Към текста

Метаданни

Данни

Година
–1982 (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране и допълнителна корекция
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора - Борислав Давидков

История

  1. — Добавяне

1980 г.

8 януари

Вчера беше Ивановден. Дойдоха гости у дома. Седяхме до късно вечерта, разговаряхме, показах им някои нови картини. Валеше сняг, гостите бяха мои стари приятели и аз трябваше да се радвам — и на празника, и на подаръците, които ми донесоха: един чудесен албум на Ороско, плочи на мои любими композитори, а усещах, че съм тъжен. Спомнях си някогашни празнувания на тоя ден в моето детство — дебелите преспи, замръзналите бродове на Огоста, военната музика, която свиреше до воденицата, спомних си за мъжете, навили на нозете си овчи кожи, които просичаха ледовете на воденичната вада, спомних си за насядалите в колите сред брода селяни, които пиеха греяна ракия, закусваха поръсено с червен пипер зеле и седяло в туршия грозде, подвикваха весело и стреляха с ловджийски пушки към раздвиженото от бавно кръжащите снежинки небе. Тогава аз се радвах и на посветващата с басовете си военна музика, и на врабците, които излитаха над тополите, сепнати от изстрелите, и на гостите, които идваха у дома — със скреж по веждите, с тояжка, за да се бранят от кучетата, с някакъв дребен подарък: ябълка, шепа сушени сливи или студена монетка, пусната в шепата ми от някой мустакат, далечен мой сродник, комуто трябваше да целуна с благодарност ръката…

Аз отдавна изгубих чувството да се радвам. Може би това стана след смъртта на баща ми. А и атмосферата на ония празници изчезна заедно с младите години на нашия живот. Сега, петдесет и тригодишен, връстник на ония, които газеха в димящата от студа река и стреляха към небето със старите ловджийски пушки, си мисля: дали те наистина се радваха дълбоко, с цялото си сърце или така ги виждаха детските ми очи, които даряваха радостта си на всичко, до което се докосваха? Тогава хората живееха по-бедно, оскъден беше залъкът им, но времето не ги пришпорваше така безмилостно. И те имаха празници на душата си.

Ние сме изгубили своите празници на простата човешка радост. С какво ги заменихме?

11 януари

Срещу Нова година купих от пазара в Красно село едно дряново клонче — съвсем скромно в сравнение с натруфените сурвачки, небрежно откършено от витошките храсталаци, с набъбнали пъпки, по които оставаха снежинките, докато го носех до дома. Сложих го в една ваза с вода, радвах му се, докато мина празника, защото дряновото клонче ми спомняше за далечните години на детството, после ме налегнаха делничните грижи и го забравих.

Точно през тия дни станаха промените в Съюза на писателите. Слуховете за избирането на нов председател, за смени в редакциите и др. отдавна вълнуваха пишещите братя. От редица години подобни събития най-много раздвижват мозъците на литературната гилдия. Всеки ден можеш да чуеш слух, че някой е свален или че друг е станал заместник на някого. Рядко ще срещнеш човек, който се вълнува от прочетено произведение. Ранглистата е приготвена от критиците, които знаят откъде ще дойде най-добрата лепта за тях. Оценяват се не книгите, а постовете на ония, които са ги писали. Някои вече имат самочувствието на класици. Един от тях (А.Г.) дойде в издателството и казва: „Абе, какво само с тия Йовков и Елин Пелин! На първо място трябва да излезе съвременната класика…“ Той има предвид не някой друг автор, а себе си… Нямат време да чакат хората! Да получат всичко, докато са живи! А може би усещат, че утрешният ден няма да бъде никак щедър към тях?

Забравената от мен дрянова клонка през това време разцъфнала. Тя не се интересува от мимолетните човешки тревоги и вълнения. Спомнила си е за пролетта, за подсвиркването на косовете и е разцъфтяла — въпреки снега… Дали това не е един урок по вярност и по търпеливост?

16 януари

Връщам се привечер с трамвая. Пътувам с уморени хора. Чанти с туршии, смачкани в блъсканицата хлябове, колбаси, портокали… След дългото чакане по опашките — набързо приготвена вечеря, няколко часа пред телевизора, после сън, след което всичко ще се повтори: отиване на работа в мъгливата утрин, заседания, в които болеем за издаваните книги и разработваме планове за тяхното подобряване, а те от година на година стават все по-неугледни, чаша кафе в писателското кафене, където можеш да чуеш последните клюки — и отново у дома. Един затворен кръг, в който се лутам от години. Мислил съм да напусна издателството. Ще превеждам, няма да остана без залък, но нямам сили да го направя. Навикът ме води към вратата на издателството. Дори когато съм в отпуск привечер наминавам натам. Вече имам навика на някогашните селски волове, които покорно тръгваха към ярема, когато дядо ми вдигаше жеглата…

