Нора Робъртс
Родена в грях (18)

Седемнадесета глава

В Ню Йорк Шанън не ходеше често на църква. Родителите й бяха католици; бе посещавала католически училища и преминала през всички обичаи и ритуали. Смяташе се за католичка — съвременна жена католичка, несъгласна с доста от доктрините и каноните на Ватикана.

Изостави навика да ходи на църква в неделя, откакто се премести да живее в Ню Йорк.

Но за хората в графство Клар неделната служба не беше просто навик.

Трябваше да признае, че остана очарована от малката църква, мириса на свещи и излъсканите скамейки, които й навяха спомени от детството. Малката селска църква се гордееше със стъклописа, през който нахлуваше мека слънчева светлина.

Колкото и скромен да бе храмът, службата бе тържествена и грандиозна, както би била и в катедралата „Сейнт Патрик“ на Пето авеню в Ню Йорк. Чувстваше се солидна, седнала до Бриана, заслушана в думите на свещеника и нашепваните отговори на богомолците. От време на време проплакваше дете.

Семейството на Мърфи бе от другата страна на тясната пътека и заемаше две скамейки. А нейното — бе започнала да мисли за тях като за свое семейство — се събираше на една.

Като се изправиха за последната благословия, Лиам протегна ръчички към нея. Засмя се, когато той подаде устни за целувка.

— Хубава — обяви той, след като тя изпълни желанието му. Посегна към топазените и аметистовите камъчета на ушите й и заяви: — Мои!

— Не, мои са — възрази му и го изнесе навън.

— Хубава — повтори той така изпълнен с надежда, че тя започна да рови из чантата да намери нещо да го забавлява.

— Такава е, момко — съгласи се Мърфи, като взе детето от Шанън и започна да го подхвърля във въздуха. — Хубава като майско утро.

Младата жена усети радостна тръпка да преминава през тялото й. Само преди часове двамата бяха голи и притиснати в обятията си. А сега бяха издокарани и заобиколени от хора. Това не попречи пак да изпита сексуално влечение към него.

Намери малко огледало в чантата си и като го постави пред лицето на Лиам, обясни.

— Ето, това е хубаво.

Очарован, той го сграбчи и започна да прави физиономии.

— Виж, мамо — посочи застаналата наблизо Кейт с най-малкото си дете на ръце, — приличат на малко семейство. Кой да си помисли, че Мърфи ще хвърли око на американка, и то така красива?

— Не съм допускала подобно нещо — отвърна Алис със смесени чувства. — Все очаквах, че ще се спре на някоя от дъщерите на Том Конканън.

Кейт погледна надолу, където тригодишното й дете скубеше тревата и проверяваше каква е на вкус, преди да попита:

— Не одобряваш ли избора му?

— Още не съм решила. — Сви рамене и се наведе да вдигне внука си. — Кевин, тревата не е за ядене, освен ако не си крава. Хайде да събираме ордата. Трябва да приготвим неделен обяд.

Мърфи даде знак с ръка, че е чул да го викат, и се обърна към Шанън:

— Трябва да вървя. Ще те видя по-късно. — Подаде й Лиам. — Ще ми разрешиш ли да те целуна тук?

— Целуни — съгласи се детето и се наведе към него.

— Не теб, момко. — Мърфи все пак му угоди, а после леко докосна устните на младата жена. — До скоро.

Наложи се да се насили, за да не въздъхне като ученичка, когато той се отдалечи.

— До скоро.

— Да взема ли товара ти, лельо Шанън? — попита Роуган, който се приближи, убедил се, че вече няма да пречи.

— Не, ще го нося.

— Искам да поговорим. Ще дойдеш ли вкъщи? С удоволствие ще пием чай с теб. И Лиам ще се радва.

— Чай! — Момчето загуби интерес към огледалото. — Торта!

— Съвсем като майка си — засмя се Роуган и като хвана Шанън за лакътя, я насочи към колата.

— Да предупредя Бри…

— Вече й казах. Маги — провикна се той, — момчето иска чай и торта.

— Кое от двете? — Тя ги настигна в момента, когато Шанън отваряше вратата на колата. — Ти ли ще караш, Шанън?

— По дяволите! Непрекъснато бъркам.

С Лиам на ръце заобиколи, седна на мястото до шофьора и настани момчето в столчето.

Скоро бяха в кухнята. Роуган бе този, отбеляза за себе си Шанън, който приготви чая.

— Хареса ли ти вечеринката? — осведоми се той.

— Много.

— Рано си тръгна — отбеляза Маги с лукави пламъчета в очите, докато сервираше парчетата глазирана торта.

