърветата… е, да, вече е есен и листата ще са жълти, но ще растат сливи, ябълки, круши… Храстите са отрупани с шипки. Това са диви плодове, Дел, но са пълни с витамини. Хич да не ядем друго, ще оцелеем. Глупаво е!

Студентите около тях бяха започнали да заемат местата си.

— Асистентът дойде! — Дел се огледа. — Да говорим след упражненията.

— Не, Дел, сега! — Той стисна ръката й и я повлече след себе си. Тя не се възпротиви.

— Мюзи? — Асистентът повдигна вежди, когато го приближиха.

— Няма всички изследвания за „Дуел“. Съжалявам, господин Виски, ще ни освободите ли от упражнението? Аз ще й помогна, да не пропусне нещо…

— Вървете! — каза Виски.

Етиен изведе момичето навън.

— Защо го направи? — попита тя. — Имам всичко. Имах изследванията преди теб.

— Знам.

— Не можеш да правиш каквото си искаш.

— Виски е пич… Не обичам да го лъжа и не бих… Знаеш!

Очите й бяха объркани.

— Извинявай, Дел! — тихо каза Етиен. — Искам да те запозная с плана си. Ще бъдем внимателни. Няма да позволя да пострадаш.

— Аракси е в другия отбор. Той също ще има план. — Тя оброни примирено глава. — Къде ще идем?

— Да излезем навън.

Дел въздъхна.

— Няма да ни хванат, довери ми се.

— Доверих се на татко, когато каза, че няма да пострада. Той вярваше, че ако намери доказателства срещу „Алианс Сикрет“, ще ги разобличи и всички ще сме в безопасност. Вярваше! — промълви тя. — Добре, да излезем.

 

 

Отвън беше слънчево. Дел прегръщаше дърветата и сякаш бе забравила всичките си тревоги. Етиен осъзна, че от известно време се оглежда. Търсеше Леона, но тя не беше тук.

— Мисля, че си прав. — Дел му се усмихваше, долепила лице до ствола на една топола. — Можем да оцелеем на такова място. Успокоява ме. Дали Аракси ще бъде по-мек, когато е тук?

— Съмнявам се. — Етиен се облегна до нея на дървото. — Аракси е властен. Ще наложи своя план, а той ще е нещо канонично. „Победа като по учебник!“ Чувам го как го казва. Можем да го изненадаме по много начини, но най-сигурният ще е, ако не срещне нас.

Дел прибра усмивката си.

— Искаш да се сменим с някого? Така ще загубим служебно.

— Не и ако се преобразим. — Той се ухили срещу учуденото й лице. — Ние ще сме другите.

— Как така?

— Като се замисля, никога не съм виждал как съм с гола глава и мустаци. — Той се разсмя.

— Не.

— Защо не, това са само косми, Дел!

— Етиен — кажи ми сериозно. Как го правиш? — Тя подреждаше къдриците му с две ръце. — Всички са толкова сковани, отнесени… Защо си различен? Само ти?

— Не съм само аз. — Етиен се отдръпна и фините й пръсти увиснаха във въздуха. — Знаеш ли, че още по времето на дядо ми хората са говорели за изчерпване на вдъхновението, за последни времена… Хората престават да мечтаят, да ценят разнообразието, мързи ги да го търсят, да го създават, или пък ги е страх. Две хиляди и дванайсета, защо никой не помни какво е станало? Минали са само петдесетина години. Хората са живеели навсякъде. Виж ни сега! Светът отвън е табу.

— Татко казваше, че винаги е било така.

— Винаги е имало забрани и винаги са се намирали хора като нас. Сигурен съм! — Етиен седна в шумата. — Оставиш ли се обществото да те води, ставаш част от него и забравяш, че всъщност си част от нещо много по-голямо. Затова е диктатурата, Дел! Човечеството не е измислило нищо по-добро, за да подчини ума. Затвори народа, ограничи го, подхранвай страховете и давай сигурност… Старо, но работи.

— Ще я махнеш ли наистина? — Дел седна до него и зарови пръсти в косата му. Отпуснаха се рамо до рамо.

— Ще порасне бързо, а и ще разбера дали ще ме обичаш, ако оплешивея някой ден. — Той се разсмя високо и волно.

Дел смръщи вежди и отвори уста. Постоя така, загледана в него, и бръчиците по челото й полека се изгладиха. Когато най-сетне проговори, ъгълчетата на устата й също се смееха.

— А как ще се дегизирам аз?

— Прическа от миналото, рокля на цветя… Лилави очила, нека да си като видение. — Той погледна тънките й устни. — Като дете на слънцето и луната. Дел, можем да бъдем каквото си искаме по всяко време.

— Разумно ли е?

— Всичко, което Аракси не очаква да види, ще ни бъде от полза.

Той загреба шепа листа, смачка ги между пръстите си и устреми поглед напред, през дърветата.

— Един ден ще живея тук, Дел. Един ден ще имам къща в гората. Искаш ли да ми родиш три деца?

— Етиен! — Тя го събори в шумата. Търколиха се през смях.

 

 

Леона напрегнато следеше репортажа. Говореха за „Дуел“. Първо мина интервю с двама бивши участници. Изглеждаха глуповати и силни. Хилеха се, умееха да позират.

„Имат си фенове! Колко тъп трябва да си, за да ги харесаш?“

Някаква журналистка с глас на премиер и уста като човка, беше успяла да хване Аракси Сатир. Мургав, висок, с тяло на войник и поглед на убиец, той излъчваше решителност и заплаха. Журналистката говореше нещо за регламента на шоуто, а Аракси стоеше хладнокръвно до нея. Само в очите му бушуваше буря.

Леона се стегна. Тъмен вихър въртеше душата й. От стените и тавана започнаха да се спускат сенки.

— … и е поредната тренировка по пътя ми към „Алианс Сикрет“ — говореше младежът. — Искам да постигна целите си. Да стана главнокомандващ на флота. Когато човек си постави толкова голяма цел, не може да се притеснява от едно шоу.

— Гадост! — сбърчи лице Леона. Притвори очи, концентрира се и надникна в съзнанието на Аракси. Отвътре той беше черна бездна. Тя едва докосваше периферията, но нещо я сграбчи, задърпа я. За момент й прилоша.

„Етиен!“

Тя скочи от леглото си и се огледа трескаво. Дишаше като в аквариум. Стените се огъваха, променяха цветовете си. Жълто, черно, оранжево, сиво…

Леона притвори очи, представи си небето отвън, гората…

„Трябва да се успокоя! Да предупредя Етиен…“

Не можеше да го извика отново. Не и за това.

„Защо не? Той ще ми повярва. Винаги ми вярва.“

Но какво щеше да му каже?

„Аракси е опасен. Виждала съм души като бездна, но неговата е като черна дупка. Ще те погълне. Ще те разкъса за секунди.

… Етиен не е дете!“

— Излизам за малко, татко! — Леона изхвърча навън. Баща й извика нещо след нея. Сигурно питаше къде отива по това време. Беше с Мила… щеше да й прости.

Магистралата гъмжеше от живот. Тротоарите бяха претъпкани. Над тях в стройни колони на три нива се носеха разноцветни шейни. Тук, на центъра, поне беше пъстро. Нататък нивата ставаха две, после едно… Леона беше проучила целия комплекс.

„Форма на поничка… или медуза. Дългоопашата медуза. Кой е виждал медуза?“

Там, където бяха връзките с други нива, таванът можеше да се докосне с пръсти. Жителите на клас две бяха настанени все в близост до генераторите. Изходите към магистралите имаха форма на беззъба уста. Тесни… и малко плашещи.

Леона свърна в първата пресечка. Блъсна се във възрастен мъж.

— Извинете!

— Моля за извинение — поправи я господинът. — Какво значи това „извинете“? Заповядваш ми да те извиня?!

„Досадник.“

— Моля за извинение! — Тя се поклони и продължи пътя си.

„Отвътре е празен. Нищо не му е останало, но сили да се заяжда има.“

След няколко пресечки Леона спря задъхано. Трябваше да внимава, като се приближеше до някой от изходите към клас две. Рискът да я видят по това време беше много голям. Протегна ръка нагоре. Ако беше висока колкото баща си, щеше да пипне тавана и тук.

„Ох, стига с тези детски игри… Да предупредя Етиен! Ако знае, само да го знае, в опасен момент ще се сети. Ще е подготвен!“

Леона стигна до един от изходите и побърза да открие терминала. Огледа се. После набра кода, изкачи се по металната стълбичка и се промуши през открехващата се врата. Сумракът навън я спря с лепкавите си пръсти. Гората не изглеждаше приветлива и спокойна, когато слънцето залязваше.

„Но е красиво… Някак те мами, дърпа те след себе си.“

Вратата се беше затворила зад гърба й. Леона се измъкна от късия тунел. Шумата под краката й припукваше, а очите й следяха една голяма самотна звезда в небето.

„Истинска… не като тези вътре.“

Не можеше да остане да чака Етиен тук. Нямаше смисъл и да го кара да рискува излишно. Леона трескаво затърси друго решение.

„Тефтерът!“

Тя извади малко бележниче. Към корицата му беше прилепена магнитна писалка, тъничка като пиличка за нокти.

„Не… това е глупаво!“

Тя подви крака и седна в шумата. Здрачът я прегърна, вливайки спокойствие в напрегнатите й сетива.

„Етиен, аз съм глупачка! Толкова се уплаших, че не мога да мисля. Трябва просто да ти го кажа. Не беше нужно да излизам отвън… Дали не се надявах да те видя?“

Леона легна, подложила длани под главата си. Нямаше причина да съжалява, че е дошла. Мракът беше престанал да я плаши. Сега ръцете му бяха кадифени и я милваха успокояващо.

„Етиен!“

Мисълта й се втурна в хаоса на града. Тя усети познатия лек световъртеж. Долавяше звуци, емоции, чувства… Повечето й се сториха безлични. Бяха сходни в недоволството и желанията си, но не изразяваха воля, нито стремеж.

„Етиен!“

Беше се закачила. Стана й светло отвътре. Той беше точно обратното. Пълната противоположност на Аракси.

„Не идвай, няма да мога да те дочакам.“

Леона се отпусна по вълните на връзката. Едва помнеше какво иска да му каже. Присъствието му полека я изпълни. Сякаш приближаваше или беше съвсем близо… Движеше се много бързо, може би с шейна.

„Исках да те предупредя. За Аракси! Той е ненормален, Етиен. Усетих го! Беше просто мрак, който поглъща всичко… Изплаших се! Забравих, че мога да ти говоря така, просто… казах го… Моля те да се пазиш!“

— Леона!

Тя се сепна, подскочи и връзката се разпадна. Етиен изскочи тичешком от тунела. Грабна я и я притисна към гърдите си. Светлината му избухна и заискри сред мрака.

— Бях наблизо… Какво правиш тук, Леона?

Тя го стискаше и се бореше със сълзите си. Почти знаеше какво ще й каже.

— Не трябва да идваш тук през нощта! Леона, опасно е… Много е опасно!

— Знам. Аз сгреших. Бях уплашена.

Той я целуна по челото и я пусна на земята. Седнаха един до друг.

— Усещам те, като се движиш — тихо каза тя. — Само теб! Сигурен ли си, че не си телепат? Така усещах мама…

— Не съм, Леона. — Той я прегърна отново. Все още дишаше тежко. Беше уплашен и тя го разбираше. „Виждам в теб по-добре, отколкото в себе си.“

— Обещай ми! — каза Етиен. — Искам да ми обещаеш, че няма да идваш повече по това време. Никога! При никакви обстоятелства!

— Обещавам! — „Каквото и да е — само да не те усещам такъв. Като… като птиче в клетка.“

— Защо се страхуваш толкова?

— За теб е опасно. Не знаеш кой може да дойде или да реши да се върне… Ще те убият! Никой няма да остави жив свидетел.

— Сега съм с теб. Няма да ме убият. — Тя се притисна в него. Беше дошла тук, без да мисли. Усети заплахата, имаше нещо отвъд мрака, нещо бродеше из гората, но тя го пренебрегна.

„Бунтовниците от клас две… Толкова глупости за един ден!“

— Имам нужда от теб, Етиен! Не такааа… като защитник. Съвсем друго е. Ти си друг. Имам нужда да знам, че си добре и те има.

— Добре съм! — Той избърса бузите й. — Всичко е наред, Леона. Не аз, а ти си ценната! Ако нещо се случи, каквото и да е, само ме повикай… кажи ми сега, кое те изплаши толкова?

— Аракси.

— Пак Аракси — въздъхна Етиен. — Той е агресивен глупак.

— По-страшно е — прошепна Леона. — Исках само да знаеш. Да си готов.

Той се наведе над нея, за да вижда очите й.

— Леона, знам, че можеш нещо, което е загадка. Сигурно усещаш… знаеш неща, които аз не мога да знам.

— Просто се пази, Етиен! — Тя стисна ръката му и стана. — Да се прибираме! Глупачка съм, наистина… Трябваше просто да ти предам… Да ти го кажа мислено.

— Искала си да ме видиш. — Той я последва, без да изпуска ръката й. — Добре се получи. Сега знаеш, че не бива да идваш тук нощем. Никога повече не го прави!

— Обещах ти!

Спряха в тунела.

— Ти първа, аз след малко — каза Етиен.

Леона пусна ръката му и се втурна към терминала.

„И ти ми обещай!“ — каза, без да се обръща.

— Ще се пазя. — Той се засмя тихо, но тя го чу и също се усмихна. После влезе и нощният град я погълна.

„Нощ без небе, но с луна и звезди.“ Тя зарея поглед към фалшивите светила. „Хората са гениални, когато измислят нещо глупаво.“

* * *

Аракси влезе наперено в тренировъчната зала. Ръцете му стърчаха на педя от тялото, а очите му шареха по студентите, като сканиращи лъчи на мерник.

— Хой! — извика той и се засили към Етиен.

„Аракси! Чудя се как не си ме изненадал и в тоалетната!“

— Как е, хлапе? — Аракси заби юмрук в стомаха му, но Етиен се стегна в последния момент. Почти не го заболя. — Не тренираш достатъчно. До пети курс ще пуснеш шкембе.

— Надявай се!

— Ще те смачкам. — Аракси се ухили и му смигна. — Не сега. Ще те смачкам в „Дуел“. Пред осемнайсетте хиляди зрители…

— Тринайсет. — Етиен също се усмихна. Усети, че Дел се приближава зад него, и се напрегна. „Ох, само не се набивай на очи… Дали да не прескоча? Не, твърде много зрители…“

— Хой! Само тринайсет ли са останали? — възкликна Аракси. — Ще се постараем да им вдигнем рейтинга… Нали, сладка Дел?

Той посегна към лицето й. Беше ловък, но Етиен успя да улови ръката му.

— Лекоо…! — настръхна Аракси, а после се втренчи в него с мрачните си очи.

„Какво е видяла Леона? Обикновен простак.“

Аракси вдигна показалец във въздуха.

— Отвън! — каза и им обърна гръб.

Етиен забеляза, че всички в залата бяха спрели заниманията си. Част от погледите изпратиха Аракси, другата част следяха него и Дел.

— Не му позволявай да те провокира втори път. — Тя докосна лакътя му.

— А ти не се намесвай втори път! — Етиен срещна сконфузеното й изражение и съжали за резкия тон. — Извинявай, Дел, но не искам да пострадаш… някой път, когато мен ме няма наоколо и той се появи. Не вярвам да те удари, но стига да те обиди или уплаши. Ще го направи по най-гадния начин.

— Ако ти можеш да се тревожиш за мен, защо аз да не мога? — Тя го дръпна към пътечките за тичане. — Ела насам. Всички ни зяпат.

— Тревожи се, но… аз не съм момиче. Не ми ли личи?

Тя го огледа внимателно. После се разсмя, бурно, но за кратко, все едно се боеше да задържи усмивката на лицето си.

— Аракси започва своя дуел още тук — продължи Етиен. Стъпи на една от пътечките и препусна върху нея. — Първо иска да ни победи психически… „Аз съм по-добрият! Тренирам много, с две години съм по-голям…“ Той вярва в тази тактика.

— И все пак… успява да ме уплаши.

— Това е единственото му предимство. — Етиен засили темпото. — Знаеш, че ще те стресне, но се стряскаш. Мисля, че и той го знае.

Дел стъпи на съседната пътечка, свали розовото си горнище и остана по кафява тениска. Гърдите й подскочиха, когато започна да тича. Етиен задъхано отвърна очи.

Потта се изливаше от порите му, като през дупките на напоителна стена. Чувстваше се свободен, когато тичаше. Помнеше и друго място за тренировки. Горските пътечки отвън, където небето беше синьо, като очите… като очите на Дел.

 

 

Леона изтича напред, но Марко я догони.

— Ще останеш ли за свободната практика? — попита той.

„Както виждаш, си отивам.“

Хладна вълна я заля с изненадваща сила.

— Не, боли ме главата.

— Ще бъде забавно… С Гоа се обзаложихме за „Дуел“ — продължи той.

Леона усети светкавица в стомаха си. Пожарът изпъди студа.

„Още не си ги видял вътре. На кого заложи?“

— Искаш ли да участваш в залаганията? Разбира се, това е тайна.

„Да заложа Етиен, срещу някакви кредити?“

— Не. Опасна тайна, може да те изключат за това… Аз съм стена, разбира се.

— Добре ли си, Леона? — Марко спря и я изчака. — Едва се влачиш. Какво ти има?

— Ти на кого заложи? — попита тя със свито гърло. Вината вече я стискаше с металната си длан.

— На Аракси. Вижда ми се най-надежден от четиримата.

„Марко залага на Аракси. Аз трябва да му се усмихна.“

— Аз… имам друг фаворит — каза тя.

— Стига де! Не мислиш, че Етиен има шансове. Той е първи курс, партньорката му също. Слаби са!

„Защото са в първи курс? Желязна логика.“

— Може.

— Леона, няма да се караме за „Дуел“, нали?

Вината се примеси с обида. Въздухът вече режеше.

„Бихме могли да се сбием, а Гоа да организира залагания.“

— Не.

— Е, аз ще те оставям. — Марко я погледна с очакване.

„Няма да ти кажа да не си тръгваш. Тръгвай си.“

— Добре, чао.

Тя се отправи към изхода на училището. Вече дишаше по-леко, но се чувстваше мокра и мръсна.

„Сега всички ще говорят за «Дуел». Само за «Дуел»! Трябва да го играя луда по Етиен. Така мога да правя колкото си искам гафове. И у дома, и пред Марко… Всеки ще си има фаворит… Ще го преследват и него. О, след шоуто… не искам да мисля.“

Тя се огледа. На спирката пред училище нямаше никого. Реши да не чака шейна. Живееше близо и можеше да повърви пеша. Саксиите с изкуствени цветя по тротоара привлякоха вниманието й.

„Камъкът е имитация, пръстта и цветята също.“

Майка й беше казала, че обществото е станало мързеливо.

„Те мислят, че са практични. Изкуственото цвете мирише, цъфти всеки ден и увяхва всяка нощ, но не иска поливане… Никакви грижи. Програмата отговаря за него. Дали ще направят и изкуствени хора?“

Леона спря пред дома си. Очите й заблуждаха по бледожълтата врата.

„Кубче от отсека на главната улица. Трябва да си поне офицер от «Алианс Сикрет», за да живееш тук.“

Хрумна й, че майка й може би не е била съвършена. Искала е това, което искат всички. Жилище далеч от терминалите, за да има простор.

„Или се е надявала да се скрие тук. Съвсем на центъра.“

— Леона!

Гласът на баща й дойде отзад. Тя се стресна, но се извърна внимателно.

— Защо не влизаш?

— Спрях да помисля къде си държа картата, преди да си извадя ръцете. — Тя се усмихна на идеята си. Всичките й съученици говореха подобни глупости. Лениви, отнесени, търсещи лесното… сякаш така ставаха по-интересни.

— Готово! — Баща й се отмести, за да мине първа.

„Пак ще иска да говорим.“

— Благодаря, татко!

