Алан Маршал
Това е тревата (16)

II

Една вечер около девет часа от гарата излезе млад мъж. Носеше куфар, привързан с два ремъка. Той остави куфара на тротоара и се огледа. Облечен беше в син костюм, очевидно купуван преди няколко години, когато е бил по-млад и не така добре развит. Сега му беше отеснял. Не носеше яка и връзка.

Явно пристигаше от провинцията и бях сигурен, че ще дойде при количката да пита за хотел.

Наблюдавал бях много хора, които пристигаха от провинцията: те излизаха от гарата, спираха се и се оглеждаха, точно както този мъж сега. Обикновено нямаха роднини в града. Пътуването им често се налагаше поради внезапни заболявания и те пристигаха в Мелбърн, без да са ангажирали предварително хотел. Представях си как са си казвали, когато са се подготвяли за път: „Ще идем за ден-два, ще се настаним в някой хан и ще потърсим добър лекар. Няма да изхарчим много пари“.

Те смятаха, че хотелът, в който ще отседнат, е подобен на този в близкия град, където сигурно преспиват в пазарни дни.

От техния дом градът не им е изглеждал толкова голям, но излезеха ли от гарата, той ги стресваше: шумът и врявата ги удряха като вълна. Пред тях се изправяха високи сгради и пълни с народ улици. Хората бързаха и минаваха покрай тях, без да ги погледнат. Гледката беше изумителна и ги караше да се чувствуват загубени. И тогава зърваха количката с пирожките.

— Я да попитаме онзи човек там — казваше вероятно някой от тях и те пресичаха платното, като се препъваха в тежките торби и поглеждаха уплашено фучащите коли и трамваи, през които трябваше да си проправят път.

Разговарял бях с мнозина от тях. Съжалявах ги. Флогър не се интересуваше от мъж, придружаван от съпругата си — имаше охрана. Интересуваха го провинциалисти, които идваха сами. В тях се криеха възможности, защото обикновено пристигаха с пари. Семействата предоставяше на мен. Знаех подходящи за тях хотели и можех да ги насоча.

Младежът отвъд улицата постоя няколко минути, като се оглеждаше. После прекоси платното и купи една пирожка от Флогър, който не му обърна внимание. Младежът ядеше до мен и явно се чудеше какво да предприеме.

— За дълго ли сте дошли?

— Не зная — отвърна той. — Не зная за колко. Ще ми се да е за дяволски кратко. Работя горе, в гората. Една дъскорезница близо до Мерисвил.

Името Мерисвил събуди в мен картината на огромни дървета с върхове, обвити в мъгла, могъщи стволове, по които кората се пуска надолу на ленти.

— Големи дървета има там — казах.

— Намират се. Някои стигат до сто и осемдесет фута без клоните. Дърво с дънер над сто фута е добро. Те са такива.

— Сечете ли?

— Не. Режа трупите. На двойната резачка, но едната нещо не беше в ред. Сега ме заместват и не съм спокоен. Надявам се, че другарят ми ще внимава да не я прегрява. Казах му, ама той е от ония, дето лесно забравят.

Той говори още малко за другарите си, но беше неспокоен.

— Дойдох да потърся лекар — ненадейно изтърси мъжът. — Не съм добре от една седмица.

— Какво има? — запитах.

— Заразих се от едно момиче, с което излизах. Не е лоша и нямам нищо против нея. Но тя го е имала и аз прихванах.

— Лош късмет. Трябва веднага да отидете на лекар. Много момчета не обръщат внимание.

— И аз тъй мисля. Един приятел ми каза: „Вземи разтвор от селитра. За две седмици ще си като нов“. Но горе в гората няма. Друг, който се лекувал от такова нещо, ми препоръча терпентин с вода и захар. Ужас! Място не можеш да си намериш. Тогава друг ми каза да опитам цинков мехлем, но там няма. Казвам ти, зле бях. Исках да дойда в града. Няма полза от болен човек в работата. Тревожи ме само, че докато се мотая тук в града, другарите ми ще работят вместо мен. Това е бедата. Познавам добре Дон — моят най-добър приятел, с него всичко делим братски. Ако аз не работя, а той работи, дава ми половината от заплатата си. Знаем се с Дон от деца. Винаги сме били заедно. Ето сега живея на негов гръб. Дон разбира, че не съм виновен, естествено. Ах, дявол да го вземе!

Известно време мъжът гледаше втренчено отвъд улицата.

— Познавам едного, който три пъти се е разболявал. По дяволите — на мен втори път няма да се случи!

Той вдигна куфара си.

