Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София


Гужук беше мое гонче преди години. Той имаше къси крака, сиво-черна козина, а главата му беше наполовина бяла. От другите ловни кучета той се отличаваше най-вече с опашката си. За разлика от опашките на гончетата опашката на Гужук бе късичка като на пилишар и доста неугледна. Причината за това беше магарето на нашия съсед дядо Мирю, от когото бях взел Гужук. Когато кучето било малко, магарето настъпило опашката му и тя изсъхнала наполовина. Тогава дядо Мирю отрязал изсъхналата част с ножица. Така Гужук остана късоопашат и всички започнахме да го наричаме Гужук, което значи без опашка.

Като най-дребничък и най-грозен Гужук израсна плах, тъжен и сякаш виновен за нещо. Черните му очи гледаха жално, ала умно. Никой не беше го галил и когато аз започнах да се отнасям с него много приятелски и да му нося разни лакомства, Гужук се търкаляше по гръб и тихичко скимтеше. В мое присъствие той си позволяваше смели постъпки, например да лае котката или да джафка в самата муцуна на магарето. Постоянните му занимания бяха да размъква из двора един парцал и една скъсана заешка кожа. Когато Гужук навърши седем месеца, аз го заведох в гората и започнах да го уча да гони. Той се встрасти в лова на зайци — лаеше подире им като камбанка и тъй упорито ги преследваше, че надмина всички гончета в града.

Измина лятото. Дойде есента и ето че се откри ловът на сърни. В къщи пристигна брат ми. Той донесе със себе си нова двуцевка, купена в столицата. Щом се научи, че негови приятели тръгват в балкана за сърни, той поиска да вземе участие в лова, ала нямаше куче.

— Вземи Гужук — предложих му аз.

— Та нима това е ловджийско куче? Такова куче не мога да водя, ще ми се смеят, като го видят — рече той.

Но аз настоях и брат ми, след като се съгласи да дойда с него и сам да водя моя Гужук, отстъпи на молбата ми.

На следния ден ние тръгнахме за балкана.

Дружината се състоеше от десетина души, повечето чиновници от града. На две-три магарета бе натоварена храна и дебели горни дрехи. Компанията тръгна по прашното шосе, изпратена със закачки и пожелания. Напред потракваха магаретата, след тях крачеха ловците, кой с каскет, кой с калпак. Нарамили пушки, опасали патрондаши, рогове, чанти и торби, те разговаряха високо и си разменяха шеги.

Гужук вървеше след мене с подвита опашка и страхливо поглеждаше другите кучета. Той не беше гонил с другари и се държеше диво, сякаш и съзнаваше своята грозота и слабост. Ловците ми се присмиваха, че водя такова куче, и като поглеждаха с гордост едрите си гончета, предричаха, че Гужук не ще се отдели от торбата ми.

— Най-добре ще бъде, ако го вържем за опашката на моя Арап, да го тегли подире си — казваше един ловец с големи руси мустаци и румено като на момиче лице. — Даже вълците не го ядват, такава мършава вяра е твоят Гужук.

— Дори и за тенекия не става. Няма къде да му я вържеш — смееше се друг.

Аз мълчах, червях се и поглеждах критически как Гужук крачи смешно с кривите си крачета и колкото повече слушах подигравките на ловците, толкова повече го обиквах.

Вечерта стигнахме в планината и се разположихме на лагер под един грамаден дъб. Под него имаше хубав извор. Накладохме огньове, вечеряхме и легнахме на нашите чували, напълнени с папрат. Из планината се носеше като фучене шумът на водите, над главите ни трептяха дребни звезди, загубени във върховете на вековната гора.

Лежах на моя чувал и не можех да заспя. Въображението ми рисуваше ту някакъв сръндак, който ходи из черната страшна сянка на гората, ту стадо елени, които минават наблизо. Гужук бе легнал до мен. Като усещаше от време на време ръката ми, с която го милвах, той тупаше с късата си опашка по шумата.

Не помня дали съм спал, или не. След полунощ ловците станаха и отидоха на извора да наплискат лицата си. На огньовете се печеха шишове с месо, от чантите се вадеха закуски. Зората беше далеч и планината все тъй фучеше с водите си, сякаш самото време отминаваше край нас. Гончетата, раздразнени от миризмата на печеното месо, лаеха и в очите им се отразяваха пламъците на огъня.

— Ставай — каза брат ми, — трябва да закусим добре, защото не се знае кога ще обядваме. След малко ще пуснеш кучетата, където ти посочат.

Нашият лагер скоро опустя. От загасените огньове се дигаше па̀ра. Наредени един след друг, ловците тръгнаха по някакъв горски път, край който се пенеше и святкаше с водите си един поток. Струваше ми се, че вървим из страшни омагьосани места, останали от други светове. Тук-там се промъкваше лунен лъч и осветяваше клада, цялата обвита в къпини и покрита с гъби. Някъде пътят извиваше и аз очаквах да видя някаква приказна сграда, в която всички спят неизвестно откога; ту виждах дърво с клони като ръце, сякаш не бе дърво, а горско божество. А между това започваше да се разсъмва, небето се смъкваше и звездите се разгаряха по-ярко, преди да угаснат.

— В тоя дол ще пуснеш Гужук и ей това куче! — каза някой, като слагаше в ръката ми студен синджир, на който бе вързана дългогърбеста кучка с четинеста муцуна. — Щом чуеш рога, и ще ги пуснеш. Но по-рано в никой случай! И ще останеш, докато мина да те взема. Нали не се боиш?