— Леона — той се спря в антрето, — ела в кухнята. Има пица. Донесох я преди час.

„Пица? Явно ще поискаш нещо от мен. Да приема Мила за майка?!“

— Добре. — Тя се отправи към кухнята. Пусна раницата си до масата и й зададе курс да се изпързаля до стаята й.

— С гъби и риба тон — бърбореше баща й, докато отрязваше голям триъгълник от пицата.

„Стига, давай направо по темата!“

— Благодаря.

— Сос, ако искаш?

— Не.

Баща й седна до нея.

— Новата ми работа е добра. Имам повече свободно време.

„Затова реших да се оженя…“

— Чудесно, татко.

— Капитан Лестад, новият ми началник, знае за теб, Леона.

„За мен?“ — Тя се облещи, както беше захапала парчето пица. Подът под краката й омекна. — „Не може да знае, че излизам… Не, само това не!“

— Знае, че си най-добрият ловец! Много те похвали.

„Аййй… и това не е добре, ще иска нещо.“

— Аха — избоботи тя с пълна уста.

— Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, Леона — въздъхна баща й. — Ето, аз не очаквах ти да се захванеш с това и да си най-добрата.

„И аз не го очаквах.“

Тя се усмихна.

— Има други хора, от които пък очакваш само подобни, смели постъпки. Мислиш си, че те са най-достойните, че мястото им е в „Алианс Сикрет“…

„Какво искаш да кажеш?“

— И?

— Оказва се, че има нещо болно, Леона… Все едно в тази пица да сложат парченце развалена риба, разбираш ли? — Баща й се наведе над масата. Сянката му захлупи Леона. Краката й сякаш плувнаха в хладна вода.

„Не съм малоумна. Кой е разваленото парче?“

— Тогава хвърляме пицата — каза тя. — Цялата, защото не става за ядене.

— Колко правилно разсъждаваш!

„Да, бе! Изобщо не мисля така… Знам обаче, че така трябва да мисля.“

Той се усмихна бързо и притеснено.

— Влюбена ли си в някого? — попита и като че ли разбра, че няма да чуе истината.

„Защо смени темата? Искаш да ме подготвиш или да ме объркаш? Свързано е с Мила… или с работата ти?“

— Да — каза тя. Баща й се поизправи на стола си и сянката му избяга настрани. Не очакваше този отговор.

— В онова момче… Марко? — Той потри длани.

„Запомнил е името му? Това не е на добро.“

Тя надникна в съзнанието му. Беше хлъзгаво и отразяваше като огледало. Достраша я да се огледа.

— Не — отрони.

„Той не може да знае, че съм телепат.“

— Това е добре, Леона! Много е добре. — Баща й се усмихна отново и продължи да трие дланите си. — Вие с него… с този Марко, сте само партньори. Избрала си го, защото е добър ловец?

„Марко ли те интересува? Не аз, не влюбванията ми, а Марко? Защо точно той?“

— Да… Той е добър партньор. Отличен е — каза и погледна баща си. Той като че ли не хареса съвсем отговора. Огледалото в него се пръсна.

— Ако не харесваш Марко, тогава кого?

„Сега е моментът да се застраховам!“

— Етиен Мюзи. — Тя се засмя точно като почитателите от репортажите. Баща й се облещи.

„Не го очакваше, нали?“

— От новия „Дуел“ — поясни Леона. — Знам, че е малкооо… детинско, но всички правят така.

— Да, да… Мислех, че ще заложиш на Аракси. Има повече шансове. Ти не обичаш да губиш. — Баща й се почеса зад ухото. — И аз харесах Етиен… Момичето, мисля, че беше Дел, също е хубаво. Уравновесена двойка са, интелигентна…

„Господи, ние сме за един и същи отбор?!“

— Марко избра Аракси.

— А… Марко. — Баща й отново се смути. — Виж, Леона. Този Марко, знаеш ли защо ходи с дълга коса?

„Какъв е този интерес към Марко? Той е съвсем… като теб. Харесвам го, но вече не знам… Не знам дали го обичам.“

— Не.

— Капитан Лестад иска да проуча семейството му.

„На Марко?!“

Леона остави крайчето от парчето пица в чинията. Подът отново се беше втечнил.

— Не се плаши! Искам просто да го знаеш. Ще ти бъда благодарен, ако ми казваш… Ако нещо се случи. Нещо странно!

„Искаш да следя Марко? Да предам приятел, както ти си предал мама?“

— Аз…

— Помисли си, Леона. Не се иска почти нищо от теб.

„Той е готов за «Алианс Сикрет»! Той е същият, като теб… като вас…“

— Харесва Аракси и мечтае да работи в „Алианс Сикрет“ — каза тя.

— Никога не се знае. Бунтовниците… всички, които стигат до там, са били обикновени хора. Обикновени, но недоволни от нещо… Все пак, хора с амбиции.

„Да, той се отличава. Има дълга коса! Отличава се… Аз не се отличавам. Луда ли съм, да не използвам това?!“

— Разбираш ли, Леона? Проектът, по който работя… той пази обществото ни от… как да го кажа, такива издънки…

„Издънки?! Тук трябва да се съглася с теб, нали? Иначе ставам една от тях.“

— Капитан Лестад може да разчита на мен — усмихна се Леона. — Но… трябва да ти увеличи заплатата!

 

 

Офицер Дим изчака часовникът в приемната да отброи точно 2:00 и се отправи със стегната крачка към кабинета на капитан Лестад. Вратата се плъзна пред него в момента, в който я докосна. Овалният кабинет блестеше, чист и подреден, като униформата на капитана. Домакинът стоеше прав пред бюрото си, с очи, впити в лицето на цивилен младеж.

— Явявам се по ваша заповед, сър! — изстреля Дим.

— Офицер Дим, уважавам точността. — Лестад потупа рамото на младежа. — Ще разчитам да ми докладваш скоро.

— Разбира се, сър.

— Свободен си.

— Да, сър. Довиждане.

Дим се размина с младежа. Погледът му засече скрития екран, откъдето го гледаше друг младеж. Изглеждаше напрегнат, очите му бяха проницателни, а лицето приятно.

— Константин Кериан, трети курс, Изкуствен интелект — посочи го Лестад. После изключи екрана. — Ще го пипна. Прекалено е добър, за да не опита нещо опасно… После ще работи за мен.

— Компютърен гений? — попита Дим.

— Предпочитам по-краткото — „хакер“. Засега безобиден, следим го от известно време. Започвам да си правя колекция от такива. — Лестад се усмихна фалшиво. — Вие носите ли ми новини?

— Проучих онова семейство. — Дим седна на посоченото кресло. — Не общуват много със съседите си. Описват ги като особняци, неприветливи хора, дори момчето. Майката отглежда цветя. Прекалено много живи растения… и четат стари книги. Все исторически, философски…

— Да. Много добре! — Лестад опря длан на бюрото си. — Стари книги, цветя… Момчето? Дъщеря ви прие ли моята молба?

— С готовност, капитан Лестад! — каза Дим. — Тя е готова да съдейства с всичко, което е по силите й.

— А силите й обещават много — усмихна се капитанът.

— Докладва ми, че Марко твърди, че иска да работи за „Алианс Сикрет“ и че е силен привърженик на Аракси Сатир от новия „Дуел“. Психологическият му портрет според тези данни издава силни амбиции.

— Или желание да прикрие реалните си намерения — повдигна вежди Лестад.

— Възможно е, сър.

— Това сочи логиката. — Капитанът се завъртя на пети и плесна с ръце. — Искам развитие, офицер Дим. Вървете! Ще ви очаквам с добри новини и се постарайте да е скоро.

Дим излезе с усещането, че отново ще се лута между факти и догадки по цял ден.

— Нещо като разследващ офицер — промърмори си. — Открия ли улики, ще имам всичкото свободно време на света… или нов случай. Тази работа започва да ми харесва.

 

 

Леона беше доближила нос на сантиметри от монитора, докато се взираше в порцелановото лице на капитан Лестад. Информацията за него беше оскъдна, но снимката му говореше достатъчно.

„Безскрупулен, амбициозен… Порасналият Аракси!“

Леона се спусна по нишката на съзнанието си. Централата на „Алианс Сикрет“ беше близо. Мислено минаваше покрай непознати присъствия. Стана й хладно. Хората бяха толкова горди и нещастни, толкова сами.

„Ах… Не това… Не!“

Беше се потопила в съзнанието на Лестад твърде рязко. Катран! Потъваше в него, като в блато.

— Леона?!

Тя се стресна. Няколко чифта очи от съседните чинове, плюс очилата на госпожа Стини, се бяха забучили в лицето й.

— Какво е това? — Учителката вече гледаше визитката на Лестад.

— Капитан от „Алианс Сикрет“, госпожо Стини. — Леона успя да изиграе свенливост, дори потри ръце, както правеше баща й, когато беше притеснен.

„Сега ще й го забия!“

— Аз съм негова почитателка. Извинете ме за разсейването.

— А… — каза учителката. Усмихна се престорено и се отправи към катедрата си с вирната глава.

„Би се радвала, ако се интересувам така и от твоя предмет, нали? Мислиш, че съм глупачка и ще стана като баща си… Е, аз точно това искам да мислиш, госпожо Стини!“

Само Марко продължаваше да я съзерцава. Изглеждаше объркан и някак подозрителен. Коремът я сви изведнъж.

„Не си пъхай носа в моите работи, Марко!“

Леона му намигна. Той отвърна поглед.

„Е, сърди се! Ти избра Аракси… аз си имам тук един подобен звяр. Звяр, който иска теб!“

Харесваше й да измисля правилата на собствената си игра. Правеше го винаги на момента, според интуицията си и винаги се получаваше добре, но сега й стана жал за Марко. Той беше заявил, че би предал бунтовник. А на нея й се прииска да го прегърне. Да го защити.

„Ти си на тяхна страна, Марко! Как да те спася? Как да ти кажа, че те са лошите?“

Беше обещала на баща си да му съдейства. Не можеше да се отметне. Стомахът й изкъркори глухо. Леона се присви и затвори очи.

„Един ден Етиен ще стане истински бунтовник, а аз ще бъда най-доброто му алиби“ — закани се тя. Той играеше точно като нея. Беше се кандидатирал за „Дуел“, за да заблуди публиката, че одобрява забавленията на „Алианс Сикрет“. Да спечели почитатели, които по-късно да поведе. Усещаше обаче, че нещо го отличава от нея. От Етиен струеше светлина, а в себе си тя долавяше нещо тъмно.

„А ти, капитан Лестад? Ти не би заподозрял Етиен Мюзи в нищо, нали? Той е новата звезда от реалитито на «Алианс Сикрет»… Нещата, които ни карат да мислим. Защо някой би заподозрял Марко, а пропуска мен? Аз съм отличен ловец, посредствена ученичка и дъщеря на офицер. Колко удобно!“

Каква беше тя, преди да се появи Етиен? Едно меланхолично момиче, което очаква бъдещето. В настоящето нямаше нищо за нея. Мислеше, че обича Марко, но всъщност просто нямаше други приятели. Домът й беше празен. Училището… то беше чуждо място, където всичко я приспиваше, въпреки желанието й да бъде будна.

Групите в училище, онези малки общества, толкова големи и страшни, когато си извън тях. Дъщерята на шефа на „Мултимага“ и обкръжението й. Всички я гледаха, всички говореха за нея, искаха да са покрай нея. Момичето с червени къдрици и цял „Мултимаг“ за гардероб.

„Как може да се живее за това?“

Зубърите, с безмълвната им ненатрапливост. И интересните, тези, които познаваха по-големите ученици и излизаха с тях.

Тя и Марко бяха невидими, докато не станаха най-добрите ловци.

„Появихме се изведнъж, като петно от шоколад върху бяла пола… Шест години в графа «никой» и изведнъж Леона Дим, ловецът, когото дори «Алианс Сикрет» забеляза… Не мога да искам от Марко да се замесва в това.“

Светлината от монитора привлече погледа й. Капитан Лестад все още я гледаше от там. В сивото на очите му нямаше живот.

„Ти искаш да го замесиш. Защо ти е Марко?“

Звънецът би. Още един учебен час се беше изнизал безследно и Леона изведнъж осъзна, че е така отнесена, защото никога не е била част от това, което хората наричат реалност.

* * *

— Дом! — Етиен се усмихна, подпирайки тежката си раница на стената, за да не се прегърбва под нея. Бяха в сивия тунел към изхода, който сега приличаше повече на пропускателен пункт, снабден с кабина за охраната и сигнални светлини по парапетите.

— Хитрец си, Мюзи! — Първият охранител вдигна палец срещу него. — Заложил съм на теб.

— Я чакай! — намеси се вторият. — Не можеш да изнесеш сгъваема къща отвън, по дяволите!

— Защо да не мога? — Етиен отново се усмихна. — Правилото е „играчът взема само едно нещо със себе си.“ Аз избрах дом. Заложи на мен, това ще ти реши проблема.

Охранителите се спогледаха.

— Прав е, домът е едно нещо… Хитрец си ти, така се прави! — каза първият.

— Влизай, но ще проверя това. — Вторият го пронизваше с очи. — Рискуваш да те изхвърлят от шоуто, Мюзи.

— Казах ти, заложи на мен! — Етиен го потупа по рамото.

Беше дошъл пръв и трябваше да изчака останалите.

Аракси донесе сгъваем меч, Ема — шейната си, а Дел — средно голям термос. Етиен се подсмихна на реакциите към избора на партньорката му.

— Водата отвън не става за пиене — подхвърли към Аракси. — Искаш ли да те намерят трупясал, като бунтовник покрай някоя река?

Опонентът му го изгледа кръвнишки.

— Ще играем или ще си говорим?

Излязоха от тунела и Етиен се огледа показно. Видя, че и Дел прави същото.

— Въздухът е… различен. — Тя сбърчи нос. Справяше се добре. Другите двама също изглеждаха изненадани.

— Ето ги, уважаеми зрители, вашите герои! Те вече са тук! — Гологлавият водещ на „Дуел“ изскочи измежду дърветата, въоръжен с широка усмивка.

— Аракси Сатир, добре дошъл… Етиен Мюзи… — Той се ръкуваше с всеки поотделно. — Ема Олис, Дел Амброзия… Новите идоли! Нека да напомня, драги зрители, че тези младежи рискуваха много. Рискуваха всичко, защото тук, отвън, ще бъдат сами срещу зловещата природа. — Водещият се озъби насреща им. — Тук въздухът има мирис, водата не става за пиене и е ъъъ… на вкус. Ако останеш повече от седмица, ще умреш… а те може и да се наложи да останат!

„Колко доверчив или глупав трябва да си, за да му вярваш? Гледаш някакво шоу, в което «героизмът» на участниците се натрапва почти всяка секунда. Колко сме смели. Какви големи идоли сме, защото сме отвън!“ — каза си Етиен.

— Двата отбора вече са се разделили, гледат се враждебно, забелязвате ли, уважаеми зрители? Очите им хвърлят искри…

Дел стисна ръката на Етиен, а той си представи лицето си върху стената във всекидневната. Раницата му тежеше, но остана изправен. Гледаха го тринайсет хиляди. Включително Леона.

„Ако я подпреш на дървото, ще е по-леко… На две крачки назад от теб.“

Той се сепна и изпусна ръката на Дел.

„Извинявай. Ще ти помагам от време на време. Аракси едва ли ще е честен.“

Етиен отстъпи към дървото и подпря раницата си. Запази самообладание, но не откри начин да каже на Леона, че не бива да му помага.

— … гидове ще ви отведат. Всеки отбор има само един ден време, в което да опознаете територията си, да заложите капани и да решите ще чакате или ще предприемете атака. — Водещият беше разперил широко ръце, докато се въртеше бавно. — Това ще бъде истински „Дуел“. Двубой, в който по-силните, по-съобразителните и предприемчивите ще победят. Никакво място за колебание! Никакви отборни игри. Двама срещу двама, докато единият отбор не се окаже обезоръжен и вързан… в напълно безпомощно състояние.

Етиен погледна към Аракси, който го зяпаше през цялото време. Третокурсникът го простреля с показалец и се ухили победоносно.

— Ето ги! Вашите гидове. Следвайте ги и не им противоречете. „Дуел“ започва сега! Нашето шоу е вече в ход, уважаеми зрители!

Гидът на Етиен и Дел беше изкуствен блондин с мускули, които личаха изпод камуфлажната риза. Другият отбор получи чернокож със същия ръст и телосложение.

— Къща срещу шейна? — каза русият.

— Да останат. — Негърът показа два реда съвършени зъби. Етиен си помисли, че е поне една идея по-симпатичен от блондина.

„Не те изхвърлиха. Ура!“

Етиен се усмихна кисело.

— Мюзи, Амброзия, следвайте ме! — Блондинът тръгна по тясната пътечка през дърветата. Дел се извърна към Аракси и Ема. Етиен проследи погледа й. Противникът им беше вирнал средния си пръст над главата.

— Запомнете маркировката. — Гидът им посочи бяло-зеления правоъгълник върху ствола на едно от дърветата. — Територията на „Дуел“ е маркирана с това, после ще видите вашата и ще ви уведомя за тази на другия отбор. Правилата ги знаете. Навлезете ли в тяхната територия — война! Излезете ли от общата — самоизгонване.

— Първобитно — изпусна Етиен.

— Достатъчно е някой да си строши главата. — Блондинът се ухили. — Нямате представа как е една нощ в гората, така на живо.

— Гледали сме другите сезони — обади се Дел.

— На дивана, с чаша горещ шоколад — изсмя се гидът. — Казах, че е различно. Добре, че Мюзи се е сетил да вземе къща… Ето още. — Той посочи маркировката на друго дърво пред тях. — Ще гледате през няколко дървета. Теренът е голям. Няма за къде да излизате извън него, пък и всички ще гледат шоуто, големия тупаник…

— Студенти сме, а не олигофрени — обади се Етиен и се усмихна на нервното извръщане на блондина.

„Не го дразни! Душата му е буря. Мисля, че е агресивен.“

Етиен въздъхна и разпери ръце помирително.

 

 

— Това беше за мен! — Леона подскочи и плесна с ръце. На стената в стаята й гърбът на Етиен се отдалечаваше в гората. Появи се Аракси в лице. Суров и уверен, като предизвестен победител.

— Махай се! — извика Леона, но любопитството й беше пуснало пипалата си против волята й. Тя се гмурна в съзнанието на Аракси. Беше като скок във вряла вода. Опита се да се отскубне. Задушаваше се…

— Аааах… — Леона се осъзна на колене пред леглото си. Беше потна, а очите й смъдяха. На стената срещу нея минаваше спокойното лице на Етиен. Слънчевите лъчи, които прозираха през листата на дърветата, си играеха по къдриците му.

— Пази се! — изхленчи тя. Повдигна се и седна на леглото си.

„Той е истински жесток… Иска да премаже конкуренцията. Да я унищожи!“

— Леона!

„Ох, татко! Винаги в най-неподходящия момент.“

— А, гледаш „Дуел“. Вярно, че беше днес. — Баща й се бе промъкнал в стаята й на пръсти.

— Имам любимец, татко. Искам да видя какво ще направи.

„Теб пък не те искам тук.“

— А аз искам да поговорим. Важно е! — Явно беше прочел мислите й по лицето, защото добави: — Може и тук. Само няколко думи.

— Добре, кажи. — Леона хвърли бърз поглед към стената. Даваха Аракси и Ема.

„Хайде де, докато не е дошъл Етиен.“

— Говорила си пред госпожа Стини за капитан Лестад — каза баща й.

— Как?

„Боже, това пък какво означава?“

— Казала си, че си негова почитателка… Леона, нали разбираш, че подобно поведение е неприемливо? Капитан Лестад е мой началник. Работата ми е строго поверителна.

— Казах, че съм му почитателка, не съм говорила за работата ти.

„Тази тъпа клюкарка Стини!“

Леона сведе глава. Знаеше, че ако изглежда обидена, баща й ще я остави по-лесно.

