Джеймс Хадли Чейс
Чаровна стръв (8)

Осма глава

Седях и размишлявах, късчетата на мозайката бавно се подреждаха в главата ми.

Богатият и известен писател Ръс Хамел се среща в Рим с Нанси (Лучия Пофери) и бързо се влюбва в нея. Той няма представа, че тази жена е търсена за две предумишлени убийства. Боядисала косата си черна и скрила очите си зад слънчеви очила, Нанси временно успява да се измъкне от полицията, но ясно съзнава, че кръгът около нея се стяга.

Хамел предлага брак. Тя приема веднага, въпреки че е омъжена за Пофери. Знае, че само по този начин може да се измъкне от Италия.

Пофери също е търсен от полицията, но продължава да набира средства за терористичната организация. Изведнъж му се открива шанса да получи цялото богатство на Хамел за своите цели — единственото условие за това е Нанси да овдовее. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Неизвестно как успява да се добере до Съединените щати и тук Нанси му осигурява скривалището на пиратското островче. Вече знае, че Хамел е импотентен.

Двойката проявява необходимото търпение. Задвижват планираната операция с цели шест седмици закъснение. Искали са Хамел да довърши новата книга и да прибере милионите, които му се предлагат в аванс. Книгата е завършена и те започват да действат.

Нанси знае, че не може да прекара Пофери през бариерата. Терористът намира начин да се измъкне от „Аламеда“ с хвърлянето на димката, скача в багажника на ферарито и преминава без проблеми покрай поста на О’Флагърти.

Така полицията ще разследва „самоубийството“ на Хамел, без да допуска намесата на външни хора. Нанси е била през цялото време на яхтата, Уошингтън Смит и съпругата му са извън всякакво подозрение. Остава самоубийство и нищо друго.

Но аз вече знаех, че Нанси е вмъкнала Пофери в къщата и бях сигурен, че италианецът е застрелял Хамел, а след това е инсценирал самоубийство.

Рязко подскочих.

От всичко това следваше, че Пофери е някъде в имението на Хамел и сега, в този момент! Не може да се измъкне от Парадайс Ларго без помощта на Нанси, а тя трябва да отговаря на въпросите на полицаите!

Какво да правя? Да се обадя на ченгетата и да им кажа, че Пофери се крие в къщата? А после?

Я си стой настрана от тая работа, момчето ми! Почнеш ли да пееш, неприятностите ще бъдат сериозни, много сериозни! Стой си настрана и си трай!

Легнах си. В продължение на десетина минути се питах какво прави в момента Пофери, какво прави Нанси, как действа полицията… Не успях да си отговоря и заспах.

Телефонът ме събуди точно в 10.23. Протегнах се през широкото легло и докопах слушалката.

— Барт! — истеричният глас на Бърта отново се опита да ми спука тъпанчето.

— Здрасти, любима — поздравих я сънливо аз.

— Чете ли вестниците? Хамел се е самоубил!

— Знам.

— Успя ли да говориш с него?

— Мила, за бога…

— Успя ли?

— Не.

Тя издаде звук, който наподобяваше жуженето на затворена в бутилка оса.

— О’кей, Барт. Ти имаше своя шанс, но го пропусна.

— Така е, мила — умърлушено отвърнах аз.

— Обади ми се моят ръкоблудец — осведоми ме тя. — Иска да се оженим.

Замръзнах.

— А ти искаш ли, любима?

— Защо да не искам? — отвърна тя. — Той има прекрасна яхта, огромен мезонет, купища слуги и тлъста банкова сметка!

— Я си помисли! — окончателно се разсъних аз. — Нима искаш цял живот да въртиш задник пред някакъв чекиджия?

— За тази яхта, за този мезонет и за тези мангизи в банката бих вършила много повече неща от простото въртене на задника! — отсече тя. — Предполагам, че и ти би сторил същото.

— Може би си права — въздъхнах аз. — Добре, омъжи се за него. Пожелавам ти щастие.

— Възнамерявам да бъда вярна съпруга, Барт — осведоми ме тя. — Обаждам се да ти кажа сбогом завинаги. Не можеш да се оплачеш, че не съм ти дала шанс. — После затвори.

Отпуснах се обратно на възглавницата и зачаках пристъпите на отчаянието. Но те нещо се забавиха и прекрасното ми мозъче отново защрака. Светът е пълен с красиви куклички. Разнообразието е солта на живота — нова мадама положително означава и нови вълнения. Спомних си за „вярната съпруга“ Бърта и прихнах. Това беше сентенцията на деня!

После отново заспах.

 

 

Вечерях късно, после взех „Парадайс сити Херълд“ и прочетох некролога на Хамел. Новината беше на първа страница, никъде не се споменаваше за предсмъртно писмо. Вероятно Мел Палмър е успял да го покрие. Правеха се мъгляви предположения за преумората на големия писател, за обзелата го дълбока депресия. Съпругата му беше припаднала, нещата бяха поети изцяло от Палмър. Появил се при бариерата и дал пресконференция на глутницата нетърпеливи репортери и телевизионни екипи. Представих си какъв купон е било всичко това за Майк О’Флагърти! Палмър казал само няколко изречения и предупредил, че госпожа Хамел няма да дава интервюта.

