Кристин Хана
Отново у дома (18)

Глава 17

Лина не можеше да понася да стои в къщата. Накъдето и да погледнеше, всичко й напомняше за Франсис.

Излезе на верандата и гледаше първите розови отблясъци на зората, които се промъкваха над тъмната улица. Дробовете я боляха от изпушените цигари, очите й пареха от сълзите. Чувстваше се изморена, празна и тъжна… О, господи, как е възможно да съществува такава мъка?

Прехапа долната си устна и отново усети паренето на сълзите. Обърна се и видя люлката на верандата — онази, която той им бе подарил миналата Коледа — и отново се разплака.

„Върни се, Франсис. Съжалявам. О, господи, толкова съжалявам…“

Чу бръмченето на кола. Вдигна поглед и видя, че майка й спира пред къщата. Отиде до парапета и застана там.

Маделин изгаси мотора и излезе от колата. Беше почти стигнала до къщата, когато видя Лина на верандата.

Изкачи се по скърцащите стълби и спря. Погледът й обходи пода, видя пепелта и фасовете, които го обсипваха. Но когато погледна към Лина, не каза нищо.

Очите й се изпълниха със сълзи и тя протегна ръце.

Лина се сгуши в прегръдката на майка си, почувства топлите й, любящи ръце и изведнъж сякаш отново стана дете. Прииска й се отново да вярва, че майка й може да се справи с всичко, да оправи всичко.

Чакаше Маделин да каже нещо, да произнесе някаква магическа формула, която ще върне времето назад.

Но майка й не каза нищо, просто я прегръщаше.

И Лина разбра. Вече никога нищо нямаше да бъде наред.

 

 

Той седи на люлката, опитва се да се залюлее, но не успява. Въздухът е тежък, задушен, не мирише на нищо. Преди не знаеше какво означава нищото, но сега разбра. Опитва се да си спомни хилядите миризми, които обикновено се носеха тук. Рози и прясно окосена трева, влажна пръст и дъжд, вятър, листа. Дори лозата преди имаше собствен мирис.

Но сега няма нищо. Вятърът духа покрай него. Вижда как докосва падащите листа, как всичко се движи, но нищо не може да го докосне там, седнал на люлката на верандата, която не иска да се люлее.

Знае само, че чака нещо да се случи. Нещо беше надвиснало над него. Има да направи още нещо.

Беше се научил, че ако се концентрира, може да се озове в къщата й, да се движи из вещите й — спомени от миналото, което бързо започваше да забравя. Но това го уморява, изпълва го с болка и той предпочита да седи тук на люлката и да се чувства така, сякаш си е вкъщи.

Миналата нощ Лина бе стояла до него и когато седна на люлката, той за първи път усети залюляването й. Почти почувства вятъра, почти чу скърцането на дървото. Но разбра, че това е само спомен, че вече не може да чуе нищо.

Тя бе плакала, неговото скъпо дете, и душата му разбра, че плаче за него. Искаше му се да я докосне, да я успокои, но не можеше да се концентрира. Затова направи това, което можеше, използвайки всичката сила, които имаше. Затвори очи и й заговори с ума си. Думи, остатъци от думи, които едва си спомняше.

„Аз съм тук, Лина. Тук съм…“

Бе мислил тези думи отново и отново, но сълзите й не спряха, тя гледаше през него и от това ужасно го болеше.

После тя се прибра в къщата и той я последва. Движеше се от стая в стая, искаше отчаяно да почувства, че мястото му е тук, в единствения истински дом, който някога бе имал. Но с всяка изминала минута се чувстваше все по-слаб и по-слаб. Веднъж, когато погледна надолу, не можа да види стъпалата си и в следващия миг краката му също започнаха да избледняват. Сви се като котка в края на леглото й и затвори очи.

След това отново се бе озовал тук, на люлката. Слънцето грее. Едно мъртво листо се откъсва от лозата и пада на тревата.