Човекът, отдаден на литературата, изпитва много огорчения, но той има една голяма награда от живота — да остава насаме с мислите и вълненията си пред белия лист. Времето може с лека ръка да запрати в забравата това, на което човек е обричал най-хубавите си часове, но той, дори ограбен от съдбата, има към какво да се обърне в мигове на болка: към спомена за часовете на оная лъжовна, възвисяваща душата радост, която го е карала да вярва, че има свое, макар и мъничко място, в нечие сърце, в нечия мисъл. Писалката е била неговото копие на Дон Кихот, която той е размахвал пред вятърните мелници на изчезващото време…

19 януари

Отидох да видя Николай (Зидаров — бел. Б.Д.). Оправил се е след операцията и вече ходи на работа. Подарих му книга стихове на Рилке. Николай обича тоя поет. Разлиства страниците и се зачита в строфите за отмъстителните ангели, за смъртта. Говорим за болницата, за безкрайните нощи, когато раната пари като къс нажежено желязо, за стоновете на съседите по легло, за снега, който тихо, с упойващо спокойствие се спуска зад прозореца. С Николай сме приятели повече от три десетилетия. Помня старата печка в редакцията на в. „Септемврийче“, която палеха с дъсчени късове от стари клишета, помня черната мушама на Цветан (Ангелов — бел. Б.Д.), в която — слаб и блед — приличаше на изпаднал немски пленник, помня тихата човечна усмивка на Михаил (Лъкатник — бел. Б.Д.) — най-възрастния от нас, който вече беше печатал стихове в големите литературни списания, беше дружил с Вутимски и другите знаменитости от поетичната бохема и ставаше раздразнителен и злъчен, когато се напиеше… Аз бях най-млад сред тия бедни, бледолики служители на музите, които наивно вярваха, че пътят до Парнас е покрит с рози.

В един зимен ден на 1946 г. Асен Босев напечата първото ми стихотворение. Срещна ме на улицата през пролетта на другата година — бях със син зеблен костюм, станал риж от слънцето, с червена риза от плат, с който покриваха масата на село, когато произнасяха речи — попита ме как живея. „Свързвам горе-долу двата края — отговорих му. — Правя стенвестника на студентската менза, за да ми дават безплатна храна…“ Асен си отмина. През лятото на 1947 г. в Живовци получих телеграма от него: „Ела веднага в София. Назначен си на работа в редакцията.“ Дойдох и започнах. Денем коригирах вестника, нощем четях за изпити и се мъчех да пиша стихове. Тогава се сприятелихме с Николай. Той беше уредник на вестника. Тичаше с една чанта от цинкографията до печатницата и носеше тежките като тухли клишета. Туберкулозата, навестила го във военния затвор, се обаждаше. Гърдите му свистяха и с ръце восъчножълти, разгръщаше листовете, в които със ситен почерк беше нанизал стихове за петъчните пазари в Търговище и за трескавите нощи в Шуменския военен затвор…

Гледам го сега изправен до прозореца, зад който плавно се спускат снежинките. Болестта го е съсипала. На мен също ми идват тъжни мисли… Някога наивно вярвахме, че пътят до Парнас ще бъде лек и радостен. Сега знаем цялата истина. Отмъстителният ангел на Рилке се взира към нас през кръжащия сняг, през голите клони на дърветата, чиито гнезда са пълни с мъгла и мълчание. На какво ли ще се усмихнем, когато неговият меч светне над главите ни? Може би на един друг сняг, който е кръжал над нас през детските години — време на война и недоимък — когато всички у дома са бил живи, когато не е имало безсънни нощи и не ни е измъчвал размисъл…

26 януари

Почина Георги Караславов. Тоя властен и неуморим човек, когото бяхме свикнали да виждаме във всички президиуми, който получи всички отличия, каквито могат да се дадат някому, живя няколко години тежко болен, скован на легло, изгубил надежда за оздравяване след несполучливата операция във Виена.

За него вече не се шумеше, въпреки че излизаха събраните му съчинения.

Критиците, славословили го в годините на неговото административно могъщество, не винаги си спомняха за него, когато се обръщаха към съвременната проза, защото сега се налагаше да слугуват другиму. Караславов остави на литературата ни две книги, които ще се четат и в бъдещите дни: „Снаха“ и „Татул“. В тях успя да надникне в душата на селянина, опита се да покаже драмите му. Може би не му достигнаха сили да нарисува сложни душевни картини, да направи по-дълбоки разрези, да постави по-трайни и по-философски осветлени проблеми, както правят това големите писатели. Малко са у нас авторите, дори сред най-големите, които дават в творчеството си преднина на мисълта, които дават перото в ръката на философа, а не на оня, който върви като послушно кутре след фабулата.

