Алан Маршал
Това е тревата (17)

III

Винаги свързвах конете с живота извън града. Представях си ги сред обширни пасбища, заобиколени от дървета, над тях облаци и синьо небе, те препускат, гривите и опашките се развяват, размахват се като криле… Тяхната сила и мощ намираше израз и смисъл, когато влачеха плугове и жетварски машини или теглеха каруци, натоварени със сено.

Градските коне, впрегнати в каруци с пръст от строежите или във файтони, имаха подути глезени, защото каменната настилка постоянно набиваше копитата им. И те, и товарните коне, които теглеха платформите с бира, или каруците с хляба, както и добре охранените общински коне, които влачеха боклука до ямите извън града — всички те ми приличаха на затворници.

Последните затворници, защото камионите и колите започваха да ги заместват. По изкопите на Лонсдейл Стрит за строежа на огромния магазин „Майер“, мелбърнчани видяха появата на камиони, които отнасяха изкопаната пръст. Видяха и последните коне и каруцари по строежите.

Понякога дървените платформи, издигани от дъното на изкопите до платното на улицата, се оказваха много стръмни за натоварения камион. Моторът се напрягаше, но изхъркваше и замлъкваше. Тогава пред камиона впрягаха товарен кон и го връзваха с вериги. Моторът ръмжеше, подковите на коня отначало се плъзгаха, но все пак успяваха да се закрепят върху дъските и напрегнатото теглене започваше. Камионът пълзеше бавно нагоре по стръмната платформа и се измъкваше на улицата. Там разпрягаха запъхтения кон, облян в пот, и го връщаха обратно в стръмния изкоп, за да продължи да помага за собственото си унищожение.

Поставях се на мястото на градските коне и им приписвах моето негодувание и копнежи. Какви престъпления бяха извършили, за да изтърпяват такова наказание? Какви бяха моите престъпления?

И все пак вратите на моя затвор не бяха заключени. Бягах извън града в края на всяка седмица и там дърветата и птиците ми даваха сила, за да мога отново да се върна към градския живот.

През седмицата често се опитвах да подхвана разговор за красотата на животните, на природата. Искаше ми се да приказвам с някого за ранни утрини със скреж по тревата, за домове, където сутрин за закуска поставяха на масата купи с прясна сметана, а нощем в огнищата горяха големи пънове.

Хората, които срещах при количката, не се интересуваха от подобни неща. С тях можеше да се говори за коне, но състезателни. Виждаха в коня само огромни възможности за обогатяване и щом станеше дума, започваха да обсъждат кой ще победи следната събота.

В петък вечер край количката се струпваха запалянковци по конните състезания и посредници. В тъмнината на някой вход заставаше букмекера, който определяше първоначалните залози. Не се застояваше на едно място — тръгваше нагоре по улицата, после пак се връщаше. При всяко спиране във входа бързо вадеше бележник и драскаше нещо в него, прибираше парите в джоба си и припряно разменяше по няколко думи със струпалите се запалянковци, които правеха залозите.

— Той е като Руби — забеляза Флогър. Имаше предвид една позната проститутка от Колинс Стрит. — Непрекъснато е в движение. Подушва ченгетата като ловджийско куче. Погледни го сега.

Букмекерът носеше скъп костюм и лъснати обуща. Тялото му се издуваше в добре охранена крива от шията до корема, а после рязко хлътваше към краката така, че част от корема увисваше над земята. Лицето му винаги беше зачервено, сякаш бе тичал и той непрекъснато вдигаше глава от бележника и се оглеждаше наоколо като уплашено животно, което пие вода.

Посредниците бяха хитреци с остроноси обувки и впити костюми. Един от тях имаше навика да си чисти ноктите, докато се грееше на огъня пред количката. Обичаше да се заглежда в ръцете си, които бяха тънки и нежни като на жена. Дебнеше под око фермерите дошли в града за надбягванията. Приближаваше се към тях непринудено, заговарваше ги за реколтата, за времето. Имаше богат запас от теми за подхващане на разговор. Например казваше: „Няма да ни дойде лошо един дъжд“ — забележка, която нямаше нищо общо с времето, защото се случваше точно в тоя момент да вали, но създаваше впечатление, че разбира от земеделска работа.

Към гражданите подхождаше по-тънко. Споменаваше мимоходом за старо приятелство с влиятелни собственици на конюшни, за знания и опит, с които беше безценен съветник на собствениците. Това правеше впечатление на алчните за пари, на тези, за които залагането беше болест. Обикновено играчите на тотализатора не бяха доверчиви, но лакомията взимаше връх над подозрителността и заслепяваше разума.