— Не зная какви игрички играеш, но… — Той се задъха. — Иска ми се да ти вярвам, Леона.

„Ами вярвай ми!“

Тя вдигна очи.

— Нещо не се връзва. Цялата история… Това желание да си почитател на Мюзи, на Лестад…

— Скоро ще стана на тринайсет, татко. И аз имам нужда от някого… Като твоята Мила. — Леона се усмихна едва-едва. Баща й зяпна.

„Шокирах ли те? Падам си по батковци и чичковци… А Мила, не е ли и тя млада за теб?“

— Леона — баща й седна на леглото до нея, — нямах представа… Виж, може би трябва да разговаряме по-често.

„Пак ли се прецаках?“

Само за момент изпита жал към баща си. После вулкан от гняв затули всяка светлина в стаята й.

„Той е много повече офицер Дим, отколкото мой баща!“

— Това е просто увлечение, татко. Капитан Лестад е красив мъж.

— Така ли мислиш? — Той беше смутен. Съзнанието му приличаше на пеперуда, която се превръща в какавида. Леона усети топлина в гърдите си. Харесваше й да владее положението, а в момента то беше изцяло в нейни ръце.

„Глупости, все едно да кажа, че Аракси е красив. Аракси!“

Тя се стресна и погледна стената. Етиен говореше нещо на Дел. Изглеждаше все така спокоен. Леона провери. Съзнанието му беше свежо, като на петгодишно дете.

— Той е съвършен — отрони тя.

— Капитан Лестад?! — Баща й беше съкрушен.

„Ти го каза!“

— Да, татко. Шефът ти е идеалният мъж. Не трябва да запознаваш Мила с него… Представи си и тя да го гледа с моите очи.

* * *

Марко и Тим спореха. Леона ги приближи с усещането за неприятна влага. Все едно беше излязла с мокри дрехи на улицата.

— Аракси тръгна да постави капани. Още от първите минути ги почна. Той ще ги размаже — настояваше Марко.

— Етиен опознава територията. Даде почивка на Дел, след като разпънаха къщата, а Ема се скапа от бачкане, да направи укритието, докато Аракси мислеше капаните — не се съгласи Тим. — Етиен е стратег, така се прави. Ако замине партньорът ти, оставаш сам… Гледал съм в предишните сезони какво става в такива случаи.

— Аракси ще ги очисти и сам! — намръщи се Марко и отметна дългия си бретон от лицето.

— Ще ти се! — Леона се беше изравнила с тях, но не се спря, а се отправи с бързи крачки към мястото си.

„Какво ми става? Гледам го и ми е противен… Преди седмица исках да го целуна. Сега ще се почувствам по-добре, ако му ударя шамар.“

Леона се обърна и вдигна очи към Марко. Срещна неговите, сиви като замърсено стъкло.

— Ти за Етиен ли си? — извика към нея Тим.

— Да… Все пак, защо не броите наравно и момичетата? Те са част от отбора… — Краката й се подкосиха и седна.

— Каза, че няма да се караме за „Дуел“. — Марко се беше приближил. — Не ти повярвах… Не мога да ти вярвам за нищо.

— Не искам да ми вярваш. — Леона притвори очи и се изключи. Чуваше как Марко й говори нещо, но не го разбираше. Виждаше съучениците си, които сядаха по местата си. Холо-учителката, екраните… всичко се понесе в някакъв вихър, който фучеше без звук и без да я докосва.

Третият час разиграха „Среща с бунтовник“. Леона говори с Марко, без да запомни и дума от казаното. Хванаха два бота и получиха по осемдесет сребърни кредита награда.

— Двамата в „Дуел“, какво ще кажеш? — беше попитал Марко, а тя беше отговорила: „Перфектно!“, но знаеше, че й е все едно.

След последния час Леона си тръгна пеша, както правеше напоследък. Вървенето я разтоварваше, но този път се осъзна едва когато отвори входната врата на дома си.

„Не помня деня. Абсолютно нищо. Какво ми има?“

Отиде в кухнята.

„До началото на «Дуел» има час и половина.“

Леона седна на диванчето и притвори очи. Май не беше „Дуел“, нито Етиен. Нещо в нея бързаше. Съзнанието й се стремеше напред. Искаше да пропусне много неща, да препусне покрай тях, защото някъде там, във времето, я очакваше нещо специално.

„Ако не е телепатия? Ако аз… Ако и мама е била така?“

Тя се сепна. Стана и потърси нещо за ядене.

„Не съм луда! Просто не харесвам живота си.“

Насили се да прояви интерес към обяда. Не знаеше какво й се яде, а стомахът й беше празен до болка.

„Какво ми се прави до началото на «Дуел»… а след това?“

В коридора се чуха гласове и чаткане на токчета.

„Мила!“

Леона се засили към стаята си.

— Здравей, сладуранке! — Мила се усмихна жабешки и въпреки това беше противно хубава.

— Аъъм, здрасти…

— Леона, хапна ли нещо? — спря я баща й. — Ела да обядваш с нас.

— Имам важно домашно за утре. Ще ям после. — Леона се промъкна между двамата и стигна до стаята си.

„Дори не се опита втори път. А аз всъщност умирам от глад. Каква глупачка съм!“

Тя включи компютъра си и пусна холоекрана на цяла стена. Мислеше да потърси в мрежата нещо за Аракси, но чукна името на капитан Лестад. Лицето му се появи в стряскащи размери.

„Не си грозен, така че лъжата ще мине… Но Мила няма да се влюби в теб. Баща ми е мек… Огъва се като пръчица желибон. Външно не му личи, но аз го знам.“

Пипалата към съзнанието на Лестад се закачиха, преди да е успяла да се подготви. Леона задържа дъха си, но не се случи нищо. Беше като в спокойна пещера. Съзнанието му, гладко и хлъзгаво, нямаше цвят. Абсолютно нищо.

„Това няма да е от него. Има гост или проучва някого… Така или иначе, се е вживял. Копира го почти напълно. Кой ще е този?!“

— Леона. — Баща й влезе с чинийка с топъл сандвич и се закова, с поглед, втренчен в стената. — Това…

Тя изключи екрана.

— Не знам какво да мисля. — Той остави чинийката на масичката до леглото й.

— Помолил те е да му съдействам. Просто проучвам бъдещия си началник.

„Не мисли, че ще ти кажа нещо хубаво.“

— Леона, можеш…

— Искам да се срещна с него, татко!

„Е, сега го убих.“

Лицето на баща й се изпъна. Съзнанието му хлопна вратата си под носа й.

„Не знаеш, че те усещам, но си свикнал да се стягаш. Военен си, също като Лестад.“

— Може да е добра идея. Имаш право. — Баща й се усмихна несигурно. — Защо не, Лестад ще ти зададе въпросите лично.

„Хайде, върви. Мила те чака.“

— Могат да те повишат, само заради това. Не всеки офицер има дъщеря, която им върши работа.

— Да… да… Ще говорим пак, Леона. — Баща й излезе, но смущението му остана да витае наоколо.

„Хубаво го оплетох. Капитан Лестад ще хареса ентусиазма ми… Ще поиска Марко.“

Тя се смръщи.

„Мога да те накисна, Марко! Не ми вярваш, нали? Има защо.“

Можеше да го предаде. Можеше, защото някак си… той вече я беше предал.

„Защо него? Ще го препоръчам на Лестад… Той търси такива, като Марко. Ще го вземе… Аз ще го изгубя окончателно.“

Тя се сети за предложението на Марко да участват в „Дуел“. Днес той се бе навъртал около нея, като кученце.

„Не чух половината… Не чух нищо! Баща ми е виновен, че станах такава.“

* * *

Етиен изля светлината в буркана и се усмихна на Дел.

— Трета вечер, а Аракси не се появява. Може би е пратил Ема да разучи. Имат шейна. Знаят къде сме, но не се пробва… Предполагам, че залага капани. Предполагам и къде е лагерът му. Утре ще се простим с едната си личност и ще приемем другата…

Вината заседна в гърлото му. Знаеше достатъчно от Леона. Можеше да нападне лагера на Аракси още днес, но така щеше да събуди подозрения.

— Не можеш да си сигурен. — Дел се облегна на раменете му и косата й се посипа по тях. — Ще се обръснеш ли наистина?

— Не.

Тя се дръпна и вдигна лице към неговото. Усмихваше се, мъничко неуверено.

— … Ще ме обръснеш ти.

Усмивката й замръзна — само за миг, — после избухна чак до трапчинките по бузите й.

— Не толерирам садизма. — Тя се засмя и се заигра с къдриците му. Етиен притвори очи. „Господи, колко ми липсваше… Все едно пак сме…“ Той тръсна глава и отвори очи. Дел сякаш не забеляза.

— Ще отнеме време да порасне — говореше тя. — Иначе брада май ще ти отива… Ще си истински терорист от миналото!

— Популярността ми е важна повече от косата. — Етиен се ухили, а последните нишки самотност се оттекоха нейде далеч. — Първо излизаме на светло, после правим останалото. Струва си, Дел… Брада е по-добре от мустаци.

Той й намигна. Тя го разбра.

— Добре, че костюмите решиха проблема с тоалетната… и овесената каша ще стигне за още седмица.

— Етиен, мислиш ли… Тук снимат ли ни? Сега? В къщата? — Дел изглежда отново се притесни.

„О, сензорите улавят дори дишането ни. Записват през цялото време и Бог знае кое излъчват…“

— Сигурно. Гидът я провери. Чакай, май не ти казах… Остави кашата, водата и сапуна, но махна ножовете… Било много.

— А като нападнем…

— Ще ги изненадаме. — Етиен стана и хвана ръцете й. — Довери ми се! Знам, че е шантаво, но това е единственият начин да го направим бързо и… достатъчно забавно за зрителите. Ако има някакъв риск, ще се върнем за костюмите.

Той разпери ръце, за да докосне две от стените на сгъваемата стая.

— Ши-ро-та!

— Аз… Етиен, трябва да ти кажа, преди да нападнем… Дори да го снимат… да го видят всички…

— Аракси?! Пак ли ще говорим за него? — Той спря. Не искаше да изглежда като ревнив глупак пред зрителите.

— Не. — Дел обви ръце около шията му. Все едно гората отвън преля през стените и го обгърна. — Ти! Исках да го знаеш…

Тя го целуна.

— Дано да изглежда добре на цяла стена… Оооф. Все ми е тая. — Дел се разсмя и той я дръпна обратно към себе си.

— Ползваш балсам с мляко и мед — каза й, връщайки целувката.

„Сладки сте, но не карай фенките да ревнуват много!“

— Ау! — Етиен пусна Дел и отново разпери ръце. — Спечелихме си орда обидени фенове.

 

 

— Стига си се подигравал! — Леона викаше през смях към стената. После се разкикоти с цяло гърло и се тръшна на леглото си. Стаята й искреше. Някакъв приятен звън се носеше из въздуха и тя се зачуди, това ли е щастието. Майка й често повтаряше, че истинското щастие идва от най-малките неща.

— Какво има… Леона? — Баща й влезе със замах. Беше изплашен, но щом видя Етиен на стената, се усмихна объркано. Стаята притъмня.

— Гледаш „Дуел“…

— Всички гледат „Дуел“ — обяви Леона. Даваха Етиен съвсем отблизо. Очите му имаха цвета на есенна шума, може би защото костюмите на отбора му бяха кафяви.

— Капитан Лестад ще ни приеме след час — каза баща й. — Шоуто свършва след малко. Надявам се да имаш време да се приготвиш.

— Оу, Лестад! Готова съм, татко!

„Сега ще видим чудовището отблизо.“

— Добре, гледай, а после се облечи… Иии… Леона, сложи си нещо просто. Съвсем обикновено. — Баща й се поусмихна. — Капитан Лестад не харесва ексцентриците, а ти искаш да му се харесаш.

— Нещо, на което ще отива значка „Ловец на месеца“. — Леона се потупа по гърдите.

„Направо спортния екип. Ще е като униформата при редовите войници… На вашите заповеди, капитане!“

На стената Аракси крещеше нещо срещу зрителите. Леона не хвана думите, но изражението му беше достатъчно. Стомахът й се стегна.

„Как е възможно да има фенове?“

Лицето на Етиен смени сгърчената физиономия на Аракси. Беше замислен, но очите му бяха спокойни. Изглеждаха така, все едно се връщат от далеч.

„Като моето ловуване… не ти се играе, но… — каза си Леона. — Ти участваш заради другото, но ще се справиш по-добре от всеки.“

Финалните надписи обявиха очаквания сблъсък между отборите на фона на драматична музика.

„Етиен! — извика Леона. — Ще победиш!“

Той се усмихна от стената, а тя изпищя и се разсмя гръмко.

„Сега няма да ти трябва телепатия, за да си говорим. Какво знае Марко за това?“

 

 

Капитан Лестад ги прие в необичайно настроение. Беше доволен. Леона откри в съзнанието му проблясъци на радост, но не беше заради нея, нито заради баща й. Все пак, от него струеше задоволство в заразителни количества.

— Искала си да ме видиш, госпожице. — Капитанът се надвеси над бюрото си и се усмихна толкова естествено, все едно наистина му беше приятно.

„Имаш по-важна работа от мен и бързаш да ме разкараш.“

— Да, сър. — Леона се изпъчи, за да привлече вниманието му върху значката си.

— Ловец на месеца! — Лестад я разбра веднага. — Сериозно представяне за новобранец.

— Това не е истинско. Искам да работя за вас, сър. — Леона прибра крака и ръце към тялото си и отдаде чест с глава. Баща й се почесваше нервно по врата.

— Мисля, че вече ти поставих задача — каза Лестад. Леона погледна към холоекрана, до прозореца зад него. Показваше някакво момче.

— Да, сър, опитвам се да открия нещо, но исках да знам повече.

— Ентусиазмът, който излъчваш, не върви с „опитвам“. Вече казах на баща ти, че искам резултати.

„Много бързаш, капитане. Какво даваш ти?“

— Кой е той? — Леона посочи към холоекрана. Не беше момче, а младеж на възрастта на Етиен. Лицето му изглеждаше непроницаемо. „Но е красиво.“

— Студент…

„Константин, Кериан… Изкуствен интелект, трети курс… колкото Аракси е. Защо привлича вниманието ми?“

Баща й говореше с Лестад за семейството на Марко. Леона пусна мисълта си навън. Тя се втурна по улиците, търсеща и не откриваща. Луташе се, отблъскваше и минаваше покрай съзнания, хладни, напрегнати, обикновени…

„Ето те!“ — Леона трепна. Пипалото се удари в нещо твърдо и едва се залепи. После се плъзна бавно по него. Нямаше зло, нито добро. Нямаше я топлата необятност на Етиен, нито парализиращата агресия на Аракси.

— Изкуствен интелект — прошепна Леона и се втренчи в холоекрана. Лицето на Кериан беше като съзнанието му.

— Добър е — подсмихна се Лестад. — Ще работи за мен, също като теб и баща ти…

— Ооо! — възкликна Леона.

„Ще те озори доста. Крие се, дори от себе си. Такъв едва ли си умира за работа в «Алианс Сикрет.»

— Добре, Леона, ще очаквам скоро да ми докажеш желанието си да работиш за мен. — Лестад й се усмихна тънко. — Хвани Марко Делил в крачка. Не може да е перфектен във всичко. Трябва ми нещо много малко, за да го спипам.

— Да, сър.

Изведнъж й стана студено. «Марко… май няма да мога да…»

— Той искаше да… работи за «Алианс Сикрет»…

— Така ли каза? — изкриви устни капитанът. — Ти знаеш, че не е така, нали?

Погледът му я прониза и превърна сърцето й в леден къс.

— Да — отвърна отбранително.

— Като се справиш с това, ще ти измисля друго — каза Лестад.

Леона се стегна и отново отдаде чест. Когато вдигна очи, засече снимката от визитката на Кериан.

«Искаш най-добрите за теб, нали, капитане? Е, аз ще съм най-добрата! А ти ще ми вярваш повече, отколкото вярваш на себе си.»

 

 

Етиен не успя да заспи, въпреки прегръдката на Дел и тихото й мъркащо хъркане. Мислеше за «представлението» утре и за Леона. Не я ли поощряваше твърде опасно? Всичко, което той измисляше, всичко, което правеше или планираше, беше на границата на нормалното, на ръба на смъртоносното. И защо бе избрал точно «Дуел» за старта? Щеше ли да бърза толкова, ако не беше срещнал детето-телепат?

«А после ще тръгнем по конец!» Той се извърна с лице към Дел. Приличаше на заспала фея, с розови устни и къдрици от памук. Братовчедка му имаше почти същата кукла, когато беше на пет.

Какво бъдеще ги очакваше с Дел? Почти си се представи. Щастлив баща на няколко сладки деца от клас едно. Жизнени, умни хлапета, които питат, искат и досаждат, с родители, бивши звезди от «Дуел» и бъдещи сътрудници на «Алианс Сикрет».

«Обидно нормално!» Той въздъхна и се обърна по гръб. Ръката на Дел се плъзна по гърдите му. Момичето изпъшка в просъница.

— Спи, тази нощ е спокойна — прошепна той. — Можем да планираме дори сънищата си…

Етиен затвори очи, стисна ги и намести възглавницата си.

«Онова, което Леона вижда в мен… То ще разбие всички планове.»

Искаше много повече. Нямаше да се задоволи с обикновен живот, подчинен на измислени правила.

«Измислени от обикновени човеци, за да пазят обикновеното им спокойствие.»

Ядоса се на мислите си. Защо беше срещнал детето-телепат? Сякаш собствените му странности не бяха достатъчни да се хвърли с голо чело срещу стената. И защо се лютеше така на «обикновените»?

«Обезличават човека, това е. От обикновен до безличен крачката е само една.»

Етиен извърна глава към Дел. Тя беше спокойна в съня си. Ръката й все още лежеше върху гърдите му: едва осезаема, нежна тежест.

— Тръгнахме, Дел! Край на плановете и говоренето… Тръгнахме!

Етиен погали ръката й, но мислите му се лутаха другаде. Въвличаше повече хора, отколкото бе планирал. Всички, които обичаше, щяха да го последват, без да се замислят.

«Един да каже „не“, ще има повод да обсъдим… Само един да поиска да се откаже.»

Тъгата се спусна над него като граблива птица, но той се стегна. Превърна се в канара и я посрещна хладен. Утре трябваше да приключат с «Дуел», после щеше да подготви скаутите и хората около тях. Първо ще ги накара да излязат. Всички. Стъпят ли веднъж върху истинска шума, долу ще се чувстват като в гробница. Луксозна и просторна, но въпреки това, място за мъртви души.

 

 

Етиен усети пръсти в косата си, преди да се е събудил напълно. Влажни устни докоснаха челото му. Миг след това, Дел се плъзна отгоре му, като увивно растение.

— Аракси прави капани, а ние се любим — прошепна тя. — Ще загубим още фенове.

— Аракси ще загуби от нас. — Етиен направи пауза, за да обмисли следващите си думи за публиката. — Знаех, че ще започне с капаните. Ще провери маркировката и ще «минира» там, откъдето очаква да нападнем. Той се надява на първобитен сблъсък. В добра форма е…

— Ти си в отлична.

— Знам. — Етиен я преобърна и се разсмя. — Нямаше да ми обърнеш внимание, ако не бях… Ако имах шкембе или тройна гуша…

— Не е вярно.

— Да проверим. — Етиен стана. Очите й, разширени от тъмнината, изведнъж заблестяха от влага. Тя бързо ги сведе.

— Сега ще ми махнеш косата.

— Решил си го.

— Трябва.

— Имаш ли… с какво ще те подстрижа? — Дел се изправи полека, покривайки гърдите си със завивката.

— Аха… машинка за бръснене. Но брадата остава, за да те тествам още малко.

— Етиен…

— Шегувам се.

— Аз не се шегувам. — Дел се намръщи, придърпа фланелката си и се опита да се пъхне в нея, без да покаже много от себе си. Не успя, но показаното беше красиво. — Харесвах те още в училище. — Тя пристъпи към него с боси крака. Той се загледа в тях.

