Серия
XXII век
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Экспедиция в Преисподнюю (Современная сказка), (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (5 май 2007 г.)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

С. Ярославцев

Експедиция в Преизподнята

ИК „Офир“, Бургас, 1998 г.

Поредица „Библиотека фантастика“ №22

ISBN: 954-8811-03-0

 

С. Ярославцев

Экспедиция в Преисподнюю. Современная сказка, 1974


Част първа: Преследване в космоса

1.

Някога на брега на студения, но сега вече, а и завинаги топлия океан, живееха трима много близки приятели: майсторът, спортистът и ученият. В чест на знаменитите мускетари ще ги наричаме Атос, Портос и Арамис. Първо, защото истинските им имена нямат голямо значение, и второ, наистина ги наричаха така, защото бяха неразделни, готови на всякакви подвизи един за друг, и поставяха дружбата си над всичко. Ако някой от познатите им кажеше „Вчера нашите мускетари пак са се проявили“, то всички разбираха за кого става въпрос и направо питаха „Какво още са сътворили?“. Всъщност те бяха доста различни като характери, което не би трябвало да ни учудва, имайки предвид професиите им.

Всички знаят, че майсторите на нашата планета са заети със създаването на прекрасни произведения на изкуството и с конструирането на нечувано могъщи механизми; спортистите развиват забележителните възможности на човешкия организъм и довеждат до съвършенство красотата на човешкото тяло; а учените — те и затова са учени — замислят дръзки походи към самите източници на вещества и планират превъплъщаването на живата материя. Затова учените, спортистите и майсторите винаги ще се различават по нещо, докато някой гений не съвмести в едно лабораторията, стадиона и работилницата.

Но по отношение на свободното им време вкусовете на нашите приятели съвпадаха и те често безпокояха околните с лудориите си. Те току отплаваха надалеч в океана, наближаваха някой остарял кашалот, задрямал на слънце върху ленивите вълни и изведнъж се втурваха да го гъделичкат, а той с вой и пръхтене се спускаше да се жалва на подводните пастири. Или пък посред нощ започваха да разучават някоя нова лирическа песен в съпровод на китара и тъй като Портос имаше могъщ бас и на практика бе лишен от музикален слух, това опъваше солидно нервите на хората, зверовете, птиците и роботите из близките хектари, още повече, че ги заварваше неподготвени. Веднъж пък тайно бяха конструирали безобразен механизъм, който посред бял ден мина по централната улица, свирейки на черна свирка, и вследствие на това всички роботи-гледачки на деца, роботи-портиери и роботи-градинари в селото захвърлиха работата си, отправиха се в степта и се върнаха чак след седмица. С една дума, въпреки че те бяха порядъчни безделници и техните изпълнения се харесваха на мнозина от познатите им, всички наоколо въздъхваха с облекчение, когато за неразделните мускетари започваше тихият им период и те с часове се въргаляха по тревата някъде на сянка, погълнати от стари книги за велики революции и гигантски битки за свобода и независимост.

Все пак те бяха доста различни. Веднъж и на тримата зададоха един и същ въпрос: „Кое е най-интересно за теб, когато преследваш някоя цел?“. Майстор Атос сви рамене и небрежно отвърна: „Сигурно търсенето на средства за постигането й“. Спортистът Портос възкликна, без да се замисли: „Разбира се, постигането на тази цел с цената на всичко!“. А ученият Арамис произнесе с обичайния си тих глас: „Сигурно да разбера какво ще стане, след като постигна тази цел“. Може би затова бяха приятели.

Тук трябва да добавя, че в ежедневните прояви на нашата тройка участваше една Галя, твърде младо и миловидно същество, което живееше наблизо в хубавичка къща. Тя беше не точно втора братовчедка на Арамис, нито далечна негова леля, но в ролята си на роднина охотно се съгласяваше в зависимост от настроението си или да мъмри момчетата от името и по поръчение на възмутената общественост, или да умиротворява възмутената общественост от името и по поръчение на мускетарите. А през останалото време в опитния участък извън града отглеждаше нови сортове грозде, караше Атос да майстори механизирани играчки за съседските деца („Зелево кочанче, ти някога ще ме оставиш ли на мира с твоите сополанковци?“), под ръководството на Портос се занимаваше с художествена гимнастика („Палците! Изпъни палците, малката!“) и пускаше в яката на Арамис големи бръмбари-рогачи, от които той се страхуваше повече от смъртта („Уоу! Ще те разкъсам на части, нагло момиченце!“). Накъсо казано, където и да се намираха мускетарите, някъде наблизо беше и Галя (или обратно, мускетарите бяха близо до Галя), и може би затова познатите й често я наричаха „д’Артанян в пола“, макар че Галя по известни съображения за нищо на света не желаеше да откликва на това ласкаещо прозвище. Когато, в съботните дни, тя препускаше на коня си към Зелената долина на гости (на палачинки) на чичо си, бивш кок от Северния подводен флот, мускетарите почти винаги я съпровождаха, дали от дружеска привързаност, или предвкусвайки великолепните палачинки, чиито почитатели бяха всички. Заслужаваше си човек да ги види в този момент: полетели в галоп на конете си, плътно прилепени до запотените животни и ниско приведени към гривите им, и да чуе пронизителните подвиквания и възгласи, с които се ободряваха един друг.

Всъщност историята, която ще ви разкажа, започна точно в един такъв съботен ден, само че Атос и Арамис точно тогава бяха заети и единствено Портос тръгна да съпроводи Галя при посещението при дядо й. Денят беше прекрасен, слънцето грееше, а бяло-жълтеникави пухкави облаци, приличащи на разбита сметана, важно плуваха по бездънното синьо небе. Галя и Портос се носеха в галоп край шосето, наоколо се простираше Зелената долина (цветни градини, изумрудени пасбища, спретнати къщички и красиви беседки, прозрачни ручеи и сини като небето реки, пресечени от дъгообразни мостове), а срещу тях весело летяха стълбовете, обозначаващи километрите: 110… 111… 112… Прохладният вятър галеше сгорещените им лица, могъщите коне яростно пръхтяха, пръскайки гъста пяна, весело кученце се втурна след тях и изостана… И всичко това беше просто чудесно, особено ако се вземе под внимание, че на финала ги чакаха планини от топли златисти палачинки с всичките му сметани и сладка и запотените кани с благородния и светъл сайдер[1], от който езикът изтръпва и сълзи изскачат на очите.

Изведнъж Галя прекъсна стремителния бяг; тя толкова рязко спря коня, че той се изправи на задните си крака. Портос измина още десетина метра, както беше засилен, и също спря.

— Какво има? — обърна се той на седлото си, за да попита.

Галя не отвърна. Свила вежди, тя учудено разглеждаше километричния стълб. Портос се приближи.

— Е-е? — отново попита той. — Какво се е случило?

— Виж… — шепнешком отговори Галя — Какво ли е това?

Той погледна. Стълб като стълб. Върху бялата емайлирана табелка с черно бяха изписани цифри: 160.

— Сто и шейсет — нетърпеливо каза той. — Кръгло число. И какво от това?

— Виж и гората отпред — прошепна Галя.

Портос видя, че по-нататък шосето наистина навлизаше в гъста, почти непроходима гора. Измежду сладостните видения на димящи палачинки и запотени чаши, изпълнили съзнанието му, нещо трепна. Без да каже нищо повече, Галя обърна коня и се понесе назад. Портос се спусна след нея. Те спряха до предния стълб. На бялата емайлирана дъсчица чернееха цифрите: 120.

— Сто и двадесет… — отново шепнейки, произнесе Галя. — И веднага — сто и шейсет… и веднага гора…

— Но какво става? — недоумявайки, възкликна Портос. — Значи излиза, че тук някъде са пропаднали 40 км от шосето!

— Не просто шосето, глупчо! — извика Галя и прекрасните й зелени очи се напяха със сълзи. — Пропаднала е половината Зелена долина, дядовата къща, разбираш ли?

— Не се разстройвай — измърмори Портос. — Може би това не е толкова страшно…

Те отново обърнаха конете и се върнаха до стълба в края на гората.

— Сто и шестдесет — каза Портос. — Ама че глупава шега!

— Това не е шега. Това не ти е да гъделичкаш китове. Тук става нещо страшно. Какво да правим сега?

Портос се замисли.

— Трябва да разкажем на Атос и Арамис — решително рече той. — Връщаме се.

— Не — категорично отсече Галя. — Ще продължим напред.

— Но нататък е само гора…

— Тъкмо ще видим какво има в нея.

Те пришпориха конете и, галопирайки, навлязоха в гората. В нея беше задушно и цареше здрач, копитата на конете звънко чаткаха по бетонната настилка, а километричните стълбове оставаха далече зад тях: 161… 162… 163… 164. „Гора и само гора — с досада си мислеше Портос, вглеждайки се в зеленикавочерната тъмнина от двете страни на шосето. — Обикновена гора. Само си губим времето. По-скоро да се прибираме и да разкажем на Атос и Арамис, те са умни глави и ще измислят каквото трябва.“ Но той от опит знаеше, че момичето е упорито и надвива в споровете. И щом е така, по-добре да се примири… Точно в този момент усети нещо странно. Галопиращите коне незабелязано преминаха в тръс, после съвсем намалиха ход и още не беше успял да сподели с Галя това ценно откритие, когато могъщият му жребец се обърна настрани и застана напряко на пътя като вкопан.

— Хей! — учудено подвикна Портос — Какво ти е? Какви ги вършиш?

Жребецът мълчаливо завъртя глава.

— Може би се измори?

Жребецът подуши пътя и изпръхтя.

— Какво им става на конете? — разтревожено попита Галя.

Нейният кон отстъпваше назад, вдигаше глава нагоре, като че ли се дърпаше от нещо, и силни тръпки разтърсваха тялото му.

— Така-така-така! — измърмори Портос намръщено. — Конете отказват да продължат. Страхуват се. Излиза, че си била права, дребосъче: отпред има нещо.

Те се погледнаха един друг, после и конете си.

— Е, връщаме ли се? — попита Портос.

Попита просто така, за всеки случай. Отлично знаеше какво ще стане. И наистина: Галя скочи от коня си и каза:

— Ние не сме коне. Ще продължим.

Безполезно беше да я разубеждава. Портос с въздишка слезе от седлото, завърза конете на близкото дърво и с тон, нетърпящ възражения, се разпореди:

— Аз ще ходя напред, а ти на десет крачки зад мен. Тръгнаха, като внимаваха да вървят по средата на пътя, и внимателно се оглеждаха наоколо. Зад километричния стълб с номер 168 пътят внезапно се разклони и пред тях се откри просторна поляна, сред която се издигаше стръмна могила с плосък връх и цялата обрасла в трева.

2.

Портос и Галя известно време стояха хванати за ръце и напрегнато се вслушваха и оглеждаха. На върха на могилата като голям зелен облак се издигаше гигантски дъб, който повече приличаше на баобаб, а в сянката му се забелязваше вехта постройка с продънен покрив и черни правоъгълни зейнали прозорци. Беше много тихо.

Не се чуваха обичайното жужене на пчелите, нито цвърченето на щурците. Обедното слънце ярко сияеше в синьото небе точно над главите им. После полъхна вятър, листата на дъба зашумоляха, затрептяха и по тях заблестяха сребърни искри, нещо изскърца дълго и тъжно: беше или наполовина провиснал капак на прозорец, или ръждивите панти на някоя врата. Галя трепна и се притисна към Портос. Но вятърът отмина и всичко отново утихна.

— Аз ще отида да видя, а ти почакай тук — предложи Портос.

— А не! — решително каза Галя — По-добре да съм с теб.

Те нагазиха до коляно в тревата. Бяло пухкаво топче с писък изскочи изпод краката на Портос и се скри.

„Зайче“ — машинално си помисли Портос. Слънцето препичаше. Те приближиха подножието на могилата и се заизкачваха по стръмния склон. С всяка крачка клонестата корона на дъба все повече закриваше небето. Накрая скри и слънцето и веднага стана прохладно. Дори някак си мразовито, отбеляза наум Портос с учудване.

— Хей, ти да не се страхуваш? — шепнешком попита Галя.

— Ами, глупости! — басово откликна той.

Тя с все сила впи пръстите си в дланта му, той ободряващо й се усмихна, стараейки се да покаже повече от превъзходните си зъби. Щеше да е от полза и незнайното чудовище да види тези зъби, ако то сега тайно ги наблюдаваше. Портос си беше велик стратег.

Отблизо изоставената къща изглеждаше точно това, което и отдалеч: изоставена къща. Стените от дървени греди бяха почернели и покрити със синьо-зелени лишеи, прозорците с избити стъкла бяха замрежени с прашна паяжина. Провисналите и изцяло прогнили дъски на навеса сочеха отвора, където трябваше да е вратата, а самата тя висеше на една ръждива панта. Портос с лекота я откачи, захвърли я настрана и се приведе, за да влезе в къщата. Галя го следваше по петите.

— Така-така-така! — оглеждайки се рече Портос. — Ето ти тебе, гнусотия на запустението…

Целият дом се състоеше от една-единствена и съвсем празна стая. Осеяният с процепи под бе покрит с дебел слой прах. От стените висяха парчета тапети с неопределен цвят; на места таванът беше пропаднал и през дупките се виждаха гредите, които подпираха покрива, а през пролуките на покрива се виждаше зелената корона на дъба. Портос шумно подуши.

— И толкова ужасно вони — каза той. — На някаква киселина…

Галя изведнъж пусна ръката му и приклекна.

— Портос! — тихо го повика тя. — Портос, виж! Следи!

— Къде има следи? — оживено попита Портос, шарейки с поглед по стените.

— Къде гледаш? Погледни тук!

Портос се наведе. Той едва успя да различи странните отпечатъци в праха по пода, които напомняха следи на слон, който е пристъпвал от крак на крак, когато смразяващ протяжен вопъл раздра тишината, в мансардата запляскаха могъщи криле и от тавана се изсипаха потоци боклук. Това стана толкова неочаквано, че Портос и Галя останаха цели три секунди в позите, в които ги завари, без да могат нито да помръднат, нито да предпазят главите си, нито да извикат. А странното нападение продължи.

„Уху-у-у-у! Уху-у-у…“ — виеше нечовешки глас, невидими криле се блъскаха в таванските греди, отгоре падаха боклуци и цялата къща се изпълни с кълба от задушаващ прахоляк. Най-накрая Портос се съвзе.

— Хей, вие там! — изрева той. — Който и да е горе, ще му извия врата на този мерзавец!

— Да бягаме! — отчаяно викна Галя.

Лесно е да се каже — да бягаме. С големи усилия, като неспирно кихаха, кашляха и плюеха, те пипнешком се добраха до вратата и се измъкнаха навън. Суматохата на тавана тутакси престана и отново се възцари тишина. Портос и Галя бавно се изправиха на крака, спогледаха се и мълчаливо започнаха да чистят мръсотиите от себе си. От прозорците и вратата изпълзяваха прозрачни сиви облаци прах и се стелеха по тревата.

— Да пукнеш дано, проклетнице! — изръмжа Портос, изтупвайки мръсотията от косата си.

— На кого се заканваш? — попита Галя.

— На онази птица, на кого другиго. Ти не я ли видя? Една такава голяма бяла птица, подобна на бухал…

— Птица — повтори Галя. — Добре, нека да е птица. Да вървим.

Изпоцапаното й от праха лице беше бледо, устните — плътно стиснати, а зелените й очи горяха. Мълчаливо и стараейки се с всички сили да не се оглеждат, те се спуснаха по склона, мълчаливо пресякоха поляната, излязоха на шосето и продължиха по него все така мълчаливо, докато стигнаха мястото, където бяха оставили конете си. Едва когато копитата отново зачаткаха по настилката, Галя каза:

— Сигурна съм, че всичко идва от тази могила и тази порутена къща. В тях се крие някаква страшна тайна и ако не я разкрием, никога няма да разберем какво е станало с половината Зелена долина и дядо ми.