Понякога, според ролята, той се правеше, че участвува в риска заедно с жертвата. Наблюдавах как се отнесе към един младеж, който в разговор с мен призна, че предишната седмица е залагал и спечелил два пъти.

— Как ви вървя миналата събота? — го запита той.

— Не зле — отвърна младият човек, който носеше червена копринена папионка и яркожълти обувки. — Заложих на Родни и Вампайър. Добре бях, но след това заложих на Мъдларк.

— Мъдларк! — посредникът изсумтя презрително. — Мъдларк! Кой ви даде съвет?

— Защо пък! — младият човек се опита да защити избора си. — Мислех, че го пазеха за това. Предишната седмица беше фаворит, но не се класира. В събота много залагаха на него. Какво повече искате?

Посредникът врътна глава, с което показа, че при подобни разсъждения намира за излишно да просвещава младежа по какви показатели може да се избира победител. Такова хлапашко невежество беше недостойно за неговия опит.

Но след като помълча малко, каза замислено, като че ли на себе си.

— В сряда спечелих петдесет, предишната седмица двеста — хм!

— Наистина! — извика завистливо младежът.

Посредникът благоволи да го погледне отново, дори приятелски, като че пред него стоеше мило детенце.

— Човек не губи, когато знае — каза той успокоително.

Младежът сведе очи. Думите му направиха впечатление, защото той почувствува в тях истината, която беше пренебрегнал.

— Да — продължи посредникът, чието внимание бе погълнато от ноктите му, — имам приятел, който ме осведомява. Довечера ще го видя. — Той извади часовника си и погледна младежа. — От къде си?

— От Южен Мелбърн.

— Аз от Англия — излъга посредникът, уверен че тази декларация ще убеди всеки в неговата почтеност. — От скоро съм тук. Там още се учех, но откак дойдох, играя доста сполучливо. Лесно създадох връзки. Но днес моят приятел закъснява. По телефона ми каза, че имал за мен сигурна работа тази вечер.

— Кой кон?

— Не зная още. Той познава треньора и всичко е в ред. Ще ме включи. Ако се разчуе, дяловете ще станат много малки. Тази нощ пращат шифрованата телеграма на собственика. Много са предпазливи. Така че няма съмнение. Конните състезания са голям бизнес. Залагаш всичко, или нищо.

— А не може ли да ме включите? — помоли младежът.

— О, едва ли — гласът на посредника изразяваше съмнение. — Въпросът е моят приятел. Ако разбере, че съм се раздрънкал, никога вече няма да ме приеме.

— Умея да мълча.

— Зная — побърза да го увери посредникът. — Познавам хората. Но… ох, не зная…

Той помисли малко, после като човек взел важно решение, смени тона и каза бързо:

— Слушай, хайде да не е този път. Ще се срещнем тук другия петък и ще те включа в нещо. Може да не е тъй добро като днешното, но ще имаш възможност да си изпразниш джоба.

Младежът почувствува, че го отстраняват точно когато имаше шанс да спечели. Следващият петък беше толкова далеч. Упоритостта, с която посредникът отхвърляше неговото предложение, беше доказателство, че е честен човек.

— Слушайте — каза той, овладял нетърпението си. — Можете да разчитате на мълчанието ми. Искам да заложа само един петак, това е всичко. Няма да повлияе на дяловете. Дайте ми знак, когато приятелят ви каже.

— Не зная — каза посредникът замислено, като мачкаше долната си устна с палеца и показалеца. — За всеки случай, навъртайте се. А, ето го моят човек — добави той.

Бях забелязал, че щом започне да стиска долната си устна с два пръста, този човек се появяваше. Беше широкоплещест, приближаваше се с ръце в джобовете на шлифера, с мрачно лице и никога не се усмихваше. Познавах го добре на вид. Петък вечер винаги идваше край количката за пирожки. Знаех, че работи заедно с посредника. Той чакаше малко по-нагоре по улицата и при дадения знак, излизаше на сцената като актьор.

Посредникът тръгна да го посрещне. Започнаха да говорят, след малко повишиха гласове, тъй че младежът да ги чува.

— Казвам ти, мой приятел е — настояваше посредникът. — Гарантирам, че няма да се разбъбри.

Спорът продължаваше и широкоплещестият постепенно отстъпваше. Най-сетне се съгласи. Посредникът му подаде пачка банкноти по десет лири и другият ги изброи една по една.

— Сто петдесет и пет — каза той с последното движение на пръстите. — С допълнителните пет. — После добави доверително: — Мога да получа най-много двайсет за едно. Отивам в клуба да ги внеса. Ела тук утре вечер в осем и ще си уредим сметките.