Поглежда надолу, краката му още ги няма. Виждат се само две сенки на фона на белите дъски на верандата. Чуди се колко ли дълго ще трае това, това бавно изчезване, и какво ще стане с него, когато то свърши.

Продължи да чака.

 

 

Ейнджъл лежеше неподвижно. Беше тъмно. Чуваше звуци, които го плашеха. Клепачите му трепнаха, той опита да отвори очи. Не успя.

— Ейнджъл?

Чу гласа й, който идваше към него някъде отвъд тъмнината. Изведнъж почувства нужда от нея, толкова му беше необходима… Отново се опита да отвори очи. Миглите му трепнаха. Беше толкова трудно…

Отново чу гласа й, който го успокояваше, шепнеше името му. Насили се да прогони пластовете мъгла, които го обгръщаха. Най-после успя да отвори едното си око и светлината го заслепи, накара го бързо да се върне отново в успокояващата тъмнина.

— Хайде, Ейнджъл, отвори очи.

Бавно, колебливо, той опита отново. И я видя, седнала до него, лицето й, покрито с маската, беше на сантиметри от неговото. За един кратък миг отново беше на седемнайсет и това беше неговата Маделин, която го чакаше.

Опита се да си спомни къде се намира, защо тя е тук.

И тогава усети ударите на сърцето си — силни и равномерни. Там-там-там…

Стисна очи, чувайки само ударите на сърцето си — на нечие друго сърце — което биеше в гърдите му. Прииска му се да извади иглите, забити в тялото му, но ръцете му бяха слаби и треперещи.

Никога не бе изпитвал такова страшно чувство за загуба. Чувстваше се зле — сърцето на този непознат не му принадлежеше. Усещаше го с всеки дъх — биеше прекалено силно, причиняваше болка в наранените му гърди. Къде беше неговото сърце? Колкото и слабо и безполезно да беше, то си беше негово, а сега го нямаше. Лежеше някъде в боклука…

Сърцето му, домът на душата му, на мечтите му, на идеите му…

— О, господи — прошепна той е дрезгав глас, който дори не можа да разпознае. Обзе го паника.

За бога, това дори вече не беше неговият глас. Нищо не бе останало от него, нищо…

И тогава една дума проникна в съзнанието му, спря дъха му и той се разтрепери. Изпитваше страх, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Донор.

Насили се отново да отвори очи и погледна към Маделин. Знаеше, че плаче, усещаше сълзите, които се търкаляха по бузите му, но не му пукаше.

— Кой?

Тя трепна, сякаш я беше ударил.

— Ейнджъл — каза спокойно. Прииска му се да потъне в този глас, в погледа й. — Не мисли за това сега, просто се отпусни. Операцията мина успешно. Ти си добре. Добре.

Операцията. Той отново се замисли за сърцето си, за собственото си безполезно сърце, и сълзите продължиха да се стичат. Сякаш тъгуваше, но не знаеше за кого, за какво. Знаеше само, че това сърце не беше негово, а беше вътре в него, биеше прекалено силно. Ръцете му бяха горещи и изведнъж предпочете студената им неподвижност пред това… нещо, което биеше в гърдите му.

Чие е това сърце? Въпросът отново се върна. Искаше да го зададе, да получи отговор, но не можеше да го направи, не можеше да формулира думите, нито да ги изкаже. Изведнъж се зачуди дали наистина иска да знае. Мили боже, искаше ли да знае кой живее в него, поддържа го жив, стопля ръцете и краката му?

Маделин погали лицето му и това му хареса, толкова много му хареса. Отново затвори очи и поклати глава. Искаше да й каже нещо, но какво? Какво?

Тъмнината отново се върна, завличайки го в мрачния пашкул, където не си спомняше нищо, нищо не го интересуваше.

— Ейнджъл, ти ще се оправиш — чу отново гласа й, спокоен, нежен. — Ще се почувстваш по-добре, когато свърши действието на упойката. Довери ми се. Чувстваш се дезориентиран, но това е нормално. Не се тревожи.

