Иван Мартинов
Смазаната ръка

Това се случи преди много години.

На разсъмване пуснахме върху голямата плоска машина следпразничния информационен вестник „Народен глас“. Цяла нощ не бяхме мигнали. Капнали от умора и безсъние, едва се държахме на крака. Лицата ни бяха бледи и посърнали, с възпалени, зачервени очи.

Наближаваше времето, когато трябваше да предадем вестника, и всички бързахме. Всяка минута ни беше скъпа. Напрежението растеше. Машините ръмжаха със свойствените си глухи, сподавени гласове, които сякаш идеха изпод земята. Бързо се движеха колелета и лостове, обръщаха се валцове, съскаха каиши… И тъкмо в тоя момент на най-голям и непоносим шум отвън се втурна запъхтян редакторът с оредялата, проскубана брадичка. Той застана по средата на машинното отделение, размаха заплашително ръце и закрещя право в лицето на майстора:

— Та вие още не сте свършили! — И изблещи очите си. — Как може, боже мой, как може? Та това е позор… да, истински позор!… На̀, гледай, навън вече се разсъмва, а вие още не сте свършили…

Майсторът, висок, сух, с руси мустачки и дълъг нос, нареди да се бърза и това още повече усили шума.

На голямата плоска машина в средата на помещението бе застанала висока бледа работничка. С последни усилия, като едва се крепеше на крака, та вземаше един по един белите чисти листа и ги пъхаше в устата на чудовището, което стръвно ги захапваше с щърбите си зъби и ненаситно ги поглъщаше.

Отзад на тезгяха едно измършавяло момче с лунички по лицето събираше отпечатаните броеве на вестника и ги нареждаше върху сушилките. Изтощено от тежкия нощен труд, то едва седеше на стола и дремеше, а броевете се пилееха пред него. Майсторът забеляза това, скара му се и го заплаши, че ще му дърпа ушите, ако не внимава. Момчето се сепна, скочи на крака и както беше още сънено, ококори очи и замига виновно. То чак сега откри щегата, която се отпечатваше върху бялото поле на вестника.

Без много да мисли, момчето остави броевете да се нареждат сами върху тезгяха, взе чукчето и дъската за подлагане и изтича пред машината. И преди още някой да го предупреди, че трябва да се пази, то се наведе над движещия се фундамент и посегна към щегата.

Раздаде се отчаян, сърцераздирателен писък. Кръвта замръзна в жилите ни. Всички останахме по местата си като вкаменени от страх. Само подавачката не загуби присъствие на духа. Тя даде контра и спря машината, но от силния натиск и рязкото, внезапно спиране оста се изкриви, маховикът потъна и смаза формата.

Изтичахме натам. Върху предната част на машината, между двете релси под самата мастилница, с намъкната до китката ръка лежеше бледо, с восъчно лице момчето. То не бе загубило съзнание, а изтръпнало от болка, ни гледаше с разширени от ужас очи и само хлипаше.

Какво бе станало?

Като дошло пред машината, момчето посегнало да набие щегата в движение. Но силите му стигнали дотук. Уморено от продължителното бдение, то загубило равновесие и се облегнало на формата. Тъкмо в тоя момент фундаментът се връща назад и дръпва ръката му между валците… И ето го сега лежи пред нас и ни гледа с очи, изпълнени с вик за помощ, но то не можеше нито думица да каже, устните му само леко мърдаха.

Отнякъде дотича майсторът — уплашен и с разтреперани ръце. Той се наведе, погледна момчето и заповяда:

— Вода!… Бързо!…

— Не, няма нужда от вода, а от йод. Дайте йод!

Някой изтича до аптечката, която се намираше в канцеларията. Един работник измъкна ръката на момчето. Тя беше цялата смазана до китката. Кожата се бе напукала на много места, но кръв нямаше — при силния натиск тя се бе отдръпнала.

Злополуката с момчето се разчу из цялата печатница и скоро около него се събраха почти всички работници.

Неочаквано отвън изтича запъхтян директорът — нисък, пълен човек, който дишаше тежко. Той разбута недоволен всички, застана до машината и като забеляза свитото малко тяло на момчето, попита:

— Какво е станало?

Майсторът се изправи пред него.

— Нещастие, господин директоре… злополука… Аз не видях, защото правех ревизия на трета машина, но чух… Вижте ръката на Стефчо! — И той посочи момчето, като искаше с един замах да опише картината, за която не можеше да намери думи.

Директорът погледна момчето, което от страх да не му се карат беше притихнало и вече не плачеше, после машината, пак момчето и пак машината. Най-после той се обърна разсърден към майстора:

— Аз не питам за ръката, а за машината. Има ли някаква повреда машината?

Майсторът мълчеше изумен.

— Кажи, кажи! — настоя директорът. — Счупена ли е машината?

— Да, господин директоре.

— Какво?

— Оста на маховика и двата малки валца. Но аз мисля, че машината може да се поправи, а ръката на Стефчо…

— Стига! — махна с ръка директорът. — Малкият ще оздравее, а машината… — И той се хвана за главата. — Ох!… Какво направихте вие, какво направихте? Знаете ли колко струва тази машина? Та тя е нова, съвсем новичка!…

Директорът обиколи два пъти машината и застана до нея. Тя не можеше повече да работи и лежеше кротко, безпомощно, като ранено добиче. Той дълго стоя мълчалив и неподвижен, като я гледаше натъжен и готов да заплаче. После въздъхна и изохка така глухо, че едва чухме думите му:

— Сега трябва да я поправяме! Знаете ли колко ще загубим от това?…

Директорът обгърна с отчаян поглед всички ни. Но ние стояхме около него безучастни, студени. Тогава той, като не намери от никого съчувствие към своето страдание, наведе глава и тръгна към кабинета си съкрушен, като човек, който е загубил най-скъпото в живота си, но когото никой не може да разбере.