— Аха… — дълбокомислено отвърна Портос. — Значи ти смяташ, че птицата се е сетила за всичко и затова ни нападна?

— А ти как мислиш?

— Да си призная, мислех… че тя просто се е изплашила, може би там е имала гнездо или нещо такова. А ние викахме, шумяхме и тя, за да се защити, запищя, заби с крила.

Галя състрадателно го погледна:

— Миличък Портос, помниш ли в кой момент започна всичко това?

— Това започна… Ама, разбира се! Щом ти ми показа следите… Да си призная, наистина странни следи…

— Точно така. Когато видя, че открихме следите, тя ги заличи с всякакви там боклуци, а нас просто ни изгони.

— Аха… — рече Портос. Той целият се зачерви, напрягайки ума си, за да разгадае станалото. — Значи ти мислиш, че тази птица е съпричастна към изчезването на половината долина и… м-м… дядо ти? Що за птица е това?

Галя не отговори. Те излязоха от гората и пуснаха конете да вървят по края й. В този момент над главите им се разнесе жалък писък. Портос погледна към небето и ахна:

— Та това е самата тя!

Огромна бяла птица с котешка глава и големи очи се носеше над тях, стискайки в ноктите си малко пухесто зверче.

— Погледни, тя е сграбчила някого! — завика Галя. — И ще го изяде!

Портос тутакси скочи от седлото, наведе се, взе нещо и се изправи: в ръцете си заподхвърля голям камък. Птицата студено и равнодушно го разглеждаше отгоре, полюлявайки се на неподвижно разперените си криле. Портос силно замахна. Ф-и-и-у! И камъкът прасна птицата по лявото крило. Познатият смразяващ вопъл прозвуча над долината. Птицата разтвори ноктите си и, накланяйки се на лявата си страна, изчезна зад върховете на дърветата, а бялото пухесто вързопче тупна в краката на Портос.

— Дай ми го — извика Галя. — По-внимателно, да не му причиниш болка!…

Това беше странно зверче: истински Чебурашка[2], само че бяло като сняг и с червени очи. То се тресеше в Галините длани и през пухестата му козина тя чувстваше как бясно бие мъничкото му сърчице.

— Бедничкото… — промълви Галя. — Наплашено е…

— И как няма да е! — каза Портос. — А що за животинка е? Котенце?

— Не-е. Виж колко му е къса опашката.

— Значи зайче?

— И зайче не е. Ушите му не са така дълги… Добре, хайде да се мятаме на конете. Трябва да разкажем на Атос и то възможно най-бързо.

3.

Без да се мият или преобличат, оставяйки конете си направо на улицата, Галя и Портос се втурнаха в дома на Атос, качиха се в кабината на асансьора, която приличаше на чаша от цветно стъкло, и се спуснаха в просторната му работилница. Тук подът под краката им леко се тресеше, като че ли към него бе включен мотор, басово бучаха сложни механизми, покрити с мрежести калъфи, отвесни тръби извеждаха миризмата на разтопен метал и нагрята пластмаса, възпламеняваха се и гаснеха ослепителни лилави огньове, от които стените се покриваха с люлеещи се сенки, а десетки малки роботи-раци, роботи-паяци, роботи-стоножки делово сновяха от единия до другия край на тази огромна подземна зала и, потраквайки при всяко движение, извършваха операции, неясни и за самите тях. Самият Атос в бял комбинезон стоеше пред пулта за управление върху плоска кръгла платформа, окачена на голям решетъчен кран.

— Хей! — силно се провикна Портос.

Атос им хвърли един поглед и се върна към работата си.

— Зает съм! — с раздразнение им отвърна той. — Що за маниери…

Но в този момент осъзна, че приятелите му изглеждат, меко казано, не както обикновено. Той отново ги погледна, но вече по-внимателно, чак подсвирна от учудване и натисна едно копче на пулта. Платформата плавно се задвижи и се спусна до Галя и Портос. Атос скочи на пода.

— Е, добре! — започна той. — Къде се подредихте така? Не ви ли е срам да се появявате в работилницата ми в такъв вид?

— Половината Зелена долина изчезна! — бързо изрече Портос.

— Дядо изчезна! — едновременно с него поде Галя.

— Четиридесет километра от шосето…

— Най-напред яздехме конете, после те се уплашиха…

— Всичко е заради могилата с дъба и порутената къща…

— Щом намерихме следите, тя се разпищя и ни засипа с…

— Огромна бяла птица, която прилича на бухал…

— Тук се крие някаква опасна тайна…

— Аз я уцелих с камък, но тя избяга…

Атос лекичко ги потупа с длан по устните и те послушно замълчаха. Атос погледна дланта си, изтри я с бяла кърпичка, която пък хвърли на пода. Един пъргав робот-рак веднага я взе и изнесе.

— Ще изясним всичко — рече Атос и приседна на края на платформата. — Вие сте невероятно, отвратително мръсни, но съдейки по всичко, работата не търпи отлагане. Затова седнете на пода. След вас ще почистят.

Галя и Портос сконфузено седнаха на пода по турски, с кръстосани крака, а Атос извади от предния си джоб радиотелефон и натисна копчето за повикване.

— Слушам — обади се тихият както винаги глас на Арамис.

— Говори Атос. Извини ме, че прекъсвам заниманията ти, но при мен са нашият спортист и „зелевото кочанче“, много са развълнувани и нямат търпение да ни съобщят нещо твърде любопитно и, страхувам се, твърде трагично. Нека да ги чуем.

— Слушам — повтори гласът на Арамис.

— Хайде, разказвайте — разпореди се Атос. Объркано и заплетено, прекъсвайки се един друг и карайки се за подробностите, Галя и Портос разказаха на приятелите си за своите приключения и преживявания. Когато свършиха, Атос изчака малко и попита:

— Това ли е всичко? Галя и Портос кимнаха.

— Какво ще кажеш, Арамис?

— Странно и опасно нещо. Само след минута ще съм при вас. Слушах ви на път за лабораторията.

— Страхувам се за дядо… — изведнъж изхлипа Галя и трескаво погали зверчето, настанило се на рамото й. То се притисна към бузата й и замига с червените си очички.

— Ако питате мен… — рече Портос и се изкашля за повече тежест. — Ако питате мен, аз направо бих отишъл там, при тези шегаджии, и бих направил всичко на парчета, та да им е за урок.

Асансьорът тихо издрънча и от кабината излезе Арамис, който тъкмо прибираше радиотелефона в джоба на ослепително бялата си престилка. Сядайки до Атос на края на платформата, той внимателно огледа Галя и Портос и се усмихна — едва-едва, почти незабележимо, само с ъгълчетата на устните си.

— И така? — обади се той.

— Ти ги чу — каза Атос. — Казвай какво мислиш за това.

— Хайде още веднъж да уточним какво знаем — започна Арамис стихия си спокоен глас. — Първо, изчезнала е ивица, широка 40 км, при това заедно с населението, растителността и животните. Теоретично можем да си представим, а следователно и да възпроизведем условията, при които подобна акция би била осъществима. В субайнщайновата физическа геометрия подобно нещо е известно и носи името „тримерна контракция…“

— Мълчи… — строго каза Атос на Портос.

— Второ — продължи Арамис, — в непроходимата гора след сто шестдесет и осмия стълб се е появила поляна и могила с вековен дъб на върха й. Казвам „появила се е“, защото на аероснимките, направени само преди година, не се забелязва нищо подобно. Сам проверих това, преди да тръгна насам. В съчетание с факта за тримерната контракция между сто и двадесетия и сто и шестдесетия километър, внезапната поява на тази поляна и могилата с дъба и старинната постройка изглежда твърде подозрителна и ни навежда на мисълта за някаква маскировка. Трето, абсолютно съм съгласен със скъпата си роднина, че действията на така наречената голяма бяла птица имат за цел да подплашат и прогонят неканените свидетели.

— Изводът? — попита Атос. Арамис сви рамене.

— Логическият извод напълно съвпада с интуитивния, до който вие сте дошли и без моя помощ. Имаме си работа с престъпление.

Възцари се мълчание. След малко Портос попита:

— С какво?

— С престъпление — повтори Арамис.

— Аха… — дълбокомислено произнесе Портос.

— Не те ли е срам! — нетърпеливо каза Галя. — Та ти си чел… То е съществувало във времето, когато са отваряли сандъци със съкровища, без да питат, вземали са и последния залък на гладния, убивали са без причина…

— Да — каза Портос. — Наистина. Спомних си. Значи си имаме работа с престъпление. Много добре. А аз си мислех, че е глупашка шега.

— Засега по-добре да забравим шегите — посъветва го Атос и се обърна към Арамис. — Вече двеста години на нашата планета и в околностите не е имало престъпления с употреба на мощна техника и огромна енергия. От само себе си се стига до извода, че престъпниците… — Той замълча и посочи с палец нагоре.

Портос погледна към тавана.

— Нима са съседите? — уплашено каза той.

— Е, какво да правиш с такъв човек! — възмутено възкликна Атос и се плесна по коляното.

— Не — каза Арамис, — престъпниците са пришълци от Далечния Космос. Още не знаем какво са намислили и какви са възможностите им, но трябва да сме готови за най-лошото.

— За война! — твърдо изрече Атос. Портос скочи и занавива ръкавите си.

— Ще ги смелим! — заяви той. — Хубавичко ще ги натупаме. Ще им дадем да се разберат на тези космически нахали! Да вървим, момчета!

— Седни — заповяда Атос. — Да, това е война. Отдавна не сме воювали, но ще си припомним как се прави това. Ето какво предлагам. Преди всичко, разбира се, трябва да уведомим Всемирния съвет. Там има умни хора и те несъмнено ще измислят нещо солидно. Но няма да изчакваме. Като войници ние не сме по-лоши от който и да е от десетте милиарда човеци, населяващи планетата ни. Но ние първи открихме престъпниците и първи ще приемем боя. Ясно е, че престъпниците няма да се успокоят с диверсията, извършена между 120-я и 160-я километър. Ако знаехме къде и кога възнамеряват да осъществят следващата, бихме се срещнали с тях точно там. Но ние не знаем това. Предлагам да рискуваме, да ударим направо по гнездото, поляната и могилата. Ако победим, всичко ще е наред. Но ако загинем, ще мине за едно добро разузнаване с бой. Ще го направим още утре. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! — в хор отвърнаха Галя, Портос и Арамис.

Галя го каза най-високо от всички, по-високо дори от Портос, така че мускетарите замълчаха и впериха погледи в нея. Изпоцапаното й лице пламтеше, очите й мятаха зелени мълнии, юмручетата й бяха стиснати толкова силно, че чак кокалчетата им бяха побелели. Тя явно не беше вече в работилницата, не беше с приятелите си, а се носеше мислено на безстрашен кон през зловещата поляна, размахвайки остра сабя, и се втурваше срещу челните редове на космическите престъпници. Естествено, тези сладостни илюзии бяха незабавно и грубо разрушени. Мускетарите пуснаха в ход всички средства: логика, шантаж, заплахи, ласкателства, обещания — и в края на краищата надделяха. Беше решено по време на утрешната операция Галя да се разположи в лабораторията на Арамис и да изпълнява най-отговорното задание по поддръжка на непосредствена връзка с упълномощените от Всемирния съвет.

Галя все още хлипаше и размазваше праха и мръсотията по румените си бузи, а Портос и Атос се секнеха и триеха запотените си лица, когато Арамис изведнъж попита:

— А къде е онова Галино зверче?

Всички се сепнаха и внимателно се заоглеждаха.

— Ето го! — извика Портос от учудване и се изправи. Бялото пухкаво топче стремително се носеше към асансьора.

— Стой! — изрева Портос и пръв се втурна да го преследва. — Стой, ти казвам!

Атос и Арамис бяха вече само на пет-шест крачки от него, но странното зверче се хвърли в прозрачната кабина, приличаща на чаша от цветно стъкло, ловко като муха изпълзя по стената й и натисна с лапичка копчето за изкачване. Когато Портос пристигна, кабината вече се носеше нагоре.

Развълнуваните и объркани приятели само след няколко минути бяха на улицата пред дома на Атос. И в същия момент видяха как в тъмносиньото предвечерно небе голямата бяла птица, стиснала в ноктите си пухкавото топче, равномерно размахваше крила, отлитайки по посока на непроходимата гора, към поляната с могилата. Тя се отдалечаваше все повече, превърна се в бяла точка и изчезна. Едва тогава те се спогледаха. Очите на Атос се бяха превърнали в два тъмни процепа, лицето на Арамис се беше вкаменило, Портос свиваше и разпускаше огромните си юмруци и дишаше тежко, а устните на Галя трепереха.

— Все още не знаем какво представлява противникът — бавно каза Атос, — но можем да смятаме, че ни е обявена война. И не увисвайте носове! — викна той. — Чуйте командата ми! Галя, ти веднага се прибирай вкъщи, пооправи се и лягай да спиш. И никакви възражения, това е заповед! Утрешният ден ще бъде тежък, обещавам ти го… (Той дори не подозираше колко е прав.) Портос, бягай в банята, преоблечи се и ела в кабинета ми. А през това време, ние с Арамис ще се свържем с Всемирния съвет…

Когато Портос, целият зачервен, сгорещен и извънредно чист излезе от банята само по гащета, приятелите му вече, пълзейки, разучаваха огромната аеро-фото карта, разстлана направо на пода.

— Как върви, стратези? — попита той и се настани на едно плато, западно от града. — Свързахте ли се със съвета?

— Да — разсеяно отвърна Атос.

— И какво ви казаха?

— Според мен не ни повярваха съвсем. Това се и очакваше. На тяхно място, аз също не бих повярвал. Но обещаха да вземат съответните мерки.

— Какви мерки?

— Съответните.

— Аха… — дълбокомислено рече Портос. — А Галя как е?

— Току-що позвъни. Според мен от леглото. Така се прозяваше, че едва разбрах какво говореше.

— Малката доста се умори — каза Портос с нежност. Атос хвърли пергела, изправи се и погледна Портос в очите.

— Слушай, спортисте — започна той с тих глас, — ти във форма ли си?

— И то в добра.

— Ние с Арамис се съветвахме и се спряхме на една идея. (Портос се прокашля и си придаде важност; рядко споделяха идеите си с него.) Работата е там, че планът ни за сутрешното нападение е известен на противника. По всички правила, трябва да нападнем незабавно, докато още не са се подготвили. Да, но ние още не сме въоръжени. С Арамис тъкмо се канехме да идем в Музея на оръжието.

— А аз? — обидено попита Портос.

— Ще дойде и твоят ред. Ние с Арамис ще изберем най-мощното оръжие. Ще ни трябва време да го опознаем, да се подготвим и т.н. С една дума, аз и Арамис отговаряме за въоръжаването. А на теб ти предстои не по-малко важна, но доста по-опасна работа. Да знаеш кой в селото има безшумна летяща лодка?

4.

Портос беше първокласен шофьор и еднакво добре управляваше всички видове возила, били те върху колела, вериги, летящи или плаващи механизми, така че той съвсем безшумно се приземи в края на поляната. Макар и безлунна, нощта беше ясна, очите на Портос отдавна привикнаха към тъмнината и той отчетливо различи светлата линия на шосето, а зад нея на фона на звездното небе — черния силует на хълма с дъба и порутената постройка. След като изчака няколко минути и се убеди, че всичко е спокойно, Портос се измъкна от лодката в дъхавата трева и съвсем безшумно, както само той си можеше, запълзя към шосето. Пълзеше без усилия, леко, придвижвайки се в тревата като преливащ се живак; не вдигаше глава, но не загубваше и посоката, всичките му мускули работеха синхронно, съвсем автоматично. Богатият опит от безбройните тренировки си казваше думата, стотици игри просто ей тъй — за забавление и десетки отговорни състезания — на земя и под земя, на вода и под вода, във въздуха и в космическото пространство. Портос беше добър спортист и с това всичко се обясняваше.

