Любен Дилов
Завръщане в бъдещето

На българския космонавт Георги Иванов, който ми подскажа идеята за този разказ.

Дълго преди да пресекат орбитата на Плутон, сигналните автомати събудиха екипажа от изкуствения му сън. Това беше екипажът на първия фотонен звездолет, който някога бе тръгнал от Земята, за да изследва най-близките до нея звезди. И сега се завръщаше.

Но връщаше ли се наистина? И къде се връщаше?

Звездолетът бе летял с близка до скоростта на светлината скорост. А тогава, това е известно и на децата, времето в него се свива. То сякаш замръзва в ледените простори на Космоса, докато там, на Земята, е продължавало своя топъл и безспирен ход. Така годините, които десетте мъже и десетте жени бяха прекарали в звездолета и по планетите на близките звезди, на Земята бяха се превърнали в столетия. А нима можеше някой да предскаже какво ще се случи някъде след столетия? Завръщането от дългите пътешествия из Космоса винаги означава отиване в едно далечно и неизвестно бъдеще. Как щеше Земята да посрещне сега своите някогашни синове и дъщери? Чакаше ли ги тя изобщо, или вече бе ги забравила? Защото всичко бе възможно да се случи през тези столетия — и добро, и зло.

В орбитата на Плутон, най-далечната планета на Слънчевата система, вече се улавяха множество радиовълнови и лазерни излъчвания. Те бяха неразбираеми, но накараха сърцата на астронавтите да заподскачат в луда радост.

— Естествено е да не ги разбираме — каза радиоинженерът, който заедно с жена си, също инженер, дежуреше при апаратите за свръзка. — Техниката им се е променила. Но нашите сигнали ще уловят, не може да не ги уловят.

Вече втора седмица те пращаха към Земята позивни сигнали с цялата мощ на своите апарати.

— Да, сега и аз вече имам чувството, че наистина се завръщаме — каза жена му. — Все не ми се вярваше.

— Кое ти се иска да направиш най-напред, щом слезем на Земята — попита я той. — Най-най-първото, което най-много ти се иска?

— Да погаля някое детенце, да го нацелувам — отвърна му тя и се разплака.

Тежките условия на полета не бяха позволили на никое от тези семейства да има дете. Така по-голямата част от живота им вече бе отминала, без да чуят детски плач и детски смях.

— Ще помоля да ми дадат работа в някоя детска градина — каза жената. — И без това сигурно всичко така се е променило, че ние не ще бъдем годни за никоя от техните нови професии.

Той си помисли, че е възможно да не съществуват вече и детски градини. Че хората може би сега имат повече време сами да гледат децата си или пък с децата се занимават специални роботи. Но не й го каза, за да не я наскърби. И защото на неговата силна ръка, която лежеше в очакване върху пулта за управление на радарите, също се искаше да погали сега някоя детска главица.

— Звездолет „Алфа“, слушаш ли ме? Звездолет „Алфа“, слушаш ли ме — проговори най-после апаратът пред тях на разбираем земен език. — Говори приемната станция на Плутон. Намалете скоростта! Чакайте в орбита специалния лоцман, който ще ви отведе на Земята.

— Няма нужда. Помним добре пътя — извика радиоинженерът малко обидено. За толкова глупави ли ги смятаха вече?

— Опасно е. Из Слънчевата система има много непознати за вас изкуствени планети.

— Какви са тия планети?

— Градове. С милиони хора население.

— Защо не ни се покажете на екрана? Да видим най-после един земен човек.

— Аз съм робот — отвърна гласът. — Следвайте автомата-лоцман.

Лоцманът се оказа мъничка топка с радиомаяк, която излъчваше ярка рубиненочервена светлина. Тя излетя от Плутон и потегли към Земята. Като червена пътеводна звезда.

Звездолетът послушно тръгна подире й, но нетърпението на хората в него застрашаваше да го взриви. Налагаше се да летят по-бавно и пътят до Земята щеше да трае, както им се струваше, безкрайно дълго. А все така никакъв човек не изгряваше на техните винаги отворени екрани. От Нептун пак им се обади робот. Около Сатурн и в пръстените му навярно гъмжеше от всякакви станции, защото множество такива автомати си препредаваха един другиму съобщения за тяхното преминаване. После червеният лоцман ги преведе далеч-далеч край Юпитер, сякаш сам се боеше да наближи тази най-голяма планета. Вече наближаваха и широкия, наистина опасен астероиден пояс между него и Марс, а от Земята продължаваха обидно да не им обръщат внимание. Сякаш човечеството бе изчезнало и бяха останали само създадените от него автомати.