— Трябва да вървя. Имам адреса на един хотел на Бурк Стрит. Дон веднъж е отсядал там.

— Желая ти успех! — казах.

— Сбогом.

— Каква му е болката? — запита Флогър, докато го гледахме да се отдалечава нагоре по улицата.

— Заразил се.

— Каза ли му да отиде в болницата?

— Не. Трябваше ли?

— Разбира се. Казвай им винаги да отиват в болница. Почти всяка вечер някой младеж пита как да се избави от такава беда. Мелбърн е пълен. Този, с когото говори преди малко, е различен от градските младежи — той си разправя открито, а тия тук са потайни и лесно се обиждат. Внимавай с тях.

От мястото си край количката с пирожките аз научих доста неща за болестта гонорея. Тя беше болестта на гамените и хулиганите. Страхът от заразата ги дебнеше като звяр, готов да скочи от мрака на сексуалните им увлечения, но те говореха за нея с престорено презрение или подигравателно пренебрежение. Някои, които се страхуваха да погледнат истината в очите, я носеха като знаме и я размахваха като символ на своите победи и мъжество. Въобразяваха си, че подобно поведение утвърждава репутацията им на силни мъже и гледаха надменно онези, които се отнасяха нерешително и колебливо към съмнителни връзки.

Не понасях хулиганите, които бродеха из града на банди. Царството им беше в покрайнините. В центъра множеството ги поглъщаше, обезличаваха се и губеха силата си.

Без изключение, всички бяха продукт на разбити семейства, родители алкохолици, на лошо възпитание, което ги прокуждаше от дома и те търсеха сигурност сред тази сган, където верността един към друг и към бандата беше религия.

У дома никой не ги уважаваше. Родителите им считаха, че още са малки и ги третираха като деца. Бащите се караха, бореха се със сила да запазят позициите си. Децата първоначално се съпротивляваха плахо и сълзливо, после се бунтуваха по-силно и обидено и най-накрая се налагаха арогантно и с крясъци.

Растящата младеж искаше уважение. Искаше мнението й да се зачита, да се обсъждат нейните проблеми, да й се възхищават, да я хвалят, да я уважават.

Щом не можеш да получиш тези неща в къщи, ще ги намериш в бандата — ако си груб, твърд и арогантен. И те се стараеха да станат такива. Ако името ти се спомене във вестника по повод побой или дребна кражба, бандата те възхвалява. Ти си личност. Можеш да се перчиш, да предявяваш претенции и да изискваш вярност. Стремяха се към това, което можеха да получат.

Съблазняване на момиче се ценеше високо в бандата. Разговорите на хулиганите се въртяха около момичета или проститутки и те ожесточено ги преследваха. Емоционалните момичета, които не излизаха от танцувалните клубове, предаваха болестта, която бяха получили от някой от тези самохвалковци. Щом сред момчетата се разчуеше, че някое момиче е заразено, те започваха да го избягват и то се принуждаваше да търси компания в други танцувални площадки, където не го познаваха.

Тези момичета не бяха проститутки. Те бяха женският еквивалент на момчетата, които ги преследваха.

Малцината хулугани, с които се запознах, гледаха на мен като на човек извън техния свят, човек който поради своята физика никога не би могъл да участвува в техния живот. Не ме уважаваха, не ме обичаха, едва прикриваха презрението си. Тяхното отношение към хората не се ръководеше от разум, а от чувства. Лесно избухваха и жестоко обиждаха беззащитния човек, който се изпречваше на пътя им.

Когато се приближаваха към количката, аз очаквах напрегнато и с озлобление презрителни подмятания по мой адрес. Ако ме обидеха, отивах при тях и им казвах да се махат така твърдо и с такъв поток от ругатни, че те обикновено се отдръпваха.

Моята непоносимост към обидите радваше Флогър. Понякога той ме насърчаваше и прекъсваше избухването ми с весели викове: „Дай им да разберат!“

Разбира се, присъствието на Флогър ме пазеше. Страхуваха се от него. Той имаше авторитет. Името му се беше появявало във вестниците. Беше грубиян. Беше личност. Беше това, което те мечтаеха да бъдат. Само една негова гневна дума и те изчезваха уплашени.

Пред проститутките хулиганите се чувствуваха неловко и им говореха с уважение. Проститутките не ги удостояваха с внимание. Търговията им цъфтеше сред женените мъже и тези празноглави хлапаци с грубо поведение ги дразнеха.

— Махай се, хлапак. Я върви да си лягаш в къщи — сряза една от тях нахалния младеж, който се опита да й говори фамилиарно, за да направи впечатление на другарите си.