Когато стигна шосето, той спря. До подножието на хълма оставаха петдесет-шестдесет крачки, би могъл да се приближи още, но не искаше да рискува да го засекат по осветеното шосе, а и от това място можеше да види или поне да чуе какво ще се случи. Едва тогава, проснат в тревата като огромна жаба, Портос можа да се отпусне. Сега му оставаше само да чака. Минутите се нижеха бавно, съзвездията бавно отплуваха над черната корона на дъба и почти толкова бавно и равномерно туптеше сърцето на Портос. От време на време над поляната полъхваше топъл вятър, от който листата на дъба глухо шумоляха, и нещо дълго и тъжно поскърцваше — но това не бяха пантите на вратата, тъй като Портос я беше откачил и захвърлил настрана… Ама че лош късмет имаше — не само че нищо не се случваше, ами му се и приспа! Портос силно стисна очи, отново ги отвори и точно в тази секунда нещо започна да се случва.

Отначало се чу глухо бучене и земята леко потръпна. Празните прозорци на изоставения дом бавно се изпълниха със зловеща бледолилава светлина. Появиха се някакви неясни уродливи сенки и се чуха забързани стъпки, а след тях и познатото пляскане на могъщи криле. Портос се напрегна и целият се превърна в слух и зрение. Отново се чуха стъпки — този път тежки, уверени, после звуци, наподобяващи астматично дишане и тенекиено скърцане… Бледолилавата светлина в прозорците на развалината бавно помръкна. Нещо звънко изщрака, като че ли се хлопна врата на автомобил, и изведнъж в подножието на хълма светнаха три ярки фара.

Свиреп, приглушен глас рече:

— Ка!

— Тук съм, Двуглави! — откликна друг глас, висок и рязък.

— Всичко ли разбра, Ка?

— Всичко, Двуглави…

— Изходната точка е сто и двадесетия километър. Крайната точка — осемдесетия километър. След изпълнението на задачата незабавно се връщаш.

— Ясно, Двуглави.

— Ки!

— Тук съм, Двуглави! — изрева басово трети глас.

— Ку!

— На мястото съм си, Двуглави!… — с дрезгав шепот произнесе четвърти.

— Ятуркенженсирхив!

— В джоба ти съм, Двуглави! — тихо изпищя пети.

— Отлично. Ка, разсъмва се рано, постарай се да приключиш за около три часа. Не забравяйте, че утре ни предстои сражение. Сега аз ще се погрижа за заложник. Напред!

Чу се бучене, ярките фарове се люшнаха и бавно поеха към шосето. Портос не остана да чака повече. Бе узнал всичко, което му беше нужно. Непознатата машина с трите фара вече излизаше на шосето, когато той, почти без да се крие, се хвърли към летящата си лодка. Само след половин минута тя вече пореше върховете на боровата гора, а след още три Портос я приземи в акациевите храсталаци срещу километричния стълб с номер 120 и извади радиотелефона от джоба си.

Атос и Арамис го изслушаха, без да го прекъсват. После, надвиквайки желязното тракане и рева на мощните двигатели, Атос изкрещя:

— Излиза, че само след десет-дванайсет минути машината ще бъде на сто и двадесетия…

— Точно така — унило каза Портос. — Кога да ви чакам?

— Правим всичко, което можем! Движим се с пълна скорост, та чак зъбите ни се разклатиха от тръскането… На разсъмване ще бъдем при теб.

— Късничко е.

— Чуй ме, спортисте. Без излишни движения! Помни: ти си на разузнаване… Не забравяй, че те са готови за сражение.

— И дори смятат да вземат заложник… — едва чуто добави Арамис.

— Всъщност какво е това заложник? — попита Портос.

— Дълго е за обясняване… Хайде, бъди внимателен!

— Изключвам.

Портос изключи радиотелефона и се измъкна от лодката. Той погледна небето. Ярките звезди свободно премигваха. После погледна надясно. Отдясно зловещо чернееше непроходимата гора. Погледна и наляво. Отляво се разстилаше оцелялата половина от Зелената долина: необозримо пространство, покрито със спящи градини, сред които дремеха селищата с малки уютни къщици, които смътно белееха, а край поляните, по които сънно бродеха коне, се извиваха реки и ручеи, и техните води отразяваха звездното небе. Някъде лениво лаеше куче. Сънно чуруликаха птици. Чу се песен — или някой не беше изключил радиото, или се веселяха младежи на връщане от клуба. И водата в невидимия, но близък ручей неуморно бълбукаше.

Отвсякъде лъхаше такова необикновено спокойствие, такава безопасност. И над всичко това беше надвиснала ужасна заплаха, приятелите му бяха далече, а той — сам, и нищо не можеше да направи. За първи път Портос почувства болка в душата си. Толкова остра, че чак дъхът му секна от страх и учудване и той несъзнателно се хвана за гърдите. И тогава, като че ли пробудил се от тази болка, някакъв смътен спомен премина през съзнанието му, спомен за нещо велико и светло… нещо от старинните летописи, където на почти непознат език се разказваше за страшни събития и удивителни хора. После се опомни и болката изчезна. Върна се в лодката, настани се удобно и се огледа. Виждаше се чудесно. Леко дръпна лоста за управление и носът на лодката малко се повдигна.

— Готов съм! — високо каза той.

Като че ли в отговор на думите му, нейде далеч в непроходимата гора се разнесе глухо боботене. Портос замря и се заслуша, а боботенето все повече се увеличаваше; и ето че светлината на мощни фарове озари върховете на дърветата, засвятка измежду стволовете и се затича по сивите бетонни плочи. Когато се появи емайлираната табела с цифра 120, машината на космическите престъпници спря: тежък, гърбав, едва различим в нощта силует. Чу се звънко щракване и тънко монотонно жужене. От двете страни на фара се появиха странни ивици светлолилава светлина, които напомняха водните „мустаци“ на поливна машина. Те се протягаха в двете страни все повече, докато достигнаха хоризонта. На Портос му се стори, че тази лилава ивица раздели света на две половини; от едната страна беше километричният стълб с номер 120, Зелената долина, приятелите, а от другата — той със своята лодка, машината на космическите негодници и черната непроходима гора.

Той се повдигна, за да вижда по-добре. Спортистът Портос, който никога не се беше проявявал като страхливец, сега почувства как косите му започнаха да се изправят.

Едрият гърбав силует едновременно се движеше и… стоеше на едно място. Той неподвижно чернееше в светлата ивица на шосето и зелената долина бавно пълзеше под него, изчезвайки под фаровете, под светеща бледолилава ивица, простряла се от единия до другия хоризонт. Машината на престъпниците сдъвкваше Зелената долина. Най-напред изчезна километричният стълб — като тънък бял призрак той се потопи в люляковия облак и изчезна, като че ли изобщо не го е имало. Един след друг гаснеха нощните звуци. Замлъкна ромонът на близкия ручей. Далечната песен секна по средата на думата. И само чудовищният механизъм на пътя бръмчеше тихо, зловещо и равномерно.

Портос дойде на себе си. Той отново се отпусна на седалката и със спокойно, дори лениво движение на ръката, с която държеше лоста, вдигна летящата лодка на височина тридесет метра. После спусна носа й, прицелвайки се отгоре в черната гърбава маса, и докрай натисна педала на акселератора.

Ударът беше страшен, светлината ослепителна. Чудовищната сила изтласка Портос от седалката, смачка го и го запрати в тъмнината. Нещо трещеше, скърцаше, разкъсваше се, а тялото му го нямаше, нямаше и сили да движи клепачите си.

„Уху-у-у-у! Уху-у-у-у! Уху-у-у-у!“ — пищеше голямата бяла птица, пляскайки с могъщите си криле.

— Проклетата червена кръв! — викаше някой с висок рязък глас. — Те повредиха контрактора.

— Ще си платят за това! — ревеше някой с нисък бас.

— Те нападат! — астматично хриптеше някой. — По-бързо да се връщаме! По-бързо на „Пирайя“.

Все пак Портос успя за секунда да отвори очи и видя над себе си уродлива крилата сянка, закрила звездите. После очите му от само себе си се затвориха.

Той вече не можеше да види как от невидимата черта Зелената долина запълзя обратно. Повредената машина на космическите разбойници връщаше погълнатото. Един след друг се възобновяваха прекъснатите звуци. Отново се понесе песента, секнала по средата на думата. Кучето лениво залая. Близкият ручей отново забълбука. Накрая от пустотата се появи и километричният стълб с номер 120 и всичко отново стана същото, каквото бе допреди четвърт час. С тази разлика, че по средата на шосето сега димеше купчина изтърбушен и огънат метал, а на края на гората Портос лежеше мъртъв, разперил ръце и обърнал безкръвното си лице към звездите.

5.

С дрънчене и скрибуцане по шосето се зададе огромен танк — последната дума на земната изтребителна техника. Тази дума бе казана преди триста години, но за щастие беше закъсняла, хората вече нямаха нужда от нея и през всичките тези триста години машината обитаваше една от залите на Музея по история на оръжията. Точно там го намериха Атос и Арамис; добрият майстор и добрият учен бързо се сприятелиха с него, опознаха го, приведоха го в бойна готовност и го поведоха в първия му бой. Гъсениците гърмяха, двигателите равномерно и мощно ревяха, оръдейната кула страховито се въртеше наляво и надясно, а ракетните глави стърчаха във всички посоки като четина на бодливец. Обгърната от синкавата утринна мъгла, вековната гора от двете страни на шосето се отдръпваше, километричните стълбове също пълзяха назад: 161… 162… 163…

Атос управляваше танка, а Арамис се беше изправил до оръдието и следваше завъртането на купола ту на едната, ту на другата страна; а отвъд кърмовата преградка на лодката лежеше тялото на Портос, омотано в сив брезент. Приятелите от пръв поглед бяха разбрали какво се беше случило на сто и двадесетия километър, но все пак Атос бе попитал със сподавен глас: „Той е направил таран, нали?“

„Да, таран“ — тихо бе отвърнал Арамис. Лодката на Портос се беше врязала в работещия сектор на гнусния извънземен механизъм и беше го разрушила напълно, но престъпниците бяха оцелели и се бяха разбягали в тъмнината; трябваше да ги настигнат и накажат и дори не толкова да ги накажат, колкото да ги обезвредят, веднъж и завинаги „да изтръгнат зъбите на мерзавците“! „Може би няма да успеем — мислеше Атос, — може би те просто ще премажат танка ни като муха, но трябва да опитаме. Ние правим разузнаване с бой, а зад гърба ни се надигат сили, каквито дори не можем да си представим, тъй че лошо им се пише на тези космически крадци, бандити, убийци…“

„Сигурно Галя още спи — мислеше Арамис. — Нали се отбихме да се сбогуваме, преди да тръгнем (по това време Портос още е бил жив), а тя, пъхнала глава под възглавницата и извадила босите си крака от завивките, спеше като заклана. Бедното момиче ще изживее такава голяма мъка, ще изплаче толкова много сълзи. Тя много обичаше спортиста, ние също го обичахме, но на нас ни е по-леко, тъй като ще се бием…“

— Отваряй си очите! — изкрещя Атос и с все сила захлопна наблюдателния люк така, че той издрънча.

Гората около тях изведнъж избухна. За миг танкът се оказа сред море от бушуващи пурпурнооранжеви пламъци. Дърветата от двете страни на шосето се превърнаха в ревящи огнени стълбове. Но танкът дори не забави ход. Обвит в облаци черен дим, обсипвай с фонтани от оранжеви искри, танкът невъзмутимо продължи напред, премазвайки падналите напряко на пътя горящи стволове. В дима изникна, а после се скри емайлирана табела с номер 164. Напред, напред!

— Хапи, гадино! — ръмжеше Атос. — Хапи, докато още имаш зъби.

С всяка изминала минута обаче положението се влошаваше. Приятелите не се бяха сетили да се запасят с кислород и в машината ставаше все по-задушно. Непоносимата горещина бавно, но сигурно се процеждаше през термоизолацията. От танца на огнените езици ги заболяха очите, но нямаха светофилтри… И изведнъж на около двадесетина крачки земята с трясък се разцепи. Шосето се раздели на две. Цепнатината стремително се разширяваше и горящите дървета и камъни полетяха в зейналата пропаст. Атос едва успя да натисне спирачките.

— Юнак — чу се в наушниците на шлемофона тих глас.

Пресъхналите устни на Атос се разтегнаха в усмивка. Похвалата на Арамис струваше скъпо. Той се залепи на перископа. От тази страна на пропастта бушуваха пламъци. А от другата гората беше цяла и невредима. Трябваше им само километър, не повече. Нищо работа… Старателно, както постъпваше винаги, когато се заемаше с малко познати механизми, той натисна лоста надясно докрай, а после напред. Чу се пронизително изсвирване. Подети от въздушния вихър, стръкове горящи треви и тлеещи съчки полетяха над запалените върхове на дърветата. Танкът се издигна на въздушна възглавница над шосето, замря за момент, като че ли се прицелваше, а после бавно и плавно се понесе над бездната, изтрака с гъсениците и леко се приземи на шосето от другата страна.

— Изяж се, гадино! — изръмжа Атос и натисна газта докрай.

Той изведе танка на поляната дотолкова, че Арамис да може да се прицели с оръдието в могилата. Настъпи утрото. Розовите лъчи на невидимото слънце осветиха върховете на дърветата, но поляната все още оставаше в сянка. И над тревата се стелеха облаци гъста и пухкава като памук мъгла. Наоколо цареше тишина, не се забелязваха никакви признаци на живот.

— Пусни един предупредителен — каза Атос през зъби.

Дългото и тънко дуло на оръдието помръдна и леко се издигна. Изтрещя гръм, ехото го разнесе и в следващия момент вляво от короната на дъба избухна взрив. Дъбът оплешивя, обрулените от взрива листа се изсипаха над поляната, а кълба черно-червен дим обгърнаха голите клони.

— Добре — каза Атос. — Сега още веднъж, но по-ниско. Цели се право в съборетината… Каква е тази дяволия? — изтръгна се от него. Той се отдръпна от перископа, разтърка уморените си от огъня очи и отново се прилепи до окуляра.

Очите му не лъжеха. Върхът на могилата наистина се въртеше около ос. Това движение, отначало едва забележимо, ставаше все по-енергично и ето че между върха и подножието се образува равен тъмен процеп. Още едно завъртане, още едно — и върхът заедно с дъба и старата къща се премести встрани като капак на гигантска мастилница. Огромните клони на дъба се закършиха с трясък, изгнилите греди и дъски на започналата да се разпада при движението къща се разхвърчаха на всички страни. А от недрата на могилата бавно изплува и увисна във въздуха огромно, аспидночерно яйце — невиждан космически кораб от непознат свят.

Мускетарите в танка се съвзеха от първоначално обзелото ги учудване.

— Втори предупредителен! — изкомандва Атос. Оръдието тресна втори път и снарядът избухна малко над заобления нос на космическия кораб. Огромното черно яйце се люшна и затанцува на място като на невидими пружини, но изведнъж двигателите му забумтяха и то започна да се издига.

— Ама че е нагъл — процеди през зъби Атос. — Арамис, цели се в кърмата! Три снаряда с бърза стрелба — огън!

