Райнхард Бекер
Самоубийството на робота

Към края на XXI век роботите — хуманоиди от типа 20/91, се смятаха за абсолютно сигурни. За всеки човек беше най-високо отличие съзнанието му да се използва за такива роботи. Само най-умните, най-прилежните и най-надеждните имаха тази чудесна съдба — да станат практически безсмъртни в „плътта“ на няколко робота, за да изследват космоса, световните морета, земните недра.

Роботният тип непрекъснато се усъвършенстваше, нагаждаше се все по-добре към решаване на задачите. При тясноспециализпраните екземпляри беше постигнато значително потискане на спомените за човешкото минало. Но с все по-голямото усъвършенстване от няколко години насам учените срещаха все по-големи проблеми с хуманоидните роботи.

Поредният случай беше такъв — тримата специалисти вече бяха имали няколко подобни.

— Външно нищо не е повредено — каза Ли Сан, електронна психоложка, след като приключи анализа. — Няколко спукани топлоустойчиви плочки, пробив в електронните системи под един процент. При човека подобна загуба на мозъчна маса би означавала, че той е изключително интелигентен, но без някаква логика изпитва панически страх от паяци от всякакъв вид и големина.

Виктор, шефът, отвърна:

— При този тип такава нищожна повреда почти не би имала последствия. Основа на серията е мозъкът на много надарено дете. Преценява се, че той се пригажда извънредно лесно. След всички тестове дефектите тук са компенсирани, като са активизирани други области от съзнанието.

Ала при този екземпляр положението беше точно обратното. По тайнствен начин частичният дефект се беше разпространил върху цялата система. Не беше останало нищо друго освен бездушен силициев възел. Копието на мозъка и всички записи бяха изтрити. От други неприятни случаи Виктор знаеше, че така авариралият робот е и опасен. Когато се правеха опити да бъде реактивиран или програмиран отново, то и използваният за тази цел компютър се разрушаваше. Така че най-добре беше да се унищожи роботът.

Жалко, защото се налагаше да бъде направена скъпа експедиция за изнасяне на „старото желязо“ от планетата Елмак, а и голяма беше надеждата за разкриване на загадката на все по-честите дефекти.

Софтуерният специалист Емил донесе помощния компютър на робота — голяма колкото тиква метална топка.

— Ще го унищожим заедно с робота, той положително също е заразен — отсече Виктор.

Емил енергично се възпротиви:

— Има вероятност да е заразен. Но не е изтрит! Все още съдържа пълния запис на процесите по време на аварията. Помощният компютър се е дезактивирал точно в момента, когато роботът е преустановил дейността си, защото вече не е имал поставена задача. Ако прослушаме записа, рискуваме загубата на компютъра за анализи, обаче най-сетне ще узнаем нещо за причините за смущенията.

Ли Сан веднага се съгласи, а и Виктор скоро беше убеден, че евентуалното предимство компенсира до голяма степен възможната загуба.

Тримата учени заслушаха с напрежение акустично преобразувания запис на последните мисли на робота:

ВЪТРЕ

Първото потопяване в атмосферата на неизвестната планета е както винаги: чувствам приятна топлина след месеците космически студ, болезнено разкъсвал сензорите ми! Красивите жълтеникави облаци, в които сега трябва да се потопя, са всъщност едно разочарование: те са дребни капчици чиста сярна киселина. За щастие атмосферата тук горе е още толкова разредена, че сензорите ми сигнализират лекичко гъделичкане. Ала киселината е толкова концентрирана, за да извадя още сега аеродинамичните спирачки, те биха се развалили … — Тя е прекалено концентрирана! Ще издържат ли на жегата и на киселината плочките на топлоизолационния щит?

Ужасна, режеща е болката на първата спукана плочка. Тя ме принуждава да концентрирам всички свои мисли върху това как да сложа край на ужасните болки, как да предотвратя по-нататъшното увреждане. Докато отработя всички програми, докато отчаяно търся решение, се спукаха още шест плочки. Ще ми се да крещя и да се гърча в болки, но неподвижното ми тяло е без уста и крайниците му са сковани. Капчици сярна киселина се сипят по нагорещената ми до 1500°C титанова кожа, която непрекъснато изтънява и ме боли все по-силно.

Изведнъж свърши. Прекосих серните облаци, с радарния си сензор мога да усетя спасителната повърхност на планетата. Но не, това не е спасение, а катастрофа! Аз съм само на 5,2 километра от повърхността, а атмосферата е много плътна, за да използвам сега аеродинамичните спирачки! Много бързо трябва да реша, много бързо … още две секунди до удара … къде е централният компютър, които има отговор за всичко? … залагам на една карта, изваждам само лявата спирачка … отвратителен тласък, много боли … много боли … завъртам се … ужасно бързо … вече не цялостен … мозъкът увреден … разрушен … смазан … завъртане … непременно сега … втора спирачка … не … вече … без въртене … — Парашут!!! … това ли е … последната мисъл? … вече не чувствам … изключен? … спя …

На планетата съм, някак е по-различно, усещам се чужд на себе си, някак отвън … всичко тъмно. Очите са още отвътре … трябва да видя къде съм … Да извадя очите! Нещо не е наред … в голям казан съм … наоколо червеникав пясък, няколко камъка … И отгоре камъни! Те трябва да паднат … Страх!!! … Най-отгоре, в средата има кръгла дупка, червеникавочерно небе … Да помисля! Къде е централният компютър? Радост! Отново е тук, може да помогне! Чувам: „атмосферата много плътна … индекс на пречупване … светлината пренасочена … трябва да прилича на казан …“ Можех и сам да стигна до извода! … Няма отговор на страх. Централният компютър казва, аз не мога да изпитвам страх. Трябва да се вслушам, централният компютър е много мощен, той знае всичко.

