Дейвид Лодж
Добра работа (3)

2

Засега нека оставим Вик Уилкокс така, докато ние се върнем час-два назад във времето и няколко мили в пространството, за да се запознаем с един друг, коренно различен герой в тази история. Герой, или по-скоро героиня, която, за мое неудобство, не вярва в понятието литературен герой. Което означава (нейна любима фраза), че Робин Пенроуз — преподавател по английска литература на непостоянна щатна бройка в университета на Рамидж — смята, че „литературен герой“ е буржоазен мит, илюзия, създадена, за да подкрепи идеологията на капитализма. Като доказателство в подкрепа на този факт тя изтъква, че възходът на романа (литературния жанр на „героя“ PAR EXCELLENCE) през осемнадесети век съвпада с възхода на капитализма; че триумфът на романа над всички други литературни жанрове през деветнадесети век съвпада с триумфа на капитализма; и че модернистичната и постмодернистична деконструкция на класическия роман през двадесети век съвпада с терминалната криза на капитализма.

Защо класическият роман е в толкова пряко сътрудничество с духа на капитализма е съвършено очевидно за Робин. И двата са израз на освободения от религиозни догми протестантски морал, и двата зависят от идеята за една автономна индивидуалност, която е отговорна за собствената си съдба и сама дърпа юздите й в търсене на щастие и богатство, съревновавайки се с други индивидуалности. Това е вярно за романа, често разглеждан и като стока, и като начин за представяне на нещата (така говори Робин в разгара на семинарно занятие). Което означава, че и отношението към писателите-романисти е не по-различно, а също и към техните герои и героини. Писателите са капиталисти на въображението. Те изобретяват продукт, който потребителите не подозират, че им е нужен, докато не го видят на пазара, който е произведен с помощта на банкери на рисков капитал, известни като издатели, и се продава в конкуренция с производители на незначително различаващи се продукти от същия вид. Първият значим английски романист, Даниел Дефо, е бил търговец. Вторият, Самюел Ричардсън — печатар. Романът е първият масово произвеждан културен артефакт. (На това място Робин, с прибрани към страните й лакти, ще разпери настрани дланите си, за да даде да се разбере, че няма нужда от повече приказки. Но разбира се, тя винаги продължава да говори.)

Според Робин (или, в интерес на точността, според авторите, които са повлияли върху мисленето й по тези въпроси), няма такова нещо като „цялостна личност“, на която да се базират капитализмът и класическият роман, което означава — няма точно определена, уникална душевност или душевна еманация, изграждаща личността; съществува само позиция на субекта в безкрайната мрежа от различни дискурси — дискурсите на властта, пола, семейството, науката, религията, поезията и т.н. И съответно, няма такова нещо като „автор“, тоест личност, която създава творбата си AB NIHILO. Всеки текст е продукт на интертекстуалност, изтъкан е от алюзии и части от други текстове; и според широко известните думи на Жак Дерида (широко известни, впрочем, сред хора като Робин) „IL N’Y A PAS DE HORS-TEXTE“, няма нищо извън текста. Няма оригинално творчество, има само продукция — ние произвеждаме собственото си аз чрез езика. Не „вие сте това, което ядете“, а „вие сте това, което говорите“ или по-скоро „което думите ви говорят за вас“ — това е аксиоматичната основа на философията на Робин, която тя би нарекла, ако от нея поискат да даде някакво наименование, „семиотичен материализъм“. Може и да звучи донякъде сурово, дори нехуманно („нехуманистично — да, нехуманно — не“, би възкликнала тя), до известна степен детерминистично („ни най-малко; истински детерминираният субект е този, който не осъзнава дискурсивните формации, които го определят — него или нея“, би добавила добросъвестно тя, защото, между другото, е и феминистка), но на практика това изглежда не се отразява особено забележимо на поведението й — тя притежава обичайните човешки чувства, амбиции, желания, има своите тревоги, фрустрации, страхове, като всеки друг в този несъвършен свят, а има и естествена склонност да се опитва да го превърне в едно по-добро място за живеене. И така, аз ще си позволя свободата да я разглеждам като литературен герой, не много по-различен по вид, макар и разбира се принадлежащ към доста по-различен социален тип, от Вик Уилкокс.

В това мрачно януарско утро Робин става малко по-късно от Вик. Нейният будилник, имитация на старомоден часовник, е купен от „Хабитат“, има обикновен циферблат със стрелки и малка месингова камбанка отгоре и я вдига от дълбок сън в 7:30 ч. За разлика от Вик, Робин неизменно спи до самото събуждане. След това тревогите се втурват в съзнанието й, както и в неговото, като настойчиви пациенти, чакали цяла нощ да се отвори лекарският кабинет; но тя се справя с тях по рационален и подреден начин. Тази сутрин дава приоритет на мисълта, че днес е първият ден от зимния семестър и й предстои да изнесе лекция и да проведе две насочени дискусии. Въпреки че преподава вече почти осем години, с малки прекъсвания, въпреки че обича работата си, приема я като свое призвание и би желала, ако е възможно, да продължи да я върши през целия си живот, тя винаги чувства внезапен пристъп на безпокойство в началото на всеки семестър. Това не нарушава самоувереността й — добрият преподавател, както и добрия актьор, не е имунизиран срещу сценична треска. Сяда за кратко в леглото и прави няколко сложни вдишвания със свиване на коремните мускули, научени в курс по йога, за да се успокои. Изпълнението на това упражнение й се отдава много по-лесно поради факта, че Чарлз не лежи до нея да я гледа и задава иронични въпроси. Той си замина предишната вечер за Ипсуич, където той самият трябва да започне днес нов семестър в университета на Съфолк.

А кой е Чарлз? Докато Робин става и се приготвя за деня, мислейки най-вече за промишления роман на деветнадесети век — темата на лекцията й днес предобед, аз ще ви разкажа за Чарлз и други съществени факти от нейната биография.

Робин е родена в Мелбърн, Австралия, и кръстена Роберта Ан Пенроуз преди близо тридесет и три години, но напусна тази страна на петгодишна възраст и заедно с родителите си дойде в Англия. Баща й, по онова време млад университетски преподавател по история, спечели стипендия от Оксфорд за извършване на научна работа след докторантурата си по европейска дипломация на деветнадесети век. Вместо да се върне в Австралия след това, той получи място в един университет на южния бряг на Англия, където остана и сега вече заема длъжност завеждащ катедра. Робин има само смътни спомени от родината си и никаква възможност да ги опресни, поне досега, тъй като обичайният отговор на професор Пенроуз при всяко предложение да посети със семейството си Австралия, е свиване на рамене.

Детството на Робин беше безгрижно; тя растеше в комфортна, небиеща на очи къща с изглед към морето. Учеше в отлично държавно училище с хуманитарен профил (което после стана частно за възмущение на Робин), беше председател на момичетата и главен капитан на игрите и завърши с пълно отличие. Макар и съветвана от училището да кандидатства в Оксфорд, тя избра университета в Съсекс, както правеха и други умни млади хора през 70-те, защото новите университети имаха славата на вълнуващи и новаторски места за следване. Под чадъра на студент по английска литература, Робин четеше Фройд и Маркс, Кафка и Киркегор — нещо, което със сигурност нямаше да може да прави в Оксфорд. Тя също така се зае със задачата да изгуби девствеността си и я изпълни без затруднения, но и без особено удоволствие, още през първия семестър. През втория хаотично и безразсъдно сменяше партньори, а през третия срещна Чарлз.

