Любен Дилов
Най-интересният ден от ваканцията

Съчинение по преживяно от Генка Петрова Генчева, уч. от VIIа клас

Това беше денят на 23 юли миналата година. Ще запомня този ден за цял живот. И други сигурно ще пишат за него, защото там имаше още деца от нашия клас, но аз знам повече от тях, затова ще го разкажа най-подробно.

Брат ми Стефан беше отишъл с бригадата на Горското стопанство, която засажда с нови борчета Голия рид. По обед времето се развали. Ние сме в планината и това често се случва и през лятото. Задуха студен вятър и мама каза: „Този калпазанин пак не си е взел ни дрешка, ни нещо за ядене.“ И ме изпрати да му ги занеса. То не е далеч, но бригадата отиде с камиона на Горското, пък аз трябваше да вървя пеш. Заради моя брат, който наистина е калпазанин, щом и онези не го одобриха. Макар че все дига гири и разтяга пружини, да му станели мускулите големи. Добре, ама онези не искат само мускули.

Те бяха кацнали на Цонковите ливади, сигурно защото отвсякъде са оградени с горички и храсти, та от пътя нищо не се вижда. Така ми и обясниха, когато аз им предложих да ги заведа в село. Не искаме, казаха ми, да ни виждат много хора. Ще се вдигне шум, пък ние бързаме. При нас времето тече по-бързо, не е като при вас. Но това беше после.

Аз си вървях по пътя и не беше никак приятно, защото вятърът биеше право срещу мен. Когато стигнах под Цонковите ливади, из храстите излязоха двама души. Някои не вярват, че не съм се уплашила, но тогава аз наистина не се уплаших. После малко се уплаших. Те не изглеждаха страшни. Бяха облечени в едни сини гащеризони, като от найлон, а лицата им бяха скрити. Също като на овощарите в нашето стопанство, когато пръскат дърветата с химикали, та си помислих, че са хора от съседното село или от Горското стопанство, или пък са пилоти от селската авиация.

Единият каза нещо, но аз не го разбрах, защото беше на чужд език. Аз знам няколко изречения английски, почнах да го уча миналата година в читалището, а и по телевизията слушам уроците. Затова им казах на английски: „Не ви разбирам.“ Тогава другият каза нещо на руски. Аз руски знам повече, нали го учим в училище, но като му е скрито на човека лицето, трудно се разбира какво говори. Помислих си, че нещо са се объркали из нашия край чужденци някакви, затова ги запитах: „Что вам нужно?“ Учителката ни по руски казва, че аз имам най-доброто произношение в класа.

Те пак не си свалиха маските, но той започна да говори бавно и високо, та вече му разбирах, макар да не беше руснак, веднага се познаваше. Каза ми да не се плаша, те били космонавти и имали нужда от моята помощ. Запита ме и дали искам да видя техния звездолет, ей там бил, наблизо. Всички сме чели, че космическите кораби, когато се връщат, не винаги могат да кацнат, където трябва. Понякога даже в океана падат, затова много се зарадвах, че точно край нашето село се е случило да се приземят. И че аз първа ще ги видя.

Корабът им беше голям като цепелин и много странен. Аз съм виждала по телевизията и американските, затова разбрах, че това е нещо съвсем друго. Сега в село викат „летяща чиния“, но то е, защото нали вестниците по-рано все пишеха за летящи чинии. Никак нямаше вид на чиния. Изглеждаше дори мек като балон, който от време на време леко се издуваше и почваше да изпуска синкави лъчи.

— Слушай ме сега внимателно, девойче — рече ми този, който говореше на руски. — Както виждаш, ние не сме земни хора. Идем от една далечна звезда. Но в Галактиката има и други цивилизации, все различни. Те са обединени в един голям съюз и си помагат една на друга, когато летят в Космоса. Само Земята още не е в този съюз, защото хората едва отскоро започнаха да излизат извън нея, и то съвсем наблизо. Нямат още нужните средства. За да подготвим човечеството по-бързо да настигне другите цивилизации, решихме да поканим от различни краища на Земята по няколко деца да дойдат с нас. Те ще се учат в галактическото училище, заедно с деца от другите цивилизации. Ще научат езиците им и всичко онова, което хората още не знаят. Като се върнат, ще предават знанията си на другите хора, ще бъдат и преводачи, когато другите цивилизации почнат да посещават Земята. Вече взехме деца от много страни, останаха ни още пет места. И ето че кацнахме тук. Молим те да ни помогнеш. Доведи ни бързо десетина момчета, които желаят да дойдат с нас, та да си изберем подходящите.

