Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)
Корекция
Mandor (2010)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)
Допълнителна корекция
notman (2014)

Издание:

Павел Вежинов. Бариерата

Издателство „Български писател“, София, 1987

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor
  3. — Корекция
  4. — Корекция

5

Тя остана да живее при мен, без да сме говорили за това, така естествено, като гълъбите, които си бяха намерили дом на терасата. Ставаше сутрин рано, движеше се безшумно, като сянка, в огромния празен хол и излизаше така тихо, че дори когато бях буден, не чувах нито стъпките й, нито щракването на секретната брава. Само шумът на водопроводните тръби в банята ми подсказваше, че вече е станала и се къпе. След това виждах нейната влажна хавлия на закачалката. Пред тоалетното огледало се появи нейната четчица за зъби. Скоро разбрах, че се къпе и сутрин, и вечер, с някакво невероятно настървение, сякаш искаше да свали от себе си всичко — тежите миризми на болницата, спомените, последното петънце от своя минал живот. Ставаше все по-измита и чиста, все по-прозрачна, все по-лека. И все по-спокойна в същото време. И всичко по нея сякаш светеше от чистота — от якичката до обувките. Дори и походката й се измени — не приличаше вече на чайка, която крачи край брега на морето. Всичко у нея се поотпусна, устните й сякаш се удължиха, дори нейният унил нос сега ми се виждаше съвсем редовен.

Доротея отиваше на работа към седем часа, връщаше се неизменно в четири. Не знаех къде се храни, не ми беше удобно да питам. Пък отначало и тя малко говореше — и никога за своето минало, никога за своето бъдеще — само за най-обикновени всекидневни неща. Дори в такива случаи фразата й беше някак отривиста и недовършена, за да не кажа неразбрана. Отначало си мислех, че това е някакъв дефект на ума. Много по-късно разбрах колко съм бил несправедлив. Тя просто говореше с хора, които носеше в себе си, които живееха заедно с нейните мисли. Те бяха длъжни да я разбират, така, както тя понякога разбираше дори помислите ми. В края на нашия общ живот тя стана доста словоохотлива — бърбореше за цветя, за дървета, за витрините по улицата, за пътническите бюра, за самолетите, които преминаваха с трясък над града. Само за хора не говореше, дори за своите безобидни колежки.

Никъде не излизаше, не се интересуваше какво става зад стените на нашия дом. Дори телевизора не поглеждаше, сякаш, като котките, не виждаше в него никакъв образ. Докато аз четях нещо, тя седеше неподвижна и замислена, но разбирах, че не скучае. Имах чувството, че носи в себе си всичко, което я интересуваше — до последното цветче или тревица. Това, което е вън — за нея бе вътре, тя можеше да го наблюдава с часове, сякаш се раждаше непрекъснато и непрекъснато се изменяше пред очите й. Много, много рядко на устните й виждах бледичка усмивка, сякаш през ума й минаваше някакъв спомен — един-единствен, който с все сила пестеше.

През свободното си време я учех да чете нотите. Понякога до вечерта подрънквах на пианото, обяснявах й, карах я да го повтаря. Дори не знаех, че в мен съществува преподавателска страст. Откакто бях завършил консерваторията, дори насън я заобикалях. Тя напредваше в тая сложна материя не с дни, а с часове… Това ме изпълваше с малки суетни радости, като че ли нейните успехи бяха мои. Никога не бях се занимавал така с детето си, дори не знаех, че такива грижи могат да представляват някаква радост. И дали в мен не се бяха породили внезапно закъснелите родителски чувства? Не — глупости!… Та тя не беше дете, дори и момиче не беше. Тя си беше жена като всяка друга.

Спомням си деня, когато някакъв оживен женски глас ми съобщи по телефона, че ми се е родил син. Изпитах мигновено разочарование, защото очаквах момиче. Дори не очаквах, просто бях сигурен. Така то бе живяло с месеци в мисълта ми. И след това като че ли никога не можах да му простя тая метаморфоза. Детето беше много живо и шумно, по темперамент приличаше повече на майка си. Не обичам шумни деца. Може би изобщо не обичам деца, особено събрани на едно място. Никога не минавам край училищни дворове, мразя да гледам как децата се блъскат с чанти по стриганите глави. С някаква спонтанна вътрешна неприязън се мъча да се изолирам от техните шумове, колкото и да са невинни, от каквато и естествена среда да идват. Винаги ми се е струвало, че децата на хората в тая ранна възраст с много по-голяма сила проявяват своите спонтанни инстинкти, отколкото децата на животните.

