Робин Кук
Извън контрол (8)

7.
По-късно същата нощ

Ви Джей се беше свил на кълбо в леглото си, стиснал глава с две ръце. В средата на стаята върху килима лежеше тухла. Около нея бе завързана червена панделка, изпод която се подаваше лист хартия; всичко това придаваше на тухлата вид на подарък. Прозорецът на Ви Джей беше строшен и цялата стая бе посипана с парчета стъкло. Очевидно тухлата бе хвърлена от алеята. Виктор възпря с ръка порива на Марша да се втурне вътре към Ви Джей.

— Внимавай със стъклата!

— Ви Джей, добре ли си? — извика тя.

Момчето кимна.

Протягайки се иззад Марша, Виктор издърпа ориенталската пътека, постлана в антрето и я остави да се развие в стаята. Затича се по нея и се надвеси през прозореца, за да огледа алеята. Не видя никого.

— Отивам вън. — Той се втурна надолу по стълбите.

— Не се прави на герой — извика Марша след него, но той вече бе на долната площадка. — А ти не мърдай! — Тя се обърна към Ви Джей. — Толкова много стъкла има, че със сигурност ще се порежеш. Сега идвам. Тя се върна в голямата спалня и бързо навлече халата и чехлите си. Изтича при Ви Джей, който и позволи да го прегърне.

— Дръж се — рече му тя, докато се опитваше да го вдигне. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Препъвайки се към коридора, с облекчение го пусна на пода.

— След няколко месеца няма да мога да го правя — изпъшка тя. — Ставаш твърде голям за мене.

— Ще разбера кой го направи — изръмжа Ви Джей, вече дошъл на себе си.

— Изплаши ли се, скъпи? — запита Марша и го погали по косата.

Ви Джей спря ръката и.

— Ще разбера кой хвърли тухлата и ще го убия.

— Сега си в безопасност. Успокой се. Знам, че си разстроен, но всичко е наред. Никой не пострада.

— Ще го убия — настоя Ви Джей. — Ще видиш. Ще го убия.

— Добре — каза Марша и се опита да го привлече към себе си, но той отново се отдръпна. Тя за миг се вгледа в него. Светлите му очи горяха с остра, недетска напрегнатост. — Хайде да слезем долу в кабинета — предложи тя. — Искам да се обадя в полицията.

Виктор притича през цялата алея и застана на улицата, като се оглеждаше в двете посоки. През две пресечки се чу запалването на двигател. Тъкмо когато помисли да спринтира натам, забеляза, че фаровете се включиха и колата се отдалечи със свистене на гумите. Не можа да види марката.

Той безпомощно хвърли камък след нея, но нямаше начин да я е улучил. Обърна се и забърза към къщи. Откри Марша и Ви Джей в кабинета. Очевидно разговаряха, но когато влезе, спряха.

— Къде е тухлата? — попита Виктор, останал без дъх.

— Все още е в стаята му. Твърде заети бяхме да обсъждаме убийството, което Ви Джей планира за човека, който я е хвърлил.

— Ще го направя — обеща Ви Джей.

Виктор изпъшка, знаейки, че Марша ще приеме това за поредното доказателство, че Ви Джей не е добре, затова побърза да се върне в стаята на сина си. Тухлата продължаваше да си стои там, където бе паднала след счупването на прозореца. Той се наведе и измъкна хартията изпод панделката. „Спомни си уговорката ни“ — гласеше напечатаният текст. Виктор направи израз на отвращение. Кой, по дяволите, беше направил това?

Той взе тухлата заедно с хартията и се върна в кабинета, за да ги покаже на Марша. Тя ги взе и тъкмо се канеше да каже нещо, когато звънецът на външната врата издрънча.

— Сега пък какво? — попита Виктор.

— Трябва да са от полицията — каза Марша и се изправи. — Обадих им се, докато ти обикаляше навън. — И тя излезе и се насочи към стълбището.

Виктор погледна Ви Джей.

— Уплаши ли се, а, Тигърче?

— Мисля, че е очевидно — измърмори момчето. — Всеки би се уплашил на мое място.

— Знам — кимна баща му. — Съжалявам, че трябваше да преживееш това — телефонния разговор снощи и хвърлената тухла тази вечер. Предполагам, че не си разбрал, но имам лични проблеми в лабораторията. Опитвам се да направя нещо, за да не се случват подобни неща.

— Няма значение.

— Радвам се, че го приемаш така спокойно — каза Виктор. — Хайде да отидем да говорим с полицаите.

— Полицията няма да направи нищо — погледна го момчето, но се изправи и тръгна надолу по стълбището.

Виктор го последва. И той мислеше като него, но се изненада, че на десет години Ви Джей също го знаеше.

Полицията на Северен Андоувър беше учтива и загрижена. Сержант Уидиком и патрулният полицай О’Конър бяха получили обаждането и се бяха отзовали веднага. Уидиком беше най-малко на шестдесет и пет, червендалест и с бирено шкембе. О’ Конър беше пълната му противоположност: наближаваше трийсетте и приличаше на спортист. Уидиком водеше разговора. Когато Виктор и Ви Джей влязоха във фоайето, Уидиком четеше бележката, а О’ Конър прехвърляше тухлата в ръцете си. Уидиком върна листа на Марша.

— Отвратително нещо — каза той. — Такива работи се случват в Бостън, но не и тук. — И той извади един бележник, облиза края на молива и започна да си води бележки. Задаваше очакваните въпроси, като например кога се бе случило това, дали са забелязали някого, дали е светела лампата в стаята на сина им. Ви Джей бързо загуби интерес и изчезна в кухнята.

След като завърши с въпросите, Уидиком попита дали могат да хвърлят един поглед в двора.

— Заповядайте. — Марша се насочи към вратата.

След като полицаите си тръгнаха, тя се обърна към Виктор:

— Миналата нощ ми каза да не се притеснявам за онзи телефонен разговор и че ти ще се погрижиш да разбереш кой се е обаждал.

— Знам — каза той виновно. Тя го чакаше да продължи, но той не го направи.

— Заплашително телефонно обаждане е едно — каза Марша, — а хвърлянето на тухлата през прозореца в стаята на детето ни е нещо съвсем друго. Казах ти, че не мога да понеса повече изненади. И мисля, че е по-добре да ми кажеш що за проблеми в офиса имаш.

— Добре, ще ти кажа честно. Но нека си взема нещо за пиене.

Ви Джей гледаше шоуто на Джони Карсън в хола, беше подпрял глава на ръцете си, а очите му светеха със стъклен блясък.

— Добре ли си? — попита Марша от прага на кухнята.

— Чудесно — отвърна Ви Джей, без да извръща глава.

— Струва ми се, че трябва да го оставим да се отпусне — каза Марша и насочи вниманието си към Виктор, който приготвяше за двама им горещи напитки с ром.