Повече не се наложи да стрелят. Боботейки с двигателите си, черният космически кораб продължи да набира височина, а в предната му част се отвори един люк, от него се показа дълъг, огъващ се прът, на чийто край се размяташе и люлееше малка човешка фигурка.

— Галя… — изумено промърмори Арамис.

— Галя! — ужасен извика Атос.

Те не вярваха на очите си, но това беше Галя, тяхната Галя, „зелевото кочанче“, малката, „роднината“, в шарен домашен халат, с вързани ръце и крака, безпомощна и недостижима. Вятърът безмилостно я блъскаше и люлееше, разбъркваше косите й и ги залепяше на лицето, пречейки й да вижда, но тя все пак съзря танка им и задъхано закрещя с тънък глас:

— Какво гледате!? Атос! Портос! Арамис! Стреляйте! Бийте ги! Унищожете ги!

Те се бяха показали наполовина от люка и, онемели от мъка и ужас, гледаха как черният космически кораб се издига все по-високо и по-високо, превръща се в черно петънце и накрая се разтваря в розовото утринно небе…

Атос продължаваше да стои все така с празен поглед, вторачен в розовата пустота над себе си, когато една силна ръка го стисна до болка за рамото.

— Съвземи се — твърдо каза Арамис. — Трябва да действаме.

— А нея как ще…

— Това после. А сега на космодрума, бързо! Те потънаха в люковете и хлопнаха тежките капаци след себе си. Със силен стържещ звук изпод бордовите плочи изскочиха крила. Само след секунда един реактивен самолет с къс корпус и скосени назад криле излетя над димящите върхове на дърветата. На шосето като празна черупка бяха останали шасито за гъсениците и бронята, увенчана от приплескан купол. Портос също остана…

6.

А всичко се случи така. Посред нощ Галя се събуди от някакъв стържещ заекващ глас, който припяваше странна песничка:

Лелко, лелко Л и-за-ве-та!

Обичам те за туй

За туй и за онуй

Нищо друго, Ли-за-ве-та.

Отначало й се стори, че това е сън, но после осъзна, че лежи с отворени очи. Тогава седна в леглото и пусна краката си долу. Стържещият глас продължи да пее, изговаряйки старателно думите:

Славейо, славейо, пи-лен-це,

Ка-нар-че

Жално пее!

Недоумявайки, Галя огледа стаята и остана учудена. Тя много добре помнеше, че бе изключила телевизора, но ето ти на — екранът светеше и на него с комична важност и много непохватно танцуваше едно забавно рисувано патенце. Танцът на голишарчето се състоеше в пристъпване в такт с музиката и размахване на неукрепналите му крилца, така че Галя въпреки стъписването си се разсмя от сърце. Тя пъхна краката си в чехлите, изтича към телевизора и прокара пръст по копчетата. Да, телевизорът беше изключен. Но тя дори не успя да помисли над това… Изведнъж през изображението на екрана в стаята се промъкнаха огромни ръце в черни ръкавици. Галя не можа да ахне, камо ли да помисли въобще за нещо; ръцете здраво я стиснаха за раменете и я повлякоха към екрана.

— Помощ! — отчаяно се развика тя. — Мамо! Портос! Тя съвсем се доближи до екрана и цялата се сви, очаквайки да удари стъклото с главата си, но нищо подобно не се случи, просто я промъкнаха през екрана и тя попадна в ледена тъмнина, захвърлиха я на нещо гладко и слузесто, след което един приглушен, но свиреп глас рече:

— Задачата е изпълнена.

Чуха се тежки отдалечаващи се стъпки, разнесе се метално щракване и Галя разбра, че е останала сама.

Всичко това протече за секунди, но Галиният ум беше доста ясен и рационален и тя бързо съобрази, че се намира в плен на космически престъпници. Доколкото й беше известно от книгите — това е най-страшното, което може да се случи на един боец по време на война. Пленените изпадаха в състояние на безпомощност или на безсъзнание; в плен се предаваха отчаяните или тези, които бяха загубили вяра в себе си. В плен попадаха хора без оръжие или хванати натясно, без възможност да реагират. Галя никъде не беше срещала в книгите да се пленява посредством екрана на телевизора, но в края на краищата тя живееше в други времена. И беше сигурна в едно: в плен трябва да се държи с достойнство и непреклонно.

Галя започна да изследва затвора си. Помещението се оказа твърде странно, подобно на кибритена кутийка — доста дълго и тясно. Стените и пода бяха от някакъв гладък материал, покрити с противна влага. Скоро й стана студено, непоносимо студено, сви се на кълбо, загърна се в халата си и тракайки със зъби си помисли, че ето, скоро ще й дойдат на помощ, ще напердашат престъпниците и ще я освободят. Както си мислеше за това, тя кой знае защо заплака. Така обляна в сълзи, направо на хлъзгавия под Галя заспа; събуди се, когато нечии ръце безцеремонно я вдигнаха и набързо я завързаха. Тя се опита да се съпротивлява, но ръцете бяха много по-силни, освен това продължаваше да я обгръща непрогледна тъмнина, и на нея й стана страшно.

Изведнъж я вдигнаха и понесоха, натикаха я през някаква кръгла дупка и тя увисна високо над земята. Галя видя горящата гора в далечината, а точно под себе си — познатата поляна със светлата ивица на шосето, и на шосето миниатюрен като играчка танк с вирнато оръдие. Точно тогава тя разбра, че е имало сражение, че нашите са победили и са прогонили космическите негодници, но когато онези са бягали, са я взели със себе си; и точно тогава храбро се провикна към своите мускетари да стрелят, да не се въздържат заради нея. Но те така и нито веднъж не стреляха, а земята пропадаше все по-надолу, леденият вятър бръснеше и щом кървавото слънце изплува над хоризонта, тя изгуби съзнание.

Когато се опомни, Галя откри, че лежи ничком, заровила лице в мръсен вонящ килим. Трябва веднага да се изправя, помисли си тя, но полежа още малко, за да разбере какво чувства. Не се чувстваше добре. Цялото тяло я болеше като пребито, ушите й звънтяха, главата й като че ли беше натъпкана с памук. От третия или четвъртия опит успя да се задържи в седнало положение. Отначало всичко пред нея плуваше като в мъгла, но постепенно мъглата се разсея и тя успя да фокусира очите си върху бяла кутия във формата на куб, разположена до отсрещната стена.

— Аха! — рече Галя на глас. — Това трябва да е хладилник.

Като внимаваше да не й се завие свят, тя огледа помещението. То представляваше шестоъгълна стая с кръгли затъмнени прозорци на всяка стена, с таван, изрисуван с червени и зелени, шахматно разположени квадратчета, с ниска овална маса, зад която имаше кресло с изрядно оплескана тапицерия и с несъразмерно широка облегалка. В помещението струеше мъртвешки зеленикава светлина. „Много странна стая — помисли си Галя. — Къде ли се намирам и как ли попаднах тук?“ Тогава си спомни всичко, а като си спомни, бързо се изправи.

— Съвзе ли се? — чу зад гърба си глух, свиреп глас. — Вече се притеснявах да не вземеш да издъхнеш.

Галя се обърна толкова рязко, че едва не загуби равновесие. Обърна се и тутакси отстъпи.

Отпреде й стоеше огромен, навярно два пъти по-висок от нея човек, целият — от шията до стъпалата — облечен в черно. От шията… Не от шията, а от двете шии, тъй като над широките му рамене стърчаха две глави. За миг Галя си помисли, че вижда двоен образ. Тя тръсна глава, стисна очи и отново погледна. Именно: главите бяха две, и двете гладко избръснати, с големи уши, продълговати, само че дясната глава с черната превръзка на дясното око пушеше цигара и с единственото си око се кьореше някъде встрани, а лявата студено и безстрастно я разглеждаше.

— Не успяхме да се запознаем — с глух, свиреп глас произнесе лявата глава. — Все не оставаше време за това. Или ти беше в безсъзнание, или аз бях ангажиран да се сражавам с твоите съплеменници… И така, аз съм Двуглавия Юл, известен свободен пират.

Той стоеше изправен, разкрачил дългите си тънки крака и по навик поставил огромните си ръце в черни ръкавици върху кобурите, провиснали на бедрата му, същите тези ръце, които така ловко я откраднаха през екрана на телевизора. Галя го измери с презрителен поглед от главата до петите (при което шийните й прешлени дори пропукаха) и каза:

— Ти си свиня, а не пират. Беше те страх да се изправиш открито, та затова се скри зад слабото момиче… Защо постъпи така?

Дясната глава изплю фаса направо на килима, тихо се изсмя и рече:

— Високомерно момиче. Плаши се, но не се предава.

— Откъде ти хрумна, че ме е било страх — обади се лявата глава обидено. — Глупости! Аз никога не се страхувам! Нека другите да се страхуват. Аз само защитавах себе си и своя кораб с всички достъпни средства. Имай предвид, че и занапред ще постъпвам така…

— Незабавно ме върни на Земята! — изстреля Галя.

Двуглавия Юл протегна дългата си ръка и натисна невидимо копче. Това направи кръглия прозорец-илюминатор прозрачен.

— Виж тук, глупачке — каза лявата глава.

Галя се приближи до илюминатора и се загледа. Зеленият диск на Земята, забулен в петнисто було от белезникави облаци, се смаляваше и потъваше в черна пропаст, обсипана с ярки неподвижни звезди. Палецът на Двуглавия отново натисна копчето и илюминаторът пак ослепя.

— Забрави за твоята Земя — внушително и свирепо се обади лявата глава. — Няма да я видиш повече.

— Не е вярно! — извика Галя, борейки се с буцата, която се надигаше в гърлото й и предвещаваше сълзи. — Не е вярно! Не е вярно! Ще ме търсят и ще ме намерят! А теб ще те обесят и за двете шии.

Дясната глава се разсмя с пресипналия си глас, но този път не каза нито дума. Явно не беше толкова разговорлива като лявата.

— Повече няма да видиш Земята — повтори лявата глава. — Няма заради теб да се помъкна отново толкова надалеч… Ноти не тъжи. Ще видиш такива светове, че ще забравиш жалката си планетка. Реших да те оставя при себе си, ще ме забавляваш. Ще се веселим, ще играем. Например, на един конец ще завържа голям брилянт, а ти ще се мъчиш да го хванеш. Ще бъде много весело…

— Глупости! — възмутено извика Галя. — Незабавно ме върни у дома, чуваш ли?

— Не се бунтувай, сополивке! — строго рече лявата глава. — Че иначе ще те натупам.

Възцари се мълчание и изведнъж, някъде непосредствено под тавана се разнесе висок рязък глас:

— Внимание, Двуглави! Сеанс за връзка с Великия! Великия Спрут вика Двуглавия Юл!

— Започва се… — с раздразнение промърмори Двуглавия, отблъсна Галя от пътя си и се насочи към креслото. — Готов съм! — изграчи той.

Чу се поскърцване, шумолене, тънко вибриращо писукане, а после нещо бръмна под тавана.

— Великият те слуша. Докладвай, Двуглави!

— Докладвам — с приглушен и свиреп глас проговори Двуглавия Юл, сядайки в креслото. — Преди два часа туземците ни атакуваха, стартирах и тръгнах по обратния курс. До този момент петнайсет контейнера в трюма са запълнени. Превзети са около осем хиляди квадратни километра с добро съдържание на кислород, вода, хлорофил и кръв. Броят на кондиционните глави е приблизително хиляда.

— Хиляда — това е добре — весело се обади нисък мазен глас и на Галя й се стори, че чува плясък на някаква течност. — Това е добър улов, Двуглави. А колко празни контейнера останаха?

— Десет, Велики.

— Тогава защо избърза да си тръгнеш? Двуглавия помълча, физиономията на дясната му глава страшно се изкриви.

— Може би си се изплашил? — осведоми се мазният глас.

— Ха-ха-ха! — разнесе се нечий стържещ смях. — Двуглавия да се изплаши! Хубава шега, Велики! Днес ти си ненадминат! Ха-ха-ха!…

— Девизът на този рейс е: нападаш, пленяваш и изчезваш без следа — сурово каза Двуглавия Юл. — В този сектор на Галактиката никой не трябва да знае кои сме ние и откъде сме. Това е твоя лична заповед, Велики. Беше безполезно да останем и да продължим сражението…

— Защо?

— Туземците успяха да ни проследят в полето и да разрушат контрактора. Но ако заповядаш да се върна, ще нападна и изпепеля тази нагла планета…

— Не трябва да ги нападаш, нито да ги изпепеляваш — прекъсна го мазният глас. — Ще удържим стойността на контрактора от хонорара ти. Продължавай по обратния курс. Сигурен ли си, че не те преследват?

— Засега да.

— Ако забележиш потеря, атакувай и я унищожи с атомните торпеда. Следващият сеанс е по разписание „екстра“. Всичко хубаво, Двуглави.

— Всичко хубаво, Велики…

Отново се разнесе вибриращото писукане и всичко утихна.

— Как ти се струва това? — обърна се лявата глава към Галя. — Стойността на контрактора ще бъде удържана от хонорара ми… Ама че алчно старче!

— Защо долетя на планетата ни? — попита Галя. — Какво ти е дотрябвало? Защо са ти нашите градини?

— Градините ли? — учуди се Двуглавия. — На мен? За какво са ми вашите градини? Аз дойдох за глави, разбираш ли? А градините са нужни на тези глави, без тях не биха могли да работят. Градините, реките, въздухът… Хлорофилът, водата, кислородът… Пфу, противно ми е дори да си спомням за тях!…

— Главите… — Галя го гледаше с ужас. — А защо са ти нашите глави?

— Не на мен… Това, изобщо, е дълга история и не е за твоя акъл. Глупава си, няма да разбереш. Освен това е тайна. Строго секретно. Така че хайде по-добре…

Пронизителен вой на сирена го прекъсна по средата на думата и изблици пурпурна светлина озариха помещението. Двуглавия с досада погледна към тавана и неохотно се надигна.

— Ето на — заговори той, мръщейки и двете си физиономии, — бойна тревога. Сигурно ни преследват… — Той се прозя, като раззина и двете си зъбати усти, и силно се протегна, при което ставите му изпращяха. — Винаги едно и също… Омръзна ми. Аз отивам в бойната кабина, а ти остани тук, разбра ли? Ако огладнееш, виж какво има в хладилника… Е добре, аз тръгвам.

Той отвори с ритник една ниска врата под илюминатора на най-близката стена и се промъкна през нея. Олюлявайки се, Галя заобиколи масата и тупна в креслото. Краката й повече не я държаха.

7.

Галя се събуди от приглушен свиреп рев. Двуглавия стоеше в средата на каюткомпанията и с голяма сива носна кърпа триеше едновременно и двете си потни физиономии.

— Ето на! — започна той, прибирайки кърпата някъде зад гърба си. — Влязохме в бой, както се казва. И какво? Някакъв си нахалник е увиснал като опашка зад нас. Обстрелвах го с последните си пет торпеда и какво, мислиш, стана? Унищожи ги до един с лазерното си оръдие, още докато летяха! О-о-о, сърцето ми усеща, че ще си имаме неприятности с този, Великият никак няма да е доволен… Хайде, омитай се от креслото ми, момиче! — закрещя той.

Галя се смъкна от креслото и се отдръпна до стената. Двуглавия седна на мястото й, качи краката си на масата и кресна:

— Ку!

Вратата на хладилника се отвори и от него изскочи мъхеста маймуна, обвита в облаци пара.

— Тук съм, Двуглави — с астматичен шепот изсвистяха думите й.

Галя не се учуди, нито се изплаши. Беше се уморила да се учудва и да се плаши.

— Представям ви го — рече лявата глава на Двуглавия Юл. — Моят квартирмайстор[3], бъзлив мошеник, който не блести с особени таланти, при това е принуден повечето време да живее в хладилника, от страх да не се развали. Но е изключително услужлив. Така ли е, Ку?

