Джудит Макнот
Спомни си кога (8)

Осма глава

Три часа след заминаването на Даяна, Коул затвори учебника си по икономика и отмести записките встрани. Раменете му се бяха схванали от продължителното седене за бюрото, а мозъкът му отказваше да възприема. Нямаше смисъл да учи повече, беше достатъчно подготвен за последния изпит, но не добрите оценки бяха неговата цел. Стремеше се към знанията, с помощта на които щеше да осъществи своите мечти.

Коул разкърши рамене, облегна се назад и притвори очи. Сети се за писмото на чичо си. Беше пристигнало със сутрешната поща и носеше невероятно добри новини. Коул се усмихна и отново се раздвижи, за да прогони болката в гърба.

Преди четири години една нефтодобивна компания се беше свързала с Калвин и му беше предложила договор и десет хиляди долара срещу правото да забие сонда в земите на ранчото му. Първите опити не дадоха резултат, но на следващата година компанията повтори опита срещу още пет хиляди долара. Втория път бликна достатъчно нефт, за да се окаже дейността печеливша, а от това спечелиха и Кал и Коул.

Преди няколко месеца втора, по-голяма нефтена компания прояви интерес към земята на Кал и закупи правото да сондира на друго място. Чичото казваше, че работниците само си губят времето, и Коул подкрепяше мнението му, но в крайна сметка се оказа, че и двамата грешат. В днешното писмо Кал съобщаваше зашеметяващата новина, че са открили богато находище на нефт и че „парите ще завалят“.

Коул се протегна, отвори очи и посегна към дебелия плик с писмото и ксерокопие от договора, който нефтената компания предлагаше да сключи с чичо му.

Според грубите сметки, които беше направил, Кал се надяваше през следващата година да спечели около двеста и петдесет хиляди долара — повече, отколкото старият собственик на ранчо беше изкарал през целия си живот. Каква ирония на съдбата! От всички членове на семейство Харисън именно Калвин Патрик Даунинг беше извадил късмет. Той беше скромен човек и този четвърт милион долара нямаше изобщо да го промени.

Вместо да похарчи два долара за телефонен разговор с Коул, той му беше съобщил страхотната новина в писмо, изпратено с обикновена поща. А причината, поради която прилагаше и договора към писмото, беше: „Хората от нефтената компания твърдят, че това са стандартни договори, които не могат да бъдат променени. Сметнах, че не е необходимо да плащам на някой адвокат-кръвопиец, за да хвърли един поглед на тези формуляри и да ми каже същото, което би могъл да ми кажеш и ти. В твоя университет и юридически факултет. Хвани някой от онези студенти кръвопийци да прегледа тази глупост, а ако не — прегледай сам и ми кажи дали според теб компанията не се опитва ни изиграе.“

Такъв беше Кал — пестелив до крайност. Стиснат.

Кал изрязваше талони от вестниците, подстригваше се сам, кърпеше джинсите си и вдигаше шум до небето, ако се наложеше да даде някое допълнително пени, за да поправи телената ограда. А най-много от всичко мразеше да се разделя с доларите си.

Но беше дал първия си чек за десет хиляди долара на Коул, за да може момчето да се запише в колежа. Година по-късно Коул получи втори чек на стойност пет хиляди долара.

Тъй като беше самотен, младежът често гостуваше в дома на Калвин и там намираше топлотата и разбирането, които родният му баща не беше в състояние да му даде. Само Кал разбираше разочарованието му и вярваше в мечтите му, затова Коул го обичаше. Калвин го окуражаваш не само с думи, но и на дело, беше му дал парите си, за да може Коул да се откъсне от Кингдъм Сити, да си изгради бъдеще — светло, многообещаващо, разкриващо неограничени възможности. Това караше Коул да изпитва признателност, която вземаше връх над всички други негови емоции.

