Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (30)

VI

Мери гледаше картината, която в самотно величие висеше на тъмната червена стена, унесена във възторжено съзерцание, откъснало я за миг от потискащите я смут и тревога. Тя стоеше права, чистият й профил се изрязваше на светлината на отсрещния прозорец, главата й беше отметната назад, устните — леко притворени, сияещите й очи впити с дълбоко внимание в платното, от което лъхаше студена сива мъгла, паднала над спокойни сиви води, меко обгърнала високи тихи дървета, сребристи, както дърветата пред нейния прозорец, обвила тънките, неподвижни стъбла на тръстиката, която заграждаше езерото. Мери се издигна над обърканото душевно състояние, с което бе влязла в тази къща, гледайки изключителната и тъжна красота на картината, предаваща тъй сдържано примирението на природата, което сякаш излизаше от рамката си и я вълнуваше като мечта, като печално и все пак ведро размишление за скръбта на собствения й живот.

Мери бе толкова погълната от съзерцанието на картината, привлякла погледа й, когато седеше смутена в тази наредена с толкова вкус стая, тя бе толкова трогната от противоречивите чувства, събудени от чудната, вълнуваща красота, която бе я накарала неволно да се изправи и да застане пред нея, че не забеляза лекото и нечуто отваряне на полираната махагонова врата; не забеляза и мъжа, който влезе в стаята и сега се любуваше на бледия й преобразен профил със същата задълбоченост, също тъй мълчаливо и унесено, както тя гледаше картината. Той стоеше също така неподвижно, както и Мери, сякаш се боеше да не наруши очарованието, навеяно от нейното присъствие, но я гледаше с удоволствие и чакаше тя да насити очите си с хубостта на спокойното езеро.

Най-после Мери отмести погледа си, въздъхна, несъзнателно се обърна и като вдигна пак черните си очи, внезапно го видя. В същия миг изчезналото й смущение я обзе отново, изостри се чувството на срам; тя се изчерви и обори глава, когато мъжът се приближи до нея и благо й стисна ръка.

— Това е Мери — рече той. — Мери Броуди е дошла пак да ме види.

С голямо усилие девойката вдигна плахите си очи, погледна го и отговори с тих глас:

— Виждам, че още ме помните. Мислех, че ще сте ме забравили… Аз… аз толкова съм се променила!

— Променила! — възкликна мъжът. — Съвсем не сте се променила, освен че сте станала по-хубава от преди! Ш-шт! Защо се срамувате от това, Мери? Не е престъпление да бъде човек красив като вас.

Мери леко се усмихна, а той продължи весело:

— Колкото за това, че не съм ви забравил — как бих могъл да забравя една от първите си пациентки, тази, която ми създаде слава; когато се борех с живота и нямах в тази стая нищо освен празния сандък, в който бяха пристигнали моите книги.

Тя плъзна поглед по сегашната богата наредба на стаята и все още малко стеснена, отговори в тон с вълнуващите я мисли:

— Има и нещо повече от всичко това тук, доктор Ренуик!

— Виждате ли! Ето какво направихте вие за мене — възкликна той. — Създадохте ми име, като победихте болестта с твърдия си дух. Вие извършихте работата, а аз получих славата.

— Вие получихте само славата — бавно отговори тя. — Защо ми върнахте хонорара, който ви изпратих?

— От вашето писмо аз научих вашия адрес… след като избягахте, без да се сбогувате! — извика Ренуик. — Друг хонорар от вас не ми трябваше. — Неговата радост да я види беше толкова странна и тя го чувствуваше странно близък, като че не бяха изминали четири години, откакто бе говорил с нея за последен път, като че още седеше до нейното легло и с бодрата си жизненост я караше да се върне към живота. — Разкажете ми всичко, което сте правила — не спираше той, за да я накара да се отпусне. — Поразвържете си езика. Искам да видя, че не сте забравили старите си приятели.

— Не съм ви забравила, докторе, иначе нямаше да съм тука сега. Никога няма да забравя всичко, което направихте за мене.

— Ш-шт! Не искам да си развързвате езика на такива теми! Искам да говорим за самата вас. Сигурен съм, че през това време сте успели да накарате целия Лондон да падне на колене пред вас.

Мери поклати глава при тези думи и с проблясваща в очите й лека насмешка отговори:

— Не! Самата аз заставах на колене… за да търкам подове и да мия стълбища!

— Какво! — провикна се докторът, поразен и огорчен. — На такава работа ли сте била?

— Аз не се плаша от тежка работа — непринудено каза Мери. — Тя ми помагаше: отвличаше мислите ми от собствените ми несрети и нещастия.

— Вие не сте създадена за такова нещо! — с упрек заяви Ренуик. — Това е скандал! Много лошо постъпихте, като избягахте по този начин. Щяхме да ви намерим някаква по-подходяща работа.

— Тогава исках да избягам от всичко — тъжно отвърна Мери. — Не исках никой да ми помага!

