Джеймс Хадли Чейс
Чаровна стръв (3)

Трета глава

Преди петнадесетата години Пит Левински беше най-добрият полицай по крайбрежието. Носеше службата си както трябва, дори контрабандистите на наркотици и алкохол признаваха, че е бил безупречен.

Един ден обаче Пит реши да купи машина за миене на чинии на своята любима съпруга Кери. Целият град знаеше, че Пит я обожава. Дебела и жизнерадостна шведка, която доста обичаше чашката, тя отговаряше по подобаващ начин на топлите чувства на мъжа си. Пит й купи машината като подарък за четиридесет и втория й рожден ден. Кери готвеше превъзходно, но в чистенето хич я нямаше. Цялото крайбрежие се радваше на подаръка — рибарите, безделниците, продавачите на сергии, дори и контрабандистите.

Никой не успя да научи какво точно е станало, но около три години след покупката и инсталирането на машината Пит се върнал от дежурство и заварил Кери мъртва край нея. Според преобладаващите догадки, жената е получила токов удар от някаква скрита неизправност.

В момента, в който Пит влязъл в кухнята и видял мъртвата Кери, просната до миялния автомат като изхвърлен на брега кашалот, той получил тежка нервна депресия. Многобройните му приятели по крайбрежието били толкова разтревожени от състоянието му, че направо предложили терапия с чист кокаин. Но Пит не си падал по наркотиците. Пийвал по някоя и друга чашка, но съвсем умерено и никога по време на служба. Бързо открил обаче, че шотландското уиски помага за удавяне на мъката. И също така бързо се превърнал в алкохолик. Началникът на полицията Терел, който също бил луд по жена си, проявил разбиране. На няколко пъти се опитал да поговори с Пит, но резултат нямало.

Един ден някакви хлапета решили да оберат един от крайбрежните барове. За тяхно нещастие вътре бил Пит, пиян до козирката. Извадил револвера си и ги застрелял на място. Едва когато изтрезнял, си дал сметка, че на практика се е превърнал в убиец. Плакал горчиво, но вече нищо не можело да му помогне. Терел бил принуден да го уволни, а градската управа отказала да му отпусне пенсия за прослужени години. Похарчил оскъдните си спестявания, Пит постепенно се превърнал в един от многобройните скитници по крайбрежието, който живее както завари и работи каквото му предложат.

Познавах този огромен мъжага със зачервени очи и бяла сплъстена коса благодарение на Ал Барни, който му беше пръв приятел. При всяка случайна среща му пусках по някой пакет цигари. Просто защото знаех, че въпреки нещастието с машината за миене на съдове, Пит Левински продължаваше да поддържа реда и законността по крайбрежието.

Излязох да го търся някъде около девет на следващата сутрин. Слънцето вече здравата напичаше, чувствах се доста замаян, липсваше ми здравият нощен сън. Тръгнах спокойно по пристанището, защото знаех, че за Ал Барни още е твърде рано. Той се появяваше едва когато наоколо започваха да щъкат туристите. В замяна на това обаче открих Пит, седнал на преобърнат кашон с рибарска мрежа в ръце.

— Здрасти, Пит — рекох.

Той вдигна глава и ми се усмихна. Лицето му беше загоряло и прорязано, от дълбоки бръчки, сините му очи бяха влажни.

— Здрасти, Барт — отвърна на поздрава ми той. — Много си подранил днес.

— Работя по една задача — осведомих го аз. — Можеш ли да оставиш за малко тази мрежа и да изпиеш едно кафе с мен?

Той внимателно сгъна мрежата и се изправи.

— Разбира се, нямам бърза работа — рече. — Кафе ли? С удоволствие.

Прекосихме откритото пространство, което ни делеше от бар „Нептун“. Забелязах, че Пит влачи крака и ходи бавно като болен слон.

Сам ни дари с една от ослепителните си усмивки.

— Добро утро, господин Андерсън — приближи се той и забърса плота на масата с мръсен парцал. — Какво да бъде?

— Две кафета, бутилка шотландско и една чаша — поръчах аз, без да гледам към Пит.

— Веднага — отвърна Сам и забърза към бара.

— Имам една работа за теб, Пит — започнах без предисловия аз, снижил гласа си почти до шепот. — Ще изкараш двадесет долара.

Пит се облещи насреща ми:

— Да не би нещо да… — Млъкна, защото Сам отново се появи и остави върху масата каничка с кафе, бутилка уиски и една висока чаша. Изчака го да се отдалечи и едва тогава прошепна: — Каква е работата, Барт? Двадесетачката ще ми дойде точно навреме!

