Робин Кук
Извън контрол (10)

9.
Петък сутрин

Докато шофираше на път към работата си, Виктор успя да се пребори с яростта, породена от убийството на домашната им котка. Със задълбочаващото се безпокойство на Марша за Ви Джей последното, от което се нуждаеха бяха допълнителни терзания. Виктор знаеше, че трябва да реагира, и то бързо, за да предотврати нова атака, още повече, че нещата прогресивно се влошаваха. Какво щеше да последва след убийството на котката? Побиха го тръпки, докато обмисляше възможностите.

Той се паркира на мястото си и изключи двигателя. Ви Джей и Филип, които бяха пътували на задната седалка, изскочиха от колата и се понесоха към кафенето. Виктор ги гледаше, докато се отдалечаваха и се питаше дали Марша бе права да отнася Ви Джей към потенциално опасен психиатричен шаблон. Миналата нощ, след като си бяха легнали, тя му каза, че господин Ремингтън я уведомил, че синът им е замесен в доста сбивания в училище. Това го бе шокирало повече от всичко друго. Изглеждаше толкова нехарактерно за Ви Джей. Не можеше да си представи, че е истина. И тъй като все пак беше истина, не знаеше какво трябва да си мисли за това. По някакъв начин бе горд със сина си. Не беше чак толкова лошо да се защитава, нали? Дори Ремингтън изглежда изпитваше някакво уважение към начина, по който момчето се справя.

— Кой, по дяволите, знае? — произнесе Виктор гласно, докато излизаше от колата и се насочваше към входната врата. Но не стигна далеч. Незнайно откъде се появи мъж в полицейска униформа.

— Д-р Франк? — обърна се към него мъжът.

— Да — кимна Виктор.

Мъжът му подаде пакет.

— Нещо за вас от офиса на шерифа — каза той. — Приятен ден!

Виктор отвори плика и видя, че е призован да отговаря на служебното оплакване. На първата страница прочете: „Шарън Карвър срещу Виктор Франк и «Каймера Инк».“

Нямаше нужда да чете по-нататък. Знаеше с какво се бе захванал. Значи Шарън беше придвижила заплахите за сексуална дискриминация. Той се почувства като хартийка, подета от вятъра. И това го вбеси още повече, докато изкачваше стъпалата и влизаше в сградата.

Офисът жужеше като кошер. Забеляза, че хората го погледнаха, когато се приближи, после промърмориха нещо. Когато влезе в кабинета си, съблече набързо сакото си и попита Колийн какво става.

— Станахте знаменитост — отвърна тя. — Съобщиха по новините, че вие сте бил човекът, който е открил убитото семейство на Джефърд.

— Само това ми трябваше — въздъхна той и отиде до бюрото. Преди да седне, подаде на секретарката призовката от Карвър и и каза да я изпрати до правния отдел. После се отпусна в стола. — Е, има ли нещо хубаво?

— Много неща — каза Колийн и му подаде купчина листи. — Това е предварителният доклад, който касае разследването на Хърст. Едва започнаха, а вече са открили сериозни нередности. Смятат, че трябва да знаете.

— Винаги си била вестител на добри новини — усмихна се Виктор. Той прелисти доклада. Като знаеше как реагира Хърст на решението му да надникне по-навътре в делата му, Виктор не беше изненадан, макар да не бе очаквал нередностите да изскочат толкова бързо. Би очаквал Хърст да е по-ловък и изобретателен. — Какво друго? — Той остави доклада настрани.

— Следващата сряда е насрочена среща на Борда за гласуване на акциите за предлагане на борсата — каза Колийн и му подаде бележка за напомняне, която да сложи в календара си.

— Това е като приемането на покана за игра на руска рулетка — вдигна вежди Виктор и взе листовете. — Нещо друго?

Секретарката прегледа списъка си, отмятайки десетки задачи — в по-голямата си част маловажни, но които не можеха да чакат. Тя си водеше записки за нарежданията на Виктор. Отне им повече от половин час, докато свършат.

— Сега е мой ред — каза накрая Виктор. — Да са ми се обаждали от охранителна фирма?

Жената поклати глава.

— Добре, следващото, което искам да направиш е да вземеш телефона и да използваш целия си огромен чар, за да разбереш къде са били вчера по обяд Роналд Бийкман, Уйлям Хърст и Шарън Карвър.

Колийн си записа нещо и зачака други инструкции. Когато разбра, че това е всичко, тя кимна и излезе от кабинета.

Трийсетина минути по-късно се върна с тефтера си, откъдето зачете:

— Д-р Бийкман и д-р Хърст са били в „Каймера“ през целия ден, макар д-р Хърст да е изчезнал някъде по обяд. Никой не го е виждал в кафенето. Един господ знае къде е бил. Що се касае до госпожица Карвър, не можах да открия нищо.

Виктор кимна и и благодари. После взе телефона и се опита да се свърже с охранителните фирми, една от които се казваше „Ейбъл Протекшън“. Отговори му някаква жена. След кратко изчакване се обади дълбок мъжки глас и Виктор се уговори с него да поемат охраната на къщата им от 6 часа следобяд до 6 сутринта. Колийн се върна с купчина листи и ги остави на бюрото.

— Тук са най-новите сведения за оборудването, което е изчезнало по нареждане на Джефърд.