— Защо само момчета? — запитах го аз. — Ние, момичетата, винаги сме по-добри ученички.

— Знаем — отговори ми той. — Но като преглеждахме земните момчета и момичета, видяхме, че на тази възраст момчетата са по-здрави и по-устойчиви, пък условията там ще бъдат необичайни за човешкия организъм. Но за следващия курс ще опитаме и с момичета. Кажи, ще можеш ли да свършиш тази работа, ама бързо?

— Уха! — рекох му. — Тъкмо са събрани на куп, на бригада са, ей на оня рид! — И хукнах да доведа момчетата.

Трябваше всичко да стане тихомълком, те така ми казаха, защото не било сигурно дали ще намерят подходящи момчета при нас, но как да не се вдигне шум! Все на ухо им го пошепвах, най-напред на брат ми, но те се развикаха, че съм била „откачила“ и стига съм ги баламосвала, и така нататък. Аз им рекох: „Добре де, елате да видите, после ще си говорим!“ А те, нали не им се работеше, тръгнаха всички подире ми, и малки, и големи. Изобщо, разтури се цялата бригада. А чичо Петко, горският, също тръгна подире ни, но не можа никого да върне. Пък като стигнахме до Цонковите ливади, всички така се облещиха, че е просто неописуемо. И чичо Петко си глътна езика. Ония двамата обаче не ми се разсърдиха, загдето им доведох толкова народ. Този, който говореше руски, направо започна да им държи реч. Изглежда, наистина много бързаха.

Той им разказа за другите цивилизации и за галактическия университет, където постоянно се учели деца от всички цивилизации, и попита има ли желаещи момчета да тръгнат с тях. Никой не се обади обаче и той, като почака, им обясни, че те щели да бъдат първите пратеници на човечеството при другите цивилизации, първите истински звездни хора. И не само човечеството, другите цивилизации също щели да им бъдат благодарни, ако те изпълнят дълга си, да свържат Земята с братския съюз на мислещите същества в Галактиката.

Тогава брат ми вдигна ръка и аз бях много горда с него, че той е толкова смел и че ще се прослави. Веднага след него се обадиха още двайсет души, защото нали той им е главатар на тайфата. Чуждоземният космонавт ги похвали и каза един по един да отиват в кораба, където щели да ги прегледат. Брат ми пръв тръгна заедно с другия космонавт, но тогава чичо Петко започна да им се кара, че не можело така, това са деца и без разрешение на родителите им, а също и без разрешение на правителството, защото това са български граждани, не бивало да предприемат нищо.

Чувдозвездният пратеник му отговори, че щели, разбира се, да уведомят родителите на избраните, и щеше още нещо да каже, но в този миг от кораба им изскочиха пет засмени момчета и се развикаха на руски: „Ну, смело, давайте, братци, с нами!“ И ни заразправяха, че са сибирячета, сега забравих името на селото им, и че било велика работа, за една секунда долетели от Сибир в България. Те самите казали на звездонавтите да дойдат тук, когато ги попитали от коя страна още да вземат деца. Българите, рекли им, са славен народ, ние си пишем с пионерите от едно училище. Тогава всички момчета се занадпреварваха да се записват, та не забелязахме, кога чичо Петко бе изчезнал. Отишъл да доведе баща ми.