— Не мислех, че е възможно да има такива… — Усмихна се. — Краката ти са съвършени. Така, без нищо по тях… Съвършена си!

— Ще позволиш ли някой друг да е отгоре?

— А?

— Отдавна исках да ти кажа, че те харесвам. Ти не ми даде шанс, Етиен. Исках да ти го кажа… показвах го, но ти…

Той я хвана през талията, целуна я бързо и каза:

— Винаги съм отгоре! Не се сърди, Дел, наистина нямаме време. Отмъсти си! Направи ме грозен плешивко, докато смачкаме Аракси, а после…

— Ужасен си, но няма да ти се сърдя. — Дел се усмихна. — Сядай там! Къде е машинката?

— В шкафчето в тоалетната… Него инструкторът го пропусна.

Боксерките й бяха розови, на лилави цветчета, а отдолу криеха роза, по-дъхава от ранна пролет. Етиен си помисли, че трябва да е идиот, щом се лишава от ласките й.

«Ще подгоня Аракси, вместо… Ааа, това вече е шибана история!»

— Ще те загрозя до дупка — обяви Дел с бръсначката в ръка. — Така ще съм сигурна, че си само мой.

 

 

— Господи, Етиен! — Дел го гледаше почти уплашено. Ръката й докосна бузата му и той замижа от хладния й допир. — Поне очите ти са същите. Тях не можеш да промениш.

— Ще ги скрия. — Той се усмихна криво. Косата вече му липсваше. Близостта на Дел го караше да се чувства гол и изложен на показ. — Облечи се и си сложи перуката.

Тя продължи да го гледа, а в теменужените й очи тъгата прииждаше като морски прилив.

— Всичко ще свърши до няколко часа, Дел! После ще се върнем долу и ще сме заедно.

— Колко дълго?

— Един живот е доста време.

«Става сълзливо, ще изгубите мъжката аудитория.»

Етиен се сепна.

«Момичетата вече са разочаровани… Първо, не си сам, и второ, без коса.»

— Да действаме, Дел! Изгубихме всичките си почитатели, а момичетата си падат единствено по косата ми.

Тя зяпна насреща му, после се разсмя.

«Етиен! Сериозна съм, това не е за гледане.»

Той също се разсмя.

— Изобщо не сме за гледане.

Леона млъкна. Етиен стана сериозен.

— Не искам да обидя никого — каза той и седна на пода. — Хайде, Дел, побързай!

«Не съм обидена.»

Беше най-малкото ядосана; някаква игла се впиваше в челото му.

«Имам нужда да знам, че те има… Не те ревнувам. Не съм толкова слаба, Етиен! Аз съм свободна.»

— Знам… — той стана и се усмихна широко — … какво да направя.

 

 

Леона ахна. С руса перука с бретон и рокля от далечното минало, Дел продължаваше да прилича на фея. Изгледаше още по-ефирна.

«Хубава си е, вярно е… Все пак е малко лигаво така да му се обяснява. Колко го обича иии… дрън-дрън…»

Леона въздъхна.

«Добре, че не казах на Марко такива неща.»

Не усети нищо, докато си представяше светлото лице на съученика си. Това я обиди.

На стената вървеше Аракси в цял ръст. Ако не знаеше какъв е отвътре, щеше да реши, че и той е красив.

«Погледна ли там, край… Етиен!» Тя подскочи. Не можеше да го приеме без косата, затова надникна в него. Беше спокоен.

«Все още.»

Тя се напрегна.

«Минете от изток, Етиен! Не рискувайте от другаде. Най-много капани има напред, право срещу вас, но…»

— Ще заобиколим от изток. — Етиен изглеждаше сериозен и строг. Не беше доволен, че му помага.

«Извинявай… Страх ме е! Аракси е направил вълчи капани. Казах ти, че специално четох за тях, когато ги почна. Ужасно дълбоки са. Не знаех, че се справя толкова добре отвън.»

Етиен изпуфтя.

«Пак този Аракси, да!»

Леона отвърна очи от стената. Сега от там Ема крещеше на партньора си:

— Скапана съм! Искам да си почина и да отидем да ги пипнем. Знаем къде са… Писна ми да чакам!

— Етиен е припрян глупак — изсъска Аракси. — Сам ще дойде. Ха! Изобщо няма да стигне до нас. Ще се набута в първия капан по пътя си… Искам да го направя за смях. И нея също… Горката сладка Дел!

— Сладка?! — изписка Ема.

Леона се разсмя.

— Ревнуваме от конкуренцията? Има защо. Дел няма обратна захапка.

— Като се замисля, може да тръгне и без нея — хилна се Аракси. — Кавалер го раздава. Ще я остави в лагера… Чакай само. Един по един ще ги смажа.

Леона стисна юмруци. Аракси беше гадняр, но улавяше слабостите на Етиен много точно.

«Подценява Дел. Тя нямаше да остане сама в къщата.»

Нейният отбор отново беше на стената. Брадат, очилат плешивко с добро телосложение и облекло на тежкар, и кукличка в старомодна дрешка.

«Уф… Не може да ви познае човек. Това беше отличен ход.»

Тя отново погледна Етиен отвътре. Там всичко си беше същото. Искаше да му говори, но знаеше, че не трябва. Само че… да го остави на милостта на Аракси? Просто така?

«Ще мине от изток, все пак.»

Не изпускаше съзнанието на Етиен и усети лекото помръкване на светлината му.

— Не се чувствай виновен! — Тя го каза на глас, за да пресече импулса да му го предаде мислено.

— Сигурен си, че трябва да е от там? — питаше Дел.

— Имам унищожителна интуиция. — Той се усмихна криво. — Изобщо не й противореча.

Леона се разсмя. Голото теме и брадата привлякоха за момент вниманието й.

«Просто е по-различен — каза си тя, но усети, че копнее да зърне къдриците му. — И мама имаше такива… Бяха червени и дълги, но все пак същите…»

На стената Аракси душеше въздуха. Изглеждаше съвсем като животно.

— Знам, че ще дойдат. Няма да е веднага, но ще дойдат днес. Оня лигльо няма да чака дълго… Вече е полудял! Не мисля, че изобщо е правил капани. Той дали е чувал за тях…

— Ще умра от смях, ако в момента и той си мисли същото за теб. — Ема се изсмя нервно. — В това шоу винаги се забравя, че момчетата имат партньорки.

— Може би има защо — озъби се Аракси. — Спри да мърмориш и ми се довери!

— Знаеш ли, аз пък може да се зарадвам, ако се провалиш.

«Оп-паа… Ема мина на наша страна! — зарадва се Леона. — Дано да гледаш това, Марко! Аракси не може да задържи отбор и от един човек. Впечатляващ е, наистина! Марко, Марко…»

Тъгата я похлупи като облак. Колкото повече изстиваше към русокосото момче, толкова по-лоша се чувстваше.

«Защо не можем да се разберем? Да ти се доверя… Защо?!»

 

 

Етиен и Дел се промъкваха откъм изток.

— Върви спокойно! Обед е. Аракси има психика на войник — говореше Етиен. — Дебне от сутринта, сигурен съм. Огладнял е. Бдителността му е отслабнала…

— По-тихо! — Дел се оглеждаше непрекъснато.

«Защо си толкова страхлива? Майка ти не би те познала.»

Леона съжали, че не е достатъчно голяма. Тя трябваше да е с Етиен сега.

«Щяхме да победим Аракси още в началото. Щях да му говоря… Самият му вътрешен глас щях да бъда, докато Етиен го…»

Тя спря. Етиен и Дел бяха излезли на малка поляна.

— Мама казваше, че никой не бива да знае — прошепна си назидателно Леона. А и Аракси не беше глупак.

— Пресечем ли поляната, бъди внимателна, но се дръж естествено. — Етиен хвана ръката на Дел. После я пусна. — Не говори! Ние сме заблудени богаташи, които са си платили да видят част от шоуто отблизо… най-скъпата част. Финалът!

— Няма да се върже.

— Ще се върже! — настоя Етиен. — Във втори сезон…

— Оли Ровин е звезда. Познават го!

— Има много звезди, които приличат на теб и на мен. Съвсем обикновени… Какво ли не пускат по телевизията. — Етиен се засмя. — По-тихо сега!

«Страхлива е, ще се издъни, ако не свършите бързо.» — Леона се надигна от леглото. За малко да предаде мислите си. Не искаше да тревожи Етиен. Беше го «хванала» на постоянна връзка. Ако той бе телепат, щеше да усеща всяка нейна емоция.

«Ако не се затворя, като мама… Не, за това няма да мисля! Няма да си спомням…»

Етиен беше като море. Леона изпъна показалци пред устните си. Съзнанието му беше необятно и дълбоко.

— Не е нервен… Не мога да определя…

На стената Аракси отново се караше с Ема.

— Ще донесеш вода или ще стоим жадни! — обяви той.

— Ако отидем заедно, можем да ги заварим в някой капан — дърпаше се Ема. — Не искам да ходя сама. Не трябва да се разделяме.

— Не ми помагаш, Ема. — Аракси се облегна на дървото до себе си и лапна края на тревичката, която въртеше в ръцете си. — И сам да ги хвана, ще победим. Върви за вода!

— Само ми нареждаш. — Ема беше готова да се разплаче. — Вечер е студено. Пълзят ме всякакви гадни… неща…

— Насекоми.

— Майната ти!

— Това е «Дуел», знаеше с какво се захващаш. Да не беше тръгвала с открита шейна.

— Няма да пия тази вода повече! — извика Ема.

— По-тихо! — Той стисна ръката й и я изви. — Млъкни и отивай, защото ще я счупя.

Тя го погледна изплашено. Сълзите замръзнаха в очите й.

«Пух… Тоя наистина е черна дупка.» — Леона отвърна поглед от лицето на Аракси. Все още се държеше за съзнанието на Етиен.

«Хората са толкова различни. Как очаквам да се разбират въобще?»

Тя чу гласове в коридора. Баща й излизаше с Мила.

«Лиглата не обича „Дуел“ и той няма да го догледа. По-добре!»

Етиен вървеше пред Дел, леко приведен покрай храсталаците, почти погълнали горската пътечка. Леона проследи извивката на гърба му.

«Говоря каквото си искам. На татко казах, че те обичам… че харесвам Лестад. Само мама щеше да разбере… Дали и тя щеше да те чувства като нас… Дали?!»

Дел спря, с ръка върху рамото на Етиен.

— Спокойно! — каза той и се огледа. — Ако нещо се провали, бягаш само на изток. Запомни го!

«Тя видя Ема! Ема отива за вода на североизток от теб.»

Леона скочи на крака.

— Видя ли някого?

— Мисля, че да. — Дел не звучеше убедено. — Сиво-черна униформа. Май не беше Аракси.

«Видя Ема!» — повтори Леона.

— Добре де, била е Ема. Сега тихо! — прошепна Етиен. — Няма да се обаждаш повече!

Леона вдигна ръце във въздуха и седна на леглото си.

— Той знаеше как се правят капаните. Някой му е помогнал да излезе навън. Познаваше терена си… пие водата, яде всичко от дърветата… Никой не е честен, Етиен. И ти не си в «Дуел», за да го спечелиш честно. Защо се ядосваш?!

— Да проверя ли? — питаше плахо Дел. — Да проследя ли Ема?

— Да. — Етиен се подсмихна. — Тръгни след нея! Тя знае къде са капаните. Внимавай за стъпките й! Ще я изненадаш.

Леона се закачи за съзнанието на Дел за момент.

«Оооо… тя е ужасена! И… уф, може ли да е толкова плитка? Странно, предния път… Олеле, ето го пак!»

На екрана вървеше Аракси. Той се изплю в краката си, огледа се и изпсува. После се шмугна в храстите.

— Къде отива? — Леона отново се изправи.

Етиен се промъкваше към лагера. Аракси вървеше в обратна посока. Може би към реката.

— Отива да провери Ема! — Леона сграбчи завивката. — Бягай, Дел! Махни се от там! Не знаеш къде са капаните… Върни се назад!

Дел продължаваше да се промъква към реката. Беше навлязла малко по-навътре от пътя, по който вървеше Ема, и пърхаше по тревата, като изплашена пеперуда.

Леона се закачи за съзнанието й. Пое дъх. Трябваше да я спре.

«Върни се! Вървиш към капаните. Върни се при Етиен!»

Дел изпищя. Очилата й паднаха и тя се втурна напред с разперени ръце.

— Не… какво правиш! — Леона пак скочи на крака. Аракси беше чул писъка и бързо налучка посоката. Етиен също се ослушваше.

— Бягай обратно! — Леона не посмя да го предаде мислено.

Дел се спъна, падна и скочи на крака. Перуката й се беше килнала на една страна.

— Ще те познае! Какво правиш? Ще те хване! — крещеше към стената Леона. В гърдите й трещяха гръмотевици. Щяха да я разкъсат, всеки момент…

Дел побягна в обратна посока, роклята й се закачи за къпина. Тя извика отново, откачи се и пак смени посоката.

— Нееe… — Леона стисна очи.

Нещо изхрущя. Последва го кански писък, който секна отведнъж. Леона открехна клепачи. Дел лежеше на дъното на капана, с разперени ръце и крака. Дишаше. Дори се опитваше да говори. Аракси стоеше победоносно на ръба и се усмихваше.

 

 

«Етиен, съжалявам… Той я хвана… Етиен!» — Леона едва държеше връзката. Все още не осъзнаваше напълно, какво се беше случило. Главата й бучеше като водопад.

— Аз съм виновна!

На стената Аракси беше размотал въжето си и се пусна ловко в капана.

— Ще те вържа, съвсем внимателно, скъпа — хилеше се той. — Няма да боли повече от това… — Посочи с очи коловете, върху които тя лежеше.

— Остави ме така… Моля те!… Не ме пипай… — Дел едва си поемаше въздух.

Леона се огледа за кръв. «Няма… никъде няма… Нали няма?»

— Остави ме така… вече ме хвана…

— О, скъпа, никога не се доверявам на красиво момиче… Иначе така си шест! Падам си по блондита.

Аракси слезе до нея. Хвана ръката й и я дръпна силно. Дел извика тихо. Клепачите й се спуснаха.

— Припадна ли… — въздъхна Аракси. — Така ще е по-лесно.

Леона стисна юмруци.

«Етиен! Нещо става… Нещо става с Дел.»

Сълзите й се стичаха по блузата и оставяха върху нея тъмни петна. Тя едва сега осъзна, че плаче от доста време. Стаята й се въртеше лудо.

Аракси овърза Дел с въжето, покатери се горе, стискайки края му, и я издърпа. Тя не помръдна.

Етиен беше близо. Първа обаче се върна Ема.

— А, хванал си я!

— Представи си. — Аракси я изгледа косо — Сега ще я пазиш тук. Аз ще го намеря. Сам!

— Аракси…

— Пази Дел! Не мърдай от нея!

Той й обърна гръб и се шмугна в храстите.

Леона трепереше. Етиен изскочи странично на Аракси.

— Къде е тя? — извика. Беше си свалил очилата.

— Хой… — Аракси се изненада все пак.

Етиен го връхлетя, събори го и удари чело в носа му. Шурна кръв.

— Убий го! — извика Леона.

— Педераст дребен…

Аракси се измъкна от хватката, извади ножа си и налетя с него. Етиен се предпази на косъм. Изби ножа и го изрита към дупката.

— Щеше да го убие! — Леона крещеше. — Трябва да спрат шоуто… ще го убие!

Етиен изчисляваше всеки удар. Лявата му ръка постепенно измъкваше въжето от колана. С дясната нападаше, позволяваше на Аракси да го удари и отвръщаше, докато го впримчи в своя капан.

— Давай… Хвани го! — Леона изтри сълзите си. Аракси беше вързан и мучеше като умиращ бик. Леглото й се тресеше, но й трябваше време, докато осъзнае, че не е земетресение. Трепереше, а потта й сякаш щеше да замръзне по тялото.

«Ема е лесна…» — опита се да отклони мислите си от ужаса.

Прииска й се да се обади на Марко. Можеше да му каже много неща. Да го унищожи!

На стената водещият на «Дуел» обявяваше равния резултат, когато Ема изпищя. Етиен я откри веднага, но тя продължаваше да пищи. Когато той я приближи, се разрева и го прегърна, тресейки се неистово.

Леона усети електричество в гърлото си. Знаеше какво ще чуе още преди Ема да отвори уста.

— Спокойно… Няма да те нараня. Спокойно, Ема! Къде е Дел? — говореше Етиен.

— Тя… там… — Ема едва си поемаше дъх. — Тя е… мъртва е!

 

 

Леона изхвърча навън. Тича, докато усети, че й прилошава отново. Спря да повърне в една леха и откри, че е пред централата на «Алианс Сикрет». Потърси съзнанието на Лестад. Закачи се. Беше там.

— Леона Дим — представи се на дежурния като войник.

— Трябва ли да те познавам? — Той се подсмихна.

— Не, сър, аз съм на служба при капитан Лестад.

Войникът се стегна. Придърпа плота си и направи някаква проверка. Въздухът около него трептеше, сякаш беше изпълнен с мънички светулки. Леона се подпря на плота, за да не падне.

— Не сте записана за среща днес.

— Идвам по спешност. Нося информация на капитана. — Леона хареса тона си. Вдиша дълбоко въздух и сърцето й слезе на мястото си.

«Глупако, аз ще стигна до Лестад. Ще стигна, където си поискам!»

Дежурният се свърза с капитана и след няколко притеснени «да, сър» и «разбрано, сър» я пусна. Леона стигна до кабинета, без да се оглежда, без да обръща внимание с кого се разминава. Усещаше гнева, който струеше от порите й, и беше сигурна, че може да убие Лестад. Още сега. С голи ръце.

— Добре дошла, Леона! — Той дори успя да се усмихне.

— На вашите заповеди, сър.

Капитанът се засмя. Сега приличаше съвсем на човек. Едва забележимите лунички по лицето му го правеха обикновен. Някой като всички навън. Като баща й.

Леона искаше да се разкрещи. Да извади картата си и да забие ръба й в гърлото му. Не направи нищо.

«Да го убие… Да убие човек…»

Виждаше кръв по ръцете си. Усещаше я в гърлото си. Картата, хлътнала близо до адамовата ябълка…

«Какво да правя? Защо дойдох?!»

Тя се изпъна и вирна брадичка.

— Имам информация, сър — каза с чужд глас. — Марко Делил залага кредити за «Дуел».

«Какво правя?» — изкрещя вътрешно. Стаята се завъртя бясно. Трябваше й опората на стената, за да не се срути по очи.

— Той залага на Аракси, защото знае, че Аракси иска да работи за «Алианс Сикрет». Това е прикритие. Мисля, че Марко… иии Аракси демонстрират това желание с други цели. Аракси може да прави вълчи капани, всички го видяха… Не се страхува да пие вода от реката. Той е бунтовник!

«Аз съм луда!»

— Така! — Лестад изведнъж се замисли. — За Марко Делил, много добре. Това със залаганията ми стига. Достатъчно е.

«Господи!»

— Ти симпатизираш на победителя, нали? Етиен Мюзи… Обявиха го преди малко.

«Не трябваше да става така.»

— Не — каза Леона и отстъпи крачка назад.

— Няма нищо срамно в това, да харесваш победителите — усмихна се Лестад.

«Трябва да спра! Трябва да го объркам!»

— Бях почитателка, на Етиен Мюзи, но…

«Мисли, мисли, Леона!»

Стената зад нея омекваше.

— Той победи. — Лестад я гледаше изучаващо.

— Господин капитан… сър — тихо каза тя. — Аз харесвам вас. Искам да ви служа.

Душата й се сви на дъното на стомаха, като найлоново пликче, което прибираш, за да не хвърлиш на улицата. Не успя да спре първата сълза, която се търколи по бузата й, но следващите станаха песъчинки.

* * *

— Цели три дни! — Леона се надигна в зелено-сивите завивки.

«Да, болнична стая е.»

Баща й стоеше пред леглото и притеснено обясняваше колко се радва, че я вижда в съзнание.