Целият ресторант говореше за смъртта на Хамел.

Настроението беше резюмирано от дебела и гръмогласна мадама, която заяви:

— Човек, който пише такива мръсотии, положително трябва да е луд. По-добре, че пукна!

Прииска ми се да й кажа, че греши. Не го сторих. Мислех си за Хамел. Харесвах този човек, беше ми мъчно за него.

Някъде около 23.20 потеглих към Парадайс Ларго. Спрях пред бариерата и видях, че на затревения банкет са насядали десетина човека, които пушеха и оживено разговаряха. Вестникарските хиени никога не губят надежда!

От будката се появи внушителната фигура на Майк О’Флагърти.

— Хей! — ухилих се аз. — Май се забавляваш чудесно, а?

— Точно така — доволно се усмихна той. — И пиле не може да прехвръкне! Лепски направо го шашнах!

— Браво — похвалих го аз, изчаках вдигането на бариерата и включих на скорост под завистливите погледи на репортерите.

Вратата на имението ми отвори Карл.

— Слава богу, че идваш — въздъхна с облекчение той. — Нашият старец наистина е откачил!

— Е, и?

— Нищо — ухили се той. — Само дето Джарвис се побърка. Сега е твой ред, аз изчезвам!

Изчаках го да си тръгне и влязох в хижата. На масата имаше пакет сандвичи. Запитах се какво ли става оттатък алеята. Дали Палмър още се мотае там?

Джарвис се появи точно когато се заех да разопаковам сандвичите. Целият трепереше.

— Господин Андерсън! Трябва да си поговорим, преди да си легна!

— Нещо не е наред ли?

— Да — въздъхна той и се отпусна на отсрещния стол. — Какъв ден, господи! Дадох приспивателно на господин Хершенхаймер и едва сега подгъвам крак!

Захапах сандвича и попитах:

— Какво става?

— Господин Уошингтън Смит и съпругата му са уволнени!

Не се изненадах, ходът беше съвсем логичен. Смит и жена му са най-голямата заплаха за скрития някъде из къщата Пофери.

— Уволнени ли? — надянах учудената си физиономия аз.

— Да — кимна с нещастен вид Джарвис. — Господин Палмър им заповядал незабавно да напуснат къщата. Никакво предизвестие — просто да си събират багажа и да изчезват! Какъв ужас! След цели петнадесет години безупречна служба! Платили им по една годишна заплата. Господин Палмър обяснил, че такова е желанието на госпожа Хамел. Бил е любезен и доста смутен…

— Лоша работа — рекох.

— Господин Смит ще ми липсва — оплака се Джарвис. — Не мога да си обясня защо постъпват с него така. Къщата винаги е била поддържана в безупречен вид.

— Някакви новини за госпожа Хамел?

Джарвис сви рамене. От изражението на лицето му разбрах, че Нанси Хамел е престанала да се ползва от неговото благоразположение.

— Господин Смит дори не се е сбогувал с нея. Всичко стана толкова бързо!

Избрах си още един сандвич — ситно нарязано месо от раци, объркано с майонеза.

— И кой ще поддържа къщата? — попитах.

— Нямаме представа. Нито господин Смит, нито аз. Господин Палмър обяснил, че докато госпожа Хамел напусне, за къщата ще се грижи Джош Джоунс. Тя е решила да продаде имението веднага след погребението.

— Джош Джоунс ли? — направих се на учуден аз. — Кой е пък този?

— Човекът, който се грижи за яхтата на господин Хамел — отвърна Джарвис и намръщено добави: — Лош негър.

— Палмър още ли е отсреща? — попитах.

— Не, отиде си след посещението на полицията.

Разполагах с достатъчно информация и сега трябваше просто да се отърва от Джарвис. Казах му, че изглежда уморен. После добавих, че ще бъда на негово разположение, ако се нуждае от нещо. Той схвана намека и се оттегли. Дадох му пет минути, после отидох да се покатеря на кичестото дърво.

В дневната на Хамел светеше, но завесите бяха спуснати. Запитах се дали зад тези завеси не се провежда съвещание на италиански език. Двамата Пофери положително вече мислят как ще разпределят наследството на Хамел. Облегнах се на ствола и се приготвих за дълго чакане.

Нищо не се случи.

След около час лампите в дневната угаснаха. В замяна на това светна малко прозорче в задната част на къщата. Спалнята на Нанси? До ушите ми долетя шум от приближаваща се кола. Надвесих се над оградата и хвърлих едно око на тъмния силует, който спря пред портала. Вратичката се отвори. Джош Джоунс протегна ръка и натисна червения бутон. Порталът пропусна колата и автоматически се затвори зад нея. Входната врата на къщата се отвори, лампата над нея светна.

На прага се появи фигурата на Пофери!

