Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (22)

XI

— Къде е горещата ми вода? — крещеше Броуди. — Горещата вода. Водата за бръснене! — Той стоеше на площадката пред стаята си по риза и панталони и викаше към долния етаж. Това бе първият случай, откакто помнеше, когато водата за бръснене не бе сложена готова пред вратата му точно на секундата; по силата на навика машинално се беше навел да вдигне каната, но каната не беше на мястото си; При тази небивала чудовищна проява на невнимание изумлението му веднага отстъпи пред чувството на лично оскърбление и това още повече изостри мрачното му настроение, с което бе станал от сън. Щом се събуди тази сутрин, събитията от миналата нощ му се представиха в друга светлина и след като ги повтори в ума си, започна бавно да се вбесява при мисълта, че син му се беше натъкнал на връзките му с Нанси, беше открил мястото на срещите им в къщата на Коледж Стрийт. Негодуванието, че такъв некадърник като Мат се е осмелил да се намеси в личния му живот, го накара да забрави преживяната опасност; необичайният случай с изстрела се загуби в пределите на невероятното и злобният му яд се надигаше само поради това, че бяха му попречили да се забавлява. Главата му беше замаяна от тежкия сън; вечната тревога за неуспехите в търговията, която непрекъснато гнетеше подсъзнанието му и го тревожеше още при събуждането, подсили острото му мрачно раздразнение; и сега, когато толкова му се искаше да се обръсне и освежи, за да подреди обърканите си мисли, не можеше да получи гореща вода. „Вечно същото! — каза си той. — В тази проклета къща човек никога не може да получи, каквато иска.“ — И с пълна сила на законното си възмущение той отново зарева:

— Вода! Да ми донесеш веднага вода! Дяволите да те вземат, да не искаш да стоя тука цял ден и да ми изстиват краката за твое удоволствие! Донеси водата, да те вземат мътните!

Нито звук! За негово изумление Мама не изтича по стълбите, задъхана от унижение и бързане, с познатата, дигаща пара кана в ръка и плахи извинения на устните. Долу цареше необичайна тишина. Броуди изпръхтя с издути ноздри като зъл бик, който души вятър, не можа да долови апетитния мирис на закуската от кухнята долу. Той изпъшка гневно и тъкмо се канеше да слезе долу и да предяви исканията си по по-убедителен начин, когато неочаквано вратата на стаята на Мат се отвори и подчинявайки се на приглушените звуци на последни напътствия, оттам излезе Неси и боязливо се приближи до баща си.

Когато я видя, гневът му се поукроти, навъсеното му чело се разведри, ядната извивка на устните леко се смекчи. Присъствието на дъщеря му неизменно смекчаваше присъщата му грубост и всъщност именно поради това тя бе избрана да му съобщи новината.

— Татко — плахо рече Неси. — Мама не е станала тази сутрин.

— Какво! — провикна се Броуди, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Още не е станала? Още лежи по това време?

Неси кимна.

— Но тя не е виновна, татко — умоляващо прошепна тя. — Не й се сърди… Тя не е добре. Тя се опита да стане, но не можа да се помръдне.

Броуди изръмжа. Беше сигурен, че жена му я мързи, че симулира, че цялата тази работа е скроена, само и само за да остане той без вода за бръснене. След това се сети за закуската. Кой щеше да му я приготви сега? Той рязко направи крачка към стаята на Мама, за да види дали присъствието му няма да я накара да забрави неразположението си и да я съживи за по-полезна дейност.

— Мама е била ужасно зле цялата нощ — спря го Неси. — Станало е нужда Мат посред нощ да тича да търси лекар.

Броуди се спря като закован при това ново и изненадващо съобщение и възкликна с недоволно изумление:

— Лекар ли! Че защо не са ми казали? Защо не са се посъветвали с мене? Всичко ли в тази къща ще се върши зад гърба ми, без да ми се казва? Къде е Мат?

Матю, който слушаше разговора през полуотворената си врата, бавно излезе на площадката. По сбръчканото му, отслабнало лице се виждаше, че не беше спал и сега той неспокойно гледаше баща си в ярката дневна светлина. Все пак Неси бе изиграла ролята си и бе съобщила потресаващата новина; сега щеше да му е по-лесно да обясни останалото.

— Защо не ми каза за тази… тази работа, господинчо? — свирепо повтори Броуди. Той не искаше да употреби направо думата „болест“; по негово мнение цялата работа беше измислица, целяща да наруши неговото спокойствие, заговор, за да му се създадат главоболия. — Защо не си дошъл първо при мене?