— Ще дойда — каза посредникът.

Той изчака партньора си да се отдалечи нагоре по улицата и дойде при младежа.

— Е, подредих те! — каза той, очевидно доволен от резултата. — Дадох пет за теб. Не беше лесно, но утре вечер ще получиш сто.

— Благодаря. — Младият човек извади банкнота от пет лири от джоба си и я подаде на посредника. Бързината, с която този я напъха в джоба си, му подсказа някаква нередност и той се усъмни: — Няма да ме измамиш, нали? — и младежът се усмихна пресилено.

— Господи! Какво говориш! — извика посредникът така изненадано и така престорено ококори очи, че младият човек почти се засрами от съмнението си.

Те разискваха качествата на коня, чието име посредникът му каза, после уговориха да се срещнат следната вечер, за да си получи печалбата. Посредникът искаше да се отърве от него — очите му шареха, оглеждаха се за следващата жертва. И бързо го отпрати.

Флогър ги наблюдаваше през цялото време с безизразно лице. Отидох до него.

— Добре свършена работа — казах аз тъй саркастично, че той ме изгледа.

— Този евтино си плати урока — каза той. — Още по-страшни работи ще видиш, но си струва.

Флогър не се интересуваше от конни състезания. Но като притежател на пони не беше безразличен към конете и винаги слушаше моите разкази за коне, за птици, или за животните, които бях видял в гората предишната неделя. Веднъж му донесох орхидея и той дълго я държа в ръка и я разглежда, без да каже дума. Но забелязах, че я запази.

Той беше недоверчив човек и отначало считаше, че с моите разговори на такива теми преследвам някаква цел. Аз му разправях, а той ме наблюдаваше, преценяваше думите ми, за да разбере що за човек съм, а не заради информацията и идеите, с които се надявах да го заинтересувам. Не беше важно какво казвам, а защо го казвам.

Но аз не се отказвах. Имах нужда от слушател, за да запазя нещата, които ми бяха скъпи, и за него нямаше спасение. Липсваха ми децата — слушателите, които даваха полет на духа ми и на желанието да описвам света така, както го виждах. Знаех че от Флогър не мога да получа разбиране, но той поне ме слушаше. Защо — не ме интересуваше. Достатъчно ми беше да изразя това, което чувствувах.

Случи се обаче нещо, което го промени и след което той по друг начин приемаше моите разкази за природата и живота.

Двама моряци се клатушкаха по улицата. Бяха млади, пияни, готови за скандал. Закачаха минаващите момичета, подиграваха младите мъже с тях. Вървяха уловени здраво един за друг, не само за да се крепят — от което действително се нуждаеха — но и защото ги свързваше най-здравата връзка — общата слабост.

Моряците се връщаха на кораба си, където временната свобода щеше да се пукне като балон и да изчезне под натиска на правилника и дисциплината. Трябваше да пропъдят от съзнанието си спомена за своята невъздържаност през изминалия ден и лошите си предчувствия с някакъв последен „подвиг“.

— По колко са пирожките ти? — запита един от тях Флогър.

— Четири пенса — отвърна Флогър.

— Знаеш ли какво можеш да направиш с тях — произнесе морякът бавно, като се мъчеше да измъкне някакви думи от мътните сенки на съзнанието си. — Можеш да ги напъхаш някъде…

След като се изказа, той отпусна волята си във властта на бирата, която беше изпил, изсмя се високо, олюля се и повлече възхитения си другар през улицата, като викаше самохвално:

— Ще им дам да се разберат! Целия свят ще науча аз! Дявол да го вземе, ще го направя! Чувате ли ме? Това съм аз… Елате тук всички. Проклети разбойници. Четири пенса пирожка. Какво си мисли тоя — че е адмирал на проклетата флота?

Флогър прие обидата с безразличие. Лицето му остана безизразно, тялото спокойно. Но постепенно смисълът на думите проникна до съзнанието му. Той ме погледна изумен, после рязко изви глава към моряците, които криволичеха по платното, стисна челюсти и сви юмруци.

— Какво… — започна той, но пое дълбоко дъх и постепенно се успокои, макар да не ги изпускаше от очи.

От другата страна на улицата, срещу гарата, стоеше още една количка с пирожки. Флогър беше в приятелски отношения със собственика, въпреки че го наричаше „баба“. Предполагах, че причината за това мнение се дължеше на факта, че онзи лъскаше сбруята на понито си и медните обшивки на пещта. Не стига това, ами избърсваше и потеклия сос след всяко ползуване на бутилката. Според Флогър подобно поведение можеше да има само човек, неспособен да се оправи в живота.