Караславов служи твърде предано на литературните догми. Такъв беше неговият характер. Твърде много политика има в книгите му. Дали тя ще ги направи по-трайни или ще изиграе лоша шега на писателя…

Погребението ще бъде в понеделник. Ще сложат ордените му на червената възглавничка и тогава човек ще види колко ненужни са те, после снегът ще засипе пръстта на неговия гроб. И врабчетата, които се боричкат из гробищните храсти, ще останат в бъдещите дни единствени негови приятели…

А Юрталана ще остане да върви по земята, защото в него ще продължава да живее душата на писателя…

4 април

В Берковската художествена галерия, открита в средата на март, взеха три мои живописни платна: „Паунови пера в синьо“, „Алжирски пейзаж“ и „Портрет на мама“. Бях на откриването. За пръв път мои картини се нареждат до творби на известни майстори. Берковчани са им отредили централно място. Вълнувах се както в часа, когато държах още дъхащата на мастило моя първа книга. Снимаха картините за телевизията, а един професор по живопис ми каза: „Приятно ме изненадва твоето тънко чувство за колорит“. Особено се радваше мама. Тя стоеше до картините, с които беше свикнала у дома и тъжно им се радваше, както се е радвала и на мен, когато съм отивал задълго в Украйна или в казармата преди близо три десетилетия…

13 април

Задържа погледа ми шаване на сенки по гланца на гардероба, вдигнах очи към прозореца и видях, че е завалял сняг. Вече е средата на април, а зимата не иска да си върви. Отидох бос до прозореца, както съм правил през годините на детството, и като усещах с ходилата си все още зимния хлад на пода, погледнах към небето. Млечносиво, размътено, то беше изпълнено с гъсти рояци снежинки, които ми изглеждаха тъмносиви, дори черни. Снежинките бяха необикновено големи, пухкави, не с оная изящна форма на кристалните звездички, които съм задържал за миг върху дланта си, а рехави, безформени, като духнати от вятъра памучни фъндъци — останки от захвърлен на някой балкон стар дюшек. Това беше първото ми, твърде прозаично усещане. Но когато погледът ми свикна със сивотата на небето, цветът на снежинките започна да се избистря, долових ритъма им, който сякаш се подчиняваше на моето дишане, и ме обгърна огромната тишина на небето, която слизаше над още черните тополи, над разкаляните градинки, над подвикванията на децата, протегнали шепи да уловят онова, което цял живот ще се изплъзва из пръстите им. Небесните паяци се люлееха над покривите като пчели, тръгнали на преселение и аз усещах върху устните си меда на тишината и на предчувствието за цъфнали дръвчета.

Снежинките се спускаха над къщите, ставаха по-светли върху фона на опушените фасади и светваха за миг — ослепително бели и чисти — когато калната земя ги поглъщаше…

23 април

Вчера пред Съюза на писателите беше открит мемориал на творците, паднали в бой за свобода. Преди това в една от залите на Японския хотел се състоя събрание. Близо двучасова реч. Кинокамери. Напрегнати фоторепортери, които се стараят да съхранят всеки жест на говорещия върху своите ленти… Вече във всички, главно административни, прояви на писателския съюз се търси помпозност. Предишните разглеждания на годишната литературна продукция вече се наричат дискусии, въпреки че по нищо не се различават. Разликата е само в големия президиум и в бръмченето на кинокамерите. Тия събрания вече не се провеждат, както бе правено много години, в скромния салон на СБП, а в залата на хотел „Москва“, където се състояха международните срещи на писателите. Иначе, като се изключат тия широко отразявани инициативи, нещата в литературата си вървят по старому: размествания в отборното класиране, както казват колоездачите, няма. На някои с щедра ръка се дават бонификации, други въртят педалите, но остават извън класацията.

Докараха ни с автобуси от Японския хотел. Пред Съюза на писателите кордон от гвардейци — червени униформи, пера по шапките. И пак кинокамери. И пак суетня на фоторепортери. Декламации. Речи. Маршове на гвардейската музика. На колене! За почест! Бялото наметало пада и виждаме паметника: бронзова фигура на прострелян пегас, твърде условна, повече прилича на птица с несъразмерно дебели крака, отколкото на оня легендарен кон, който носи с крилете си поезията.

После — празничен коктейл. Радетелите на словото се блъскат край масите, за да пийнат за душата на ония, чиято доблест и величие едва ли някога ще ги осени.

