Нора Робъртс
Родена в грях (12)

Единадесета глава

Шанън не смяташе да се отказва от ходенето до Каменния кръг. Просто се успа. А и да бе сънувала нещо, мина й през ума, докато закусваше с пресни кифлички и кафе, никак не бе изненадващо.

Крем и приказна легенда преди лягане обясняваха неспокойната нощ.

Въпреки това яснотата на всичко я тормозеше. Насаме признаваше, че сякаш участва в съня, а не просто го съзерцава. Усещаше грубото одеяло да жули гърба й, гъделичкането на тревите, тежестта на мъжкото тяло върху нейното. В нейното.

Беше сънувала как се люби с мъж, а лицето му беше като на Мърфи, но същевременно не приличаше съвсем на него. Бяха в Каменния кръг, а звездите и луната ги огряваха. Бе усетила топлия му дъх върху бузата си. Ръцете й познаваха мускулите му. И знаеше, дори в момента, когато тялото й стигна до финалната тръпка, че това ще е за последен път.

Болеше я от това и сега, вече будна, сълзите пареха под клепачите й.

Отново отпи от кафето. Наложително е да излезе от това състояние, иначе трябва да се присъедини към опашката на познатите си пред кабинета на психоаналитика.

Шумът при задната врата я изтръгна от мислите й и каквато и да бе причината, Шанън бе благодарна за разсейването.

Беше благодарна, но не и доволна, когато видя Маги.

— Добре де, нали те пускам вътре? — караше се тя на Кон. — Не се бутай!

Кучето връхлетя през отворената врата и се настани под масата с многострадална въздишка.

— Не се съмнявам, че ще ти се зарадват — продължи да бъбри Маги, но в следващия миг, когато съзря Шанън сама до масата, усмивката й поохладня. — Добро утро. Донесох малко боровинки за Бри.

— Наложи й се да излезе. Грей работи горе.

— Ще ги оставя. — Маги сложи боровинките в хладилника. — Добре ли прекара с Мърфи?

— Колко бързо се разпространяват новините. — Не успя да прикрие раздразнението си. — Изненадана съм, че не знаеш с какво ме е гощавал.

— Най-вероятно с пиле. Бива го да ги пече, не че му е навик да готви за жени — отвърна й Маги с лека усмивка. Свали плетената си шапка и я напъха в джоба си. — Но май те е харесал, а?

— Бих казала, че това е наша работа.

— А аз бих казала, че грешиш. Внимавай какво правиш с него!

— Не ме интересуват предупрежденията ти, нито гадното ти отношение!

Сестра й отметна глава с жест, показващ много повече презрение, отколкото любопитство:

— А от какво точно се интересуваш, Шанън Бодайн? Забавно ти е да завъртиш главата на някой мъж, така ли? Такъв, с когото искаш да си поиграеш. За теб това сигурно е естествено.

Заслепена от гняв, Шанън скочи на крака.

— Дяволите да те вземат! Нямаш право да хвърляш камъни в градината на майка ми!

— Права си. — На Маги й идеше да си прехапе езика заради изречените думи, та добави: — Извини ме.

— Защо да го правя? Говориш също като майка си.

Младата жена само примигна.

— Не можеше да си по-точна. Наистина говорех като нея и никак не бях права. Затова още веднъж — извинявай за това, но не и за останалото.

За да се успокои или поне да се опита, започна да приготвя чай.

— Но искам да те попитам и ми се ще да си откровена, тъй като сме само двете, дали не си мислила подобни неща за баща ми, каквито аз току-що изрекох за майка ти.

Дискретният въпрос изненада Шанън.

— Дори и да е така, прекалено съм възпитана, за да го изрека на глас.

— Според мен възпитанието и лицемерието често вървят ръка за ръка. — Доволна от изсумтяването, което изтръгна от нея, Маги се пресегна да вземе кутията с чай. — Затова хайде да се откажем и от едното, и от другото между нас. Обстоятелствата са се стекли така, че в жилите ни тече обща кръв — факт, който не ни радва особено. Ти не си мека жена, доколкото преценявам. И аз не съм. Но Бриана е.