Той обърна леко глава и усети как възглавницата потъва под бузата му. До него бръмчеше мониторът. За един кратък момент той не можа да разбере какво точно вижда. И тогава разбра. Две розови линии се движеха една до друга на екрана там, където преди имаше само една.

Обзе го страх, панически ужас. Той започна да трепери, стомахът му се сви.

Погледна отново към монитора и този път видя само една линия. Това би трябвало да го успокои — мисълта, че е било само халюцинация, но той не се успокои.

Усещаше лекарствата в кръвта си, които замъгляваха погледа му, но това нямаше значение. Сърцето на непознатия продължаваше да бие, да бие, да бие…

— О, господи — изстена той. Никога през живота си не се бе чувствал толкова зле, никога не се бе страхувал толкова. — Трябваше да ме оставиш да умра.

— Просто се отпусни, Ейнджъл. Отпусни се. Ще поговорим по-късно.

Той усети как Маделин стисна ръката му, как погали мократа му от сълзите буза. Толкова искаше да приеме успокоението й.

Но не можеше. Нямаше значение какво щеше да му каже по-късно, какво беше нормално. Той знаеше истината, усещаше я с всеки удар на чуждото сърце.

Някой друг живееше в него.

 

 

До брега, където Лина чакаше приятелите си, беше студено. Щяха да се появят, както винаги, един по един. Силуетите им щяха да се очертаят на фона на мрачното есенно небе, пъхнали ръце в джобовете си, захапали цигари. Щеше да ги чуе да говорят, преди да ги види.

Звукът от шумните им, весели разговори винаги предизвикваше в нея някакво чувство на копнеж. Тя щеше да стане, изпъвайки врат, за да види първото познато лице, да чуе първия поздрав:

— Здрасти, Лина! Запази едно място за мен!

Винаги, когато ги виждаше да идват, тя изпитваше чувството — за един кратък, прекрасен миг — че мястото й е при тях.

Групата се събираше тук всяка сутрин преди училище. Бяха като изгубени души, събрани заедно, за да си разменят по някоя цигара, марихуана или друг наркотик.

Те бяха „лошите момчета“, проблемните деца. Всеки го знаеше — учителите, педагогическите съветници, самият директор. Един път в месеца тук щеше да дойде някой от новите учители, размахващ предупредително пръст. До края на учебната година обаче щеше да му омръзне и те щяха да имат все повече и повече дни да стоят тук сами, да разговарят, радвайки се на собствената си смелост, повярвали, че са недосегаеми.

Но Лина вече не се чувстваше недосегаема и нищо не можеше да намали болката, притиснала гърдите й. Понякога имаше чувството, че няма да може да си поеме дъх, без да се разплаче.

Тя пъхна ръце в джобовете на развлечените си дънки и приседна на един обрасъл с мъх камък.

— Здрасти, Лина!

Това беше Джет, целият облечен в черно, дори косата му беше боядисана. Той се затича, разперил ръце, и спря задъхан до нея.

Тя го погледна, това момче, което харесваше вече почти две години, и внезапно изпита чувството, че никога не го е познавала. Призля й, краката й се разтрепериха.

Той й се ухили.

— Може ли да попуша с теб?

Това винаги беше първото нещо, което й казваше.

— Разбира се — промърмори тя, бръкна в джоба на якето си и извади пакет цигари.

Разбра, че е празен, веднага щом го докосна. Намръщи се. Кога ги беше изпушила всичките?

И тогава си спомни предишната нощ, когато слязоха от самолета. Майка й я качи на едно такси и я изпрати вкъщи.

В онази празна къща, където всичко й напомняше за Франсис. Имаше чувство, че където и да погледне, го вижда, чувства го, чува го. Бе избягала от стаята си, за да се свие на люлката на верандата — онази, която им бе купил миналата Коледа, — и плака, и пуши, докато майка й се прибра.

— Съжалявам. — Тя погледна към Джет. — Май съм ги свършила.

Разочарованието му беше очевидно.

