Кристин Хана
Отново у дома (20)

Глава 19

Лина се взираше в гладката повърхност на езерото Юнион. Над водата бе надвиснала огромна тъмна сянка, която й напомняше за чудовището, което вярваше, че живееше в килера, когато беше малко момиченце. Франсис и майка й й бяха казали, че чудовището съществува само във въображението й. Но в някои особено тъмни нощи, когато дъждът валеше като из ведро, тя не беше сигурна, че чудовището живее само в главата й. Беше го чувала как се движи, скърца, мести металните закачалки.

Когато стана на дванайсет, започна да разбира, че каквото и да беше това, което живееше в килера, бе част от нея самата. Усещаше го вътре в себе си, показваше главата си като безмълвно неудовлетворение, което оцветяваше възприятията, мечтите, кошмарите й. Това беше самота, която никакви семейни игри, нито ваканции в Дисниленд, можеха да запълнят.

Беше започнало като няколко ужасни нощи, когато беше на тринайсет, за да продължи в ужасни седмици, когато стана на петнайсет. Спомняше си започването му толкова добре — съвпадаше с първия й месечен цикъл и въпреки множеството книги, които й бе показала майка й, въпреки снимките и всичко останало, Лина знаеше истината. Добротата изтичаше заедно с кръвта от тялото й, оставяйки кафеникави петна върху бельото й. Със започването на кървенето, започнаха и безсънните нощи. Тя откри, че плаче за нищо и избухва безпричинно, ужасена от собствения си гняв. Когато изпаднеше в лошо настроение, всичко я дразнеше. Особено майка й.

Но никога преди не е било толкова лошо. Неудовлетворението и чувството за нещастие винаги преди идваха и си отиваха, насочвайки я по някакъв път, в края на който се оказваше, че не е искала да отива там.

А сега не я напускаше. Празнотата се бе настанила в гърдите й и оставяше горчив вкус в устата й. Обвиваше се около думи, които никога не бе имала възможност да каже — довиждане, обичам те, съжалявам.

Без Франсис, Лина се чувстваше изгубена и сама. Толкова сама, че понякога се събуждаше посред нощ, неспособна да диша, неспособна дори да заплаче. Понякога тръгваше към къщата му само за да си спомни, че той вече не е там.

Имаше чувството, че се разпада. Нищо не я задоволяваше, нито я правеше щастлива, не можеше да се съсредоточи и върху най-елементарното нещо. Изпитваше единствено чувство за вина заради начина, по който се бе отнесла с Франсис. Искаше да говори с майка си за това, но не можеше да намери подходящите думи. А и какъв беше смисълът? Майка й беше също толкова наранена, колкото и тя самата. Носеха се по течението в огромната стара къща, която вече не чувстваха като свой дом, без да казват нищо, без да се усмихват.

А сега, насред всичката тази болка, майка й се бе сетила за бащата.

Лина трепна и сви колене до гърдите си, взирайки се, без да вижда, в равната повърхност на езерото. Започна леко да ръми.

Само като си спомнеше за деня на погребението, кръвта й кипваше. Не можеше да повярва, че майка й бе избрала точно този момент, за да й съобщи голямата новина за тайнствения й баща.

Тя се сви на топка и се претърколи на една страна. Мъртвите треви се забиваха в бузата й, дъждът мокреше лицето й, пълнеше яката й.

Искаше й се да мрази майка си, че бе повдигнала този въпрос, и част от нея наистина я мразеше, но в нея имаше толкова още неща точно в този момент. Омраза и гняв и — най-лошото от всичко — тази надежда, която не искаше да расте, но и не умираше.

Лежа там, докато дрехите й прогизнаха от дъжда и косата й залепна за лицето. Имаше нужда от Франсис, който да оправи всичко.

Но Франсис го нямаше и никога нямаше да се върне.

Кой щеше да й помага сега, когато него го няма? Кой щеше да бъде нейната опора, когато дойдеха лошите настроения, кой щеше да отвори вратата и да каже усмихнат: „Хайде, влизай, Лина-балерина…?“.

Татко.