Не можех да сбъркам едрото набито тяло, нито широките рамене. Джоунс извика нещо и лампата угасна. Напрегнах взор, но успях да видя само неясно очертания силует на колата пред входа.

Миг по-късно отново бе включено осветлението в дневната.

Продължавах да чакам, яхнал удобно дебелия клон. След няколко минути до прозорчето в задната част на къщата светна още едно. Продължих наблюдението. Измина доста време, преди къщата да потъне в мрак и сънна тишина.

Спуснах се по дънера и се върнах в хижата. Джарвис не беше забравил да остави неразпечатана бутилка уиски на масичката. Сипах си два пръста и седнах с чаша в ръка.

Както винаги, идеята ме осени внезапно. Понякога дори сам се учудвам на обратите, които могат да обземат моите мисли, обикновено насочени в една-единствена посока — търсенето на мангизи.

Един милион долара!

Барт, момчето ми, казах ти аз. Та тая огромна купчина зелени хартийки те чака ей там, оттатък алеята! Разиграеш ли козовете си както трябва, тя е твоя!

Оттатък алеята, в разкошната къща на писателя Ръс Хамел, бяха намерили убежище двама опасни терористи. Единият от тях ще наследи състоянието на Хамел. Нямах представа колко голямо е то, но съдейки по факта, че само за последната си книга Хамел щеше да получи единадесет милиона долара, то не можеше да бъде по-малко от двадесет.

Двадесет милиона долара! Господи, колко съм бил наивен, когато се чудех защо Диас толкова лесно се съгласи да ми подхвърли петдесет бона, за да си затварям плювалника! Наивен, за да не кажа нещо повече… Диас си е давал ясната сметка, че ако ударя камбаната, неговата групичка ще трябва да целуне за сбогом най-малко двадесет милиончета! Какво са петдесет бона в сравнение с тях? Пари за семки!

Спомних си думите на мексиканеца: „Обещавам ти, че ако дойдеш да цицаш още, ще ти се случи нещо безкрайно неприятно!“.

Така ли, бе братче?!

Няма на света човек, който може да ми попречи да докопам един милион долара! Особено пък някакъв си мазен мексиканец!

На масата имаше пишеща машина.

Пак ти се налага малко писмена работа, момчето ми, рекох си аз. Още една застраховка „живот“. Написах под индиго всичко, което ми беше известно — начинът, по който Нанси е вкарала Пофери в ранчото на Хамел, пътуването с яхтата за създаване на алиби, убийството на Хамел, извършено от Пофери по начин, който внушава самоубийство, фактът, че двамата терористи все още са в къщата и не могат да се измъкнат покрай дебнещите оттатък бариерата репортери.

Оригиналът на творбата си сложих в плик и го адресирах до Хауърд Селби. В придружителната бележка написах да го предаде в ръцете на полицейския началник Терел точно двадесет и четири часа след получаването му. Естествено, ако дотогава не му се обадя лично. Копието пъхнах в друг плик.

Сипах си ново питие, отпуснах се в креслото и се заех да обмислям следващите си ходове.

Едва когато всичко в главата ми беше подредено и уточнено до последния детайл, аз си позволих да помечтая за това, което бих направил с един милион долара в брой.

По едно време ми хрумна да звънна на Бърта и да я помоля да не се жени за нейния ръкоблудец. Бях свикнал с това маце и не ми беше приятно да го загубя. Помислих още малко и реших да я пратя по дяволите. Сигурно няма да ми е зле да си седя като падишах и да чакам новите птички, които несъмнено ще почнат да пърхат наоколо. А те не само ще пърхат, а и сигурно ще си строшат крилцата от пърхане, когато научат, че хитрото копеле Барт Андерсън струва един милион долара!

Мечти!

 

 

На другия ден по обед изчаках смяната на Карл и веднага потеглих към сградата „Труман“. Качих се в офиса на Селби, подадох показанията си на уплашената девственица и я помолих да ми даде обратна разписка. Наложи се да й продиктувам текста, който тя написа върху бланка на кантората и после внесе за подпис на шефа си, който бе зает с някакъв клиент. Върна се обратно след минута и ме погледна с плахите си очи. Казах й да заключи плика в сейфа и тя мълчаливо се подчини.

После, просто за майтап, окачих прелъстителната си усмивка и мазно й съобщих, че има прекрасни ръце.

Всъщност това си беше чистата истина — определението „прекрасен“ би било пресилено за всичките й останали атрибути.

Девственицата стана червена като рак, дишането й видимо се ускори. Тръгнах си с чувството за добре свършена работа. Бях сигурен, че цял ден ще въздиша и ще се черви от греховни помисли.

Агенция „Парнъл“ държеше на заплата доста информатори. Това струваше на полковника цяло състояние, но той си даваше сметка, че трябва да знае всичко, което става в това градче.