А бронзовият кон ще помахва с опашка, за да пъди досадните мухи на много незаслужени слави и ще гледа как дълбокомъдро лъщят голите темета на пишещите братя, намерили най-реалната житейска радост край бързо оголяващата празнична маса…

15 септември

Няколко дена пиша поема, която озаглавих „Око на птица“. Всичко започна съвсем неочаквано. Към нейната тема ме отведе една мисъл за картината „Танц“ на Матис. Авторът на монографията (това е пътеводител за опознаване на френската живопис в Ермитажа), търси в картината на Матис вечния стремеж на земята към небето и тяхното двуборство. Тая мисъл ме върна към мои предишни стихове, направи ме неспокоен, раздразнителен (както става винаги, когато ми предстои да пиша, а бъдещото произведение е за мен само мъглявина) и аз записах първите стихове върху плика, в който носех вестниците от дневната поща. Нощта ставах няколко пъти да нахвърлям хрумнали ми образи. Взех си джобен бележник и в трамвая на връщане от работа също нахвърлях отделни стихове. Днес поемата е готова. Разбира се имам още да се връщам към нея. Спомням си, че така, на един дъх, с неспокойствие и изтощителна поривност писах „Небесна поема“ и „Прелюд и фуга“. Поправях малко. Стиховете се раждаха изведнъж, сякаш си припомнях нещо писано вече. Някои казват, че вдъхновението идва с потта на челото. Едва ли това е цялата истина. Има мигове, когато човек е с особено, ликуващо възбудена душа и това не може да не се усети в изписаните страници.

4 ноември

Вчера, в 4 часа след полунощ се върнах от Берковица. Пътувах с колата 16 мъчителни часа, за да измина 150-те километра (през Искърското дефиле), които делят Берковица от столицата. Снегът валеше — мек, ласкав, и аз тръгнах с наивната увереност, че Петрохан още не е станал непроходим, а и говорителката от радиото уверяваше, че всички пътища са разчистени и опесъчени. Приятно е да гледаш как чистачката на колата отмита снежинките от стъклото, за да ти покаже белите одежди на дърветата край пътя и дима над покривите, който се издига редом с тополите, приятно е до мига, когато почнеш да усещаш, че гумите започват да се хлъзгат по ледената настилка на планинския път. Само на 2 километра след Бързия — задръстване. Нанизът от автомобили беше голям и аз реших, че няма смисъл да продължавам нагоре, дори ако колоната тръгне.

Познавах зимното коварство на Петроханския проход. Върнах се и поех към Вършец и Враца, за да се прибера у дома през Искърския пролом. Пътят до Вършец, а и по-нататък, докато прекосих Батулията, беше приятен — мек сняг по пътя, през който прозира асфалта, почти никакво движение. Но когато наближих Враца, лека поледица започна да люлее колата. Мама седи до мене и крадешком поглежда през стъклото към катастрофиралия оранжев москвич и към четирима мъже, които се мъчат да го отлепят от крайпътното дърво. Продължаваме пътя, като тайно си мислим, че горчивата чаша ще ни отмине. Но на няколко километра от Враца аз получих първото предупреждение: макар че почти пълзях по нанадолнището, острият завой ме изхвърли от платното и влязох в една нива. Минути след мен още по-навътре в нивата влезе друг автомобил. Може би трябваше да се вслушам в това предупреждение на съдбата и да се върна в Берковица, но аз продължих към Искъра с плахата надежда, че там е по-топло и снегът едва ли се е задържал на пътя. Няма да разказвам за своята изгубена илюзия нито за колебанието си дали няма да стигна по-бързо у дома, ако мина през Ботевград. Избрах пътя край Искъра. Към 16 часа пристигнахме в Своге. Пътният знак сочи: до София — 48 км. Гледам часовника и си мисля: след час — час и половина сме си у дома. Но оттук започна трагедията. Изпреварваха ме коли, забързани към София. По стръмнината се наниза колона, която успях да видя по-добре от върха — червените светлини на колите, гъсто нанизани една до друга, се губеха в дрезгавата мъгла. Колоната спря. Стоим 3 часа. Тъмнина. Студено. Никой не знае какво се е случило. Един казва: катастрофа, едната кола паднала в дефилето, другата препречила пътя. Навярно са я отместили, тръгваме. Не сме изминала и километър — отново стоп. Пак задръстване. Виждам първите смачкани коли избутани в канавките от напиращите по стръмното пътници.