Тя се замисли за фантома, който беше неин баща. Мъжът, за когото бе мечтала в продължение на години, когото бе чакала, на когото се бе молила и в когото бе вярвала. Сега имаше повече нужда от него, отколкото когато и да било друг път.

„Искам той да те обича, Лина. Искам да те иска, но се страхувам… Страхувам се, че той ще разбие сърцето ти.“

Когато чу тези думи, Лина разбра, че това е самата истина. Майка й наистина се страхуваше, че той ще разбие сърцето й. И може би точно така щеше да стане. Вече не беше възможно да се държи за детските си фантазии за идеалния баща. След смъртта на Франсис тя бе разбрала колко тъмен и страшен може да бъде светът.

Лина подсмръкна и избърса носа си с ръкава на пуловера. Този мъж, който беше нейният баща, можеше да я нарани. Сега го разбираше съвсем ясно и знаеше, че майка й има основание да се страхува.

Но пък той можеше и да я спаси.

Искаше й се това да е вярно, толкова много го искаше, че чак я болеше. Беше толкова самотна, а любовта на майка й сякаш не й помагаше. Имаше нужда от баща си, който да разтвори ръце за нея, да я заведе в дома си, да я попита за живота й и да я изслуша. Господи, само да я изслуша…

Беше изгубила Франсис и всичко, което й бе останало, беше татко й.

Щеше да го накара да я обича. Нямаше да го приема за нещо дадено, както бе приемала Франсис. С баща си тя щеше да бъде идеална, умна, обичлива. Толкова обичлива, че той щеше да съжалява за годините, които бе изгубил без нея.

Трябваше да е възможно.

Защото ако не беше — ако той наистина не я искаше, — тя не мислеше, че ще успее да оцелее.

 

 

Ейнджъл отново сънуваше, че се разхожда по ливадата. Този път беше зима. Дебело одеяло от сняг покриваше всичко, небето беше яркосиньо.

Като очите на Франсис…

И изведнъж се озова в една празна църква. Премига и се огледа наоколо. Слънчевата светлина струеше през стъклата на огромен прозорец, заливайки пода с пъстроцветен килим от светлина. Голяма бяла мраморна статуя на Дева Мария се взираше в него.

Ейнджъл бавно се обърна и видя група деца, скупчени до отворената врата. Когато отново се обърна, църквата беше пълна с хора — родители с фотоапарати, изпъващи вратове, за да видят децата си.

Едно по едно децата влизаха в църквата. Бяха облечени еднакво — момичетата в дантелени бели рокли, момчетата с черни панталони и колосани бели ризи. Ейнджъл усети как започва да се усмихва. Толкова ясно си спомняше този ден…

Франсис се появи пръв — деветгодишно момче, чиито нови обувки скърцаха, когато вървеше. Ейнджъл следваше по-големия си брат толкова отблизо, че когато Франсис спря внезапно, Ейнджъл се блъсна в него. Смехът на Ейнджъл отекна в църквата, преди да успее да се спре.

— Шшт — изсъска Франсис, обръщайки се към него.

Ейнджъл се ухили широко.

— Съжалявам — прошепна той и изпъна рамене. Дръпна бялата си риза и я натъпка в умалелите си панталони.

И колоната тръгна отново. Минаха покрай пейките и заеха местата си до органа. За момент настъпи тишина, после песента започна. Родителите се хилеха глупаво, навели глави напред, вдигнали фотоапаратите.

Ейнджъл се присламчи към брат си. Франсис стоеше в средата на редицата — най-високото момче в хора — с изпънат гръб, вперил поглед право напред. Пееше песента с чистия, непорочен глас на истински вярващ.

Ейнджъл бавно бръкна в джоба си. Пръстите му сграбчиха малката дървесна жаба. Сантиметър по сантиметър той извади жабата от джоба си и после бавно, бавно, я сложи на рамото на Франсис.

По средата на солото жабата изкряка и скочи на главата на Мари Ан Макалистър. След това сякаш се отвориха вратите на ада.

Момичетата пищяха, пляскаха с ръце и бягаха едно от друго. Момчетата заподскачаха, преследвайки жабата. А отчето само гледаше Ейнджъл и клатеше глава.