— Не исках да те тревожа, татко — измънка Мат. — Мислех, че спиш.

— Много си се загрижил за мене изведнъж — подигра му се Броуди. — Невинаги отделяш толкова внимание на здравето ми, нали? — Той многозначително замълча и после добави: — Ти си извикал Лори… е? Какво каза той за нея?

— Не, не беше Лори — смирено отговори Матю, — не можах да извикам него, татко. При нея дойде Ренуик.

Броуди целият потрепера от гняв.

— Какво! — изрева той. — Ти си довел този простак в моя дом! Къде си мислил, глупак такъв! Не знаеш ли, че ние сме заклети врагове? Разбира се, че той ще нареди Мама да остане на легло. Естествено — продължи подигравателно Броуди. — Сигурно е наредил да лежи цяла седмица. Той ще изкара, че ние сме я уморили тука. Не се и съмнявам, че ще подпише да я храним с пиле и шампанско, а ние ще се чудим откъде да намерим пари да му платим за лекуването.

— Ах, татко! — увещаваше го Матю. — Не вярвам такова нещо. Той каза, че… че положението й е наистина сериозно.

— Ами! — изръмжа Броуди. — Пет пари не давам за мнението на такъв като него… пък и ти не си по-добър, щом го пускаш тук зад гърба ми. Хубавичко ще ти плати за това! И за него ще си получиш заслуженото!

— Тъй или иначе — запелтечи Мат, — той каза… каза, че ще дойде да я прегледа по-подробно тази сутрин… и че иска да поговори с тебе.

— Тъй ли! — рече Броуди. Той стоеше, без да проговори, с устни, разтегнати в отвратителна, презрителна усмивка. Ренуик щял да дойде в дома му тази сутрин? Може би за да сложи начало на цяла редица всекидневни визити, без съмнение със сметка, че едно такова мекушаво, безгръбначно същество като Мама може прекрасно да се превърне в мнима болна, която ще разиграва, както си ще. Броуди неволно сви юмрук, както правеше винаги, когато вземаше някакво твърдо решение, и скръцна със зъби. — Аз ще го посрещна лично — промълви той гласно с тон на крайна враждебност. — Ще видя какво има да каже. Аз ще му приготвя изненада. Вместо да види нея, ще види мен.

После, след кратко мълчание, през време на което беше се загледал направо пред себе си, той се обърна.

— Неси — каза той, — иди и донеси на татко си малко гореща вода. Гледай да не се опариш, миличкото! След това събуди старата си майка… Нека ни приготви нещо за закуска. Ако Мама може да се излежава, има други, които трябва да работят. Хайде, върви сега. — Той я потупа по слабите рамена и влезе обратно в спалнята си.

Горещата вода скоро бе донесена и Броуди пристъпи към привичните подробности на сутрешния си тоалет. Но мислите му бяха далеч от онова, което вършеше. Той току спираше, в устремения му в пространството поглед пламваше злобно пламъче и той яростно, презрително тръсваше глава.

— Ще държи жена ми на легло — ядно мърмореше той, понеже смяташе вече, че Ренуик преднамерено е наредил жена му да лежи. — Безсрамно нахалство! Но аз ще го науча! Ще видим дали ще се бърка в моите работи пак!

Още от времето на страшното боледуване на дъщеря си той бе затаил злобна ненавист към Ренуик заради заклеймяващите обвинения на доктора при онзи паметен разговор, когато той отказа да споходи Мери, която се бореше със застрашаващата живота й пневмония, и да й помогне. Свирепа вражда пламтеше в него сега, докато обмисляше предварително всички хапливи оскърбления, които щеше да му хвърли в лицето. Нито за миг не му дойде на ум, че трябва да се отбие при жена си; тя беше само незначителна пионка в ходовете на тази игра и Броуди смяташе, че след като успешно си види сметката с Ренуик, тя без съмнение ще стане и ще му сготви обед — и то особено хубав обед, за да го възнагради за неизпълнените сутрешни задължения.

— Да! Аз ще го наредя — току мърмореше той. — Ще му хвърля хонорара в лицето и ще му кажа да се маха от къщата ми.

Той така кипеше от възмущение, че едва можа да преглътне закуската си, пък и храната не беше в никакъв случай съблазнителна. Кашата бе загоряла и рядка и Броуди мрачно наблюдаваше как старата му майка, запретнала до кръста полата, по раирана долна фуста, приготвяше всичко с безкрайна мудност.

— Тази каша е направо за хвърляне — мрачно й подметна той. — Нея и свините няма да я ядат.