(Робин изритва юргана и става от леглото, застава изправена в дългата си бяла памучна нощница от „Лора Ашли“, почесва се отзад през плата и се прозява. Отива до прозореца, като стъпва върху пръснатите по лъснатия дървен под килимчета така, сякаш прескача от камък на камък, дръпва завесите и поглежда навън. По небето бавно се плъзгат сиви облаци, долу се вижда редица от тесни задни градинки — някои подредени и добре оформени с басейнчета и ярко боядисани люлки и пързалки, други — разхвърляни и занемарени, наблъскани с развалени домашни уреди и изхвърлени мебели. Това е улица от плътно наредени една до друга къщи на издигналата се през деветнадесети век средна класа, където горди с домовете си собственици са опрели рамене в не толкова чистички и заможни работнически къщи. Внезапен порив на вятър разклаща прозоречната рамка и течението кара Робин да потрепери. Къщата няма двойно остъкляване, а Робин не си е поставила допълнителна дограма с цел да съхрани архитектурната й автентичност. Обгърнала с ръце раменете си, тя прескача по пода от килимче на килимче, като шотландска танцьорка, после пресича антрето и влиза в банята, която има малко прозорче и е по-топла.)

Университетското градче в Съсекс с безвкусно съчетаните си сгради в модернистичен паладийски стил, подредени в елегантна перспектива в подножието на Саут Даунс на няколко мили извън Брайтън, предизвикваше възхищението на архитектите, но имаше дезориентиращ ефект върху младите хора, които идваха тук да учат. След като изкачеше с мъка нанагорнището от гара Фалмър, човек получаваше впечатлението, че се намира в някакъв свят на Кафка — сякаш попаднал в безкрайно дълбока сцена, където триизмерните обекти се оказват плоски и боядисани, а реалността се отдръпва, щом само я наближиш. Откъснати от нормални социални контакти със света на възрастните, освободени от задръжки и морални оценки, студентите се отдаваха на необуздан живот, позволяваха си честа смяна на сексуални партньори и експериментираха с дрога, или пък изпадаха в меланхолично униние. Поколението на Робин, постъпило в университетите в началото на 70-те, непосредствено след героичния период на студентските вълнения, беше потиснато от чувство за закъснялост. Не бяха останали никакви значими права за извоюване, нито табута за премахване. Студентските демонстрации развиха неприятен привкус на безпричинно насилие. Същото стана и със студентските увеселения. В този климат умните и чувствителни личности с инстинкт за самосъхранение се оглеждаха наоколо за партньор и заживяваха по двойки. Така, живеейки „в грях“, както техните родители биха казали, те издигаха знамето на младежкия си бунт, като същевременно се наслаждаваха на сигурност и взаимна подкрепа като в старомоден брак. Съсекс — сърдитият дългокос ветеран от шестдесетте, облечен в дънки, все повече заприличваше на жилищен квартал за новобрачни. Беше пълен с двойки, хванати ръка за ръка с пазарски чанти, които с еднаква вероятност можеха да съдържат пране и зеленчуци или книги и революционни памфлети. Една от тези двойки се състоеше от Робин и Чарлз. Тя се беше огледала наоколо и бе избрала него. Той беше умен, изявен като личност и вероятно, мислеше си тя, верен (оказа се, че не греши). Вярно наистина, че беше завършил частно училище, но успяваше да прикрие този дефект много добре.

(С надигната над ханша й нощница, Робин сяда на тоалетната чиния и пишка, преповтаряйки си наум сюжета на „Мери Бартън“ (1848 г.) от Мисис Гаскел. Ставайки от тоалетната, тя съблича нощницата, като я издърпва над главата си, и стъпва във ваната, без да пуска водата от казанчето, защото това би се отразило на температурата на водата, идваща от душа по гъвкав маркуч, с който сега се облива. Докато се мие, тя опипва внимателно гърдите си за евентуални бучки. После излиза от ваната и се протяга за хавлиена кърпа в една от онези неизящни, интимни пози, любими на импресионистите и осъждани от феминистките, занимаващи се с история на изкуството, от които Робин се възхищава. Тя е висока, с женствени форми, слаба в талията, с малки кръгли гърди, заоблена около ханша и бедрата.

През втората си година, Робин и Чарлз се преместиха от университетското градче в малък апартамент в Брайтън, като пътуваха за лекции с местния влак. Робин вземаше активно участие в студентския обществен живот. Тя се кандидатира и зае поста вицепрезидент на Студентския съюз. Организира вечерна телефонна консултация за студенти, отчаяни от оценките или от любовния си живот. Често се изказваше в Обществото за дебати в полза на прогресивни каузи, като например абортите, правата на животните, държавното образование и ядреното разоръжаване. Чарлз водеше по-спокоен и затворен живот. Той поддържаше реда в апартамента, докато Робин беше заета с обществено полезни дела и винаги я чакаше с чаша топло какао или купичка супа, когато се върнеше в къщи уморена, но неизменно възторжена. В края на първия семестър от третата година, Робин се оттегли от всичките си задължения с цел да се подготви за държавните изпити. Двамата с Чарлз работиха усилено и без всякакво съперничество, макар че се готвеха по един и същ материал. На държавните изпити Робин получи пълен отличен — успехът й, както неофициално я информираха, беше най-високият постиган някога от студент във факултета по европейски науки през кратката му история, а Чарлз — много добър. Чарлз не беше завистлив. Беше свикнал да живее в сянката на постигнатото от Робин. Във всеки случай, успехът му беше достатъчно висок, за да му даде възможност, както и на Робин, да получи стипендия за докторантура. Решението да се занимават с научни изследвания и да преследват академична кариера беше съвсем естествено и за двамата; и наистина, те никога не бяха обмисляли друга алтернатива.

Бяха свикнали да живеят в Брайтън и не виждаха причини да напускат града, но един от преподавателите им ги дръпна настрана и им каза: „Вижте, тук няма добра библиотека за научни изследвания и никога няма да има. Идете в Оксфорд или Кембридж“. Той беше прозрял истината: след нефтената криза от 1973 вече нямаше достатъчно пари за поддържане на всички университети, създадени и разширени с ентусиазъм през шестдесетте, на предишното ниво. Малко хора разбраха това навреме.

(Робин, с домашен халат, наметнат върху бельото й и с чехли на краката, слиза по тясното тъмно стълбище към долния етаж и влиза в тясната и изключително разхвърляна кухня. Пали газовата печка и си прави закуска от мюсли, пълнозърнести печени филийки и кафе без кофеин. Мисли си за структурата на „Сибил, или двете нации“ (1845) от Дизраели, докато глухият шум от падането на вестник „Гардиън“ върху постелката я отпраща в лек спринт към външната врата.)