Ейнджъл се смя, докато по бузите му рукнаха сълзи. Не след дълго Франсис се присъедини й двамата стояха там, смеейки се в цялата суматоха. Най-накрая Франсис изтри сълзите от очите си и подаде на Ейнджъл броеницата си от първото причастие.

— Ето, Ейнджъл — каза той ухилен. — Определено ще имаш нужда от две.

Изведнъж Ейнджъл отново се озова на ливадата, затънал до колене в снега. Небето над главата му беше черно като крило на гарван, а снегът валеше силно, падаше по бузите му като малки искрици огън. Той стоеше сам, без да знае какво да каже, а сърцето му лудо блъскаше в гърдите.

Тогава се зададе Франсис — залиташе, протегнал ръце към него.

Ейнджъл хвана ръката на брат си и я стисна.

— Съжалявам, Франко — прошепна той. Усещаше, че започва да плаче. — Съжалявам. Исусе, толкова съжалявам…

— Шшт — каза усмихнат Франсис. — Знам. — Той стисна ръката на Ейнджъл. — Просто продължавай напред, братко. Аз съм с теб.

Ейнджъл се събуди. Лицето му бе мокро от сълзите.

 

 

Маделин стоеше пред отворената врата на реанимацията и се чудеше какво ще прави с Ейнджъл. Аленфорд и една от сестрите се бяха надвесили над леглото. Подготвяха Ейнджъл за първата му постоперативна биопсия. Дори оттук Маделин чуваше гневния глас на Ейнджъл.

Промените в настроението му бяха неконтролируеми. В един момент беше послушен и очарователен, в следващия — бум! Сестрите бяха започнали да теглят жребий, за да определят коя ще дойде да провери апаратите му и да му даде лекарствата. Беше се превърнал в страшилището на отделението.

Физически всичко беше наред. Бяха спрели интравенозните лекарства, включително допамина и исурела. Състоянието му бързо се подобряваше и можеше да напусне изолацията по-рано от повечето пациенти. Физиотерапевтът го бе посетил вече два пъти и каза, че пациентът трябва да се разхожда поне по четирийсет минути дневно. Кръвните проби бяха отрицателни.

Да, физически той се справяше добре. Но психически беше истинска развалина. Изглежда, не можеше да свикне с новия начин на живот. Всяко хапче или кръвно изследване го подлудяваха. Не можеше да се примири с подуването на лицето си и изгубеното тегло по време на престоя си в болницата.

Накратко: почти през цялото време, той беше невъзможен.

Но това нямаше да трае дълго.

Скоро щяха да го изпишат от болницата и щяха да го оставят да се оправя сам. Никой нямаше да се грижи за него, освен самия той.

И ако нещата не се променяха бързо, Маделин се страхуваше, че той няма да приеме изписването си достатъчно насериозно. А нима това не беше вечният проблем на Ейнджъл — че не приема нищо насериозно?

Предписаните му лекарства не можеха да бъдат пренебрегвани. Той трябваше да следва указанията, поне веднъж в живота си. Ако не го направеше…

Тя отхвърли тази мисъл. Не искаше да се спира на нея. Ейнджъл имаше сърцето на Франсис — всичко, което бе останало от нейния усмихнат, синеок свещеник — и проклета да е, ако го оставеше да провали това чудо.

Сега той се чувстваше изгубен. Виждаше го в очите му, усещаше го в докосването му. А когато Ейнджъл изпитваше страх, той се ядосваше. Знаеше това, винаги го бе знаела.

Въпросът беше какво трябва да направи тя.

Отиде до леглото и хвана ръката му.

— Здрасти, Мад — каза сънливо той. — Сигурно искаш да видиш как старият Аленфорд отново се е лепнал за мен.

Крис топна малко памук в йодния разтвор и мацна една точка на гърлото на Ейнджъл.

Ейнджъл трепна при докосването и стисна очи.

Маделин виждаше колко се страхува, и стисна по-силно ръката му. Искаше да му каже, че всичко ще бъде наред, но тя беше лекар и знаеше — точно както и той — че това изследване беше прекалено важно, за да си позволи да го предсказва. То щеше да им даде да разберат дали тялото му отхвърля сърцето на Франсис.

— Трябва ми още валиум — промърмори Ейнджъл, отваряйки очи, за да я погледне.