— Значи се готвиш да я браниш и от мен?

— Ако се наложи. Само да нараниш някого от моите близки — няма да те оставя на мира. — С решително изражение тя се обърна към Шанън. — Разбери ме правилно: ясно е като бял ден, че Бриана вече си е отворила сърцето за теб, а ако Мърфи не го е сторил — то ще го направи в най-скоро време.

— А ти вече си затворила не само сърцето, но и ума си за мен?

— Ти не си ли сторила същото? — Пристъпи към масата и се опря на нея. — Не пристигна ли тук със студено сърце и предварително взето решение как ще се държиш? Не те интересува колко е страдал татко. Мислиш единствено за себе си. Какво те интересува, че той никога не е имал възможност да се наслади на щастието. Лишен е бил…

Изведнъж пред очите й причерня. Както ругаеше, тя се облегна на масата, за да не се строполи на земята. Още докато залиташе, Шанън скочи и я хвана за раменете.

— Седни, за бога!

— Нищо ми няма.

— Как ли пък не! — Маги бе бледа като смъртник, а очите й бяха притворени. — Направо си готова за следващия рунд срещу мен.

Маги безропотно се настани на стола, без дори да протестира, когато тя натисна главата й между коленете и нареди:

— Дишай дълбоко! По дяволите! — Неловко я потупа по рамото и се зачуди какво да предприеме. — Ще повикам Грей. Той ще позвъни на доктора.

— Нямам нужда от доктор. — Като се стараеше да се пребори с премаляването, Маги несъзнателно потърси ръката на Шанън. — Не бива да се безпокоиш. От бременността е. Същото беше и през първите седмици с Лиам.

Все още разтреперана и отвратена от себе си, Маги се облегна назад. Знаеше какво следва и остана с плътно затворени очи, без да престава да диша бавно и дълбоко. Очите й се отвориха учудено, когато усети хладната кърпа на челото.

— Благодаря.

— Пийни малко вода. — Шанън се надяваше, че постъпва правилно и сложи чашата в ръцете й. — Все още си бледа като платно.

— Преминава. Просто по този начин природата ти напомня какви по-лоши работи те чакат през следващите девет месеца.

— Много забавно — отбеляза Шанън и също седна, но не откъсваше очи от лицето на Маги. — Защо ще раждаш второ дете?

— Предизвикателствата ми допадат. А и искам още деца… Което е изненадващо за мен, защото дори не подозирах колко силно желая първото. Това всъщност е приключение: виенето на свят, гаденето, надебеляването като шопар.

— Мога да си представя. Цветът ти започва да се възвръща.

— Тогава престани да ме зяпаш, сякаш ще ми поникнат криле. — Свали кърпата от челото и я постави на масата помежду им. — Благодаря.

Успокоена, Шанън се облегна назад.

— Няма за какво.

— Докато сме на тази тема — Маги нервно си играеше с кърпата, — бих се радвала да не споменаваш пред Бри или пред някой друг за това дребно… неразположение. Тя ще започне да се суети, Роуган — да се грижи за мен…

— А ти предпочиташ да защитаваш, отколкото теб да те защитават?

— Нещо такова.

Шанън замислено забарабани по масата. И двете бяха пресекли някаква невидима бариера, без да си дават сметка. Може би тя трябваше да предприеме следващата стъпка?

— Искаш да премълча за случилото се, така ли?

— Да.

— Срещу какво?

Маги учудено примигна.

— Срещу какво ли?

— Да го наречем услуга за услуга.

Сестра й свъси вежди и кимна:

— Бихме могли да се договорим. Каква услуга желаеш?

— Искам да видя къде работиш.

— Къде работя? — Гласът и очите й бяха пълни с подозрение. — Да влезеш в стъкларската ми работилница?