С чаши в ръка, те седнаха край кухненската маса. Виктор и разказа сбито за спора си с Роналд, за преговорите с адвоката на Джефърд, за заплахите на Шарън Карвър и неприятната ситуация с Хърст.

— Е, сега знаеш всичко — заключи накрая той. — Нормална седмица в офиса.

Марша се замисли над четиримата вероятни извършители. Като се изключи Роналд, тя си помисли, че всеки от останалите трима може да е виновен.

— А какво ще кажеш за тази бележка? — попита тя. — За какво споразумение се споменава? Виктор отпи глътка и остави чашата си върху масата. След това се пресегна и взе листа. Гледа го известно време мълчаливо, после въздъхна и каза:

— Нямам и най-малката представа. Не съм сключвал споразумения с никого. — И той отпусна ръка.

— Но някой си мисли, че си го направил — настоя Марша.

— Виж, човек, който е в състояние да хвърли камък през прозореца, е в състояние да си измисли какви ли не несъществуващи сделки. Но мисля да се свържа с всеки от тях и да им дам ясно да разберат, че нямаме намерение да си седим просто така и да им позволим да безчинстват.

— Какво ще кажеш да наемем някаква охрана? — попита Марша.

— Това е идея — кимна Виктор. — Но нека първо да проведа тези разговори утре. Имам чувството, че това ще реши проблема.

Звънецът на външната врата отново се обади.

— Аз ще отворя. — Виктор остави чашата си на масата и излезе от кухнята.

Марша не се сдържа, стана и отиде в хола. Телевизорът беше все още включен, но Джони Карсън бе сменен от Дейвид Летерман. Времето бе доста напреднало. Ви Джей бе почти заспал. След като изключи телевизора, Марша погледна сина си. Изглеждаше толкова умиротворен. Нямаше и следа от неприязънта, която бе проявил по-рано. О, Господи, помисли си тя, какво ли беше направил експериментът на Виктор на скъпоценното и дете. Вратата се хлопна силно и Виктор влезе с думите:

— Полицаите не са открили нищо. Казаха, че ще се опитат да наблюдават къщата през следващата седмица. — Той насочи погледа си към Ви Джей. — Виждам, че го е преодолял.

— Надявам се — кимна Марша замислено.

— О, хайде стига — не издържа Виктор. — Не искам да слушам лекция за враждебността му и всякакви други глупости.

— Може би наистина е бил ядосан, когато интелигентността му падна — каза тя, следвайки мисълта си. — Представяш ли си до каква степен е възможно самоуважението на едно момче да пострада, когато способностите му неочаквано се изпаряват в един момент?

— Та той тогава беше само на три и половина години! — възрази Виктор.

— Знам, че не си съгласен с мен. — Марша погледна отново спящото дете. — Но аз съм ужасена. Не мога да повярвам, че генетичният ти експеримент не е повлиял на неговото бъдеще.

* * *

На следващата сутрин в девет часа температурата беше стигнала почти двайсет градуса. Слънцето бе изгряло и Виктор отвори двете предни стъкла на колата, а също и шибидаха. Въздухът бе изпълнен с онзи познат и вълнуващ мирис на пръст, който предшества пролетта. Виктор ускори и колата излезе на правата отсечка.

Той погледна Ви Джей, който изглежда напълно се бе оправил от снощната случка. Беше подал ръка през прозореца и се наслаждаваше на вятъра. Беше толкова прост, толкова нормален жест. Виктор си спомни, че го беше правил много пъти, когато беше на годините на сина си.

Гледайки го, той не можеше да се освободи от страховете на Марша. Момчето изглеждаше чудесно, но дали имплантът бе повлиял по някакъв начин на развитието му? Ви Джей беше самотник. В това отношение той определено не приличаше на никой друг в семейството.

— Как е приятелят ти Рики? — попита Виктор.

Ви Джей му хвърли поглед, който беше нещо средно между раздразнение и невяра.

— Звучиш ми като мама — каза той.

Виктор се засмя.

— Предполагам, че е така. Но наистина, що за хлапе е този Рики? Как така никога не сме го срещали?

— Добре е — вдигна рамене Ви Джей. — Виждам го всеки ден в училище. Но когато сме си вкъщи ни интересуват съвсем различни неща. Той, например, гледа много телевизия.

— Ако двамата искате да дойдете в Бостън тази седмица, ще изпратя някого от офиса да ви докара.

— Благодаря, татко — каза Ви Джей. — Ще видя какво ще каже Рики.

Виктор се облегна в седалката. Явно момчето имаше приятели. Той си отбеляза наум да напомни на Марша за Рики тази вечер.

В момента, в който Виктор паркира колата на определеното за него място, тежката, тромава фигура на Филип се появи сякаш по магически начин. Когато видя Ви Джей, по лицето му се разля широка усмивка. Той хвана предницата на колата и я разтърси.

— Бива си те — каза Виктор.

Ви Джей изскочи отвътре и бутна мъжа с юмрук. Той се престори, че пада, отстъпвайки назад. Ви Джей се засмя и двамата тръгнаха напред.

— Ви Джей, почакай малко — извика Виктор. — Къде отиваш?

Синът му се обърна и вдигна рамене:

— Не знам. В кафенето или в библиотеката. Защо? Нещо искаш да направя ли?

— Не — усмихна се Виктор. — Просто искам да съм сигурен, че си по-далеч от реката. Заради топлото време водата се е покачила. Зад него се чуваше бученето на водата, която излизаше от преливника.

— Не се тревожи — извика Ви Джей. — Ще се видим по-късно.

Виктор ги видя, че заобикалят сградата и се насочват по посока на кафенето. Те наистина бяха невероятен тандем.

В офиса Виктор се зае веднага с работа. Колийн го уведоми за всички задачи през деня. Той ги разпредели, а онова, което трябваше сам да свърши, сложи в подредена купчина в средата на бюрото си. След като приключи, взе отново бележката, която не му даваше мира.

„Не забравяй уговорката ни“ — прочете за стотен път Виктор. Какво, по дяволите, означаваше това? Той внезапно се ядоса, взе телефона и набра номерата на адвоката на Джефърд, Уйлям Хърст, а после и на Шарън Карвър. Не даде и на двамата шанс да говорят. Още щом се обадиха, той се развика, че не се е уговарял с тях за нищо и че ще докладва на полицията за всекиго, който се осмелява да тормози семейството му.

След това се почувства малко глупаво, но се надяваше виновникът да помисли два пъти, преди да опита отново. Не звъня на Роналд, защото не можеше да си представи, че старият му приятел може да прибегне до такава низост.

След взетите мерки Виктор посегна към първата от бележките, оставени му от Колийн за днешните административни задачи.