Очите му не можеха да се отлепят от бутилката. Гледаше я така, както хлапетата гледат сладолед.

— Удари му едно, Пит — насърчих го аз.

— Още ми е рано — въздъхна той. — Но май ще се възползвам от поканата…

Развъртя капачката с трепереща ръка и започна да си налива. Спря едва когато високата чаша се напълни до ръба. Отместих поглед. Просто не можех да гледам как един добър и достоен човек прави всичко възможно, за да се погуби. Едновременно с това съзнавах, че вече е твърде късно за някаква промяна.

Дадох му няколко минути спокойствие, после тихо попитах:

— Знаеш ли нещо за Джош Джоунс?

Пит избърса устни с опакото на ръката си и леко въздъхна.

— Джош Джоунс ли? Не е свестен негър. Работи за оня, богатия писател… Ръс Хамел. Би продал и майка си за…

— Това вече го знам — прекъснах го аз. — Разговарях с Ал Барни.

Пит кимна, ръката му механично се протегна към бутилката, после нерешително спря.

— Хайде, Пит, налей си — рекох. — Зная, че имаш нужда от алкохол.

— Май е точно така — въздъхна той и си наля доза, от която аз положително бих започнал да се разхождам по тавана.

— Искам да ми уредиш проследяването на Джоунс — продължих аз. — Искам да зная всяка негова стъпка, Пит. В момента в стаята му има двама непознати. Искам да знам кога ще си тръгнат и къде ще отидат. Мъж и жена… Мога ли да разчитам на теб?

Той лисна уискито в гърлото си, въздъхна от задоволство и вече със стабилна ръка напълни чашите с кафе.

— Нямаш проблеми, Барт — рече. — Имам цяла банда умни хлапетии, които ще се лепнат за негъра и хората му и няма да ги изпуснат нито за миг.

— Тогава се заеми с организацията — кимнах аз. — Най-важното е проследяването да стане незабелязано. Мъжът е среден на ръст, с дълга черна коса и брада. За жената не мога да ти кажа нищо, знам само, че са заедно…

— За двадесетак, така ли?

Погледнах към бара и видях, че Сам е с гръб към нас. Плъзнах банкнотата към Пит.

— Ще има и още — рекох, после извадих визитната си картичка и я оставих до парите. — Ще ми се обадиш в момента, в който мъжът и жената тръгнат нанякъде. Разбрано?

Пит кимна с глава. Шотландското уиски му беше помогнало да се върне във времето. И сега отново беше ченге, при това съвестно и съобразително.

— Можеш да разчиташ на мен, Барт.

— Вземи бутилката — рекох. — И помни, че работата е важна!

Усмивката му разкри няколко отдавна изгнили корена, които някога са били зъби.

— Добре, Барт.

Платих сметката и излязох на слънце.

Това беше най-доброто, което можех да сторя. Все пак е по-добро от нищо.

Върнах се при мазератито и отпраших по посока на Парадайс Ларго. Останах в колата и пуснах Боб Дилън да ми прави компания. Чаках появата на Нанси Хамел.

 

 

Чик Барли си стоеше зад бюрото и кротко се подкрепяше с уиски.

С парите на Бърта бях купил бутилка „Къти Сарк“. Измъкнах я от книжната кесия и Чик вдигна глава:

— На кого отхапа ухото този път?

Седнах на работното си място, сипах два пръста течност в чашата и се ухилих:

— Имам си приятели. Каква е новата ти задача, ако не е тайна?

— Хич не ми споменавай за нея! — изду бузи Чик. — Понякога направо не мога да я понасям тая служба! Универсалният магазин си има проблеми, представяш ли си? Някой от служителите им прави номера със самообслужването и аз трябва да вися в проклетия магазин и да се правя на копой! Ти докъде стигна?

— Доникъде. Пълна загуба на време и пари.

Бях проследил Нанси в клуба, изгледах докрай партията й тенис с Пени Хайбий, присъствах на обяда й, състоящ се от салата със скариди, вървях подире й до пристанището. Изобщо не се качи на яхтата, а просто се поразходи като човек, който не знае какво да прави с времето си. Купи един омар и малко миди, после се качи на колата си и се прибра у дома. Самотна жена, която няма какво да прави… Да, ама аз вече имах по-друго мнение. Тайно се надявах, че ще отскочи до квартирата на Джош, но тя не го стори. Самият негър го нямаше никакъв нито на яхтата, нито на пристанището…

Опразних чашата си и отидох да надникна в канцеларията на Гленда. Тя каза, че полковникът е зает, а аз й подадох доклада, който бях успял да чукна на машината.