И така, Робин и Чарлз заминаха за Кембридж, за да работят върху докторатите си. Това беше вълнуващо време за готвещите докторантура в английските катедри. Нови идеи, внесени от Париж от по-разкрепостени млади преподаватели, проблясваха във въздуха като осветени прашинки в тъмна зала: структурализъм и постструктурализъм, семиотика и деконструкция, нови изменения и присадки към психоанализата и марксизма, лингвистиката и литературната критика. По-консервативните преподаватели гледаха с тревога на тези идеи и техните поддръжници, виждайки в тях заплаха за традиционните ценности и методи на литературната теория. Битката се пренесе в семинарни зали, на събрания и по страниците на научни списания. Това беше революция. Гражданска война. Робин се хвърли енергично в битката — на страната на радикалите, разбира се. Шестдесетте години сякаш се бяха върнали в нов, интелектуално по-строг стил. Тя се абонира за списанията „POETIQUE“ и „TEL QUEL“, така че първа на „Тръмпингтън Роуд“ научаваше последните мисли на Ролан Барт и Юлия Кръстева. Насилваше мозъка си с усуканите изречения на Жак Лакан и Жак Дерида, докато очите й се зачервяха и главата я заболеше. Седеше в аудиториите и кимаше с настървено одобрение към „младотурците“ от факултета, които разрушаваха идеята за автора, идеята за егото, идеята за установяване на единствен, нетърпящ други тълкувания смисъл на литературния текст. Всичко това естествено отнемаше доста време и забавяше завършването на нейната докторска дисертация върху промишления роман на деветнадесети век, която трябваше непрекъснато да се ревизира, за да бъде в крак с новите теории.

Чарлз не се отдаваше чак толкова на новата вълна. Той, естествено, я подкрепяше — иначе двамата с Робин едва ли щяха да продължат съжителството си — но в един по-резервиран дух. Избра за тема на докторантурата си „идеята за сюблимното в поетиката на романтизма“ — нещо, което звучеше напълно сериозно на традиционалистите и обезкуражаващо сухо на „младотурците“, но по която и двете страни не знаеха много, така че Чарлз не беше въвлечен в боевете на фронтовата линия при своето собствено изследване. Успя да защити навреме дисертацията, получи докторат и беше доволен да бъде назначен на преподавателско място в катедрата по сравнителна литература на университета в Съфолк — „последното разкрито работно място по романтизъм през това столетие“, както обичаше да го описва той, с напълно разбираема хипербола.

(Робин преглежда заглавието на първа страница в „Гардиън“: ЛОУСЪН ВЪВЛЕЧЕН В ГОРЕЩИ ДЕБАТИ ЗА УЕСТЛЪНД, но не се задържа на текста по-долу. Стига й да знае, че нещата не вървят добре за г-жа Тачър и консервативната партия; подробностите по аферата Уестлънд не ангажират вниманието й. Отгръща направо на „Страница за жената“, където намира серия от карикатури на Поуси Симъндс, находчиво осмиващи либералите от средната класа на средна възраст, статия за несправедливостта на Закона за (защита на) неродените деца и репортаж за борбата на португалските жени за освобождение. Тези материали тя чете с някакъв чист, почти екстатичен интерес, с какъвто някога, като дете, поглъщаше приказките на Енид Блайтън. Една колона, озаглавена „Бюлетин“, я осведомява, че Мерилин Френч ще дискутира новата си книга „Отвъд властта — жените, мъжете и моралът“ на градско събрание, което ще се проведе по-късно през седмицата в Лондон, и на Робин й минава през ума, не за първи път, че за съжаление живее твърде далече от столицата, където винаги се случват толкова вълнуващи събития. Тази мисъл й припомни защо живее в Рамидж. Тя слага използваните на закуска съдове в мивката, вече затрупана с остатъци от снощната вечеря, и се качва забързано горе.)

Успехът на Чарлз при заемането на работно място причини първия пристъп на завист у Робин, първия спазъм на раздразнение, който по-късно щеше да развали връзката им. Тя беше свикнала да бъде доминиращият партньор, любимката на преподавателите, VICTRIX LUDORUM^[1]. Стипендията й се бе стопила, а тя все още не беше завършила докторската си дисертация. Тогава тя насочи погледа си към по-висши цели от университета в Съфолк — нов, стъклобетонен университет, известен с вандализма на студентите си. Нейният научен ръководител и приятелите й във факултета подхранваха надеждите й за евентуално място в Кембридж, стига да има още малко търпение да почака. Тя чака две години, препитавайки се с хонорари от индивидуална работа със студенти и с помощта на малка финансова помощ от баща си. Най-накрая завърши дисертацията си и получи докторска степен. След това успешно кандидатства за работа в един не много известен дамски колеж с цел извършване на научно изследване след докторантура. Това място беше само за три години, но представляваше обещаваща стъпка към истинско назначение. Сключи договор за превръщането на докторската си дисертация върху промишления роман в книга и се зае енергично за тази задача. Личният й живот не се промени много. Чарлз продължи да живее с нея в Кембридж, като пътуваше с кола до Ипсуич за лекциите си, където оставаше да нощува една-две нощи в седмицата.

После, през 1981, сякаш адът нахлу в катедрата по английски език в Кембридж. Обществен диспут за отказано място на млад университетски преподавател поради връзки с прогресивната партия отвори стари рани и нанесе нови върху тялото на тази от край време лесно ранима общност. Стари приятелства се прекъснаха, нови омрази се създадоха. Размениха се обиди и съдебни искове за клевети. Робин се поболя от възбуда и напрежение. В продължение на няколко седмици дрязгите бяха отразявани в националната и дори международна преса, при което престижни вестници разнасяха пикантни истории за главните действащи лица и предлагаха на дилетантите от средната класа объркани обяснения за разликата между структурализма и постструктурализма. На Робин й се струваше, че критическата теория най-после се е придвижила към полагащото й се място, в центъра на сцената, в театъра на историята, и сметна, че е готова да изиграе своята роля в драмата. Тя се записа да говори на всеобщия дебат за състоянието на факултета, който се проведе в Университетския сенат; в „CAMBRIDGE UNIVERSITY REPORTER“ от 18 февруари 1981 можете да намерите страстния апел на Робин за радикална промяна на програмата, заемащ колона и половина дребен шрифт, притисната между изказванията на двама от най-прочутите професори.

(Робин опъва чаршафа на леглото си, изтърсва и застила юргана. Сяда на тоалетката и енергично разресва с четка косата си — къдрава грива в меден цвят, къдриците й са естествени, жилави и навити като стоманена жица на макара. Някой би казал, че косата й е най-красивото нещо в нея, но самата Робин тайно копнее за нещо по-кротко и податливо, за коса, която може да се подстригва и фризира според модата — изтеглена назад в строг кок като на Симон дьо Бовоар или пусната свободно по раменете като по старите картини от предрафаеловия период. С тези къдри почти нищо не може да се направи, освен от време на време да се орежат брутално късо в знак на протест, че представят неадекватно характера й. Лицето й е достатъчно хубаво и с къса коса, макар че някои перфекционисти биха могли да кажат, че сиво-зелените й очи са разположени твърде близо, а пък носът и брадичката са със сантиметър по-дълги, отколкото самата Робин би желала. Сега тя втрива хидратант в кожата на лицето си като защитно средство срещу студения ветровит въздух навън, намазва устните си с мехлем за блясък във форма на червило и нанася зелени сенки за очи на клепачите си, премисляйки смяната на гледната точка в „Трудни времена“ на Чарлз Дикенс (1854). Като привършва с несложните си козметични занимания, тя обува прозрачни зелени чорапогащи и се облича с широка кафява пола от туид и дебел пуловер от едра отпусната плетка в приглушени нюанси на оранжево, зелено и кафяво. По правило Робин харесва широки тъмни дрехи от естествени материи, които не правят от тялото й обект на сексуални желания. Освен това кройката им прикрива малките й гърди и възшироките й бедра, като същевременно подчертава високия й ръст — по такъв начин и идеологията, и суетата са еднакво задоволени. Тя разглежда образа си в продълговатото огледало край прозореца и решава, че ефектът е малко прекалено меланхоличен. Преравя кутийката си с бижута, където брошки, колиета и обеци са нахвърляни заедно с емайлирани значки в подкрепа на разнообразни радикални каузи — „В подкрепа на миньорите“, „Кампания за работни места“, „Легализирайте дрогата“, „За правото на жената да избира“, и избира сребърна брошка, на която инициалите и знака на „Кампания за ядрено разоръжаване“ са изкусно преплетени със символа ин-ян. Закачва я на гърдите си. От дъното на гардероба изважда чифт модни ботушки от тъмно-кафява телешка кожа и сяда на ръба на леглото да ги обуе.)