* * *

Денят на Марша беше сякаш безкраен поток от трудни пациенти до отменянето на един сеанс точно преди обяда, което и даде възможност да прегледа отново тестовете на Ви Джей. Докато ги изваждаше, си спомни колко силно се бе разгневил той от хвърлената тухла. Тя погледна клинична скала номер четири, която би трябвало да отразява подобна потисната агресия. Ви Джей бе изкарал много по-ниски стойности, отколкото можеше да се очаква при такова поведение.

Марша се изправи, протегна се и погледа през прозореца на офиса. За съжаление погледът и падна върху един паркинг, но зад него се виждаха поляни и плавни възвишения. Всички дървета все още имаха онзи мъртвешки зимен вид, клоните им се протягаха като скелети на фона на безцветното небе.

Толкова много бе разчитала на психологическите тестове. Искаше и се да може да поговори с Джанис Фей. Бавачката беше живяла с тях до смъртта си през 1985-а. Ако някой би могъл да прозре на какво се дължи спадът в интелигентността на Ви Джей, то това беше Джанис. Единственият друг възрастен, който беше толкова близо до момчето през онзи период беше Марта Гилеспи от предучилищната детска градина. Ви Джей ходеше там преди да е навършил две години.

Водена от неясен импулс, Марша извика на Джийн:

— Мисля, че ще пропусна обеда; можеш да отидеш където искаш. Само не забравяй да включиш телефона на секретар.

Заета с печатането на някакъв текст, Джийн махна с ръка разбиращо.

Пет минути по-късно Марша се носеше със 130 километра в час по междущатското шосе. Трябваше да отмине само един изход и излизаше веднага на малък селски път.

Детската градина Крокър представляваше привлекателен ансамбъл от жълти вилички с бели первази и бели жалузи, пръснати върху територията на много по-голямо имение. Марша се запита как ли училището свързва двата края, но според слуховете това беше по-скоро хоби за Марта Гилеспи. Марта беше овдовяла на млади години и бе получила в наследство огромно състояние.

— Разбира се, че си спомням Ви Джей — каза тя с престорено възмущение. Марша я беше открила в административната сграда. Беше шейсетина годишна жена със снежнобяла коса и розови бузи. — Спомням си го ясно от първия ден тук. Беше изключително дете.

Марша също си спомняше първия ден. Беше взела Ви Джей по-рано, притеснена, че за първи път момчето е далеч от къщи. И че за първи път трябва да прояви самостоятелност от подобен вид. Но изглежда адаптацията бе по-трудна за Марша, отколкото за сина и, който изтича към групичката деца, без дори да се обърне назад.

— Всъщност — продължи Марта, — спомням си, че в края на този първи ден за него той накара всички други деца да правят точно каквото той иска. А не беше навършил дори две години!

— Тогава сигурно си спомняте кога интелигентността му падна? — попита Марша.

Възрастната жена не бързаше да говори, седеше и я гледаше изпитателно.

— Да, спомням си — произнесе накрая тя.

— Какво си спомняте за него след тази случка?

— Как е той в момента?

— Надявам се, добре — отвърна Марша.

— Има ли някаква причина, която ви кара да се връщате към това време? Спомням се колко разстроени бяхте тогава.

— Ако трябва да сме честни — въздъхна Марша, — ужасявам се, че това може да се случи отново. Мисля си, че ако науча повече за онзи случай, може би ще съм в състояние да предотвратя втори такъв.

— Не знам дали мога да ви помогна в такава степен. Определено имаше голяма промяна и това стана толкова бързо. Ви Джей се превърна от уверено дете, чиито умствени способности изглеждаха направо безкрайни, в един самотник, което има само няколко приятели. Но не изглеждаше като аутист. И въпреки че се отдръпна и стоеше сам, той по някакъв тайнствен начин долавяше какво става около него.

— Продължи ли да общува с децата на неговата възраст? — попита Марша.

— Не много — поклати белокосата си глава жената. — Когато го карахме да вземе участие, се съгласяваше, но ако го оставехме сам да реши, просто стоеше отстрани и гледаше. Знаете ли, имаше нещо любопитно. Всеки път, когато настоявахме Ви Джей да участва в някаква игра, той оставяше другите деца да спечелят. Това беше странно, защото преди синът ви печелеше всички игри, независимо от възрастта на децата.

— Това наистина е странно — съгласи се Марша.

По-късно по обратния път към офиса си, тя продължаваше да вижда как три и половина годишния Ви Джей оставя другите деца да го победят. Това я върна към епизода в басейна вечерта в неделя. В целия си опит с деца Марша никога не беше се сблъсквала с подобно нещо.

* * *

— Идеално! — каза Виктор, когато вдигна едно от предметните стъкла нагоре към светлината. Можеше да види тънкия като лист хартия мозъчен сегмент.

Робърт му каза какво е направил и го увери, че е на разположение, ако му потрябва да свърши още някаква техническа работа.

— Добре — рече Виктор. Както обикновено, Робърт беше постигнал за по-малко от двайсет и четири часа нещо, което би отнело на друг поне няколко дни.

— Ето ви и хромозомните проби. — Робърт му подаде подноса. — Всичко е етикирано.

— Добре — повтори Виктор.

С препаратите в ръце, той се насочи към светлинните микроскопи. След като седна пред един, той нагласи пробата на място. На етикета пишеше: Хобс, преден десен лоб.

Виктор наведе микроскопа така, че обективът почти докосна предметното стъкло, после се зае да нагласи фокуса.

— Добри Боже! — възкликна той, когато образът стана ясен. Нямаше белези на злокачественост, но ефектът беше същият, все едно че имаше тумор. Децата не бяха умрели от церебрална едема или от натрупване на течност. Вместо това се виждаха доказателства за дифузна митотична дейност. Нервните клетки на мозъка се размножаваха точно като през първите два месеца на зародишното развитие.

Виктор бързо прегледа пробите от други области на мозъка на Хобс, след това проучи и тъканта на детето на Мърей. Всички бяха еднакви. Нервните клетки активно се репродуцираха с бясна скорост. Тъй като черепите на децата се бяха вече сраствали, новите клетки нямаха къде да отидат, освен да избутат мозъка надолу в спиналния канал. С фатален изход.

Ужасен и възхитен едновременно, Виктор грабна подноса с пробите и остави микроскопа. Забърза през лабораторията и влезе в стаята, в която се съхраняваше сканиращият електронен микроскоп. Мястото имаше вида на команден център в ултрамодерен космически кораб.