— Нищо ново — осведомих я и устно аз.

— Продължавай с наблюдението — отвърна Гленда. — Може пък нещо да стане…

— Като края на света, например! — озъбих се аз. — Между другото се сещам, че времето на отпуската ми наближава…

— След като приключиш задачата.

— Знам и без да ми казваш — изръмжах аз и се повлякох обратно към стаята си.

На прага се сблъсках с Чик.

— Ще се видим утре, приятелче — рече. — В каменоломната!

— Съветвам те да си останеш трезвен — рекох и започнах да разчиствам бюрото си. Реших да се обадя на Бърта, но първо измъкнах портфейла, за да видя колко струвам в момента. Оказа се, че разполагам с почти сто долара и още осем пълни дни до заплата. Може би ще заваря Бърта в по-скромно настроение, рекох си. И веднага си дадох сметка, че това няма да стане.

Посегнах към слушалката, но някой ме изпревари и апаратът сърдито издрънча.

— Барт Андерсън, агенция „Парнъл“ — представих се аз.

— Лу Колдуел насреща. Трябва да те видя веднага. Аз ли да дойда, или ти ще прескочиш към мен?

Застанах нащрек. Лу Колдуел беше агент на ФБР. Разполагаше с офис в Парадайс сити, но малко се задържаше в него. Федералното бюро нямаше работа в град като нашия, достатъчно поле за действие му предлагаше и Маями.

— Имам среща, Лу — отвърнах. — Да го отложим за утре.

— Няма начин, спешно е.

— Не можеш ли да ми кажеш за какво става въпрос?

— Отпечатъците върху запалката, които Хари Медоуз е изпратил за проверка във Вашингтон. Резултатът е много интересен. Ти ли ще дойдеш, или аз?

Не се поколебах. Ако Гленда засече Колдуел в бюрото, непременно ще пожелае да узнае каква работа има с мен.

— Аз — рекох. — След десет минути съм при теб.

Сега трябва да бъда безкрайно внимателен, рекох си. Моето хипи е идентифицирано. Работата несъмнено е дебела, след като от него се интересува дори Вашингтон. В ушите ми отново прозвуча гласът на Бърта: „Бих се поогледала сред богатите безделници, за които работя, и бих им хвърлила някоя и друга въдичка…“.

Дръж картите до гърдите си, Барт! Затръшнах вратата на канцеларията и се спуснах в гаража.

Лу Колдуел ме чакаше в малката си неуютна канцелария. Беше висок тип с прошарена коса и квадратна челюст, от цялата му фигура се излъчваше решителност. Някога, преди доста месеци, двамата с него имахме навика да играем по партия голф. Още тогава се придържах към политиката на приятелски отношения с представителите на полицията и ФБР.

Стиснах ръката му и рекох:

— Провали ми една среща, но първо работата, после удоволствията…

Той ме покани да седна с кратко махане на ръката и се настани зад бюрото си.

— Къде намери тази запалка? — попита. — Защо реши да я провериш за отпечатъци? — Опря лакти на бюрото и обхвана с шепа брадичката си. Съвсем не изглеждаше приятелски настроен.

На път за насам бях си направил труда да обмисля историята си. Нямах никакво намерение да споделям с Лу за разходката си до пиратските острови и Нанси.

— Теб пък какво те интересува? — отвърнах.

— Стига, Барт! — Резкият му тон недвусмислено ме предупреди, че сега не е време за шеги. — Къде намери тази запалка?

— На кея, преди два дни…

— Какво си правил там?

— Това започва да прилича на разпит! — оплаках се аз.

— Какво си правил там? — повтори настоятелно той.

— След работа обичам да се разхождам там — отвърнах. — Имам много приятели…

— Върху какво работиш?

— Иди да попиташ полковника. Положително ще те прати по дяволите.

— Работата е сериозна, Барт — смекчи глас Колдуел. — Добре, разхождал си се по кея… В колко часа?

— Някъде към десет. Почерпих Ал Барни една-две бири, после поех към търговския порт… Позяпах малко големите кораби. Този тип се появи точно когато реших да пия още една бира и да вървя да си лягам. Бях тикнал незапалена цигара в устата си и той щракна под носа ми въпросната запалка.

— Я задръж! — прекъсна ме той. — Карай едно по едно… — Придърпа бележника към себе си и улови писалката. — Как изглеждаше този тип?

— Среден ръст, широкоплещест, гъста брада, отдавна неподстригвана коса. Облечен в джинси и тъмна тениска.

Колдуел си записа данните, после отвори едно от чекмеджетата и извади някаква папка. Разтвори я и ми показа голяма черно-бяла снимка.