— Няма проблеми.

Останаха сами известно време, докато чакаха да се появят другите. Предишния ден би се опитала да разговаря с него, да се радва на всяка дума, която успееше да изтръгне. Но днес беше прекалено изморена, за да прави подобно усилие.

Чу далечен разговор и видя как малка групичка съученици идват към тях. Само след няколко секунди всички бяха до потока — запалиха цигари, започнаха да разговарят високо и да се смеят.

Лина ги огледа, един по един, и усети как в нея се надига объркване. Защо, след като стоеше тук с приятелите си, се чувстваше толкова самотна, че й се искаше да заплаче?

Беше й необходим само един миг, за да осъзнае, че всъщност никой не разговаря с нея, и още един, за да осъзнае, че не й пука.

Изведнъж на хълма се появи силует.

— Деца, отивайте на училище. Първият звънец би преди пет минути.

Беше Вики Оуен, новият педагогически съветник. До нея стоеше директорът Смитсън. Изглеждаше уморен, но Лина не се учуди от изражението му. Смитсън сигурно бе идвал тук хиляди пъти и едва ли вече вярваше, че може да направи нещо.

Децата се засмяха на това, че са ги хванали, и захвърлиха незагасените си цигари в потока. Лина гледаше как фасовете се завъртат във водата и през ума й мина мисълта, че някоя птица би могла да сгреши и да глътне тази отрова, сътворена от човека.

— Ти, Лина Хилиърд. Искам да говоря с теб.

Това беше гласът на госпожица Оуен. Лина вдигна поглед и разбра, че само тя е останала до потока. Съучениците й и директора ги нямаше.

Тя въздъхна и отиде при госпожица Оуен. Когато спря, забеляза майка си, която стоеше на няколко метра по-назад.

Превъртя очи.

— Страхотно!

Госпожица Оуен се оттегли безмълвно.

Лина се обърна към майка си. Косата на Маделин беше разбъркана, очите й — подути и зачервени. Така изглеждаха и двете през двата дни от смъртта на Франсис.

— Какво искаш? — сопна се тя.

Знаеше какво иска майка й, знаеше какво искат и двете. Успокоение, облекчение от пронизващата болка. Но нямаше успокоение. Лина вече го бе разбрала. Болката просто се връщаше, промъкваше се в мислите ти като змия, захапваща в най-неочакваните моменти. Всеки път, когато звъннеше телефонът, Лина си помисляше, че е Франсис, и тогава — хоп! — змията я клъвваше.

Мина много време, преди майка й да заговори.

— Вики Оуен ми се обади тази сутрин, каза ми къде си. Помислих си… Помислих си, че трябва да поговорим.

Лина преглътна.

— Това ще го върне ли, майко?

Маделин поклати глава.

— Хайде, скъпа. Да се поразходим.

Тя зяпна майка си, която се обърна и бавно тръгна по тротоара. За миг си помисли да не тръгне с нея, просто да се измъкне и да отиде някъде — където и да е. Но не искаше да е сама, а майка й беше единственият човек на света, който наистина разбираше как се чувства.

Тя я последва. Стигнаха до пейките на футболното игрище и седнаха една до друга, достатъчно далеч, за да не се докосват, но все пак някак си съвсем близо.

Лина бе идвала тук, разбира се, но никога, за да гледа мач. Преди години бе искала. Когато беше в седми клас и Кара Милстън беше най-добрата й приятелка, беше опитала да накара майка си да я заведе на футболен мач, но тогава Маделин беше много ангажирана. Дни и нощи и още дни, които се сливаха в едно — болнични смени, които сякаш нямаха край. Лина така и не отиде на футболен мач тази година. На следващата вече си бе намерила нови приятели, които предпочитаха да прекарват петъчните вечери долу до потока, пушейки марихуана.

Може би ако Лина имаше брат или приятел, всичко щеше да бъде по-различно. Или ако бе останала приятелка с Кара.

— Вече не искаш да ходим на футболни мачове — каза тихо майка й.