Часът вече е 22. Духва леден вятър. Гледам змийчетата на тънкия сняг по заледения път. Коли боксуват, събират се хора да ги избутат. Тук човещината все още е между нас. Моите колела също приплъзват, но успявам да тръгна. При следващото спиране пътят нагоре е вече невъзможен. Всички опити са напразни. Моля спрелия пред мен човек да ми помогне. Услужете ми с бензин да се прибера до София — казва той. — Върнах се от Петрохан, от пътя за Ботевград също се върнах: при язовир „Бебреш“ катастрофирал автобус и препречил пътя. Нямам бензин. И аз едва ще се прибера — казвам му. Той отказва да бутне колата, за да тръгна. Отказват и други. Тук ще се нощува, казвам на мама. Виждам червените светлинки да се катерят по хълма. Отпадналият сам да ближе раните си. Студено. Мама не губи кураж — цял живот е била такава. Излиза и моли двама спрели зад мен мъже. Те може би съжаляват замръзналата старица, напъват студената ламарина, подхлъзват се и падат, колелата боксуват, но успявам да потегля. До превала има още километър. Дано не спираме до тогава. Спрем ли — край! Пълзя и гледам спрелите на пътя нещастници, настигнати от бедата. Един върти манивелата — акумулаторът му е отказал, друг моли за литър бензин, но никой не му дава. Пътят ми напомня за фронт, който е изгубил своя главнокомандващ. Жертвите остават на бойното поле. Ония, към които съдбата е милостива, продължават. Наблюдавам тая картина, слушам радиото (говорителката съобщава, че всички пътища са опесъчени и пожелава на пътуващите приятни минути с песента „Вали снегът“ на Адамо), гледам мъртвите автомобили от двете страни на пътя — снегът вече ги затрупва — гледам продължаващите напред мерцедеси и опели, те не благоволяват да чакат на мръзнещата опашка, и си мисля колко много тая картина ми наподобява за нашето всекидневие. Ще видиш на тоя заледен път като под лупа всичко онова, което се мъчим да скрием под хубави думи. Ето изпреварващата кола засича точно на превала идващ насреща автобус с деца.

Часът вече е 2 след полунощ. Закъде са тръгнали тия деца? Научих после, че са били на екскурзия. Автобусът едва не се удря в идващия насреща нахалник. С мъка спира на хлъзгавия път и насмалко да се обърне в пропастта. Шофьорът слиза, спират след него десетина мъжаги, издърпват из опела оня, който е тръгнал да изпревари другите. Един го вдига над главата си и го удря върху пътя. Излизат и други хора от забуксувалите коли. Почва невероятен бой. 2 и половина часа след полунощ. Спи ми се и гледам тая картина като епизод от диаболичен филм. Край колите приклекват жени. Пикаят. Толкова часа може ли да се издържи! Това ми изглежда съвсем обикновено. Премазаният от бой нахалник плюе кръв. Отместват колата му и ние продължаваме. Радиото ни забавлява с приятна музика. Снегът отново тихо вали в кадифения глас на Адамо. Боже, ще има ли край тоя път! Всички ли, които трябва да се грижат за пътя, са заспали? Няма ли един човек да въведе ред в тоя хаос на блъскащи се коли? Мина един, викна: „Спокойно, пътят пред вас се опесъчава!“ — и изчезна. Изглежда никъде на земята не се е намерил пясък за тоя път, защото завоите си останаха заледени чак докато стигнахме в низината.

Пристигнах у дома в 4 часа сутринта, неповярвал, че тоя кошмарен път е свършил. Днес чета във вестник „Труд“ изявление на някой си Методи Георгиев от Главно управление на пътищата. Той казва, че състоянието на пътищата, въпреки падналия сняг, е нормално. Всички пътища са проходими… Служителите от пътнотранспортната служба са на крак и се отзовават навсякъде, където е необходимо…

Коментарът е излишен. Някога един приятел ми казваше — вестниците се пишат не за тия, които познават събитието, а за другите. Те не могат да отличат лъжата от истината. Тогава ми се струваше пресилено. Сега го разбирам.

Иска ми се да опиша тая история. В новела или в повест.

5 ноември

Имах намерение да напиша книга с есета. Дори започнах първото от тях „Ехото“, но усещам, че ме завладява темата за пътя. Още всичко е неясно, кълби се в съзнанието ми, размива се или изведнъж виждам съвсем ясно някой негов отрязък (така е било винаги, когато съм започвал нова книга). Историята, която трябва да разкажа, дава богати възможности за размишление, за психологически изследвания, за метафори и алегории. Драмата на заледения път е драма на душата и съвестта. Чувствам се неспокоен, идват ми наум забравени случки, които търсят връзка помежду си, усещам асоциативните мостове, които ще ме прехвърлят от едно събитие към друго.

Трябва да се намерят ритъмът и тоналността на повествованието. Другото — фабулата, на която не разчитам особено, образите на пътуващите, техните илюзии и драми — струва ми се, че няма да ме изправи пред кризи.