«Какво е станало? Да не съм полудяла и аз?!»

— Защо не съм у дома? — Тя не беше чула нищо от думите му.

«Отидох при Лестад… Ох… тръгнах си от там… Какво правих после? Помня ли?… Бях ли при Лестад?»

— Луда ли съм?

— Господи, Леона! — Баща й седна на леглото и хвана ръката й.

«Не ме пипай!»

Тя се издърпа назад.

— Какво ми има?

— Блъснала те е шейна — тихо отвърна баща й. — На входа на «Алианс Сикрет».

«Шейна?! Блъснала ме е…»

— Бях при капитан Лестад. — Тя вече си спомняше. Искаше да крещи. Да впие пръсти в гърлото на баща си и да извади адамовата му ябълка.

— Военна шейна… Излитала е от паркинга. Жива си по чудо.

«Никой пешеходец не го блъска шейна. Аз съм пълен олигофрен!»

— Капитан Лестад те посети вчера. Ще дойде пак. Какво се случи там, Леона? — Баща й звучеше отчаяно. — Няма да ми кажеш, нали?

— Предадох Марко. — Тя се усмихна конвулсивно. Усещаше как всичко в нея се събира и ври… и уж ледът е дебел, а отдолу ври… ври… боли…

— Това знам… Благодаря! — Баща й пребледня с един тон. — Измъчваш ли се, Леона? Постъпила си правилно.

— Да. — Тя се засмя. — И казах на Лестад, че го харесвам.

«Да те видя сега.»

— Леона!

— Остави ме сама! — Тя се зарови под завивката и я захлупи над челото си. Ледът се беше пропукал.

«Етиен!» Сълзите рукнаха по скулите и слепоочията й. Искаше й се да реве с глас. Да разкъса всичко, да счупи леглото…

Успя да се закачи за съзнанието му. Плачът й се пресече. Етиен беше като гора преди дъжд. Точно така изглеждаше природата отвън, когато се очакваше да вали.

— Махай се! — Тя смъкна завивката от лицето си и се нахвърли върху баща си. — Не искам да виждам никого!

 

 

Етиен спря шейната до червената стена в края на сектора. Пред старата кръчма, в която отсядаха хора и от двата класа, имаше само четири други шейни. Нито една от тях не беше нова. Резедавата най-вляво имаше вдлъбнатина върху предницата, все едно някой беше скачал отгоре й. На тази до нея («Някога е била сив металик…») кормилото й кривеше под неестествен ъгъл, а по съседната пълзеше плетеница от драскотини. «Или са графити?»

Етиен влезе в мрачното помещение, избра маса в ъгъла, далеч от четиримата брадати пиячи, и придърпа един тенекиен стол. Впечатли го с каква лекота го премести. От няколко дни забелязваше само детайлите. Отровно жълтият пепелник, черното под ноктите на сервитьорката и очите й, които бяха различни едно от друго.

Отпи глътка от уискито. Блъсна го чак във фонтанелата.

— Спирт! — промърмори и пи отново. Чашата не беше измита добре. Ръката му неволно премина по темето. Наболата коса събуждаше спомени. Сети се, че Леона не се беше свързвала с него от три дни. От момента, в който го предупреди за Дел.

Той извади джобния си компютър, включи го и стартира записа, върху който беше работил през последните две нощи. Капаните на Аракси, ножът, който не биваше да използва срещу играч, заканите да ги убие…

«Дръпна Дел, въпреки че я видя как е паднала… Трябва да е идиот, трябва да е пълен олигофрен, за да не разбере, че я убива.»

За зрителите «Дуел» беше спрял след писъците на Ема, че Дел е мъртва. Всички бяха видели как става, но инцидентът беше на път да се потули. Майката и дядото на Дел изчезнаха внезапно. Аракси и Ема също.

«Двадесет и четири часа в „Алианс Сикрет“… Ще имам всичко, ако си мълча. Ще бъда офицер, преди да завърша…»

Етиен изпи остатъка в чашата си на екс, поръча още и продължи да се взира в малкия екран. Имаше всички доказателства, които независим адвокат можеше да използва.

«Независим!»

Дел отново изплува над другите мисли. Тя го гледа, с доверие, по-силно от уплаха й. Той й казва: «Спокойно!» Оглежда се. «Ако нещо се провали…»

«Етиен!»

— Леона! — Той се надигна от мястото си и двама от посетителите се вторачиха в него.

— Етиен Мюзи! — позна го единият.

— Грешите. — Етиен стана, за да си тръгне.

— Не можеш да ме заблудиш, брато. — Рижавият брадатко в оранжев гащеризон се заклатушка към него, влачейки сакатия си крак. — Няма и смисъл. Аз съм за теб, брато! Заложих за теб, спечелих… Ще те черпя едно. — Той седна на стола до него. — Гледам те в очите и знам, че не ти пука, че съм от клас две. Не ми казвай, аз си знам, брато. Ти си друг.

— О, разбира се. — Етиен въздъхна. Искаше му се да разбере защо Леона прекъсна връзката. Тя усещаше истината.

— Ще те питам направо, брато. Тоя Аракси няма ли да му дръпнеш шалтера? Да го… — Непознатият се хвана за гушата и изкриви лице. — Гадно копеле е това момче, помни ми приказката. Много хора ще реват още…

— Не разбирам за какво говорите. — Етиен изключи компютъра и го прибра в джоба си.

— Не съм хахо — каза рижавият. — Понякога знам за човека повече, отколкото той знае. Сега знам, че не е опасно да ти говоря, брато. Знам, че няма да ме издъниш, и толкоз.

— Аз трябва да си вървя. — Етиен стана решително.

— Убий Аракси! Най-големият враг става този, дето си му простил смъртта на приятел — изсъска рижавият, докато се надигаше с усилие.

— Убийството не решава проблема. — Етиен срещна гневните му очи. — Съжалявам, че ще ви разочаровам. Трябвало е да заложите на Аракси.

 

 

У дома беше празно и студено. Леона не искаше да пуска стената. Стряскаше се от всеки шум.

Баща й беше обяснил, че след «инцидента» с Дел шоуто «Дуел» и всички коментари и реклами, свързани с него, са спрени.

— Инцидент! Това си беше чисто убийство! — кресна му тя. Той я остави сама.

Може би Мила щеше да го утеши.

«Променят смисъла на нещата.» — Леона лежеше по очи върху завивката си. — «Всичко е такова, каквото „Алианс Сикрет“ реши… Аз видях… Не знам си колко хиляди зрители също са видели, че той я уби…»

Гневът замъгли мислите й. Някъде изпод него, като забравен зъбобол, се обаждаше вината.

«Не трябваше да й говоря! Обещах на мама… На Етиен!»

Хрумна й, че е редно да му каже, да го види, но се отказа от идеята.

«Дел умря заради мен, Етиен! И какво очаквам? Да ми се зарадваш? Или да ти разкажа как предадох Марко?»

— Леона… Имаш посещение. — Баща й отново стоеше в рамката на вратата.

«Етиен!»

— Капитан Лестад. Идва лично да провери как си.

«Оптимистка ли съм?»

— Каква чест… Капитане! — Леона стана, стегна се да отдаде чест и пропусна Лестад в стаята си. Той влезе и се огледа.

— Радвам се, че си в добро здраве — каза рутинно.

«Аз пък хич.»

— Да, сър.

— Малко екстравагантна стая, на фона на останалата част от жилището.

Леона му предложи стол с жест.

— Майка ми беше луда. Тя я остави такава.

Болката й хареса. Беше по-силна от тази, докато предаваше Марко.

— Да. — Лестад седна, без да я изпуска от поглед. — От теб ще излезе добър офицер, Леона.

— Капитан.

«Ще ти го начукам.»

Тя отново се усмихна.

— Искам да бъда като вас… като порасна.

Този път беше стреляла точно в целта. Лестад не успя да прикрие задоволството си. Съзнанието му се проясни от мрака. Само за момент.

«Можем да се радваме все още?!»

— Ще смениш училището — каза той.

«Пука ми.»

— Няма нужда, сър.

— Ще го смениш, защото аз искам така и заради твоята сигурност. — Този път прозвуча като заповед.

«Е, не всеки го блъска шейна.»

— Не изпитвам вина за Марко — каза Леона. — Бях разсеяна. След като бях при вас… мечтаех си да работя…

Тя сведе глава.

«Да ти вкарам малко вина, капитане?»

— Леона, това, което ми казваш, ще пречи на работата ти. — Лестад се затвори като в кубче метал.

«Ми да, кой е умрял за любовта на една пиклива предателка?»

— Няма да се повтори, сър.

— Новото ти училище ще е 21-ви сектор.

«До университета на Етиен! Уловка?!»

— Добре, сър.

— Ще започнеш от другата седмица. Сега остават само три дни. Искам да си починеш, да забравиш всичко минало.

«За три дни?!»

— Да, сър.

— Тогава ще ти измисля нова задача. — Лестад стана. — Между другото, Леона… отрих сметка на твое име. Ще получаваш заплата за работата си. Вече си официално назначена към «Алианс Сикрет».

Той постави прозрачната карта на масата.

— Благодаря, сър.

— До скоро.

— Приятен ден, сър. — Леона отговори като на сън.

Лестад си тръгна. Баща й дойде да провери дали е добре.

— Мила в кухнята ли е? — попита тя.

— Да… но ако си гладна…

— Ще ям навън.

«Трябва да видя Етиен!»

— Леона…

— Ще ми кажеш ли какво стана със семейство Делил? Марко и близките му…

Баща й я погледна стреснато.

— Убиха ли ги или ги изпратиха при клас две?

— Леона! — Баща й потрепери. — Разбира се, че не. Отиват на трудово-възпитателните станции. Дават им работа, за да не мислят за глупости, от край време е така.

Тя се засмя.

— Не знаех, че е толкова просто.

 

 

Леона се осъзна, когато спря пред паркинга на университета. Не очакваше Етиен да е тук. Може би трябваше да го повика.

«Най-безопасно е… Може да е дошъл за нещо или да е търсил някого, а аз съм просто почитателка…»

Отказа се. Беше направила толкова грешки с това «просто».

Тръгна по тротоара, между две редици шейни. Всичките лъскави, тунинговани по последна мода. Най-новите имаха бронзови въздушни възглавници. Явно черното беше излязло от мода.

Някой излетя от съседния коридор.

— Жълта, този е различен. — Леона проследи още две сребристи шейни, които го последваха. Пред нея младеж в черно целуваше русокосо момиче. Леона се загледа в очите й. Бяха сиви, студени като плочките на тротоара. Надникна в нея.

«Змия… но със стил!»

Съзнанието й беше гладко и хлъзгаво, като зелената кожа на гащеризона й.

«Дел не беше такава.»

Леона усети познатата болка. Харесваше я все повече.

«Болката се лекува с болка… Нека да ми е гадно! В този гаден свят… все едно какво се случва. Виновна съм за всичко. Баща ми е виновен и… мама. Тя ме роди такава.»

Леона стисна юмруци. Не искаше да мисли лошо за майка си, но нима и тя не беше отговорна?!

«Защо се е омъжила? Защо е родила дете? Настояваше да съм различна, да се крия… Вярваше, че има и други. Сега я няма… Аз съм лоша, и съм сама.»

Русокоската отлетя с червена шейна. Младежът вървеше по тротоара с походката на Аракси. Носеше екип от черна кожа, плътно прилепнал по тялото му, а лицето му…

«Това е той.»

Леона сграбчи съзнанието му.

«Нищо… Гладко и черно, без чувства и емоции.»

Тя се вгледа в лицето му.

«Направо е красив… стряскащо. И толкова… далечен. Все едно не се е разделил с гадже току-що.»

Двамата се изравниха.

«Кериан Константин.»

Леона му се усмихна, той отвърна поглед. Отправи се към черната шейна зад нея.

«Познах те. Ти не знаеш, че Лестад те иска. Той не знае…»

— Леона!

Тя позна гласа, преди да се обърне. Етиен стоеше в самия край на площадката.

Зад нея излетя шейна и ревът на мотора се сля с вика й. Леона се втурна към Етиен. Той я посрещна с разперени ръце, пресегна се, за да я улови, и я притисна към себе си. Тя се отпусна в него и плака, докато имаше сълзи.

— Аз убих Дел — каза, когато вдигна лице от гърдите му. — Говорих в главата й… Исках да я предпазя, но я убих.

Съзнанието на Етиен леко помръкна, но остана чисто. Нямаше гняв. Може би само обида.

«Заради… заради непризнатата истина?»

— Аракси уби Дел — каза той. — Събрал съм доказателства срещу него. Ще намеря адвокат от нашите среди. Някой, който не е на заплата в «Алианс Сикрет». Ще го осъдим, Леона!

— Познавам баща си. — Тя въздъхна. — Познавам и капитан Лестад. Той харесва Аракси…

Леона отклони очи.

— Все още има работещи закони. Това е убийство!

«Не си убеден. Хванал си последната надежда, нали? Честен процес.»

— Всички видяха — каза Леона.

Етиен погали косата й. Тя се сгуши в него. Зачуди се как ли изглеждат отстрани така, седнали на тротоара.

— Намерих колеги, които са гледали финала и ще ме подкрепят — продължи Етиен. — Струва си да опитам.

— Преди да започнеш другото? — Леона надникна в очите му. Бяха много по-изразителни, когато ореолът от къдрици не се отразяваше в тях.

— Да — каза той. Стана и й подаде ръка. — Не бива да оставаме дълго тук. Точно сега не е безопасно и за двама ни.

— Отвън ли ще отидем? — Леона стискаше ръката му. Сълзите й се върнаха отново.

— Недей. — Той я прегърна силно. — Не се обвинявай! Понякога нещата просто се подреждат зле.

«При мен е винаги… Всеки, когото обичам, всичко, до което се докосна… Страх ме е. Страх ме е за теб!»

— Ще те повозя малко, а после може да излезем, наистина. — Етиен я поведе към шейната си.

— Не е ли опасно… да се разхождаш с почитатели? — Леона се вкопчи в съзнанието му. Подейства й освежаващо.

— Защо? Доколкото съм чувал, действа оздравяващо на самочувствието… Виж ме само!

Той я грабна и я понесе към шейната си. Качиха се. Тя зае мястото до неговото и отново се потопи в съзнанието му. Този път хвана мъглата.

«Страда, но го крие дори от себе си. Иска да го преодолее. Господи, наистина е като мама… Тя не успя.»

— Леона.

— Добре съм, само се замислих.

— Не мисли повече, ще действаме.

* * *

Новото училище беше черно-сиво. Униформите приличаха на екипа на Кериан Константин, а съучениците на Леона се държаха като клонинги на Аракси. Всички до един бяха или деца на служители на «Алианс Сикрет», или препоръчани от там.

«Аз съм и двете… Винаги с една глава над другите.»

Душата й се беше изпълнила с черен пясък. Тежеше й, сякаш беше изсипана на купчина в тялото. Чинът й се намираше между тези на рижаво момиче и момче с чело, подобно на писта пред хипермаркет. Тя провери съзнанията им. Агресивни, уверени в успехите и възможностите си.

«Наистина са като Аракси… Малко по-добри, може би.»

Преподавателите бяха военни. Всички с чинове над старши сержант. Към всеки трябваше да се обръщат със «сър».

«Етиен… дано започнем по-скоро! И да се махнем оттук по-скоро.»

Бяха в часа по управление и администрация — странен предмет, от който Леона нищо не разбра, затова търпеливо чакаше звънеца. Стараеше се да изглежда спокойна, но разбираше колко е уязвима. Беше уплашена, наранена до кости от съзнанието, че е опасна не само за себе си.

«Училището е близо до университета!» — напомни си тя. Това я разведри. Имаше снимка с автограф от Етиен. Беше я взела за защита, да има какво да покаже, ако някой я хване с Етиен, но разбра, че й доставя удоволствие да я гледа от време на време.

«Тук си с къдриците. Преди да започне…»

— Етиен Мюзи, добър избор! — Едно чернооко момче надничаше над рамото й. — Моят автограф е личен, с посвещение… на Тони и така нататък…

— Очаквах тук всички да са за Аракси… Тони, аз съм Леона. — Тя му подаде ръка. Часът очевидно беше свършил.

— Антони Виола… Знам за теб, приятно ми е! — Той стисна ръката й. — Ловец на месеца! Лично капитан Лестад те е препоръчал.

— Много добре си информиран.

«Което хич не ми харесва.»

— Баща ми работи за него.

— Моят също.

Засмяха се.

— Представях си те по-различна… Все те дава за пример. — Тони сбърчи вежди. — Да излезем да пием по един сок. Междучасието е десет минути, а тук е задушно.

«Изглежда съвсем нормален. Като Марко…»

— Добре.

Тръгнаха, изпроводени от погледите на част от класа. Леона се зачуди колко много си приличат всички ученици от всички училища.

«Именно всички. Сигурна съм, че където и да отида, ще е едно и също. Само дето Марко имаше лош късмет… Беше мой приятел, носеше косата си дълга и родителите му бяха странни.»

— Мислиш ли, че Дел беше убита? — изненадващо попита Тони.

«Изпитваш ли ме?»

— Аракси трябва да е минал психо теста. Искам да кажа, че той не е идиот.

— И аз мислих за това. — Тони изглеждаше искрен. — Пък и спряха шоуто… някак внезапно стана. Аз чаках на входа, за да си взема автограф. После всички изчезнаха. Етиен Мюзи победи. Трябва да е звезда, да дава интервюта… Надявах се да спечеля нещо от томболата.

— Няма томбола.

«Може ти да си идиотът.»

Леона се устреми към бара, сякаш бързаше да се скрие в него. Седнаха и поръчаха портокалов сок.

— Ти как го намери? Не те видях да чакаш… Бяхме малко хора.

«Съмнителен си ми нещо. Заради такива като теб го взех автографа.»

— Аз го чаках пред университета. Цели три дни.

Сокът дойде и тя отпи.

«Ха, колко си изненадан!»

— Страхотно! Ти си истински почитател. — Тони светна от възторг. — Толкова исках да видя и Дел. Беше много хубава.

— Няма да я видиш.

«Май не си за това училище.»

— Аракси беше виновен — тихо каза Тони. — Няма да ме издъниш, нали? Ти си за Етиен, видяла си, че беше така.

Тя провери съзнанието му.

«Хм, мил страхливец? Може би умееш някоя дребна хитринка, за да те търпят наоколо, но не си опасен… Май не си.»

— Защо да те дъня? Тук съм, за да стана офицер, а не доносник.

— Аха. — Тони отпи от сока, избърса с ръкав капчиците от прозрачната маса и се усмихна доволно.

«Баща му работи за Лестад. Ще е добро прикритие да ми бъде приятел… Страхливецът на випуска. Пак се натресох, Етиен! Ако не побързаш, ще откача. Всичко в живота ми е откачено.»

— Можем да бъдем приятели. — Леона го изучаваше. Прическата му наподобяваше шапка за плуване, униформата му стоеше като подарена.

— Супер! — Радостта му изглеждаше искрена. — Аз нямам много приятели тук, но… Иначе живея интересно. Ще ти покажа това-онова… Ама няма да ме дъниш!

Тя поклати глава.

— Никога не дъня приятели.

«И говоря само истината… Ха-ха! Мисля, че си търсиш проблеми, Тони. Току-що намери един, от големите.»

* * *

Гаражът на Рубенс не беше най-удобното място за тайна среща. Етиен го разбра още с влизането си. Лъхнаха го горещина и миризма на спарено.

— Съжалявам за неудобството — започна той, докато оглеждаше събралите се. Бяха дошли повече от двайсет човека. — Важно е, а да излезем така масово отвън сега е опасно. Опасно е и да говорим в спортна зала. Там могат да ни изненадат.