Сега моряците очевидно му задаваха въпроса за цената на пирожките. След неговия отговор те казаха нещо, което го накара да отскочи бързо назад в потвърждение на Флогъровото мнение за характера му. Проявата на страх ядоса Флогър, но насърчи моряците и те пристъпиха още по-близо до продавача, за да му обяснят подробно какво би могъл да направи с пирожките си.

Продавачът потърси с поглед Флогър. В мрака побледнялото му лице изглеждаше отчаяно. То молеше за помощ. Флогър смъкна престилката си, метна я върху количката и прекоси улицата. Тръгнах след него.

Може би моряците да се бяха постреснали от решителното му приближаване, но не го показаха. Посрещнаха го със смях и подигравки.

— Върни се при конското си месо, татенце! — извика единият — висок, слаб младеж. След всяка демонстрация на остроумие той се обръщаше към другаря си, за да срещне възхитения му поглед, от който черпеше своето самочувствие и на който явно се крепеше приятелството им.

Флогър се приближи към младежа и застана в тъй позната на хилядите запалянковци от стадиона поза: изправен, главата назад, ръцете свити плътно към гърдите, юмруците насочени напред — също като боец от стара картина.

Това предизвикателство вбеси високия моряк. Той отскочи назад свит, с щръкнали навън лакти като сърпове, започна да се навежда наляво, надясно, дори когато не замахваше да удари, и непрекъснато подскачаше напред-назад. Подражаваше на някой голям боксьор, когото вероятно беше гледал в бой за шампионската титла, и променяше стъпката си или положението на ръцете и краката съобразно образа, който се прокрадваше в размътения му мозък.

В резултат се получаваше карикатура на елегантност и техника. Дори не правеше опит да доближи Флогър. Той се възхищаваше от своите движения и възможността да ги покаже публично го доведе до ентусиазъм, който не би желал да угаси в кървавия сблъсък на юмруците.

Морякът обикаляше Флогър в кръг, като овчарски пес. Приятелят му го следваше по петите и викаше окуражително. Флогър се въртеше, за да бъде с лице към него, но неочаквано изгуби търпение и бързо се вмъкна в размаханите ръце на моряка. Мощните му юмруци се задвижиха като чукове и бързо нанесоха няколко кратки силни удари.

Морякът се сви на две, сякаш се кланяше с дълбоко уважение. Устата му се отвори, а лицето му се изкриви от болка.

Приятелят, ужасен от гледката, се нахвърли върху Флогър и го удари силно по гърдите. Флогър, неподготвен — беше свалил ръце, — политна назад. Токът му се плъзна по паважа. Главата му се удари в слабините на понито и той се смъкна долу между краката му. Уплашеното животно се изправи на задни крака, при което една от железните подкови обърса главата на Флогър и обели цял триъгълник кожа с косата от темето му. Флогър се изправи с обляно в кръв лице.

Продавачът се уплаши от развоя на събитията и за да пропъди хората, които започнаха да се събират около количката, изкрещя: „Полиция“.

Тълпата се пръсна. Двамата моряци хукнаха нагоре по Флиндърс Стрит и след минута край количката останахме само тримата.

Флогър седна на бордюра и сложи глава върху ръцете си. Наведох се и нагласих обелената кожа на място. После сгънах кърпата си за нос на триъгълник и превързах главата му.

Седнах до него и казах:

— Какво смяташ да правим? Мислиш ли, че трябва да отидеш на лекар? — Кръвта се беше просмукала през кърпата и на вид Флогър изглеждаше по-зле, отколкото беше в същност.

— Ами! — той махна презрително с ръка. — Не е дълбоко, нали?

— Подковата на понито обели кожата — казах. — Няма пукнато. Смятам все пак, че трябва да му сложиш нещо.

— Като се прибера в къщи, ще се погрижа — каза той и се изправи.

Няколко минути заедно с продавача, на когото се беше притекъл на помощ, разискваха боя, после се върнахме при количката. Тази вечер се прибра рано.

На следващия ден Флогър ме посрещна усмихнат.

— Нося ти кърпата — каза той и отвори долапчето на количката, където изпрана, изгладена, грижливо сгъната и завита в парче вестник сред хлебчетата, стоеше кърпата.

Той ми я подаде, после отиде към предната част на количката и се върна с една мукавена кутия за обувки.

— Зная, че обичаш животни — каза той, — та ти донесох една костенурка.

Отворих капака и вътре една малка костенурка побърза да скрие глава в бронята си.

След седмица ми донесе кокошка.

— Зная, че обичаш птици — каза той.