— Това той ли е?

На снимката беше запечатано лицето на двадесет и пет годишен мъж с гладко избръснато лице и къса коса. Правилни черти и малки враждебни очички. Именно тези очички го издадоха. Мъжът беше моето хипи.

— Може би… — проточих със съмнение аз. — Светлината беше слаба, той носеше брада и дълга коса… Не бих искал да се закълна, че е той, но има голяма вероятност…

Колдуел дръпна снимката от ръцете ми и се зае да удължава косата и брадата на мъжа, използвайки дебел флумастер. После я тикна обратно към мен.

Вече нямаше никакво съмнение, че става въпрос именно за моето хипи.

— Все още не бих се заклел, но мисля, че това наистина е той — рекох.

— Продължавай — пое си въздух Колдуел.

— Запитах се кой може да е този тип — подхванах отново аз. — Познавам всички, които се навъртат около пристанището, но този го виждах за пръв път. Попита ме за разписанието на корабите за Бахамските острови. Посъветвах го да потърси Ал Барни, който знае всичко. Казах му да надникне в бар „Нептун“ и да си приготви равностойността на най-малко две бири срещу исканата информация. Той промърмори нещо и си тръгна. Насочи се към „Нептун“, но после смени посоката и изчезна. Погледнах надолу и видях запалката. Беше паднала точно на мястото, на което беше стоял… — Усмихнах се победоносно на Колдуел и добавих: — Реших, че този тип може да е търсен от полицията. Нали съм мъдро ченге? Защото от Насау човек лесно може да се прехвърли в Хавана… Особено ако бяга от ченгетата.

— Така е — кимна Колдуел.

— Затова занесох запалката на Хари и го помолих да я провери за отпечатъци. Останалото го знаеш…

— Хавана, а?… — замислено промърмори Колдуел. — Възможно, твърде възможно… — Вдигна слушалката, набра някакъв номер и се осведоми за разписанието на корабите, които тръгват за Насау. Надраска няколко цифри върху бележника, благодари и затвори. — Тази сутрин за Насау е отплувал корабът „Кристабел“ — осведоми ме той. — Старо корито, което пътува до островите два пъти седмично. Този тип спокойно би могъл да е на него. Хубава работа свърши, Барт. Ще изпратя по телеграфа описанието му, в Насау ще го засекат. Операцията е дългосрочна… — Отново посегна към телефона и попита: — Сам ли беше?

— Друг не видях — кимнах аз. — Не трябваше ли да е сам?

— Предполагаме, че пътува с жена си — отвърна Лу. — Виж какво, Барт. Сега имам малко работа, а после трябва да се поразходя до пристанището…

— Колата ми е долу, мога да те закарам — предложих аз. — Има вероятност да не е заминал с онзи кораб и да го засека на пристанището…

Колдуел кимна и започна да избира някакъв номер.

— Ще те чакам в колата — рекох аз, станах и напуснах прашната му кантора.

Качих се в мазератито и започнах да размишлявам. Пътува с жена си. Това ли е обяснението за женските вещи в палатката?

Колдуел слезе след пет минути и аз подкарах към пристанището.

— Кой е този човек, Лу? — попитах. — Защо се вълнуваш толкова?

— Името му е Алдо Пофери, опасен италиански терорист — отвърна Колдуел. — Ако е той, разбира се. Търсен е за три убийства, а жена му — за две. Италианските колеги твърдят, че са измежду най-опасните членове на „Червените бригади“.

— Но какво, за бога, търси чак тук?

— В Италия му пари под краката. Пристигнал е да събира средства за „Червените бригади“. Поне такава е официалната версия. Той и жена му са обрали три банки в Милано, после са взели самолета за Щатите. Италианската полиция ни уведоми да очакваме евентуалната му поява. Според нея двойката е пристигнала в Ню Йорк преди около месец. Ние се поразровихме тук-там, но нищо не открихме. Тези отпечатъци са първото пряко доказателство за присъствието на Пофери в Щатите.

Спрях на брега и двамата слязохме от колата. От тълпата се откъснаха фигурите на детективите Том Лепски и Макс Джейкъби, които нехайно тръгнаха към нас. Колдуел набързо им разказа как съм се срещнал с Пофери и как съм съобразил да потърся отпечатъци върху запалката му.

— Още те бива като ченге, Барт — ухили ми се приятелски Лепски.

За мен той беше най-способния детектив в градската полиция, самият Том споделяше напълно това мое мнение.

Колдуел им показа снимката на Пофери — онази същата, към която беше добавил брада и дълга коса.