— Да не направите пак такова нещо! — каза Ренуик с известна строгост. — Да не вземете пак да избягате, без да кажете едно „сбогом“?

— Не — меко отговори Мери.

Ренуик не можа да се сдържи да не се засмее на смирения й вид; той я покани да седне, притегли едно малко столче за себе си съвсем близо до нея и каза:

— Съвсем съм забравил всички правила на учтивостта, та ви държа права толкова време, но повярвайте ми, госпожице Мери, за мене беше толкова неочаквана и приятна изненада да ви видя пак! Не бива да бъдете много строга към мен! — После, след кратко мълчание, попита: — Нали получихте моите писма? Но те са ви навявали печални спомени за този град, нали?

Мери поклати глава:

— Искам да ви поблагодаря за тях. Никога нямаше да се науча за смъртта на Мама, ако не бяхте ми писали. Тези писма ме доведоха обратно тука.

Той я изгледа продължително и отговори:

— Аз бях сигурен, че ще се върнете някой ден. Чувствувах го. — После додаде: — Но кажете ми, какво всъщност ви накара да си дойдете?

— Неси! Сестра ми Неси! — бавно промълви Мери. — Положението у дома е било ужасно и тя е страдала. Тя имаше нужда от мен и ето че аз се върнах. И заради нея съм дошла при вас. Това е много безочливо от моя страна, след като вече направихте за мене толкова много! Ще ми простите ли? Имам нужда от помощ!

— Кажете ми с какво искате да ви помогна и аз те го направя — възкликна Ренуик. — Болна ли е Неси?

— Не в пълния смисъл на думата — каза Мери, — но в известни отношения ме тревожи; много е нервна, много лесно се възбужда. Ту се смее, ту плаче, много е отслабнала и като че ли яде твърде малко. Обаче, макар това да ме безпокои, в действителност не съм дошла поради това. — Тя замълча за миг, за да събере смелост да му каже, после храбро продължи: — Думата е за баща ми. Той се държи чудновато към нея, не лошо, но я насилва да се занимава с уроците си без мярка, да учи през цялото време, не само в училище, но и по цели вечери… всяка вечер. Затваря я сама и я кара „да заляга“, както казва той, за да спечелела стипендията „Лата“. Той е решил това за себе си. Неси ми разказа, че й го набива в главата всеки път, щом я види, и я заплашва с какви ли не наказания, ако се провали. Ако я остави на мира, тя ще си учи сама, но той все й натяква и натяква, а тя е толкова слабичка, че ме е страх да не й стане нещо! Снощи плака цял час в прегръдките ми преди да заспи. Много се тревожа!

Докторът погледна малкото й, печално, загрижено личице и живо си я представи как успокоява и утешава сестра си, спомни си изведнъж за детето, което бе загубила въпреки всичките му усилия, и отговори със сериозно изражение:

— Виждам, че се тревожите, но е много трудно да се намеси човек в тази работа. Трябва да помислим. Баща ви действително ли не е жесток към нея?

— Не! Но я плаши. Едно време я обичаше, но сега толкова се е променил, че дори и обичта му е друга и се е превърнала в нещо странно и страшно.

Ренуик бе чул, разбира се, историите за промяната в навиците на Броуди, но се въздържа да задава повече въпроси на тази тема и вместо това възкликна:

— Защо толкова много му се иска Неси да спечели стипендията? Обикновено я получава момче, нали така, а не момиче?

— Може тъкмо това да е причината — тъжно отговори Мери; — винаги е бълнувал за някакъв необикновен успех, който да го прослави, винаги е искал Неси да напредне заради неговата лична гордост. Но сега съм сигурна, че няма да знае какво да прави с нея, когато спечели стипендията. Той я тика напред, без да има някаква цел.

— Младият Грирсън не е ли кандидат за стипендията? — попита Ренуик, след като се замисли за миг. — Струва ми се, че баща ви и Грирсън не са в особено добри отношения.

Мери поклати глава.

— Сигурна съм, че причината е по-дълбока — отговори тя. — Както приказва, човек може да помисли, че спечелването на стипендията ще накара целия град да завижда на татко.

Докторът й отправи разбиращ поглед.

— Аз познавам баща ви, Мери, и разбирам какво искате да кажете. Страх ме е, че в него не всичко е наред. Винаги е имало нещо… Е… Срещал съм се с него и в миналото… — той не спомена, че това бе станало главно заради нея — и никога не сме постигали съгласие. Няма да има почти никаква полза да отида да се видя с него, ако, разбира се, бих могъл да си позволя това. Всяко мое непосредствено вмешателство само би го ядосало и би направило поведението му още по-лошо.