Тъй или иначе, откакто Доротея дойде да живее у дома, аз сякаш позабравих, че има и други хора по света. Моите грижи към детето и досега не бяха на висота. Минавах два-три пъти месечно през старата си квартира, погалвах го разсеяно по главата, давах му омекналия от няколко дни в джоба ми шоколад. И то не ми обръщаше никакво особено внимание, често се опитваше да ме застреля с дървената си пушка. Най-сетне един ден по телефона се обади жена ми, язвителна, както винаги, сега малко повече. Нарече ме „господине“. Има ли намерение господинът да види как живее синът му. Или ако няма такова намерение, защо поне не се интересува по телефона. Да, господинът има такова намерение, но е бил много зает досега, довършвал е своето ново колосално произведение.

— Знам твоите нови произведения — изръмжа тя. — Няма ли да се засрамиш?

— А що се отнася до издръжката — засякох я аз, — ще ти я донеса още утре.

Времето най-сетне се беше затоплило, белият гребен на Витоша ставаше все по-дрипав и кален. Малко по-ниско бе избила бледа зеленина, която преливаше на сочни вълни към полите на планината. Все по-често се качвах на терасата — така наричахме гладкия покрив на нашия небостъргач. Май че я използувах само аз и няколко домашни котки, които гонеха там гълъбите. От въздушната бездна я отделяше невисока преграда. Избягвах да се приближавам до нея, протягах се на някой от платнените шезлонги, с наслада дишах свежия въздух. Между мен и планината имаше само поле, пресечено като с черен тебешир от шосето. Може би някаква малка рекичка, защото тъмнееха ивици върби. Тук-там някое запустяло стопанство, някои изоставени тухларни или някои, които все още димяха, сякаш земята издишваше през цепките си своя отровен дъх. Гледката беше доста парцалива, но на мен ми доставяше удоволствие. Все пак не е като да се простира пред теб фантастичното гробище на антените.

Сега вече не ходя на терасата, просто се страхувам от нея.

На другия ден наистина позвъних на Надя. Тя се позабави оттатък, след това се чу леко шляпане на пантофи. Вратата се отвори, тя ме погледна враждебно и се отмести да вляза. Знам много добре тоя поглед, с който ме е посрещала безброй пъти. Отнякъде изскочи котката, която някога беше моя котка, ласкаво се отри в панталона ми. Жълтата й опашка стоеше изправена като мачта, на която невидимо се развяваше бялото знаме на мира. Наричахме я Коца.

— Как е Коца? — запитах аз.

— Нищо, има запек… Влез де, или забрави къде е вратата?

Не бях забравил, но просто не ми се влизаше. Като се упътих натам, имах чувството, че ще ме хласне с длан някъде между плешките, както се прави с непослушно дете. В хола беше неразтребено, детето го нямаше. Сега ми беше непонятно как съм живял толкова време в тая неразтребена къща.

— Чакай за момент, да се заметна с нещо.

Жена ми имаше лошия навик да се разхожда из къщи с износените си пеньоари и рокли, докато новите й дрехи тъй си и вехтееха в гардероба. И сега беше в някакво вехто памучно поло, без сутиен, плоските й гърди се люлееха с едрите си зърна под тънката материя. Но иначе беше красива жена, макар и доста мършава, с крака на породиста арабска кобила — сухи, елегантни, винаги неспокойни. Лицето й имаше цвят на тютюн, устните — на презрели сливи, проклети, стиснати, енергични. Малцина хора на тоя свят можеха да издържат нейния пламенен, откровено мразещ поглед. Аз дори не се опитвах, това много я дразнеше.

— Как си? — попита тя, докато сядаше на стола си, както винаги малко разкрачена, за да подчертае и по тоя начин своето пълно пренебрежение към света, включително и към мен.

— Нищо особено.

— Тръгнал си с някакво курве! — каза тя почти грубо.