Самият инструмент изглеждаше твърде различно от нормален микроскоп. Беше с размера на стандартен хладилник. Работната му част представляваше цилиндър, приблизително трийсет сантиметра в диаметър и около метър висок. Голям електрически резервоар се отваряше в горната част на цилиндъра и служеше като източник на електрони. Електроните се фокусираха чрез магнити, които действаха както стъклените лещи в светлинния микроскоп. До микроскопа стоеше един доста голям компютър. Той анализираше многоплановите образи от електронния микроскоп и конструираше триизмерна картина.

Робърт беше приготвил изключително тънки проби на хроматиновия материал от някои от мозъчните клетки, които бяха в начален стадий на делене. Виктор сложи една от пробите в микроскопа, за да я изследва за хромозома 6. Това, което търсеше, беше зоната на мутация, където беше вмъкнал чуждите гени. Отне му почти час, но най-после я откри.

— Исусе — преглътна с труд Виктор. Хистоните, които обикновено облепваха ДНК, тук или липсваха, или бяха разредени в зоната на внедрения ген. Освен това спиралата на ДНК, която обикновено е стегнато навита, сега беше разплетена, а това предполагаше, че протича активна транскрипция. С други думи, внедреният ген се бе активирал!

Пробата с мозъка на другото дете показа същите резултати. Внедрените гени се бяха включили, произвеждайки ФНР. В това нямаше никакво съмнение.

Насочвайки се към кръвните проби на Ви Джей, които сигурно бяха изисквали много повече търпение от страна на Робърт, тъй като бе много по-трудно да се открият подходящите клетки, Виктор вкара една от тях в електронния микроскоп. След трийсет минути успя да локализира хромозома 6. След това старателно я разгледа няколко пъти. Гените не бяха активирани. Зоната на внедрения ген беше покрита с хистонов протеин по обичайния начин.

Виктор се залюля в стола. Ви Джей беше добре, но другите две деца бяха умрели в резултат на неговия експеримент. Как щеше да го съобщи на Марша? Тя щеше да го напусне. Всъщност, той самият не беше сигурен как щеше да се понася. Стана рязко и закрачи из стаята. Какво би могло да активира гените? Единственото, което можеше да си представи беше поглъщането на цефалоклор, същият антибиотик, който бе използвал по време на ранното ембрионално развитие. Но как биха могли тези деца да вземат лекарството? То не беше от обичайно предписващите се, а родителите бяха специално предупредени, че децата им са смъртоносно-алергични към него. Виктор беше сигурен, че нито семейство Хобс, нито семейство Мърей биха позволили да го дадат на синовете им. Тъй като двете деца бяха умрели едновременно, не би могло да е инцидент. Полазиха го тръпки на страх, когато се запита дали зоната на хромозома 6, в която той бе избрал да внедри своя ген, наистина беше зона на безсмислена^[1] ДНК, както се смяташе.

Може би разположението му спрямо някакъв близко намиращ се промотор активираше гена чрез непознат механизъм. Ако случаят беше такъв, то Ви Джей също бе заплашен. Може би неговият ген се беше активирал за кратко тогава, когато интелигентността му падна. Виктор се опита да преглътне буцата в гърлото си, но устата му беше твърде суха. Събра всички проби и отиде да си вземе чаша вода. В голямата зала имаше няколко лаборанти, но той не беше в настроение за разговори. Насочи се към изследователския център и заключи вратата след себе си. Опита се да се успокои, но точно когато пулсът му стана по-равномерен, той си спомни фотомикрографиите, които бе направил на хромозомите на Ви Джей преди шест и половина години.

Скочи, втурна се към папките и започна бясно да търси, докато най-сетне откри снимките. Разгледа ги внимателно и го обля вълна на облекчение. Върху тях не се забелязваха никакви изменения. Хромозома 6 на Ви Джей сега изглеждаше точно както преди шест и половина години. Нямаше дори най-слабо оголване или разплитане на спиралата на ДНК.

Дишайки по-свободно, Виктор излезе от офиса и намери Робърт. Лаборантът беше в залата с животните, надзиравайки работата на заместника на Шарън Карвър. Виктор го дръпна настрана.

— Боя се, че имам още работа за теб.

— Вие сте шефът — отвърна Робърт.

— Има една зона на хромозома 6 в мозъчните проби, където ДНК е оголена и разплетена. Искам да анализираш нуклеотидната последователност в тази ДНК, колкото е възможно по-бързо.

— Това ще отнеме време — поклати глава Робърт.

— Знам, че е досадно и измерително — каза Виктор. — Но разполагам с няколко радиоактивни сонди, които можеш да използваш.

— Е, това вече е друго нещо.

Робърт последва Виктор до офиса му и събра десетките колби и епруветки. Известно време след като той излезе, Виктор остана, опитвайки се да намери друго обяснение освен цефалоклора. Защо иначе се беше активирал ФНР-генът у двете деца? На възраст от две и половина до три години растежът се забавяше и нямаше сериозни физиологични промени като тези, които протичаха през пубертета.

Другият странен факт беше, че генът очевидно се бе активирал у двете деца точно по едно и също време. Това нямаше смисъл. Единственото място, където изобщо се пресичаха животите на двете деца беше детската градина към „Каймера“. Това беше още една причина, поради която Виктор бе избрал двете семейства. Бе пожелал да има възможност да наблюдава децата по време на тяхното развитие. Също така се бе убедил предварително, че семействата Хобс и Мърей не се познаваха, преди да станат родители. Не му се искаше те да правят сравнения и да стават подозрителни.

Виктор се протегна през бюрото си за телефона, набра отдел „Личен състав“ и записа домашните адреси на скърбящите. След това отиде да каже на Колийн, че ще отсъства няколко часа.

Реши да посети първо семейство Хобс, защото домът им беше по-близо. Те живееха в привлекателно тухлено ранчо в градче, наречено Хейвърхил. Той паркира пред къщата и позвъни на входната врата.

— Д-р Франк! — изненада се Уйлям Хобс. Той отвори вратата по-широко и направи знак на Виктор да влезе. — Шийла! Имаме гости!

Виктор пристъпи вътре. Въпреки, че къщата бе приятно обзаведена в съвременен стил, над стаите като було висеше потискаща тишина.

— Влезте, влезте — подкани го Уйлям, като го придружи до хола. — Кафе? Чай? — Гласът му отекна в тишината.

Шийла Хобс влезе в стаята. Беше енергична жена с къса коса. Виктор я бе срещал няколко пъти по време на задължителните за „Каймера“ обществени сбирки.

Той прие чаша кафе и скоро тримата седяха в хола, събрани около изящна дървена масичка.

— Тъкмо мислех да ви позвъня — рече Уйлям. — Какво съвпадение, че наминахте.

— О! — вдигна вежди Виктор.

— Шийла и аз решихме да се върнем на работа — обясни Хобс и заби поглед в чашата си с кафе. — Отначало мислехме да поостанем за малко вкъщи, но сега смятаме, че ще се чувстваме по-добре, ако имаме с какво да запълваме времето си.