Както седеше и го наблюдаваше, докато докторът размишляваше над въпроса със съсредоточен поглед, Мери си помисли колко умен, добър и внимателен е той към нея, как не решава нищо слепешком, но обсъжда всичко поред, за да й помогне; очите й бавно се плъзнаха по силното му мургаво лице, което беше живо и все пак строго, по слабата му, пъргава и малко прегърбена снага и най-после се спряха на неговите ръце, които изглеждаха чувствителни, здрави и кафяви на фона на безупречно белите ивици на колосаните му ленени маншети. Тези уверени, изящни ръце бяха изследвали тайните на безжизненото й тяло, бяха й спасили живота (Какъвто и да беше той!) и когато мислено ги сравни със собствените си захабени и подути пръсти, тя разбра каква пропаст я дели от този човек, към когото бе имала дързостта да се обърне за помощ. Какви фини ръце! Внезапно я потисна чувство за личната й малоценност и за това колко не съответствува тя на разкоша и изискаността на обстановката, всред която се намира; Мери бързо отмести очи от доктора и ги заби в пода, като че ли я беше страх той да не долови и да не разбере нейния поглед.

— Бихте ли искали да се видя с директора на училището, да поговоря с него за Неси? — най-после попита Ренуик. — Аз се познавам добре с Гибсън и бих могъл доверително да поискам неговата помощ. Първо си помислих да поговоря със сър Джон Лата, но баща ви работи сега в канцеларията на корабостроителницата и това би могло да го злепостави там. Ние, лекарите, трябва внимателно да пипаме. Нашата работа е много деликатна… — Той се усмихна. — Бихте ли искали да се видя с Гибсън, или може би бихте предпочели да пратите Неси при мен, та да я попрегледам?

— Мисля, че ако се видите с директора, ще бъде чудесно. Едно време той имаше голямо влияние върху баща ми — отговори Мери с благодарност. — Неси толкова се бои от татко, че ще я е страх да дойде тука.

— Ами вас не ви ли беше страх да дойдете? — попита докторът с поглед, който я ободряваше, защото в него личеше, че помни колко смела е била в миналото.

— Да — откровено призна Мери. — Беше ме страх, че ще откажете да ме приемете. Нямам никого освен вас, когото да помоля да помогне на Неси. Тя е толкова млада! Не бива да й се случи нищо лошо! — Мери замълча, сетне добави с тих глас: — Може би не сте искали да ме видите. Вие знаете всичко за мене, каква съм била!

— Недейте! Недейте говори така, Мери! Всичко, което зная за вас, е хубаво. Запомнил съм ви през тези години само с хубавото, с вашата благост и смелост. — Както я гледаше сега, поиска му се да добави „и с вашата хубост“, но се въздържа и вместо това рече: — През целия си живот не съм срещал момиче с толкова непокварена и самоотвержена душа като вашата. Това дълбоко се запечата в паметта ми. Не ми е приятно, като ви чувам така да се подценявате.

Мери се изчерви от топлото съчувствие, прозвучало в думите му, и отговори:

— Вие говорите така, но аз не го заслужавам. Обаче, ако мога да направя нещо за Неси, за да изкупя своите грешки, ще бъда щастлива.

— Защо говорите като някоя баба! На колко сте години? — разгорещено възкликна той. — Нямате още и двадесет и две. Боже господи! Та вие сте още дете и целият живот е пред вас! Всичките изстрадани мъки може да се заличат… още не сте изпитали това, което наистина може да се нарече щастие. Почнете пак да мислите за себе си, Мери. Когато влязох, видях ви загледана в тази моя картина. Видях как тя ви накара да се забравите. Превърнете живота си в цяла галерия от такива картини… Вие трябва да се забавлявате… да четете всички книги, които ви паднат… да откриете някакъв интерес в живота. Бих могъл да ви намеря работа, като компаньонка, да пътувате из чужбина.

Въпреки волята си Мери почувствува, че думите му някак странно я увличат и хвърлила мислено поглед назад, тя си спомни как Денис беше я карал по същия начин да се вълнува, когато с приказките си бе й рисувал омайни картини на Париж, Рим и на пътувания из обширни, тайнствени страни. Това беше много отдавна, когато с един безгрижен, смел замах на ръката той бе отмествал тесните й хоризонти и бе летял с нея из чужди страни върху вълшебния килим на своята образна и весела реч. Ренуик прочете мислите й със силата на прозрението си, което я порази, и бавно каза:

— Виждам, че все още мислите за него.

Мери го погледна с леко смущение, доловила, че той не е правилно преценил насоката на обзелото я чувство, което всъщност не бе нещо повече от тъжен спомен, обаче сметна, че не може да изневери на паметта на Денис, и замълча.

— Бих искал да сторя нещо за вас, Мери — отново тихо подхвана той, — нещо, което ще ви направи щастлива. Аз се ползувам с известно влияние. Ще ми позволите ли, преди да замина оттук, да ви намеря някаква длъжност, която да ви подхожда, за която сте достойна.

Девойката се сепна при тези думи, които внезапно я лишиха от топлото чувство на сигурност, и изненадана го запита:

— Нима заминавате?

— Да — отговори докторът, — заминавам след шест месеца. Ще ми бъде възложена специална работа в Единбург. Открива ми се възможност да стана щатен лекар там, а това е нещо повече от селската болница. То е рядък случай за мене.