Гостенката предпазливо опита сладкиша, но приятно изненадана, попита:

— Това е по рецепта на Бри.

— Това е дело на Бри — успокои я домакинята. — Има за какво да си благодарна.

— Много благодарна — добави Роуган. — Бриана е прекалено голям хуманист, за да остави жена ми да изтрови всички ни.

— Аз съм творец, а не готвачка.

— Бриана е много повече от готвачка — защити я Шанън. — А и тя е творец. Доказва го всяка стая в пансиона.

— Виж ти — засмя се Маги доволна и развеселена, — бързаш да я защитиш.

— Също като теб — подхвърли съпругът й, оставяйки чайника на масата. — Бриана провокира към лоялност. Пансионът е изключително уютен, нали? — Той умело заглади напрежението, докато поднасяше чая. — И аз веднъж отседнах там. Първия път, когато стъпих в Клар, за да тропам по вратата на Маргарет Мери. Времето беше кошмарно, както и настроението на Маги. А пансионът бе като оазис на реда и спокойствието.

— И твоето настроение не бе по-добро — обади се Маги. — Безмилостно ме тормозеше и преследваше — обясни тя на Шанън. — Пристигна тук, без да е канен и без някой да го желае.

— Упорството си има своите награди. — По навик сложи ръката си върху нейната. — Нашата първа награда в момента заспива с чая си.

Съпругата му погледна и видя Лиам със затворени очи и клюмнала глава здраво да стиска парче торта в ръка.

— Той направо е бижу — съгласи се тя, засмя се и стана да го вземе. Когато момченцето проплака, тя го погали и му заговори нежно: — Всичко е наред, обич моя. Ще те сложа малко да поспиш. Я да видим дали мечо те чака. Май да. Чака Лиам да дойде.

— Тя е прекрасна майка — възкликна Шанън.

— Изненадана ли си?

— Да. — Изведнъж си даде сметка какво говори и побърза да се поправи. — Искам да кажа…

— Не се притеснявай. Тя също е изненадана. Въобще не искаше да създава семейство. До голяма степен заради факта, че нейното детство е било особено тежко. Нещата се оправят с времето. Дори най-старите и болезнени рани зарастват. Не зная дали някога ще се сближи с майка си, но двете поне си подадоха ръце. — Постави чашата на масата и с любезна усмивка попита: — Имаш ли нещо против да отидем за малко в кабинета?

— В кабинета ли?

— В съседната стая е. — Той стана, защото знаеше, че възпитанието ще я накара да го последва.

Искаше да говори с нея на своя територия. Беше в бизнеса прекалено отдавна и знаеше предимствата на собствения терен. Както и че деловата атмосфера подхожда повече за някои сделки, отколкото делови срещи по време на обяд или вечеря.

С Шанън вече бе решил да действа делово, но да използва и семейната обвързаност.

Изпълнена с любопитство, тя го последва. На прага спря и зяпна от изненада и възхищение.

Може и да се намираха в дълбоката провинция, заобиколени от пасящи крави и кудкудякащи кокошки, но пред нея бе професионален кабинет, който можеше да бъде поставен във всеки голям град на света.

Беше обзаведен с изискан вкус. Маги също присъстваше тук — секващ дъха стъклен фонтан се издигаше почти до средата на стаята. Проблясващите разнообразни цветове напомняха на Шанън градините на Бриана. Не липсваха и атрибутите на съвременния бизнесмен — факс, компютър, модем, ксерокс.

— Божичко! — Тя се засмя и прокара пръст по монитора на модерния компютър. — Никога не бих предположила, че тук има такива неща!

— Така искаше Маги. А и аз. — Роуган й посочи стол. — Тук живеем през по-голямата част от годината, но за да живеем, аз трябва да работя.

— Предполагах, че имаш офис в галерията.

— Имам. — За да даде да се разбере с какъв тон ще разговаря, той се настани зад бюрото. — Но кариерата и на двама ни поглъща доста време, а и имаме дете. Когато графикът ми позволява, работя тук три дни от седмицата, като гледам Лиам сутрин, а Маги е в работилницата си.

— Вероятно не ви е лесно.

— Компромисът е единственият начин да имаш всичко. Искам да поговорим за трите картини, които нарисува.

— О… — Тя неволно свъси вежди. — Направих още два акварела и една с маслени бои, но…

— Видях портрета на Бриана — прекъсна я той ловко. — А и си приключила с картината на пансиона, гледан от градината зад къщата.

— Да. Ходих и на скалите и направих един пейзаж — доста типичен, предполагам.