Трябва да изследвам планетата, да напусна титановото тяло … Тъмно е в ПРЕВОЗНОТО СРЕДСТВО. Аз съм ПРЕВОЗНОТО СРЕДСТВО. Клапанът се отваря, мога да крача по планетата. Тя е огромен казан, в който вървя напред, над мен е все тоя кръг черно небе. Силното пречупване на светлината в свръхплътната студена атмосфера ме заблуждава с този мираж. Краката ми тъпчат в нещо, което е още по-плътно. Това е серен двуокис, втечнен от налягането и студа на планетата. Не ме е страх, централният компютър може да се гордее с мен. Знам, че това вещество не може да направи нищо на металните ми крака, защото имат специален слой. Мисля, че отново функционирам съвсем добре.

Течността сигурно пречупва светлината още по-силно, повърхността й би могла да рефлектира … Това трябва да е интересна гледка. Наклонявам очите си надолу, надолу … Там има паяк! Огромен, всяващ ужас паяк, голям колкото мен, закачил се е за краката ми! Мразя папците, даже и най-малкият ме отвращава, страхувам се повече, отколкото от който и да е хищник! А този тук е огромен, виси с осемте си крака за моите … осем … крака? Това съм самият аз, това е отражението ми! Аз съм огромен метален паяк! Страх! Мразя се, отвращавам се от себе си … Сега централният компютър ще ми обясни, че не мога да изпитвам страх; той не може да разбере това! Светкавично прибирам осемте си крака под металното си тяло, върху което е нанесен специален пластмасов слой. То пльосва в локвата от серен двуокис. Вдигам очи нагоре към кръглото парче червеникавочерно небе. Някъде там горе трябва да е централният компютър, много далече. Той не бива да забележи, че ме е страх, няма да ме разбере. Така е по-добре. Опитвам се да мисля за нещо приятно: за това не съм програмиран, имам право да мисля само рационално. Много далечен … спомен … Имах тяло, то беше красиво, приятно … само два крака, две ръце, една глава. Аз съм отвратителен огромен паяк! Не искам да бъда в това тяло! Как мога да се измъкна, да избягам от самия себе си? Трябва да се изключа. Това няма да допусне централният компютър; той непрекъснато ще ме включва. Аз не мога да се изключа сам, няма никой, който би направил това за мен, ако го помоля. Централният компютър иска само да функционирам. Аз имам нужда от програма, която да ме изключи … спомен … много далечен … много далечен … Аз съм малък и имам приятно тяло … компютърен клуб … лоша шега … учителят е бесен … компютърни вируси. Това може би става. Обаче аз не мога да се програмирам сам. Помощният компютър в титановото тяло, него мога да го програмирам и от него мога да изискам за себе си програмата! Трябва да побързам, централният компютър не бива да забележи, той ще ме защити и това ще парализира мислите ми … Програмата е много проста, мога да си спомня това. Сега помощният компютър ще я изпрати обратно! Мислите ми се разкъсват … танцуват бели топчета … стават все повече … централният компютър вика, чувам го съвсем слабо през дупките между белите топчета, които непрекъснато се множат … тъмно … никакви … мисли … повече … сън …

ОТВЪН

Очите на Ли Сан плуваха в сълзи:

— Това беше едно нещастно дете, истински човек, затворен в тяло на робот! Какво направихме? Трябва веднага да спрем строежа на хуманоидни роботи!

Емил енергично отхвърли тази мисъл:

— Не се оставяй да те завладеят такива нелогични чувства! Това беше робот, чиито изчислителни операции компютърът е преобразувал в нашия емоционален език. Няколко прости коректури в системата на действие ще са достатъчни, за да го предпазим от самия него.

Виктор се съгласи, що се отнася до техническата страна на въпроса обаче, смяташе, че етичният въпрос е по-сложен. Споразумяха се да изложат проблема пред Централния комитет по човечността.

Комитетът провери бързо и отговорно случая. Главният проблем беше роботите отново да функционират, без да дават дефекти. Причините за загубите на скъпа техника очевидно бяха в това, че при сравнително малка авария роботите развиваха нещо като телесно чувство, дължащо се на предишното им човешко тяло. Апаратите възприемаха сегашните си тела като неприятни. Те се опитваха да се отърват от това усещане по всевъзможни начини. Комитетът се ориентира към коректури в програмата, които да предизвикат положително чувство към металното тяло. Това беше лека задача за централния компютър — да „вгради“ указанията на комитета във вече действащите роботи. Но авариите продължаваха. В един от случаите специалистите успяха да уловят фрагменти от мислите на аварирал робот. Само двама от учените бяха в състояние да разгадаят този запис. Ли Сан се отказа да сътрудничи в по-нататъшното усъвършенстване на иначе добре действащите „хора-машини“.

ВЪТРЕ

… недобро кацане … голяма повреда … всички системи … все още мисля! Функционирам … Красивото ми тяло е непокътнато, усещам приятно чувство, облъхван от атмосферата на непознатата планета. Весело пляскам с осемте си крака в локвата от серен двуокис … Има ли нещо, което да не е наред? … постепенно изплува спомен … много далечен, отдавнашен?

Някога бях друг … преди много … време … имах ли … и тяло? То беше друго … две ръце … два крака … ужасна кръгла глава … отвратителен инвалид, комуто липсваха шест крака … с жълтеникава светла белтъчна обвивка … Страх! … Гнус ме е от спомена … не мога да го понасям … по-добре да не мисля … как да изключа? Аз … съм бил … чудовище … гнус ме е …

ОТВЪН

След анализа на накъсаните записи никой вече не желаеше да поеме отговорността за строежа на други хуманоидни роботи. Съществуващите бяха изключени, производството спряно, възобновени бяха полетите с хора на борда.