Виктор прокара поглед по листа: полипептидни синтезатори, центрофуги, електронен микроскоп…

— Електронен микроскоп! — извика Виктор. — Как, по дяволите, може да изчезне такова нещо? Как може този човек да успее да изнесе оборудването извън комплекса, на всичкото отгоре да успее и да прикрие действията си?! Искам да кажа, пазарът за ултрамодерни електронни микроскопи надали е твърде голям. — Виктор погледна Колийн въпросително. В съзнанието му изникна ванът, паркиран в алеята на Джефърд.

— Тук ме хванахте.

— Срамота е, че му се е разминало толкова дълго. Това определено говори доста за методите ни на отчетност и за охраната ни.

В единадесет и половина Виктор най-сетне успя да се измъкне от кабинета си и да отиде в лабораторията. Сутрешната административна работа го беше вбесила още повече, но влизайки в лабораторията, той започна да се успокоява. Това беше незабавна, почти рефлексивна реакция. Изследователската работа беше причина да основе „Каймера“, а не пипкавата бумащина.

В момента, в който влизаше, един от лаборантите го забеляза и забърза към него.

— Робърт ви търсеше — съобщи му той. — Бяхме предупредени да ви кажем веднага, щом ви видим.

Виктор му благодари и тръгна да търси Робърт. Откри го зад апарата за електрофореза.

— Д-р Франк! — каза щастливо Робърт. — Пробите ви са положителни.

— Смяташ ли, че… — не довърши Виктор.

— Двете кръвни проби, които ми дадохте бяха положителни за следи от цефалоклор.

Виктор замръзна. За миг дори дъхът му спря. Когато беше дал пробите на лаборанта изобщо не беше очаквал положителен резултат. Направи го просто, за да бъде изследването пълно, както един студент по медицина извършва стандартен преглед.

— Сигурен ли си? — Гласът му излезе трудно.

— Така каза Хари — отвърна Робърт. — А на него може да се разчита. Не го ли очаквахте?

— Може да се каже, че не. — Помисли си, че ако това е истина, явно някой е замесен. — Обърна се към лаборанта и додаде: — Искам да бъде проверено.

Без да каже и дума повече, той се насочи към лабораторията си. В едно от чекмеджетата си имаше малко шишенце с капсули цефалоклор. Извади го и мина отново през главната лаборатория, през залата за дисекции, за да влезе в помещението с животните. Там избра два плъха, съвместими по умствено развитие, сложи ги в кафез и изсипа съдържанието на капсулите във водата им. Гледа, докато белият прах се разтвори, след това закачи бурканчето с вода отстрани на кафеза. Малко след това с бързи крачки се отправи към отдела по имунология. Влезе направо при Хобс.

— Какво правите в момента, защо сте на работа? — попита го Виктор.

— Наистина, доста съм потиснат — съгласи се мъжът, — но за мен е по-добре да съм тук и да се занимавам с нещо. Вкъщи направо се побърквам. Положението с Шийла е същото.

— Доволни сме да ви видим сред нас. Исках да ви попитам още веднъж дали съществува някаква вероятност вашият син да е взел цефалоклор.

— Категорично не — поклати глава Хобс. — Защо? Мислите ли, че цефалоклорът може да е предизвикал отока?

— Не и ако не е вземал никакъв — каза Виктор с тон, който показваше, че случаят е приключен и се отправи към счетоводството, за да говори с Мърей. Мъжът му отговори същото. Нямаше начин на децата да е даван цефалоклор.

По обратния път към лабораторията Виктор се отби в компютърния център. Намери Луис и го попита какви са плановете за вечерта.

— Ще бъдем готови — каза Луис. — Представителят на телефонната компания ще бъде тук в шест часа, за да започнем. Само дано хакерът да се логне и да остане повечко време в мрежата. Стискам палци.

— Аз също. Ще съм в тук. Уведомете ме, ако се опита да пробие. Веднага ще дойда.

— Разбира се, д-р Франк.

Виктор продължи към лабораторията, опитвайки се да разсъждава логично. Това не стана, докато не седна пред бюрото си, за да вземе предвид значението на цефалоклора в кръвта на двете нещастни деца. Ясно беше, че някой им е дал антибиотика. И без съмнение той беше активирал ФНР-гена, който на свой ред бе стимулирал мозъчните клетки до степен да започнат да се делят. Ограничен от черепа, мозъкът можеше да се увеличава само до определена степен. Неконтролируемото подуване би могло да предизвика изсипване на мозъчно вещество в спиналния канал, както бе установено при аутопсиите на децата.

Виктор потръпна. Понеже нито едно от децата не би могло да вземе по случайност цефалоклора, а и двете го бяха получили по едно и също време, оставаше да се предположи, че антибиотикът им е даден преднамерено, за да ги убие.

Той разтърка лицето си. Защо някой ще иска да убие две изключителни, удивително умни деца? И кой е той?

Виктор едва се сдържаше. Той стана от стола и закрачи из стаята. Единственото, което му хрумна беше малко вероятно: някакъв слабоумен реакционер се беше натъкнал на подробностите за експеримента с ФНР-гена. И в отмъстителния си опит да омаловажи постиженията на Виктор, този побъркан тип беше убил децата на Хобс и Мърей.