— Съмнявам се. — Усмихна се и отбеляза нещо в тефтера. — Но ще го погледна. Вероятно имаш картини и в Ню Йорк?

— Няколко в апартамента ми и, разбира се, онези, които взех от Кълъмбъс.

— Ще уредим да ги изпратят.

— Но…

— Управителят ми в Ню Йорк ще се погрижи за подробностите — опаковане, изпращане и така нататък. След като ми дадеш списък на творбите. — Тя направи нов опит да заговори, но той не я остави. — Разполагаме в момента само с изложената тук, в галерията, и мисля така да задържим нещата, докато не изясня стратегията. Междувременно — отвори чекмеджето и извади куп документи — добре е да хвърлиш поглед на договорите.

— Роуган, не съм давала съгласие за договори.

— Разбира се, че не си. — Усмивката му бе сърдечна, тонът — разумен. — Но не си ги прочела. С удоволствие ще ги прегледам заедно с теб или ще ти препоръчам адвокат. Сигурен съм, че имаш адвокат, но ще ти трябва местен.

Документите бяха пъхнати в ръцете й. Тя успя само да каже:

— Но аз вече имам работно място.

— Не забелязвам то да ти пречи да рисуваш. Ще помоля секретарката ми да се свърже с теб след седмица или десетина дни за биографични данни. Информацията е нужна за диплянките и за пресата.

— Пресата?

Тя изтри чело.

— Ще видиш в договорите, че „Уърлдуайд“ ще има грижа за всичките подробности свързани с теб. В зависимост от броя на творбите, с които разполагаш в Ню Йорк, ще сме готови за изложба през октомври или дори още през септември.

— Изложба? — зяпна го тя. — Искаш да направя изложба? В галериите на „Уърлдуайд“?

— Мислех първата да е в Дъблин, защото и на Маги беше там. Но ми се струва, че тук, в графство Клар, ще е по-добре заради връзката ти с това място. — Наклони глава все така любезно усмихнат. — Ти как мислиш?

— Въобще не мисля — промърмори. — Не мога да мисля, Роуган. Ходила съм на изложби в „Уърлдуайд“. Никога не съм си представяла, че аз ще излагам в тях.

— Нали не възнамеряваш да седиш тук, да ме гледаш в очите и да твърдиш, че се съмняваш в таланта си?

Отвори уста да заговори, но той така го изрече, така я наблюдаваше и така очевидно чакаше, че тя само сви рамене.

— Никога не съм мислила за рисуването си от практична гледна точка.

— Защо да го правиш? Това е моя работа. Ти рисувай, Шанън. Само рисувай… — Той се облегна: вече предусещаше победата. — Ще са ни нужни и снимки. За такива поръчки имам отличен фотограф в Дъблин. Тази седмица трябва да отскоча дотам за два дни. Можеш да летиш с мен и ще уредим въпроса.

Тя затвори очи, но колкото и да се стараеше, не успяваше да съобрази по кое време на разговора им бе приклещена и загуби контрол. Успя само да попита:

— Искаш да дойда с теб в Дъблин?

— Само за ден-два. Освен ако не желаеш да останеш по-дълго. Добре си дошла да отседнеш у дома за колкото време искаш. Ще ти уговоря среща с адвокат, докато сме там, за да прегледате договорите и да те посъветва.

— Завършила съм и бизнес дисциплина в колежа — отбеляза Шанън. — Сама ще се справя.

— Както решиш. — Макар да нямаше нужда, тъй като планът му беше ясен в главата, Роуган разлисти тефтера с деловите си ангажименти. — Вторник удобно ли ти е?

— Вторник?

— Да отпътуваме. Ще уредим снимките да ги направят в сряда.

— Фотографът ти може да е зает.

— Сигурен съм, че ще успее да ни смести. — Как нямаше да е сигурен, след като вече бе записал час. — Значи във вторник.

Младата жена издиша дълбоко, с което развя косите на челото си.

— Ами да. Защо не?

 

 

Задаваше си същия въпрос, докато се връщаше към пансиона. След това го обърна и се запита защо всъщност приема. Защо Роуган така я притиска да приеме?

Да, тя притежава талант. Сама го виждаше в произведенията си, а и й го бяха казвали мнозина учители по рисуване през годините. Но изкуството не беше бизнес, а за нея той винаги бе стоял на първо място.

Като прие предложението на Роуган, тя се отказа от нещо, за което се бе борила цял живот: да не допуска изкуството да заеме челно място в живота й и да не се съгласява някой друг да се занимава с деловата страна.