— Стига, Етиен, знаеш, че само чакаме знак — обади се Рубенс. — Всички виждат какво става. Дядо ми смята, че «Алианс Сикрет» са се самозабравили много отдавна. Има все още живи, които помнят анархията отвън. Времето, когато децата са съдили родителите си за един шамар… В света са умирали по над хиляда човека на ден от катастрофи и още толкова от инциденти… всякакви бруталии, дрога, алкохол, садизъм…

— Какво помнят? — ядоса се Елси. — Каквото им е позволено, наредено… Знаем ли? Нещо се е очаквало през две и дванайсета. Нещо е станало! После — пълна мъгла… Живеело се е под земята. Казват, че имало програма «Ноев ковчег», че са използвани бившите метра, канализации… Казват, но кое е истината?! Защо всички слухове… знаеш, идват от клас две…

— Да, наистина. Защо не се знае нищо за тогава? За жертвите, оцелелите… — обади се Лиа. — Някои мислят, че е имало милиони жертви. Историята е променена, но се говори, че човечеството е населявало цялата Земя… Сега едва ли сме повече от двайсет-трийсет хиляди.

— Наистина ли мислите, че всички от клас две са дебили?

— Има живи, които помнят, май подтискането на спомени има временен ефект… частичен, а не са убили всички — натърти Рубенс. — Не помнят достатъчно, това е проблемът. Аз вярвам, че е имало бум на пророци, телепати… Идеалистите от всякакъв вид са триумфирали… За кратко, но е било, така го усещам.

— Избили са ги! — прекъсна го Маркес. — Върви сега, че убеди някого… кажи, пред хората, че ги е имало. Ще те изкарат ку-ку, а после… ще изчезнеш… Защото «Алианс Сикрет» бди за реда. Никой не живее отвън, никой не те убива на улицата, но вече няма различни типове хора… Има само такива, каквито те искат да има.

— Добрите са загубили битката — въздъхна Лиа.

— Крайност се спира само с крайност — каза Етиен. — «Новият ред» е бил необходим на човечеството. Не знам дали имате представа какво означава това. Хилядите умрели на ден, стотиците изоставени деца за седмица… Аз самият знам много малко. Малко е стигнало до нас, и все неща, които да ни убедят, че е по-добре да живеем с въже около врата, но да сме живи… Отвън е било опасно, защото хората са били свободни. Тук, долу, си зависим. Няма къде да се скриеш…

— Пак убиват — каза Лиа, докато се притискаше в Рубенс. Момчето я отдели от себе си, много нежно.

— Така е, Лиа, а после ти казват, че това е инцидент, малко нещо не си видял правилно…

— За мен това не е случайно — извика Маркес. — Умря точно Дел, преди време убиха баща й…

Лиа трепна и стрелна с очи Етиен. Той просто наведе своите.

— Баща й… — гласът й пресекна, но после отново набра сили — той вярваше, че «Алианс Сикрет» ни приспиват. Казваше, че всичко, което ядем и пием, е блъскано с психотропни вещества. Беше го открил!

— Така беше! — Маркес се замисли. — Знаеш ли, бях го забравил, Лиа… Помня, че човекът полудя. Стана инцидент…

— И Рубенс го беше забравил, напомних му днес. Забравяме почти всичко важно… Сигурна съм, че е от храната.

Всички заприказваха по групи. Етиен се потеше, а миризмата го задушаваше. Бяха загубили нишката на разговора и срещата се превръщаше в сбор на параноици.

— Искам справедлив процес, за да дам гласност на случая — натърти той. — Виждам, че Александър Мол е тук. Ал, приеми го като шанс, като предизвикателство.

— Ще те представлявам — усмихна се светлоокият младеж. — Имам само три дела в кариерата си, но… спечелих и трите, все е нещо.

Избухна смях.

— Сега започваш. Успееш ли тук, хората ще те помнят.

— Ако почнем, ще е все тая — изхриптя Рох.

— Напротив — възрази Етиен. — Добре е да ни познават, да виждат в нас победителите. Така ще е по-лесно да ни последват. Да се върнем на делото!

— «Алианс Сикрет» ще се намеси. — Лиа излезе напред, триейки длани. — Могат да ви пратят на «онези» станции… да ви убият. Етиен, обмисли ли го добре? Ами ако утре се окаже, че не помним Дел? Че не е съществувала?!

— Събрал съм доказателства, имам независим адвокат. — Етиен се замисли. — Нека не изпадаме в паника. Не можем да забравим всичко.

— Никой не е независим — обади се Александър. — Но не виждам с какво ще ни излезе Аракси.

— Хора… Пипнали са Константин! — В гаража влетя Роно, очите му блестяха от възбуда. — Аз… на какво вони тука?

— Какво е станало? — попита някой.

— Парфюми от «Мултимага», приятел — хилна се Рубенс. — Колкото сме повече, толкова по-здраво ухае. След малко ще забравиш и името си!

— Онзи… Константин от трети курс, не помниш ли, че ти казах… Съмняваше ме той! Мяткаше се с Олай. Никой не понася Олай. Пък и Константин беше супер съмнителен на практиките. Знае всичко, а нищо не прави. Бях сигурен…

— Роно, събрали сме се за друго — спря го Етиен.

— Сестра ми каза, че ще бачка за «Алианс Сикрет». — Младежът изобщо не го чу.

— Тя нали си е там?

— Не сестра ми… Константин. Взели са го на заплата. Ето как е станало… Като го издънили, той издънил всички. Щели са да смъкнат толкова кредити, че да не пипнат работа цял живот.

— Роно! — повиши глас Етиен. — Компютърните престъпления не са ни приоритет днес.

— Когато станат, той ще ни е враг — вдигна показалец във въздуха Роно. — «Алианс Сикрет» взема най-доброто за себе си.

— Вижте какво — провикна се Рубенс. — Нека говорим за това довечера.

— Ако вземат Ал и Етиен? — попита Лиа. — Ще осъзнаят, че са достатъчно умни, за да са опасни. Знам, че не ми вярвате, но те могат…

— Ако ни вземат, ще си имат експлозив в пазвата — усмихна се Етиен. — Аз ви повиках, за да се видя с Ал и да ви кажа, че по един или друг начин започваме. Каквото и да стане след делото, ще ни постави в изходна позиция.

— Това да беше казал още като дойдох! — възкликна Роно.

— Нямаше да помогне. Хакерите-крадци са ти слабост.

— Слабост са му лесните кредити. — Рубенс се разсмя хъркащо.

Всички се раздвижиха и горещината отново облиза лицето на Етиен с миризливия си език. Той се задави със слюнката си. Напоследък не понасяше тесните помещения.

— Добре, Ал, хайде да се видим някъде навън. — Той отстъпи към вратата. — Другите, до скоро, надявам се… Рубенс, ще те намеря довечера.

 

 

Първият учебен ден в новото училище мина под зоркия поглед на Тони. Момчето не изпускаше Леона нито за миг. Ходеше след нея навсякъде, но тя много бързо осъзна, че неудачникът на класа е най-доброто й прикритие.

«Ще го мъкна с мен, ще го командвам, а той ще ме слуша… Лестад ще хареса нещо такова. Останалите ще ме оставят на мира.»

— Можем да поплуваме след часовете. — Тони отново се пъчеше пред чина й. — Знам едно местенце, където можем да влезем и без карта. Има задна врата, а кодът е…

— Тони, опасно е да правиш такива неща — прекъсна го Леона.

Той се огледа, надвеси се над нея и прошепна:

— Опасно е, но е голям кеф. Трябва да пробваш и… само да не ме издъниш. Казвам ти всичко, защото си за Етиен… и сме приятели вече, нали?

— Тук всички ли бяха за Аракси? — намръщи се Леона.

— Почти. Те не разбират нещо… Всички в «Дуел» са като Аракси. Етиен е само един.

Леона усети, че се оцъкля.

— Защо мислиш така?

— Ти не го ли видя? — почти извика Тони, а после пак се огледа. — Цялата му стратегия беше различна, всичко, което измисли… Има нещо в него. Аз преди гледах «Дуел» само заради томболата. Падат се готини неща, но все не печеля. Избирах си все победителя, ама така, чак като е победил.

«Не си телепат, не си и много умен… все пак, интуицията ти е…»

— Аз харесвам Етиен като мъж — обяви Леона. Тони се смути.

— Аз Дел — смутолеви. — Ще отидем ли на плуване, все пак?

— Да… Хайде да пропуснем последния час. Едно отсъствие не ни събаря.

 

 

Някой «умник» беше сложил код от четири единици. Леона се усмихна на Тони, когато влязоха. Не знаеше защо, но с него се чувстваше по-спокойна, отколкото с Марко.

— Едно, едно, едно, едно… Първото, което пробвах, докато мислех как да го разбия — обяви момчето. — Един ден ще мога много по-големи неща.

— Мечтаеш да си богат?

— Да… само мои кредити. Баща ми е скръндза. Когато е за мен, не дава нищо, а мама е всеки ден в «Мултимага»… Вечер лежи пияна, уфф… и това… да не го издъниш някъде де.

— Не… Понякога се чудя, защо хората се интересуват толкова от дрехите — каза Леона. — И защо се крием толкова?! Майка ти пие… моята умря, защото… Баща ми изобщо не е мъж.

Тони я погледна уплашено.

«Ооо, не е обратен, какво се пулиш?»

— Не е като Етиен, искам да кажа… — Спряха пред апарата за бански костюми. — Та за дрехите, ако живеехме в гората, това нямаше да е важно. Тук нямаме нищо друго. Опаковаме се като скъпи бонбони или по-евтини…

— Аз искам кредити, за да пътувам много — обяви Тони, докато натискаше синьото копче. Банският му се подаде от процепа с мъжко човече над чертичката и той го измъкна. — Искам да отида до станциите… До всички станции. До Луната също, и луните на Марс…

«Ако искаш, мога да ти издействам еднопосочен билет за станцията на Марко.»

Леона прехапа език. Тони беше много по-интересен, отколкото личеше на пръв поглед.

— И аз искам — каза тя. Нейният бански вече я чакаше. Тя посегна към него. — Да отидем да се облечем.

Разделиха се, но Леона не изпускаше съзнанието му. Нещо в него се беше променило, откакто станаха приятели.

«За един ден?!»

Тя самата вече знаеше, че са приятели. Сякаш нареждаше сложен пъзел.

«Най-важната част е Етиен и все пак, аз, мама, Лестад и дори Аракси… Те са там. Те са части от пъзела. Тони също. Тони повече от Марко… Не знам защо е така.»

Отвори първото шкафче. Беше празно. Леона облече червения бански за еднократна употреба. Той почти не се разпъна по тялото й.

«Колко съм кльощава» — каза си тя, но се усмихна. Етиен я обичаше такава. Той я обичаше наистина. Не като Дел, по някакъв съвсем различен начин, но това беше единствената любов, която й трябваше.

— Леона! — Тони се беше появил на вратата на дамската съблекалня. — В басейна няма никой.

— Още по-добре. — Тя изтича при него.

«И ти си доста мършавичък май.»

— Хайде да поплуваме заедно!

— Мислих… ти си нова, защото… — Той я погледна уплашено. — Ако все пак не си избрала партньор за практиката…

— Аз съм ловец номер едно — вирна брадичка тя.

— Е, поне опитах.

«Бързо се отказваш.»

— Така че мога да съм в екип с когото си поискам.

— Да, права си — въздъхна Тони. — Да вървим!

— Ще бъда с теб! — Тя се разсмя на стреснатото му изражение. — Казах, че мога с когото поискам.

Засили се към басейна и скочи, с ръце, изпънати напред. Сега се чувстваше свободна. Не плуваше. Летеше.

— Хайде, Тони!

— Как е водата? — Той проточи крак предпазливо. — Имам студова алергия и…

Тя го хвана за глезена и го дръпна долу. Тони изпищя и разплиска вода навсякъде. Леона се разсмя диво.

— Толкова си забавен.

— Кхъ… кхъ… Не го прави втори път. Можех… да се удавя. Глътнах вода!

 

 

Мракът се спусна малко по-рано от предвиденото, но Етиен не рискува да използва светлината, която носеше в джоба си. Беше взел малко шишенце и все пак реши да е предпазлив.

«Казах му при голямата върба. Ще я намери.»

Отпусна глава на ствола на дървото, изпъна крака напред и зарови пръсти в шумата. Не се тревожеше за делото. Успех или провал щяха да са почти равнозначни за скаутите. Успехът беше важен за него. Той щеше да му донесе много повече от участието в «Дуел».

«Пак мисля за работата… А уж щяхме да правим къщичка тук. С Дел.» Той стисна юмруци, но осъзна, че мислите му бягат все към Леона. Тя беше най-голямата му грижа сега. Ако бунтът започне, детето нямаше да може да завърши училище. Как щеше да я убеди да остане в клас, вместо да го следва? Как въобще ще е спокоен за безопасността й, ако не е при него?

— Етиен! — Някой светна за момент в очите му. Той замижа. — Хванат и убит!

Александър седна до него.

— Уместна шега — изръмжа Етиен.

— Трябва да си по-бдителен след всичко…

— Не се разхождам със «светулка» в ръка.

— Открих нещо. — Гласът на Александър падна с един тон. — Открих ги и ги снимах! Сега ще имаме делото, но…

— Кого си снимал? — прекъсна го Етиен.

— Аракси и Ема… Преместили са ги в университета на «Алианс Сикрет». Пълен пансион и добро образование за убийците.

— Ема не е убийца. — Етиен се замисли. — Става все по-сложно. Баща ми също мрънка да се местим. Имал предложение за по-добра работа в осми сектор… Нещо не ми се връзва. Всички участници изчезват нанякъде семейно.

— Заснел съм как влизат в университета. Успях да се добера до общежитието. Имам снимки на стаите им, свидетелски показания от студенти, техни колеги… Никой не разбра, че снимам.

— «Алианс Сикрет» ще е от другата страна — припомни му Етиен.

— От другата страна ще е просто другият адвокат — разпали се Александър. — Можем да ги победим.

Етиен прокара пръсти по шията си. Беше потен. Напоследък се потеше много.

— Случват се странни неща, Ал — каза тихо. — От известно време сънувам един и същ сън. Баща ми ме бие… Мисля, че съм много малък, най-много на пет години. После майка ми се втурва да го спре и той… Просто й чупи носа. Усещам топлината на кръвта й по кожата си и крещя, ужасен крясък… И се будя.

— Това са кошмари — махна с ръка Александър. — Заради «Дуел», знаеш. Не се е случвало наистина, нали? Няма начин да не го помниш.

— Не се е случвало… Поне така мисля. А ти си свършил добра работа, Ал…

— Ще се справим. С кошмарите също. — Очите на Александър проблеснаха в мрака.

— Сънувах и «поничките»… — Етиен се замисли. — Някой… едно по-голямо момче, трябва да съм бил дете, ми обяснява… Чертае ми на плот цялото устройство на «поничката». Тук живеят богатите, тук по-бедните, ето я «паяжината» и «джобовете» за клас две. Всеки лист, всеки джоб… свръзките помежду им. Точно като паяжина! После пуска «опашката»… геотермална електроцентрала, казва. От тук пада вода, по тези тръби… там от другите излиза пара, понеже слизат на голяма дълбочина… Толкова подробно. Говори, чертае…

— Това не се е… не го помниш?! — Александър се огледа напрегнато.

— Не, но е така реално — разпали се Етиен. — Чувам всяка дума, помня гласа му, детайли от чертежа и дори широките нокти на пръстите му… Не го познавам, Ал! Никога не съм го виждал. «Поничката» поема тежестта от налягането на земната маса“ — така казва и се пощипва по носа. Гърбав нос с широки ноздри. Кой сънува така?

— Сега мисли за делото…

„Етиен!“

— Ще го направим! — Етиен се надигна.

„Трябва да те видя! Вечер е, но ще изляза… Ще те чакам на нашето място, колкото е необходимо. Пази се!“

— Леона! — Етиен скочи на крака.

— Какво има? — Александър също се надигна.

— Трябва да вървя, ще говорим утре.

— Няма ли да видиш записите? Да ми покажеш твоите? — Александър бавно се изправи. На фона на бялата луна, която висеше над върбата, лицето му изглеждаше като икона. Сърдита икона.

— Ето! — Етиен извади джобния си компютър и му го подаде. — Всичко е тук. Извини ме, но трябва да вървя. Не искам още някой да пострада.

 

 

Леона чу шума от стъпките и ги свърза със съзнанието, което държеше. Секунда след това висеше на врата на Етиен. Той я притисна към себе си. Кожата му беше мокра и хладна.

„Тичал си… Не се сърди, моля те! Обещах, но усетих нещо. Има нещо ново в теб… Появи се петно.“

— Успокой се и опитай да ми обясниш. — Етиен я откъсна от себе си и й помогна да седне в шумата. Леона усещаше силните му ръце върху своите, улавяше дъха му, но не отвори очи. Беше се потопила опасно дълбоко в съзнанието му и искаше да остане там. Завинаги.

„Има черно петно, Етиен. Всичко друго си е същото. Помниш ли какво ти казах за съзнанията? Непрекъснато търся твоето. То ми дава… стимулира ме. И сега… Но се е появило нещо.“

— Леона!

Ръцете му обхванаха лицето й.

— Погледни ме, моля те!

Отвори очи и се дръпна назад. В първия момент й се стори, че не е Етиен, после се сети за косата.

— Какво има?

— Мама… при нея се появиха петна. После я обявиха за луда.

— В „Алианс Сикрет“ не би трябвало да има щатен телепат. — Етиен въздъхна, прегърна я и добави: — Имаш някаква теория, нали?

— Още не. — Леона мислеше трескаво. — Все пак, вече започвам да разбирам. Ти и мама имате нещо общо. Нещо повече от това, че съзнанията ви си приличат.

— Когато се появиха тезиии… петна при майка ти, помниш ли нещо необичайно? Някаква причина?

— Като… с „Дуел“. — Леона усети как всичко в него се свива и отпусна глава на гърдите му. — Извинявай! Не се сещам… Баща ми беше груб с мама. Доста често.

Етиен извади шишенцето светлина.

— Трепериш. Тъмнината ли те плаши?

— Не, не… прибери я! — Леона го прегърна още по-силно, а ръката й прибра неговата и шишенцето обратно в джоба му. Беше успяла да зърне очите му. В момента нямаха определен цвят, но й напомниха все познати неща, любими.

— Леона, реших да съдя Аракси. — В гласа му се прокраднаха хладни нотки. — Събрали сме доказателства, адвокатът ми мисли, че имаме големи шансове.

— Нали му плащаш да мисли така — каза Леона.

„В какво се забъркваш, Етиен? Ще те убият!“

— Ще му платя, да, но той е скаут. Приятели сме.

„Ако е безопасно, защо ме подготвяш? Защо ми го казваш?“

— Ако нещо ти се случи… няма да имам никого. — Тя се сети за Тони и се усмихна. — Знаеш ли, имам един нов съученик. Той ти е почитател… Наистина.

— Леона.

— Чакал те е за автограф и мисли, че си… уникален. Казва, че останалите от „Дуел“ са като Аракси…

— Леона… — Той повдигна главата й. — Когато делото свърши, независимо от резултата…

„Не!“

— Ние ще трябва да започнем.

— Онова! — Тя се хвърли на врата му. — Обичам те, Етиен!

— Леона, моля те. — Той отново откъсна ръцете й от себе си. Тя не се обиди. Усещаше неговата обич в болката му. — Не искам да пострадаш.

— Ще бъда с теб. Ще правя каквото ми наредиш. Винаги!

Той въздъхна и погали главата й.

„Не знаеш какво да правиш с мен? Етиен, аз съм телепат! Ще ти бъда полезна… Защо не го разбираш?“

— Не ме ли искаш?

Съзнанието му се сви и помръкна.

— Не мога да те оставя тук, Леона, но и при мен ще е много опасно. Ти си защитена донякъде. Новото училище ти дава сигурност… Ще ти дава, ако стоиш кротко.

— Кротко?! Предадох Марко на Лестад! — извика Леона. Етиен запуши устата й и се огледа.

— По-тихо!

— Семейство Делил замина за трудово-възпитателните станции, заради мен. — Тя откри, че плаче, но не направи опит да спре. — Обясних се в любов на Лестад… Беше ме страх… да не разбере… за теб…

— Леона!