Но ако сценарият беше този, защо на умните плъхове не им се бе случило същото? Ами Ви Джей? Освен това толкова малко хора имаха достъп до компютъра и до лабораториите. Виктор си помисли за хакера, който бе изтрил файловете. Но как би могъл същият човек да се добере до лабораториите или до детската градина? Изведнъж го озари мисълта, че детската градина беше единственото място, където се пресичаше животът на двете деца. Сигурно бяха получили цефалоклора там! Разгневен, Виктор спря да крачи. Беше си спомнил заплахите на Хърст: „Не си белият рицар, за който искаш да минеш!“ Може би Хърст знаеше всичко за проекта му с ФНР-гена и това беше начинът му да си отмъсти. Той пое дълбоко въздух и отново закрачи из кабинета. Нещо не се връзваше с фактите. Ако Хърст или някой друг искаше да го удари в гръб, защо да не го направи по старомодния начин, с изнудване, или да го подхвърли на медиите? Така имаше повече смисъл, отколкото да убива невинни деца. Не, трябваше да има друго обяснение, нещо по-неприятно, по-малко очевидно.

Виктор седна пред бюрото си, взе резултатите от последните лабораторни опити и се опита да работи. Оказа се, обаче, че изобщо не може да се концентрира. Мислите му продължаваха да се връщат към проекта с ФНР-гена. Като се имаше предвид пред какво е изправен, беше много лошо, че не може да отиде при адвокат и да сподели подозренията си. Ако го направеше, щеше да се наложи да разкрие напълно проекта, който засягаше въпросния ген. А Виктор разбираше, че не може да го направи. Това би означавало професионално самоубийство. Както и зачеркване на семейния му живот. Само ако не беше правил онзи експеримент тогава.

Той се облегна уморено в стола, сложи ръце на тила си и впери поглед в тавана. Навремето, когато интелигентността на Ви Джей спадна, дори не му бе хрумнало да го изследва за цефалоклор. Възможно ли беше антибиотикът да се е отделил в организма му след раждането, но да се е разтворил, когато момчето е било на възраст между две и четири години?

— Не! — отговори Виктор гласно на въпроса си. Не съществуваше такъв физиологичен процес, който би могъл да предизвика подобно явление.

Той се учуди на бурята от събития, която се бе завихрила около него: смъртта на Джефърд, вероятно умишленото отстраняване на две генетично модифицирани деца, ескалиращата серия от заплахи към него и семейството му, измами, злоупотреби. Възможно ли беше тези коренно различни инциденти да са свързани в някакъв фантастичен, страховит заговор?

Виктор поклати глава. Фактът, че всички тези неща се случват по едно и също време сигурно беше случайно съвпадение. Но мисълта, че помежду им има връзка не преставаше да го гложди. Той отново се сети за Ви Джей. Дали беше застрашен? Как би могъл да го предпази от получаването на цефалоклор, ако някоя злокобна ръка се опиташе да му го даде?

Погледна объркано напред. Идеята, че синът му може да е в опасност, го тормозеше от сряда следобяд. Започна да се пита дали предупрежденията му към Бийкман и Хърст бяха адекватни. Не го свърташе на стола и той се изправи рязко и тръгна към вратата. Внезапно мисълта, че момчето се разхожда само около „Каймера“ го ужаси.

Излезе с бързи крачки от сградата, и точно както беше станало в сряда, започна да разпитва дали някой е виждал Ви Джей. Но никой не бе виждал нито него, нито Филип. Виктор се насочи към кафенето. Беше точно преди обедната почивка и персоналът отброяваше последните минути, преди да се втурне навън към спасителните сандвичи и кафета. Няколко души, изпреварили струпването на опашка, вече похапваха с удоволствие. Виктор отиде направо при управителя, Кърт Таркингтън, който следеше обслужването.

— Пак търся сина си — каза Виктор.

— Не е идвал още — отвърна Кърт. — Може би трябва да му дадете клаксон.

— Идеята не е лоша — усмихна се Виктор. — Бихте ли звъннали на секретарката ми, когато го видите?

— Няма проблеми.

Виктор провери в библиотеката, която се намираше в същата сграда, но вътре нямаше жива душа. Почуди се дали да отиде до фитнес центъра и детската градина, но вместо това тръгна към охраната на главния вход.

Като изтри механично крака в сламеното чердже, той влезе в тесния офис, който се намираше между входа и изхода. Един мъж оперираше с вратите, а друг седеше пред малко бюро. И двамата носеха изглеждащите официално кафяви униформи с емблемите на „Каймера“ върху горната част на ръкавите. Мъжът до бюрото се изправи, когато видя Виктор.

— Добър ден, сър — кимна той. Името му бе изписано на табелката върху ревера: Шелдън Фарбър.

— Седнете, седнете — каза Виктор приятелски и мъжът седна. — Имам един въпрос, който се отнася до протокола: когато камион или ван напускат комплекса, някой поглежда ли какво има вътре?

— О, да — отвърна охранителят. — Винаги. — И ако има натоварено оборудване, вие се уверявате дали наистина то е там?

— Разбира се. Проверяваме нареждането или се информираме по електронната поща. Винаги го проверяваме.

— А ако се превозва от служител на „Каймера“?

— Няма значение — поклати глава Шелдън. — Винаги проверяваме.

— А ако е началник?

Шелдън се поколеба за миг, после каза:

— Е, тогава мисля, че е по-различно.

— А ако шофьорът на вана е някой от изпълнителните директори, пускате ли го?

— Ами-и-и, не съм сигурен — отговори Шелдън неспокойно.

— Отсега нататък искам да бъдат проверявани всички камиони и ванове, без значение кой е шофьорът. Дори и аз да съм. Разбрахте ли?