Прегледът трая много кратко. Момчетата разказваха, че само им слагали на главите нещо като шлем и: хайде, отивай си! За десетина минути се изредиха всички момчета. После наклякахме на ливадата и говорещият руски звездонавт ни обясни: Нека другите да не се сърдят, всички момчета били добри, и здрави, и умни, но апаратът им избрал подходящите по специални показатели. И назова петимата щастливци. Сега в цяла България ги знаят, та няма нужда да им пишат имената. А пък брат ми, какъвто си е нахален, се изтъпанчи и му вика: „Отгде накъде, аз съм по-силен например от Драго Нешев, и по география съм по-добър от него.“ Но звездонавтът му отговори, че той също не бил в състояние да иска обяснение на апарата защо е направил такъв избор. Апаратът принадлежал на самото галактическо училище. И покани момчетата да влязат вече в звездолета. Добре му натри мутрата, защото Драго Нешев е такова момче, каквото брат ми никога няма да стане!

Те бяха сега малко поизплашени, но явно апаратът ги бе подбрал правилно и нито едно не се отказа. А като се сбогувахме наред, Драго ми пошепна на ухото, че само за мен му било мъчно. Аз му казах да се учи добре, та да не изложат там селото ни. После другите момчета ми се подиграваха, загдето съм го била целунала по бузата и викаха, че ушите му били станали червени като сплескани домати. А защо да не го целуна, когато всички знаят, че сме приятели с Драго още от трети клас; пък той заминава чак при звездите!

Докато се усетим, и космическият кораб се вдигна много нависоко, съвсем, съвсем безшумно. Когато баща ми и още няколко души пристигнаха с ловджийските си пушки, запъхтени, защото бяха оставили колите на пътя, той висеше високо над нас и като че ли пулсираше и излъчваше една много приятна, сега зеленикава светлина. Чичо Петко вдигна пушката, но баща ми го спря — нали децата бяха вътре. Пък и да беше стрелял, нямаше да го стигне. В следващия миг звездолетът се стопи във въздуха, сякаш никога не бе идвал.

Голяма паника настана в село, защото възрастните трудно приемат такива чудесни работи, все лошото виждат най-напред. Отвлечени били децата, от бандити някакви, от терористи, не знам си още от кого. После някой викна, че по телевизията ги давали, и всички хукнахме пред телевизорите. Както си вървял някакъв филм, значи, изведнъж се прекъснал и се показали разни деца. Успяхме да видим едни негърчета и япончета, и русначетата видяхме пак. Всички поздравяваха близките си на своите езици.

После на екрана цъфнаха и нашите момчета. Смееха се и ни махаха с ръце. А Драго се изказа от името на групата, защото той е най-умният в нея. Каза: „Мили родители, не се безпокойте за нас! Вече сме много далеч от Земята, но сме здрави и бодри и си имаме всичко, което ни е нужно. Тук е много весело, а наоколо е фантастично с всичките тия звезди и галактики. Вече научихме толкова много неща, колкото цял живот нямаше да узнаем на Земята. Направо в мозъка ни вкарват знанията с едни вълшебни шлемове. Точно след един земен месец ще ви се обадим пак по телевизията, вече от самото училище, и по същото време, така че чакайте!…“ После той се изчерви като на Цонковите ливади, предаването беше цветно, затова съвсем ясно се видя, и добави: „Чакай и ти, Генче!“

Тогава мама, която все се вайкаше заради децата и викаше на татко, че той носи отговорност, защото баща ми е председател на селсъвета, пак започна да му се кара. Какъв си ти председател бе, рече му, да не можеш да вкараш сина си в това училище! Наесен ще се чудим как да го запишем в гимназията с тия слаби бележки! Язък ти за председателството!… Но баща ми само се разсмя. Той е много търпелив, пък сега беше се успокоил и заради децата, та й рече на шега: „В замяна на това ще имаш пък зет, завършил галактическия университет, не чу ли какво каза Драго?“ А аз избягах в другата стая и малко си поплаках, но не защото ми беше мъчно.

И сега не ми е мъчно. Това е велика работа, историческа, както казаха звездонавтите. Пък нашите момчета са прилежни, сигурно ще се учат добре и като се върнат, ще свържат Земята в братския галактически съюз на цивилизациите. Тогава ще си ходим на гости, а Драго сигурно ще вземе и мен още в първата експедиция. Той е сериозно момче и като каже нещо, прави го.

Ето това беше най-интересният за мене ден през тази ваканция!