— Да, е, имам си по-добри неща за вършене.

— Като това да пушиш долу до потока?

Лина сви рамене.

— Мислех, че искаш да поговорим.

Последва дълга пауза, след която майка й започна бавно, тихо, да говори:

— Бях на шест години, когато майка ми почина. Една вечер я целунах за лека нощ и си легнах… Когато се събудих, нея я нямаше. Никой не бе счел за необходимо да ми каже колко болна е била — баща ми сигурно е смятал, че това е излишна загуба на време — да подготви едно малко момиченце за смъртта на майка му. Но има толкова много неща, които никога не съм ти казвала. — В гласа на майка й звучеше горчивина, мъка, която Лина никога преди не бе долавяла. Тя се намръщи леко. — След това започнах да гледам на света по различен начин. Знаех, че той не е безопасен.

Лина усети, че сълзите се връщат, започват да парят в очите й. Прииска й се да ги изтрие, но не го направи.

— Т-той… Той винаги беше до мен.

— Той е още до теб, скъпа.

Лина подсмръкна и издуха носа си.

— Недей да започваш пак с онези глупости, за бога. Не помага.

— Можеш да го наричаш Бог, или Исус, или Аллах, или мамбо-джамбо — това няма значение. Важното е да погледнеш в себе си и да разбереш в какво вярваш ти. Ако не вярваш, няма за какво да се хванеш, къде да се опреш и всичко започва да се разпада. Повярвай ми, знам го.

— Не искам да мисля за това сега — каза Лина тихо. — Ако го направя, само ще си мисля, че го няма, че никога няма да се върне и колко много ми липсва.

— Ако Франсис беше тук сега, какво щеше да ти каже?

За един кратък миг тя сякаш наистина го почувства до себе си. По устните й пробяга тъжна усмивка.

— Щеше да ми каже да разкарам тази тайфа от приятели и да се прибирам вкъщи.

— Виждаш ли? Той е тук, в теб. И винаги ще бъде.

Лина искаше да се усмихне, толкова много искаше. Но не можеше.

— Той мразеше приятелите ми. Смяташе, че няма да стигнат доникъде.

Маделин не отговори, но тишината сякаш казваше всичко.

— Знам, че е прав — продължи с треперещ глас Лина, — но не знам какво да направя. Никога не съм знаела.

— И най-големите пътешествия започват с една-единствена крачка. Може би трябва да отидеш на Коледния бал. Там ще видиш толкова много различни хора. Красиво момиче като теб ще си намери приятел за секунди.

Лина превъртя очи.

— Джет Родам не би отишъл за нищо на света на нещо толкова тъпо като училищно тържество.

— Ами ти, Лина? Какво искаш да направиш ти?

Точно това би я попитал и Франсис. Лина се замисли. Идеята да отиде на училищната забава беше… О, толкова съблазнителна. Помисли си как ще се облече, ще си направи прическа, ще слезе надолу по стълбите с някое момче, което ще се усмихва срамежливо пред фотоапарата. Помисли си за майка си, засмяна до уши, прегърнала Франсис през кръста…

Не. Франсис нямаше да бъде там. Никога повече нямаше да бъде тук…

Лина скочи като опарена.

— Не ми говори за такива неща — изсъска тя. Толкова я болеше, толкова й липсваше Франсис. Никога не я бе боляло толкова. — Аз не живея такъв живот, дявол да го вземе. Вече е прекалено късно да ставам послушно момиченце. Просто ме остави на мира.

— О, скъпа… — въздъхна Маделин и протегна ръка към нея.

Лина усещаше любовта на майка си — топлинка, която беше само на една ръка разстояние. Но не можеше да се отърве от мисълта за Франсис и майка си, които я чакат да се появи на стълбите…

От тази мисъл в стомаха й се образуваше възел. Тя безмълвно се извърна от тъжното лице на майка си и изтича през футболното игрище. Не знаеше къде отива. И нямаше значение.

Знаеше само, че трябва да бяга.