— Не е така! — отвърнах аз и усетих как ноздрите ми се разшириха.

— А как е?…

— Тя е едно роднинско момиче… Студентка е, временно без квартира.

Надя ме погледна презрително.

— Станал си лъжец на всичко отгоре.

— Винаги съм си бил! — отвърнах аз ядосано. — Как човек може да говори с теб откровено. Трябва да се бронира по-напред.

— Вярно ли, че е шантава?

— А теб какво те засяга?

— Мене — не, но имаш дете най-сетне.

— То едва ли се интересува от тия проблеми! — отвърнах аз сухо.

— Да, но утре няма да му бъде все едно какво братче ще има. Или какво сестриче.

— Виж какво, ето ти парите… Ще дойда друг път да видя детето.

— Ти дори не попита къде е, нахал такъв!

Тъй и не разбрах къде е, сърдито крачех към изхода. Всъщност не бях чак толкова сърдит, отдавна бях свикнал с отровния й език. Но в края на краищата не съм се развел с нея, за да търпя отново скандалите й. На вратата едва не прегазих котката, която бе клекнала пред прага и с надежда поглеждаше към ключалката. Навярно и на нея бе омръзнал тоя тормоз. Не оставаше друго, освен да я взема под мишница, за да се изчерпят всичките ни отношения.

Обядвах и се върнах у дома. Пишех музика за филм и както обикновено се случва, трябваше да я завърша за няколко дни. Не ми вървеше особено, някакви гневни, обидени нотки се вмъкнаха в моята музика, а действието се развиваше в една най-обикновена кравеферма. Доячките се спогаждаха добре, само някакъв пройдоха се мъчеше да им развали личните отношения. В края на краищата колективът надделя над дребно-буржоазния индивидуализъм. Това трябваше да изразя някак си с музиката, но не успявах.

Доротея се върна, както обикновено, към четири часа. Изглеждаше доста оживена, с приповдигнато настроение. Тя мина няколко пъти през хола със своята така характерна, малко зашеметена походка, после спря пред мен и каза:

— Аз вече я чувам!

— Какво чуваш!

— Твоята музика! — отвърна тя сериозно.

Тогава не обърнах внимание на думите й, не толкова, колкото на фразата, доста необичайна за момиче с нейния манталитет. Пък в момента тя наистина преписваше нещо мое, което бях представил в издателството. Там от доста време всички я смятаха едва ли не за феномен, за някакво чудо на природата.

— Харесва ли ти? — запитах аз шеговито.

— Да! Разбира се! — отвърна тя спонтанно.

В края на краищата какво толкова чудно, нали с часове я учех да чете нотите. От човек с нейните необикновени и необясними дарби това можеше да се очаква. Пък не ми беше и до музика, в ума ми все още се мотаеше неприятният разговор с Надя. Най-много ме безпокоеше мисълта — как всъщност бе научила за момичето? Ние много рядко излизахме заедно, и то по места, където обикновено не ходят мои познати. Мои — да, но нейни? Може би е доста по-известна, отколкото предполагах, между някои мъжки компании главно. Тая мисъл ми беше толкова неприятна, че неволно съм се намръщил. Кой знае, може да съм станал и за смях всред тях. Известен композитор, приятен, с големи възможности, а ето че се хванал с едно най-обнкновено ресторантско момиче. И шантаво на всичко отгоре, както доста вежливо се бе изразила жена ми.

Така си мислех, докато лежах с вкиснато настроение на диванчето. Изведнъж усетих, че тя ме гледа, и повдигнах глава. Наистина ме гледаше, доста втренчено при това, сякаш се прислушваше в нещо, което никой друг не би могъл да чуе.

— Ти си бил днес при жена си? — каза внезапно тя.

— Откъде знаеш?

— Не, просто питам.

— Вярно е — отвърнах аз.

Тя помълча малко, после добави нервно:

— Това, което си мислиш за мен, не е истина.

Никога досега не ми беше говорила с нервен тон. Нито с повдигнат. Все си мислех, че това е най-главното й качество.

— А ти откъде знаеш какво аз мисля за теб?

Станах от диванчето и минах неспокойно през хола. Сега тя мълчеше, дори не ме поглеждаше. Много неща се бяха натрупали в главата ми, просто не знаех откъде да почна.