Маймуната изхихика и с черните си длани закри отначало очите, после устата и накрая ушите си с маниера на трите източни маймуни.

— Е-е! — намръщи се лявата глава. — Насъбрало му се е доста, докато беше на Земята… Ама че планетка…

Разбъркай ми един хубавичък живачен коктейл… и дай на момичето да хапне и да пийне. Нещо земно й дай, да не се объркаш, дяволе!

Ку се гмурна обратно в хладилника, измъкна оттам парче съвсем замръзнал колбас, хляб, също замръзнал, и бутилка млечен лед. Като остави всичко това на масата, той отново потъна в хладилника. Там се зае да прелива нещо, да го разклаща и през цялото време си хихикаше.

— Яж — великодушно каза Двуглавия и посочи замръзналите деликатеси. — Ела, не се стеснявай. Имам предостатъчно такива запаси.

Галя се приближи до масата и внимателно почука с нокът по парчето салам. То нежно зазвъня.

— Още не съм гладна — мъжествено рече Галя и преглътна стичащата се слюнка. — А тези неща нека да останат. Аз после…

— Както искаш — великодушно се съгласи Двуглавия. — Аз, да си призная, в бойната кабина се подкрепих… два килограма пирит глътнах. Винаги по време на сражение апетитът ми се отваря… Ку! — развика се той.

— Тук съм, Двуглави! — бързо се отзова маймуната. — Всичко е готово, Двуглави.

Ку излезе от хладилника, едва мъкнейки в протегнатите си лапи дълбок метален съд, пълен с тежка блестяща течност.

— Обичам пирит! — продължи Двуглавия и пое съда с една ръка. — Ако пиритът е добре стрит и през него се пуснат йодни пари… — Той сръбна от купата първо с лявата, после с дясната уста и заобръща и трите си очи в израз на удоволствие. — М-м-м… Не е лошо. Ако имаше малко повече хлорна вар…

От купата се носеха толкова концентрирани изпарения, че от очите на Галя изскочиха сълзи. Тя бързо се отдръпна към стената.

— Внимание, Двуглави! — разнесе се от тавана високият рязък глас. — Успяхме да запишем част от разговора по радиовръзката между преследвачите и някой си флагман. Искаш ли да го чуеш?

— Добре, добре! — оживи се Двуглавия. Той постави купата на масата и пусна долу краката си. — Давай!

Разнесе се шумолене, неясен говор, а после един глас, от който сърцето на Галя заподскача в гърдите, делово каза:

— Флагман, докладва „Охрана“! Внимание, флагман, докладва „Охрана“!

— Флагман слуша — отзова се някакъв непознат. — Докладвай, „Охрана“! Флагман слуша…

— Докладвам. Преди седемдесет и три минути бях открит и атакуван с атомни торпеда. Атаката е успешно отбита. Иначе обстановката е без промени. Намирам се в постоянна готовност да следвам целта в пространството. Моля, осведомете ме за обстановката при вас…

— Внимание, „Охрана“, флагман диктува обстановката. Трета ескадра следва вашия пеленг с постоянно ускорение тридесет метра в секунда. В този момент скоростта е пет хиляди километра в секунда. Разстоянието до вас е около двадесет хиляди километра. Внимание, „Охрана“! Информация от Земята. Току-що стартира осма космическа ескадра, за да ни последва. Получи се обща заповед: да открием гнездото на пиратите…

Гласът пропадна. Чуваше се само съскане и тряскане. Двуглавия изчака малко и попита:

— Е?

— Това е — отвърна висок рязък глас.

— А по-нататък?

— Това е. Не успяхме да засечем повече.

— Туйто — разочаровано измърмори Двуглавия. — На най-интересното място…

А Галя почти нищо не чу. Гласът на Атос все още звучеше в ушите й. Значи Атос преследва двуглавия пират, Атос отбива торпедните атаки, Атос бърза да я спаси! Тя едва не се разтанцува от радост и дори тихичко занарежда:

— Бързайте, мои мускетари!

— Ти какво си мърмориш? — подозрително попита лявата глава, но за късмет, невидимият радист, който още съскаше и трещеше, си помисли, че питат него и почтително отвърна:

— След минута е връзката по разписание „екстра“, Двуглави.

Това не можеше да се отмени, затова той примирено махна с ръка.

— Давай „екстра“-та — изръмжа лявата глава. — Нищо не може да се направи. Ама че ще кипне старчето!

— А какъв е той? — попита Галя. Тя се приближи отново до масата, отвърна лице от живачния коктейл и пробва с пръст омекнал ли е саламът. Но той си оставаше заледен и твърд като камък.

— Кой? — попита Двуглавия. — Това… старче. Този, Велики…

Разнесе се вибриращо свистене и стържещият глас извика:

— Двуглави!

— Тук съм — с нежелание отвърна лявата глава.

— Великият те слуша. Докладвай.

— Докладвам — рече Двуглавия с приглушения си свиреп глас. — Преследват ме. Един непознат за мен космически кораб. Атакувах го с атомни торпеда — безрезултатно. Следва ме неотклонно на двеста километра от кърмата на моя кораб. Моля за разрешение да го взема на абордаж.

— В никакъв случай! — гръмко запротестира с мазния си глас загадъчният Велики. — Никакви абордажи! В близък бой ще загубите товар, а за него вече съм получил предплата. Защо не поемеш в подпространството, Двуглави, защо се бавиш?

— Рано е. Скоростта още е твърде малка. Но това не е всичко, Велики. По радиото са засекли, че освен преследващите ни кораби, са тръгнали още две ескадри. Изглежда сме настъпили гнездото на осите…

— Но това е ужасно! — пискливо занарежда непознатият Велики. — Това просто е страшно! Бъди внимателен, Двуглави! Бъди пределно внимателен, заклинам те в Кървавата Протубера и синята Некрида. Ако ти ги поведеш към базата, това ще е катастрофа! Постарай се да ги излъжеш, Двуглави, а загубите от контрактора ще поема аз… Но ти ги залъжи! Изиграй ги! Да бъдат проклети с тяхната вода, кислород, хлорофил и червена кръв!… Ех, как ме огорчи ти мен, Двуглави!

— Предупреждавах те…

— И какво като си ме предупреждавал? Пука, че ми дреме!

Великият досадно се оплакваше, жалваше, заплашваше, обещаваше, увещаваше, а Двуглавия, отпивайки от съда, се зъбеше, оправдаваше, обещаваше, хвалеше се, а Галя, решила, че това е подходящият момент да подкрепи изтощените си сили, огриза омекналите краища на колбаса, изсмука крайчетата на хляба и облиза парчетата млечен лед. Това продължи доста дълго, но накрая Двуглавия и Великият си пожелаха един на друг „здраве“ и сеансът по разписание „екстра“ приключи. Двуглавия допи коктейла си, хвърли празния съд на маймуната Ку и впери мрачно поглед в тавана.

— Мазен страхливец… — мърмореше си той тъжно. — Той щял да плати, видите ли. Аванс бил получил! Цяла катастрофа щяло да бъде! А аз какво общо имам? Да ви вземат мътните всички заедно, с базите ви и с авансите ви… Главите на Двуглавия Юл са по-скъпи от всичките ви бази и аванси! Не се е родил още във видимата Вселена такъв умник, заради когото Двуглавия Юл да зареже скъпоценната си кожа…

Галя, която изпълняваше програмата си за подкрепа на собствените си сили, старателно гризеше заледените провизии, маймуната Ку седеше в ъгъла и се чешеше под мишниците (килимът под нея беше потъмнял от разтопената влага), а Двуглавия мърмореше и ругаеше, и уверяваше всички, които се интересуваха, че най-голямата скъпоценност във видимата Вселена е именно той, Двуглавия Юл, а не някакви си там аванси, а още по-малко пък бази. После лявата глава погледна Галя и двете физиономии се разведриха.

— Дали пък да не се позабавляваме — обяви пиратът.

Галя се разтревожи, но не го показа. През това време Двуглавия извади отнякъде връвчица, върза на нея един великолепен брилянт от възможно най-чиста вода. „Няма го майстора“ — помисли си Галя.

— Ти поспа ли, момиче? — запита лявата глава.

— Поспах — предизвикателно отвърна Галя.

— Хапна ли?

— Хапнах. — Пийнали?

— Пийнах.

— Тогава хайде да поиграем.

Двуглавия хвърли брилянта на пода и го дръпна с връвчицата. Брилянтът, блестейки и красейки стените със зеленикави отблясъци, се понесе по мръсния килим.

— Е? — нетърпеливо подкани лявата глава. Галя отрицателно поклати глава.

— Не можеш ли? — разочаровано попита лявата глава. — Хей, Ку, покажи й как се играе!

Ку като тигър се хвърли върху брилянта. Двуглавия не успя да дръпне връвчицата — Ку хвана плячката и на четири крака изскочи от стаята.

— Ку! — изрева Юл с двете си гърла. — Стой, негоднико! Върни се веднага! На кого говоря?

Ку неохотно го послуша.

— Приближи се!

Ку твърде неохотно се приближи.

— Давай тук камъка! — кресна лявата глава.

Ку поклати глава и му показа празните си лапи. Тогава Двуглавия го хвана за врата и напъха ръката си в устата му чак до лакътя. Ку се затресе, очите му изскочиха от орбитите, а Двуглавия тържествуващо извади ръката си и я разтвори. На дланта му искреше брилянтът, имаше и няколко златни монети.

— Крадливо псе! — извика Двуглавия и му зашлеви оглушителна плесница.

Скимтейки тихичко, Ку се прибра в хладилника. Двуглавия се обърна към Галя:

— Разбра ли как се играе?

— Сам си играй такива игри! — извика Галя, която беше излязла извън кожата си от яд. — Двуглав глупак!

Двуглавия скочи.

— В карцера! — завика той, тропайки с крака. — В карцера, проклето момиче!

8.

Галя седеше в тъмния карцер, потънала в мрачно униние. Много я болеше ухото, за което разяреният Двуглави я мъкнеше в пиянското си настървение и страшно много й се плачеше от яд и обида. Като капак на всичко необходимостта да седи съвсем неподвижна я уморяваше и угнетяваше. Това пък се налагаше, защото карцерът на пиратите представляваше дълга хоризонтална тръба с гладки стени, затворена от едната страна с тежък капак-люк, а от другата — с ребрен метален щит. И при най-малкото движение тази тръба се разлюляваше така, че Галя беше принудена с всички сили да се опира на ръцете и краката си в стените, за да не удари тила си или да разкървави носа си.

И така, стараейки се да не се движи, Галя седеше в тъмното и ту лелееше планове за отмъщение, един от друг по-ужасни, ту упрекваше приятелите си в мудност и нерешителност, когато изведнъж някъде отблизо й се счу жаловито стенание. Тя се вслуша. Да, нямаше никакво съмнение, че зад ребрения щит се долавяха някакви звуци, които напомняха, но не бяха въздишка, нито стенание. Галя скочи и като разпери ръце, за да запази равновесие, се затича натам. Въпреки това падна няколко пъти, дори веднъж се преметна, но накрая стигна до щита и прилепи ухо до хладната повърхност. Чу се протяжна, горестна въздишка.

— Кой е там? — несмело попита тя.

Настъпи тишина, после някой прошепна с пресипнал глас:

— Не смея да отговарям. Кой пита?

— Галя.

— За първи път чувам.

— Галя. Така се казвам. Аз съм пленница.

— Теб монтираха ли те вече?

Галя не можа веднага да отговори на този странен въпрос.

— Според мен, не… Не зная… Седя в карцера. Този път се учуди непознатият събеседник.

— Как така в карцера? Защо в карцера? Скрила ли си се от някого? Избягала ли си?

— Напротив, затвориха ме…

— Чакай, ама ти от коя планета си?

— От Земята.

— От Земята? Ти си от Земята? О, слушай, непременно трябва да те видя! Ела тук!

— Къде?

— Тук, в щурманската рубка, разбира се…

— Тя къде е? Освен това, аз съм заключена…

— Щети отключа… Не се страхувай, сега никой няма да те потърси.

Ребреният щит бавно се отвори и Галя с огромно облекчение напусна клатещия се затвор.

Щурманската кабина се оказа ниско, кръгло като барабан помещение. Край стената от специални гнезда стърчаха високи колкото човешки ръст цилиндрични баки така, че образуваха кръг, който напомняше заредена картечна лента. От тавана висеше грамадна черна кутия, която посредством огъващи се ръбести маркучи се свързваше с всяка бака, под кутията беше разположен малък пулт с две черни и едно червено копче, а от един процеп в страничната му стена се подаваше парче перфолента.

Галя беше поразена от невъобразимата и отвратителна мръсотия, която цареше навсякъде. Подът беше засипан с някакви гниещи отпадъци и прогизнали цигарени угарки. Целият пулт беше лепкав и мъхест от залепналата прах. Прашасали парцали, пропити с мазнини, висяха от процепа за перфолентата. Баките край стените бяха покрити със занемарени бели капаци, а гнездата, които ги държаха, лъщяха от влажна ръжда. Гнусни, белезникави, ледени висулки бяха провиснали от маркучите и краищата на кутията. По тавана също имаше мазни, не по-малко гнусни петна. И тук миришеше много лошо — на мърша, прокиш, мръсотия.

— Значи, ето какви сте вие, жителите на тайнствената Земя — разнесе се дрезгав шепот. — Смешни… През целия си живот не съм виждал толкова смешни същества! И у такива като вас има петнадесет милиарда клетки! Какво пък, толкова по-зле за вас. Сега е ваш ред да захранвате конвейерите на Магьосника Крег, и може би чак сега обитателите на другите светове ще си отдъхнат по-свободно…

Галя се завъртя на пета.

— Но къде си ти? — попита тя объркано.

— Тук.

— Къде?

— В машината, естествено. Къде другаде… Ама престани да се въртиш, Галя от Земята, все едно, няма да ме видиш! Всъщност, мен въобще ме няма…

— Нищо не разбирам. Кой си ти?

— Някога бях щастливият Мхтанд от планетата Оаба, а понастоящем съм жалък възел номер шестнадесети в бордовата щурманска машина на пиратския крайцер „Черната Пирайя“. Сега разбрали?

— Не. Защо си възел?

— Защото аз и още хиляда и петстотин хиляди мои сънародници от Брега на дъгата бяхме пленени и хвърлени в лапите на Магьосника Крег… И ние никога повече няма да видим изумруденото небе на Оаба с нейните дванадесет сини луни, прекрасните й планини, покрити с вечни оранжеви снегове… Какво е небето у вас, на Земята?

— Синьо…

— Хм… ами да, разбира се. А луната?

— Имаме една луна и тя е златна… Ама чакай, не забравяй, че отскоро съм тук и още нищо не знам. Съвсем нищо, разбираш ли? Моля те, обясни ми какво става тук.

Мхтанд тежко въздъхна:

— Защо ти е да научаваш? Все едно, не можеш да избягаш от съдбата…

— Ние на Земята сме свикнали сами да определяме съдбата си… Разказвай!

— Ти си пленница и то не на Земята, Галя.

— Ние определяме съдбата си навсякъде! Разказвай! Мхтанд помълча малко, после каза:

— Е добре. Това е дълга и тъжна история, но ние имаме време…

Галя се приготви да слуша и приседна на края на пулта, но Мхтанд с тревога изхриптя.

— Внимавай! Да не натиснеш копчетата! Ако натиснеш черните, ще разбудиш всички, а те са смъртно уморени… А ако натиснеш червеното…

— Не се тревожи, няма да ги натисна — прекъсна го Галя, скочи от пулта и се дръпна настрани. — Е, слушам те, Мхтанд.

Ето какво разказа Мхтанд.

9.