Съзнанието му стана гладко, затвори се в себе си.

„Не му хареса… Няма да каже нищо, все пак. Няма да ме осъди и това е най-лошото.“

— Не мога да остана в този свят. Не мога да бъда същата, след като вече те познавам… След като има изход.

— Казах, че няма да те оставя. Просто разсъждавах кое е по-добро за теб.

— Ти си най-доброто. — Леона се отскубна от него. — Не разбираш ли? Ти си изходът… решението на проблема. Тръгнеш ли, всичко ще потече напред, като река.

— Не бива да оставаме повече тук. — Етиен стана и й подаде ръка.

— Вярваш ли ми? — тихо попита Леона.

— Повече, отколкото съзнанието ми показва.

— Мислиш ли, че мога да греша? — Леона стисна ръката му. Тръгнаха към тунела интуитивно. В мрака реалността преливаше в сън. Небето поглъщаше последните остатъци от слънчевата светлина.

— Не знам, Леона. Аз самият мога да бъркам за много неща. Единственият начин да разберем, е… Просто ще го направим.

 

 

Няколко дни приятелство с Тони бяха достатъчни на Леона да го опознае и да прецени риска.

„Страхлив е до козирката… хм, не че често я носи… Но пък е лоялен. Когато Луис го нападна за «Дуел», защити Етиен, въпреки че изяде юмрук в корема. Вкара дори убийствен хумор… Тони! Защо непрекъснато се сещам за него? Какво прави, какво не прави?!“

Леона усещаше, че се вкопчва в новия си приятел. Освен практиката, където се представяше отлично, дори на маршировките часовете оставаха в мъгла.

„Ако Етиен побърза… само да не му направят нещо. Това дело. Ако всичко започне сега, ще се отърва…“

— Пак не си тук. — Тони се надвеси над чина й, под звука на училищния звънец. Получи забележка и лицето му посърна.

— От колко часа можеш да избягаш, без да те изключат? — попита Леона.

— Не повече от десет… Гледа ли новините? Етиен ще съди Аракси за убийство! Адвокатът му говори доста добре… Харесах го.

Леона се задави със слюнката си. Мисълта й се втурна към съзнанието на Етиен. Откри го и се закачи. Беше ведър, но не по стария начин. Като поляна след дъжд.

„Винаги го свързвам със света отвън.“

— Леона… слушаш ли ме?

— Да, да…

— Можем да направим някаква подписка. Чел съм, че така се прави. Да подкрепим Етиен! Всички зрители, които са гледали финала и са… — Той сниши гласа си и се озърна. Съучениците им продължаваха да си говорят по групи. — Не тук, Леона! Ще намерим хора от друго училище, ще…

— Не трябва да се месим! — отсече тя.

„Етиен няма да го одобри… Ще се ядоса!“

— Нали каза, че си му почитателка? — обиди се Тони. — Защо не искаш да го направиш? Един човек ми трябва, само един, и ще се хвана…

„Горкият Тони. Искам, да те вземат дяволите. Искам, но не знам какво трябва и какво не трябва да правим.“

— Ако го подкрепим, ще се вдигне страшен шум. Етиен ще спечели делото и ще го убият! — Постара се да прозвучи зловещо.

— А… глупости. — Но гласът му потрепна.

— Ще убият и нас, малко по-късно. Инцидент, това-онова…

— Леона!

„Съжалявам! Наистина съжалявам, Тони!“

— Стой мирен, за да не пострадаш… Знам го от баща си.

Той беше посърнал. Леона протегна ръка и хвана неговата.

— Ще намерим начин да подкрепим Етиен. Някакъв друг начин, Тони. По-безопасен.

„Хайде, не се цупи, може да те вземем с нас.“

— Знаеш, че няма друг. — Той дръпна ръката си. — Мога да го направя и сам, но…

„Не ти стиска… Това ще ти спаси кожата. Добре е, че си такова шубе.“

— Ще следим делото.

Звънецът биеше отново. Един военен в униформа на вътрешния отдел на „Алианс Сикрет“ нахълта в класната стая и се устреми към тях. Леона се стресна и стана още преди да ги доближи.

— Капитан Лестад ви вика по спешност, госпожице Дим.

Леона отдаде чест. Тони отстъпи пребледнял.

„Не се страхувай, глупчо, аз съм много повече за Етиен от теб!“

Тя стисна рамото му на излизане. Едва преодоля желанието си да го успокои с мисъл.

 

 

Лестад беше бесен. Леона го подуши още във въздуха пред кабинета му, но когато срещна стоманения му поглед, се изплаши.

„Какво е станало? Какво знаеш?!“

— Явявам се по ваша заповед… ъъм…

— Сър! — натърти той. — Повтори го!

— Явявам се по ваша заповед, сър.

„Трябва да се стегна!“

— Казах, че скоро ще ти поставя задача. Междувременно трябваше да си изрядна ученичка.

— Старая се, сър.

„Кой е разбрал, че не внимавам в часовете? Толкова бързо, кой?“

— Снимали са те с Етиен Мюзи. В шейната му!

„Не това, само не Етиен!“

— Провали строго секретна мисия.

„Мисли, мисли…“

— Какво си правила там?

— Взех автограф…

„Не е достатъчно.“

— … и го помолих да ме повози.

— Автограф?!

Съзнанието му се проясни.

„Какво си очаквал?“

— Да, сър. Аз съм негова почитателка.

— Фанатична почитателка? — Лестад я гледаше изучаващо.

„Много повече от фанатична… Пука ли ти?“

— Не точно… Бях избрала него, май ви казах. Той победи и исках да имам автограф. Не знаех, че това ще ви… че ще проваля мисия, сър.

— Гледаш ли новините, Леона? — строго попита Лестад.

„Хукнала съм… Но Етиен ви съди, знам.“

— Не.

— Мюзи е повдигнал обвинение. Иска да съди Аракси Сатир за убийство.

„Ми той си е убиец, мястото му е на станциите. Даже не… Трябва да умре!“

— Не знаех, сър.

— Доколко е важен за теб този… Мюзи?

„Доколко? Ха! Това беше хубав въпрос… До колко?“

— Не е важен, сър. Исках автограф, имам го.

— Направила си глупост — повиши тон Лестад. — Трябва да я поправиш.

„Давай! Пусни ме да го следя и ще мога да го виждам когато си поискам.“

— Трябва ни запис на Мюзи с малко момиче… Имаме теб, но ти ми трябваш.

„Момиче?! Имате ме… Не е това! Не е!“

— Ще трябва да се раздвижиш малко. Да намериш още една „почитателка“ и да отидете за автограф… Ти ще ги снимаш! Искам да има по-интимен момент. Целувка, нещо такова. Да изглежда непринудено.

— Става ли да е момче? — изтърси Леона.

„Какво правя?!“

— Блудство с момченца! Още по-добре. Браво, Леона!

„Не!“

— Искам го до три дни!

„Не мога да направя това… Не мога!“

— Да, сър.

— Свободна си.

— Довиждане, сър.

Тя излезе и се втурна навън. Коридорът започна да се стеснява, да се гърчи пред нея. Искаше да я задуши. Потърси съзнанието на Етиен, но не се закачи. Той беше светъл, беше чист. Тя пое дъх.

„Аз съм по-страхлива от Тони, по-ужасна от Аракси… Аз нямам достойнство. Търся Етиен, защото той е точно обратното на мен. Точно обратното.“

* * *

— Етиен! — Майка му го посрещна на входната врата. Беше угрижена и той я последва до гостната. Отпуснаха се на оранжевия диван от който обикновено гледаха новини. Не пуснаха стената.

— Всичко ще премине, мамо. Няма за какво да се тревожиш — каза той, разсеяно.

— Трябва да знаеш. — Тя се задави, закашля се и очите й се насълзиха. — Първо искам да знаеш, че винаги съм те обичала.

— Любимецът на мама. — Етиен се засмя. — Брат ми ме мразеше за това, когато бяхме малки.

— Той не ти е брат. — Тя го гледаше кротко и сериозно.

— Как?

— Не ми е син.

— Мамо?

— Трябва да знаеш, Етиен. Много е сложно… Ще го използват срещу теб сега. — Тя избърса една сълза. Етиен се взря в зелените й очи, плъзна поглед по мраморно бялата кожа… Не си приличаха по нищо, освен тъмните къдрици.

— Какво става, мамо?

— Нашето семейство… То е създадено, Етиен. Създаде го „Алианс Сикрет“. — Тя изхълца, но се овладя. Пое дъх и продължи решително: — Баща ти и неговият син… Луис…

— Брат ми.

— Не е твой брат! — Тя стисна ръката му. — Изслушай ме! Те са хрътки на службата. По онова време и аз бях офицер… Сега се водя пак, но не съм. Тук вътре — тя посочи гърдите си — … отдавна не съм.

— Аз съм само твой син?

— Да… не… Етиен, ти си детето, което обичах от първия ден. От мига, в който те доведоха.

— Довели са ме? — Той издърпа ръката си от нейната. — Какво става, мамо? „Алианс Сикрет“ ли ти сториха това? Говориш глупости… всички тези неща, заради делото са, нали?

— Трябва да го знаеш заради делото! — настоя тя.

Етиен я погледна стреснато. Беше си спомнил.

— Баща ми… Той, който и да е… счупи носа ти, когато се опита да ме защитиш. Това се е случило, нали?

— Как може… откъде знаеш? — Тя закри устата си с длан.

— Било е истина — извика Етиен. — Защо го сънувам? Защо не го помня… Всъщност, сега вече… спомням си.

— Беше част от експеримента.

— Аз?

— Другите са вече мъртви… Поне повечето.

Етиен се отпусна назад.

— Онова момче, което ми говори за „поничките“… Секторите, в които живеят хората, са все под големи градове. Лондон, Париж, Ню Йорк… там, където е имало… Какво стана с момчето? Слабо, с голям нос…

— Беше от другите. Може би са го депортирали на станциите. — Гласът й пресекна.

— Има два вида хора, удобни и неудобни? — Етиен следеше промените по лицето й. Въпросът му я улучи като куршум.

— Знаеш за хромозома на злото. Баща… Олав говореше за това понякога. Той е лош човек, Етиен, а Луис е студено момче. Ще бъде като него след време. Ще стане същият.

— Бяхме започнали да се разбираме — отрони Етиен.

— Така му е било наредено. Казваха, че си „успешен“… После това с „Дуел“ ги уплаши. Искам да знаеш, че ще те вземат скоро. Ще забравиш за Дел… Всичко, което причинява стрес, всяка негативна емоция… Не го правят още, защото стана публично. Зрителите те познават, но какво ще стане… когато…

— Подтискане на спомени! — Етиен се изправи. — Мислех, че се използва само с медицинска цел. Само ако го поискаш доброволно. Лиа… била е права!

— Аз все още съм ти майка, Етиен. — Тя повдигна уморено очи. — Откажи се от делото. Скрий се някъде, можем да го уредим. Почини си!

— Никога не се крия… мамо. — Той се устреми към вратата. — Поне не помня да съм го правил.

 

 

— Издъних се брутално! — каза Леона, когато откри Тони в коридора. Такъв умислен не го беше виждала.

— О, забелязах! Самият капитан Лестад те покани на чай.

— Стига, Тони! Много по-сериозно е.

„Аз съм си виновна, но трябва да ме чуеш… да ми помогнеш!“

— Не искам да слушам! — отсече момчето.

— А Етиен? Искаш ли да го видиш? Да говориш с него… не като почитател?

„Хайде, кажи «да»! Стига се пули такъв.“

Тони я гледаше подозрително.

— Няма да участвам в нищо — каза накрая. — Ако си ме издънила за нещо, нямаш доказателства… Не ме занимавай повече.

„Ох, страхливецо! Имай ми малко доверие. Трябваш ми!“

— Не си издънен, аз се издъних. — Леона хвана лакътя му и го повлече по посока на най-близкия изход.

„Ще му кажа всичко. Ще рискувам. Пак и пак… Само дано… Етиен. Само това не!“

— Аз съм… двоен агент съм, Тони. Не ми вярваш, но сега ще ти покажа неща. Такива, че ако решиш да ме издъниш, ще ме убият на мига.

— Леона… Аз не съм предател. Не се познавам лично с капитани от „Алианс Сикрет“.

— Това е прикритие! — извика тя. — Трябва да ме чуеш, аз познавам Етиен Мюзи.

„Не ми вярва.“

— Дал ти е автограф и те е целунал по бузата. Така прави с всички момичета.

„Стига глупости!“

— Автографът също е прикритие.

— Отказа да направим подписката. Не искаше да…

— Боях се да не сбъркаме.

„А се надъних още по-жестоко.“

Бяха навлезли в схлупен коридор, който се издигаше и стесняваше бързо. Вървяха и вървяха, докато стигнат изхода от нивото на класа. Тони се задърпа още по-ожесточено.

— Защо сме тук? Какво мислиш да…

Леона откри терминала, огледа се и започна да набира кода.

— Какво правиш?

— Излизаме отвън. Там ще говорим. Там ще дойде и Етиен.

— Няма да участвам. — Тони се дръпна назад и се ослуша. — Защо го правиш? Защо ме…

— Глупак! Излизай, преди да е дошъл някой! — изсъска Леона. — Ползвам кода на баща ми. Ако исках да те издъня, вече щяха да са дошли да те хванат.

— Каза ли на Лестад за подписката?

„Ох, Тони, Тони…“

— Той иска да изкара Етиен педофил. Пука му за твоята подписка.

Вратата зейна отворена, като устата на Тони.

— Тръгвай, преди сам да се… Ще ни чуят!

Излязоха. Повървяха мълчаливо.

— Есен е — каза Тони по някое време. — На стената е по-различно. Ама аз… знаех. Винаги съм знаел, че навън не се умира. Няма дори да се разболеем. Може би всички го знаят, но не им стиска… Все им е едно къде са, ако има с какво да си губят времето.

— Да.

„Трябва да повикам Етиен, но първо Тони трябва да знае… Всичко!“

— Често ли го правиш това? — попита той.

— Почти всеки ден… Никой не следи терминалите при клас две, Тони! Хората са обработени достатъчно. Стоят си мирно.

— А Етиен? Откъде го познаваш?

Сега май й вярваше.

— Етиен е скаут, Тони. Беше прав, като каза, че е уникален. Всички са като Аракси, а той не е…

— Истински скаут? Бунтовник? — Тони изглеждаше щастлив. — Защо не ми каза по-рано, че си… такава.

„Защото си шубе, а те са опасни.“

— Не знаех, че те интересува.

— Каза, че искат да му направят номер?! — сети се Тони. — Но, Леона… Как така хем си с Лестад и знаеш, хем…

„Ако ти кажа всичко… Добре де, стига лъжи!“

— Баща ми работи за него. Помоли ме да участвам в едно разследване.

— Защо теб?

— Предадох мой съученик, Тони… При вас съм, защото го натопих.

Той отново се облещи.

— Няма да го направя втори път. Сега Лестад ми вярва. Разбра, че съм почитателка… Виж какво, те са ни снимали заедно.

— С Етиен?

— Да, и са искали да ни изкарат…

— Уф! — Тони сбърчи нос.

— Само че аз му трябвам все още. Лестад иска да ме използва и за други неща.

„Как да ти кажа най-гадното?“

— Поиска друго дете. — Леона го погледна строго. — Аз се сетих за теб.

— Леона! Какви игри играеш?

— По-тихо!

— Каза, че не си ме…

— Не съм казала името ти… Просто се сетих. Нямам други приятели.

— Сигурно има защо. — Тони седна върху купчинка зелен мъх. — Какви глупости правиш въобще? Защо дойдох тук?

— Няма да те замесвам. Просто се сетих за теб… Сега също. Трябва да предупредим Етиен. Ако не го снимат с теб, ще си намерят някой друг. Ще го натопят и делото няма да има смисъл.

— Аз казах, че трябва да направим нещо… Не като това, де! — прекъсна я Тони. — Колкото повече хора го подкрепят, толкова по-силни ще станем… Той ще дойде ли сега? Наистина ли си го извикала тук?

— Да. Имай търпение. Скоро ще дойде.

 

 

Гората беше спокойна. Слънцето напичаше, като през летен ден. Лъчите му си играеха в оголените клони на дърветата и правеха зайчета в шумата.

Етиен не бързаше. Искаше да види Леона, но не знаеше какво да й каже. За себе си, за петното, което тя откри и за което той вече се досещаше какво може да е. Беше го повикала отчаяно. Повтаряше, че е важно, че трябва да дойде, но повтаряше и да се пази. Да не говори с никого, да не дава автографи на почитатели…

— Какво е открила? — промърмори и откъсна стрък жълта трева. Днес не му се говореше с никого. Дори с Леона. Искаше време да обмисли казаното от майка му.

— Експеримент!

Струваше му се безумно. Огледа се и откри, че несъзнателно върви към мястото на срещата. Продължи натам, питайки се дали не се заблуждава. Не се ли подреждаше твърде лесно пъзелът, с който се бе мъчил толкова години?

„Нещо е станало през две и дванайсета! Хората са се променили… Бунтове, метежи… имало ги е винаги, но тук нещо се губи. Бум от телепати. Хора, хранещи се със слънчева енергия и живеещи от молитва и медитация… Къде са отишли? В «джобовете» на клас две?! Само там се говори за това… Рядко. Имало ли ги е? Имало е… Леона я има! Станало е нещо. Убили са ги или са ги изпратили… Станциите!“

Етиен вдигна очи към лазура над себе си. Ръката му стисна борова клонка. Усети боцкането и мириса й.

„Тук са оставили само… А експериментите?“

Той пусна клонката и продължи нататък, потривайки брадичката си. Не е било трудно да обработят обществото. Ето, дори на него му звучеше безумно. Боеше се дори да мисли за това.

„Не наказанието… Страхът от лудостта. Толкова лесно можеш да загубиш връзката с реалността. Майката на Леона, аз… Не може да е толкова просто. Да го открия… дори с подтиснати спомени. Може ли?!“

Някакъв говор се прокрадна в съзнанието му.

— … можех да измисля, ако ми беше казала. — Беше момчешки глас. Етиен спря и се запромъква натам.

— Не можех да ти кажа. Трябваше ми гаранция, че няма да ме издъниш, точно като на теб… Това с подписката…

Етиен позна гласа на Леона и се ядоса. Беше извела друго дете отвън.

— … това ми дава гаранция, Тони, ако ти ме издъниш, ще кажа за подписката. На кого мислиш, че ще повярва Лестад?

— Леона! — Етиен излезе от укритието на храстите. — Заплахата е най-слабият стимул за лоялността.

— Етиен Мюзи! — Тони скокна като ужилен и остана с отворена уста.

— И аз те помня — усмихна се Етиен. — Първото хлапе, на което дадох автограф… Оригинална прическа.

— Уф. — Леона се нацупи.

— Чакам обяснение. — Етиен се обърна към нея с желание да прозвучи строго. Май не се получи.

— Издъних се. — Леона сведе поглед. После разказа всичко. Съжаляваше най-много за идеята си да намери момче за клопката на Лестад.

— Аз му го предложих! — натърти тя. — Може би нямаше да се досети… По-гадно е от другото. Много по-гадно!

— Нека първо да видим плюсовете. — Етиен се замисли. — Ако не беше се сетила за Тони, нямаше да разбереш какво точно крои Лестад… Изобщо, ако не те бяха снимали с мен, само ако ме бяха хванали с друго хлапе, вече щях да съм „спипан“.

— Гадост! — възмути се Тони.

— Имаме само три дни, Етиен. Какво ще правим? — изплака Леона.

— Моята идея… — плахо се обади Тони — Можем малко да я променим…

— Да не искаш да правиш подписка срещу Лестад. Това е тайна мисия! Как ще докажеш…

— По-спокойно, Леона, нека Тони каже каквото има, нали затова си го довела — намеси се Етиен.