— Ти наистина ли четеш мислите ми? — попитах аз нетърпеливо.

— Не знам! Понякога! — отвърна тя смутено.

— Какво значи понякога?

— Много рядко.

— И как става? — Гласът ми беше едва ли не раздразнен.

— Не знам как става — отвърна тя безпомощно. — Не го чувам. Но просто се появява в главата ми.

— Доктор Юрукова говорила ли ти е за телепатия?

— Да, разбира се. И сме правили някои опити.

— Сполучливо?

— Не знам. Изглежда, че не особено… То не става по волята ми, става съвсем внезапно.

— Добре, Доротея. Забрави тоя глупав разговор.

Тя ме погледна и се усмихна, наистина малко посърнало.

Скоро след това при мен дойде домоначалникът, доста износен човек, бивш полковник. Пиореята здраво бе разклатила зъбите му, имах чувството, че ако кихне, ще се разлетят на всички страни. И може би точно затова говореше бавничко и предпазливо:

— Мога ли да вляза за момент?

Въведох го в хола. Беше рано следобед, Доротея още не се беше прибрала. Той поспря и хвърли около себе си широк панорамен поглед, сякаш оглеждаше бойно поле.

— Седнете, полковник.

Ниските модерни кресла не бяха никак удобни за неговия вдървен гръбнак. Костеливите колене щръкнаха до ушите му, кафяви и месести като ластовичи гнезда. Усещах, че се чувствува много притеснен не само поради неудобната си поза.

— Моля да ме извините, господин Манев. Вие знаете колко ви уважаваме, не само аз и синовете ми… Просто не знам как да почна.

— Карайте, полковник! — казах аз. — Като в атака!

Той ме погледна обнадежден. Вече знаех какво ще ми каже…

— Ето, говори се… аз не съм виждал, но се говори, че у вас живеело някакво младо момиче.

— Колко младо? — попитах иронично.

— Доста младо!… В края на краищата вие сте сам човек… Знаете, че не е удобно!

— Вижте какво, полковник, момичето ми е роднина… Няма да го оставя да спи на улицата!

— Да, разбира се, защо да спи на улицата? — Грапавият му безжизнен нос сякаш порасна пред очите ми. — И все пак има закони в тая страна!

— Според вас кой закон съм нарушил?

— Ами тя живее тук без адресен билет.

— Това ли било? — отвърнах аз. — Още утре ще й извадя.

С това нашият делови разговор фактически свърши. Полковникът се чувствуваше безкрайно облекчен, изведнъж се развесели, погледът му стана старчески дружелюбен. Почерпих го чашка хубав коняк, той я огледа внимателно, после каза:

— Да, може!… Жена ми отиде на бани…

Той не се доизказа, внимателно и с наслада изсмука чашката. Когато след малко си отиде, походката му беше доста омекнала. Колко му трябва на един стар човек, за да заклати главата. Едва като останах сам, разбрах, че това, което бях обещал, надали е толкова лесно. Доротея бе дошла у дома без нито една вещ, дори без носна кърпичка. Обзе ме смътна тревога — ами ако изобщо няма никакви документи? Като се върна от работа, аз я започнах от прага. Има ли паспорт? Къде е?

— Ами не знам — каза тя объркано. — Навярно имам. Разбира се, че имам. Но остана при доктор Юрукова.

— Тогава още днес ще отидеш да си го вземеш.

— Не, не! — възкликна тя. — Срам ме е!

Наистина си беше за срам. Съвсем я бяхме забравили, откакто Доротея бе дошла да живее в моя дом. Дори по телефона не се бяхме обадили. И сега как да се явя пред очите й? И в каква роля? На настойник? На съблазнител? Само аз можех да й дам някакво свястно обяснение.

Нямаше какво да се прави, на другия ден седнах в колата. Големият дом мрачно дишаше в сянката на дърветата, но суетнята около него ни най-малко не бе намаляла. Включих се успешно във въртележката и човешкият поток скоро ме отнесе до вратата й. Слава богу, доктор Юрукова бе там, зад бюрото си, тоя път с бляскащи на слънцето очила. Тя ги свали, като влязох, позна ме и едва забележимо се усмихна. Казах й за какво съм дошъл. И не забравих да се извиня, разбира се. Тя прие всичко това така естествено, сякаш моят дом бе само някакъв филиал на нейната болница.