Нищо не беше наред. Препеченият хляб беше мек и не хрускаше; чаят (Броуди бе принуден да се помири с чай, вместо да пие любимото си кафе) беше слаб и запарен с незавряла вода; пърженото яйце приличаше на гьон, а беконът бе станал на въглен.

— Тя трябва да стане! — високо възкликна Броуди. — Не мога да понасям такова нещо. Само това месо стига, за да се отрови човек с него!

Непочистената камина зееше насреща му, обувките му не бяха лъснати, той беше се порязал при бръсненето; пламнал от гняв, Броуди стана от масата и седна в креслото си да чака Ренуик. Очите му следяха с погнуса старческите, непохватни движения на майка му. После, като забеляза, че Неси се разтакава из стаята, рязко й каза да тръгва на училище. Тя бе закъсняла най-малко един час с надеждата, че поради необичайността на станалото може да я забравят или може би да й позволят да пропусне уроците, но Броуди й заповяда да върви и тя тръгна, без да се опита да му възрази. Матю не се появи и продължи да се спотайва горе. Мама не издаваше нито звук.

Броуди не можеше да си намери място. Погледна часовника, видя, че е десет и половина, помисли си, че е закъснял най-малко един час за работа, че дюкянът му ще стои отворен, празен, необслужван и че само глупавото, нехайно момче ще зяпа безпомощно всеки, който би могъл да влезе; после с огорчение си каза, че отсъствието му няма голямо значение, че то въобще няма да се отрази поради малкото хора, които сега влизаха при него.

Той стана и безпокойно закрачи насам-натам. Кухнята му се виждаше някак си чужда в това осветление; понеже беше объркал установения ред, всичко наоколо му се струваше странно и необикновено. Нарушаването на всекидневните навици, последвало толкова скоро след изключителните събития на изминалата нощ, събуждаше в него чувство за някаква чудовищна недействителност, което объркваше посредствения му разум, а раздразнението, произтичащо от тази озадачаваща го обърканост, му действуваше като масло, разпалващо още повече пламъците на гнева му. Неспокоен като затворен в клетка тигър, Броуди крачеше нагоре-надолу в хола. Колкото по-дълго трябваше да чака, толкова повече растеше негодуванието му; по едно време, сякаш за да ускори пристигането на Ренуик, той влезе в гостната и нетърпеливо загледа през прозореца. После му дойде на ума, че докторът може да го види как надзърта и да счете това за признак на слабост от негова страна; при тази непоносима мисъл Броуди рязко се дръпна от прозореца и се върна в кухнята, където с усилие над себе си седна отново в креслото и запази поне привидно самообладание. Външно безстрастен, но целият кипящ вътрешно, Броуди чакаше и горещото му нетърпение личеше само по бързото друсане на крака му, с който сякаш непрекъснато потупваше празния въздух.

В единадесет часа звънецът на вратата издрънча. Като бегач, който отдавна чака сигнала за старт, за да даде воля на сдържания си запас енергия, Броуди скочи от креслото, запъти се сам към входната врата и с широко, предизвикателно движение я отвори така, че тя се удари о стената. Огромната му снага запълни входа и прегради пътя за влизане.

— Е! Какво има? — изръмжа той. — Какво искате?

Доктор Ренуик спря на прага, безучастен, безупречен в своя добре ушит костюм и още по-внушителен със своя прислужник, със своя добре гледан кон и с изискания си кабриолет зад гърба си. Сигурен сега в своята голяма и доходна клиентела, той не направи никакъв опит да влезе и чак след доста голяма пауза любезно отговори:

— А! Самият господин Броуди, както виждам!

— Няма защо да се занимавате с мене — навъсено каза Броуди. — Какво търсите тука?

— Наистина, вие сте олицетворение на самата учтивост — несмутимо промълви Ренуик. — Не сте се променили от последната ни среща… поне в добър смисъл.

— За какво сте дошли, господине? — с мъка изрече Броуди. — Няма какво да ми показвате сладкодумието си. Отговаряйте направо.

— Добре! Щом се държите толкова безцеремонно и аз ще се държа по същия начин. Снощи дойдох тука по настойчивата молба на сина ви и бих казал, против желанието си, за да прегледам жена ви, и макар да се преструвате, че това не ви е известно, аз съм убеден, че знаете за визитата ми. — Той помълча и нехайно потупа ръкава си с ръкавицата, преди да продължи. — Тази сутрин смятах да направя последната си визита — той силно натърти думата „последната“, — за да потвърдя след по-подробен преглед печалната диагноза, която поставих снощи.