„На другия край на Галактиката, в далечния десен ъгъл на Малкия Магеланов Облак има една съвсем обикновена звездна двойка, която се състои от кървавочервения гигант Протубера и мъртвешки синьото джудже Некрида. Около тази двойка, по-точно около центъра на тежестта на тази двойна звезда се върти едно сравнително малко небесно тяло, наречено Планета на Негодниците. Вероятно навремето тази планета е имала друго, по-достойно име, но открай време тя служела за убежище на негодници, подлеци и всякаква измет, изродила се в долния десен ъгъл на Малкия Магеланов Облак, затуй дори и в космическите лоции[4] са я обозначили като Планетата на Негодниците. Сред кървавочервения блясък на Протубера и мъртвешки синьото сияние на Некрида свободно си живеят и богатеят търговци на жива стока, прекупвачи на крадено, кръвожадни пирати и съдържатели на отвратителни вертепи. Там се кроят дръзки нападения над беззащитни светове, сключват се зловещи сделки и плячката се изпива след шумни скандали. Там звъни злато, леят се реки от всевъзможни питиета, а в мрачните подземия се мъчат стотици хиляди роби, очаквайки участта си.

Участта на същите тези роби, пленени е разни краища на видимата Вселена, доскоро беше твърде обикновена: моряха ги в радиоактивните шахти, изтощаваха ги до смърт на плантациите и дори ги употребяваха за храна. Но преди около стотина години, при Великия Спрут, носител на разум, който се отличава с доста деловитост, един неимоверно богат мерзавец сред най-влиятелните личности на Планетата на Негодниците, дойде някой си Крег, разумен, но напълно лишен от чувства паяк от мрачната система на безименна неутронна звезда. Този Крег представи на Великия Спрут най-подлия и позорен, най-дръзкия и фантастичен в историята на Вселената проект, който обаче обещаваше фантастични печалби.

Както е известно, в съвременната техника не трябва да се предприема нито крачка без надеждни и универсални механизми за управление и контрол. Тези механизми се основават на принципите на автоматиката и кибернетиката, а от своя страна те пък се базират върху електронната техника. Известно е също, че за създаването на същите тези надеждни и универсални механизми за управление и контрол са нужни колосални вложения: заучени, конструктори, инженери, за лабораторно, инструментално и заводско оборудване. И за какво да се правят всички тези вложения? — запита се подлият Крег. Какъв смисъл има да се хвърлят пари за устройства, отдавна създадени от природата? Видимата Вселена се обитава от милиарди и милиарди разнообразни разумни същества и всяко от тях носи в себе си компактен и във висша степен универсален и надежден механизъм за управление и контрол. Колкото и чудовищно да изглеждаше това, паякът имаше предвид мозъкът на разумното същество. В лабораториите си той беше постигнал срастването на жива и мъртва материя и беше създал първите образци на изчислителни машини, работещи посредством мозъците на разумни същества. Казано без заобикалки, Великия Спрут, този твърде делови носител на разум и неимоверно богат мерзавец, веднага се хвана за тази идея. Той вложи в нея половината от баснословното си богатство. В този момент участта на нещастните пленници, попаднали в лапите на пиратите от Планетата на Негодниците се реши еднозначно: всички те отиваха на конвейерите в гигантските работилници на Крег, а към космическите пазари партида след партида потекоха надеждни универсални и съвсем компактни механизми за управление и контрол.

Но живите мозъци, монтирани в тези механизми, се нуждаеха от постоянна и обилна храна. При това всеки от своята. Мозъкът на разумния обитател на планетата Оаба, например, се нуждае от флуор, солна киселина и магний. И отново Магьосника Крег предложи на Великия Спрут една своя дяволска измислица. Машина, която да осъществява тримерна контракция, така нареченият контрактор. Никой не знае как работи той и как е устроен, но с него стана възможно заграбването и опаковането на огромни планетни територии, заедно с тяхната атмосфера, морски и речни басейни, растителност, животински свят и население в сравнително малки вместимости. Веднъж цяла планета бе завладяна точно по този начин, а после, само за да се повеселят, я пуснаха около мъртвосинята Некрида… И ето че вече сто години пиратските кораби на Великия Спрут, оборудвани с контрактори, крадат от обитаваните планети обширни области и ги доставят в бърлогата на Великия Спрут. Разумното население се праща на конвейерите на Крег, а контейнерите с атмосфера, морета и прочие се добавят към готовите изчислителни машини като хранителни и поддържащи запаси…

Веднъж (не много отдавна) Великия Спрут, този най-голям в района на кървавочервената Протубера и мъртво-синята Некрида мерзавец, владетелят на ядрените, бактериологични и химически комбинати, в които се трудят хиляди висококвалифицирани роби и роботи, шеф на научноизследователските институти и лаборатории, в които работят стотици знаменити професори и жадуващи слава лаборанти, адмирал на флота, състоящ се от пет свръхдалечни звездолета, на които вярно му служат десетки изявени главорези, съдържател на множество вертепи, където се изпиват хиляди литри сярна киселина, високооктанова нафта, втечнен метан…

— И единствен господар на тази отвратителна фабрика за мозъчни машини…

— Естествено, но това е голяма тайна! Дори на Планетата на Негодниците не всички я знаят, малцината посветени предпочитат да си мълчат. При тях държат строго на тези работи: ако някой проговори — хайде на конвейера…

— А вие защо не се бунтувате? Защо не откажете да работите? Страхувате се, че ще ви убият? Тогава по-добре смърт, отколкото такова съществуване…

— Да, по-добре смърт… Виждаш ли това червено копче на пулта, Галя от Земята? Ако откажем… какво ти, дори и да направим най-малката грешка в разчетите, операторът натиска това копче и тогава всички ние изпитваме непоносима болка. Ти дори не можеш да си представиш подобна болка…

— А тази черна кутия…

— В нея е нашият Бряг на дъгата. В нея са зеленият пясък, кафявите гори и виолетовото море на моята родина… Е-ех, какво ли ти обяснявам!

— Чакай. А кой купува тези страшни машини? Нима съществуват още такива безсъвестни негодяи?

— Не, разбира се. Просто никой не знае как са устроени тези машини. Според условията на покупко-продажбата категорично не се препоръчва да се отварят… А и да ги отвори някой, то какво ще види там?

— Но нали машините могат сами да разкажат на собствениците кои са те всъщност…

— Всички машини са неми. Аз съм единственият възел, способен да разговаря… Направен съм по-специално и не влизам в сметката. А купувачите са предупредени, в случай на повреда или при неточна работа, няколко пъти да натиснат червеното копче, това е… Но ние се отвлякохме. Продължавам. Следващото вече е важно за теб, за твоите съплеменници и за планетата ви…

И така, веднъж Великия Спрут се наслаждаваше на кратката си следобедна почивка в един златен басейн, пълен с медно-цинков окис. Четирима тъжни еднооки роба от планетата Бамба чешеха разплутото му петнисто туловище с електрически четки под напрежение петстотин и петдесет волта. Великия Спрут чак потръпваше от удоволствие, но в същото време не забравяше работата — той слушаше доклада на най-верния си съучастник и изпълнител на най-отговорни поръчки — Мес, който висеше пред него с главата надолу, загърнат с широките си крила, по които всъщност нямаше пера. Впрочем Мес е прякор, който просто означава Мерзко старче.

Вероятно точно това бе минутата, която трябваше да се счита за начало на епохата на велики беди и изпитания, които съвсем скоро неизбежно щяха да се стоварят и върху обитателите на зелената планета Земя, тъй като точно в тази минута рязко иззвъня звънецът на телевръзката.

— Кой ли още!… — изръмжа Великия Спрут. — Включи го.

Мес изпъна белия си хобот, пусна телеекрана и пред Великия Спрут се появи размазаното изображение на първия му консултант по научно-техническите въпроси Майстор Крег, паяка от безименната неутронна звезда, безсъвестния създател на машините за живи мозъци и изобретателя на страшния контрактор.

— Здравей, Велики — се чу съскащият шепот на Магьосника Крег, който в същото време протегна през екрана зловеща мъхната лапа с отровна кукичка на края.

— Привет, Майсторе! — отвърна Великия Спрут и внимателно стисна протегнатата лапа с ужасяващото пипалце, излязло от непрестанно движещите се хоботчета.

— Чешат ли те? — завистливо попита Майстор Крег. Него винаги го сърбеше главогръда, но за съжаление твърдата броня не му позволяваше да се почеше и затова той винаги завиждаше на мекотелите. Дори на робите.

— Както виждаш — изръмжа Великия Спрут. — Брадавиците ме тормозят. А ти за какво си дошъл?

Майстор Крег се облегна с лакти на екрана, свали роговите си очила и започна методично да ги бърше. Дванадесет очи красяха главогръда на Майстор Крег и затова процедурата по избърсването на дванадесетте стъкла беше доста продължителна. Но Великия Спрут познаваше консултанта си и търпеливо чакаше. Накрая Крег върна очилата на мястото им и каза:

— Аз тук посмятах малко…

При тези думи Великия Спрут плътно притвори дясното си око и широко отвори лявото, а Мес възбудено се затресе и загрухтя. Защото винаги когато Майстор Крег започваше разговора с «Аз тук посмятах малко»… това означаваше, че предстоят големи разходи, които обаче водеха до още по-големи печалби.

— Аз тук посмятах малко — повтори Майстор Крег — и установих, че нашето производство е заплашено от застой.

— Продължавай — подкани го Великия Спрут.

— На практика сме достигнали крайните предели за компактност на мозъчните системи на обитателите на известните ни светове. Най-мощният мозък, с който разполагаме в момента, се състои от милиард и половина клетки, или ако се изразя по-научно — неврони. Система от сто и петдесет милиарда клетки, както лесно може да се изчисли, би трябвало да включва сто такива мозъка със съответния брой церебрарии и съответния обем хранителни блокове.

— Продължавай — изръмжа Великия Спрут. — Засега разказваш доста разбрано…

— Пресметнах и установих, че на теория е възможно да съществуват разумни същества с мозък от пет, десет и дори петнадесет милиарда клетчици от така наречените неврони. Системите от такива мозъци биха били пет или десет пъти по-компактни от най-добрите, с които сега работим, а печалбите от реализацията им ще се увеличат десет или дори двадесет пъти.

— Продължавай, продължавай! — оживено възкликна Великия Спрут. — Много интересно докладваш…

— Открих също, че задължително условие за появата, развитието и функционирането на разумни същества с подобен мощен мозък е наличието на кислород, вода, хлорофил и червена кръв. Накратко, Велики, ако не искаме да спираме, а да продължим по пътя на научно-техническия прогрес, ние трябва непременно да намерим няколко, така да се каже, зелени планети и да пристъпим към активното им разработване.

— Зелени планети… — изскърца Мес. — Нима има такива?

— Това не зная — каза Майстор Крег. — Но зная, че теоретично е възможно да съществуват. Известно е също, че мозъкът на носителя на разума не може да изгради нито една представа, която да няма съответствие в природата. Трябва да търсим. Да се съсредоточим върху кислорода, водата, хлорофила и червената кръв и да търсим. Мога да кажа само едно: в случай на успех печалбите ще са колосални.

— Ще търсим! — решително обяви Великия Спрут.

Да се търсят зелени планети! Оказа се, че е по-лесно да се каже, отколкото да се осъществи. Секретарите на Великия Спрут дълги дни и нощи се ровиха в бордовите книги на звездолетите за свръхдалечни полети; също толкова дни и нощи пазачите на Великия Спрут разпитваха роби и пленници от най-отдалечени светове; още толкова дни и нощи агенти на Великия Спрут се мотаха из вертепите и кръчмите, оглеждайки пропилите се хаймани. Уви! В старите бордови книги не се споменаваше нищо за зелени планети. От всички роби и пленници само един, който принадлежеше към расата на разумните амфибии, обитаваща системата на далечното Сиво Слънце си спомни, че някога близо до неговата родина е имало една зелена планета, но били я превърнали в полигон за изпитания на нови видове изтребителни оръдия и зеленината й отдавна е изчезнала. А пияниците във вертепите и таверните демонстрираха готовност да бъдат черпени до безкрай и да погълнат неограничено количество алкохол, затова убедително и с подробности разказваха за много зелени планети, но… лъжкондреха.

В края на краищата Великия Спрут изгуби търпение и почти беше решил да се откаже от това безнадеждно начинание, когато в кабинета му влетя най-верният му съдружник, изпълнителят на най-отговорните задачи Мес. Той беше единственият, когото Великия Спрут допускаше до себе си по всяко време. Както обикновено, Мес увисна надолу с главата, загърна се с кожестите си криле и притвори голите си клепачи.

— Говори — разреши му Великия Спрут.

— Бъди здрав, Велики! — поздрави Мес. — Известен ли ти е някой си Двуглав Юл?

— Да — отвърна Великия Спрут. — Той е прочут, свободен пират. Поставяли сме му една от първите ни мозъчни машини.

— Той току-що се върна от Дълбокия космос.

— Така.

— Разбрал е, че търсим сведения за зелени планети.

— Така!

— Той знае нещичко за една зелена планета.

— Така!!

— Готов е да разговаря лично с теб.

— Така!!!

— Довечера ще те чака на борда на своята «Черна Пирайя».

— О-хо…

Друг на мястото на Великия Спрут щеше да се чувства оскърбен от такава безцеремонна покана. Той, Великият, да се вдигне и отиде на гости у някакъв прост пират, който няма нищо друго освен нахалство и разнебитен звездолет! Но Великия Спрут, който беше носител на делови разум от висша степен, не се съобразяваше с етикета.

— Чудесно — изръмжа Великия Спрут. — Кажи му, че ще го посетим след залеза на Протубера.

Късно вечерта, когато кървавочервената Протубера се скри зад острите върхове на Хребета на Страданията и на виолетовото небе остана само мъртвешки синият диск на Некрида, дългият покрит ракетомобил на Великия Спрут се появи на космодрума. Ах, какви ли не кораби нямаше на главния космодрум на Планетата на Негодниците! Йонолети, атомолети, неутронолети, гравилети, летящи чинии, летящи тенджери, летящи бидони, летящи самовари, големи и малки, нови, току-що произведени, и стари, обезформени от метеоритни белези, кораби за нападение, кораби за защита, откровено-грозни космически линкори, настръхнали от смъртоносно оръжие и наужким беззащитни кораби-уловки, скрили смъртта в дълбоките си трюмове. Всъщност не се забелязваше ни най-малко движение между тези бронирани чудовища, тъй като екипажите им поголовно пиянстваха и играеха на кости в пристанищните кръчми.

Ракетомобилът на Великия Спрут прелетя над целия космодрум и спря в най-отдалечения му ъгъл пред огромно аспидночерно яйце. Защото именно това бе всяващата у всеки ужас «Черна Пирайя», зловещата бригантина на Двуглавия Юл. Четиримата страшни шесторъки телохранители на Великия Спрут едва бяха успели да изнесат носилката, в която лежеше той, когато прогърмя усиленият от тонколоните двоен глас на знаменития пират:

— Приветствам те, Велики! Очаквахте.

Перейки късите си криле и клатушкайки се на късите си лапи, Мес първи стъпи връз стълбичките на отворения люк; след него телохранителите качиха носилката на борда. Естествено, Великия Спрут можеше да се предвижва и сам, без странична помощ, но тъй като беше делови носител на разум висша степен, той смяташе за неразумно да изкушава низките страсти на известния пират. Носилката бе достатъчно благовиден предлог да има телохранители край себе си. А телохранителите на Великия Спрут, макар и не съвсем разумни, бяха свирепи същества и никой, дори такъв смел мъж като този двуглав мерзавец, не би посмял да си прави шегички в тяхно присъствие. Дори и заради милиарден откуп.