Когато обаче вълнението в Кембридж утихна, победата се оказа на страната на реакцията. Университетската комисия, натоварена с разследване на случая с младия преподавател, установи, че не е имало административно нарушение. Преподавателят напусна, защото беше намерил по-добре платена и по-престижна работа някъде другаде, а приятелите и поддръжниците му или млъкнаха, или се отдръпнаха, или на свой ред също напуснаха и отидоха на работа в Америка. Един от групата на последните, порядъчно подпийнал на прощалното парти, посъветва Робин да се измъкне от Кембридж. „С това място е свършено“ — каза той, като имаше предвид, че Кембридж няма да е толкова интересно място след неговото заминаване. „Пък и никога няма да получиш постоянно място тук, Робин. Ти вече си белязана“.

Робин реши да не подлага мрачното предсказание на по-нататъшни проверки. Започнатото от нея изследване беше към края си и тя не можеше да понесе перспективата да стои още една година на нещатна длъжност за индивидуална работа със студенти, издържана от родителите си. Тя започна да търси преподавателско място извън Кембридж.

Но нямаше работа. Докато Робин бе погълната от въпросите на съвременната литературна теория и нейния отглас върху катедрата по английски език в Кембридж, консервативното правителство на г-жа Тачър, избрано през 1979 с обещанието да намали държавните разходи, се бе заело да унищожи националната система за висше образование. Навсякъде в университетите цареше безпорядък поради сериозните намаления на бюджетите им. Поставени пред изискването да намалят академичния си персонал с двадесет процента, те реагираха с принуждаване на колкото е възможно повече хора да се пенсионират преждевременно и замразяване на всички свободни места. Робин беше доволна да намери работа за половин година в един от лондонските колежи като заместник на преподавателка в отпуск по майчинство. Последва ужасен период от близо година, когато тя остана без работа и всяка седмица напразно търсеше по страниците на „TIMES HIGHER EDUCATION SUPPLEMENT“ място за лектор по английска литература на деветнадесети век.

Доскоро недопустимата мисъл за работа извън стените на университета започна да се промъква в главата й със страх, ужас и стъписване. Разбира се, тя знаеше — на теория — че и извън университетите съществува живот, но за него тя нищо не знаеше, както и Чарлз, и родителите й. Брат й Бейсил, по-малък от нея, който беше последна година в Оксфорд по съвременна литература, говореше за отиване в столицата след дипломирането си и участие в борсови операции, но Робин смяташе, че това са празни приказки, просто опит да разсее притесненията си от предстоящите сериозни изпити или може би едипов комплекс от академичните занимания на баща му. Когато се опитваше да си представи, че работи в офис или банка, мозъкът й изведнъж се изпразваше подобно на киноекран, когато прожекционният апарат откаже или лентата се скъса. Разбира се, винаги имаше учителски места, но това означаваше тепърва да придобива квалификация на държавен учител или пък да постъпи на работа в частния сектор, към който тя имаше идеологически резерви. Във всеки случай, преподаването на английска литература в училище само щеше ежедневно да й напомня за далеч по-голямото удовлетворение от преподаването в университет.

Робин бе започнала да се отчайва, когато изведнъж, през 1984, излезе мястото в Рамидж. Професор Филип Суолоу, ръководител на катедрата по английска литература към университета в Рамидж, беше избран за декан на хуманитарния факултет за период от три години; и тъй като задълженията по новата му длъжност, добавени към предишните му отговорности, драстично намаляваха възможностите му да преподава на студенти, той беше упълномощен да назначи временен лектор срещу минимално заплащане, наричан по традиция „облекчение на декана“. В следствие на това бе обявено лекторско място по английска литература с тригодишен срок, Робин подаде документи, яви се на интервю редом с четирима други не по-малко отчаяни високо квалифицирани кандидата и — беше назначена.

Слава! Тържество! Безкрайно облекчение. Чарлз я посрещна на гарата при връщането й от Рамидж с бутилка шампанско в ръка. Трите години, простиращи се напред, изглеждаха дълъг период, струваше си да купи малка къща в Рамидж (бащата на Робин й даде назаем парите за първата вноска), вместо да се плаща наем. Освен това, Робин вярваше, че по един или друг начин тя ще се задържи там, когато временното й назначение изтече. Беше уверена, че ще успее да се отличи през трите години в Рамиджския факултет. Знаеше, че е добра и не след дълго установи, че наистина е по-добра от повечето си колеги — по-ентусиазирана, по-енергична, по-продуктивна. Когато пристигна, вече бе публикувала няколко статии и рецензии в академични списания, а скоро след това излезе и нейната основно ревизирана дисертация в издание на „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“. Озаглавена „Индустриалната муза — повествователни техники и противоречия в промишления роман“ (заглавието й беше наложено от издателите, но подзаглавието беше нейно собствено), тя получи възторжени, ако и не много на брой рецензии, и издателите й възложиха следваща книга с работно заглавие „Ангелите на домашното огнище и нещастните жени — жената като символ и стока във Викторианската литература“. Робин беше популярна и добросъвестна като преподавател, нейните лекции за жените-писателки и образа на жената в литературата препълваха залите. Тя изпълняваше старателно и своя дял от административни задължения. Не, не можеше да я оставят да напусне в края на трите години.

(Робин влиза в дългата, тясна дневна, образувана чрез разбиване на преградната стена между предната и задна дневна в къщичката; тази стая й служи и за кабинет. Навсякъде има книги и периодика — на рафтовете, на масата, по пода; по стените — постери и репродукции на художници-модернисти, край камината — саксии с поизсъхнали стайни растения, на писалището — компютър BBC-микро и монитор, а край него купчини отпечатани на иглен принтер листи — първите глави от „Ангелите на домашното огнище и нещастните жени“. Робин си проправя път по пода към бюрото, като внимателно стъпва с хубавите си ботушки по местата, незаети от книги, броеве на „CRITICAL INQUIRY“ и „WOMEN’S REVIEW“, грамофонни плочи с Бах, Филип Глас и Фил Колинс (музикалният й вкус е еклектичен) или тук-там оставена чаша. Тя вдига от земята кожена чанта модел „Гладстон“ и започва да я пълни с нещата, които ще й трябват през деня: многократно прелиствани, подчертавани и пълни с бележки в полетата книги: „Шърли“, „Мери Бартън“, „Северът и Югът“, „Сибил“, „Алтън Лок“, „Феликс Холт“, „Трудни времена“; лекциите й — палимпсест от собственоръчно нанесени поправки с разноцветно мастило, под които първоначалният текст вече едва се чете; и дебел наръч студентски есета, прегледани през коледната ваканция.