Тя мислено видя как самичка, без неговата силна, решителна подкрепа, напразно се мъчи да защити Неси от баща си, да се възправя с незначителните си сили между пияното безразсъдство на Броуди и малодушието на сестра си и за един миг схвана колко много се бе надявала на приятелството на човека, който седеше пред нея, разбра колко голямо уважение изпитваше към него.

— Колко хубаво, че сте постигнали такъв успех — пошепна Мери. — Но вие напълно го заслужавате. Сигурна съм, че в Единбург ще се поставите също така добре, както се поставихте тука. Няма нужда да ви пожелавам сполука.

— Не знам — каза докторът, — но за мене ще бъде хубаво. Единбург е град, в който прекрасно се живее, той е сив и все пак хубав. Да вземем Принсес Стрийт през есента, когато листата шумолят в градините и ръждивочервеникавият замък се откроява на фона на небето, когато синият пушек пълзи по Артур Сит и ветрецът щипе, ведър и освежителен като хубаво вино. Човек не може да не обича Единбург. — Ренуик целият светна при мисълта за този град и продължи: — Разбира се, това е родното ми място… Трябва да ми простите, че се гордея с него… но все пак всичко е по-голямо там… по-хубаво и по-чисто като въздуха.

Мери ловеше думите му със затаен дъх и живо си представяше картината, която той й рисуваше, но навсякъде вместваше и собствената му фигура, тъй че не виждаше само Принсес Стрийт, но и Ренуик, крачещ по сивата й настилка, заобиколен от меките багри на градината на замъка.

— Колко хубаво звучи! Никога не съм била там, но мога да си представя всичко — полугласно рече тя, мислейки си всъщност, че може да си представи там него.

— Позволете ми да ви намеря някаква работа, преди да замина — настояваше Ренуик, — нещо, което ще ви откъсне от тази къща.

Тя долавяше колко му се иска да приеме неговото предложение, но отхвърли тази съблазнителна възможност с думите:

— Аз се върнах по собствено желание, за да се грижа за Неси! Не бих могла да я оставя сега. Тя е водила ужасен живот в течение на последните няколко месеца и ако си отида пак, кой знае какво може да й се случи.

Тогава Ренуик разбра, че тя бе твърдо решила да остане, и тозчас го обзе дълбока грижа за нейното бъдеще, като че ли я виждаше вече принесена в жертва на олтара на собственото себеотрицание, въпреки неговата намеса, станала жертва на безумната гордост на баща й. Какъв смисъл бе имало да я спаси, да й помогне да се изскубне от смъртта, щом тя искаше пак да се върне в същата обстановка, при същата опасност в още по-страшна форма? Той така се развълнува, че сам се учуди на обзелата го тревога, но бързо прикри чувствата си и весело възкликна:

— Ще направя всичко, каквото мога за Неси! Ще се видя с Гибсън още днес или утре. Всичко, което е по моите сили, ще бъде сторено. Не се тревожете за нея толкова много. Щадете повечко себе си.

Когато Ренуик каза тези думи, Мери долови, че е постигнала целта на посещението си и понеже се стесняваше да му отнема повече време, веднага стана и се приготви да си върви. Докторът също се изправи, но не се запъти към вратата, а остана, мълчаливо загледан в нейното лице, което, както стоеше права, бе леко озарено от един заблуден лъч на бледото мартенско слънце, толкова бледен в дъното на стаята, че блестеше на бузите й като лунна светлина. Развълнуван както един друг мъж, който я бе гледал на лунна светлина, доктор Ренуик затаи дъх пред нейната красота, която беше тъй лъчезарна в това осветление, която се открояваше още повече на фона на простичкото й, неелегантно облекло, а във въображението си я обличаше със сатен в убит бледолилав цвят, представяше си я под сребристото сияние на спокойна южна луна, в някоя градина във Флоренция или дори на някоя тераса в Неапол. Когато тя смело направи първата крачка с малкото си краче, обуто в груба обувка, за да си отиде, у него се събуди странно желание да я задържи, но не можа да промълви нито дума.

— Сбогом — чу я той да казва. — Благодаря ви за всичко, което направихте за мене — сега и преди.

— Сбогом — машинално отговори Ренуик и я изпрати в хола, съзнал, че тя си отива. Отвори вратата пред нея, видя я да слиза по стъпалата и с внезапното чувство, че може да я загуби, се подчини на вътрешния си порив и извика припряно, неумело, като ученик:

— Скоро ще дойдете пак, нали? — Но засрамен от собствената нескопосност, слезе долу при нея и се помъчи да обясни думите си: — След като се видя с Гибсън, искам да ви съобщя какво съм направил.

Мери отново го погледна с благодарност, каза: „Ще дойда идущата седмица“, излезе на пътя и бързо си отиде.