— Барт го е видял и е разговарял с него. Том, той ще се присъедини към теб, а ние с Макс ще направим втората двойка. Внимавайте, защото е много опасен.

— Добре — кимна Лепски и ми хвърли един изпитателен поглед: — Носиш ли патлак?

— Както винаги — отвърнах.

— Значи ще ме прикриваш, ако се стигне до пукотевица — кимна детективът. — Да вървим!

Оставихме Колдуел и Макс да се навъртат около сергиите и пристана за яхти и тръгнахме по посока на търговското пристанище.

— Дай да поговорим с Ал Барни — предложи Лепски. — Старият разбойник знае всичко, което става в района…

Открихме Барни там, където очаквахме. Седнал на прогнил от старост кнехт, той въртеше в ръка празна кутийка от бира. Очите му с неодобрение опипаха фигурата на Лепски.

— Здрасти, Ал — поздрави го ченгето и приклекна до него.

— Добър вечер, господин Лепски — учтиво отвърна Ал и ми хвърли един бегъл поглед.

— Търсим един човек — рече Лепски и му описа отличителните белези на Пофери. — Да си го мяркал насам?

Погрешен подход, много погрешен. Единственият начин да измъкнеш от Барни някаква информация, беше да го заведеш в бар „Нептун“ и да го наливаш с бира без никакви ограничения.

Барни хвърли празната кутия във водата, но Лепски не обърна внимание на намека.

— Да си го мяркал насам? — повтори с настойчив тон той.

— Може и да съм, може и да не съм… — отвърна с безразличен глас Барни. — Всички тези млади разбойници ми изглеждат еднакви…

— Този не е разбойник, а убиец — осведоми го Лепски.

— Тъй ли? — вдигна вежди Барни и се надигна. — Жаден съм…

— Кога ли пък не си, стара бъчво! — промърмори раздразнено Лепски. — Виждал ли си го, или не?

— Не си спомням, господин Лепски — отвърна с достойнство Барни и пое към „Нептун“.

Лепски гледаше след него, а аз бях насочил поглед към пристана с яхтите. Колдуел и Джейкъби разговаряха с някакви рибари, на палубата на Хамел стърчеше едрата фигура на Джош Джоунс. Барни мина край него, а негърът скочи на крака и изчезна във вътрешността на плавателния съд.

— Трябва ни Пит Левински — изръмжа Лепски. — Ако той не е виждал Пофери, значи никой не го е виждал! Трябва да е тук някъде…

Пит Левински!

Сърцето ми пропусна един такт. Макар и пияница, дълбоко в душата си Пит си оставаше ченге. Едва ли би задържал някаква информация, която би била от полза на градската полиция. Ако Лепски го подхване както трябва, Пит положително ще му разкаже за моето любопитство към Джош Джоунс и двойката, която беше преспала в жилището му. А след това Лепски ще се заеме с мен. Бях описал моето хипи на Пит и той несъмнено щеше да сподели това описание с Лепски. И ако моето хипи се окаже Алдо Пофери, аз ще се окажа в небрано лозе. Биха могли да ме обвинят в укриване на информация за търсен престъпник, а дори и в нещо по-лошо — в съучастничество!

— Пит е пияница, Том — рекох. — Излишно е да си губим времето с него.

— Пияница или не, той е бивш полицай — тръсна глава Лепски. — И това ми стига.

Пипна за рамото един от пристанищните безделници — възрастен мъж с избеляла шапка на яхтсмен и омазнени панталони.

— Еди, да ти се е мяркал Пит?

— Не съм го виждал днес, шефе — отвърна скитникът. — Винаги се навърта наоколо, но днес не съм го виждал…

— Знаеш ли къде живее, Еди?

— „Краб Ярд“, номер 26 — отвърна Еди и побърза да си поиска заплащането: — Дай една цигара, шефе!

Лепски тръсна пакетчето си под носа му, после тръгна да пресича крайбрежната улица. Повлякох се подире му. По гърба ми лазеха тръпки, въпреки влажната горещина.

Лепски навлезе в тесните улички на моряшкия квартал, застроени с паянтови къщички, които имаха за прозорци дупки, закрити от насмолена хартия.

Вървеше като човек, който знае къде отива.

— Каква дупка! — промърмори с отвращение той.

Не отговорих, устата ми беше пресъхнала. Чудех се каква лъжа да му предложа, в случай че Пит го информира за желанието ми да проследи Джош Джоунс.