Тя се опита да се усмихне.

— Вече ти дадохме повече, отколкото ти се полага.

Едната половина на устата му се изкриви в горчива усмивка.

— Никога не съм взимал толкова наркотици, колкото ми се полагат. Аз съм привикнал към тях, затова имам нужда от повече.

Тя чуваше горчивината в гласа му и й се прииска да може да го успокои.

Той лежеше там, с извърната на една страна глава. Една дебела синя вена пулсираше на врата му под отбелязаната оранжева точка. Аленфорд инжектира местна упойка точно под адамовата му ябълка. Когато упойката задейства, той вкара една игла в сънната артерия и вкара тънкия уред надолу, надолу, надолу, към сърцето на Ейнджъл.

Всички обърнаха глави към монитора в основата на леглото. Сърцето на Ейнджъл се появи на екрана като трептяща сянка. Аленфорд дръпна мъничка частица от сърдечния мускул — не по-голяма от глава на топлийка — и извади уреда.

— Това е всичко, приятели — каза той и усмихнат остави пробата в малка метална кутия, след което превърза раната. Свали гумените си ръкавици и ги хвърли в кошчето за боклук. — Резултатите ще са готови след няколко часа.

Медицинската сестра върна всичко на мястото му и излезе.

Аленфорд взе картона и го разгледа.

— Да имате да ми казвате нещо, Ейнджъл?

Ейнджъл се загледа в хирурга.

— Да, след като и без това питате. Мад не иска да ми каже нищо за донора ми.

Погледът на Крис се стрелна към лицето й за секунда и Маделин усети как бузите й пламват. После той отново погледна към Ейнджъл.

— За тези неща има строга процедура, Ейнджъл. С годините практика сме установили, че процесът на възстановяване преминава много по-добре, ако се запази анонимността на донора.

Ейнджъл превъртя очи и се опита да седне. Болничната нощница се събра върху превързаните му гърди.

— Вие, проклетите доктори, си мислите, че сте богове, но не сте. Вие сте просто хора, прекарали няколко години повече в колежа от един стоматолог. Нямате никакво право да си играете с живота ми.

На лицето на Аленфорд се изписа съчувствие.

— Мъката и лекарствата ви карат да се държите така, Ейнджъл. Не се тревожете за това, съвсем нормално е. Разбира се, искате да знаете кой е донорът ви — всички наши пациенти го искат — но истината е, че е по-добре да не навлизате в тези опасни води. Семейството на донора има право да иска анонимност, също както и вие. — Той се наведе към леглото и се загледа в Ейнджъл. — Недейте да мислите за това, което не можете да промените. Имайте предвид, че съвсем скоро всичко ще зависи само от вас. Може да продължите да негодувате срещу тази несправедливост, а можете и да се посветите на това, което е останало от живота ви.

— Да, и какво, ако умра — просто една черна точка върху хирургическата ви биография. Ще го преживеете.

Аленфорд се намръщи и гласът му се сниши до шепот:

— Вярвате ли в това, Ейнджъл?

Ейнджъл сякаш видимо се смали. Потъна във възглавниците и тежко въздъхна.

— Това е проблемът, докторе. Изглежда, не вярвам в нищо. Вие искате да престана да „негодувам срещу тази несправедливост“ и да се заема с живота си. Но как, в името на Бога, трябва да го направя? Ако биопсията е отрицателна, възможно е да ми остават още само десет минути. А е дяволски трудно да планираш такъв живот.

— Това не е задължително вярно, Ейнджъл, и вие го знаете. Може да живеете дълго. Има един човек в Калифорния, който живее с трансплантирано сърце вече осемнайсет години…

— Стига ми говорихте подобни неща, докторе, или сестра Ратчет ще трябва да бърше повръщано от пода. Повярвайте ми, нищо не изпълва така сърцето ми, както мисълта, че мога да живея дълъг, пълноценен живот, ако пия сок от моркови и правя упражнения. — Той се засмя горчиво. — Получих втори шанс в живота — я-хоу! Всичко, което трябва да правя, е да се държа като Ричард Симънс.

Аленфорд се засмя тихо.