Когато се обърна и бавно влезе в собствения си дом, Ренуик усети да го обзема учудване от това, което току-що бе извършил, от неочаквано изказаното желание тя да го посети скоро пак; но макар отначало и да отдаваше това, малко засрамен, на непреодолимото обаяние на нейната красота в светлината, озарила я в неговата стая, по-късно честно си призна, че това не бе единствената причина за поведението му. Мери Броуди винаги бе представлявала за него странно красиво същество — благородна, смела душа, вплела къса и трагична нишка от своя живот в неговото съществувание в града. От онзи миг, когато за първи път бе я видял в безсъзнание, в печално състояние, всред заобиколилата я непроходима кал, като лилия, изтръгната от корен и захвърлена на бунището, към нея го бе привлякла нейната безпомощност и младост; по-късно го въодушеви търпението и смелостта, с които тя без всякакво оплакване прекара продължителното си боледуване и посрещна мъката, причинена от смъртта на детето й; Ренуик беше съзрял, и то ясно, че макар и да бе принадлежала на друг, тя бе останала чиста и непорочна като озарилата я преди малко светлина. Мери бе събудила неговото възхищение и интерес и той беше си обещал, че ще й помогне да изгради живота си наново, но щом и позволиха силите, девойката избяга от града, изтръгна се от мрежата на безчестието, която сигурно вече усещаше около себе си. През годините на нейното отсъствие понякога той бе мислил за нея; често споменът за тъничката, бяла и крехка девойка бе възкръсвал пред него като чудноват, настойчив зов, сякаш за да му каже, че нишката на нейния живот още веднъж ще се вплете в тъканта на неговото съществувание. Ренуик седна пред писалището си дълбоко замислен за нея, молейки се завръщането на Мери Броуди в този дом на скръбта, от който бе тъй унизително прокудена, да не стане причина за някоя нова трагедия. След няколко мига мислите му приеха друга насока, той извади от една преградка на писалището си старо писмо, редовете на което, написани със закръглен почерк и извиващи надолу през единствената страничка, бяха поизбледнели след четири години пазене. Докторът го прочете наново; то бе единственото й писмо до него, с което му бе изпратила малко пари — без съмнение жалки спестявания от оскъдната си надница, — в стремежа си да се отплати поне малко за положените от него грижи. Стиснал писмото в изящните, стесняващи се към върха пръсти на своята ръка, той остана загледан право пред себе си и си я представи да работи, както току-що му бе казала; да търка на колене пода, да пере, да мие, да изпълнява неприятните задължения на своя занаят — да работи като слугиня.

Най-сетне докторът въздъхна, тръсна глава, сложи писмото обратно в писалището и като видя, че му остава още цял час, докато дойде време да приема болните, реши веднага да отиде при директора на училището и да поговори с него доверително за състоянието на Неси Броуди. Той предупреди икономката си, че ще се върне до четири часа, излезе от къщи и бавно се запъти към училището, потънал в странни и сериозни размишления.

Училището бе съвсем наблизо, понеже тази стара градска институция се намираше в центъра на града, вдадена малко навътре от общата линия на Чърч Стрийт, за да може по-добре да изпъкне строгата, но хармонична архитектура на олющената й фасада; сега на павираната площ пред нея гордо се издигаха два руски топа на високи лафети, пленени при Балаклава^[1] от командуваната от Морис Лата рота Уинтънска доброволческа кавалерия. Обаче когато стигна след малко сградата, Ренуик влезе вътре, без да забележи нито фасадата, нито топовете; той се изкачи по полегатата каменна стълба с изтъркани стъпала, мина по коридора, почука със загрижен вид на вратата на директора и влезе, щом чу отговор.

Гибсън, който изглеждаше много млад за своята длъжност и чието лице още не бе напълно придобило привичния израз на учен мъж, седеше пред затрупаното си с книжа писалище посред малък кабинет със стени, закрити от рафтове с книги, и нито за миг не вдигна поглед, но със задълбочен вид, макар и фигурата му да не изглеждаше педантична в гладкия му кафяв костюм (той обикновено се обличаше в кафяво), продължи да разглежда някакъв сложен пред него документ. Най-после сериозното лице на Ренуик се отпусна в лека усмивка пред съсредоточеното внимание на директора и в следващия миг той шеговито подхвърли:

— Вие сте все тъй прилежен, Гибсън! — А когато директорът стреснат вдигна очи, продължи: — Просто се унесох в миналото, като те видях да се занимаваш толкова усърдно.

Гибсън, чието лице се разведри, щом видя Ренуик, се отпусна в креслото, с движение на ръката покани доктора да седне и добродушно отговори:

— Нямах представа, че си ти, Ренуик. Помислих, че някой от моята мастилена команда е застанал там и трепери в очакване на справедливо възмездие. За тези малки негодници е добре да ги кара човек да треперят от страх пред всемогъщото началство.

Двамата размениха усмивка, почти толкова непринудена, колкото смехът от ученическите им дни, и Ренуик промърмори:

— Ти си цяло олицетворение на стария булдог Морисън. Трябва да му го кажа, когато се върна в Единбург. Този комплимент ще му хареса.