Броуди го измерваше със злобен поглед. Несмутимото равнодушие на Ренуик го вбесяваше безкрайно повече, отколкото би го вбесила проява на яростен гняв. Гнева той можеше да посрещне със същото настървение. Ала бавният му ум бе толкова безсилен пред това будно хладнокръвие, както една сопа пред светкавично размахвана рапира; той беше прободен на десетина места, преди да успее да замахне в отговор с тежкото си оръжие.

Всъщност докторът почти го беше обезоръжил с уверението си, че нямал намерение да прави повече визити, и беше привлякъл вниманието му с неясното загатвано за състоянието на Мама.

— Какво смятате, че сте открили у нея тогава? — подигравателно подхвърли Броуди и несъзнателно промени държането си. — Тя е голяма любителка на излежаването.

Без да проговори, Ренуик леко повдигна вежди с едва забележимо движение, което въпреки това незабавно оказа желаното въздействие и накара Броуди да почувствува колко безвкусна е неговата забележка. Побеснял от това неизречено презрение, Броуди слепешката прибягна до неизменното средство, към което прибягваше, когато нищо друго не можеше да му помогне — до личното оскърбление.

— Няма защо да ми се подигравате с глулашкото си хилене — закрещя той. — Грозната ви мутра не става по-хубава от това.

Ренуик продължаваше да го гледа с пълно безразличие. Повечето хора поради ръста си се виждаха принудени да гледат Броуди отдолу нагоре и това му доставяше истинска наслада; той изпитваше чувство на превъзходство и сила, когато се вдигаше над другите. Обаче Ренуик беше висок колкото него и поради малко по-високото равнище на външния праг положението беше тъкмо обратното и сега той гледаше Броуди отгоре надолу.

— Няма да губя повече време тука — най-после студено каза той. — Вие ако нямате работа, аз имам. При вашето умствено състояние не сте способен да разсъждавате разумно. Вие страдате от мания за величие, поради което искате всеки да трепери пред вас. Нещастните членове на вашето семейство без съмнение се страхуват от вас, но аз не се страхувам! Разберете това добре, ако можете. А сега сбогом! — Той се завъртя на токовете и тъкмо се канеше да слезе по стъпалата, когато Броуди го хвана за ръката.

— Чакайте! Чакайте! — извика той. Разговорът не се разви, както бе очаквал; той беше си представял как с явно нежелание ще пусне Ренуик да влезе, след като накара доктора да му се моли и кланя и след като задоволи оскърбеното си самолюбие. В сърцето си Броуди съзнаваше, че трябва да узнае мнението на лекаря за болестта на жена си и макар и да беше искал да накара Ренуик първо да се почувствува като нает слуга, на когото можеш пренебрежително да платиш и да го изпратиш да си върви, не му се искаше да остане напълно неосведомен за състоянието на Мама.

— Не си отивайте така — извика той. — Още не сте ми казали от какво е болна жена ми. За какво ви плащаме! Щом не можете да ми кажете, за какво сте идвали нощес? Трябва с нещо да оправдаете визитата си.

Ренуик обърна към него студено презрителния си профил.

— Доколкото ми е известно, въпросът за плащането въобще не е бил повдиган. Що се отнася до другия въпрос, аз вече ви осведомих, че ще ви съобщя окончателно диагнозата само след по-подробно вътрешно изследване. — Той се освободи от спиращата го ръка на Броуди и пак понечи да си тръгне.

— По дяволите! — извика внезапно Броуди. — Влизайте и правете, каквото искате. Щом вече сте тука, можем да ви използуваме.

Ренуик бавно се върна и с влудяващо спокойствие рече:

— Понеже ме молите, ще се върна, но трябва да разберете, че го правя само заради жена ви. — С тези думи той се провря край застаналата на пътя огромна фигура и бързо се качи по стълбите.

Броуди, вбесен и объркан, остана да стои в хола. Той ядно свъси вежди, нерешително потърка брадичката си, протегна ръка да затвори входната врата, но през обидения му ум мина мисълта, че да затвори врата след Ренуик, би било почти равно на самоунижение, и я остави отворена.