Свързах се с Амелия Бронсън, втората секретарка на Марк Хайбий. Дебело женище на средна възраст с лице като стара подметка, Амелия притежаваше ум като бръснач. От доста време се радваше на привилегията да получава подаръци от бюрото на Парнъл — разбира се, предимно в областта на чревоугодието. За Коледа й изпращахме голяма пуйка и две бутилки шотландско уиски, а за рождения й ден — предварително поръчана вечеря, която би стигнала за цял взвод войници. В замяна не бяхме получили почти нищо, ако не се броят няколко дребни справки.

Заведох я в един италиански ресторант, където тя с методична последователност унищожи огромна чиния спагети, четири внушителни парчета варен джолан, чиния с няколко вида сирене и купа плодова салата. Кафето с коняк я направи напълно годна за предстоящия разговор.

Марк Хайбий беше официален юридически съветник на Ръс Хамел, на него се падаше задължението да се оправя с имуществените проблеми на писателя след смъртта му. А Амелия знаеше всичко, тъй като тя се занимаваше с писменото оформяне на документацията. Започнах да задавам своите въпроси, а натъпканото догоре женище прилежно ми отговаряше.

На раздяла й пуснах една стодоларова банкнота. Не го сторих с кой знае какво желание, но знаех много добре, че Амелия обича парите не по-малко от плюскането.

После подкарах към офиса на Соли Финкълстейн. Наложи се да преодолея известни трудности, преди да се добера до него. С. Ф. — както го познаваше целият град, беше изключително зает човек. Зает да прави пари. Имаше славата на най-големия лихвар по Тихоокеанското крайбрежие и също беше обект на постоянно ухажване от Парнъл. За коледните подаръци ни се отблагодаряваше с информация за клиентите си, поискали по-едри заеми.

Попитах го може ли да ми уреди заем от един милион долара и той каза, че няма никакви проблеми. Трудности му създавали разни дребни мошеници, които искали по сто-двеста хиляди за харчлък. За милион вземал по 25 процента лихва, други формалности почти нямало.

— Но ние умеем да си събираме дължимото, Барт — уведоми ме с вълча усмивка С. Ф.

Знаех какво има предвид. Забавиш ли се с мангизите, на гости ти идва някой дръвник с оловна тръба. И ти предлага или да си платиш, или…

Вече разполагах с необходимата информация. Качих се в колата и уверено подкарах към пристанището. Останах зад волана и внимателно огледах обстановката. Тук цареше обичайното оживление. Продавачите на сергии кресливо хвалеха стоката си, туристите се влачеха на непрекъснати тълпи, рибарите разтоварваха лодките си.

Мислех си за Диас.

Опасна змия, която бях стиснал здраво зад главата. Едва ли ще може да ме ухапе.

Попипах револвера в кобура подмишницата си, излязох от колата и се насочих към бар „Аламеда“.

Дебелият барман ме дари с мазна усмивка, безделници и уморени рибари се обърнаха да ме погледнат, после отново се вторачиха в чашите си.

— Диас — кратко процедих аз.

Дебелият кимна и отиде да се обади по телефона. Не го изчаках, а прекосих залата и отворих вратата на офиса. Диас седеше зад бюрото, от ъгълчето на устата му стърчеше пура. Остави телефонната слушалка и вдигна глава.

— Здрасти — рекох. — Нали ме помниш?

Бутнах дървения стол пред бюрото му, възседнах го наопаки и му подарих една от най-приятелските си усмивки.

— Май ти бях казал да стоиш по-надалеч от мен — тихо промълви той и гласът му наистина заприлича на змийско съскане.

— Времената се менят — отвърнах. — Вчера беше едно, днес — друго.

Той тръсна пепелта от пурата си на пода, змийското му лице продължаваше да е напълно безизразно.

— Какво искаш?

— Току-що се сдоби с нов съдружник, Диас — ухилих се аз. — Ето ме.

— Предупредих те, копеле мръсно! — изръмжа мексиканецът и в ръката му се появи тежък револвер. — Сега вече ще ти видя сметката!

Продължавах да се усмихвам.

— Не си толкова глупав, че да ме застреляш в офиса си — рекох. — Нито пък където и да било другаде. Имаш си нов съдружник и нищо не можеш да направиш. Освен ако си решил да се простиш с двадесет милиона долара, разбира се…

Револверът се сведе надолу, в очите му се появи опасен блясък.

— Виж какво, долен изнудвач!… — започна той, после изведнъж млъкна.

Слаб блъфьор, рекох си. Няма да ми е трудно с него.