Връщайки се в кухнята, Робин завърта термостата на парното отопление към по-нисък градус и проверява дали задната врата на къщата е заключена и резето пуснато. В коридора увива около врата си дълъг шал, облича късо палто от кремав памучен плат с ватирана подплата, широки рамене и прикачени ръкави, и излиза през фронталната врата. На улицата отвън е паркирана колата й, червено петгодишно рено-файв с жълт стикер на задното стъкло: АНГЛИЯ СЕ НУЖДАЕ ОТ УНИВЕРСИТЕТИ. По-рано това беше втората кола на родителите й, Робин я купи изгодно от тях, когато майка й реши да я замени с нова. Тя върви добре, въпреки че акумулаторът й е вече поизтощен. Робин завърта ключа за запалване, като сдържа дъха си, дочувайки бронхиалната кашлица на стартера, после издиша с облекчение — двигателят запалва.)

Три години не изглеждаха вече толкова дълъг период, когато едната от тях беше изтекла и макар Робин да чувстваше удовлетворение, че колегите й високо я ценят, разговорите в университета през онези дни бяха само за по-нататъшни съкращения, затягане на колана, влошаване на съотношението преподаватели-студенти. И все пак, тя беше оптимист. Робин по природа беше оптимист. Вярваше в щастливата си звезда. Но бъдещето на кариерата й беше извор на непрекъснати тревоги, защото дните и седмиците от назначението й в Рамидж се изнизваха като в показания на таксиметър. Връзката й с Чарлз беше друга причина за безпокойството й.

Каква беше тази връзка всъщност? Трудно бе да се каже. Не беше брак, а пък приличаше на такъв, дори повече от някои истински бракове — домашен, познат, предан. Веднъж, още в ранните дни на съжителството им в Кембридж, един симпатичен и умен асистент от Йейл определено насочи вниманието си към Робин и тя беше доста заслепена и развълнувана от събитието (той я ухажваше с зашеметяваща комбинация от най-новата постфройдистка терминология и смайващо откровени сексуални предложения, така че никога не беше съвсем сигурна дали той говори за лакановия символичен фалос или за своя собствен). Но в крайна сметка се отдръпна в последния момент със съзнанието, че Чарлз я очаква с мълчалив укор някъде в периферията на зрителното й поле. Тя беше твърде искрена, за да го мами и твърде благоразумна, за да го замени с човек, чийто интерес вероятно нямаше да трае дълго.

Когато Чарлз получи мястото в Съфолк, родителите им и от двете страни упражниха известен натиск да сключат най-сетне брак. Чарлз беше склонен. Робин възмутено отхвърли идеята. „Какво искаш да кажеш?“ — попита тя майка си. „Че трябва да отида да поддържам дома на Чарлз в Ипсуич? Да се откажа от докторантурата си, той да работи, а аз да му раждам деца?“ „Но, скъпа, разбира се, че не“ — каза майка й. — „Няма причини ти самата да се отказваш от научната си кариера. Ако това е най-важното за тебе“. Тя успя да вложи в последната фраза съжаление и неразбиране. Тя самата никога не се бе стремила към научна кариера, намирайки пълно удовлетворение в това, да помага на съпруга си като негова машинописка и секретарка в свободното й от домакинстване и градинарство време. „Именно това е най-важното за мене“ — каза Робин така свирепо, че майка й се отказа от темата. Робин имаше репутация на волева личност в семейството, а брат й Бейсил, който не се изразяваше особено ласкателно за нея, се оплакваше, че все тя се налага. Много се разказваше една случка от австралийското й детство, показателна в това отношение — как на тригодишна възраст, само със силата на волята си, накарала чичо си Уолтър (който я бил завел на разходка по местните магазини) да пусне всичките пари, които носел, в благотворителна каса, направена от гипс във формата на момченце-инвалид, след което чичото така се засрамил от извършената лудост, че не посмял да поиска назаем от роднини и останал без бензин на връщане към овцевъдната си ферма. Самата Робин, разбира се, тълкуваше тази анекдотична история в благоприятна за себе си светлина, като предсказваща по-късното й отдаване на прогресивни каузи.

Чарлз нае квартира в Ипсуич, но продължи да държи книгите и повечето от принадлежностите си в апартамента в Кембридж. Естествено, сега се виждаха по-рядко, но Робин осъзна, че това не я караше да недоволства толкова много, колкото би трябвало. Тя започна да си мисли дали връзката им не беше започнала бавно, много бавно да умира от естествена смърт и дали няма да е по-разумно да й сложи край по-бързо. Изложи това свое мнение пред Чарлз спокойно и рационално и той спокойно и рационално го прие, като каза, че макар да е напълно доволен от нещата такива, каквито са, разбира нейните съмнения и може би една пробна раздяла би ги разрешила по някакъв начин.

(Робин шофира червеното си рено на зиг-заг през югозападните предградия на Рамидж, на моменти в посока на потока коли, друг път насрещу му, макар че часът-пик е почти отминал. В 9:20 ч. сутринта Робин стига до широките улици със засадени от двете им страни дървета, които обграждат университета. Тя свива за по-напряко по „Авондейл Роуд“ и минава край самостоятелната къща с пет спални на Вик Уилкокс, без да я поглежда, защото изобщо не познава Вик, а къщата външно не се отличава от другите домове на издигнати хора в този район: червена тухла и бяла боя, прозорци в стила на деветнадесети век, асфалтирана алея и двоен гараж, сигнална система срещу крадци, изложена на видно място отпред.)

И така, Чарлз премести книгите и другите си принадлежности в Ипсуич, което Робин намери доста неудобно, защото имаше навика да използва неговите книги, а понякога и пуловерите му. Те си останаха добри приятели, разбира се, и често се търсеха по телефона. Понякога се срещаха за обяд или вечеря, или ходеха на театър в Лондон, на неутрална територия, и двамата очакваха с нетърпение тези моменти на почти забранено удоволствие. И двамата имаха възможности да създадат нови връзки, но някак си не им беше до това. Бяха заети хора, затрупани с работа — Робин с нейните часове за индивидуална работа със студенти и със завършване на докторантурата си, Чарлз — с изискванията на новата си работа, а самата мисъл да се приспособяват към други партньори, да изучават интересите им и да обслужват нуждите им, ги изморяваше предварително. Имаше толкова много книги и периодика за четене, толкова много заплетени мисли да се премислят.

И сексът съществуваше, разбира се, но нито единият, нито другият се интересуваха изключително от него, най-пълно му се наслаждаваха, когато го дискутираха; те двамата, ако трябва да си кажем истината, не се интересуваха толкова от правенето на секс, или поне не от честото му правене. Сякаш бяха изгорили набързо желанията си през студентските години. Това, което остана, беше секс в главите, по думите на Д. Х. Лоурънс. Той беше вложил негативен смисъл в тази фраза, разбира се, но за Робин и Чарлз Д. Х. Лоурънс беше странна, дори абсурдна фигура, и неговите разгорещени полемики не ги безпокояха особено. Къде другаде да прави секс едно човешко същество, ако не в главата си? Любовната игра беше игра на означаващи символи, едно безкрайно отлагане и изместване на предвкусвано удоволствие, която временно се прекъсваше от бруталното съвкупление на означените тела. Като любовник Чарлз не беше настоятелен. Спокоен, с бавни движения на дебнеща котка, той подхождаше към секса така, сякаш е вид научно изследване; отдаваше специално внимание на техниките за предварителна игра и така изкусно я удължаваше, че понякога Робин задрямваше по средата на занятието, но като се събудеше сепнато-виновна, го намираше все още прилежно наведен над тялото й с пръсти, шарещи по него като че ли ровичка куп с номерирани папки.