— Искаш да кажеш, тази шега! — възкликна Гибсън с унесен в миналото поглед. — Господи! Колко ми се иска да се върна пак там! Ти си щастливец! — После изведнъж втренчено изгледа приятеля си и каза: — Да не си дошъл вече да се сбогуваш?

— О, не! Какво разправяш — весело отговори Ренуик. — Има още шест месеца, докато тръгна. Има още време, докато те оставя в този пущинак. — След тези думи изражението му се промени, той загледа за известно време пода, сетне вдигна очи към Гибсън и заговори вече сериозно: — Дойдох да поговорим по един специален въпрос и искам разговорът да остане между нас. Ние сме стари приятели и все пак не ми е лесно да ти обясня какво искам. — Той пак замълча и продължи с известно притеснение: — При тебе в училището има едно дете, от което се интересувам… дори се тревожа за него. Това е Неси Броуди. Макар и не пряко, интересува ме нейното здраве и нейното бъдеше. Имай пред вид, Гибсън, че аз нямам никакво право да те занимавам с този въпрос. Това ми е напълно ясно, но и ти не си като училищните настоятели. Трябва ми твоят съвет и ако се наложи, твоята помощ.

Гибсън внимателно изгледа приятеля си, после отмести поглед, но не запита Ренуик за неговите подбуди, а вместо това бавно отговори:

— Неси Броуди! Тя е способно дете! Да! Много възприемчива, но има много особен ум. Паметта й е превъзходна, Ренуик; човек може да й прочете цяла страница от Милтън и тя ще я повтори почти дума по дума; много е схватлива, но способността да разсъждава, по-дълбоките мисловни процеси стоят у нея много по-ниско. — Той поклати глава. — Тя е това, което аз наричам добра ученичка, винаги всичко знае, — но както ми се струва, има доста плитък интелект.

— Тя щяла да се състезава за стипендията „Лата“ — не спираше Ренуик. — Има ли сили за такова нещо… дали ще я спечели?

— Може и да я спечели — сви рамене Гибсън, — но за какво й е? Пък всъщност не мога да кажа дали ще я спечели. Ние с този въпрос не се занимаваме. Университетските изисквания не съвпадат с нашите. Нейното призвание е да стане учителка… след като завърши Учителския институт.

— Не можеш ли в такъв случай да й забраниш да се състезава? — попита Ренуик с леко вълнение. — Имам сведения, че здравето й страда от тази напрегната подготовка.

— Това е невъзможно — отвърна директорът. — Както току-що ти казах, ние с този въпрос не се занимаваме. Тази стипендия е учредена за града, конкурсът се урежда от университетските власти и в него може да участвува всеки, който отговаря на условията. Да си кажа право, аз се опитах да намекна на нейния… нейния уважаем родител — Гибсън се понамръщи, — но от това нямаше никаква полза. Той си знае своето. Пък и наистина, вероятността да я спечели с толкова голяма, че направо глупаво звучи да поиска да я спре човек. И все пак…

— Какво? — попита Ренуик.

В отговор Гибсън взе листа, който лежеше пред него, загледа го за миг, подаде го на приятеля си и бавно промълви:

— Странно съвпадение, но аз тъкмо преглеждах ей това, когато ти влезе. Да видим какво ще кажеш.

Ренуик взе листа и разбра, че това беше превод на латински — проза — вероятно Цицерон, както реши той, — написан с хубав, макар и неоформен почерк; докторът зачете свободния и издържан по стил английски текст, но изведнъж очите му се заковаха. Вмъкнати между две изречения от интересния и гладък превод, той прочете следните думи, написани на местното наречие и с нечетливи, почти разкривени букви: „Залягай, Неси! Щом нещо заслужава да го правиш, прави го както трябва. Трябва да спечелиш стипендията, иначе ще зная къде да търся причината.“ След това пак гладко и непринудено продължаваше преводът. Ренуик учуден изгледа директора.

— Тази сутрин ми го изпрати класният й учител — обясни Гибсън, — от тетрадката на Неси Броуди.

— Къде е писано това, в къщи или в училище? — рязко запита докторът.

— В училище! Трябва да е написала тези думи несъзнателно, разбира се, но въпреки това написала ги е със собствената си ръка. Какво значи това? Нещо наследено от тези прочути шотландски прадеди, за които толкова ни е разправял нашият старец? Или раздвояване на личността? Ти разбираш от тези работи повече, отколкото аз.

— По дяволите с раздвояването на личността! — отвърна с известно изумление Ренуик. — Това е чисто затормозване на ума, проява на нервна преумора, предизвикана, както със сигурност мога да съдя по естеството на тези думи, от силна воля, която й се налага. Не разбираш ли, боже мой? Тя се е уморила по средата на упражнението, вниманието й се отклонило и мигновено това нещо в подсъзнанието й изскочило на повърхността, замъчило я, принуждавайки я да продължи, тъй че, наистина, преди да заработи пак свързано, тя е написала несъзнателно този пасаж. — Той поклати глава:

— Боя се, че това твърде ясно показва от какво се страхува.