Договорът, който му беше изпратил Кал беше дълъг петнадесет страници, перфектно напечатан и нотариално заверен. В полетата Калвин беше надраскал с молив някои свои забележки и коментари и Коул се усмихна на това доказателство за проницателността на стареца. Калвин беше завършил едва десети клас и беше напуснал училище, за да работи за прехраната си, но обичаше да чете и непрекъснато усъвършенстваше знанията си. Вероятно беше достатъчно начетен, за да вземе дори диплом от колеж. Коул не възнамеряваше да позволи на чичо си да подпише този документ, преди да се е консултирал с компетентен адвокат, действащ в сферата на нефтения бизнес.

Кал беше умен, но в този случай старецът не беше подготвен да се включи в играта. Младежът беше изкарал вече четири години в Хюстън и добре знаеше, че не съществуват стандартни договори, които да не могат да бъдат променени.

Когато Чарлз Хейуърд се върнеше от деловото си пътуване до Филаделфия, възнамеряваше да го попита за името на най-известния адвокат в Хюстън, занимаващ се с нефто и газодобив. Работодателят на Коул със сигурност щеше да има информация по въпроса, тъй като самият той беше започнал от нефта. Хейуърд щеше да знае с кого може да се консултира Коул относно договора и нямаше да има нищо против да услужи на младежа.

За разлика от повечето работодатели, при които се беше хващал на работа, Чарлз Хейуърд не беше надут, самодоволен и непристъпен човек. Беше петдесетгодишен, кипящ от енергия мъж, който работеше упорито и действаше почтено. Беше изработил стандарти за всичко — като се започнеше от обслужващия персонал, минеше се през семейството му и се стигнеше до конете. Онези, които не отговаряха на очакванията му — било то служители, ловни хрътки или коне — скоро запращаше по дяволите, но тези, които задоволяваха изискванията му, ценеше и уважаваше. Когато си беше у дома, всяка вечер посещаваше конюшнята, носеше моркови на конете и отделяше време да потупа по муцуната всеки един от прекрасните й обитатели.

С течение на времето задоволството му от знанията на Коул и усърдната му грижа за конете нарастваше и между двамата се беше установило нещо като приятелство. Често по време на своите среднощни посещения при обичните си животни Хейуърд оставаше да изпие едно кафе с Коул и постепенно се беше превърнал в настойник на младежа. Предлагаше му съвет или информация във връзка с двете неща, от които Коул се интересуваше най-много: бизнеса и парите.

Чарлз с удоволствие разискваше тези две теми. Всъщност той имаше само едно лошо попадение в живота си и това беше семейството му. Първата съпруга на Хейуърд и единственото им дете бяха загинали в самолетна катастрофа преди двадесет и пет години и скръбта му беше толкова силна, че приятелите му продължаваха да я коментират, когато се съберяха без него в конюшнята.

Преди седемнадесет години Чарлз Хейуърд се беше оженил повторно и новата му съпруга го беше дарила със син и дъщеря. Той даваше на децата и на втората си жена Джесика най-доброто, което можеше да се купи с пари, смяташе, че близките му ще живеят според неговите очаквания и надежди.

Ако можеше, Коул щеше да му каже, че много греши. Единствено в тази област младежът можеше да посочи на своя по-възрастен приятел някои болезнени примери за резултата от прекаленото задоволяване на капризи на децата и доверието в жена, на която не можеше да вярва.

Коул знаеше, че Джесика Хейуърд е красива, разглезена, аморална четиридесетгодишна кучка.

Петнадесетгодишната им дъщеря Барбара така благоговееше пред майка си и същевременно толкова се страхуваше от нея, че беше абсолютно мекотело. Тя ставаше още по-безпомощна и разглезена от факта, че баща й обсипваше с всички земни блага, без да се налага момичето да ги заслужи.

Дъг Хейуърд беше очарователен, безотговорен шестнадесетгодишен хлапак и Коул смяташе, че все още има някаква надежда за него, тъй като имаше моменти, когато в момчето се проявяваха черти от бащата. Бележките на Дъг бяха средни, но той беше признал на Коул, че резултатите му от теста SAT са много високи.

Коул погледна часовника си, установи, че минава единадесет, протегна се и се прозя. Излезе в коридора за последна обиколка из конюшнята. Искаше да се увери, че всичко е наред.