По време на пробната им раздяла Робин се ангажира с членство в кембриджската Група на жените, които се срещаха редовно и неформално, за да дискутират образа на жената в литературата и феминистката литературна теория. Дълбокото убеждение на членуващите в тази група беше, че жените трябва да се освободят от еротичния патронаж на мъжете. Тоест да докажат, че това, което всеки роман, филм или телевизионна реклама внушават, а именно че жената е незавършена без мъжа, е невярно. Жените биха могли да обичат други жени, а и самите себе си. Няколко от членуващите бяха лесбийки или се правеха на такива. Робин беше съвсем сигурна, че тя самата не е; но й допадаше топлата, приятелска атмосфера на групата с прегръдки и целувки при среща и раздяла. А ако тялото й случайно закопнееше за по-силни усещания, беше в състояние да си ги достави и сама, без срам или вина, теоретически оправдана от радикалните френски феминистки, като Елен Сиксу и Люс Иригарей, които бяха красноречиви в творбите си по въпросите на женската автоеротика.

Робин установи два хетеросексуални контакта по това време, и двата случайни и еднократни след пийване в компания, и двата незадоволителни. Тя не допусна никого да живее при нея и доколкото знаеше, Чарлз също живееше сам. Така че възникна въпросът: какъв бе смисълът от раздялата им? Тя им струваше скъпо заради телефонните разговори и билетите за влак до Лондон. Чарлз върна книгите и пуловерите си в Кембридж и животът продължи както преди. Робин все още отдаваше доста от времето и емоционалната си енергия на Групата, но Чарлз нямаше нищо против; в края на краищата, той също се смяташе за феминист.

Но след две години общ живот Робин беше назначена в Рамидж и те трябваше да се разделят отново. И за двамата бе невъзможно да пътуват редовно между Рамидж и Ипсуич. И с влак, и с автобус, това беше един от най-досадните и неудобни маршрути на Британските острови. За Робин това дойде като изпратена от провидението възможност да скъса с Чарлз — този път окончателно. Колкото и да го харесваше, колкото и да й беше приятна компанията му, връзката им й се струваше вече изчерпана. В нея нямаше нищо ново за откриване, така само си пречеха да направят нови открития другаде. Сгрешиха, че се бяха събрали пак, това беше показател за тяхната незрелост и робуване на спомените от Кембридж. Но разбира се (тя бе напълно сигурна в това свое прозрение), че не желанието, а Кембридж ги беше събрал отново. Те бяха така завладени от това място, от клюките, слуховете и интригите му, че искаха да прекарат всеки възможен миг там, сравнявайки записки, обменяйки мнения: кой излизаше на сцената, кой си отиваше, какво казал X за рецензията на Y по повод книгата на A за B. Наистина, тя вече се бе наситила, беше се уморила от суетната красота на архитектурните сгради и от цялата тамошна параноя, и бе доволна да замени тази парникова атмосфера за истинския, макар и задимен въздух на Рамидж. Скъсването с Кембридж означаваше и безвъзвратно скъсване с Чарлз. Тя го уведоми за това си заключение и той го прие с обичайното спокойствие. По-късно тя се питаше дали той не беше сметнал, че тя няма да удържи на взетото решение.

Рамидж беше нова страница в живота й, празен лист. Някъде в дъното на съзнанието й се появи мисълта, че може би там ще срещне друг мъж. Но такава личност не се появи. Всички мъже в университета бяха или женени, или обратни, или научни работници, а Робин нямаше време да търси по-далече. Беше преуморена от подготовка на лекции, обхващащи съвсем нов материал, преглеждане на есета, работа над „Домашните ангели и нещастните жени“ и усилия да се представи в най-добра светлина пред колегите от факултета. Тя беше удовлетворена и щастлива, но понякога — малко самотна. В такива случаи вдигаше телефона и дълго говореше с Чарлз. Един ден малко прибързано го покани за уикенда. Тя си мислеше за чисто платоническо посещение — в къщата имаше стая за гости; но в крайна сметка, може би неизбежно, се оказаха заедно в леглото. И беше хубаво някой друг да милва тялото ти и да освобождава пружините на напрежението, скрити в него вместо сама да си вършиш работата. Тя беше забравила колко е хубаво това след дългия интервал от време. Изглежда бяха незаменими един за друг или — или ако това беше твърде силно казано — поне задоволяваха нуждите си.

Те не продължиха да „живеят заедно“ дори в чисто концептуалния смисъл на много академични двойки, които познаваха, разделени от работата си. Когато Чарлз идваше, се държеше като гост, а когато заминаваше, не оставяше лични принадлежности след себе си. Но неизменно, при всички случаи те спяха заедно. Странна връзка, несъмнено. Нито брак, нито съвместно домакинство, нито любовна история. По-скоро развод, след който двете страни понякога се срещат за компания и сексуално удоволствие без обвързване. Робин не е сигурна дали това е възхитително модерно и разкрепостено или пък — извратено.

Ето това са нещата, които тревожат Робин, докато влиза с колата си през портала на университета с кимване и усмивка към човека от охраната в малка остъклена постова кабина: лекцията й за промишления роман, бъдещето на работата й и връзката й с Чарлз — в този ред на поява не толкова по важност, колкото по неотложност. Действително, притесненията й относно Чарлз рядко достигат нивото на осъзната тревога, а пък притесненията й за лекцията са, тя напълно съзнава това, тривиални и механични. Проблемът не е, че не знае какво да каже, а че няма достатъчно време да каже всичко, което знае. Посветила е около десет години от живота си на промишления роман от деветнадесети век и продължава да трупа идеи и прозрения по темата, дори след публикуването на книгата й. Държи пълни със записки кутии, които дори е картотекирала. Вероятно знае за промишления роман на деветнадесети век повече от всеки друг на света. Как може цялото това знание да бъде кондензирано в петдесетминутна лекция пред студенти, които не знаят нищо по въпроса? Тук научните и педагогически интереси се разминават. Робин най-обича да деконструира текста, да изследва пропуснатото и недоизказано в него, да открива какво липсва, да изложи идеологическите грешки, да направи срез на сложните и неясни семиотични кодове и литературни конвенции. А студентите искат само да получат основна фактология, която да им помогне при четенето на самите романи, искат да ги видят като просто и ясно отражение на „действителността“, за да напишат след това прости и ясни есета, колкото да си вземат изпита.

Робин паркира колата си на един от красиво оформените паркинги на университета, измъква чантата си „Гладстон“ от задната седалка и тръгва към факултета. Походката й е бавна и изящна. Държи главата си изправена, а червено-златистите й къдрици са като факла в сивата, мъглива атмосфера. Човек не би и помислил, че е така претоварена с безпокойства, като я гледа как пресича двора, усмихвайки се на хората, които познава с грейнал поглед и гладко чело. И наистина, тя носи тревогите си с лекота. Тя е млада, уверена и не съжалява за нищо.

Влиза във фоайето на Хуманитарния блок, коридорите и стълбите му са пълни със студенти; въздухът вибрира от виковете и смеховете им — поздравяват се с първия учебен ден на новия семестър. Пред канцеларията на катедрата среща Боб Бъсби, представител на факултета пред местния комитет на Асоциацията на университетските преподаватели, който тъкмо забожда лист хартия на таблото за обяви на Асоциацията. Бележката носи заглавие: „ЕДНОДНЕВНА СТАЧКА, СРЯДА, 15 ЯНУАРИ“. Като разкопчава палтото си и сваля шала, тя чете над рамото му: „Еднодневен протест … срещу съкращенията … намаляване на заплатите … постове ще бъдат поставени на всеки вход към университета … доброволци да се запишат при представителите на катедрите … молим колегите, които няма да участват, да не идват в университета в деня за протест“.