— О, да, сър.

— Още един въпрос — продължи Виктор. — Някой да е виждал днес сина ми?

— Аз не съм — отвърна Шелдън и погледна към колегата си. — Джордж, виждал ли си днес Ви Джей?

— Само когато пристигна сутринта с д-р Франк.

Шелдън махна с ръка на Виктор да изчака. После се обърна към радиовръзката зад бюрото и потърси Хол.

— Хол обикаляше насам-натам тази сутрин — обясни Шелдън. — Гласът на Хол бе възвестен от остро пращене. Шелдън го попита дали не е виждал Ви Джей.

— Видях го наблизо по-рано тази сутрин. — Гласът на Хол прозвуча странно през смущенията от статичното електричество.

Виктор поблагодари на мъжете от охраната и излезе. Усети леко раздразнение, като си спомни колко своенравен беше Ви Джей. Беше му казвал най-малко четири или пет пъти да не слиза към реката.

Като се загърна по-плътно в лабораторната си престилка, той реши да тръгне към брега. Помисли си да се върне и да облече сакото си, но се отказа. Въпреки, че температурите бяха паднали предишния ден, все още не беше много студено.

Сутринта, когато излизаше за работа беше ясно, но в момента небето бе покрито от сиви, мръсни облаци. Лекият ветрец от североизток носеше мириса на океана. Високо горе кръжаха няколко чайки и надаваха тревожни крясъци.

Погледът му се спря на кулата с часовника, копие на Биг Бен, със спрелите на 2:15 стрелки. Той си напомни да повдигне въпроса за реставрацията на постройката, както и на механизма, на срещата на Борда следващата сряда.

Колкото повече приближаваше реката, толкова по-силно се чуваше грохотът на водата, която се изливаше в преливника на бента.

— Ви Дже-е-е-й-й! — провикна се Виктор, но гласът му се изгуби във водния плясък. Той продължи покрай източния край на часовниковата кула, пресече дървения мост, който се простираше над изхода на шлюза от сутерена и стъпи на гранитния кей, изграден по дължината на реката под бента. Погледна към бялата вода, която се носеше бясно на изток към океана. Отляво се простираше спокойната шир на язовира в смарагдово зелено. Виктор се озърна и извика с все сила:

— Ви Дже-е-е-й!

Но викът му секна, защото Ви Джей стоеше точно зад него. Филип беше малко по-далеч.

— А, значи тук си бил — каза Виктор. — А аз те търсих къде ли не.

— Предположих — сухо отвърна момчето. — Какво искаш?

— Аз всъщност… — Той не беше сигурен какво точно иска. — Какво правехте?

— Просто се забавлявахме.

— Не ми харесва, че се мотаете край реката — каза Виктор строго. — Днес искам да си стоиш вкъщи. Ще изпратя служебен шофьор да ви вземе.

— Но аз не искам да се прибирам! — оплака се Ви Джей.

— Ще ти обясня по-късно. Но сега искам да си отидеш вкъщи. За твое добро е.

* * *

Марша отвори вратата на кабинета си, която водеше към коридора и Джойс Хендрикс се измъкна. Беше казала на Марша, че се ужасява от мисълта да се натъкне на някого, когото познава, докато излиза от психиатричен кабинет и засега Марша удовлетворяваше молбата и. Беше сигурна, че след време ще успее да убеди жената, че да потърсиш психиатрична помощ вече не е социална стигма.

След като нанесе последните данни във файла на Хендрикс, Марша надникна в чакалнята и каза на Джийн, че излиза да обядва. Секретарката помаха с ръка. Както обикновено, беше вързана за телефона.

Марша щеше да обядва с д-р Валъри Медокс, нейна колежка психиатърка, на която тя се възхищаваше и чийто кабинет се намираше в същата сграда. Двете жени бяха повече от колежки, бяха приятелки.

— Гладна ли си? — попита Марша, след като Валъри отвори вратата.

— Умирам от глад. — Тя беше прехвърлила петдесетте и това и личеше. Пушеше от много години и около устата и се бяха образували дълбоки бръчки.

Двете жени слязоха с асансьора и прекосиха болницата, използвайки прекия път. В кафенето успяха да заемат малка маса в ъгъла, която им позволяваше да си говорят спокойно. Поръчаха си салата с риба тон.

— Благодаря ти, че се съгласи да обядваме — започна Марша. — Трябва да говоря с теб за Ви Джей.

Валъри и се усмихна окуражително.

— Ти помогна преди години, когато интелигентността му падна. Безпокоях се за него напоследък, но какво мога да кажа? Аз съм му майка. Не мога да претендирам за каквато и да е обективност, когато се касае до него.

— Какъв е проблемът? — попита Валъри.

— Не съм сигурна, че има проблем. Определено не става дума за нещо типично. Погледни резултатите от психологическите тестове.

Марша подаде на Валъри папката и Валъри мина с внимателен поглед по таблиците и диаграмите.

— Няма нищо извън нормата — каза тя. — Любопитен е резултатът от MMPI-теста, но от друга страна, няма за какво да се тревожиш.

Марша имаше чувството, че Валъри е права. Тя продължи да обяснява. Бягствата от часове, фалшифицираните бележки, сбиванията в училище.

— Ви Джей изглежда доста находчив — засмя се Валъри. — На колко години е сега?