— Ще се радвам да ви видя на работа, когато пожелаете — кимна Виктор.

— Оценяваме жеста.

Виктор прочисти гърлото си.

— Има нещо, което искам да ви попитам — започна той. — Предполагам, че сте били предупредени за алергията на сина ви към антибиотика цефалоклор.

— Така е — потвърди Шийла. — Казаха ни го още преди да сме си го прибрали вкъщи. — Чашата и изтрака, докато я оставяше върху чинийката.

— Има ли някаква вероятност да е погълнал цефалоклор?

Съпрузите размениха погледи, след което отговориха едновременно:

— Не.

Шийла продължи:

— Морис се чувстваше добре, не беше болен. Освен това бяхме направили необходимото алергията да се впише в медицинския му картон. Сигурна съм, че не е приемал никакъв антибиотик. Защо питате?

Виктор се изправи:

— Просто ми хрумна. Изведнъж си спомних за алергията му…

Малко по-късно Виктор потегли с колата си към Бостън. Беше сигурен, че семейство Мърей ще му каже същото, каквото и семейство Хобс, но трябваше да бъде сигурен.

Тъй като беше средата на следобеда, той стигна много бързо. Главният му проблем беше къде да паркира колата. Най-сетне намери място на Бийкън Хил. Според знака паркираните автомобили щяха да бъдат отнесени от паяк. Но Виктор реши да използва късмета си.

Къщата на семейство Мърей беше на Уест Сийдър, в средата на пресечката. Той натисна звънеца. На вратата застана мъж към трийсетте с пънкарска прическа.

— Семейство Мърей вкъщи ли са? — запита Виктор.

— И двамата са на работа — отвърна мъжът. — Аз съм тук, за да почистя.

— Мислех, че са си взели малка отпуска.

Мъжът се разсмя.

— Тези работохолици? Взеха си един ден, след като синът им почина и това беше.

Виктор се върна в колата си, подразнен на себе си, че не бе позвънил по телефона преди да дойде. Това би му спестило разходката.

В „Каймера“ той отиде право в счетоводството. Откри Хорас Мърей на бюрото му, приведен над купчина компютърни разпечатки. Щом видя Виктор, той подскочи с думите:

— Колет и аз искахме да ви благодарим още веднъж за това, че дойдохте в болницата.

— Бих искал да можех да помогна — отвърна Виктор.

— Божа работа беше. — Хорас поклати глава примирено.

Когато Виктор го попита за цефалоклора, мъжът се закле, че Марк не е приемал никакъв антибиотик, още по-малко пък цефалоклор.

След като излезе от счетоводството, Виктор изведнъж бе обхванат от нов страх. Ами ако имаше връзка между смъртта на децата и факта, че файловете им бяха изчезнали? Това беше най-смущаващата мисъл, защото предполагаше, че гените са били активирани съвсем преднамерено.

С натежало от тревога сърце той се върна бързо в лабораторията. Един от по-новите лаборанти се опита да зададе въпрос, но той махна с ръка, че не иска да чува нищо и му каза да се обърне към Граймс, ако има някакъв проблем.

В офиса си се наведе пред една етажерка в най-долната част на шкафа с книги. Отвори тежката врата и се протегна да вземе книгата, в която кодирано бе записал данните за ФНР. Но ръката му срещна празно пространство. Цялата полица беше празна.

Виктор затвори шкафа и старателно го заключи, макар да му мина през ума, че вътре вече няма нищо, което трябва да пази.

Успокой се, каза си той, опитвайки се да спре напиращата параноя. Позволяваш на въображението си да стига твърде далеч. Трябва да има някакво обяснение за всичко това.

Той се изправи тежко и тръгна да намери Робърт. Откри го в отделението за електрофореза, работеше над проба, която Виктор му бе възложил по-рано.

— Да си виждал протоколните ми книги с данни за ФНР? — попита го той.

— Не знам къде са — отвърна мъжът. — От шест месеца не съм ги виждал. Мислех, че сте ги преместили някъде.

Виктор измърмори някакви благодарности и се отдалечи. Това със сигурност не бяха просто фантазии. Доказателствата се увеличаваха. Някой се бе намесил в неговия експеримент със смъртоносни резултати. Решен да срещне очи в очи най-лошите си предчувствия, той се насочи към фризера с течен азот. Сложи ръка върху дръжката, но за миг се поколеба. Интуицията му подсказваше какво щеше да намери, но се застави да вдигне капака. Продължаваше да чува в съзнанието си как Марша му казва да унищожи другите пет зиготи веднага.

Той бавно наведе поглед. В първия момент не можа да види нищо от ледената мъгла, която се надигна отвътре. Но после се проясни и той видя контейнерчето, където се съхраняваха ембрионите. Беше празно. За миг Виктор се подпря на ръба и се наведе надолу, взирайки се в празната ваничка. Не можеше да повярва на това, което очите му виждаха.

Студената азотна мъгла се виеше около краката му като жива. Зашеметен, той се върна в офиса и се отпусна в стола си. Някой знаеше за работата му с ФНР, фактора за нервен растеж! Но кой можеше да е и защо умишлено бе причинил смъртта на децата? Или беше просто нещастен инцидент? Възможно ли беше някой до такава степен да иска да навреди на Виктор, че да не го е грижа кой друг ще бъде засегнат? Внезапно заплахите на Хърст придобиха друго измерение.

Той осъзна с нарастващ страх, че трябва да разбере кой стои зад всичките тези странни събития. Надигна се от стола и закрачи неспокойно, припомняйки си, че Дейвид беше умрял скоро след като започна битката за предлагане на акции на „Каймера“ на борсата. Дали смъртта му имаше някаква връзка с това? Дали Роналд беше замесен? Не, това беше абсурдно! Дейвид бе умрял от рак на черния дроб, не от отрова или нещастен случай, причинен от бог знае кого. Дори идеята, че децата на Хобс и Мърей са убити беше нелепа. Смъртта им се дължеше сигурно на междуклетъчно явление. Може би имаха вторична мутация в резултат на замразяването, което щеше да разбере, след като Робърт завършеше ДНК-изследванията.

Като си повтаряше да се успокои и да мисли логично, той тръгна към компютърния център, за да се срещне с Луис Каспуиц. От хардуера, върху който Луис работеше, беше останала само празна метална черупка.

Около нея бяха разхвърляни стотици части от всякакъв вид и размер.

— Съжалявам, че отново те безпокоя — каза Виктор, — но трябва да разбера по кое време на деня са били изтрити файловете. Опитвам се да схвана как съм го направил.

— Ако това изобщо може да е някаква утеха, — погледна го Луис, — много хора случайно изтриват файловете си. Аз не бих бил толкова сигурен за себе си. Колкото до времето, мисля че беше някъде около девет или десет часа.