— Сега ще ти нарисувам картинката — продължих аз. — Тя, разбира се, ти е ясна, но искам да знаеш, че и аз съм в течение. Предполагам, че идеята е била на Пофери, а ти просто си хванал увеселителното влакче впоследствие… Както правя и аз. Когато Пофери разбрал, че милионерът Хамел си пада по жена му, той бързо е преценил какви мангизи има в тая работа. Нанси се крие от италианската полиция с две предумишлени убийства в корсета. Хамел предлага брак и Пофери веднага вижда колко милиончета може да наследи жена му след скоропостижната смърт на младоженеца. А освен това тя ще се измъкне от Италия без никакви проблеми. Така и става — Нанси се превръща в госпожа Хамел, а самият Пофери успява да се добере до Щатите. Крие се на пиратското островче, а Нанси се грижи за препитанието му. После на сцената се появявам аз, Пофери изпада в паника и се свързва с теб чрез черния Джоунс. Сключвате споразумение — част от плячката срещу скривалище и закрила. Аз притискам Нанси и тя бие камбаната. Ти си агент на двойката и стигаш до решението да ми платиш откуп. Свърши страхотна работа и успя да ме заблудиш. Психологическата обработка с петдесет бона на пачки направо ме съсипа. Но само до момента, в който открих за какви мангизи става въпрос. И до още един момент — когато открих, че Пофери е видял сметката на Хамел с помощта на Нанси и всичко е нагласено да изглежда като самоубийство. — Извадих от портфейла си показанията, които бях написал, и ги пуснах на бюрото му, към тях добавих разписката на Селби. — Хвърли едно око — рекох. — Всичко е напечатано чисто и ясно.

Той изчете и показанията и разписката. По челото му избиха ситни капчици пот.

— Можеш спокойно да ме гръмнеш — ухилих се аз. — И цялата тази купчина мангизи отива по дяволите. А ти и твоята групичка — зад решетките с доживотни присъди. Нека това не те притеснява — хващай патлака и стреляй!

Той остави револвера настрана и впи змийските си очички в лицето ми.

— Не съм алчен — успокоих го аз. — Искам само един милион долара, но ги искам веднага. Бих могъл да изстискам доста повече, но едно милионче ми е достатъчно. Ти и твоите приятелчета ще разполагате с доста повече. Признай, че съм скромен, Диас!

Той продължаваше да ме фиксира.

— Разполагам и с допълнителна информация за теб — продължавах да се забавлявам аз. — Първо, за оценка на наследството на Хамел ще идат най-малко три месеца. Добрата новина тук е, че Нанси действително наследява всичко. Някъде около двадесет милиончета. От авторските права ще постъпват значителни суми в продължение на години, следователно мангизите още ще набъбнат… Това е положението, Диас.

Мексиканецът мълчеше и ме гледаше.

— Не е проблем да си набавите моето милионче — наведох се към него аз и му подарих една от най-приятелските си усмивки. — Соли Финкълстейн ще ти го даде назаем само срещу един подпис и само срещу двадесет и пет процента лихва. За залог ще иска кръчмата — просто ей така, от добро сърце… Разбира се, ще си прати хората в случай, че не платиш, но това не е проблем за теб. Следваш ли мисълта ми?

Той започна да прилича на змия, притисната от язовец.

— Формалности няма — продължих да го обработвам аз. — Подписваш документчето на Соли и сделката е сключена. — Извадих от портфейла си договора, който ми беше продиктувал С. Ф., и го поставих на бюрото.

— Нищо не подписвам! — изръмжа онзи, но се наведе напред да прочете документ. — Няма да подпиша подобно нещо! За луд ли ме мислиш?

— Ще те помисля за луд, ако откажеш да го подпишеш, партньоре — рекох. — Тогава сбогом на милиончетата! В замяна получаваш двадесет годинки пандиз! Решението е твое.

Той седеше и зяпаше договора, потта вече се стичаше на едри капки по лицето му. Соли Финкълстейн беше добре известен в града, още по-известни бяха методите му за събиране на дълговете. Диас си даваше ясна сметка, че подпише ли и забави плащането, положително ще приключи живота си като инвалид.

— Събуди се, глупако! — изгубих търпение аз. — Или подписваш, или удрям камбаната! Ще се примиря с две-три годинки на сянка. Но ти и твоите приятелчета ще отнесете по двадесет годинки и ще целунете за сбогом повече от двадесет милиона долара!

Той се размърда и аз застанах нащрек. Но ръката му само се повдигна да избърше потта от челото.

— Спокойно, партньоре — окуражих го аз. — Няма да ми видиш физиономията, докато си жив. Получа ли мангизите от Соли, моментално хващам пътя. Помисли си само какво можете да направите вие с онези милиони и приходите от авторските права!

Знаех, че при такова притискане едва ли мога да очаквам обратен удар. И се оказах прав. Ръката му се повдигна от бюрото и хвана писалката. Пръстите му леко трепереха.

Наблюдавах го внимателно.

Един милион долара.

Вече чувах тропота на изящни крачета зад гърба си. Кукличките хукваха да ме гонят…

После обстановката изведнъж се промени. Диас замръзна и впери опулен поглед някъде зад гърба ми. Лицето му посивя.

Момчешки глас звънна зад мен:

— Ти уби моите братя, сеньор Диас! А сега аз ще убия теб!

Завъртях се със светкавична бързина.

На прага стоеше Джоуи. В малката си мръсна ръка стискаше револвер 38-и калибър, насочен в главата на Диас.

— Джоуи, недей! — изревах аз.