Дано да не се лъжа…

7 ноември

Албум на Бонар. Великолепни репродукции, отпечатени в Япония. Обичам тоя художник и колкото повече го опознавам, толкова по-близък ми става. Спомням си с какво възхищение гледах неговите платна в парижкия музей на модерното изкуство, в Ермитажа и в Брюкселската галерия. Това е невероятно богата с багрите и емоционалността си живопис, която най-добре може би ще успее да я усети оня, чиято душа е подвластна на музиката. Стоял съм пред неговите платна и съм имал усещането, че слушам музика. Ту ме е обгръщало ликуващото ехтене на медните инструменти, ту съм долавял как леко се обаждат, като щурци в тревата или като скрити под корен извори, бавни, прозрачни като кристал гласове на флейти… Една изтънчена душа е предавала на четката своите трепети и платното ги е съхранило, за да ни тревожи и възвисява. Винаги, когато съм гледал картини на Бонар съм усещал желание за работа. Той, големият майстор, не ме е карал да се чувствам смутен и безсилен. Напротив — карал ме е да вярвам в това, на което съм посветил дните си.

Той няма славата на редица големи художници. Може би не затова, че е по-слаб от тях: мисля, че неговите най-добри творби могат да стоят без да се притесняват до платната на най-прославените майстори. Неговият живот, преминал без особени събития, дава малко материал, който би интересувал любопитните, търсещите пикантни и драстични страници от живота на твореца. Той не е бил в приют за душевноболни, не си е рязал ухото, не е изоставил всичко, за да отиде на Таити… Подобни неща, като се прибавят към едно голямо творческо дело, правят още по-лъчезарен ореола над челото на мъченика.

А Бонар също е бил мъченик. Но неговата драма не е показана. Това е драмата на самоизгарянето, на вечната неудовлетвореност. Винаги съм си спомнял с вълнение и преклонение пред делото на художника оня миг, когато той вече стар и грохнал, влиза в Музея на модерното изкуство, изважда от джоба малка кутия с бои и започва да поправя своята картина „Цъфнало бадемово дърво“. Пазачът на музея ужасен дръпва ръката на стария чудак и боите се разпиляват по пода. Как смеете, крясва му той, да докосвате картината на господин Бонар! Старецът се навежда да прибере разпилените туби и смутен му отвръща: Това е моя картина. От много месеци се мъча да налучкам зеленото в долния десен ъгъл и нощес ми хрумна какъв трябва да бъде тонът…

Това е една от последните картини на Бонар. Гледам я и чувам бръмчене на пчели. Това е простата и възвишена песен на неговия тих и човечен живот…

8 ноември

Завърших натюрморт с есенни цветя в бежова ваза. Боята съхне и ми е приятно да усещам дъха на лененото масло. 45 мои картини са в Свищов. Показаха ги там във връзка с моето посещение в града. Залата е чудесна. Имаше много хора на откриването. Един човек, облечен във ватенка, дойде да спори с мен: вие сте абстракционист, каза ми той, не бива да забравяте, че изкуството служи на народа! Много пъти съм чувал тия думи. Изкуството има задача да извисява човека, то е място за молитва на душата, а не крайпътно ханче, където можеш да изтърсиш пръстта от цървулите си и да пийнеш кисела, с дъх на конска пот, бира. Никога не съм бил, и по душевен строй не бих могъл да бъда, творец с абстрактно мислене, въпреки че все повече се стремя да преодолея зримото, да предам не предметите и събитията, а усещането за тях, излъчването им, многопластовостта на техните измерения. Това ми се отдава твърде трудно. Може би успях с картината „Море с платноходки“.

Днес моят син навършва 22 години. Колко бързо тече времето. Помня мъгливия ноемврийски ден в Минск, когато получих телеграмата за неговото раждане. Бяхме разделени с майка му и тая вест не можа да заличи с радостното си сияние моята болка. Изпратих телеграма до майка му и подписах в нея най-авторитетните белоруски поети, които споделяха моята радост: Бровка, Максим Танк, Кулешов, Панченко. Не съм попитал дали тая телеграма е запазена.

Борислав има нещо от моя характер: затворен, с малко приятели и хапливо-остроумен, когато го засегнат.

9 ноември

Тази вечер гледах филма „Илюзия“. Вестниците — за пръв път ли? — вдигаха предварителен шум за това ново произведение на българската кинематография. Пред касата — опашка. Рекламата е постигнала своето. Филмът трудно се изглежда до края. Една противна комбинация на авангардистична смелост и сервилност. Сценаристът (той пише и стихове) цял живот се е мъчил да привлече вниманието: и на ръце е ходил, и дрехата си е носил с хастара отвън. А изкуството не се нуждае от фокуси — то иска искреност и честна защита на таланта (ако той въобще съществува).