С обещаващи клиенти тези жени се държаха съвсем различно. Нямаше приятелство, независимо какъв беше мъжът, но към опитните мъже с пари в джобовете, които ги заговарваха тихичко и сдържано, тя бяха внимателни. Нищо повече. Очите им оглеждаха хладно и пресметливо, богатият опит им помагаше бързо да съобразяват и преценяват предложението. Няколко минути бяха достатъчни да разберат дали думите на мъжа са продиктувани от тъмно, порочно желание, какъв е опитът му с жени като тях, паричните му възможности, нуждите му.

Мъжете, с които разговаряха, сами ги търсеха, така че нямаха нужда от убеждаване. Бяха главно от провинцията и идваха при количката, след като неспокойно бяха стояли по ъглите на улиците, загледани в минаващите жени. Флогър веднага ги разпознаваше. Преди да заговорят, той знаеше какво търсеха.

В повечето случаи ги съветваше да се навъртат насам до девет часа, когато незаетите момичета слизаха откъм Колинс Стрит да видят няма ли той нещо за тях. Не взимаше комисионна за услугата. Не предлагаше стока.

Мъжете се сменяха, но ми се струваше, че всички си приличаха в едно: измъчваше ги някаква неудовлетвореност. Вероятно считаха, че на другите им върви повече. Бяха избягали за няколко дни от домовете си, в които любовта сигурно вече не съществуваше, за да дойдат тук и да купуват това, което според тях беше нейния символ.

Имаше един тип мъже, на които Флогър отделяше особено внимание: богати безделници, самохвалковци, които често се полюляваха след обедната почерпка и се перчеха с пачки банкноти, които бяха донесли със себе си от фермите или магазините си в провинцията. Винаги женени и винаги питаха: „Знаеш ли къде мога да намеря жена?“

Един такъв тип сега прекоси улицата. Флогър го наблюдаваше и преценяваше несигурната походка, ширината на раменете, ръста му. Инстинктивно разбираше дали човекът пред него може да си служи с юмруци и дали е храбър. Този не беше.

Не чувах какво говорят, но чувствувах, че мъжът се хвали. Видях го да показва пачка банкноти и разбрах какво търси.

След малко Флогър свали престилката си и я окачи на количката. Дойде при мен и ми каза:

— Грижи се за количката. Отивам за малко с този човек. — После огледа дрехите ми, извади една престилка и ми я върза. — Да не се цапаш. Бърши си ръцете в нея.

— Ще се бавиш ли? — запитах и погледнах престилката, с която изглеждах много смешен.

Няма. Около час.

— По дяволите! — извиках разтревожено. — Толкова дълго? Дали ще се справя?

— Ще се справиш.

Флогър тръгна нагоре по Флиндърс Стрит малко пред мъжа, като че ли не бяха заедно. Стараеше се да върви незабелязано, да не се различава от тълпата и изпод наведената си глава поглеждаше да не го познае някой от минувачите. Познаят ли те, ще те запомнят. А ръката на полицията лесно стига от главата на този, който те е запомнил, до твоето рамо.

Мъжът вървеше след Флогър. По едно време той разкърши рамене и оправи връзката си. Вероятно искаше да покаже, че не се страхува от образа на жена си, който го преследваше и укорително го дърпаше за ръкава.

Флогър често ме оставяше да го замествам, за да разговаря с някой човек далеч от любопитни уши във входа на някой магазин. Но тези тайнствени срещи траеха по няколко минути. Никога не бях оставян сам цял час. Заключих, че ще води мъжа до Литъл Лонсдейл Стрит, но защо не си спести ходенето и не му предложи да изчака някое момиче край количката? Чудно наистина.

После се залисах в продаването на пирожките. Познавах редовните клиенти и се радвах на коментарите им за новата ми роля.

— Тази вечер ще има изобилен сос, Боб. Алън е на смяна — каза един работник на другаря си, а после на мен: — Хайде! Вдигни бутилката. Не се стискай като Флогър. Остави я да закъркори.

Аз тръснах бутилката върху пирожките, които ми подаваха, и облях тестото със сос.

— Ха така! — извика работникът. — По дяволите, май че всичко изцапа. Няма значение.

— Горещи пирожки или кренвирши! — виках аз и се стараех да имитирам гласа на Флогър, решен да изпълня ролята си с най-тънките подробности.

— С обилен сос! — изкрещя работникът, като вдигна глава от пирожката, която ядеше и показа омазаната си уста.