— Нека сам си затваря вратата — промърмори той. — Все едно, няма много да се забави. Скоро ще си отиде, и то за последен път. — Броуди мрачно се загледа през отворената врата в чакащия пред портата чудесен кабриолет на доктора и намръщеният му, завистлив поглед се спря на стройните крака на коня, на мускулестите му плешки и пъргавата извита шия. Той можеше лесно да прецени колко струваше това великолепно животно, здравата кола с ресори, гиздавата ливрея на прислужника, та дори и контешки сложената на главата му шапка с кокарда; това натрапващо се на погледа му благоденствие на доктора направо му отравяше живота. Броуди рязко отмести погледа си и взе да крачи нагоре-надолу по хола. „Няма ли най-после да слезе? — питаше се той. — Какво прави там толкова време?“

Той нетърпеливо размишляваше за това, което сигурно ставаше горе, и се гърчеше при мисълта за възможното естество на прегледа. Макар и да беше скъсал половия живот с жена си във всяко отношение, макар и да я беше отблъснал по най-позорен начин, мисълта, че я „закача“ (както наричаше това мислено) друг мъж, го разяряваше. Макар че жена му беше стара, изтощена и съсипана, все пак тя беше негова собственост, негова вещ, негово имущество. Никога вече нямаше да има нужда от това имущество, никога нямаше да използува тази вещ, но въпреки това тя трябваше да остане напълно и всеотдайно негова. Такъв бе неговият манталитет и ако беше живял в друг век, положително щеше да убива всяка своя любовница, след като й се наситеше, поради извратения си страх, че тя ще попадне в ръцете на някой друг. И ето че и сега започнаха да го измъчват нелепи и гадни мисли…

— Бога ми! — провикна се Броуди. — Ако той не слезе, аз ще се кача горе!

Но не се качи! Нещо в студеното пренебрежение на Ренуик бе смразило животинския му ум и макар че (разбира се!) никой не можеше да го уплаши, все пак самообладанието в държането на доктора дотолкова го превъзхождаше душевно, че той се чувствуваше по-малък и дори подчинен. Всеки по-развит и безстрашен ум предизвикваше у него смътно, мрачно недоверие, нещо като прелюдия на омраза, на разюздана антипатия, която отслабваше, причинявайки собственото му поражение, и малкото количество разсъдък, което обикновено ръководеше неговите постъпки. Той продължи да нервничи и да тъпче в хола и едва след като бе чакал цял половин час, най-сетне чу Ренуик да се връща долу. Когато наблюдаваше лекаря бавно да слиза по стълбите, той изпита неудържима нужда да изкаже гласно крайното си неудоволствие.

— Нали казахте, че сте били уж зает? — изръмжа Броуди. — А се разтакавате!

— Положително не беше прекалено дълго за последна визита — безстрастно отвърна Ренуик.

— Е, какво й има? — сопна се Броуди. — Не се съмнявам, че сте й набивали в главата какви ли не фантазии цялото това време.

— Което ме подсеща — несмутимо продължи докторът, без да обърне внимание на прекъсването, — че трябва да се погрижите домашният ви лекар непременно да дойде още утре. Ако желаете, аз мога да се свържа с него. Жена ви се нуждае от непрестанни и неотстъпни грижи.

Броуди недоверчиво втренчи поглед в него, после пренебрежително се изсмя.

— Няма ли нужда от болногледачка? — възкликна той.

— Вашата добра съпруга положително има нужда и от болногледачка. Разбира се — спокойно добави Ренуик, — ако можете да си позволите това.

Броуди съзря в думите на доктора унизителен намек.

— Внимавайте — рече той. — Аз ви попитах какво й има.

— Напреднал, неизлечим рак на матката — бавно отговори Ренуик.

Броуди зяпна при тази ужасна дума.

— Рак! — повтори той. — Рак! — Въпреки желязното му самообладание бузите му леко пребледняха, но той се мъчеше да се съвземе.

— Това е лъжа! — високо се провикна той. — Вие се мъчите да ми отмъстите! Мъчите се да ме уплашите с тази проклета лъжа!

— Бих искал да е лъжа, но аз се уверих и за мене няма нито сянка от съмнение, че диагнозата ми е правилна — тъжно каза Ренуик. — Нищо друго не може да се прави за нещастницата, освен да се облекчават болките й… Тя никога вече не ще стане от леглото, на което лежи сега.

— Не ви вярвам — озъби се Броуди. — Вашето мнение не значи за мене и толкова. — Пръстите му щракнаха пред лицето на доктора като изплющяване на камшик. Броуди се интересуваше много по-малко от бедата, която може би бе сполетяла неговата жена, отколкото от унизителното положение, в което, както си представяше, искаше да го постави докторът. — Ще потърся съвета на по-опитен лекар! — крещеше той. — Ще повикам домашния си лекар. Той стои с цяла глава по-високо от вас в знанията си. Ако тя е болна, той ще я излекува!

Ренуик наведе глава.

— Искрено се надявам, че ще го направи, но трябва да ви кажа — строго добави той, — че в медицината основните изисквания на всяко лекуване са почивка и отсъствие на тревоги.