Затова ми е приятно сега, в късния нощен час, да разлистя книгата на испанската писателка Ана Мария Матуте „Реката“, която купих надвечер. Искрена, честна, човечна книга. Всичко е толкова просто и толкова вълнуващо! Нека клоунът свали своите карнавални дрехи и види в огледалото вечерта, която е изпълнила с глухотата си очите му. Аз искам да остана сам с тая книга, която ми е близка, сякаш разказва за моя живот…

10 ноември

Мислех, че с „Рифовете на далечните звезди“ ще завърша поредицата романи, които започнах преди близо двадесет години. Ето сега неочаквано за мен изниква темата за пътя. Вече нахвърлях пет страници бележки (така съм правил при започването на всяка нова белетристична книга), открих и заглавието: „Зимните сънища на лъвовете“. Сега материалът се натрупва и расте като едно снежна топка, търкулната по нанадолнището. Разказвам на приятели отделни епизоди и откривам в съзнанието си други, за които не съм помислял до сега. Ходя из магазините да оглеждам гипсовите манекени. Утре ще посетя зоологическата градина. Искам да видя празните клетки, в които през лятото са царствали лъвовете.

Чувствам особен душевен подем. Зная, че кризите ще дойдат по-късно, когато седна до белите листа…

16 ноември

Зачитам се отново в Камю. Интересува ме писаното от Малро. За съжаление у нас е преведено твърде малко от него. Камю е по-познат. Бяха издадени „Чумата“, „Чужденецът“, „Падането“, есетата му. Дълбоки, сложни писатели. Скалпелът реже безпощадно и търси сърцевината. Можем да оспорваме техните твърдения за безсмислието на битието, но не можем да не се съгласим, че това са възвишени умове и тях ги довежда до тая драма болката за човека. Нагнетени до експлозия мисли, сривания по измамните свлачища на времето, изправяне, за да се тика отново във върха камъкът на Сизиф… Ние сме слуги на писателството и нерядко обвиняваме ония, които мислят дълбоко и сложно, за да оправдаем своята безпомощност, когато трябва да размишляваме и идеализираме. Надвишаваме ли ги с нещо? Може би с това, че имаме повече илюзии от тях…

25 ноември

Работата над романа потръгна. Започнах да пиша началото, но не ме увлече и го оставих. Напира да влезе в повествованието Есеиста от „Балада за самотните мореплаватели“. В тая книга той участваше епизодично. Тук ще му дам централно място (и на неговия внук, награден за пиесата „Папагал в лозето“ — млад автор, съвременен обигран приспособленец и кариерист). Есеиста ме привлича като образ на безскрупулен, жаден за почести и безсмъртие автор. В негово лице искам да покажа душевната пустота на някои мними литературни величия, които смятат, че вече са обяздили коня. Пиша с лекота, с поривност, което рядко ми се случва.

28 ноември

Тая вечер гледах филма „Камионът“. Доста похвали чух за него. Във филма личи обиграна ръка, но е твърде муден и раздължен. Освен това — доста нахални заемки от тук, от там. Напомня ми филма на Ален Рене с пътуването на камиона в мъглата, „Сенките на забравените прадеди“, „Възнаграждение за страха“…

Имам намерение да включа в новата си книга такъв момент: на бензиностанцията Мартин Калинов вижда камион, който кара ковчег. С него пътуват бащата на мъртвия и неговия малък син. Исках да покажа как в началото на пътя, преди да е започнала драмата на тръгналите по заледените стръмнини, хората съчувстват на сломените от скръбта. После, в среднощното задръстване на пътя, тъй преградила прохода кола със спукана гума поражда не съчувствие, а гняв. Камион с ковчег на мъртвец минава и през филма. Трябва да търся друго решение поради това неочаквано съвпадение.

29 ноември

Посещение на млада поетеса в издателството. Седи срещу мене доста заобленичка, с надигнати от стегнат сутиен гърди — и се оплаква:

— Нося стиховете си по редакциите и вместо да ги прочетат, ме канят в квартирите си — уж да пием кафе. Аз ги режа: „Вие какво? Смятате, че ще вадя лирика изпод полата си?“

— Такава лирика едва ли би имала много приятен аромат… — усмихвам се аз.

— Не се знае… — поглежда ме с премрежен поглед служителката на музите.

1 декември

Днес чух, че Андрей Германов направил опит да се самоубие. Взел голяма доза лекарства и оставил писмо да не го погребват с никакви речи и оплакване. Успели да го спасят. Сега е в болницата, в много тежко състояние. През последните години в неговата поезия се долавяше гласът на неумолимия час. Имаше нещо трагично в поведението и в душевното състояние на тоя човек, когото обичах и познавах като много внимателен и необикновено трудолюбив литератор. Пътували сме с него в Белорусия, били сме весели и уверени, че горчивата чаша няма така скоро да се докосне до устните ни. Сега научавам за неговата драма. Навярно неговото сърце е било най-чувствително и не е могло да понесе разочарованията, които ни поднася животът.