Плашеше се, призна си. Но пък и се бе съгласила, припомни си тя. Е, не точно съгласила, но не беше отказала.

А имаше възможност да го стори. Ясна й беше тактиката, приложена така безмилостно от Роуган. Беше трудно да се маневрира, но тя можеше да го направи. А истината бе, че дори не опита.

Глупаво постъпи, мислеше тя сега. Само идиотско усложнение. Как ще прави изложба в Ирландия през есента, когато щеше да е на хиляди километри, зад бюрото си дотогава?

„Но това ли всъщност желаеш?“ — дочу тънко гласче вътре в себе си. Възневидя го, вдигна рамене и свъси вежди.

— Изглеждаш гневна като оса — отбеляза Алис.

Бе застанала на портата на сина си и Шанън я видя в момента, когато вдигна глава.

— О, просто… — С усилие отпусна раменете. — Повтарях си един разговор и се чудех къде загубих контрол.

— Винаги ми става ясно едва при повторението — съгласи се възрастната жена. — Защо не влезеш? — Отвори портата по-широко, понеже тя се колебаеше. — Семейството ми се разбяга насам-натам. Ще се радвам на компанията ти.

— Изненадвате ме — възкликна Шанън. — Мислех, че ще предпочетете да се насладите на няколко минути спокойствие и тишина.

— Както казваше майка ми — ще разполагаш с цялото спокойствие на света, когато те заровят в земята. Тъкмо оглеждах портата на Мърфи. Добре я е направил.

— Той всичко прави добре.

Не много уверена как да се държи, Шанън я последва и се настани в люлеещия се стол на верандата.

— Така е. Не се захваща с нищо, освен ако няма да го свърши докрай, и то както трябва. Като дете ми се струваше, че ужасно се бави да свърши едно или друго, което исках от него и тъкмо да го шляпна, той ме поглежда усмихнат, и ми обяснява, че обмисля как е най-добре да стане.

— Това е съвсем в негов стил. А къде е той?

— Заедно със съпруга ми оглеждат някаква машинария отзад. Моят Колин умира да се преструва, че знае всичко за селскостопанския труд и разбира от машини.

Шанън се усмихна.

— И баща ми се казваше Колин.

— Защо говориш в минало време? Починал ли е?

— Миналата година. През лятото.

— А майка ти си е отишла тази пролет. — Алис посегна и я хвана за ръката. — Това е бреме, което само живите понасят.

Тя се залюля на стола и Шанън стори същото. Известно време се чуваше само поскърцването на столовете.

— Хареса ли ти вечеринката?

Този път въпросът накара страните на младата жена да порозовеят.

— Да. Никога не съм била на подобно събиране.

— Липсват ми откакто се преместихме да живеем в Корк. В града не стават истински вечеринки.

— Съпругът ви е лекар там, нали?

— Да. Добър лекар е. И да ти кажа истината, когато се преместихме там с него, мислех, че съм умряла и съм попаднала в Рая. Вече не ставах в зори за кравите, не се тревожех дали реколтата ще е добра, дали тракторът няма да се развали. — Замълча и се загледа в долината пред тях. — Но на част от мен този начин на живот продължава да й липсва. Дори с всичките тревоги.

— Можете да се върнете, когато съпругът ви се пенсионира.

— Не. Колин е градски човек. Ти трябва да ги разбираш тези неща, като живееш в Ню Йорк.

— Да. — Но и тя се загледа в долината и в далечните хълмове. — Обичам тълпата и вечната забързаност. Шумът… Нужни ми бяха дни, за да привикна с тишината тук, с просторите…

— Мърфи обича простора и да чувства своята земя под краката си.

Шанън се извърна и забеляза, че Алис я изучава.

— Знам. Струва ми се, че не съм срещала човек така здраво пуснал корени.

— А ти пуснала ли си корени, Шанън?

— В Ню Йорк се чувствам удобно — отвърна предпазливо. — Като дете родителите ми често се местеха от град в град, така че нямам корени в този смисъл, който влагате тук.

Алис кимна.

— Една майка винаги разбира децата си, независимо колко са пораснали. Мърфи е влюбен в теб.

— Госпожо Бренън. — Шанън вдигна ръце, но после ги отпусна. Какво можеше да каже?

— Питаш се: „Какво иска да направя тази жена? Как да й отговоря на нещо, което дори не е въпрос“? — Нещо като усмивка се появи на устните на Алис. — Ти не ме познаваш, както и аз теб, така че не мога да те погледна в очите и да разбера какво изпитваш към сина ми и какво възнамеряваш да правиш. Но че има чувства е ясно. Ала познавам Мърфи. Ти не си жена, която бих избрала за него, но мъжът сам прави своя избор. — Погледна към младата жена и прихна. — Сега пък взех, че те обидих.