— На десет. Притеснява ме, че има само един приятел на неговите години, Рики Блекмор, а аз никога не съм го виждала.

— Ви Джей никога не го е водил у вас? — вдигна вежди Валъри.

— Никога.

— Може би си струва да поговориш с госпожа Блекмор. Попитай я доколко според нея са близки момчетата.

— Ще го направя.

— Бих искала да видя Ви Джей, ако смяташ, че няма да има нищо против — предложи Валъри.

— Оценявам го. Наистина мисля, че съм прекалено обвързана със ситуацията, за да мога да го преценя. В същото време ме ужасява мисълта, че той развива сериозно личностно разстройство направо под носа ми.

Марша остави приятелката си при асансьора, като и благодари за отделеното време и готовност да види Ви Джей. Разбраха се Марша да звънне на секретарката и и да насрочат ден и час за срещата.

— Съпругът ти звъня — каза Джийн, когато Марша се появи в офиса. — Поръча непременно да му се обадиш, когато се върнеш.

— Проблем ли има?

— Не мисля — поклати глава секретарката. — Не каза нещо определено, но не звучеше разтревожено.

Марша взе пощата си и влезе във вътрешния кабинет, затваряйки вратата зад себе си. Докато прехвърляше пликовете, звънна на Виктор. Но той беше в лабораторията и се наложи Колийн да прехвърли разговора там.

— Какво има? — попита Марша. Виктор рядко звънеше през деня.

— Обичайното — отвърна той.

— Гласът ти звучи уморено. — Искаше да каже, че звучи странно. Гласът му беше бездушен, сякаш току що беше преживял емоционален срив и се опитваше да запази хладнокръвие.

— Напоследък има непрекъснато изненади — произнесе той, без да се впуска в обяснения. — Звъннах ти, за да ти кажа, че Ви Джей и Филип са вкъщи.

— Нещо не е наред?

— Не — отговори Виктор. — Всичко е както трябва. Но се каня да остана да работя до късно, така че вечеряйте без мен. О, да не забравя — наех охрана, ще наблюдават къщата от шест вечерта до шест сутринта.

— Причината да останеш до късно свързана ли е с последните събития? — попита Марша.

— Донякъде. Ще ти обясня като се прибера.

Марша затвори телефона, но ръката и остана на слушалката. Отново изпита онова неприятно усещане, че Виктор не и казва всичко, което трябва да знае. Защо не и се доверяваше? Чувстваше се все по-нещастна.

* * *

Някаква особена неподвижност надвисваше над лабораторията, когато Виктор останеше сам в нея. Отвреме навреме изписукваха различни електронни уреди, но иначе всичко бе тихо. Към осем и половина той бе единственият човек в сградата. До слуха му не достигаха дори шумовете на затворените в съседното помещение животни, които обикаляха неспокойно клетките си.

Виктор се бе привел над плаката, набраздена с тъмни хоризонтални ивици. Всяка ивица представляваше дял от ДНК, който е бил прерязан на специфични места. Той сравняваше пробата от ДНК-то на Дейвид, която бе взета по времето, когото момчето бе още здраво с пробата от раковия чернодробен тумор. Това, което го изуми бе, че двете проби не бяха напълно идентични. Първото му предположение беше, че д-р Шрайек му е дал погрешна проба — тумор от друг пациент. Но това не се връзваше с впечатляващата хомология между двете плаки. Въпреки, че съществуваха разлики между тях, по-голямата част беше еднаква.

След като прокара двете проби през компютърен тест, който можеше числено да определя зоните на съвпадане и зоните на разнородност, Виктор осъзна, че двете проби ДНК се различаваха само в една област.

И сякаш, за да станат нещата още по-объркани, пробата, която Виктор бе дал на Робърт съдържаше малки части от нормална чернодробна тъкан наред с тумора. С типичния си перфекционизъм Робърт внимателно бе изследвал и двете — и нормалната, и туморната. Когато Виктор сравни ДНК-то на нормалната тъкан с предишната проба на Дейвид, съвпадението беше пълно.

Да откриеш рак с доказана промяна в ДНК не беше нещо обичайно. Той не знаеше дали трябва да бъде развълнуван пред възможността да е направил важно научно откритие, или да се бои, че е на път да намери нещо, което или не би могъл да обясни, или не му се иска да узнае.

Зае се да изолира участъка от ДНК, който беше уникален за тумора. Ако започнеше протокола сега, щеше да е много по-лесно за Робърт да довърши сутринта.

Виктор излезе от главната лаборатория, премина през залата за дисекции и влезе в стаята с животните. Когато светна лампата, последва внезапно раздвижване във всички заети клетки.

Отправи се към клетката, която обитаваха двата умни плъха, в чиято вода бе разтворил капсулата цефалоклор. Изненадан установи, че едното животно беше вече мъртво, а другото в полукоматозно състояние.

Виктор премести мъртвия плъх обратно в залата за дисекции и направи своеобразна аутопсия. Щом отвори черепа, мозъкът изригна навън.

Той отдели парче мозък и го приготви за изследване на другата сутрин. В този момент телефонът иззвъня.

— Д-р Франк, обажда се Фил Москоун. Луис Каспуиц ме помоли да ви съобщя, че хакерът е влязъл в компютъра ви.

— Веднага идвам — каза Виктор. Остави пробата, изгаси осветлението и се втурна към изхода. Компютърният център беше съвсем наблизо и той се озова там след пет минути. Луис тръгна към него.