Колоната ме отмина и аз останах сам. Седнах на един мокър от росата път и се заслушах в отдалечаващите се стъпки на ловците. Светлината на утрото започна да прониква в тъмната гора. Стеблата на буките все повече се белееха, виждаше се вече дебелият килим опадали листа, който покриваше земята. Над мен се разтваряше грамаден дол, единият му склон се издигаше като стена. По него растяха прави, високи дървета, зеленееха се къпини и се виждаха паднали стари трупи. Една горска зидарка изпълни усоите с бърз, припрян писък и едно облаче се показа високо в избледнялото небе.

Кучката се теглеше и скимтеше, а Гужук стоеше клекнал на задницата си. Аз се страхувах, че той ще се изплаши от големите гори и не ще се отдели от мен, както твърдеше оня ловец. Но Гужук изглеждаше спокоен. За да го окуража, милвах бялата му глава. Искаше ми се да се отличи.

Когато се развидели, някъде отвисоко се разнесе късият сигнал на рога. Отвързах кучетата, които на часа се завтекоха към дола, и след минутка наоколо пак настъпи напрегната тишина. Само зидарката пищеше, като че някой ходеше из гората и трошеше под краката си съчки.

Аз слушах ударите на сърцето си и чаках със затаен дъх първият кучешки лай да резне тишината на утрото. Изведнъж над мене, в самите недра на планината, като че някой удари с чук звънлива наковалня. Звънът се разсипа на отделни ликуващи в страстна мъка и тържество писъци и постепенно премина в басов лай. Сякаш самите усои издаваха дълбоки гърлени въздишки. В същото време от стръмния бряг на дола страшно изпищя Гужук. Дългогърбестата кучка на часа се намеси. Резливият й с металически тембър лай тутакси взе надмощие над лая на Гужук.

Като влачеше цял талаз шума и сякаш плуваше с него, с оглушителен трясък от стръмнината се свлече голяма сърна, премина светкавично дола и се спря на десетина крачки от мен. Тя се ослуша за миг и с огромен скок изчезна в гората. Подире й като стрела тичаше Гужук, следван от кучката. Лаят плисна в ушите ми. Аз се щурах насам-натам, искаше ми се да викам, възбуден от тая дива музика…

Всичко стана тъй бързо, че не можах да се опомня. Кучетата отминаха като вихрушка и гласовете им се чуваха вече далеч. Обзет от възторг, аз броях минутите и чаках да чуя изстрели. Най-сетне високо от хребета се чуха два гърмежа, след това още два и заедно с пукота, който ехото изтласка из гънките на планината, заглъхна като въздишка и лаят на Гужук.

Пак настъпи тишина и зидарката пак запищя тревожно. Слънцето огря гората, издигна се високо, напече. Загубих търпение и ми омръзна да стоя все тук, но не смеех да се отдалеча от дола, да не се загубя. Така измина час, два и отгоре пак се обади рогът. Между дърветата се показа същият ловец, който отзарана ми остави кучката. Той идваше към мен, като газеше шума до колене.

— Твоето кученце прекара една сърна на брат ти — рече той.

— Уби ли я?

— Не, стреля, но не улучи — каза ловецът, като седна и отри потта от челото си.

— А кой стреля още?

— Не знам. Някой стреля два пъти и удари сърната, защото кучетата млъкнаха.

Високо над нас по пусиите ловците подвикваха. Ние тръгнахме към лагера, дето щеше да се събере цялата дружина. Зад нас се показаха двама ловци. Те носеха на прът убита сърна. Дойде и брат ми — кисел и намръщен.

— Гужук ми докара една сърна, но аз излязох калпав — каза той съкрушено. — Викай го да го приберем. Всички кучета вече си дойдоха. Викай, той познава гласа ти.

Виках дълго, ала Гужук не идваше. Докато обядвахме, аз виках и свирех с рога. Дружината натовари сърната на едно магаре и потегли към града. Аз оставах назад да викам моя Гужук и все не можех да се отърва от мисълта, че не ще го видя вече никога.

— Не се тревожи, ще си дойде твоето пале. Червен бан не се губи — грубичко ме утешаваха ловците. — Никому не е притрябвало такова куче. То ще хване следите ни и ще се отропа нощес у вас, да дращи на вратата.

Но Гужук не се върна през нощта.

Следващата неделя у дома влезе колибарин с бозови дрехи, с навуща и с тояжка, на която бе надяната козинява торбичка. Като се изправи пред брат ми, колибаринът каза гърлено и развлечено:

— А че дойдох да ви кажа за вашето кученце какво го е сполетяло. А че туй кученце го найдохме оня ден на Търкалястата поляна, когато ходихме за дърва, до пътеката. Като гонило сърничката, настигнало я и останало да я пази. Види се, сърничката е била ударена. То я пазило там, ама вие не сте отишли да я приберете. Тогава през нощта дошли ония пущини вълците, че изяли сърничката, че и него удавили… Сърничката изяли до кокалче, пък на него само черния дроб… Види се, само той им харесал…

Тъй загина мъничкият, грозен, уродлив на вид, но умен и мил Гужук. Както мнозина скромни, некрасиви и нищожни на вид хора, които често не можем да оценим от пръв поглед, Гужук носеше храбро и вярно сърце.

Край