— А как се чувствува сега? — попита Юрукова.

— Струва ми се — много добре. Изрично ме помоли да я извиня, че не се е обадила досега.

— Няма значение — кимна лекарката. — Аз много добре я разбирам. За да се съвземе съвсем, трябва да се откъсне преди всичко от тия спомени. Сега-засега, колкото повече изчезнем ние, толкова по-добре.

Разказах и за нейната нова работа. И за внезапното и горещо увлечение по музиката. Тя ме слушаше малко разсеяно, сякаш мислеше за нещо друго. Не, не мислеше за нищо друго, просто се вслушваше по някакъв свой начин в ехото на думите, в техния скрит смисъл и значение.

— Това е хубаво! — каза тя, когато най-сетне свърших. — И малко опасно в същото време, като всяко друго човешко увлечение. Доротея не бива прекалено да се вълнува. Музиката все пак носи доста емоции.

— Много по-малко, отколкото вие си мислите.

Тя сякаш изчезна в някакъв пад, после отново се появи.

— Аз съм била на един ваш концерт. И знаете ли какво ми направи най-силно впечатление?… Вашата безупречна, изящна логика.

Погледнах я учуден. Откъде тя може да знае това? Дори един критик не би се изразил по такъв начин.

— Какво наричате логика в музиката?

— Не съм специалистка, трудно ми е да обясня. Музика като вашата би била полезна за нея. Но не и тая, която вие наричате съвременна и модерна.

Не знам дали не трябваше да се обидя.

— Не се тревожете — отвърнах аз. — Тая, която преписва в издателството, е преди всичко досадна и скучна. Така че няма опасност.

— Да, вярно е — съгласи се тя. — Дори музиката може да бъде скучна. И може би точно в това се състои нейният парадокс. Във вашата музика например всичко изглежда много точно пресметнато. Но на някой примитивен човек тя може да се стори скучна…

— Може би сте права — отвърнах аз. — В известен смисъл музиката е математика.

Това като че ли я изненада, тя ме погледна с по-жив интерес.

— Едно време харесвах много повече литературата. Но тя наистина не може да бъде така математически съвършена като музиката. Преди всичко думите са много груби, изхабени, даже опорочени. Не може с такъв компрометиран материал да се твори съвършено изкуство.

— Вярно ли е, че сте завършили литература?

— Кой ви каза?

— Доротея.

— Не ви е излъгала. Най-напред завърших литература, а след това медицина.

— Извинете, но не виждам нищо общо между тях.

— И горчиво се лъжете! — отвърна малко троснато лекарката. — И двете имат за обект човека. И човешката душа, разбира се… За съжаление литературата не можа да отговори на някои от най-важните въпроси, които ме интересуваха. И тогава аз се обърнах към медицината.

— А намерихте ли отговорите?

Любопитството ми беше съвсем искрено. Тя някак неопределено се усмихна.

— Не може всички отговори да се намерят наведнъж. Но най-важният от тях като че ли намерих у Доротея.

— Сериозно? И кой точно?

— Е, трябва сам да си го намерите! — отвърна тя шеговито. — Тя го носи неизменно в себе си. А вие сте интелигентен човек.

— Благодаря — казах аз.

— А докога смятате Доротея да живее у вас?

Никак не очаквах тоя въпрос. И в първия миг дори се обърках, но успях да смотолевя някак си:

— Не съм мислил по тоя въпрос.

— Трябва да помислите! — каза тя твърдо. — Тя не бива да се привързва прекалено към вас. Защото след това всяка раздяла ще бъде за нея много болезнена.

— Ако съдя по вашата раздяла, надали е особено вярно.

Усетих, че я засегнах. Тя някак зиморничаво сви рамене, но отвърна съвсем спокойно:

— И толкова по-добре… Това означава, че влиза в своите нормални релси. И все пак бъдете внимателен, при всяко съмнение идвайте да се съветвате.

— Какво значи съмнение? — попитах аз предпазливо. — Тя буквално всеки втори ден намира с какво да име стресне.

— Например?

— Дреболии наистина. Вече ви разказах за нейните телепатии.