— Изглежда ще установим кой е, от седем минути е вътре. Надявам се да не причини някакви вреди.

— Можете ли да кажете на кое място в системата е? — попита Виктор.

— В момента е в „Личен състав“. Първоначално направи поредица от сложни изчисления, а след това отиде в отдел „Снабдяване“. Странно е.

— „Личен състав“?! — повтори Виктор. Мислеше си, че хакерът наистина не е дете, а някой наемник на конкурентна компания. Биотехнологиите бяха област, в която почти всички искаха да се състезават с големите като „Каймера“. Но един търговски агент по-скоро би искал да влезе в изследователските файлове, а не в „Личен състав“.

— Имаме следа! — Мъжът с радиостанцията се усмихна широко. Сред присъстващите настъпи оживление.

— Окей — рече Луис. — Разполагаме с телефонния номер. Сега ни трябва само името.

Човекът с радиостанцията вдигна ръка за малко тишина, заслуша се и каза:

— Това е непубликуван номер. Някои от останалите, които вече разглобяваха оборудването си, нададоха недоволни възгласи.

— Това значи ли, че не могат да научат името? — попита Виктор.

— Не-е — отвърна Луис. — Значи, че просто ще им отнеме по-дълго време. Виктор се наведе над едно от устройствата за печатане.

— Кой има лист хартия? — каза внезапно мъжът с радиостанцията. Някой от останалите му подаде тефтер и той бързо надраска името, което му бяха съобщили отсреща. — Благодаря ви много — завърши той. След което изключи апаратурата, прибра антената и подаде на Луис тефтера.

Луис прочете името и адреса и стана бял като платно. Без да каже дума, той го връчи на Виктор. Виктор го изгледа неразбиращо, после се наведе и го прочете. Поклати невярващо глава и отново наведе поглед към листа. Там бяха изписани неговото име и адресът му.

— Да не би да сте програмирали домашния си компютър да се свързва периодично с нашата база данни? — наруши Луис тишината. Виктор го погледна и осъзна, че системният администратор се опитваше да го измъкне от странната ситуация. След неловко мълчание Виктор кимна:

— Да, това трябва да е. — Опитваше се да запази спокойствие. Поблагодари на всички за усилията им и излезе.

Напусна компютърния център с бързи крачки, взе сакото си от административната сграда и се насочи към колата си все още напълно зашеметен. Мисълта, че някой използва компютъра му, за да влиза в базата данни на „Каймера“ беше просто абсурдна. В това нямаше никакъв смисъл. Той знаеше, че беше оставял винаги телефонния номер на компютъра и паролата си, залепени от долната страна на клавиатурата, но кой би могъл да ги използва? Марша? Ви Джей? Чистачката? Сигурно имаше някаква грешка. Би ли могло да е някой толкова умен хакер, че да отклони следата? Това не му бе хрумвало, затова си отбеляза наум да не забрави да попита Луис дали беше възможно. Така имаше повече смисъл.

* * *

Марша чу колата, преди да види фаровете по алеята. Беше в кабинета си и напразно се опитваше да се справи с купчината специализирани списания, която редовно се натрупваше върху бюрото и. Изправи се и видя осветените силуети на голите дървета отстрани на пътеката. След миг се появи и колата, после изчезна зад къщата. Автоматичната гаражна врата изтрополя.

Марша седна отново на покритата с дамаска на цветя кушетка и очите и обходиха стаята. Беше я декорирала с тапети в пастелни тонове, пепеливо-розов килим и бели мебели. Преди това винаги я изпълваше със спокойствие и чувство за уют, но не и сега. Нищо не бе в състояние да я освободи от нейната нарастваща тревога за бъдещето. Срещата с Валъри бе помогнала, но за съжаление ефектът бе краткотраен.

Тя чуваше телевизора в дневната, където Ви Джей и Филип гледаха някакъв филм на ужасите. Виковете, които отвреме навреме прекъсваха саундтрака, изобщо не помагаха на настроението и. Въпреки плътно затворената врата, звуците продължаваха да проникват. Задната врата се хлопна глухо, после до слуха и достигнаха гласовете от дневната. След миг на вратата се почука. Виктор влезе и я целуна механично. Той изглеждаше толкова уморен, колкото бе гласът му следобяда, когато и се обади по телефона. Едва забележимата доскоро бръчка между веждите му бе станала определено по-дълбока.

— Забеляза ли охраната отвън? — попита той.

Марша кимна.

— Така се чувствам по-спокойна. Вечерял ли си?

— Не — отвърна Виктор. — Но не съм гладен.

— Ще ти направя бъркани яйца. С препечени филийки.

Той я спря.

— Благодаря ти, но мисля да поплувам, след което ще си взема душ. Може би това ще ме освежи.

— Случило ли се е нещо? — попита Марша.

— Не повече от обичайното — отговори Виктор уклончиво, след което излезе, оставяйки вратата на кабинета и открехната. Зловещата музика от саундтрака на филма отново нахлу вътре. Марша се опита да я игнорира, когато се върна към четенето, но един остър вик я накара да подскочи. Тя не издържа, отиде до вратата и я ритна. Вратата се затръшна и стъклата на прозорците издрънчаха. Половин час по-късно Виктор се появи отново. Изглеждаше определено по-добре, облечен неофициално.

— Май все пак ще приема предложението ти за яйца — каза той.