Шанън реши, че нищо не можеше да й се стори по-удовлетворително.

— Чувала съм, че ненавиждаш хора да влизат в работилницата ти, да разглеждат, да задават въпроси. Искам да направя точно това. — Стана и отнесе чашата си на мивката. — Иначе не е изключено да ми се изплъзне от езика как почти си припаднала в кухнята…

— Не съм припадала. На човек дори не може малко да му причернее — мърмореше тя, докато се надигаше от масата. — Предполага се, че хората ще са внимателни към бременна жена. Хайде, тръгвай.

Недоволна, тя измъкна плетената си шапка от джоба и я нахлузи на главата.

— Мислех, че ще отидем с колата.

— Съвсем по американски — сряза я Маги с отвращение. — Ще отидем пеша.

— Чудесно. — Грабна якето на Мърфи от закачалката и я последва. — Къде е Лиам? — попита, докато прекосяваха моравата зад къщата.

— С баща си. Роуган реши, че е по-добре да си полежа днес сутринта, и го взе със себе си за няколко часа.

— Бих искала да видя тукашната галерия на „Уърлдуайд“. Ходила съм в нюйоркския клон.

— Тази не е толкова помпозна. Целта на Роуган бе да я направи по-скоро като дом на изкуството, а не изложбена зала. Излагаме само ирландски художници и занаятчии. Открихме я едва преди година и вече я превърна в онова, което възнамеряваше. Той успява във всичко, с което се захване…

Ловко се прехвърли през първата ограда по пътя им.

— Отдавна ли сте женени?

— Скоро ще станат две години. И това бе едно от нещата, което реши да постигне. — Сети се как му се бе съпротивлявала през цялото време и неволно се усмихна. — Ти мислиш ли да се омъжваш? Чака ли те някой?

— Не. — В този момент дочу шум от трактор и зърна Мърфи в отдалечената нива. — Отдала съм се на кариерата си.

— Разбирам те. — Маги вдигна ръка и махна на Мърфи. — Тръгнал е да реже торф. Денят е чудесен за това, а той предпочита торфа пред въглищата и дървата.

„Боже — помисли си Шанън, — колко добре изглежда, докато прекосява земята си, а слънцето го огрява.“

— Сам ли ще го прави?

— Не. Ще има помощници. Човек рядко реже сам торф. А и мнозина не се занимават с това вече, защото отнема време и усилия. — Маги се поспря и се огледа наоколо. — Реколтата му ще е страхотна тази година. След като баща му почина, вложи всичките си сили в това място. Накара го да цъфти точно както правеше баща му и както моят никога нямаше да постигне. — Продължиха да вървят и тя хвърли кос поглед на Шанън, преди да добави: — Тези земи някога са принадлежали на рода Конканън.

— Мърфи спомена, че ги е купил. — Преминаха и през следващата ограда. Вече бяха близо до къщата и тя видя пилета да се разхождат из двора. — Това и преди ли е било ваша къща?

— Да, но не и в спомените ми. Израснахме в „Блакторн“. Преди няколко поколения родовете Конканън и Мълдун са били свързани. Имало е братя, които наследили всичките земи тук и ги поделили помежду си. Единият и едно семе да засее, на пролет пониквало. А на другия нивите били пълни само с камъни. Но пък и разправят, че пиел повече, отколкото орял. Ревнували се и се дебнели, а съпругите им не си разменяли и думичка, даже да се срещнели лице в лице.

— Много приятно — отбеляза Шанън.

— Един прекрасен ден братът, който предпочитал бирата пред торовете, изчезнал и никой повече не го видял. Първият наследил всичко. Позволил на снаха си и децата да останат в къщурката, която сега е моя. Според хората го е сторил от чувство за вина — подозирали го в убийството на брат му.

— Убил го е? — погледна я изненадано. — Като Каин и Авел ли?