— Може ли да погледна в самите записи? — попита Виктор. Той си помисли, че ако е използвал компютъра преди или след изтриването, това можеше да го подсети защо го е направил.

— Д-р Франк — каза Луис с един от своите объркващи тикове, — компанията е ваша, можете да видите всичко, което желаете. Те се върнаха в офиса му и той даде на Виктор записите от 18-ти ноември. Виктор втренчи поглед в разпечатката. Не откри никаква регистрация за вход между осем и половина и десет и половина.

— Не виждам нищо такова — призна той.

Луис заобиколи писалището и надникна зад рамото му.

— Дайте да погледна. — Той хвърли поглед към горния ъгъл на екрана. — 18-ти ноември, точно така. — Очите му отново пробягаха по регистрираните влизания. — О, боже! Нищо чудно, че не сте го видели. Гледали сте сутрешните часове. — Луис му подаде разпечатката, като сочеше с пръст.

— Вечерта?! — попита Виктор, като откри мястото, което му показваше Луис. — Не може да бъде! В девет и четиридесет и пет вечерта бях на симфоничен концерт в Бостън.

— Не знам какво да кажа — рече Луис с лек тик.

— Сигурен ли си, че това е така?

— Абсолютно. — Луис посочи регистрациите преди и след този час. — Виждате ли последователността? Времето трябва да е това. Убеден ли сте, че сте бил на концерт?

— Разбира се — кимна Виктор.

— И не сте използвал телефона?

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Само това, че регистрацията е направена оф-сайт. Виждате ли този номер за достъп? На вашия домашен компютър.

— Но аз не бях вкъщи! — повтори Виктор.

Раменете на Луис се свиха в спазъм.

— В такъв случай има само едно обяснение — каза той. — Входът трябва да е бил направен от някой, който знае паролата ви, както и секретния код на вашия компютър. Някога да сте си давали паролата на някого?

— Никога — заяви Виктор без колебание.

— Колко често осъществявате достъп до компютъра от вкъщи?

— Почти никога. Преди го правех често, но то беше преди години, когато компанията правеше първите си стъпки.

— Боже мой! — възкликна Луис, взрян в разпечатката.

— Сега пък какво?

— Много ми е неприятно да ви го кажа, но е имало многобройни регистрации в компютъра с вашата парола. Ставало е редовно. А това може да значи единствено, че някакъв хакер е открил телефонния ни номер.

— Това не е ли трудно? — запита Виктор.

Луис поклати глава:

— Телефонният номер е лесната част. Нали помните какво направи онова хлапе във „Военни игри“. Компютърът може да бъде програмиран да прави безброй разговори, като се използват пермутации. И щом набере вярната комбинация, веселбата започва.

— Значи този хакер често е използвал компютъра?

— Определено да — кимна Луис. — Бях забелязал влизанията, но всеки път смятах, че сте вие. Вижте!

Луис отвори дневника с регистрациите и му посочи серия входове, направени с паролата на Виктор.

— Обикновено се случва в петък вечер. — Той премина през страниците и му показа и други влизания. — Ето още едно. Гледайте, хакерът се е логвал в отдел „Личен състав“ и „Снабдяване“. Боже, направо ми призлява! Имахме проблеми с някои файлове и се питам дали хакерът не е причината. Смятам, че е най-добре да ви сменим паролата още сега.

— Но така вероятността да го хванем е по-малка. Така или иначе не ползвам често паролата си. Защо не продължим да наблюдаваме входящите регистрации в петъчните вечери и да видим дали няма да успеем да го проследим. Можеш да се справиш с това, предполагам.

— Възможно е — съгласи се Луис. — Ако крадецът остава онлайн за достатъчно дълго и нашите телефонисти ни съдействат.

— Виж дали ще можеш да го уредиш — рече Виктор.

— Ще опитам. Има само едно нещо, по-лошо от натрапчив хакер и това е компютърен вирус. Но в този случай бих заложил на хакера.

След като излезе от компютърния център, Виктор реши, че няма да е зле да поговори с Ви Джей. Като се имаха предвид днешните събития, най-добре беше да го предупреди да стои далеч от Хърст и дори от Роналд Бийкман.

Първото място, където Виктор го потърси беше лабораторията. Но Робърт не бе виждал нито него, нито Филип цял ден. Не бяха ги виждали и останалите лаборанти. Това изненада Виктор, тъй като Ви Джей прекарваше повечето си време в изпробване на различните микроскопи и останалата апаратура. Виктор реши да провери и в кафенето. Тъй като беше късен следобед, там имаше само няколко човека, които пиеха кафе. Той разговаря с мениджъра, който в момента броеше парите. Бил мярнал момчето около обяд, но не и след това.

След като напусна кафенето, Виктор мина и през библиотеката, която се намираше в същата сграда. Кръглите циментови колони, които бяха прибавени за структурна опора, придаваха на мястото готически облик. Рафтовете, натъпкани с книги и периодика, стигаха на височината на раменете и позволяваха да се обхване с поглед цялото помещение. Удобната читалня вдясно гледаше към вътрешния двор на комплекса.

Когато Виктор попита библиотекарката дали е виждала Ви Джей и Филип, тя поклати глава отрицателно. С нарастващо безпокойство той надникна в гимнастическия салон и детската градина. От двамата нямаше и следа.

Виктор се върна в лабораторията си, готов да се обади на охраната, но откри съобщение от управителя на кафенето, който казваше, че Ви Джей и Филип са дошли при него за по един сладолед.

Той се запъти натам. Откри сина си и приятеля му седнали на маса до прозореца.

— Е, добре, господа — рече Виктор с престорен гняв. — Къде, по дяволите, бяхте?

Ви Джей се обърна да погледне баща си с лъжичка в устата. Филип, който очевидно сметна, че Виктор говори сериозно, се изправи, без да знае къде да дене големите си, подобни на лопати ръце.

— Къде? — настоя баща му. — Търсих ви под дърво и камък.

— Бяхме край реката за малко — призна момчето.

— Мисля, че ти казах да стоиш далеч от реката.

— Ох, татко, хайде стига. Не правехме нищо опасно.

— Никога не бих позволил нещо лошо да се случи с Ви Джей — каза Филип с детския си глас.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Виктор, внезапно впечатлен от здравата физика на мъжа. Той и Ви Джей бяха невероятна двойка. Но Виктор определено оценяваше лоялността на този човек към сина му. — Седнете — добави той по-меко. — Довършете си сладоледа.

Като издърпа стол и за себе си, той се обърна към сина си:

— Искам да бъдеш особено внимателен тук. След тази тухла миналата нощ съм сигурен, че имаме някои проблеми.