10 декември, Киев

Ето ме отново след шест години в Киев, града на моята младост. Вървя по улиците и се радвам на заснежените паркове, през чиито клони се вижда Днепър, скован от лед. Постоях на булевард „Шевченко“ до хотел „Украйна“, който ми даваше подслон през 1958 и 1959 година. За изминалите повече от две десетилетия тополите на булеварда са станали още по-величествени и техните заскрежени върхари сияят в сивото небе. Случихме се на един етаж в хотел „Киев“ с моя стар приятел Виктор Тулбурс. Както е прието в такива случаи, седнахме да се почерпим. Виктор е доста застарял, декламира ми стихове на румънски, чиито смисъл не разбирам, но долавям драма в тъмната музика на строфите. „Аз съм роден в Молдовия — говори той, — и искам да бъда погребан там, в никому неизвестното село Колушани…“ Да, навлизаме вече в тъжна възраст, щом започваме да си мислим с умиление за родното място, което ще ни отреди последна почивка. Аз, слушайки Виктор, също си мисля за това, но в запустялото Живовци няма да има кът за моето уморено сърце. Там пустотата е превзела всичко. Лятос минах през гробището, за да запаля свещ на татковия гроб. Говедари бяха прекарвали през него добитъка си и всички паметници лежаха съборени в буренака.

Снощи дойде Павличко заедно с поета Михайло Ткач. Вечеряхме, поговорихме до късно, после се разходихме из града. Беше чудесна вечер.

12 декември, Киев

Преди години в такъв зимен ден (без сняг, само с мъгла и пронизваща влага) стоях край Сена, гледайки нейната сива, тежка вода и си припомнях стиховете на Аполинер:

„Под моста «Мирабо» изчезва Сена

и моята любов…“

Знаех, че тя ще изчезне и от моите очи вълните й ще останат глухо да се обаждат в някой мой сън… Сега стоя на стръмнината над Днепър и гледам огромната, чезнеща в мрака река. Помня тая река просторна и весела, засияла от киевския листопад. Тогава бях млад, млади бяха и моите приятели, които лежат сега под снега на Байковото гробище. Разхождахме се по цели нощи из парковете и нападалата шума на кестените шумеше под нозете ни. Тогава и не помислях, че времето така бързо ще изтече, че застанал след години на мъгливия днепърски бряг ще чуя в душата си друг рефрен:

„Отнася под мостове сиви Днепър

и мене — като късче лед…“

13 декември, Киев

Скулптура в снежния парк. Висока стройна фигура от тъмен бронз. Това е паметник на Мария Занковецка — прочута украинска актриса, изваян от ръката на Галина Калченко. Има нещо възвишено и драматично във фигурата на бронзовата жена, в изражението на лицето й, мокро от топящите се снежинки, и особено в нейните ръце. Те са докоснали дланите си — като за молитва. Но тия дълги изящни пръсти ми напомнят не за човешки ръце, а за криле на птица. Статична фигура, без никакво движение във формите, а имам усещане, че след миг ще чуя плясък на криле. Колко просто и силно е изразила скулпторката стремежа на душата към по-широки простори — към безбрежността, към вечната тайна.

С Галина Калченко се запознах през 1971 година, когато беше юбилеят на Леся Украинка. Млада, красива жена, увенчана със славата на голям скулптор, тя се смееше, шегуваше се, искреше от остроумие и жизнерадост. След няколко години научих за нейната смърт… Сега, когато стоя пред бронзовата фигура на Занковецка, си мисля за Галина. Не знам къде е нейният последен дом, не знам дали ръката на някой ваятел е моделирала нейното прекрасно лице, но като гледам дългите прекрасни пръсти на актрисата — две криле, докоснали се преди да полетят, аз усещам плавните движения на Галина и ми се струва, че в капките, които падат от тия бронзови криле, чувам тихото позвънване на нейния незаглъхнал смях…

23 декември

Гледах през прозорчето на самолета как в далечината се отдръпва Киев. Днепър за последен път изви снага сред снеговете и изчезна… Сбогом на вечерните улици, по които обичах да се разхождам, сбогом на приятелите, на разговорите, на голите кестени по „Крешчатик“… А мислите ме връщат отново там. Аз не мога да се разделя с тоя град, който ми даде толкова радости, приятелства, творчески замисли…

През всичките дни, докато гостувах в Киев аз писах страници от новата си книга „Зимните сънища на лъвовете“. Спомените от Киев навлизаха в повествованието и аз не им се съпротивлявах, въпреки че в първоначалния ми замисъл те отсъстваха. Пишех леко, с просветлена душа и през прозореца на хотела погледът ми търсеше Днепър…