— Нещо подобно, само дето братът убиец наследил градината, вместо да бъде прогонен от нея. Братята се казвали Конканън. След време една от дъщерите на изчезналия брат се омъжила за човек от рода Мълдун. Чичо й дал на нея и съпруга й парче земя и те добре го стопанисвали. С годините всичко се преобърнало: земите станали собственост на рода Мълдун, а Конканън разполагали само с нивите по края.

— И ти не се разстройваш от това?

— Защо да се разстройвам? Справедливо е. А и дори да не е, дори онзи изчезнал брат да се е удавил в тресавището, Мърфи обича земята, така както татко никога не я обикна. Пристигахме. Ето кое е мое.

— Къщурката е чудесна.

Наистина беше чудесна, реши Шанън, като я разгледа по-внимателно. Не бе точно къщурка, тъй като хубавите камъни, характерни за района, изграждаха втори етаж. Причудливи на вид, допълнително прибавени помещения й придаваха нещо артистично. А вратата бе тъмнопурпурна.

— Прибавихме към основната постройка, за да има кабинет за Роуган. А после и място за Лиам. — Маги поклати глава. — А и Роуган настоя да има още една-две стаи. Още тогава е планирал да има повече деца, изедника, макар да не се досетих навремето.

— Но, изглежда, сега нямаш нищо против да му угодиш.

— О, Роуган обожава семейството. Вероятно, защото е бил единствено дете. А открих, че и аз изпитвам същото. Харесва ми и се гордея да съм майка. Странно как един човек е в състояние да промени живота ти.

— Не си давах сметка колко го обичаш — отбеляза Шанън тихичко. — Едновременно с това си толкова независима.

— Какво общо има едното с другото? — попита сестра й и спря пред каменната постройка, нейното светилище. — Хайде да свършим тази работа. Но помни, че не сме се договаряли да пипаш каквото и да било!

— Какво стана с прочутото ирландско гостоприемство?

— Изчезна! — ухили й се тя и отвори вратата.

Горещината изненада Шанън. Разбра и откъде идва боботенето, което започна да чува още докато бяха в нивата. Пещта бе запалена. Като видя това, изпита вина, че е откъснала Маги от работата й.

— Извинявай. Не знаех, че ще преча.

— Нямам спешни поръчки.

Чувството й за вина почти веднага бе сменено от възхищение. Пейки, маси и плотове бяха осеяни с инструменти. Наоколо имаше разхвърляни листа, скици, започнати произведения. По земята се виждаха големи кофи с вода или пясък. В единия край на ателието имаше дълги метални пръчки.

— Това ли са лулите за духане на стъкло?

— С края им събираш разтопеното стъкло от пещта и ги използваш да надуеш стъклото. — Маги вдигна една. — Откъсваш го с клещи.

Шанън гледаше възхитена.

— И ти правиш каквото си поискаш със стъклото?

— Правиш онова, което чувстваш. Налага се втори път да загребеш от разтопеното стъкло. Доста време прекарвам или седнала на стола, или в безкрайни разходки между него и пещта. Лулата трябва непрекъснато да се движи, да се съпротивляваш на земното притегляне, да го използваш. — Наклони глава. — Искаш ли да опиташ?

Прекалено впечатлена, за да се изненада от поканата, тя кимна:

— И още как.

— Ще ти покажа нещо по-простичко — реши Маги и започна да подрежда инструментите. — Какво ще кажеш за топка, сплескана от едната страна, която да служи като преспапие?

След малко на ръцете на Шанън бяха надянати дебели ръкавици и тя хвана лулата. Следвайки инструкциите, потопи края й в разтопеното стъкло.

— Не загребвай така лакомо — смъмри я Маги. — Нужно е време.

И сила, откри Шанън. Не беше работа за немощен човек. Пот се стичаше по гърба й, но заета да наблюдава балона в другия край на лулата, тя не я усети.

— Успях!

— Още не. — Насочи ръцете й, за да й покаже как да вземе още от разтопеното стъкло, да го заглади върху мрамора, да го спои с първото. Докато работеха, двете се забавляваха.