— Нищо няма да ми стане — отвърна Ви Джей.

— Не се съмнявам — съгласи се Виктор. — Но малко повече предпазливост няма да навреди. Не казвай нищо на никого, но си дръж очите на четири, когато Бийкман или Хърст са наоколо. Става ли?

— Окей.

— А ти — обърна се Виктор към Филип, — ти можеш да бъдеш неофициалният бодигард на Ви Джей. Ще се справиш ли?

— О, да, д-р Франк — кимна Филип с готовност.

— Всъщност… — каза Виктор, като помисли, че Марша би се зарадвала на това, — защо не дойдеш да прекараш няколко нощи у нас, както когато Ви Джей беше малък? Така ще можеш да си с него дори и вечер.

— Благодаря ви, д-р Франк — рече мъжът с усмивка, която разкриваше едрите му зъби. — Това ще бъде удоволствие за мен.

— Тогава въпросът е уреден. — Виктор се изправи. — Трябва да се връщам обратно в офиса. Тичам насам-натам през целия ден. Вероятно ще си тръгнем след няколко часа. На връщане можем да минем край къщата на Филип, за да си вземе нещата.

Ви Джей и Филип му помахаха с лъжиците си за сладолед.

* * *

Марша тъкмо вадеше зеленчуците от хартиената торба, когато чу колата на Виктор да влиза в алеята. Докато той чакаше автоматичната врата на гаража да се вдигне, тя забеляза трета глава на задната седалка и изстена. Беше купила само шест малки агнешки котлети.

След две минути те влязоха в кухнята.

— Поканих Филип да остане у нас за няколко дни — обяви Виктор. — Реших, че след всичките тези преживелици напоследък, няма да е лошо да имаме още две мъжки ръце в къщата.

— Звучи добре — кимна Марша, но побърза да добави: — Надявам се, че това не значи, че ще се откажем от професионалната охрана.

Виктор се засмя:

— Не съвсем. — Той се обърна към Ви Джей и Филип и каза: — Вие двамата защо не се поразхладите в басейна?

Ви Джей и Филип изчезнаха горе да се преоблекат.

Виктор се наведе, сякаш да целуне Марша, но тя отново се зарови в торбата с покупки. След това го заобиколи, за да сложи нещо в килера. Усещаше, че тя все още му се сърди. И като се вземеше предвид случката от миналата вечер, знаеше, че тя си има достатъчно добра причина за това.

— Съжалявам за Филип, хрумна ми в последния момент — каза той примирено. — Така или иначе не мисля, че ще получаваме други обаждания или тухли. Позвъних на хората, които вероятно ни заплашват, и ги предупредих в прав текст.

— Тогава защо ни е Филип? — попита Марша, връщайки се от килера.

— Просто допълнителна мярка за сигурност — отвърна той. След това, за да смени темата, добави: — Какво ще вечеряме?

— Агнешки котлети. Ще трябва да направя така, че да ни стигнат. — Тя погледна Виктор изпод вежди. — Защо имам чувството, че продължаваш да криеш нещо от мен?

— Сигурно се дължи на подозрителната ти природа — каза той, въпреки че знаеше, че тя не е в настроение за шеги. — Какво друго, освен котлетите? — опита той отново да отклони разговора.

— Артишоки, ориз и салата. — Очевидно беше, че съпругът и покрива нещо, но тя се направи, че не забелязва.

— С какво да ти помогна? — попита той, докато си миеше ръцете на кухненската мивка. Имаха навика да си поделят задълженията около подготовката на вечерята, тъй като и двамата работеха по много.

Марша му каза да измие салатата.

— Тази сутрин разговарях с Ви Джей за приятеля му Рики — рече Виктор. — Смята да го покани на излет до Бостън през седмицата, тъй че не смятам, че е честно да твърдим, че момчето няма приятели.

— Дано да се получи — произнесе Марша разсеяно. Докато слагаше ориза и артишоките да се варят, тя не изпусна Виктор от поглед. Надяваше се, че ще се реши да сподели с нея нещо ново около нещастието на децата. Но той се въртеше около салатата и мълчеше.

— Някакви новини около причината за смъртта на децата? — не се сдържа тя.

Виктор обърна глава към нея.

— Погледнах под микроскоп вмъкнатия ген у Ви Джей и у децата на Хобс и Мърей. При тях той изглеждаше отявлено ненормално. Все едно, че активно се презаписва. Но при Ви Джей изглежда съвсем неактивен. Нещо повече — продължи той, — имам някои снимки на същия ген от времето, когато интелигентността на Ви Джей спадна. Дори тогава състоянието му не напомня на това у двете деца. Тъй че каквото и да е станало със сина ни, проблемът е бил различен.

Марша въздъхна с облекчение.

— Това са добри новини. Защо не ми каза веднага?

— Току що се прибирам — отбеляза Виктор. — И ето, че ти казвам.

— Можеше да се обадиш. — Марша беше убедена, че той продължава да крие нещо. — Или да повдигнеш въпроса, без да се налага да те питам.

— Анализирам нуклеотидните последователности у гените на починалите деца — каза той, докато вадеше олиото и оцета. — Когато са готови, със сигурност ще мога да ти кажа каква е причината генът да се активира.

Марша отиде до шкафа и извади чиниите, за да сервира. Опита се да потисне гнева, който се надигаше у нея. Как можеше той да говори така небрежно за всичко това? Когато Виктор попита дали може да направи още нещо за вечерята, тя хапливо му отговори, че е направил достатъчно. Той възприе думите и буквално и се отпусна на един от столовете до бар-плота, наблюдавайки я как подрежда приборите.

— Това, че Ви Джей те остави да победиш в онова състезание по плуване не беше случайност — започна тя, опитвайки се да предизвика съпруга си. — Започнал е да го прави още от тригодишен. — Марша му разказа за разговора си с Марта Гилеспи за поведението на сина им в детската градина.

— Как може да си толкова убедена, че ми е дал победата?

— Боже мой, това май те обижда! — възкликна тя и намали котлона, на който се вареше оризът. — Бях доста сигурна, още когато ви гледах в неделя вечерта. Сега, след като говорих с Марта, съм вече напълно убедена. Изглежда сякаш Ви Джей не иска да привлича внимание към себе си.

— Понякога, когато губиш състезание, привличаш повече внимание — възрази Виктор.

— Може би — кимна тя, но не беше убедена. — Въпросът е, че адски ми се иска да знаех какво се е случило в главата му, когато интелигентността му така радикално се промени. Това би могло да ни даде обяснение за сегашното му поведение. Тогава бяхме прекалено притеснени за здравето му, за да се тревожим за неговите чувства.