Късно. Изстрелът прозвуча като гръмотевица в затвореното помещение.

Преместих очи върху Диас. Лицето му се превърна в кървава пихтия, тялото му си остана на стола, ръката му продължаваше да стиска писалката.

Действията ми бяха светкавични. Скочих на крака и грабнах от бюрото всичките бумаги, включително неподписания договор. После се обърнах.

Джоуи ме гледаше с щастливата усмивка на дете, което е получило добре опакован подарък.

— Никой не може да убива моите хора, господин Андерсън — рече той. — Защото после ще умре!

— Махай се оттук, по дяволите! — ревнах аз.

— Разбира се, господин Андерсън — отново ми се усмихна той и спокойно излезе от стаята.

Не стигна далеч. Трима едри мексиканци го награбиха и го натикаха обратно в кабинета. Единият беше изтръгнал револвера от ръката му.

Офисът изведнъж се оказа претъпкан. Тримата негодници видяха какво е останало от Диас и започнаха да крещят.

Аз се плъзнах към вратата.

До слуха ми достигна тържествуващото гласче на Джоуи:

— Убих го! Убих го! Чуваш ли, Томи? Чуваш ли, Джимбо? Убих го!

Успях да се добера до улицата. В момента, в който се плъзнах на седалката на мазератито, в далечината се разнесе вой на полицейски сирени.

Когато се добрах до апартамента си, състоянието ми беше доста отчайващо. Обзе ме дълбока депресия, примесена със страх от бъдещето.

Първата ми мисъл беше кога ченгетата ще се доберат до мен. Закрачих напред-назад из хола. Никой в „Аламеда“ не ме познаваше по име. Барманът знаеше, че на два пъти съм посещавал Диас, знаеше също, че съм бил при него, когато хлапето натисна спусъка. Изплъзнах се, без да ме види никой, но ченгетата положително ще започнат да задават въпроси. Имаше известен шанс никой да не спомене за посещението ми, тъй като убиецът беше заловен и случаят, беше ясен. Но не беше ясно дали Джоуи няма да спомене за мен при неизбежните разпити.

Спокойно, приятел, рекох си. Ти беше добър приятел на Джоуи. Той няма да те предаде.

Сипах си едно питие, глътнах го наведнъж и отново напълних чашата.

Надявай се, приятел, рекох си. Надявай се, че няма да те издаде. Нищо друго не ти остава.

А сега?

Диас отпътува при дедите си, но Нанси и Пофери са живи и здрави. Представих си ги как дебнат в къщата на Хамел. Двама опасни терористи в компанията на Джош Джоунс — един не по-малко опасен негър. Много ми се искаше да прибера един милион долара, но тях не мога да притисна. Това щеше да е все едно да си играя с нитроглицерин.

Целуни за сбогом милиончето, Барт. Тези тримата не са в твоята група. Сега трябва да се надяваш само на едно — да не те спипат ченгетата. С малко късмет може и да ти се размине. После се връщаш в агенцията и продължаваш да бачкаш за жълти стотинки. Ще се поогледаш за някоя не толкова скъпа кукличка и ще бачкаш, докато полковникът реши да те пенсионира. После ще си прибираш чека от пенсионното един път в месеца и ще чакаш оная с косата…

Тук спрях и си сипах още едно.

Господи, каква гадост!

Седях и си пиех, без да мисля за нищо. Постепенно престана да ми пука, сенките върху килима доста се поудължиха. След шест часа ще трябва да поема дежурството си при стария глупак.

Телефонът започна да звъни. Сипах си още едно и го оставих да си звъни.

Вероятно Бърта е променила решението си, но точно сега никак не ми беше до тая хубавица. Защото именно тя ме набута във всичко това!

След известно време телефонът млъкна. Депресията си е депресия, но вече започнах да изпитвам глад. Повлякох се към кухнята, но в хладилника нямаше нищо, освен бутилка скоч.

Върнах се в креслото и затворих очи. Времето бавно се точеше. Пред очите ми се появи бъдещето, прекалено ясно и релефно. Седя си в мазератито пред някакъв долнопробен мотел и чакам някоя невярна съпруга да си свърши работата със своя Ромео… Приятна перспектива, няма що!

После издрънча звънецът на входа. Събудих се.

Ченгетата?

Бавно се изправих на крака. Кратката дрямка ми беше помогнала да изтрезнея. Хвърлих поглед към часовника. Беше 23.05.

Звънецът продължаваше да дрънчи.

Пригладих косата си, дръпнах пешовете на измачканото сако и тръгнах към антрето. Сърцето ми лудо блъскаше, умът ми напразно се опитваше да се подготви за враждебните въпроси на Лепски.

Отново се позвъни.

Отворих.

Глория Корт ме избута встрани и се втурна в апартамента.

Само тая ми липсва, унило си рекох аз. Очевидно не е забравила за десетте бона, които й обещах.

Последвах я в хола с омекнали крака.

— Виж какво, скъпа… — започнах, но тя вдигна ръка и просъска:

— Затваряй си устата! И слушай какво ще ти кажа!