— Стигнахме — обяви ченгето и спря пред малка арка, от която се влизаше в притиснато между очукани сгради дворче. Навсякъде беше проснато пране, от препълнените боклукчийски кофи пред входовете се носеше отвратителна воня на развалена риба, прегоряло олио, урина и разкапани зеленчуци. Принудих се да поемам въздух през широко отворена уста.

Лепски надникна във входа на номер 26.

— Каква воня, господи!

Надникнах зад гърба му по посока на полутъмното стълбище. Вдясно имаше някакъв тесен коридор, в който цареше непрогледен мрак.

— Ами сега къде да го търсим? — промърмори Лепски. Пристъпи крачка напред, извади от джоба си електрическо фенерче и го насочи към коридорчето.

В дъното се виждаше полуоткрехната врата.

— Я да опитаме там — кимна с глава Лепски, тръгна нататък и изведнъж се закова на място. Лъчът на фенерчето се сведе към пода, в светлината му ясно се виждаше кървавата локвичка, проточила се изпод вратата.

В ръката на полицая се появи револвер, фенерчето угасна.

— Прикривай ме! — прошепна той.

Аз се отпуснах на коляно и измъкнах полицейския си револвер от кобура.

Лепски се прокрадна към вратата, отвори я с мощен ритник и се залепи за стената.

Нищо не се случи. Протегнал пистолета напред, той внимателно надникна в стаята. В коридорчето стана малко по-светло от отворената врата.

— По дяволите! — ревна ченгето и се втурна в стаята. — Не мърдай!

Пристъпих напред и надникнах.

На пода лежеше индианче на около четиринадесет години. Носеше захабени бели панталони и леки сандали. Тениската му беше подгизнала от кръв, лицето му също беше изпоцапано. Един поглед в безжизнените му, отправени към тавана очи, беше достатъчен. Момчето беше мъртво.

— Я погледни там! — процеди Лепски и насочи лъча на фенерчето към тъмния ъгъл.

Стиснал празна бутилка от уиски в ръка, на стената се беше облегнал Пит Левински. Лицето му представляваше кървава каша. В основата на носа му зееше тъмна дупка. Там беше влязъл изстреляният от упор куршум.

— Намери телефон и се обади в отдел „Убийства“ — кратко заповяда Лепски. — Аз ще остана тук.

Хукнах навън, прекосих дворчето и изскочих на улицата. С чувство на вина и облекчение си помислих, че старият Пит вече не може да каже нищо на Лепски за мен.

 

 

Малко след 22.00 отворих вратата на жилището си, запалих лампите и сложих резето. Отпуснах се в един от фотьойлите на дневната. Носех си пакет сандвичи с говеждо, но не ми беше до ядене. Трябваше да мисля.

Пит спомена, че има цяла банда хлапета, които ще осъществят проследяването на Джоунс. Простреляното в главата индианче положително беше едно от тях. Може би Джоунс е забелязал, че го следи, тръгнал е подире му и така се е добрал до квартирата на Пит. Където е гръмнал и двамата. Не бях доволен от този ход на мислите си, но за момента възнамерявах да оставя нещата така. Двойното убийство по недвусмислен начин доказваше колко прав е Лу Колдуел — Пофери и Джоунс наистина са изключително опасни типове!

Голямата въпросителна в главата ми продължаваше да стои срещу името на Нанси Хамел. Как се е забъркала с Пофери? Нямаше никакво съмнение, че му помагаше именно тя.

Натиснах угарката в пепелника и веднага запалих нова цигара. Половин час по-късно продължавах да тъна в догадки, отговор на които не можех да намеря. Тогава издрънча звънецът на входната врата.

Отидох в антрето, издърпах резето и отворих вратата. Дръпнах се встрани и пуснах Лу Колдуел да влезе.

— Видях, че свети — обясни късното си посещение той. — Имаш ли някаква идея относно двете убийства?

— Никаква — поклатих глава аз. — Ще пийнеш ли нещо?

— Защо не — кимна той, влезе в хола и седна на удобния диван. — Долу настана такава бъркотия, че се отказах да разпитвам за Пофери — добави той и протегна дългите си крака. — Утре ще пратя двама от хората си да поразпитат насам-натам…

Подадох му чаша неразредено уиски и промърморих:

— Според мен Пофери отдавна си е заминал… Ако изобщо е бил тук…

— Все пак успях да поговоря с тоя-оня преди половината полиция на града да се стовари на пристанището — рече Лу. — Никой не го е виждал… Новини от Насау по всяка вероятност ще имам чак утре…

— Мисля, че е там — рекох.

Колдуел изпи чашата си до половината, въздъхна, после я пресуши.