Най-после, след цял месец безпокойство, екранът на главния приемник звънна с мелодичния си призивен гонг. Астронавтите веднага се струпаха пред него, но онова, което се показа на екрана, окончателно ги обърка. Беше лицето на едно не повече от дванайсет-тринайсетгодишно момче.

— Привет — каза то. — Добре дошли в Слънчевата система. Говори ви космическият град Гагаринск. Каним ви най-сърдечно, преди да отидете на Земята, да бъдете наши гости.

Хората от звездолета се спогледаха. Подиграваха ли се с тях? Шеги ли си правеха? Защо не им се обаждаха от някой земен космодрум? Какво е това дете?

Лицето на момченцето обаче беше толкова сериозно и толкова хубаво, че жените се просълзиха от умиление.

— Какъв е този Гагаринск? Изобщо какво става на Земята — попита командирът строго. — Ние сме грохнали от умора и от мъка по Земята, не ни задържайте излишно.

— Гагаринск е първият град в Космоса — отвърна момчето. — Не се безпокойте, на него има всичко, което има и на Земята. И е близо до нея. Тук са всички училища и университети, в които се учат бъдещите космонавти и граждани на Космоса. А всяка година по това време ние каним в Гагаринск децата от цялата Слънчева система, за да отпразнуваме заедно празника на детето. Всички делегации вече са на път. Бъдете наши гости, молим ви. Нашите празници са много весели. Ще има състезания, концерти, карнавали… — заувещава ги сега вече съвсем по детски момчето.

Радиоинженерът пошепна на жена си:

— Какво ще кажеш? Нали искаше детска градина?

Жена му нищо не отговори, задавена от вълнението си. Та има ли и по-голямо вълнение за една жена, която десетилетия наред е гледала само уреди, огън и лед, която е слушала само безмълвието на междузвездните пространства, да чуе най-после едно детско гласче, да види най-после едно такова сериозно детско личице?

— Какво ще кажете? — попита командирът и целия екипаж, но срещна засиялите погледи на мъжете, мокрите от сълзи очи на жените и се засмя. — Ще дойдем, разбира се. Кажете как да ви намерим?

— Урааа! — викна внезапно момчето и от неговата сериозност не бе останало нищо. То весело забърбори: — Не се безпокойте! Ние ще променим програмата на вашия лоцман и той ще ви доведе. А дотогава гледайте нашите предавания за предстоящите тържества. До скоро виждане! Чакаме ви!

Екранът се разми и детското личице изчезна. Но миг след това от него гръмна празнично-игрива музика. А в тъмните му глъбини, сред звездите, изгрели на него, се завъртя бавно някакъв дълъг и бляскав от разноцветните си светлини цилиндър. Единият му край бе разперен като паунова опашка от огромните радарни мрежи и гигантските огледала, които превръщаха слънчевата светлина направо в електричество. Те също му придаваха празничен вид.

Астронавтите го гледаха като омагьосани. Значи това беше първият изкуствен град в Космоса? Градът, който сега децата бяха превърнали в свое вълшебно царство? Градът с гори и езера и с всичко останало, което го имаше и Земята! За такива градове бяха мечтали хората, когато от орбиталния космодрум бе излетял първият им звездолет. А сега те бяха вече много, може би стотици, както им каза роботът от Плутон. И всичките — пълни с хора, пълни със здрави и весели деца!…

Жените хлипаха щастливо. Мъжете стискаха до болка ръцете им, за да сподавят собственото си вълнение.

— Да, ние наистина се завръщаме в бъдещето — каза дрезгаво командирът. — И, както изглежда, в едно добро бъдеще. Дано да има в него място и за нас.

— Ще има — каза радиоинженерът. — Щом първи ни посрещат децата, ще има.

От горния край на екрана към гигантския празнично осветен цилиндър стремително заслиза някаква тъмна мушица. При по-напрегнато взиране в нея можеше да се различи непознат им по форма космолет. Той обиколи цилиндъра, а после сякаш се гмурна в него и изчезна, Гагаринск очевидно приемаше поредните си малки гости. А на хората в звездолета се искаше още сега, веднага, да се гмурнат и те така в онова засмяно бъдеще, което ги очакваше. Те бяха все възрастни мъже и жени, но и желанието, и нетърпението им бяха съвсем по детски пламенни и силни.