— Ние не я преуморяваме тука — възрази Гибсън; — ние щадим силите й в много отношения!

— Зная! Зная! — отговори Ренуик. — Злото иде отвън. Виновен е побърканият й баща. Какво можем да направим ние? Казваш, че ти си му говорил, аз пък за него съм като червена кърпа за бик. Трудно е… — После, като сложи листа обратно на писалището на Гибсън, той добави: — Това започва наистина да ме тревожи. Това е симптом, който съм срещал и по-рано и които предвещава страшно нервно разстройство. Не, ни най-малко не ми харесва!

— Ти ме изненадваш — каза директорът след кратко мълчание, през време на което не сваляше от Ренуик острия си поглед. — Сигурен ли си, че не изпадаш в крайност поради… да речем, поради пристрастие? — А когато приятелят му мълком поклати глава, неуверено продължи: — Не би ли искал да видиш детето?… Само за миг, разбира се… иначе ще го разтревожим.

Докторът се позамисли и отговори решително:

— Да, бих искал! Бих искал да се уверя в предположенията си. Много е мило, че ми го предлагаш.

— Тогава аз ще я доведа — рече Гибсън, стана и додаде на път към вратата: — Сигурен съм, че няма да я уплашиш! Не искам в никой случай да споменаваш нещо за тази работа в упражнението.

Ренуик мълчаливо кимна в знак на съгласие и когато директорът излезе от стаята, остана неподвижен, с леко наведена глава, с мрачен поглед, устремен към написаното върху листа, сякаш странните, несвързани, вмъкнали се в превода думи бяха се превърнали пред очите му във видение, което го плашеше и наскърбяваше. Съзерцанието му бе прекъснато от влизането на директора, придружен от Неси, която Ренуик никога още не беше виждал; сега, като разглеждаше слабичката й прегърбена снага, кротките й, молещи очи, белия й, тънък врат, мекушавите й уста и брадичка, той не се чудеше вече на стремежа й да се държи с две ръце за Мери, нито пък на това, че Мери от своя страна изпитва желание да я закриля.

— Това е една от най-силните ни ученички — дипломатично каза Гибсън, като се обърна към Ренуик, след като седна на мястото си. — Ние се хвалим с нея пред всичките си посетители. Тя има най-добрата памет в целия горен курс. Нали, Неси? — добави той и я стрелна с мигновен поглед.

Неси се изчерви от гордост и малката й душа се преизпълни от безгранично удовлетворение и дълбока почит, примесена с известно смущение поради неясната за нея цел, с която я бяха изправили пред това съчетание на величия — доктор Ренуик и директора. Тя обаче разбираше, че въпросът е чисто реторичен, затова мълчеше и стоеше, навела очи. Обутите й с износени обуща и груби вълнени чорапи тънки крака малко трепереха, но не от страх, а само от вълнението, събудено от внушителните личности пред нея. Тя знаеше, че не бива да говори, докато не се обърнат направо към нея.

— Обичате ли занятията си? — любезно я попита Ренуик.

— Да, господине — плахо отговори Неси и го погледна като уплашена сърничка.

— Не ви ли уморяват? — благо продължи той, без да се реши да придаде на въпроса си по-определена форма.

Неси с очи поиска от директора позволение да говори и успокоена от неговия поглед, отговори:

— Не, господине! Не много! Понякога ме боли глава. — Тя съобщи този факт нерешително, като че ли можеше да се сметне за дързост от нейна страна да има главоболие, но продължи по-уверено: — Преди около шест месеца баща ми ме заведе при доктор Лори и той каза, че нищо ми няма. — Тя дори добави наивно: — Той каза, че съм имала много умна глава.

Ренуик мълчеше, усетил малко ироничния поглед на Гибсън, но боязливите, колебливи отговори на това плахо дете му се видяха толкова малко меродавни, колкото и току-що споменатото мнение на надутия му колега; личното му впечатление за нервното претоварване и изтощение на Неси се потвърди още повече, след като я видя.

— Чувам, че смятате да се състезавате за стипендията „Лата“ — най-после забеляза той. — Не бихте ли предпочели да почакате още една година?

— О, не, господине! — припряно отговори момичето. — Трябва да я взема тази година. Баща ми казва… — Лицето й се помрачи и скова; тя добави по-сдържано: — Той би искал да я спечеля… а не е малко нещо едно момиче да спечели „Лата“. Досега такова нещо не се е случвало, но аз мисля, че ще се случи! — Неси пак леко се изчерви, не поради тази внезапна проява на своята дребна самонадеяност, а поради смелостта си да произнесе пред тях такава дълга реч.

— Не прекалявайте с ученето в такъв случай — заключи Ренуик и се обърна към Гибсън, за да му покаже, че е привършил наблюденията си.