— Чудесно е! — Възторжена като дете, Шанън гледаше усмихната стъклената топка. — И виж само какви цветове плуват вътре!

— Няма смисъл да се прави нещо грозно. Ще използваш това, за да сплескаш дъното. Внимавай… А така… Имаш сръчни ръце. А сега с клещите рязко удари тук…

Шанън примигна, когато топката се откъсна от тръбата.

— А сега — обратно в пещта — нареди Маги вече нетърпеливо. — Точно така. Не бързай.

Когато топката бе оставена в пещта, тя затвори вратата и нагласи часовника.

— Чудесно беше!

— Добре се справи. — Маги се наведе към малкия хладилник и извади две студени безалкохолни. — Не си с две леви ръце, нито си глупава.

— Благодаря — сухо отвърна Шанън. Отпи и продължи: — Това, че ми показа как да го направя, не влизаше в споразумението.

Маги се усмихна:

— Значи си ми длъжница.

— Очевидно. — Небрежно прелисти скиците, разхвърлени по пейката. — Тези са чудесни. Видях някои от рисунките и скиците ти в Ню Йорк.

— Аз не съм художник. Но Роуган не пропуска всичко да превърне в бизнес и затова подбира от тях и ги излага.

— Не мога да отрека, наистина произведенията ти от стъкло са далеч по-добри от рисунките ти.

Маги едва не се задави:

— Така ли?

— Да. Но Роуган има отличен вкус и набито око и съм сигурна, че подбира най-доброто.

— Определено. Но ти си художничка, нали? Убедена съм, че е нужен страхотен талант, за да рисуваш реклами.

Усетила предизвикателството, Шанън остави питието си.

— Ти да не мислиш, че рисуваш по-добре от мен?

— Аз не съм виждала нищо твое.

Грабна един от въглените за рисуване. Повече време й отне да намери чист лист хартия. Маги се облегна небрежно на пейката, а тя се захвана за работа.

Движена от раздразнение, започна със смели щрихи. Постепенно рисуването я успокои и й достави удоволствие.

— Та това е Лиам! — Гласът на Маги бе мек като масло, като съзря да се очертава лицето на сина й. Шанън го рисуваше до раменете, стараеше се да придаде дяволитото изражение около очите и устата му. Косите му бяха разчорлени, а устните закачливо се усмихваха.

— Все прилича на човече, което току-що е направило пакост или всеки момент ще я стори — обясни художничката, докато нанасяше полусенките.

— Такъв е милият ми малък Лиам. Много добре си го уловила, Шанън.

Изплашена от промяната в гласа й Шанън я погледна:

— Нали няма да се разплачеш? Моля те!

— От хормоните е — обясни Маги и подсмръкна. — А сега вероятно трябва да призная, че рисуваш по-добре от мен.

— Приемам заключението ти. — Постави инициалите си в долния ъгъл и внимателно откъсна листа. — Равностойна замяна — определи тя, като й подаде рисунката.

— Не е. Отново нарушихме равновесието. Сега аз съм ти длъжница.

Шанън взе парцал, за да избърше пръстите си.

— Разкажи ми за Том Конканън.

Не знаеше откъде се породи тази потребност и остана не по-малко изненадана от Маги, че поиска точно това. Известно време мълчаха.

— Ела вкъщи. — Тонът на Маги бе станал нежен, както и ръката, която сложи върху рамото й. — Ще пием чай и ще поговорим.

 

 

Бриана ги завари в къщурката, когато влезе в кухнята на Маги с Кейла и с кошница домашен хляб.

— О, Шанън, не знаех, че си тук. — Почти не вярваше на очите си: сестра им седеше в кухнята, а Маги приготвяше чая. — Донесох… Донесох ти хляб, Маги.

— Благодаря. Защо не си нарежем малко. Умирам от глад.