— Какво мислиш за убийствата, Барт? — попита. — Хвърлих един поглед на труповете и бих казал, че това е работа на професионалист… Два изстрела, два трупа. Така убива Пофери. Мисля, че това е негова работа… Какво ще кажеш?

— На мен повече ми прилича на стари сметки — рекох. — Навремето Пит тикна в затвора доста контрабандисти на наркотици…

— А момчето?

— Случаен свидетел — свих рамене аз.

— Е, това си е проблем на Лепски — промърмори той, подръпна носа си и се прозя. — Моят проблем е Пофери.

Изпитвах нужда от информация като наркоман от дрога.

— Разкажи ми нещо за жената на Пофери — рекох. — Ще ти сипя още едно питие.

— Не, благодаря. Имам още работа… И аз се интересувам от жена му… Поисках снимката й от Вашингтон, ще ти дам да я видиш… Нищо чудно да ги засечеш някъде…

— Има ли досие? — попитах. — Става въпрос за жената.

— Оскъдно — въздъхна той. — Преди да се омъжи за Пофери, се наричала Лучия Ламберти. Италианските ченгета открили, че това име е фалшиво. Един Господ знае откъде се е появила. Но преди година и половина се е събрала с Пофери и оттогава действат заедно. Спипали ги в момента, в който се опитвали да ограбят някаква банка. Той избягал още същата вечер, а нея успели да задържат само един ден повече — колкото да й снемат отпечатъците и да я регистрират… Някой успял да вкара пистолет в килията й, при бягството си очистила двама полицаи… — Погледна часовника си и стана на крака: — Време е да изчезвам.

Затворих вратата зад гърба му и се замислих. Вече беше късно да звъня на Бърта, най-добре ще е да си легна. Разгънах пакета със сандвичите и задъвках. Мислех си за Пит Левински и се питах дали Джош Джоунс го е застрелял.

Пит ми харесваше, стана ми мъчно за него. Изпих още едно питие и тръгнах към спалнята. Леглото изглеждаше някак самотно. Дали пък да не поканя Бърта да ми прави компания, запитах се аз. Не, вече е доста късно. Все пак мога да опитам, рекох си, и се върнах в хола при телефона. В същия момент откъм входа долетя кратко позвъняване.

Вече минаваше полунощ. Отидох до вратата и я открехнах, без да свалям веригата. Преди месец в блока бяха върлували някакви разбойници, един от съседите все още беше в болница.

— Кой е? — попитах и залепих гръб за стената.

— Едно от момчетата на Пит — отвърна ми тъничък глас. По акцента разбрах, че принадлежи на индианче.

Откачих веригата и отворих вратата.

Момчето беше на дванадесет-тринадесет години, облечено в похабен бял комбинезон, косата му беше черна и гъста, плъзна се покрай мен и спря във входния вестибюл. Дишаше тежко, по челото му бяха избили капки пот.

Затворих и с жест го поканих да влезе. Седнах на един от столовете до масата и тихо попитах:

— Как се казваш, синко?

Момчето продължаваше да се оглежда, долната му устна бе леко прехапана. Черните като копчета очи бавно се спряха на лицето ми.

— Джоуи — отвърна. — Работя за Пит.

— Научи ли какво е станало с Пит?

Момчето преглътна и кимна с глава, мръсните му ръце се свиха в юмруци.

— Тъжна история — рекох. — Хайде, сядай.

Той се поколеба, после се отпусна на ръба на стола срещу мен.

— Защо си тук, Джоуи?

— Аз съм брат на Том.

— А Том беше момчето при…

Той отново преглътна, после кимна с глава.

— Съжалявам, Джоуи, искрено съжалявам!

Мускулите на лицето му се стегнаха, очите му се превърнаха в едва забележими цепки.

— И да съжаляваш, и да не съжаляваш, все тая! — процеди той.

— Прав си — кимнах. — Защо дойде?

Момчето навлажни устните си и вдигна глава:

— Ти си платил двадесетачка на Пит, за да проследи Джош Джоунс, нали?

Започнах да се тревожа.

— Е, и?

— Пит поръча на Том и мен да вървим подир Джоунс. Каза, че ще платиш още, ако открием нещо. Пит беше честен. Обеща да разделим двадесетачката по равно и щеше да го стори.

— Знаеш ли кой ги застреля?

— Един от тримата. Не зная точно кой…

— Какво друго научи?

Момчето се наведе напред, очите му възбудено заблестяха.

— Знам къде са онези двамата! — рече то. — Том отиде да съобщи на Пит и тогава го убиха.

Започнах да се потя.

— Каза ли това на ченгетата, Джоуи?