Двуглавия Юл прие гостите в шестоъгълната си каюткомпания с кръглата маса в средата и големия хладилник, върху който стърчеше чучело на някакво малко зверче.

Пиратът стоеше до стената срещу вратата, здраво стъпил на дългите си, широко разтворени, кльощави нозе и по навик поставил ръце върху кобурите на пистолетите, увиснали на бедрата му. Дясната му глава с черна превръзка на дясното око пушеше цигара, а очите на лявата му глава студено и безстрастно разглеждаха Великия Спрут.

Телохранителите поставиха носилката на масата, отстъпиха в ъглите и притихнаха. Мес потърси с очи по изрисувания с шахматно разположени червени и зелени квадрати таван нещо, за което да се закрепи, но като не откри такова, остана прав до Великия Спрут. Двуглавия Юл предложило глътка живачен коктейл, но Великия Спрут му отказа и само изръмжа:

— На въпроса, Двуглави.

— Щом желаеш, да минем направо на въпроса.

— Нуждая се от зелени планети — каза Великия Спрут. — Но не зная къде да ги намеря. Съобщиха ми, че на теб ти е известна една такава планета. Истина ли е?

— Истина е — отвърна лявата глава.

— Ти знаеш ли къде се намира тя?

— Зная.

— А дали това е точно зелена планета?

— Да, такава е.

— Кислород, хлорофил, вода, червена кръв?

— Всичко това го има. И още много други неща.

— Другото не ме интересува. Има ли там разумен живот?

— И то какъв!

— Чудесно. Колко искаш за координатите на тази планета?

Дясната глава на Двуглавия Юл изплю угарката и се засмя.

— Велики, кажи ми преди това, какво смяташ да правиш с нея.

— Това не те засяга.

Главите се спогледаха, после Двуглавия Юл сви рамене.

— Както искаш — каза лявата глава. — За координатите няма да ти взема скъпо, само сто хиляди. Но за останалото се сърди на себе си.

Великия Спрут, делови носител на разум висша степен, озадачено се вторачи в двуглавия пират и изръмжа:

— Какво имаш предвид?

— Чуй ме, Велики, няма какво да го увъртаме! Ти не помниш ли, че моята щурмова машина е направена по специална поръчка? Тя говори. Какво да се прави, това ми е слабостта — да си почеша езика, особено левия, и да послушам как плачат победените. Аз отлично съм запознат с далаверите, които кроите с Майстор Крег и се досещам какво ти е нужно от зелената планета. И, кълна се в пурпурната Протубера и синята Некрида, че напълно съм съпричастен към твоите стремежи, но…

— Но?

— Но се страхувам, че това ще ти излезе скъпо.

— Това пък защо?

— Слушай, тази планета е населена с така наречените хора.

— Е, и какво?

— Ами това, че те не са ти говорещите жаби от системата Сивото Слънце, не са ти и страхливите котки от Цирцея, които се преструват на мъртви само като ги докоснеш…

— И ти предполагаш, че населението на някаква си келява планетка може да ме спре? Мен? Великия Спрут? Та нали аз ще ги смеля, на пух и прах ще ги направя!

— Да допуснем. Можеш да опиташ да отровиш отвратителната им кислородна атмосфера, да изпариш ужасните им водни океани, да угасиш дори възмутителното им жълто слънце. Но дори да успееш безнаказано да сториш това, пак няма да постигнеш целта си! Защото, доколкото разбирам, на теб са ти нужни живи глави, а не мъртви черепи…

Великия Спрут се наду и известно време мълча. После изрева с пресипналия си глас:

— Добре. Разказвай.

— Информацията е пари. Заедно с координатите ще ти струва милион.

Великия Спрут само погледна Мес и онзи с дългия си бял хобот измъкна от носилката торба с пари и я хвърли в краката на пирата. Но Двуглавия Юл дори не я погледна. Погледът му беше устремен в единствено нему познатите дълбини на мрачното и кърваво минало.

— Открих тази планета и два пъти бях на нея. Преди осемстотин години за първи път се приземих там. Успях да взема само малко злато и стотина пленници. По обратния път, обаче, те се разбунтуваха…

— Какво направиха? Как го каза?

— Пленниците се разбунтуваха. Не мога да го определя с друга дума. Те започнаха да рушат всичко около себе си, точно както недоволен от капитана си екипаж, и убиха боцмана ми. Оттогава летя без боцман.

— А ти какво предприе?

— Наложи се да отворя външните люкове на трюма — с отвращение рече Двуглавия Юл — и после да изхвърля мъртъвците зад борда. И така останах без плячка за първи път в моя дълъг живот. Преди четиристотин години за втори път посетих тази планета. На нея бушуваше война. Реших да се възползвам от бъркотията и да постопля ръцете си на огъня… А там имаше предостатъчно огньове, уверявам те, Велики…

— И какво?

— Нападнаха ме от двете страни едновременно. Загубих дясното око на дясната си глава, най-добрия си артилерист и голяма част от кърмата на кораба. Закърпих кърмата, но оттогава летя без дясно око и без артилерист…

— И ти…

— И аз избягах оттам, без да се обърна дори, нещо повече — изобщо не се срамувам от това. Така за втори път останах без плячка.

— А после?

— Всъщност, това е всичко.

— Информацията ти действително струва милион. В случая ти какво би ме посъветвал?

— Не трябва да плашиш и да пленяваш хората — бавно изрече Двуглавия Юл. — Трябва да ги крадеш!

Възцари се мълчание. И изведнъж Мес се закикоти с цяло гърло, разпери кожестите си криле и силно запляска с тях, а в резултат на това стаята се изпълни със зловоние.

— Хм… — отрони се от лявата уста на Великия Спрут. — Моите главорези не могат да свършат такава фина работа. Те могат единствено да палят и да грабят.

— Възложи я тогава на мен — предложи Двуглавия. — Имам стари сметки за уреждане с хората. Можеш да бъдеш сигурен, че с моите момчета ще пипаме чистичко и ще свършим работичка. Ние, свободните пирати, от младенчески нокти сме приучени на това.

— Колко? — нетърпеливо попита Великия Спрут.

— Милиард — веднага отвърна Двуглавия Юл. — И част от плячката.

Те се пазариха известно време и се спряха на седемстотин милиона и една десета процент.

— Уговорено — рече Великия Спрут, отдъхвайки. — От този момент ти си на служба при мен. Ще ми доставяш живи хора и съответно необходимите за осигуряването на живота им територии. Ще получиш контрактор, а за техниката ще се договориш с Майстор Крег. Това е засега. Не се впускай в открит бой. Не се показвай за нищо на света. И нека девизът ви да е: нападам, заграбвам и изчезвам без следа.

— Сделката е сключена — обяви Двуглавия Юл. — А сега ми разреши да ти представя моята банда.

— Разрешавам.

— Екипаж! Строй се! — изрева Двуглавия Юл.

Е, това вече се казваше изненада. Кръглата маса в средата на каютата се изви, отхвърли от себе си носилката и като се превърна в дългокрак гущер, се изпъна пред Двуглавия Юл. От тавана, запазвайки червено-зелената си шахматна окраска, се отлепи разположилата се дотогава там морска звезда и се нареди до гущера. Вратата на хладилника се отвори и мъхестата маймуна, обвита в облак пара, изскочи оттам и застана до морската звезда. Чучелото-зверче върху хладилника също се раздвижи, скочи на пода и замря редом до маймуната.

— Моята банда! — провъзгласи Двуглавия Юл. — Най-отчаяно смелите и хитроумни момчета в цялата обозрима Вселена. Това е Ка — посочи той гущера. — Може да се превъплъщава във всеки образ и да приема облика на всеки предмет. Това е Ки — той посочи морската звезда. — Мимикрията е най-голямото й богатство. Способна е за две секунди да се слее с обстановката и да стане невидима. Това е Ку. — Той показа маймуната. — Може да остане в космоса без скафандър толкова дълго, колкото си поиска. И накрая… — Той посочи мъника, който не можеше да се оприличи на нищо. — Това е малчуганът Ятуркенженсирхив, шпионин, който можеш да носиш със себе си.

— Радостен съм да се запознаем — каза демократично Великия Спрут и любезно се усмихна.

— Екипаж, слушай моята команда! — изрева Двуглавия Юл. — Приветствайте нашия нов господар!

— Бъди здрав, Велики! — ревна екипажът.

— Свободно — каза Великия Спрут и се качи на носилката си.

И вече, когато се настаняваше по-удобно, прибирайки под себе си зловещото пипало, той запита:

— Всъщност, как се нарича тази зелена планета?

— Земя! — в хор и през зъби му отговориха главите на Двуглавия Юл.“

10.

— Достатъчно, Мхтанд — каза Галя. — Останалото ми е известно. Пиратите са похитили половината ни планета заедно с хиляди хора, в това число и дядо ми. Сега съдбата им зависи от нас. Измисли нещо…

— Какво би могло да се измисли! — унило възрази Мхтанд. — Нищо не може да се измисли. Ние тук мислим пет десетилетия и никакъв резултат.

— Всъщност ти още нищо не знаеш — търпеливо заобяснява Галя. — Моите приятели преследват тази… „Черна Пирайя“, те са по петите й, а след тях са тръгнали и две земни ескадри…

— Значи все пак удариха на камък! — радостно извика Мхтанд, но тутакси отново оклюма. — Безполезно е. Двуглавия Юл е хитър и само след час той ще потъне в подпространството, и сетне върви, че го търси. Приятелите ти просто трябваше да унищожат „Пирайя“-та и всичко да свърши. Или нямат толкова мощно оръжие?

— Всичко си имат — уверено каза Галя. — Но нали заедно с кораба ще загинат и пленниците…

— О! По-добре смърт, отколкото страшната ни участ.

— Е, затова няма смисъл да разговаряме. Мисли, Мхтанд, мисли! Вие не можете ли да спрете „Черната Пирайя“?

— Разбира се, че можем. Можем да я спрем, да я обърнем назад и отново да тръгнем… Ние управляваме кораба, без нас „Пирайя“-та е само една тенекия. Космическите кораби нямат ръчно управление. Но само да се опитаме да предприемем нещо и оня двуглавият палач ще дотърчи на секундата и ще натисне червеното копче…

Галя се приближи до пулта.

— Слушай, Мхтанд… — шепнешком рече тя и спря.

— Слушай, Мхтанд! — закрещя тя. — Ами ако изскубнем това проклето копче от гнездото му, какво ще стане?

Мхтанд помълча секунда и се предаде:

— О, изумрудени небеса на Оаба! Ненапразно вие, обитателите на Земята, имате по петнадесет милиарда клетки! Ти, Галя, си юнак! Ние, разбира се, сме обречени, но твоите съплеменници ще отмъстят за нас. Натисни двете черни копчета! Събуди всички възли! По-бързо, докато все още сме сами!

Докато Мхтанд безмълвно предаваше на нещастните си приятели плана, Галя се опитваше, чупейки ноктите си, да изтръгне червеното копче от пулта.

— Готово! — най-накрая рече тя. — А сега какво ще стане?

— Ето какво — със суров глас почна Мхтанд. — Сега сигурно ще ни убият. Да се сбогуваме с теб, Галя от Земята, помни ни с добро. И не се огорчавай, смъртта е избавление за нас. А ти бягай! От щурманската кабина по коридора наляво, там в пода ще видиш един люк. Отвори го и се спусни най-долу. Ще видиш една врата, която води в отсека със спасителната лодка. Влизай в нея, без да се страхуваш, но не забравяй да затвориш капака подире си, а после дръпни лоста за управление в посока към себе си. Разбра ли?

— Разбрах — сниши глас Галя. — А вие?

— Ние ще спрем „Черната Пирайя“. После ще ни убият. Останалото е в ръцете на приятелите ти. Бягай! Имаш на разположение няколко минути.

И Галя побягна. Какво друго й оставаше? Тя беше едва на седемнайсет години, беше измъчена, гладна, преследвана и животът на любимия й дядо висеше на косъм. Но тя не беше успяла да стигне до люка, когато планът на Мхтанд засече по най-идиотски начин.

Само миг след като разбунтувалата се щурманска машина изключи двигателите, всичко в кораба се оказа в състояние на безтегловност. Инерцията запрати Галя през люка, тя се удари в нещо и увисна в пространството. Никога не беше изпадала в подобно глупаво и безпомощно състояние. Тя се напрягаше с цялото си тяло, риташе с крака и махаше с ръце, но не се приближаваше и на сантиметър до люка. Междувременно от шестоъгълната каюткомпания се чу яростен вик, дрезгава ругатня, дрънчене на разпилени съдове и след всичко това в коридора се появи ужасяваща процесия. Най-отпред разкрачен и залепен на стената като гигантски черен паяк едва креташе Двуглавия Юл; един безобразен бял бузест гущер на сини точки, вкопчен в колана му, се размяташе във въздуха след него и целият лъщеше като че ли облян в пот; след гущера, пулсирайки като чудовищна медуза, летеше виолетова морска звезда, а най-отзад, като се отблъскваше ту от стените, ту от тавана, ту от пода, бързаше рошавата маймуна Ку. Като видя тази ужасна картина, Галя едва не изгуби съзнание. Добре че в бързината пиратите не я забелязаха и се намъкнаха в щурманската кабина, откъдето загърмя свирепият бас на Двуглавия Юл, последван от дрезгавия злорад глас на Мхтанд:

— Що за фокуси са това? Защо изключихте двигателя?

— Така пожелахме, Двуглави. Твоята „Пирайя“ няма да мръдне повече от мястото си. Играта свърши.

— Къде е червеното копче? Кълна се в Протубера и Некрида, че това е работа на онова проклето момиче! Хей, вие, мозъци без черупка, бързо на работа! Че всички ще ви изпозастрелям!

— Не се страхуваме, Двуглави. Тук сме изтърпели такива неща, че дори смъртта не ни плаши. А и ти няма да ни надживееш задълго…

— Мрете тогава! Разнесоха се изстрели.

— Край… — изхриптя Мхтанд. — Проклет да си, пирате… Прощавай, Оаба… изумрудено небе…

— На работа! — изрева Двуглавия Юл. — Хайде, момчета, размърдайте се, ако ви е мил животът! Всички в абордажната камера и се пригответе за бой!

Пиратите отново се изсипаха в коридора и най-накрая Двуглавия Юл забеляза Галя, която продължаваше безпомощно да се мята под тавана. Той се хвана за пистолета, но явно размисли.

— Не! — каза той. — Ще постъпим по-умно. Винаги по време на бой апетитът ми се възбужда. Ка, хвани момичето и хубавичко го завържи. След сражението жива ще я глътна.

Галя стисна зъби, за да не закрещи от страх и започна да се отбранява с ръце и крака, но нямаше никакъв шанс да се спаси от ловкия и опитен в тези работи пират. Само след минута я завързаха свита на кълбо, помъкнаха я нанякъде и като топка я запратиха в ъгъла на някакво сумрачно помещение. Всички пирати бяха вече тук, скупчени пред обширен екран, заемащ половината стена. Очите им святкаха, налети с кръв, а ножовете им смътно проблясваха. Двуглавия Юл произнасяше последната си реч преди боя:

— Слушайте, негодници! Спукана ни е работата. С „Пирайя“ е свършено. Корабът на земните е по петите ни, а и още две космически ескадри му идват на помощ. Бесилката ни е в кърпа вързана, единственият ни шанс да се спасим е да вземем кораба им на абордаж, да го пленим и да се опитаме да офейкаме с него. Не зная какво ще излезе от това. Очевидно земляните са хора отчаяни, готови на всичко, с такива още не сме се сблъсквали, вижте само момичето… Деца на нечисти светове, вие добре ме познавате. Щом аз ви казвам нещо, значи е така. Борете се за живота си. Но без огнестрелно оръжие, а само с ножове и мускули, че ще вземем да изпотрошим всичко там и пак ще останем изиграни. Това е. Готови!