— Нямах намерение да се заседявам…

— Ще се наложи. Нека Кейла поспи в количката, Бри.

— Добре.

Усетила напрежението в стаята, тя се подчини: остави хляба и отиде да сложи бебето в количката.

— Опасява се да не се нахвърлим една върху друга — обясни Маги. — Бри никак не обича кавгите.

— Много е нежна.

— Да. Освен ако не я настъпиш, където не трябва. Тогава става свирепа. Оказва се дори по-свирепа, защото човек не го очаква от нея. Тя именно откри писмата на майка ти. Той ги държал на тавана. В кутия, където прибираше скъпи за него неща. Не я отворихме дълго след смъртта му. — Донесе чайника на масата и седна. — Трудно ни беше, а и майка ни тогава живееше с Бри в една къща. За да има мира, Бри не споменаваше често за татко.

— Наистина ли толкова лоши бяха взаимоотношенията между родителите ви?

— Не можеш да си го представиш. Срещнали се не в първа младост. Водела ги страстта. Макар той веднъж да спомена, че в началото е имало любов помежду им.

— Маги? — долетя колебливият глас на Бриана от прага.

— Влизай и сядай. Тя иска да поговорим за татко.

Бриана влезе и за миг стисна лекичко Шанън за рамото — било за подкрепа, било от благодарност, преди да се присъедини към тях.

— Сигурно ти е трудно, Шанън.

— Трябва да приключим с този въпрос. А аз все отбягвам. — Вдигна очи и внимателно огледа сестрите си. — Искам да разберете, че аз смятам друг за свой баща.

— Според мен жена, която е имала двама бащи, е щастлива — обади се Маги. — И при това и двамата са я обичали. — Когато Шанън поклати глава, тя продължи: — Той беше любящ човек. И щедър. На моменти дори прекаляваше с щедростта си. А като баща бе грижовен, търпелив и много забавен. Не бе умен или преуспяващ, а и често оставяше работата наполовина.

— Винаги беше при теб, ако се нуждаеш от утеха — припомни си Бриана. — Непрекъснато мечтаеше; невероятни мечти и планове, но все безполезни. Все беше на прага да натрупа състояние, но умря по-богат на приятели, отколкото на пари. Помниш ли, Маги, когато реши да отглежда зайци заради кожите?

— Да. Построи зайчарник и купи двойка от онези белите с дълга козина. Майка беше бясна заради похарчените пари. А и заради цялото начинание — добави Маги развеселена.

Бриана също се усмихна и наля чай.

— Много скоро се увеличиха, а на него сърце не му даваше да ги продаде, за да ги одерат. Двете с Маги избухвахме в плач, като си представяхме как ще убият горките същества.

— Затова една нощ — продължи Маги историята, — тримата се измъкнахме и ги пуснахме. Смяхме се като луди, когато цялото заешко семейство запраши към нивите. — Въздъхна и пое чашата с чай. — Нямаше нито сърце, нито ум за бизнес. Но пишеше поезия. Нищо особено, бели стихове. Все се тюхкаше, че не му достигат думите.

Бриана сви устни.

— Не беше щастлив човек. Стараеше се да бъде, трудеше се усилено, за да осигури Маги и мен, но никак не му се удаваше. Къщата беше пълна с омраза и гняв, а както открихме по-късно — тъгата му бе много по-дълбока, отколкото подозирахме. Имаше своята гордост. И как се гордееше с теб, Маги!

— И с двете ни се гордееше. Ужасно се скара с майка, за да успее да ме изпрати да уча във Венеция. А извоюваното за мен го заплатиха Бриана и той.

— Не е вярно…

— Така беше — прекъсна я Маги. — Всички го знаем. Докато ме нямаше, тя разчиташе единствено на теб да се грижиш за къщата, за нея, за всичко.

— Приятно ми беше да го правя.

— Щеше да ти подари луната, ако имаше възможност. — Хвана ръката на Бриана. — Ти бе неговата роза. Каза ми го в деня, когато почина.