Марша тръгна към кухнята да приготви вечерята му, а той се отпусна на едни стол до масата. Серия от смразяващи кръвта писъци се носеше от дневната и Марша помоли Виктор да затвори вратата между двете стаи.

— Какво, по дяволите, гледат толкова? — измърмори Виктор.

— „Абсолютен ужас“ — отвърна тя.

Той поклати глава.

— Детска работа!

Марша си направи чай и когато Виктор се зае с омлета, тя седна срещу него.

— Има нещо, за което искам да поговорим — започна тя, изчаквайки чаят и да изстине.

— И какво е то?

Марша му разказа за срещата си с Валъри Медокс, както и за предложението и да се срещне с Ви Джей.

— Какво мислиш за това?

Той избърса устата си:

— Тези неща са от твоята област. Ако смяташ, че се налага, то имаш одобрението ми.

— Добре — кимна Марша. — Наистина смятам, че се налага. Сега остава само да убедя Ви Джей.

— Късмет! — И Виктор отново се наведе над чинията си.

В продължение на няколко минути никой не проговори. Виктор обра последните парченца яйца с хляба и подхвърли небрежно:

— Използвала ли си компютъра тази вечер?

— Не, защо питаш?

— Принтерът беше топъл, когато се качих горе да си взема душ — каза той. — А Ви Джей? Дали го е използвал?

— Представа нямам.

Виктор се залюля в стола по начин, който накара Марша да изскърца със зъби. Тя винаги се плашеше, че той ще се преобърне назад и ще удари главата си в плочките на пода.

— Имах интересна вечер в компютърния център на „Каймера“ — каза той и и разказа всичко, което се бе случило, включително и това, че проследяването на хакера ги бе отвело точно в тяхната къща.

Марша се засмя насила. Тя побърза да се извини:

— Съжалявам, но то направо се вижда — каза тя. — Цялото това напрежение, а после внезапно изниква и името ти.

— Никак не е забавно — прекъсна я Виктор. И се каня да поговоря с Ви Джей сериозно по въпроса. Колкото и абсурдно да звучи, изглежда той е проникнал в базата данни на „Каймера“.

— А този сериозен разговор като онзи ли ще бъде, който проведе с него, когато разбра, че е фалшифицирал бележки от теб, за да извинява отсъствията си в училище?

— Ще видим — отговори Виктор с очевидно раздразнение.

Марша се пресегна напред и хвана ръката му, преди да е успял да стане.

— Само те дразня — каза тя. — Всъщност, щях да бъда много по-загрижена, ако го притиснеше до стената или го накажеше. Страхувам се, че в това дете има страна, която не познаваме. Точно затова искам Валъри да го види.

Виктор кимна, после измъкна ръката си от ръката на Марша. Стана и отвори вратата между кухнята и дневната.

— Ви Джей, би ли дошъл за минутка? Искам да поговоря с теб.

Марша го чу, че роптае, но Виктор беше настоятелен. Скоро звуците от филма секнаха и синът им се появи в рамката на вратата. Ясните му очи имаха онзи изцъклен вид, който се получава от прекалено гледане на телевизия.

— Ако обичаш, седни — каза Виктор.

С израз на безкрайно отегчение той седна покорно от лявата страна на майка си. Без да се бави, Виктор премина направо на въпроса.

— Ви Джей, използвал ли си компютъра тази вечер?

— А-ха — отвърна момчето.

Марша го видя как дръзко гледа баща си. Тя забеляза, че Виктор за миг се поколеба, после отмести очи, вероятно, за да запази реда на мислите си. Известно време никой не проговори, след което Виктор се изкашля и продължи:

— Използвал ли си компютъра, за да влизаш в базата данни на „Каймера“?

— Да — каза Ви Джей без никакво колебание.

— Защо? — недоумяваше баща му. Гласът му от обвиняващ бе станал несигурен и объркан.

Марша си спомни собственото си объркване, когато Ви Джей бе признал толкова бързо за бягствата си от училище.

— Благодарение на по-голямата компютърна памет мога да играя още по-интересни игри.

Марша видя как Виктор завъртя очи.

— И искаш да кажеш, че използваш цялата компютърна мощност на нашата компютърна система, за да си играеш игрички?!

— Същото е като да го правя в лабораторията — вдигна рамене Ви Джей.

— Предполагам — отвърна Виктор несигурно. — Кой те научи да използваш модема?

— Ти.

— Не си спомням… — започна Виктор, ала после изведнъж се сети. — Но това беше преди повече от седем години!

— Сигурно — каза Ви Джей. — Но методът не се е променил.

— Искаш да кажеш, че си влизал в компютъра на „Каймера“ всяка петъчна вечер? — Виктор не можеше да повярва.

— Обикновено да — отвърна момчето. — Играя няколко игри, после правя един рейд из файловете, най-често в „Личен състав“ и „Снабдяване“, понякога влизам и в изследователските файлове, но ми е по-трудно да разбия защитата им.

— Но защо? — не спираше да се диви Виктор.

— Просто искам да науча колкото се може повече за компанията. Искам един ден да я ръководя, както го правиш ти. Ти винаги си ме окуражавал да използвам компютъра. Но няма да го правя повече, ако не искаш.

— За в бъдеще мисля, че ще е по-добре да не го правиш — каза Виктор.

— Окей — съгласи се Ви Джей. — А сега може ли да се върна и да доизгледам филма си?

— Разбира се.