— Ричард Симънс е нещо ново. Ще се видим пак, когато станат готови резултатите от биопсията. Мислете положително.

Ейнджъл изсумтя.

Аленфорд изгледа многозначително Маделин и излезе от стаята. Ейнджъл отвори уста, за да й каже нещо, но преди да е успял, доктор Маркъс Сарандън отвори вратата и влезе.

Ейнджъл превъртя очи.

— О, добре, още един доктор. А този прилича на спасител от Малибу.

Маркъс се изсмя високо. Погледът му се насочи към Маделин, долови бързото й кимване и се върна към Ейнджъл.

— Е, предполагам, че ако някой може да разпознае пластична операция, това може да е само филмова звезда.

Ейнджъл се усмихна.

— Предавам се, докторе.

Маркъс му подаде ръка.

— Аз съм Маркъс Сарандън. Аз ще… помагам на Маделин за вашия случай.

Ейнджъл се намръщи.

— Няма начин.

Маделин бързо отиде до леглото.

— Ще ти обясня по-късно. Засега просто изслушай Маркъс. Той е добро момче.

— Също и Клинт Истууд, но това не означава, че искам той да ми е лекуващ лекар.

Маркъс извади синия тефтер изпод мишницата си.

— Това е дневният ви календар — лекарства и времето за приема им. Прегледайте го и утре отново ще поговорим.

— Не искам да говоря утре.

Маркъс се ухили.

— Идеалният пациент. Хубаво. Аз ще говоря, а вие ще слушате. — Той се усмихна още веднъж на Ейнджъл и излезе от стаята.

Ейнджъл взе календара и го захвърли в другия край на стаята. Той се удари в стената и падна на пода.

Въздишайки, Маделин го вдигна и го сложи на нощното шкафче. Взе си един стол и седна.

— Държиш се като разглезено дете.

— Млъкни.

Тя се усмихна.

— Страхотен си, Ейнджъл. Какво ще е следващото, което ще направиш, ще ми се изплезиш ли?

— Недей да предсказваш много-много.

— Вгорчаваш живота на целия персонал.

Той я изгледа с празен поглед.

— А как мислиш, се чувствам аз? Лежа си тук всеки ден, мушкат ме, преглеждат ме, сякаш съм парче месо. И продължавам да сънувам… — Гласът му заглъхна и той се извърна от нея. — Върви си, Мад.

Тя се приведе по-близо.

— Какво има, Ейнджъл?

Мина известно време, преди да отговори.

— Продължавам да сънувам Франсис. Всичките ми сънища започват по различен начин, но свършват еднакво. Разговаряме известно време, после той протяга ръка към мен. Чувам как сърцето ми се блъска в гърдите като птица в клетка. Той ми шепне нещо — никога не си спомням какво точно — после хваща ръката ми и изчезва. И това не е всичко. Имам чувството… че е вътре в мен. Вчера помолих онази дебела сестра, Бети Буп, или както там й е името, да смени станцията на радиото. Помолих я да ми потърси нещо на „Бийтълс“. — Той въздъхна. — „Бийтълс“, за бога. Преди операцията не слушах нищо, различно от хардрок — нали се сещаш, онази музика, която те кара да искаш да си свалиш дрехите и да смъркаш кокаин. А сега искам да слушам „Вчера“. — Той я погледна и очите му, които винаги бяха пълни с живот, сега изглеждаха безцветни и празни. — Имам чувството, че изгубвам самоличността си, Мад.

Тя седеше съвсем неподвижно. Нейното собствено сърце се блъскаше в гърдите. Беше често срещано явление пациентите с трансплантирани органи да мислят, че са обсебени от самоличността на донора, но Ейнджъл не знаеше, че в гърдите му бие сърцето на Франсис. Не би трябвало да изпитва подобни чувства, не беше възможно от медицинска гледна точка.

— Тук имаме много добър психиатър, Ейнджъл. Тя знае какво преживяваш — то е съвсем нормално — и с удоволствие ще поговори с теб за това.

— Само това ми липсва — още един лекар. О, но не си чула най-важното. Снощи помолих за чаша мляко.

Тя не знаеше какво да каже.

— Обезмасленото мляко е добро за теб.