— Как почина? — попита Шанън. Трудно й бе да си представи всичко, но в съзнанието й започна да се изгражда образ на мъж от плът и кръв, с недостатъците и добродетелите си. — Болен ли беше?

— Да, но не сме знаели. — Споменът за онзи ден бе болезнен за Маги. — Отидох да го търся в кръчмата на О’Мейли. Току-що бях продала първата си творба в Енис. Отпразнувахме събитието. Денят беше забележителен и за двама ни. Беше студено и се канеше да вали, но той ме помоли да се разходим с камионетката. Отидохме до скалите при Луп Хед, както често правеше.

— Луп Хед? — повтори Шанън и сърцето й се сви.

— Беше любимото му място — обясни Маги. — Обичаше да стои на скалите и да гледа през океана към Америка.

Не, помисли си Шанън, не е гледал към страната, а към един човек в нея.

— Мама ми е казвала, че там, при скалите на Луп Хед са се срещнали — прошепна тя.

— О! — Бриана сплете пръсти. — Клетият татко. Вероятно всеки път, когато е ходил там, я е виждал.

— Умря с нейното име на устата — продължи Маги, която не се притесняваше от стичащите се по лицето й сълзи и продължи: — Беше студено, ужасно студено и ветровито. Питах го защо е останал при нас през всичките тези изпълнени с тъга и мъка години. Той се опита да ми обясни, че дали семейството е добро или лошо, зависи от двама души. Не желаех да го слушам. И се чудех дали е имало някой друг в живота му. Каза ми, че е обичал една жена, но било невъзможно да бъде с нея. — С мъка си пое дъх и продължи: — Залитна, цветът на лицето му се промени. Болката го повали, а аз бях така изплашена. Опитах се да го вдигна, пищях. Искаше свещеник, но бяхме само двамата там в дъжда. Повтаряше ми да съм силна, да не се отказвам от мечтите си. Не успявах да го предпазя от дъжда. Изрече името ми, след това каза „Аманда“ и умря. — Тя рязко се надигна и излезе от стаята.

— Боли я — промърмори Бриана. — Нямало е кой да й помогне. Сама е качила татко в камионетката, за да го докара тук. Трябва да отида при нея.

— Не, позволи ми аз да отида.

Без да дочака съгласието й, Шанън стана и отиде в другата стая. Сестра й се взираше през прозореца.

— Бях сама с майка си, когато изпадна в кома, от която не се събуди. — Водена от сърцето си, тя пристъпи напред и хвана рамото на Маги. — Не бяхме на края на света, слънцето светеше. Тя всъщност бе още жива. Но знаех, че съм я загубила. И нямаше кой да ми помогне.

Маги мълчаливо хвана ръката й.

— Същия ден ми бе разкрила… коя съм. Разказа ми за себе си и за Том Конканън. Бях ядосана, наранена и й наговорих думи, които не мога да върна обратно. Знам, че обичаше баща ми. Обичаше Колин Бодайн. Но знам също, че мислеше за нейния Томи, когато ме напусна.

— Трябва ли да ги виним? — попита Маги тихичко.

— Представа нямам. Още се чувствам ядосана и наранена. И най-вече: не знам коя съм. Предполагаше се, че приличам на баща си. — Гласът й изневери и едва успя да продължи: — Човекът, който двете с Бри описвате, ми е напълно непознат и не съм сигурна дали изпитвам нещо към него.

— Разбирам гнева ти. И аз изпитах същото. А и поради различни причини ми е ясно какво е да не си сигурен кой си всъщност и какво действително представляваш.

— Той не би искал от теб да дадеш повече, отколкото можеш, Шанън — обади се току-що влязлата при тях Бриана. — Никога не е искал подобно нещо от никого. — Прегърна я през рамо и трите застанаха заедно, загледани навън. — Кръвта ни свързва в едно семейство. От нас зависи да се свържем и със сърцата си.