Участието в търговията му се хареса и той прихна да се смее, чак се запревива.

— Във всяка пирожка печена мишка — извика другарят му, заразен от веселието.

Двамата намериха, че шегата е чудесна, и шумно и дълго се смяха. Дори когато си тръгнаха, още продължаваха да се смеят.

Флогър се върна и аз му предадох престилката и получените пари.

— Май че поразсипах соса — забелязах аз.

— Няма значение — отвърна той, върза престилката около кръста си и я изпъна върху краката си с ръце. После застана пред огъня, поизправи се и извика силно: — Горещи пирожки или кренвирши!

В гласа му сега имаше нещо ново. Чувствуваше, се някакво облекчение. Отново беше продавач на пирожки и виковете не само го бяха пренесли от едно съществуване в друго, но премахваха отговорността за постъпки в света, от който току-що се беше измъкнал.

След като повика малко, той се усмихна, вече успокоен, че отново почтено печели хляба си с работа, която полицията уважава. После съсредоточи внимание върху ръцете си, като няколко минути разтваряше и затваряше пръсти, накрая бръкна с тях в джоба си и предпазливо измъкна до разреза пачка банкноти и наклони глава, за да я разгледа.

— Къде остави оня? — попитах силно разтревожен.

— Проснат по гръб под брястовете на парка Фицрой.

— По дяволите! — извиках ужасен.

— Нищо му няма. Челюстта ще го боли няколко дена.

— Какво? — почувствувах, че треперя. — Как? Парите ли му взе?

— Да. Мислех, че има повече. Носеше само дванайсет лири.

— Той ще иде в полицията! — извиках в паника. — След минута ще са тук!

Флогър се извърна и ме погледна спокойно.

— Женените мъже никога не се оплакват.

Исках, да му кажа: „Ами ако все пак…“, но знаех, че е прав.

Като разбра, че съм много разтревожен, той каза:

— Забрави го. Ако аз не му бях взел мангизите, първата, с която отидеше, щеше да му ги свие. Такива като него са стреляни зайци. Просто един голям хлапак, от тия, дето носят болести на жените си. Този път ще се прибере у дома здрав и читав.

Понечих да кажа нещо, но той ме прекъсна:

— Ето я.

Грубото му лице бързо се смекчи. Нещо хубаво премахваше горчивите бръчки на лицето му и то просто се изменяше пред очите ми. Беше се изправил и стоеше изпълнен с уважение.

Подобна промяна ставаше и с мен, защото аз споделях чувствата му към малкото момиче, което се приближаваше към нас. Носеше училищна униформа и държеше майка си за ръка. Беше около осемгодишно, с кестенява коса и тъмни очи и вървеше към нас усмихнато, изпълнено с радостно очакване.

Светът, в който живееше, отразяваше качествата, които самата тя притежаваше и които променяха всичко, до което се докоснеше. Под нейния поглед всеки предмет засипваше и отразяваше светлината, която се излъчваше от нея.

Сигурен бях, че живее сред свят от книги и музика, и почтени хора, в дом, в който царят уважение и любов, а не в света на непрекъснатата битка да не потънеш.

Майката беше стройна, елегантна жена и ни се усмихваше с уважение. Тя минаваше всеки четвъртък вечер с дъщеря си и ние с нетърпение очаквахме появата им. Не зная защо, но след като си отидеха, ние ставахме по-сърдечни един към друг и по-добри към всички хора.

Флогър ми призна, че след едно тяхно посещение дал един шилинг в заем на „най-големия негодник“ в Мелбърн.

— Както и да е, имах и полза — оттогава не съм го виждал.

И ето, сега те се появиха пак. Момиченцето дърпаше нетърпеливо ръката на майка си.

— Добър вечер! — Майката спря пред нас и ни поздрави. — Да не сте помислили, че няма да дойдем? — И както приказваше, тя разкопча скъпата си черна кожена чанта, стиснала под мишница няколко пакета.

— Знаехме, че ще минете — отвърна Флогър, а после на малкото момиченце: — Той ви чака цяла вечер, мис.

— Нали! — отвърна тя, щастлива от думите му, защото им вярваше напълно.

Майката пъхна ръка в чантата, извади един морков и го подаде на нетърпеливата си дъщеря.

— Ето.

Момиченцето изтича до понито, което беше извило глава и я наблюдаваше. То взе моркова от ръката на детето с гъвкавите си устни и започна да го хрупа, а момиченцето се наведе напред и поставило длани върху коленете си, гледаше животното с възхищение.

Много пъти я бях виждал така. И всеки път ми се доплакваше.