— Аз мисля, че той преодоля това изпитание — възрази Виктор и се отправи към хладилника, за да извади бутилка с бяло вино. — Знам, че не си съгласна с мен, но смятам, че се справя страхотно. Той е щастливо дете. Гордея се с него. Убеден съм, че някой ден от това момче ще излезе дяволски добър учен. Направо обожава лабораторията.

— Да, в случай, че интелигентността му не падне пак — сопна се Марша. — Но това, за което се безпокоя не е способността му за работа. Боя се, че твоят невъобразим експеримент се е отразил върху човешките му качества. — Тя обърна глава, за да скрие новите сълзи, които емоциите бяха надигнали в нея. Когато всичко това приключеше, тя не знаеше как би могла да продължи да живее с Виктор. Но дали Ви Джей щеше да се съгласи да остави любимата си лаборатория и да замине с нея?

— Ех, вие, психиатрите… — промърмори Виктор, докато навиваше тирбушона.

Марша разбърка ориза и провери артишоките. Едва успяваше да запази самообладание. Не искаше повече сълзи. Остана безмълвна за няколко минути, след това каза:

— Иска ми се да бях водила дневник на развитието на Ви Джей. Наистина щеше да помогне.

— Аз водих — каза Виктор, докато изваждаше тапата с кух звук.

— Нима? — вдигна вежди тя. — Защо никога не си ми казвал за това?

— Защото ставаше дума за ФНР-проекта.

— Може ли да го видя? — попита тя и отново преглътна яда си към арогантността на Виктор, който бе използвал детето им като опитно зайче.

Виктор отпи от виното.

— В кабинета ми е. Ще ти го покажа по-късно, когато Ви Джей си легне.

* * *

Марша седеше в кабинета на Виктор. Беше настояла да прочете дневника сама, защото знаеше, че присъствието на съпруга и ще я раздразни само още повече. Очите и се пълнеха със сълзи, докато съзнанието и възкресяваше деня на раждането на Ви Джей. И въпреки, че голяма част от написаното не беше нищо повече от стандартно лабораторно описание, за нея беше мъчително да го чете. Беше забравила как очите на бебето я бяха следили почти от момента на раждането му, много преди времето, когато обикновените деца започват да забелязват и да следят с поглед родителите си.

Всичките обичайни етапи в развитието на едно дете бяха достигнати от сина им на невероятно ранна възраст, в това число и способността да говори. На седем месеца, когато се предполага, че детето произнася само „мама“ и „тате“, той вече правеше изречения. На една година говореше всичко. На осемнадесет месеца, когато децата вече вървят достатъчно добре, техният син можеше да кара малкия велосипед, който Виктор специално бе пригодил за него.

Докато четеше всичко това, Марша си спомни колко вълнуващо беше всичко. Всеки ден беше белязан от някаква необичайна задача и откриване на нова и неочаквана дарба. Тя осъзна, че също е била горда и се е радвала на уникалните постижения на сина си. По онова време твърде малко мислеше как би се отразило това преждевременно развитие върху развитието на личността му. Като психолог би трябвало да го знае по-добре.

Виктор влезе с някакво неубедително извинение, че си търси книга, в момента, в който тя стигна до раздела с надпис „математика“. Разтревожена от собствените си пропуски като родител, тя му позволи да остане, докато продължаваше да чете. Математиката за нея винаги е била „тъмна Индия“. В колежа и се беше наложило да взема уроци, за да се подготви за задължителния курс по този предмет. Когато Ви Джей започна да демонстрира необикновените си способности с числата, тя беше изумена. На три години той показваше очевидно, че разбира основите на висшата математика, макар да не можеше винаги да опише действията си с точните термини. Тогава за пръв път в живота си Марша изпита не само гордост, но и някакво страхопочитание към невръстния гений, примесено с неясна тревога. А после някак свикна с изключителните му дарби и тревогата заглъхна. До деня, в който чу какво е направил съпругът и.

Марша въздъхна притеснено и се върна към дневника.

„Това, което ме удивлява — бе записал Виктор, — е способността му да трансформира математическите уравнения в музика“.

Марша си спомни как вярваха, че са родили втори Бетховен. И през ум не ми мина да се притеснявам, че бремето да си гений е твърде тежко, за да може да го понесе едно малко дете, помисли си тя със съжаление. Прелисти с натежали пръсти следващите няколко страници и с учудване установи, че това е краят на дневника.

— Надявам се, че това не е всичко — каза тя и погледна съпруга си очаквателно.

— Боя се, че е така.

Марша прочете последните страници. Последното записване беше от 6-ти май, 1982-а година. Описваше се експериментът в детската градина на „Каймера“, който Марша си спомняше толкова живо. Обобщаваше се безстрастно внезапното понижаване на интелигентността на Ви Джей. Последното изречение гласеше: „Изглежда Ви Джей е страдал от остра промяна на мозъчната функция, която сега очевидно е стабилна.“

— Не си ли писал по-нататък? — попита Марша.

— Не — потвърди Виктор. — Мислех, че експериментът е бил несполучлив, въпреки първоначалния успех. Не виждах причина да продължавам да описвам.

Марша затвори дневника. Беше се надявала да открие повече нишки към това, което бе открила, че не достига в личността на Ви Джей.

— Иска ми се историята му да ме насочи към някакво психо-соматично заболяване или дори конверсивна реакция. Тогава може да му се назначи съответна терапия. Иска ми се да бях по-чувствителна по времето, когато всичко това се случваше.

— Мисля, че проблемът на Ви Джей е бил резултат на някакво междуклетъчно явление — предположи Виктор. — Не ми се вярва, че ако бях продължил да водя дневника, нещата щяха да изглеждат по-различно.

— Това ме ужасява — поклати глава Марша. — Кара ме да се страхувам, че Ви Джей може да умре както децата на Хобс и Мърей или пък от рак като брат си или Джанис. Прочетох достатъчно за работата ти, за да знам, че ракът е една голяма тревога за бъдещето на генната терапия. Хората се притесняват, че внесените гени могат да накарат прото-онкогените да преминат в онкогени, превръщайки замесената клетка в ракова. Тя млъкна. Усети, че чувствата в нея вземат връх.

— И как мога да говоря за всичко това, сякаш става дума просто за научен проблем? Та това е нашият син — и това, което разбрах е, че ти си заложил в него нещо, което може да причини смъртта му.

Марша притисна ръце към лицето си. Въпреки, че се опита да се владее, сълзите и потекоха неудържимо и тя вече не можеше да ги спре.

Виктор се опита да я прегърне, но тя го отблъсна. Разстроен, той се изправи. Раменете и се тресяха. Нямаше какво да каже за свое оправдание. Той излезе от стаята и тръгна нагоре по стъпалата. Болката от собствения му провал беше смазваща. А след онова, което беше открил днес, имаше много повече причини за страх, отколкото жена му за сигурността на Ви Джей.