— Не, това не бива да ви тревожи! — усмихна се тя. — Тая хубава пъпчица се крие във всяка човешка душа. И все някой ден ще цъфне.

— И смятате, че у нея е вече цъфнала?

— Е, не съвсем. Но аз съм виждала да цъфтят бадеми и по средата на януари. Предлагала ли ви е някой път да летите?

— Не! — стреснах се аз. — Как тъй да летим?

— Както птиците, да речем… Това е една от нейните натрапчиви идеи… Или една от нейните мечти, които най-добре я характеризират. Вие никога ли не сте сънували, че летите?

— Не — отвърнах аз.

— А пък аз съм сънувала. Летяла съм свободно и спокойно като птица. Над езера и над гори. Мислите ли, че това е съвсем случайно?

Не, не мислех, че е случайно. Мислех, че е взела все пак нещичко от своите пациенти. И тя навярно разбра, че е прекалила, защото се облегна на стола и неволно изпъчи своя девически бюст.

— Не се стряскайте от някои малки рецидиви! — продължи тя. — Не бива и нея да стряскате. Аз съм я лекувала с някои силни лекарствени средства. В известен смисъл тя е все още малко зашеметена.

— Да, вярно е — съгласих се аз неохотно.

— И това не е толкова страшно. По тоя начин вие получавате възможност да надникнете поне малко в душата й. И сам ще разберете — по същество тя има много ведра душа. А това е истинско щастие. Човешката душа е нещо много по-странно и невъобразимо, отколкото е могъл да си я представи дори писател като Достоевски. Сега-засега никой не познава ни нейната истинска сила, ни ужасяващата й слабост. Може би писателите донякъде. И психиатрите. Те поне от време на време имат възможност да погледнат през дупките на стобора…

Мълчах известно време. И двамата мълчахме, всеки със своите мисли и страхове.

— Дойдох тук да ме окуражите — казах аз най-сетне. — А вие май че ме изплашихте.

— А може би нарочно! — Тя се усмихна. — Макар да съм сигурна в себе си, че никога няма да минете бариерата.

— Каква бариера! — трепнах аз.

Тя се поколеба за миг, после отвърна спокойно:

— Така е думата… Искам да кажа, че не бива да се случва нищо, което да наруши рязко нейното вътрешно равновесие.

— Да, разбирам — казах аз.

Но нищо не бях разбрал, в това се уверих много по-късно. А сега просто почувствувах, че няма какво повече да си кажем, без наистина да се стреснем и изплашим един от друг. Най-добре беше да се махна от тоя кабинет, в който бавно, като слуз, се процеждаше болният въздух на дома. Станах, без да й подам ръка.

— Благодаря ви, доктор Юрукова. Ще ви държа в течение.

— Чакайте. Забравихте за какво сте дошли.

Тя излезе и се върна след малко с някакво прозрачно найлоново пликче.

— Нейните вещи — каза тя. — Трябва да ги проверите и се подпишете.

Нямаше какво да се прави, изсипах съдържанието на пликчето върху бюрото. Освен паспорта имаше още златно кръстче, малка златна монета, зелено камъче за пръстен, яспис навярно. И една съвсем руса къдрица, почти прозрачна, като мъничък сърп на луната върху светло небе.

— Това е всичко, което има… Не бива да й го давате. Особено паспорта. Може да ви се види смешно, но сега вие сте нещо като неин настойник.

— Не е смешно — отвърнах аз.

— Искате ли да ви покажа къде е живяла?

— Не, не! — възкликнах аз почти уплашено.

— Много хубава стая! — отвърна лекарката обидено. — През последните месеци живя там самичка.

Нямаше как, трябваше да изпия докрай горчивата чаша. Длъжен бях, щом съм тръгнал веднъж по тоя път. Трябваше да знам как тя е живяла. Едва по-късно разбрах каква груба грешка съм направил, колко съм бил неподготвен за тая визита. Но грешката не беше само моя, разбира се, и доктор Юрукова бе направила лош ход, макар че като някакъв бог и сатана се занимаваше именно с душите на хората.