— Благодаря ви, макар и да няма за какво — грубо извика Броуди. — Чакайте! Какво ви дължа за тези дрънканици?… Какво трябва да ви платя, задето сте й казали да не става от леглото? — и той мушна ръка в джоба на панталоните си.

Докторът, запътил се вече към вратата, се обърна и каза с проницателен поглед, по който личеше колко добре му е известно лошото финансово положение на Броуди:

— Моля ви се, недейте! От вас не бих могъл да взема пари при сегашното ви положение. Не бих могъл и да помисля за такова нещо. — Той замълча и додаде: Запомнете, че няма да дойда пак, освен ако ме повикате… — и с тези думи излезе.

Стиснал юмруци, Броуди безсилно гледаше отдалечаващата се фигура. Едва когато кабриолетът се скри от погледа му, той намери подходящ отговор.

— Да го повикам пак! — кресна той. — Никога вече не ще влезе в тази къща! Проклет простак! Не вярвам нито една дума от проклетите му лъжи. Куп лъжи! — повтори той, сякаш за да убеди самия себе си.

Застанал в хола, той не знаеше какво да прави; но и в този миг на нерешителност, въпреки престореното презрение към мнението на Ренуик, думата „рак“ не преставаше да пулсира в мозъка му със страшното си значение. Рак в матката! Струваше му се, че това е най-ужасната проява на страхотната болест. Макар и да беше толкова буйно изразил недоверието си, сега усети да го залива вълна на увереност; малко по малко той започна да сглобява доказателства, които сами по себе си го убеждаваха в правотата на Ренуик. Значи, болнавият й вид не е бил преструвка — всичко, което вършеше скришом, не е било непристойност и упрек към него, а само жалка необходимост.

Внезапно го порази смразяваща мисъл! Дали не бе прихванал тази страшна болест? Без да знае нещо за законите на заразяването и инфектирането, Броуди все пак се чудеше дали сам той не се е заразил и веднага спомените за прежната й близост с него, за предишните сношения нахлуха в ума му и го накараха да се почувствува поразен от болестта. Броуди неволно огледа мускулестото си тяло, като че ли би могъл вече да открие по него някакъв зловещ признак на заболяването. Този поглед го успокои, но веднага след първата мисъл съвсем естествено го заля вълна на леко възмущение против жена му.

— Не можеше ли да се пази малко повече? — промърмори той, сякаш тя беше в известна степен виновна за собственото си бедствие.

Той се отърси и изпъчи широките си гърди, за да прогони всички потискащи и противоречиви мисли. Без да си дава сметка, Броуди влезе в студената, неизползувана гостна, седна в неуютната стая и се залови да обмисля какво трябва да направи. Макар че трябваше, разбира се, да изпълни заканата си към Ренуик и да покани доктор Лори, той вече беше уверен, че от това няма да има полза. Това беше само злобна подигравка, продиктувана от некадърния му ум, а в дълбините на сърцето си той признаваше, че способностите на Лори стояха много по-долу от способностите на Ренуик. Съзнаваше също, че трябва да се качи горе при жена си, но нямаше никакво желание да изпълни този си дълг, защото, заклеймена с тази ужасна болест, тя му бе станала още по-нежелана и отвратителна, отколкото преди. Еднакво много го отблъскваше и самата тя, и тежкото задължение да я споходи. Той побърза да прогони мислите за жена си и започна да размишлява за създалото се положение в домакинството. Каква бъркотия — мислеше си той, — кажи-речи, както и в търговските му дела! На тежкото му, масивно лице бавно се изписа почти жалостиво изражение на обърканост, което смекчи грубите му черти, пропъди озлоблението, разведри намръщеното му чело. Но този изблик на състрадание се отнасяше до самия него. Той мислеше не за жена си, а за себе си, съчувствуваше на себе си, съжаляваше Джеймс Броуди за сполетелите го тревоги.

— Да — тихо промърмори той, — добре, че се държиш като мъж при всички тези несправедливости. Не са едно-две нещата, които трябва да понасяш. — С тези думи той стана и се заизкачва горе толкова бавно и тежко, сякаш се катереше по неустойчива бояджийска стълба; пред стаята на Мама се поспря, поизпъчи се и влезе. Тя беше чула стъпките му и вече се обръщаше да го поздрави с умолителна, търсеща съчувствие усмивка.

— Прощавай, татко — веднага зашепна болната. — Много се мъчих да стана, но нямах сили. Само да знаеш колко съжалявам, че ти създадох такива тревоги. Дадоха ли ти хубава закуска?