Седна на канапето с онова странно изражение на лицето, което включва предупредителната лампичка в главата на всеки що-годе нормален мъж.

— Едно питие? — предложих аз.

— Аз заминавам! — не ми обърна внимание тя. — Но преди това искам да ти съобщя някои неща.

Беше толкова напрегната, че аз свалих ръката си от гърлото на бутилката и безсилно се тръшнах насреща й.

— Добре — промърморих. — Слушам те.

— Онова микрофонче, което ми даде — започна тя. — Оставих го в кабинета на Алфонсо и прослушах записа. Нямаше да съм тук, ако не беше то… Вероятно сега щяха да ме вадят от водите, на пристанището с продупчена глава…

Зяпнах насреща й.

— Въпросите после! — сряза ме тя. — Онзи мръсник Алфонсо е възнамерявал да ме очисти! Чух го, като казва на негъра да ме хлопне по главата и да ме хвърли от пристана! — На лицето й се появи усмивка. Дори кобра би й завидяла за нея. — Но аз го надхитрих, нали? Той е мъртъв, а аз съм жива!

Продължавах да зяпам насреща й.

— С това микрофонче ти ми спаси живота — продължи мадамата. — С него можеш да спасиш и живота на Нанси!

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — възвърнах си най-сетне дар-словото аз. — Какво общо има Нанси?

— Две нощи подред слушам разговорите между Пофери и Диас. И открих нещо много интересно. Нанси има близначка. Казва се Лучия. Сега ясно ли ти е?

Най-сетне! Последното късче от мозайката отиде на мястото си. Двете легла в палатката, жената, която напусна яхтата заедно с Пофери и Джоунс. Тя е била Лучия, а не Нанси!

Вече бях нащрек и трезвен като архиепископ.

— Продължавай — рекох.

— Слушах ги как се хвалеха с акъла си. Премахнали са Пени Хайбий, тъй като само тя би усетила, че Нанси е заменена от Лучия. После Лучия е позвънила на Нанси и я помолила да дойде в бар „Аламеда“. Нанси е готова на всичко за сестра си. Именно тя финансирала бягството й от Италия и организирала скривалището на острова. Когато отишла в бара, ония я заключили в някакъв килер. Лучия й взела дрехите, натикала Пофери в багажника на колата и подкарала към къщата на Хамел. Нямала трудности при бариерата, пазачът я помислил за Нанси. Оставила Пофери в къщата и излязла с яхтата, за да си създаде алиби. Върнала се след като Пофери убил Хамел. Онзи стар козел Палмър я помислил за Нанси и поел нещата в ръцете си. Оправил се както с ченгетата, така и с репортерите. Снощи Джоунс закарал Нанси в къщата. Била упоена. Сега всички са там.

— Джоунс я е превозил в багажника на колата си, така ли?

Тя кимна.

Логично. Лучия, действаща от името на Нанси, вероятно е предупредила О’Флагърти за пристигането на негъра. Така бариерата е била преодоляна без проблеми.

— Напълно еднакви ли са Нанси и Лучия? — попитах.

— Като две капки вода — нетърпеливо отвърна Глория. — Успях да зърна Лучия и мога да те уверя, че е двойник на Нанси. Но има и още нещо. Подслушах разговора между Алфонсо и негъра, когато ставаше въпрос за мен. Алфонсо каза, че мога да им докарам неприятности и вероятно ще поискам част от плячката, когато докопат мангизите на Ръс. Затова заповяда на Джоунс да ме хлопне по главата и да ме хвърли в морето. Моят любим, представяш ли си?! — На лицето й се появи ледена усмивка: — Затова се погрижих да го подредя!

— Как? — зяпнах насреща й аз.

— Знаех, че той е видял сметката на двете индианчета. Намерих Джоуи и му дадох един от револверите на Диас. Джоуи само това искаше — един револвер! И свърши работата както трябва, нали?

— Господи Исусе! — рекох.

— Това е положението. Аз заминавам за Фриско. Винаги съм знаела къде си крие парите онази змия Алфонсо. Прибрах ги и вече съм волна като птичка!

Направих стойка като ловджийско куче.

— Колко прибра?

— Много, но това не те засяга! — отряза ме с хладен смях мадамата. — Дойдох да ти кажа, че ония типове ще накарат Нанси да подпише един куп чекове, а после ще й видят сметката. Не могат да й фалшифицират подписа, затова ще я принудят да подписва сама. А после ще я хвърлят в морето.

Почти не я слушах. Занимаваше ме единствено въпроса колко мангизи е отмъкнала.

— Имам страхотна идея, скъпа — дарих я със съблазнителната си усмивка аз. — Защо не заминем двамата? Какво ни пречи да станем добри партньори?

Погледът, с който ме възнагради, като нищо можеше да подкваси едно кило мляко.

— Не чу ли какво ти казах? Ще видят сметката на оная нещастница в момента, в който я накарат да подпише чековете! Нима искаш смъртта й да легне на съвестта ти?