— Може да се направи подписка срещу Аракси иии… Срещу „Дуел“, продуцентите му… Ако се разчуе преди делото…

— Хората сами ще се досетят, че някой може да ме злепостави, защото съм заплаха — продължи Етиен. — Това е добра идея. Ще организирам скаутите. Ще направим протест… Вие не бива да се появявате там при никакви обстоятелства.

— Ако все пак някой почитател се опита да ти поиска автограф? — напомни Леона. — Ако Лестад се подсигури с още някой?

— Ще се пазя от контакти. Спирам автографите… А ти? Ще ти повярва ли капитан Лестад, ако му кажеш, че не си открила начин да се справиш?

— Ще измисля нещо — въздъхна Леона.

— Двамата ще го измислим — каза Тони. — Етиен… ще ме пишеш ли при скаутите?

— Вече си писан. — Етиен се засмя без радост. Леона все още изглеждаше посърнала. Сигурно надничаше в съзнанието му.

— Не се чувствай виновна за нищо. — Той сложи ръка върху главата й. — Всичко е ужасно объркано, Леона! Вината не е твоя. Светът, в който живеем, той е крив… Толкова крив, че трябва и ние да се попрегънем, за да му станем по мярка.

 

 

Леона искаше да остане сама, но им предстоеше практика.

— Защо да ходя на училище? Всичко ще свърши след три дни.

„Той беше «тъмен»… Беше като пред буря. На Тони ли се ядоса толкова… не. Беше такъв още като го повиках.“

— Етиен ти каза да се пазиш. Да не правиш нищо рисковано — напомни Тони.

„Това е удобно за теб, нали? Нищо да не правиш. Как да ти кажа… понякога си мисля, че ако умра… всичко ще свърши. Всичко тук… само Етиен. Той ме държи жива.“

В дрехите й сякаш се просмукваше влага. Скоро не й се бе случвало.

„След катастрофата… затварям се, като мама!“

— Етиен има проблеми. Напрегнат е… Ти не го познаваш — изстреля, за да избяга от мислите си.

— Леона. — Тони я гледаше като възрастен. — Ти и аз също ще се превърнем в проблем, ако правиш глупости. Не видя ли? Той не беше планирал нещата така.

— Да минем през паркинга. По-пряко е. — Леона го поведе натам.

„Ти ще ми даваш акъл пък сега.“

Спомни си за срещата на паркинга пред университета. Там Етиен беше съвсем различен. Въпреки финала на „Дуел“.

„Видях и онзи… Константин. В него има нещо. Освен че е красив, има нещо… Защо мисля за него?“

Винаги, когато някой привлечеше вниманието й, имаше причина. Нещо го свързваше с живота й, рано или късно.

— Той хареса моята идея. — Тони се усмихна смутено. Леона провери съзнанието му. Не беше гордост. Сякаш наистина се радваше.

— На всеки му хрумват добри идеи от време на време.

— А Лестад? Какво ще правиш с него? — тихо попита Тони. — Трябва да го измислим сега, Леона! Нямаме време.

„Не ми пука за Лестад.“

— Ще го убием.

Той се взря в нея втрещено, но продължи да върви. Влязоха в училището.

„Голям бъзльо си. Кой ще заподозре деца? Не че можем да го убием…“

— Не ми се марширува — каза тя.

— Днес носиш знамето… Нали е осемнайсети? — Тони се засмя. — След месец, точно след месец, имам рожден ден.

— Стрелец?!

— А?!

— Зодията ти… Мислех, че Стрелците са по-смели.

— И ти ли си Стрелец? — Тони се нацупи.

— Водолей! Като Етиен… само с дванайсет дена разлика…

— Леона Дим, Тони Виола, закъснявате. — Учителката ги посрещна с хладна строгост. На плаца вече беше строен целият випуск. Леона изтича да вземе знамето.

„Мама казваше, че който вярва в Господ, не се интересува от зодии… Все пак, ние с Етиен… Това е фантастично.“

Тя застана пред строя на своя клас. Лиро и Кармен излязоха от двете й страни. Леона прибра ръце пред гърдите си, вдигайки знамето.

„Защо мама ми говореше такива неща? Защо ме роди такава?“

— Ходооом марш! — изкомандва някой отзад. Замаршируваха. Леона потърси съзнанието на Етиен. Все още беше тъмен облак. Тя се сети за косата му.

„Скоро ще стана на тринайсет! Не е много, но сигурно е имало и по-млади бунтовници в историята… Етиен каза, че имат бебе-скаут. Трябва да го видя, това бебе!“

— Ииизправи редиците! — командваха отзад. — Леви… леви…

Леона маршируваше и държеше знамето по правилник.

„Само в главата ми нищо не е по правилник“

Този път успя да подтисне усмивката си.

 

 

Гаражът на Рубенс отново беше приютил част от скаутите, но днес те бяха значително по-малко. Етиен искаше само тези, които бяха готови да започнат веднага. Той говори кратко. Разкри намеренията на Лестад да се отърве от него по нетрадиционен начин.

— Ако те изкарат педофил, ще повдигнат обвинение — замисли се Александър. — Обществото ще се настрои срещу теб и ще забрави Аракси. Хора умират при инциденти всеки ден, но блудство с деца… А после и да докажем противното, винаги ще остане съмнение.

— Не беше инцидент! — викна Рубенс.

— Казах ви, че ще сбъркате с делото. — Гласът на Лиа трептеше. — Не можем да се борим срещу „Алианс Сикрет“ по легален начин. Те са властта! Могат да купят всеки. Да потулят всичко… Ще се усетят, че сме нещо повече от глуповати спортисти.

— Могат много повече — въздъхна Етиен. Трябваше да им каже. Миризмата на собствената му пот отново го стискаше за гърлото. Видя Леона срещу Лестад, Леона, която предава приятеля си…

„Това трябва да спре. Веднага!“

— Има още нещо. — Етиен се надяваше, че поне в момента Леона не се рови в съзнанието му. — Трябва да го знаете, преди да започнем. Нещо, свързано с мен. Няма да ви хареса.

— Не бързай — хилна се Роно. — Ти и Константин не одобри, но аз съм му почитател. Само ако не го бяха пипнали…

— Аз не съм Етиен Мюзи… Ще нося това име, защото вече е мое, но всъщност не знам кой съм.

— И си педофил, принципно, но не е добре да се доказва… Пил ли си нещо? — Александър се засмя.

— Не се шегувам. Казвам го, защото искам да знаете, че… Олав и Луис не са ми баща и брат. Те са офицери на „Алианс Сикрет“.

— Много хора са такива — моята сестра… — Роно се запъна и спря.

— Семейството ми е… поръчано е от „Алианс Сикрет“. Част съм от някакъв експеримент… Не ме питайте нищо. Искам само да запомните, че ако Олав и Луис поискат да ви сътрудничат по някакъв начин, това ще е номер. Те ще играят против нас. Представа нямаме в какво общество живеем…

— Етиен… Как разбра? — Лиа потрепваше като ударена от светкавица.

— Ако „Алианс Сикрет“ правят такива неща… — Александър също изглеждаше стреснат. — В кое можем да сме сигурни? В кого?

— Не знам, Ал. Ще направим публичен протест тази вечер. Нека хората знаят. Нека ни видят… После ще се покрием до делото.

— Цели… девет дни? — извика Рубенс.

— Ще намерим начин. Ако трябва, ще излезем отвън — настоя Етиен.

— Дано си обмислил нещата добре — въздъхна Лиа.

Етиен гледаше към нея, без да я вижда.

— Какво значи да обмисля добре? — промърмори. В ума му пак се завъртяха Дел… деца… къща в гората… Тогава не знаеше, че дори в собствения си дом е бил само гост. Че няма дом.

— Събра ти се много, Етиен. — Лиа го приближи, вдигна ръка и я отпусна безпомощно. — Човек не мисли трезво… поне аз не мога, когато съм напрегната.

— Напрегната? — Етиен се усмихна. — Бих се радвал да съм напрегнат, Лиа… Вижте, нека се срещнем довечера на площада на сектора. Който дойде, трябва да знае, че започваме.

 

 

Леона се прибра рано. Пейзажът навън й действаше подтискащо.

„Съвсем друго си е в гората и все пак… есента е гадна.“

Майка й я учеше да обича всички сезони. Всичко е дадено от Господ, казваше, а после напомняше, че не бива да говори за това в училище.

„Защото Господ е далече, а «Алианс Сикрет»… Те са навсякъде.“

Леона се прибра, видя обувките на Мила в антрето и изтича в стаята си.

„Глупак! Дори не се досеща какво правя. Мама щеше да ми помогне… Поне щеше да се опита да ме спре. Някой трябва да ме спре!“

Сети се, че често спореше с майка си. Спореха почти за всичко, а когато баща й се върнеше от работа, Леона притихваше.

„Ставах кротка, незабележима… Мама казваше, че малко не слушам, а татко… Той ме поглеждаше и възкликваше: «За това дете ли говорим?»“

Тя потърси съзнанието на Етиен. Беше се прочистило. Сега приличаше на есенно море в спокоен ден.

„… Какво знам аз за морето?!“

Откъде й идваха тези сравнения? Тя едва познаваше природата — истинската природа. Нима все пак носеше частица от нея вътре в себе си?

„Етиен е чист, като света отвън… Той е като космоса, както аз си представям космоса.“

Тя скочи от леглото и реши, че ще отиде на площада. Можеше да направи така, че Етиен да не я забележи, искаше просто да е там.

„А ако ме види Лестад или разбере… Е, нали имам мисия. Трябва да държа Етиен под наблюдение.“

Прииска й се да се обади на Тони. После се отказа. Баща й извика подире й, когато излизаше.

„Или ми се стори?… Ще почакаш! Капитан Лестад ми е поставил задача. Колко удобно!“

Докато вървеше в платното за пешеходци, се чудеше дали Етиен би одобрил мислите й. Той беше прям. Отстояваше идеите си, без да плете мрежи. А тя се криеше от всички.

„Постоянно си измислям… правя каквото ми хрумне. Не мога да спра. Затова се случи всичко. Дел умря… Тя падна в онзи капан заради мен. Етиен не може да го разбере, защото не знае… не може да проумее, че ако беше оживяла… Аракси, този изрод, й направи услуга. Да живееш с шина цял живот…“

Леона спря. Дишаше тежко, а дланите й бяха потни. Осъзнаваше ли Етиен колко е опасна?

„Още съм дете, но сякаш никога не съм била… Винаги са ми вярвали. Винаги съм ги лъгала… Всички!“

Не знаеше дали може да живее по друг начин.

„Етиен! Само пред теб… само на теб казах. Не знам защо. Не мога да те излъжа нито веднъж.“

Унесена в мислите си, бе стигнала края на сектора. Обърна се и тръгна назад, към площада.

 

 

На малката трибуна между фонтаните, където обикновено награждаваха някого или танцуваха балерини по големите празници, седеше младеж с коса до раменете и светли очи. Кръстосал крака, той говореше на събралата се тълпа спокойно, без да повишава глас. Леона се приближи плахо.

— … това, общо взето, е идеята на подписката — обясняваше непознатият. — Изразявайки своето недоволство от продуцентите на шоуто, вие не заемате страна. Дори тези от вас, които са подкрепяли Аракси Сатир, не отстъпват от позицията си, защото, ако Аракси е виновен, колко по-виновни са тези, които трябваше да спрат „Дуел“ още когато Дел падна в капана му. Друг е въпросът защо изобщо се допусна да се направят такива капани.

„Да, бе! Осъдете продуцентите, а на Аракси купете нова шейна… Трябва да е важна клечка, щом може да носи такава коса… Адвокат?!“

Етиен излезе на трибуната и Леона трепна. Тя се прикри зад една висока жена.

— Моят адвокат — започна Етиен — ви разясни накратко каква е целта на подписката ни…

— Аракси е убиец! — извика някой от тълпата.

— Затвор за убиеца!

— Уууу…

— Спокойно! — Етиен вдигна ръце. — Делото, което започвам, е именно срещу Аракси Сатир, но решихме, че подписката трябва да е… Трябва да ангажира всеки от вас. Всеки, който е недоволен. Има вероятност някой от присъстващите да е подкрепял отбора на Аракси през цялото време, а накрая да е бил разочарован. Не само от него. От начина, по който свърши шоуто. От всичко, което стана след това. Аракси уби Дел, това е истина, но му беше позволено да го направи…

— Точно така! — извика жената, зад която се криеше Леона.

„Я трай малко! Като си избрала Аракси, сега ще мълчиш.“

— Прави са — обади се друг. — Трябва да осъдят и продуцентите.

Леона потърси съзнанието на Етиен. Плисна я свежа енергия. Всичко останало беше скрито под нея.

„Как го правиш?“

— Искам да напомня… — обади се адвокатът и отново се възцари тишина. — Че когато са живеели отвън, хората са имали възможността да бъдат граждани. Да създават гражданско общество и да отстояват своите граждански позиции.

— Избивали са се на улицата за дребни кредити — извика някой.

— Отвън… Кой ще те защити там?!

— Деца са убивали!

— Я мълчете!

— Деца са убивали възрастни… Гаврили са се с тях! — настоя белокос господин, с глас като военна сирена.

„И сега го можем, но не ни стиска.“

Леона видя как Етиен отново вдига ръце.

— Свободата е най-тежкото бреме, което човечеството познава — каза той. — Винаги е било така… най-трудно е да вземеш решения, за които сам да носиш отговорност, но не сме се събрали за това. Аз не искам бунт, а справедливост.

Масата въздъхна одобрително.

— Тук, долу, има активен плот, на който всеки от вас може да даде своя глас против продуцентите на „Дуел“. Оставили сме графа за мнения. Преди да въведете личния си код, можете да напишете препоръка към администрацията на „Алианс Сикрет“ и дори към президента на нивото…

Тълпата отново се оживи и се понесе напред, жужейки от мнения и впечатления.

„Идеята на Тони проработи. А аз измислям само глупости“ — каза си Леона, докато се прикриваше така, че Етиен да не я забележи. Беше хванала съзнанието му.

„Спокоен си! Добре… все още не се тревожиш за нищо.“

— Ох! — Някой я настъпи доста грубо. Палецът на десния й крак туптеше като малко сърце.

„По-добре да се махам…“

Чу се писък. Военни шейни нахлуха от четирите посоки на площада, като летящи хищници.

„Етиен!“

Той се огледа в тълпата, преди да извика:

— Без паника! Оттеглете се мирно, не ги предизвиквайте.

„Бягай!“

Адвокатът и още един младеж го хванаха за якето и го повлякоха нанякъде. Слабо момче грабна активния плот и също се скри в тълпата.

„Аз съм в безопасност. Измъквай се!“ — изплашено предаде Леона. Няколко шейни излетяха стремглаво от задната страна на трибуната. Леона усети, че Етиен е в едната.

„Добре… Хайде и аз да се омитам.“

Тя следва известно време някакво гологлаво момче, което се изнизваше много умело към шосето. После сви в първата пресечка. В дъното откри изход за второ ниво.

„Няма да ме проследят… Не би трябвало.“

Потърси терминала на стената. Откри, че тук не й трябва код. Имаше бутон за спешна помощ и обичайните вход-изход.

„Охоо, близо до площада всеки може да премине от другата страна. Оправяй се сам!“

Леона отвори вратата и надникна. Улицата отсреща беше слабо осветена, но доколкото се виждаше, не се различаваше много от тази, по която дойде. Таванът беше нисък, шосето — по-тясно.

„Не сме на «дъното»… В «джоб» съм! Джоб за граждани от второ ниво.“

Тръгна, без да изпуска съзнанието на Етиен. Усещаше някакво напрежение.

„Преследват ли го, или се тревожи за мен?“

Не посмя да му предаде, че е добре. Продължи по улицата, с надежда нататък да стане по-светло. Мракът я мамеше. Не усещаше заплаха, само нещо загадъчно, което я очаква.

„Такива като нас свършват винаги по един и същ начин — беше казала майка й два дни преди да умре. — Не се разкривай пред никого. Опитай се да живееш нормално, да не правиш впечатление. Никой различен няма да оцелее!“

Леона спря. Улицата я бе извела на широко шосе, по което вървеше дете на не повече от шест години. От него лъхна заплаха.

— Ей, къде си тръгнал така? Наблизо ли живееш? — Тя изтича до хлапето. То я гледаше нахално. Изхили се, а после вирна среден пръст пред лицето й.

— Не можеш да говориш… ясно. — Леона го заобиколи и понечи да продължи. Слюнката й имаше вкус на метал.

— Я те пипне батко… я те разчекне — извика хлапето и побягна.

„Я пак?!“ — Тя отново спря. Смисъла на думите успя да си преведе някак, но това дете…

„Бунтовниците от клас две умират лесно.“

— Те са… Едва ли са много нормални, ако от деца… — промърмори тя, но продължи напред. Беше забелязала, че ако нещо я шокира, изгубва чувствата си. Всичко в нея се заключваше.

„Не плача като мама… Паника съм, когато става въпрос за Етиен, но иначе… изобщо не ме е страх. Каквото стане.“

Отсреща идваше шейна. Много очукана, с цвят, който трудно можеше да се определи. Летеше ниско, на няколко педи над шосето. Леона си представи червей в мрачен тунел. Беше виждала червеи в гората. Излизаха след дъжд по пътечките. „Лесно е да ги смажа, ако не си гледам в краката. Те не летят. Пълзят… клас две и за тях.“

Шейната я подмина. Леона разкопча якето си и извади блузата така, че да виси от едната страна.

„Дали ще заприличам на тях?“

Две жени с малко момиченце чакаха на спирката отпред. Дрехите им бяха като онази шейна. Трудно различими една от друга.

„Лицата им…“ — Тя докосна съзнанията им. — „Пълен хаос.“

— Добър вечер! — поздрави и отнесе три изненадани погледа. В очите на по-младата жена имаше и враждебност. Плисна я студ. Нещо лепкаво запъпли по гърба й.

„Май трябва да се връщам. Късно е!“

Отново се вкопчи в съзнанието на Етиен. Той беше напрегнат и концентриран.

„Какво става? Вече трябва да си избягал.“

Дланите й се потяха още по-обилно.

„Ако го хванат? Просто го спипват и го пращат… при Марко.“

— Някой от първо ниво е кривнал при мишките, брат. — Басовият глас на непознатия я стресна. Леона заотстъпва пред двама едри мъже. Единият силно накуцваше.

— Какво искате?

Нишката, на която се държеше връзката с Етиен, се скъса. Леона се концентрира да я поднови. Закачи се.

— Етиен!

Тя полетя назад.

„Какво става? Кипи… съзнанието му кипи… Като вулкан…“

— Момиченце…

Леона усети, че я повдигат.

— Не!

— Какво ти е… Да я сложим тука, брат — говореше някой.

— Етиен…

Леона изгуби връзката. Поднови я отново. Съзнанието му беше притихнало. Нейното се давеше. Пое дъх с отворена уста. Закашля се.

„Спокойно, но… като в сън. Когато спи, го усещам така.“

— Момиченце!

Тя фокусира поглед върху рижобрадото лице, надвесено над нея. Имаше очи с цвят на трева.

— Добре ли си? Нещо ти стана… Ние не сме ти сторили нищо, нали, брат?

Другият закима енергично.

— Аз съм добре — каза Леона. Стана и видя, че са я сложили на скамейката на спирката. Жените и детето бяха изчезнали някъде. — Но той… нещо се случи там…

— Етиен Мюзи? — Рижият се втренчи в нея и се ухили на изненадата й. — Говориш за него, нали? Аз го видях преди време… Тук наблизо, в бара.

Леона провери съзнанието му.

„Какъв е този? Не може да е…“

— Ако дойдеш с мен, ще ти покажа нещо… Кажи й, че съм безобиден, брат! — Той се се разсмя. — После ще те изпратя. Ще те изведа оттук, макар да знаеш… няма да ти е лесно.

„Не ми харесваш.“

— Ще дойда — каза Леона.

— Аз съм Ферис… — Той подаде топчестата си длан и тя видя как ръката й се изгуби в нея. — Ор Ферис — Окото… Няма да се сетиш защо ми викат така.