Броуди като че я виждаше с нови очи: сега забеляза, че лицето и бе мъртвешки бледо, че слепите й очи и бузите бяха хлътнали, че тялото й сякаш изведнъж се беше смалило. Не знаеше какво да й каже. Толкова отдавна не беше се обръщал към нея с блага дума, че езикът отказваше да му се подчинява и това колебание го караше да се чувствува неловко, нелепо, глупаво. Движещият принцип в живота му беше да насилва, да иска, да наказва, да бичува; той не можеше да съчувствува. Броуди отчаяно гледаше жена си.

— Вярвам, че не ми се сърдиш, татко — плахо каза тя, неправилно изтълкувала погледа му. — След един-два дена ще бъда на крака. Той казва, че имам нужда само от малко почивка. Ще гледам да стана колкото може по-скоро, за да не ти създавам неприятности.

— Не ти се сърдя, жено — дрезгаво рече Броуди. След като помълча, той добави с усилие: — Лежи си спокойно, докато видим какво може да направи за тебе доктор Лори.

Госпожа Броуди веднага трепна.

— О, не, не, татко! — извика тя. — Не го искам него! Доктор Ренуик ми харесва толкова много и съм сигурна, че ще ме излекува! Толкова е добър и умен! От неговото лекарство веднага ми олекна.

Броуди безсилно скърцаше със зъби, докато слушаше безкрайните й молби. По-рано щеше просто да й наложи решението си и да я накара да го приеме ще не ще, но сега, при новото положение, в което се намираше тя (пък и той), не знаеше какво да каже. Беше твърдо решил да извика Лори, но с усилие промени отговора си и възкликна:

— Е, ще видим! Ще видим как ще се чувствуваш.

Госпожа Броуди го гледаше с недоверие, с вътрешно убеждение, че ако той й отнеме Ренуик, тя положително ще умре. Бе харесала спокойната увереност на този лекар, бе се успокоила благодарение на необичайната му отзивчивост. Подсъзнателно я привличаше към него и това, че той беше човекът, който бе гледал дъщеря й; Ренуик вече беше й говорил за Мери и бе похвалил търпението и твърдостта на нейното дете в изпитанията на една почти смъртоносна болест. Сега тя мигновено долови, че мъжът й беше против желанието й, но знаеше, че не може да спори с него и побърза да го умилостиви.

— Как ще си наредиш сега живота, Джеймс? — осмели се да го попита тя. — За тебе трябва да се грижат. Всичко трябва да ти бъде наред.

— Аз ще се оправя — успя да изрече Броуди. — Старата няма да ме остави.

— Не! Не! — настояваше госпожа Броуди. — Цяла сутрин съм мислила и премисляла. Аз трябва да стана колкото може по-скоро, но не бихме ли могли междувременно да вземем някое момиче, което ще ти готви всичко, както ти го обичаш? Бих могла да й разправя… да й разправя точно какво да прави… как да вари бульона, както ти го харесваш, с какво да подправя кашата ти… и за проветряването на фланелите ти, и…

Броуди я прекъсна с решително, нетърпящо възражение поклащане на глава. Нима тя не можеше да разбере, че да държиш слугиня, струва пари? Да не би да мислеше, че той е потънал в пари? Искаше да й каже нещо съкрушително, с което да прекъсне глупавото й дърдорене. „Какво се е разприказвала, да не смята, че съм безпомощно кърмаче? — питаше се той. — Да не мисли, че в тази къща нищо не става без нея?“ Но знаеше, че отвори ли устата си да говори, пак ще се изпусне да й даде някой груб отговор (не беше способен на изискани изрази) и затова стисна устни и запази раздразнено мълчание.

Мама внимателно го наблюдаваше и насърчена от мълчанието му, боязливо се чудеше дали бива да зачекне въпроса, който й тежеше на сърцето. Непривичната му сдържаност й придаде смелост, тя дълбоко пое дъх и възкликна:

— Джеймс. В интереса на домакинството… Не бихме ли могли… не бихме ли могли да повикаме обратно Мери?

Броуди отскочи от нея. Престореното му спокойствие не издържа, той загуби самообладанието си и закрещя:

— Не! Няма да направя това! Аз те предупредих да не споменаваш името й. Тя ще се върне тука само ако пълзи по целия път на колена. Аз да я моля да се върне! Никога! Дори да си на смъртния си одър!

Последните думи прокънтяха в стаята като тръбен зов и в очите на Мама бавно проблесна страх.

— Както искаш, Джеймс! — Тя трепереше. — Но много те моля да не споменаваш тези ужасни думи. Не искам още да умра. Нали знаеш, че аз ще оздравея. Аз скоро ще стана.