— Запиши ме за постови, Боб — казва Робин.

Боб Бъсби, който в момента се мъчи да издърпа едно кабърче от таблото, извърта черната си брада към нея.

— Наистина ли? Много смело от твоя страна.

— Защо?

— Ами, нали знаеш, като млад преподавател на временна бройка … — Боб Бъсби изглежда леко объркан. — Никой няма да те обвини, ако решиш да стоиш настрана.

Робин възмутено изсумтява:

— Това е въпрос на убеждения.

— Добре тогава. Записвам те.

Той се заема пак с работата си върху таблото за обяви.

— Добро утро, Боб. Добро утро, Робин.

Те се обръщат и виждат Филип Суолоу, който очевидно току-що пристига, тъй като все още не е съблякъл доста раздърпания си анорак; стиснал очукано куфарче в ръка. Той е висок, слаб, приведен в раменете, със сребристо-сива коса, доста пооредяла над слепоочията, къдреща се върху яката зад врата му. Робин знае от колеги, че някога е ходел с брада и оттогава все си попипва брадичката, сякаш му липсва.

— О, здравейте, Филип — казва Боб Бъсби.

Робин казва само:

— Здравейте.

Тя никога не е сигурна как трябва да се обръща към ръководителя на катедрата. „Филип“ изглежда прекалено фамилиарно, „Професор Суолоу“ — прекалено официално, „Сър“ — невероятно сервилно.

— Добре ли си починахте? Готови ли сте за нови битки? Отлично! — Филип произнася тези баналности, без да чака отговор. — С какво се занимаваш, Боб? — Лицето му посърва, като прочита заглавието на обявата. — Мислите ли, че стачката може да помогне с нещо?

— Да, ако всички са единни — казва Боб Бъсби. — Включително тези, които гласуваха „против“ при допитването.

— Аз бях един от тях, да си призная — казва Филип Суолоу.

— Защо? — храбро възкликва Робин. — Нали трябва да направим нещо. А не да приемаме съкращенията като неизбежни. Трябва да протестираме.

— Съгласен съм — казва Филип Суолоу. — Просто се съмнявам в ефективността на стачката. Кой ще я забележи? Нито караме градски автобуси, нито сме от наземния контрол на аерогарата. Боя се, че обществеността ще реши, че могат да минат съвсем добре и без университети един ден.

— Но те ще забележат постовете — казва Боб Бъсби.

— Какви лостове? — казва Филип Суолоу.

— Постове. Казах, че ще забележат постовете — казва Боб Бъсби, като повишава глас сред заобикалящата ги врява.

— Хмм, ще издигаме стачни постове, така ли? Като ще е, да е — Филип Суолоу поклаща глава, но изглежда по-скоро нещастен. После, с бегъл поглед към Робин: — Имате ли минутка време?

— Да, разбира се.

Тя тръгва след него към кабинета му.

— Как беше ваканцията? — отново пита той, докато си сваля връхната дреха.

— Добре, благодаря.

— Седнете, моля. Ходихте ли някъде? Северна Африка? Зимни спортове? — Той се усмихва насърчително, сякаш да намекне, че положителен отговор ще го развесели.

— О, Господи, не.

— Чух, че имало много евтини екскурзии до Гамбия през януари.

— Не бих могла да отделя време, даже да имах парите — казва Робин. — Имам да довършвам много работи. А тази цялата седмица провеждах интервюта с кандидат студенти.

— Да, разбира се.

— А вие?

— О, добре, аз … мм, вече не се занимавам с приема. По-рано — да, разбира се …

— Да? — казва Робин и се усмихва. — Аз имах предвид вие дали сте ходили някъде.

— А-а. Бях поканен на конференция във Флорида — казва Филип Суолоу замислено. — Но не ми отпуснаха пътни.

— О, колко жалко — казва Робин, без да е способна да изрази истинско състрадание към неговата беда.

Според Рупърт Сътклиф, най-високопоставения член на катедрата и най-зловредния клюкар в него, преди време и то не много отдавна, Филип Суолоу се разхождал по цял свят и прехвърчал от конференция на конференция. Сега изглежда съкращенията в бюджета са подрязали крилата му. „И съвсем правилно“ — казваше Рупърт Сътклиф. — „Тези конференции са чиста загуба на време и пари. Аз не съм стъпвал на международна конференция през целия си живот“. Робин кимаше в знак на учтиво одобрение, но тайно си мислеше, че въздържанието му не ще да е било затруднявано от много покани. „Забележете“ — добавяше Рупърт Сътклиф, — „аз не смятам, че само липсата на бюджетни средства го задържа вкъщи напоследък. Подозирам, че Хилари му е дръпнала юздите“. „Г-жа Суолоу?“ „Да. Той имаше навик да участва във всички веселби по време на тия командировки, по всякакъв повод. Мисля, че трябва да ти кажа: Суолоу има слабост към жените. Навреме предупреден — добре въоръжен“. Докато произнасяше тези думи, Сътклиф потупа с показалец страничната част на дългия си нос, от което очилата му се разместиха и цопнаха в чашата му с чай — защото този разговор се водеше в стаята на преподавателите скоро след пристигането на Робин в Рамидж. Като гледаше сега Филип Суолоу, седнал в нисък тапициран стол срещу нея, Робин трудно може да разпознае летящия Дон Жуан от описанието на Рупърт Сътклиф. Суолоу изглежда уморен, загрижен и занемарен. Тя се пита защо ли я покани в кабинета си. Той се усмихва неспокойно и разресва с пръсти невидимата си брада. Внезапно атмосферата става многозначителна.

— Робин, исках да ви кажа … Както знаете, сегашното ви назначение е временно.

Сърцето на Робин прескача от надежда.

— Да — казва тя и сключва ръце, за да спре треперенето им.

— Само за три години. Вие сте в първата трета на втората си година и ви остава още една пълна година, от следващия септември. — Той изрежда тези факти бавно и внимателно, сякаш те може някак си да са се изплъзнали от съзнанието й.

— Да.

— Исках само да кажа, че ние, разбира се, много ще съжаляваме да ви загубим, вие сте истинска находка за катедрата, това е ясно дори за малкото време, откакто сте тук. Наистина смятам така.

— Благодаря ви — казва безчувствено Робин и разхлабва пръстите си. — Обаче?

— Обаче какво?

— Струва ми се, че се канехте да кажете нещо повече.

— О-о. А-а. Да. Исках само да кажа, че аз … ние не бихме ви обвинили, ако започнете да си търсите работа на друго място.

— Няма работа на никое друго място.

— Може би сега няма. Но човек никога не знае, нещо може да изскочи по-късно през годината. Ако това стане, би трябвало да опитате. Искам да кажа, не бива да се чувствате задължена да завършите трите години по договора си тук. Колкото и да съжаляваме да ви загубим — казва отново той.

— Искате да кажете, че няма шанс да остана след изтичане на трите години.

Филип Суолоу разперва ръце и вдига рамене.