Двуглавия Юл натисна лостчето на пулта пред екрана и ниско бучене изпълни абордажното отделение.

11.

Преследването в космоса беше към края си. На най-ниски обороти „Охрана“ бавно и внимателно се приближаваше към неподвижната „Пирайя“ и гигантското туловище на пиратската бригантина постепенно нарастваше пред него и закриваше звездния небосклон. Атос и Арамис седяха пред пулта за управление и не сваляха очи от панорамния екран. Ръцете им не помръдваха от клавишите за управление, а краката — от педалите на лазерната техника. И изведнъж подобно на ято демони от старинна гоголевска измишльотина през екрана на кабината за управление пиратите нахлуха в „Охрана“.

И точно тогава изработената по време на изнурителните тренировки с Портос бързина на реакциите дойде на помощ на мускетарите. Внезапното и скоростно нападение ги изненада, но не ги обърка. В настъпилата безтегловност започна ръкопашен бой. Двуглавия Юл се сборичка с Атос, гущерът, морската звезда и маймунката се вкопчиха в Арамис, а малкият Ятуркенженсирхив, шпионинът, когото носеха със себе си, хазартно заподскача, размахвайки един кинжал като сабя. Да, пиратите не бяха се сблъсквали с такъв противник. Земляните се сражаваха хладнокръвно и с ужасяваща свирепост, избягваха ножовете с невероятна ловкост, а ударите си нанасяха с убийствена сила. Не бяха минали и пет минути, а лявото око на лявата глава на Двуглавия Юл вече беше покрито с огромен лилавеещ оток, от десния му нос пръскаше зелена кръв, а дясната му ръка безжизнено висеше, парализирана от точен самбистки удар. Гущерът лежеше полумъртъв, натикан с ритници под пилотското кресло, а Арамис налагаше пищящата маймуна с морската звезда, която стискаше за краищата на пипалата й.

— Амба! — изхриптя Двуглавия Юл. — Вие надвихте. Предавам се.

Той висеше в средата на кабината за управление и бавно се въртеше около оста си. Двете му глави безсилно се люшкаха на дългите му изпънати шии, а ръцете и краката му се размятаха като вързани на конци. Явно резултатът от битката не беше в негова полза. Атос го придърпа към себе си, свали колана с кобурите и го сложи да седне в креслото.

— Къде е Галя? — попита той, изтривайки потта от челото си.

— Там… — едва чуто проговори негодникът, опита се да посочи екрана и двете му физиономии се смръщиха от болка.

За всеки случай Атос здраво го привърза с коланите към креслото, а Арамис запрати морската звезда в килера, застави хлипащата маймуна също да влезе в него, а намиращия се в безсъзнание гущер пренесе на ръце. След като ги заключи всички там, той се върна в управляващата кабина, приближи се до екрана, пъхна ръката си чак до рамото в него и измъкна оттам Ятуркенженсирхив, държейки го само с два пръста. Зверчето покорно подви лапки и замижа в очакване на неминуемата тупаница.

Арамис го разтърси.

— Ти пък защо си с тях, а, бандит?

— Аз няма вече, никога — жално изпищя зверчето. — Не ме наказвайте, моля ви. Аз нищо не съм направил… Трябва някак си да се прехранвам, сами знаете! Вярно е, че съм малък, но на мен също ми се живее…

— Престани да хленчиш — каза Арамис вече с обикновения си тих глас. — Признавай по-бързо къде е Галя.

— Тук е, съвсем наблизо! — почти възторжено заврещя Ятуркенженсирхив. — Оставихме я в абордажната… Аз тъкмо се канех да я развържа и да я доведа тук, но точно в този момент вие толкова ловко ме хванахте…

— Не лъжи! Ти просто се криеше и подслушваше. А сега ми покажи накъде да вървим… Атос, остани, моля те, с този двуглав негодник и не го изпускай от очи. Ще се постарая да се върна колкото се може по-скоро.

Все още държейки Ятуркенженсирхив с двата пръста за кожата, Арамис скочи на пулта, а оттам — през екрана, и изчезна. Двуглавия Юл се размърда в креслото.

— Ти да седиш мирно! — страшно извика Атос.

— Я не ми викай! — свадливо отвърна лявата глава. — Много си млад, за да ми викаш… Аз съм двеста пъти по-стар от теб, в сравнение с мен ти си още ембрион…

— Това няма да ви помогне — сухо възрази Атос, но тъй като уважението към по-старите беше в кръвта му, той добави: — Разбирам, че не ви е удобно да седите вързан, но сам сте си виновен. Впрочем, ей сега ще дойде ескадрата. Ще ви предам на флагмана, там ще ви бъде по-удобно…

— Смяташ ли, че ще ме обесят?

— Не зная. Не съм обмислял тази възможност, но, защо пък не, в края на краищата.

— Няма да се получи — злорадо заяви Двуглавия Юл.

— Защо пък не?

— Ами защото, скъпи, щурманската машина на моята „Пирайя“ я няма — тю-тю, разбита е на парченца и сега аз съм единственият от тази страна на подпространствената бариера, който знае координатите на Планетата на Негодниците.

— На коя планета?

— На Планетата на Негодниците. На нашата база.

— Забравяте, че вие не сте единственият пленник…

— Ха-ха! Ки, Ку и този малък предател не координатите, а от обикновена аритметика не разбират. Във ведомостта за печалбите се разписват с кръстчета. Тъй че, драги мой враг, аз съм в единствено число и ще трябва да се съобразявате с това.

Атос не можа да му отвърне нищо. Наистина, на земните ескадри беше дадена заповед чрез пиратския кораб да се доберат до най-близките околности на главната база на космическите негодници и да я принудят да капитулира. И ако двуглавият пират не лъжеше (а ако си помислиш, какъв смисъл имаше да лъже), положението силно се бе усложнило.

— Но може би пред заплахата от смъртно наказание…

— Забрави. Имаш си работа със стар и печен космически вълк. Не сте отвикнали да се биете, не може да се отрече, но по отношение на смъртното наказание… Не! Вие ще ме вземете със себе си на Земята, ще ме държите в прилични условия, а аз ще си спомням миналото и ще се терзая от угризения на съвестта. Може би дори леко ще се побъркам, но после, заобиколен от всеобща грижа, ще се превъзпитам и тогава със сълзи и в трите си очи ще си кажа всичко…

В този момент в рамката на екрана се появи Арамис с Галя на ръце, прекрачи и стъпи върху пулта. След него в командната кабина се вмъкна и Ятуркенженсирхив, размахвайки победоносно намотано въже. Арамис внимателно положи девойката в креслото на втория пилот и главата й безжизнено клюмна на гърдите й. Подпухналите й от сълзи клепачи бяха затворени.

— Колапс — рече Арамис. — Много е измъчена и отслабнала, вълненията са я изтощили до край…

— Нищо й няма…-изръмжа Двуглавия Юл. — Знам аз, тя е желязно момиче. Някога на такива като нея царе са се подчинявали, цели империи са били в краката им. Ама и аз, старият глупак, не я изгълтах навреме, не предположих…

Арамис само му хвърли един поглед и продължи да говори на Атос:

— Впрочем, доколкото разбирам, не е нещо сериозно. Дадох й успокоително, след десетина минути ще я нахраним с пилешки бульон, ще й направим силен чай, а дотогава да се надяваме, че ескадрата с флагманския лекар ще пристигне… И още нещо. Този пухкав подмазвач ми съобщи нещо изключително важно. Онази част от Зелената долина, която е била подложена на тримерна контракция, е била опакована заедно с цялото й население в петнадесет контейнера, които в момента се намират в трюма им… Моето впечатление е, че тези негодници може би от стотина години се занимават с подобен грабеж из обитаемите светове.

— Мога да си представя — тъжно рече Атос и с ненавист погледна Двуглавия Юл. — Но цялата беда е в това, че няма да успеем веднага да се доберем до гнездото им.

Арамис повдигна вежди и отвори уста, канейки се да зададе поредния си въпрос, но в същата секунда в командната кабина гръмна властен глас:

— Внимание, „Охрана“! Говори флагман, виждам ви! До вашия кораб виждам още един, непознат! Какво се е случило? Доложете обстановката!

Атос се доближи до микрофона:

— Флагман, чуваме ви. „Охрана“ докладва. Преди двадесет и седем минути пиратският кораб неочаквано спря и екипажът му, който се състои от пет… хм… различни същества, нахлу в „Охрана“, използвайки непознат за нас начин…

Като изслуша доклада на Атос, флагманът каза:

— Разбрано, „Охрана“. Поздравявам ви с пълната победа. Докладът ви е транслиран във Всемирния съвет на Земята. Аз съм на изходна позиция. Пригответе се да ме поемете. Веднага след швартовката ще взема Галя със себе си на борда, за медицински преглед и възстановяване. Ще взема със себе си и всички пленници, на първо място двуглавия главатар, за щателен разпит. Пригответе се да приемете и придружите до трюма на пиратския кораб работна група за разтоварване, състояща се от петнадесет робота и двама инженери. Предполагам, че първият етап на нашата акция е приключил. Преди да пристъпим към втория етап…

— Преди да пристъпите към втория етап, уважаеми флагмане, ще ви се наложи да се върнете слепешката на вашата Земя! — проръмжа Двуглавия Юл. — Въоръжете се с търпение, драги ми земляни, че ще ви потрябва, кълна се в пурпурната Протубера и Синята Некрида!…

Той започна да се смее с цяло гърло, превивайки се в креслото, но се закашля. Атос от състрадание го потупа по широкия гръб.

— Но за едно мога да ви успокоя, майстори на юмруците — продължи Двуглавия Юл. — От тази страна на подпространствената бариера, аз съм единственият, който знае координатите на вашата зелена планета. Оттатък нито една жива душа не ги знае. Тъй че, докато съм при вас, можете да не се тревожите!…

— Благодаря, но ние не се тревожим — вежливо рече Арамис и Ятуркенженсирхив, който през цялото време се отриваше в краката му, раболепно изхихика.

12.

И стана така, че земните ескадри трябваше да се завърнат на родната си планета, без да се доберат до пиратското гнездо. Двуглавия Юл не лъжеше (пък и като си помислиш, какъв смисъл имаше да лъже); нито един от членовете на екипажа му и понятие си нямаше не само от координатите на Планетата на Негодниците, ами и от проста таблица за умножение, и нито един от тях не съжаляваше и най-малко за това. Радистът Ка, белият на сини точки гущер, който еднакво добре умееше да се преобразява и в огромна бяла птица, и в купчина греди, се интересуваше само от карти. Канонирът Ки, чудовищната морска звезда, чието отличително свойство беше мимикрията, не можеше дори да брои до две и през цялото време бъркаше разпитващия я флагман с Двуглавия Юл. Квартирмайсторът Ку, странната маймуна, която се страхуваше от стайната температура, но беше абсолютно равнодушна към студа на междузвездните пространства, беше загрижена единствено за колекцията си от златни монети и скъпоценни камъни, която държеше в защипани торбички и отчасти в корема си. А миниатюрното телце на Ятуркенженсирхив, професионалния шпионин, когото носеха със себе си, бе до ушите натъпкано с инстинкт за самосъхранение.

Що се отнася до Двуглавия Юл, той, разбира се, знаеше всичко, но всичко отричаше и никакви увещания, заплахи и призиви към остатъците на съвестта му не можаха да сломят упорството му. Не беше виждал никакви Велики Спрутове, Майстори Креговци и Мхтанди и за първи път чуваше за тях; изобличаващият разказ на Галя от самото му начало до края бе обявен за бълнуване на заболяло момиче; той изцяло бе унищожил щурманската машина, не защото се беше разбунтувала и спряла кораба, а поради напълно понятното желание да запази в тайна координатите на родната планета, която искаше да предпази от нахлуването на агресивните земляни; с охота призна кражбата на земния участък ведно с населението, животните и растителния свят, но…

— Погледнете само разумните същества, с които съм принуден да работя! — патетично крещеше той, сочейки наплашените Ка, Ку, Ки и Ятуркенженсирхив. — Погледнете ги и си представете колко бях самотен. Измъчих се от тъга по носители на разум, които да приличат на мен, макар и не с две глави. Търсих ги по цялата видима Вселена и изпитах огромно удоволствие, като ги открих на Земята Да, аз откраднах хиляди хора. Но защо? Исках да ги откарам на моята родна планета, под кървавочервената Протубера и мъртво-синята Некрида и там, сред тях, спокойно да започна мирен и щастлив живот…

С една дума, той нагло лъжеше и от него нищо не можеха да изкопчат. Като капак на всичко, когато му омръзна да лъже, той заплаши, че ще си прегризе и двата езика и го оставиха на мира. След като се посъветва със Земята, флагманът даде команда за връщане.

Дните се занизаха както обикновено. Откраднатата половина на Зелената долина с цялото й население, животни и растителен свят, бе върната на изконното й място и заживя щастливо, както преди. „Черната Пирайя“ бе почистена от многовековната мръсотия и боклуци, закарана на буксир на Луната и поставена в центъра на кратера „Архимед“ под прозрачен спектролитов капак; отначало специалистите се интересуваха от нея, опитвайки се да проникнат в тайната на щурманската кабина, разрушена с разпръскващи се куршуми, но после се отказаха. Двуглавия Юл, който известно време престоя под психическа карантина, замина по разпореждане да живее на малък остров от вулканичен произход, където е и сега, и се отдаде на съставянето на различни нови кулинарни рецепти от сяра, вулканична пепел и пемза; казват, че доста се е сближил с местните тюлени и често им разказва за необикновените си похождения. Ка, Ки и Ку измолиха да ги изпратят на Марс и с успех се изявяват на естрадата в културния дом на едно градче. Скоро след пристигането им там, в съседната птицеферма честичко започнали да изчезват кокошки, но добродушните марсианци гледат на това през пръсти.

Веднъж (това се случи година след описаните събития) през един слънчев ден, край широкото шосе, което пресичаше Зелената долина, сред уютните къщички и кокетни беседки, по извитите мостчета на ручеи и реки, а и направо през тях, препускаха трима конника. Най-отпред се носеше Галя с Ятуркенженсирхив на рамото си, Атос и Арамис неотклонно я следваха, а километричните стълбове с бели табели и изписани с черно цифри един след друг оставаха зад тях: 117… 118… 119…

На сто и двадесетия километър те спряха конете и за минутка постояха, загледани в червено-черния мраморен обелиск, поставен пред акациевите храсти на отсрещната страна на шосето.

Галя изтри една сълза от ресниците си, лекичко потупа Ятуркенженсирхив по носа и каза:

— Всичко започна тук, така ли е, малък негоднико? Ятуркенженсирхив обидено изпищя:

— Аз изобщо не съм негодник. Отдавна се поправих. Известно време яздиха мълчаливо. После Арамис, както му бе присъщо, тихо рече:

— Изпитвам непреодолима нужда да посетя Планетата на Негодниците.

— Няма да се успокоя, докато не си поприказвам с Великия Спрут и Майстор Крег — откликна през зъби Атос.

Галя се обърна към тях.

— Да вървим по-бързо — каза тя. — Дядо не обича да закъсняваме…

Те препуснаха в галоп и след минута стълбът с номер 121 остана назад.

Бележки

[1] Сайдер — слабо ябълково вино. Бел.ред.

[2] Чебурашка — герой от детските повести на Е. Успенски. Бел.Ред.

[3] Квартирмайстор — в някои армии — възглавяващ оперативното отделение на щаба. В дореволюционна Русия — специалист по корабно дело. Бел.ред.

[4] Лоция — карта на космическите пространства. Бел.ред.