— Е, добре, Неси — рече директорът и й кимна с ободряващ поглед. — Бягай сега в клас! И не забравяй какво ти каза доктор Ренуик. Добрият кон няма нужда от шпори. Не прекалявай с ученето у дома.

— Благодаря, господине — смирено отговори Неси и тихо излезе от стаята, чудейки се в ума си защо я бяха извикали; но въпреки тази несигурност тя бе обзета от чувството, че е било голяма чест да спрат вниманието си именно върху нея и като си спомни насърчителния поглед на всесилния директор, реши, че се ползува от високото му благоволение. „Сега — рече си тя, когато със самодоволен вид отново влезе в класа си — този нахален и любопитен хлапак Грирсън ще има да се позамисли, като се научи, че съм била на приказки при самия директор.“

— Вярвам, че не я задържах прекалено дълго — каза Ренуик, отправил поглед към приятеля си. — Достатъчно ми беше само да я видя.

— Ти беше образец на скромността — шеговито отговори Гибсън; — училищните настоятели няма да ме изхвърлят, защото съм позволил да се наруши дисциплината. — Той млъкна и после додаде със същия тон: — Хубаво те чукна тя с това, дето го каза за Лори.

— Ами! — отвърна Ренуик. — Да го река направо, не си заслужава да му вадя кирливите ризи, но като на стар приятел ще ти кажа, че за мен мнението на Лори не струва една лула тютюн. Той е едно надуто магаре! Това дете съвсем не е добре.

— Хайде, хайде, Ренуик! — рече примирително Гибсън. — Недей си набива разни работи в главата. Аз не забелязах нещо да не е наред с момичето днес. Тя е в лоша възраст, пък и баща й е гаден дърт пияница, но тя ще изкара, ще изкара. Ти преувеличаваш. Винаги си бил непоправим защитник на онеправданите, дори и на страдащите бели мишки.

— Тя е точно това — упорито отговори Ренуик, — малко бяло мишле, и може зле да си изпати, ако човек не се погрижи за нея. Не ми харесва нейният уплашен поглед.

— А пък на мен ми направи по-голямо впечатление занемареният й вид — отвърна Гибсън. — Това започва да прави впечатление в училището. Не забеляза ли колко е лошо облечена? Уверявам те, че от една година насам е настъпила голяма промяна. Броуди няма сега нито пукната пара освен заплатата си, а по-голямата част от това, което спечели, харчи за пиене. Строго между нас, дочух слухове, че е закъснял да плати лихвите по ипотеката на къщата си, този удивителен замък на неговата глупост. Не зная какво ще стане, но този човек сам си копае гроба.

— Бедната Неси — въздъхна Ренуик, но в ума си виждаше Мери всред немотията и разрухата на родния й дом. По изражението на Гибсън не можеше да се съди дали у него се е породила някоя смътна догадка за истинските подбуди на приятеля му да се намеси в цялата тая работа; може би той се досещаше, защото в миналото бе чувал Ренуик с голямо съчувствие да говори за странния случай с Мери Броуди, но сега само го потупа по рамото и рече с ободряващ глас:

— Засмей се, мрачен лечителю! Никой няма да умре. Аз ще се погрижа за това. Няма да изпускам Неси от очи.

— Е — най-после каза Ренуик, — няма смисъл да седя и да се вайкам тука. — Той си погледна часовника и стана. — Само ти губя времето, пък и аз имам работа. Наближава четири.

— Сигурно чакалнята ти вече е пълна с разни богати бабички, хитрец такъв! — подхвърли закачливо Гибсън. — Не мога да разбера какво намират в грозната ти мутра!

Ренуик със смях отговори:

— Те не търсят красота, иначе щях да ги изпратя при тебе. — Той протегна ръка. — Добър човек си ти, Гибсън! Ти най-много ще ми липсваш, когато си замина оттука.

— Кой знае! — каза директорът и сърдечно стисна ръката на приятеля си.

Ренуик бързо излезе от стаята, но когато заслиза по ниските каменни стъпала, изтъркани в течение на дълги години от безкрайна върволица безгрижни стъпки, когато мина между двата сиви руски топа и се запъти към дома, крачките му неусетно се забавиха и главата му пак се изпълни с мрачни мисли. „Бедната Неси!“ Той виждаше пред себе си дърпаща се от ужас фигурка, прегърната от нежните, закрилящи ръце на сестра й, която предпазваше немощната снага на детето със собственото си женствено тяло и го гледаше със смели, твърди очи. Докато вървеше по улицата, това видение все по-настойчиво го преследваше, потискаше го, лишаваше някак си от привлекателност вълнуващата перспектива, която доскоро бе занимавала неговия ум, помрачаваше блясъка на новата му работа в Единбург, заличаваше свежестта на градината на замъка и романтичната крепост, издигаща се в небето, то притъпяваше дори и вечно острия полъх на вятъра, който вееше насреща му от Калтън Хил. Ренуик влезе в къщата си с мрачно лице и се залови за работа.