— Никакъв, доколкото знам. Университетът е притиснат да икономисва от заплати. Говори се за втора вълна от ранно пенсиониране. Дори ако някой напусне катедрата или умре — дори в случай, че … как беше изразът, се освободи щат — той се засмива, за да покаже, че това е шега, като открива редица от разядени и пожълтели зъби, разположени под различен ъгъл в устата му, като надгробни камъни в изоставено гробище — дори при това положение, много се съмнявам, че ще получим разрешение за преместване на бройка. Като декан, разбирате ли, много добре знам какви ограничения ни се налагат. Всеки ден ръководители от други катедри на университета идват при мен да се оплакват от недостиг на средства и молят за размествания или нови бройки. Налага се да им казвам, че единственият начин да постигнем целите си, е чрез абсолютно замразяване. Много е трудно за млади хора във вашето положение. Повярвайте ми, напълно ви разбирам.

Той се пресяга и съчувствено поставя длан върху нейните ръце. Тя гледа трите длани с безразличие, сякаш са натюрморт. Това ли е дълго отлаганият момент, за който толкова я предупреждаваха? Дали няма някъде в тази стая кушетка за повишения и назначения? Изглежда, че не, защото Филип Суолоу веднага отдръпва ръката си, изправя се и отива до прозореца.

— Никак не е лесно да си декан в днешно време, наистина е така. Цялата ми работа се състои в съобщаване на лоши новини. А, както е отбелязал Шекспир, лошите новини заразяват вестоносеца.

— Ако е страхливец или пък глупак — необмислено цитира Робин следващия ред от „Антоний и Клеопатра“, но за щастие Филип Суолоу не дава вид да е чул. Той се е втренчил мрачно надолу към квадратната площ в центъра на двора.

— Струва ми се, че когато дойде времето ми за пенсиониране, ще съм преминал през пълния цикъл от развитието на следвоенното висше образование. Когато бях студент, такива провинциални университети като Рамидж не представляваха кой знае какво. После, през шестдесетте, започна голямата експанзия, растеж, ново строене. Ще повярвате ли, че тогава най-сериозното ни оплакване беше от шума на строителните работи? Сега всичко утихна. Не след дълго сигурно ще изпратят бригадите за разрушаване.

— Много съм изненадана тогава, че не подкрепяте стачката — язвително казва Робин. Но Филип Суолоу очевидно мисли, че тя е казала нещо съвсем друго.

— Именно. Това е като теорията за Големия взрив на вселената. Казват, че в определен момент тя ще спре да се разширява и ще започне да се свива отново до първоначалното яйце. Докладът на Робинс беше нашият Голям взрив. Сега се движим в обратна посока. — Робин крадешком поглежда часовника си. — Или може би сме попаднали в черна дупка — продължава Филип Суолоу, явно сам очарован от полета на астрономическото си въображение.

— Бихте ли ме извинили — казва Робин, като става на крака. — Трябва да се приготвя за лекция.

— Да, да, разбира се, извинете …

— Няма нищо, само че аз …

— Да, да, грешката е моя. Да не забравите чантата си.

С усмивки и кимания и с очевидно облекчение, че неприятният разговор е свършил, Филип Суолоу я изпраща от кабинета си.

Боб Бъсби все още е зает с таблото за обяви, където пренарежда стари съобщения около новите като усърден градинар, който доизкусурява цветна леха. Той вдига въпросително вежди към минаващата Робин.

— Нямаш ли впечатлението, че Филип Суолоу малко недочува? — пита го тя.

— О, да, и напоследък се влошава — казва Боб Бъсби. — Това е високочестотно оглушаване, както се казва. Той чува гласните звукове, но не и съгласните. Опитва се да разбере какво казваш по гласните. Обикновено познава това, за което самият той си мисли в момента.

— Това прави разговора малко несигурна работа — казва Робин.

— Нещо важно ли беше?

— А, не — казва Робин, несклонна да споделя разочарованието си с Боб Бъсби. Тя се усмихва ведро и отминава.

Няколко студенти отпуснато са се облегнали на стената, други са седнали на земята пред кабинета й. Робин им отправя кос ироничен поглед, като се приближава до тях; много добре знае какво искат.

— Здравейте — казва тя към всички, докато бърка за ключа в джоба на палтото си. — Кой е пръв?

— Аз — казва едно хубавко, тъмнокосо момиче, облечено с мъжка риза огромен размер, виснала като престилка на художник над джинсите и пуловера й. То влиза след Робин в кабинета. Той има същия вид като този на Филип Суолоу, но е по-малък — наистина прекалено малък, особено с многото мебели в него: бюро, книжни рафтове, шкафове за документи и дузина накамарени един връз друг столове. Стените са покрити с постери, илюстриращи различни радикални каузи — ядреното разоръжаване, освобождението на жените, запазването на китовете — и голяма репродукция от картината на Данте Гейбриъл Росети „Дамата от Шалот“, която може да изглежда не на място, ако не сте чували как Робин обяснява нейната иконична значимост като матрица на мъжките стереотипи за жената.

Момичето, чието име е Мариън Ръсел, пристъпва направо към въпроса:

— Нуждая се от удължаване на срока ми за есето.

Робин въздъхва.

— Мисля, че би могла да го получиш.

Мариън вечно закъснява с предаването на работите си, макар и не без причина.

— Работех на две места през ваканцията, нали разбирате. В пощата и вечер в бара.

Мариън не се класира за стипендия, защото родителите й са заможни, но те не поддържат контакт нито помежду си, нито с нея, затова тя трябва да се издържа в университета с почасова работа на различни места.

— Знаеш, че имаме право да даваме удължаване само по медицински показания.

— Ами аз имах сериозна настинка по Коледа.

— Но сигурно нямаш медицинско.

— Не.

Робин въздъхва отново.

— Колко време ти трябва?

— Десет дни.

— Давам ти една седмица. — Робин отваря едно чекмедже в бюрото си и изважда необходимата бележка.

— Благодаря. Нещата ще се оправят този семестър. Намерих си по-добра работа.

— Така ли?

— Да, по-малко часове и по-добре платена.

— Каква е тя?

— Ами … нещо като … позиране, като модел.

Робин спира да пише и поглежда строго към Мариън.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш.

Мариън се изкикотва:

— О, нищо такова.

— Като какво например?

— Знаете какво. Порно. Мръсно.

— Е, слава богу. За какво ще позираш тогава?

Мариън навежда очи и леко се изчервява.

— Ами, за нещо като бельо.

Робин живо си представя как момичето пред нея, сега облечено прилично и удобно, стои опаковано в латекс и найлон — пълния фетишистки ансамбъл от сутиен, бикини, колан с жартиери и дамски чорапи, с които производителите на дамско бельо обичат да представят женското тяло, или как минава по подиума на някакво модно ревю пред ухилени мъже и намръщени жени от универсални магазини. Вълна от съчувствие и възмущение се сблъсква с внезапно съжаление към собствената й беда, а обществото й изглежда за момент като огромна конспиративна мрежа за експлоатиране и потискане на младите жени. Тя усеща задушаване в гърдите си и неприятно разпъване по хода на млечните канали. Става и притиска смаяната Мариън в обятията си.

— Давам ти две седмици — казва тя накрая, сяда и издухва носа си.

— О, благодаря, Робин. Това е супер!

Робин е доста по-неотстъпчива пред следващия молител — младеж, счупил глезена си при падане от мотора си на Нова година, но дори и най-незаслужаващите получават отсрочка от няколко дни, защото Робин се опитва да се постави на мястото на студентите в противоборство срещу системата, която ги оценява, въпреки че тя самата е част от тази система. Най-сетне всичко приключва и Робин е свободна да се приготви за лекцията си в единадесет. Тя отваря чантата, изтегля папката, съдържаща записките й и се залавя за работа.