Нейният оптимизъм го вбесяваше. Той не си даваше сметка, че навикът на половин живот беше вкоренил в нея чувството, че в негово присъствие трябва винаги да проявява тази привидна бодрост, нито пък разбираше, че желанието да оздравее идваше от вечно преследващия я подтик да изпълни измъчващите я безбройни задължения.

— Докторът не каза нищо особено — продължи тя примирително, — освен че съм имала някакво възпаление. Когато то мине, сигурна съм, че много скоро ще си възстановя силите. Не понасям това лежане на легло. Трябва да мисля за толкова много неща. — Тя се тревожеше за изплащането на своя дълг. — Разни дреболии, за които никой освен мен няма да се погрижи — побърза да добави Мама, сякаш я беше страх, че Броуди може да прочете мислите й.

Той мрачно гледаше жена си. Колкото повече омаловажаваше тя болестта си, толкова по-дълбоко ставаше убеждението му, че няма да остане жива; колкото повече говореше за бъдещето, толкова по-безнадеждно ставаше положението й в неговите очи. Дали и пред лицето на смъртта щеше да бъде също тъй некадърна, както е била пред лицето на живота? Той отчаяно търсеше някакви подходящи думи; какво можеше да каже на тази обречена, но нищо неподозираща жена?

Държането му започна да я озадачава. Отначало с благодарност бе решила, че тихият му тон беше израз на снизхождение поради болестта й, малко по-друг израз на същото чувство, което я караше да ходи на пръсти из цялата къща в онези редки случаи, когато той боледуваше и тя трябваше да го гледа. Но нещо особено и странно в погледа му започна да я безпокои и неочаквано тя го запита:

— Да не ти е казал докторът нещо за мене? Да не ти е казал нещо, което е скрил от мен? Той като че ли много се забави долу, преди да си отиде.

Броуди я изгледа с тъп поглед. Човек би казал, че умът му възприема въпроса й от далечно разстояние и го обсъжда бавно, отвлечено, без да може да намери подходящ отговор.

— Кажи ми, вярно ли е, Джеймс? — уплашено извика болната. — Бих предпочела да знам. Кажи ми! — Изражението на лицето й съвсем се промени, държането й от спокойно и оптимистично стана развълнувано и тревожно.

Броуди беше дошъл в стаята без установено мнение как следваше да се държи към нея. Той не изпитваше съчувствие, нямаше такт, а сега му липсваше и находчивост, за да я излъже. Пред това слабо, белязано вече от смъртта същество на леглото той се чувствуваше объркан, като попаднал в клопка, издебнат звяр. Изведнъж той избухна.

— Пет пари не давам какво мисли той! — ненадейно за самия себе си грубо каза Броуди. — Човек като него може да каже, че ще умреш и когато те заболи зъб. Той нищо не разбира… По-малко от нищо. Нали ти казах, че ще извикам да те види Лори. — Ядните му, неуместни думи я поразиха като гръм от ясно небе. Мама мигновено разбра, разбра с ужасяваща увереност, че болестта й е смъртоносна. Тя потрепера и було на страх се спусна пред очите й като неясен, призрачен предвестник на сетното, непрозирно перде на смъртта…

— Значи, той ти каза, че ще умра? — изтръпна тя.

Броуди я изгледа свирепо, вбесен от положението, в което бе неволно попаднал. Устните му забълваха гневни думи.

— Няма ли да спреш да дрънкаш за това говедо! — развика се той. — Като те чуе, човек може да помисли, че е самият господ! Той не е всезнаещ! Ако той не може да те излекува, в Ливънфорд има и други лекари! Има ли полза да вдигаш толкова шум за тази работа?

— Разбирам. Сега разбирам — пошепна болната. — Няма вече да вдигам шум. — Застинала неподвижно в леглото, госпожа Броуди устреми поглед към него и зад него; този поглед като че ли проникваше оттатък пределите на тясната стая и със страх се впиваше в далечината отвъд. След продължително мълчание тя рече сякаш на себе си: — Аз няма да бъда кой знае каква загуба за тебе, Джеймс! Много съм стара и съсипана за тебе. — И после едва чуто пошепна: — Но Мат! О, Мат, синко мой, как ще те оставя?

Тя мълком се обърна към стената, за да се отдаде на неразгадаемите си мисли, и остави Броуди да стои с мрачно, наръсено чело зад нея. За миг Броуди устреми безсмислен поглед към отпуснатата й фигура, после без да продума, тежко излезе от стаята.