Отначало — нищо особено. Дълъг, чист коридор, бели болнични врати. Без дръжки. Най-сетне спряхме пред една от тях, която по нищо не се различаваше от другите. Доктор Юрукова бръкна в джоба на болничната престилка и извади оттам някаква дръжка, доста похабена, както ми се видя. Тя я пъхна с привичен жест в бравата и отвори вратата.

— Влезте!…

Влязох с малко свито сърце. И сега за нищо на света не бих могъл да кажа какво представляваше тая стая. Навярно най-обикновена болнична стая с две чисти легла. Решетки на прозореца. Но тогава не видях почти нищо. Едно остригано момиче с остри уши мина край мен, като държеше нещо невидимо в шепите си, вдигнати до равнището на брадичката.

— Какво ти е, Бети? — попита ласкаво доктор Юрукова. — Не виждаш ли, че е мръсна?

Момичето неохотно изля нищото от шепите си. После погледна несвястно лекарката и отмина безшумно. За миг погледът й ми се стори съвсем прозрачен.

— Да вървим! — казах аз.

Навярно доктор Юрукова разбра по гласа ми, че е сбъркала. Тя затвори вратата зад себе си, двамата мълчаливо тръгнахме по безлюдния коридор. Когато след малко се качвах в колата си, чувствувах, че неудържимо ми се повръща. Трябваше да отида някъде между хора, да пийна нещичко, за да се успокоя. Дори не усетих как съм паркирал край клуба. Бях се посъвзел, но все още ми се повръщаше.

Как да е, успях да хапна малко. Пък и виното съвсем ме оправи. Май че няма по-хубаво лекарство за душевни смутове от няколко чашки хубаво вино. После отидох да играя карти с приятели. Чувствувах се като избавен от някаква страшна беда, имах нужда да се разсея. Осъзнах се едва към единайсет часа. Разплатих се набързо, после си тръгнах въпреки протестите на карето. Когато се прибрах, намерих Доротея във входното антре, гледаше ме тъй, сякаш бях призрак.

— Защо висиш в антрето?

— Чух асансьора! — отвърна тя. — Още като тръгна от партера.

Само това ми липсваше — да ме чака в антрето, ококорена и прежълтяла, както жена ми едно време, преди да свикне.

— Знаеш ли колко е часът? — попитах аз сухо.

— Единайсет и половина.

— Виждаш ли? А в единайсет трябва да бъдеш в леглото.

— Страх ме беше…

— Това не ме интересува. Или искаш да си изменя навиците заради тебе? Аз не ги измених и за жена си!

— Не, не! — възкликна тя. — Аз ще свикна, ще видиш…

— Хайде, върви да спиш! — едва не й креснах аз.

Изобщо действувах точно по наставленията на доктор Юрукова. Но като че ли не можех и по друг начин, бях изнервен и от болницата, и от неудачните игри. Хапнах набързо каквото намерих в хладилника. Бях свикнал вече със сухата храна като гарван с мърша. След това полях всичко с две чаши бяло вино, нервите ми се поотпуснаха. Като минавах през хола, погледнах дали Доротея си е легнала. Наистина си беше легнала, завита почти до носа, светлите й очи сияеха от затаено вътрешно възбуждение.

— Антони! — обади се тя, като видя, че отминавам.

Спрях неволно.

— Антони, аз чувам музиката!

— Каза ми вече! — отвърнах с досада аз.

— Не, не е същото… Преди я четях… А сега просто я чувам в себе си. С истински звуци… Като оркестър.

— Да не би да чуваш нещо друго? — попитах аз сдържано.

— Не, точно това, което преписвам. Все едно че в главата ми е скрит някакъв малък транзистор.

Гледаше ме все тъй със своите прозрачни очи, изпълнени с радостно възбуждение.

— А като си махнеш погледа от нотите, музиката спира ли?

— Да, разбира се. Мигновено.

— Интересно! — измърморих аз.

Но в себе си мислех: „По дяволите! Не можеш ли и ти да бъдеш като всички други момичета по света?“

— Вярно! — възкликна тя. — Нямаш представа колко е интересно. Дано и утре е същото.

— Дано не е — отвърнах сърдито аз. — Предпочитам да ти купя два транзистора, отколкото да ти бръмчи нещо в главата.

И отминах бързо, за да не видя как мигновено ще угасне радостният блясък в очите й.