— Ако смяташ да ми плещиш медицински глупости, най-добре се разкарай оттук. Опитвам се да разговарям с теб, Мад. Опитвам се да ти кажа… — Той въздъхна дълбоко и прокара пръсти през обърканата си коса. — Няма значение.

Тя се надвеси по-близо.

— Какво?

Той я погледна и мъката в очите му прониза сърцето й.

— Вие, лекарите, ми предлагате „живот“, сякаш е някаква роля във филм на Спилбърг, но това не е моят живот, Мад. Това сърце е като обувка, която ти стиска. То ме кара никога да не забравям, че не съм бил роден с него. Може би ако Франсис беше жив, или имах с кого да разговарям, някой, който ще хване ръката ми и ще ми помогне да стигна някъде… Не знам. Чувствам се като някаква аномалия.

Тя хвана ръката му и я стисна леко.

— Аз съм тук, при теб, Ейнджъл.

Той се опита да се усмихне.

— Не се обиждай, Мад, но ти си като мираж, който мога да видя, но не мога да докосна. Понякога си мисля, че съм сънувал онова време, когато бяхме заедно. Онова лудо, буйно момче не може да съм бил аз. А се оказва, че онова хлапе, яхнало мотора, онова хлапе съм бил аз.

Тя го гледаше и виждаше болката и самотата, които изпълваха очите му. Толкова много го обичаше в този момент, че чувството беше почти осезаемо в гърдите. Болеше го, болеше го за самия себе си и за брата, който бе изгубил. А тя знаеше какво е да изгубиш някого. Всичко, което ти оставаше, беше вярата и ако я нямаш, празнотата може да те погълне целия.

А Ейнджъл никога не бе вярвал истински в нещо, най-малко в самия себе си.

— Това е само сън. — Тя се наведе по-близо. — Беше ли забравил мен, Ейнджъл?

Още в мига, в който зададе въпроса, видя отговора в очите му, искрицата копнеж, страха от отговора.

— Не — отвърна тихо той.

— Знам, че не съм Франсис. Знам, че не съм ти роднина, но аз съм тук, при теб, и никъде няма да ходя.

— Обещаваш ли? — Гласът му бе станал дрезгав.

Маделин кимна.

— Точно затова не мога повече да бъда твой лекуващ кардиолог. Маркъс Сарандън ще те поеме оттук нататък. Той е отличен специалист. Аз пак ще идвам при теб винаги, когато пожелаеш… но като твой приятел.

Той се намръщи.

— Не разбирам…

— Прекалено съм обвързана емоционално. — Тя преглътна и добави по-тихо: — Прекалено много те обичам.

Той дълго мълча, изучавайки я, после, също тихо, каза:

— Аз не те заслужавам, Мад.

Тя се усмихна бързо, хитро.

— Никога не си ме заслужавал.

— Да, просто попитай Фран…

— Франсис — довърши тя и усмивката й изчезна.

— Той те обичаше — каза Ейнджъл, наблюдавайки я внимателно.

За момент не можа да отговори, мъката беше толкова силна. Най-после кимна:

— Той обичаше и теб.

— Липсва ми. Странно е… след всичките тези години. Винаги съм знаел, че е достатъчно само едно телефонно позвъняване. Много рядко мислех за него, но когато го правех, се засмивах, изпивах още едно питие и си казвах, че ще му се обадя на следващата сутрин. Разбира се, така и никога не се обадих. А сега него го няма и понякога толкова ми липсва…

Маделин не можа да се въздържи. Сложи ръце на бузите му, наведе се над красивото му лице, погледна дълбоко в очите му.

„Франсис — помисли си. — Там ли си? Дано си там…“

Трябваше да рискува. Беше дошло времето за това.

— Той не е единственият ти роднина — каза тихо тя.

Ейнджъл се намръщи. Тя веднага разбра, че знае за какво говори — очите му се разшириха от страх. Поклати глава.

— Не го прави, Мад! — Продължаваше да клати глава. — Недей да слагаш и този товар на плещите ми.

Маделин не извърна поглед. За първи път в живота си се чувстваше силна и самоуверена. И, Господи, чувстваше се добре. Бавно се усмихна.

— Тя се казва Лина.