— Не разговарям с ченгета откакто подредиха баща ми! — проскърца със зъби момчето, очите му злобно проблеснаха.

— Какво са направили на баща ти, Джоуи?

— Тикнаха го в кафеза! Вече десет години е там, остават му още пет…

От устата ми се откъсна въздишка на облекчение.

— Къде са сега онези двамата, Джоуи? — попитах.

Момчето впи поглед в лицето ми и замълча. Така изтече една безкрайно дълга минута.

— Какво ще ми платиш за информацията, господин Андерсън? — попита най-сетне то.

Измъкнах олекналия си портфейл и проверих съдържанието му. Направих го така, че Джоуи да не може да наднича. Измъкнах банкнота от десет долара и му я подадох.

Джоуи поклати глава.

— Могат и ме да пречукат като Том — рече.

— Ако не внимаваш…

— Могат да ме пречукат! — упорито повтори той.

С нежелание измъкнах втора банкнота от десет долара.

— Това е, Джоуи — рекох. — Нямам повече.

Той се поколеба, после протегна ръка и прибра банкнотите.

— Те са в бар „Аламеда“.

— Не ти вярвам! — зяпнах изненадано аз.

— Тази сутрин в пет Джоунс ги изведе от къщата си и ги заведе там — държеше на своето Джоуи. — После се върна обратно. Брат ми Джимбо е там и пази…

— И друг брат ли имаш, Джоуи?

— Да. И той работеше за Пит.

— Продължавайте наблюдението — рекох. — По-късно ще ви платя още. Искам да зная за всеки техен ход.

Момчето се изправи, натика банкнотите в задния си джоб и тръгна към вратата.

— Почакай, Джоуи — рекох. — Къде мога да те намеря?

— „Лобстър Корт“ номер две. Веднага след „Краб Корт“, вдясно. Последния етаж, там имаме стая…

— С майка си ли живеете?

— Не. Тя се самоуби, когато прибраха татко. — Лицето на Джоуи окаменя. — Сега останахме само двамата с Джимбо…

— Бъди внимателен, Джоуи — рекох.

После го изпратих до вратата, затворих зад гърба му и се върнах в хола.

Вече беше ясно, че Пофери и жена му са се криели на пиратското островче. Нанси редовно ги беше посещавала, пак тя ги беше превозила обратно до града. После Джош Джоунс им е дал подслон у дома си, а днес сутринта ги е прехвърлил в бар „Аламеда“. Защо? Според мен негърът е сключил сделка с Диас да ги приеме в заведението — едно далеч по-безопасно място от собственото му жилище. Вероятно с посредничеството на Глория Корт… Познавали са се още от времето, в което Глория е била съпруга на Хамел. Дотук всичко се навързваше. Само едно не можех да разбера — защо добро момиче като Нанси трябва да помага на двама опасни терористи? В Рим ли се беше запознала с тях? Може би… И вероятно те я държат с нещо…

Нетърпеливо натиснах фаса в пепелника. Какво да правя? Знаех какво съм длъжен да направя — да уведомя полицията за убежището на семейство Пофери, при това незабавно! Но какво ще спечеля от това? Само неприятности. Лепски несъмнено ще прояви любопитство как така съм разбрал, че двамата Пофери се крият в бар „Аламеда“. Дори да измисля някоя убедителна лъжа, тя няма да ми донесе никакви облаги. В случаи като този награди не се предвиждат.

Изведнъж ми хрумна, че вече е крайно време да си поговоря с Нанси Хамел. Дали ще е склонна да купи мълчанието ми?

Направих гримаса. Това е деликатна операция, трябва да се пипа внимателно. Лесно може да ми лепнат обвинение в изнудване.

Изнудване?

Бях работил по няколко случая на изнудване в Бюрото. И всички до един отидоха на топло в кафеза. До този момент бях твърдо убеден, че изнудването е едно от най-долните престъпления.

Но за изнудване ли става въпрос сега? Възнамерявах да проведа един поверителен разговор с Нанси Хамел и нищо повече. Ще й кажа, че знам за връзката й със семейство Пофери, че знам и скривалището им. После ще й обясня, че едно частно ченге не изкарва кой знае колко пари, ще я даря и с честната си скромна усмивчица… Ако успеем да стигнем до някакво финансово споразумение, аз, разбира се, ще забравя цялата история… Всички ще бъдат доволни, нали? Решението ще бъде изцяло нейно.

Беше ли изнудване това?

Не, не беше. По-скоро приличаше на делово споразумение.

Доста ме бива да будалкам хората, но ставам истински шампион, когато започна да будалкам себе си.