— Не — възрази Шанън сковано, защото наистина бе засегната. — Имате пълното право да говорите, каквото мислите.

— Това и правя. — Все така усмихната, тя отново се залюля. — Но не се изразих съвсем правилно. Известно време си мислех, че ще се съберат с Маги. Колкото и да обичам това момиче, възможността ме ужасяваше. За една година щяха да стигнат до убийство.

Въпреки целия си здрав разум Шанън изпита известна ревност.

— Мърфи и Маги?

— О, така само ми се стори за известно време. Но нищо сериозно не се оказа. След това реших, че ще е Бриана. Ето, казах си аз, жена за него. Ще му изгради здраво семейство.

— Мърфи и Бри — повтори Шанън през стиснати зъби. — Вероятно не я е подминал.

— О, не подминава винаги жените, но не е посягал на Бри. Обича я, както обича Маги. Те са му като сестри. Това бяха мои планове: исках да е щастлив. Безпокоях се, разбираш ли, защото бе на двадесет и пет, а продължаваше да не проявява интерес към определено момиче из тукашния край. Все работеше във фермата, свиреше, четеше. Има нужда от семейство, все си повтарях аз, от жена и деца.

Шанън сви рамене, все още раздразнена от мислите, които са минавали през главата на Алис.

— Двадесет и пет е много рано да се жени мъж в наши дни.

— Така е — съгласи се възрастната жена. — В Ирландия мъжете обикновено чакат да станат на повече години. Защото знаят, че веднъж като се врекат, връщане няма. Не приемаме развода тук. Но една майка винаги иска синът й да е щастлив. Когато стана на двадесет и пет, го извиках и сериозно му наговорих какво ми е на сърцето. Напомних му, че един мъж не бива да живее сам, да се изтощава така от работа, а вечер, като се върне, никой да не го чака. Подхвърлих, че дъщерята на О’Мейли го харесва и е доста хубавичка.

Усмивката на Алис изчезна, когато отново погледна Шанън.

— Той се съгласи с мен, но когато започнах да настоявам да се замисли по-сериозно, да планира бъдещето си, поклати глава, взе ръцете ми и като ме погледна в очите, каза: „Мамо, няма да взема Нел О’Мейли. Знам коя е за мен. Виждал съм я“. — Очите й потъмняха от чувство, което младата жена не успя да проумее. — Останах доволна и го попитах коя е. Той ми отвърна, че му предстои да я срещне от плът и кръв. Но повтори, че я знае и че я е виждал в момчешките си сънища. Само чакал да се появи.

Шанън усети как гърлото й пресъхва, преглътна и едва успя да изрече с равен тон:

— Мърфи има склонност към романтика.

— Права си. Но аз съм наясно кога момчето ми фантазира и кога знае точно какво говори. Винаги ми е казвал истината. И пак ми я каза, когато ми се обади преди време да сподели, че тя е дошла.

— Не е така! Въобще не може да е така!

— Трудно е да се отсъди. Ти си пленила сърцето му, Шанън Бодайн. Единствено те моля да внимаваш, много да внимаваш. Ако откриеш, че не го искаш, просто бъди много внимателна, когато му го кажеш.

— Не желая да го наранявам.

— О, дете! Знам. Той никога не би избрал зла жена. Съжалявам, че те натъжих.

Шанън само поклати глава.

— Нужно ви бе да го изговорите. А и на мен ми бе нужно да го чуя. Ще се постарая да изясним нещата помежду си.

— Скъпа — Алис почти се засмя и хвана ръката й, — ти ще се постараеш, но той отново ще обърка всичко. Не мисли, че казах всичко това, за да прехвърля бремето изцяло върху теб. То е общо за двама ви. Каквото и да се случи между вас — радост или мъка — ще е причинено и от двама ви. Ако майка ти бе тук щеше да увещава Мърфи добре да се грижи за теб.

— Най-вероятно. — Напрежението й леко отслабна. — Най-вероятно така щеше да постъпи. Той е истински късметлия, че сте му майка, госпожо Бренън.

— Това му повтарям и аз. Хайде да отидем да видим дали дъщерите ми са приготвили агнето.

— Трябва да се прибирам.

Алис се надигна и хвана Шанън за ръката.

— Нали не възразяваш да обядваш с нас? Мърфи ще се радва. А и аз.

Отвори входната врата, отстъпи и направи път на гостенката да влезе.