Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София


Черковната килия, в която учеха децата, беше тясна и задушна, затуй даскал Бачо Киро обичаше, като се изпролети и затопли времето, да извежда учениците си вън, на полето.

Беше топъл пролетен ден. След часа по писане Бачо Киро имаше история и поведе децата вън из село, където щеше да ги изпита и да им предаде нов урок. По улицата тяхната малка група настигна колата на дядо Ралча, който ръчкаше с остена и подканяше мършавите си лениви биволици. Бачо Киро изостана от децата и като сложи ръката си на ритлата, вървеше бавно спроти колата и приказваше с дядо Ралча.

— Къде така, много късно — метна даскалът мек, замислен поглед към съселянина си.

— Късно, не е късно то, че не му е редът да ходя! — загълча дядо Ралчо, след като се огледа страхливо по улицата. — На Игината нива отивам!

Така наричаха тогава нивите на турските големци, които селяните даром оряха.

И като помълча и хвърли поглед на даскала, който унесено гледаше някъде над потъналите в цвят градини, дядо Ралчо продължи:

— Гласях се да откарам привечер с колата малкото в града. При някаква врачка, прочута такава. Болно, пожълтяло като тревица, дето не е виждала слънце. И все пъшка. И няма с какво да го храним. И пари няма. И не знам. Пък този — нивата да му ора. Главата му да заора! — ниско изпъшка дядо Ралчо, като пак се огледа.

Бачо Киро спря поглед на съселянина си, окъсан, изсъхнал, пожълтял и той като тревицата, за която приказваше — и задърпа нервно дългите си мустаци. Очите му засвяткаха:

— Ще стане! Ще стане! И това ще стане, дядо Ралчо. Глави ще се търкалят. Иде време! Иде!

— Хайде, даскале, по-скоро! Като камък тежи над нас. Като камък… Ама все мисля, че и Московецът… и той трябва да прегази Дунава, инак сами…

— И Московецът, но и ний! Помогни си сам, за да ти помогнат и другите.

— Ех, даскале, ех, Бачо Киро! — гледаше го дядо Ралчо с грейнали от обич очи. И той го наричаше Бачо Киро, макар че беше много по-стар от него. Така го наричаха всички от селото — и малки, и големи, — защото той наистина беше техен батьо — с делата си, с думите си.

Бачо Киро остави колата и тръгна да настигне децата, които бяха се спрели да го чакат до плета край една разцъфнала и бяла като облак слива. Като видяха, че даскалът им се отдели от колата, те тръгнаха.

Той не иска да ги настигне, а остана да върви след тях.

Когато излязоха на полето, отпусна учениците да се погонят и да си поиграят и навлезе малко навътре в равнината.

На юг се синееше Балканът; отвъд предната синя верига се издигаше чак до небето един покрит със сняг връх, нахлупил сякаш бял юнашки калпак. Разлистената вече близка горица кънтеше от песни.

По едно време Бачо Киро се сепна и се огледа. Без да съзнава, беше седнал сред полето на голям бял камък. Той стана, огледа камъка, усмихна се и замаха с ръка към учениците. Децата се втурнаха към него. Когато го наобиколиха, почака един миг да се успокоят и умълчат и поде:

— Хайде, деца, сега. Кой от вас може да отмести тоя камък?

И той посочи с очи камъка до себе си.

— Кольо, хайде ти. Ти си по-як, бачовото.

Посоченият ученик прихвана камъка и се напъна да го обърне, но не можа.

— Още един да му помогне! — викна учителят.

Наведе се още един, но пак не успяха.

— И друг! — повиши глас Бачо Киро. — Трети! Още! Всички, всички!… Блъскайте! Търкаляйте! — почти крещеше той и разширените му очи горяха.

— Стига! — спря той учениците, които, опиянени от победата си, търкаляха камъка по полето. — Елате сега!

Децата пак го наобиколиха. Той се приведе над мястото на камъка: то беше голо и черно; по огладената влажна пръст личеха дупките и следите на някакви земни червеи, а наоколо се жълтееше крехка, слабичка тревица, омачкана от камъка, огърчена, слепена о земята и невидяла лъчите на божието слънце. Той почака да се отпусне гърлото му и поде унесено:

— Всяко нещо, за да живее, има нужда от слънце, от свобода. Ето, тая жълта тревица тук е била потискана от тежкия студен камък, била е в тъмнината и затова е така слабичка и умира; другата пък трева около нея е буйна, зелена и весела, защото е расла на свобода, под ласките на слънцето. Българският народ, деца, е като тая болна тревица. Защото и той пъшка под тежкия грамаден камък на турското робство, защото и той живее в тъмнина. А Сърбията, а Влашко, а гръкът са като тая избуяла зелена трева.

Бачо Киро помълча миг-два и продължи:

— Но вие видяхте, деца, колко е тежък камъкът. Колкото и да е силен Кольо, не можа сам да го мръдне. И двама не можаха. И трима. Чак когато всички се хванахте и напънахте, го отърколихте. И както против този камък трябваше да станете всички, така и за борбата против оня камък, турското робство, целият български народ трябва да се организира и да въстане като един човек. Всички! И мъже, и жени, и големи, и малки! Всички! Всички!… Ето, ти, Кольо, можеш вече да нарамиш пушка!

— И аз! — обади се един ученик.

— И аз! — обади се друг.

— И аз! И аз! И аз! — ревяха всички.

Бачо Киро гледаше децата с уголемени възторжени очи, в които гореше дух за борба, дух за свобода.

Когато се успокоиха, той седна като библейски пророк върху отърколения напечен камък, а наоколо му, по стоплената пролетна земя, насядаха учениците и почнаха урока по история.

— Деца, за какво имате днеска? Стояне, ти кажи!

— За… дето България е разцъфтяла… Дето книжнината е разцъфтяла при българския цар Симеон.

— Не, не, бачовото! Не искам! — меко и скръбно се изсмя Бачо Киро. — Не може България да се разцъфти, преди да се освободи. Я, Марине, стани ти, разкажи ни да чуем всички кой и как освободи България от византийско робство. Хайде, бачовото!

Извиканото момче стана и запя с ясен звънлив глас.

А на няколко крачки от ученолюбивата група освободената от камъка жълта тревица гальовно се печеше на топлото слънце и с тих шум се изправяше за нов живот…

Край