— Я ми кажи колко отмъкна от Диас, скъпа? — отново се върнах на въпроса аз.

Тя скочи на крака.

— Само за пари ли можеш да мислиш?!

— Че за какво друго? — примигнах насреща й аз. — За пари и за някоя кукличка като теб!

— Не искам да се забърквам с ченгетата, иначе сама щях да им разкажа всичко! — тръсна глава Глория. — Чудя се обаче как ще спиш спокойно ти, след като съм те предупредила за едно убийство!

— Няма да спя спокойно, ако съм сам, скъпа — уверих я аз. — Затова искам да спя с теб! Колко отмъкна?

Тя хладно ме изгледа.

— Мислех, че съм виждала всякакви гадове на тоя свят, ама ти наистина вземаш „Оскар“!

После се насочи към антрето и затръшна вратата зад гърба си.

Прибрах си озадачената физиономия и запалих цигара. Долу изръмжа мотор, просвириха гуми, после всичко утихна.

Просто няма начин да спечелиш, приятелче, рекох си аз. Поседях си малко така, потънал в самосъжаление. После насочих мислите си към Нанси.

Как ще спиш спокойно, след като съм те предупредила за едно убийство?!

Няма да спя спокойно, скъпа. Но няма да ида и при ченгетата. Спомних си за Лу Колдуел. Той може да оправи положението без да ме разкрива. ФБР винаги закриля своите информатори.

Отворих указателя, намерих домашния телефон на Лу и го набрах. След няколко сигнала отсреща вдигнаха и аз с облекчение разпознах гласа на Лу.

— Здравей Лу — рекох. — Обажда ти се Барт Андерсън. Ела у дома, ама веднага. Работата е спешна!

— Мислех да си лягам — изръмжа отсреща Колдуел. — Какво толкова спешно има?

— Не е за телефон, Лу. Вдигай си задника и пристигай! Става въпрос за един италианец.

Затворих и погледнах часовника. Беше 23.45. Набрах номера на Хершенхаймер и Карл вдигна слушалката.

— Ще закъснея с около час — съобщих му аз. — Стой там и ме чакай, ще ти донеса бутилка скоч за награда.

Затворих бързо, иначе трябваше да слушам проклятията му.

Колдуел се появи след двадесет минути.

— Казвай какво става? — попита още от вратата той.

Съобщих му всичко, което би му съобщил един информатор на ФБР, но първо му поисках гаранции за анонимност.

— Като нищо ще си изгубя работата, Лу — поясних. — Натъкнах се на всичко това, докато изпълнявах служебна задача. Ако не ми обещаеш прикритие, нищо няма да ти кажа.

— Пофери?

— Да. Зная къде се намира в момента, но ще ти кажа само ако обещаеш да ме държиш в сянка.

— Имаш думата ми — тръсна глава той. — Къде е?

Махнах му да седне в едно от креслата и се настаних насреща му. Разказах му всичко, в леко модифициран вариант, разбира се. Казах му, че съм получил сведенията от човека, който е открил Пофери на островчето. Наблюдавах Колдуел и ясно си давах сметка, че не ми вярва. Но той ми беше обещал закрила, а когато Лу Колдуел обещае нещо, той винаги го изпълнява.

Когато свърших, той се облегна назад и впи очи в лицето ми.

— Сигурен ли си във всичко това?

— Абсолютно — кимнах аз. — В момента Побери и жена му Лучия се намират в имението на Хамел. Нанси също е там. Ще изчакат формалностите по наследството, после ще принудят Нанси да им подпише няколко чека и накрая ще я ликвидират. Ще издърпат мангизите и ще изчезнат. Разполагат с яхтата на Хамел, а оттук до Куба са няколко часа път… Няма да им е трудно да прехвърлят парите от Хавана в някоя италианска банка.

Той помисли известно време, после кимна с глава.

— Ще взема необходимите мерки, ти няма да се безпокоиш за нищо. Ще те държа на сянка. Сега ще ида да си поговоря с шефа на полицията Терел, защото ще ми трябват част от неговите хора за наблюдението на къщата.

— Имаш много време — успокоих го аз. — Те няма да мръднат оттам, преди да се уреди въпросът с наследството. По-сигурно скривалище едва ли могат да намерят.

— Така е — кимна Лу. — Утре ще ги спипаме.

— Внимавай, Лу — рекох. — Тия тримата са изключително опасни. При всички случаи ще се стигне до престрелка.

— Това ще ни спести разноските по един съдебен процес — ухили се с вълча усмивка Колдуел.

Изчаках го да си тръгне и слязох в гаража за мазератито.

Подкарах с пълна скорост към Парадайс Ларго и си мислех за Нанси Хамел. Една мъдра мисъл се появи в гениалното ми мозъче. Когато бъде свободна с всичките си наследени милиони, аз смирено ще й обясня как съм й спасил живота и ще очаквам някакво възнаграждение.

Като нищо ще ми пусне нещо, рекох си. Какво пък толкова?