Момчето се изправи бързо и изчезна зад вратата. В следващия миг се чу саундтракът към „Абсолютен ужас“.

Марша погледна Виктор. Той въздъхна и мълчаливо сви рамене. Тишината бе нарушена от входния звънец.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно — започна лейтенант Серуло, след като Виктор отвори. — Това е сержант Демпси от полицейския участък в Лоурънс. — Мъжът се показа зад Серуло и поздрави, докосвайки периферията на шапката си.

— Имаме известна информация за вас и искахме да ви зададем няколко въпроса — каза Серуло.

Виктор ги покани и двамата мъжете влязоха вътре.

— Искате ли кафе или нещо друго? — попита Марша.

— Не, благодарим ви, госпожо — кимна Серуло. — Ще ви кажем онова, заради което сме дошли и ще си тръгваме. Виждате, че ние в полицейското управление на Северен Андоувър сме в приятелски отношения с хората от Лоурънс. Може много да се говори за това, което сме направили заедно, както и за това, което ни предстои. Но както и да е, те са започнали разследването на масовото убийство на семейство Джефърд, за което ни съобщи д-р Франк. Ами, открили са някои груби чернови на бележките, които вие сте намерили — едната, завързана за домашната ви котка, другата — прикрепена към хвърлената през прозореца ви тухла. Били са в къщата на Джефърд. Предположихме, че бихте искали да знаете.

— Да, така е — кимна Виктор с известно облекчение.

Демпси прочисти гърлото си.

— Освен това балистичната експертиза установи, че оръжията, с които е извършено убийството са същите, използвани между някои конкурентни южноамерикански нарко-банди. Получихме информацията от Бостън. Там са много заинтересовани да открият каква е връзката с Лоурънс. Имат причина да вярват, че тук предстои да се случи нещо сериозно. Това, което искат да разберат от вас, е как Джефърд е бил свързан със света на наркотиците по времето, когато е бил ваш служител. Имате ли изобщо някаква представа?

— Абсолютно не — каза Виктор. — Предполагам знаете, че той беше под разследване за злоупотреби.

— Да, разбрахме — кимна Демпси. — Сигурен ли сте, че няма нещо друго, което можете да ни кажете? В Бостън наистина горят от желание да разберат всичко, което е възможно около случая.

— Смятаме, че Джефърд е укривал оборудване — каза Виктор. — Убийството стана малко след като разследването започна. Колкото и да съм го подозирал за подобен род престъпления, никога и през ум не ми е минавало, че може да бъде замесен с наркотици.

— Ако се сетите за нещо, обадете ни се веднага, ще сме ви много признателни. Не искаме тук да пламне някаква нарко-война.

Полицаите излязоха. Виктор затвори вратата, облегна се на нея и погледна Марша.

— Е, както изглежда, това разреши един проблем — произнесе той. — Сега поне знаем откъде са идвали заплахите, както и че това няма да продължи нататък.

— Доволна съм, че се отбиха да ни кажат, че можем да спрем да се тревожим — додаде Марша. — Може би трябва да кажем на охранителя отвън да се прибере вкъщи.

— Ще отменя охраната утре — каза Виктор. — Сигурен съм, че така или иначе ще трябва да си платим.

* * *

Виктор седна в леглото така рязко, че издърпа цялата завивка от Марша. Внезапното движение я разбуди. Навън беше непрогледна нощ.

— Какво има? — попита тя тревожно.

— Не знам — отвърна той. — Мисля, че беше звънецът на входната врата.

Двамата наостриха слух. Единственото, което се чуваше беше вятърът под стрехите и равномерното почукване на дъжда по стъклото на прозореца.

Марша се надигна и обърна часовника, за да види колко показва.

— Пет и половина — каза тя, отпусна отново главата си назад върху възглавницата и придърпа завивката върху себе си. — Сигурен ли си, че не си сънувал?

Но точно в този момент входният звънец иззвъня.

— Беше звънецът — каза Виктор, скачайки от леглото. — Знаех си, че не съм сънувал. — И той бързо навлече отгоре халата си.

Марша запали лампата.

— Кой, по дяволите, може да е? — измърмори тя. — Да не би да са отново от полицията?

Виктор завърза колана на халата и нахлузи чехлите си:

— Скоро ще разберем — каза той, отваряйки вратата към дневната и с бързи стъпки се насочи към стълбите.

След известна нерешителност Марша спусна крака върху студения под и реши да слезе долу. Когато се озова в дневната, видя, че на вратата стояха мъж и жена. Под краката им се бяха образували малки локвички, а по лицата им се стичаше вода. Мъжът беше хванал жената, която стискаше в ръка спрей.

— Марша! — извика Виктор, без да отмества очи от влезлите. — Мисля, че е по-добре да се обадиш на полицията.

Тя се приближи зад него, загръщайки се с халата си. Погледна ги. Мъжът носеше мушама с качулка, въпреки че тя бе свалена назад и откриваше главата му. Изглеждаше облечен в парка за ски, която отдавна бе прогизнала.

— Това е господин Питър Норуел — каза Виктор. — Той е от „Ейбъл протекшън“.

— Добър вечер, госпожо — кимна мъжът.

— А това е Шарън Карвър — продължи Виктор, приближавайки жената. — Бивша служителка на „Каймера“, която е завела дело за сексуален тормоз срещу нас.

— Канеше се да започне да цапа с боя вратата на гаража ви — поясни Питьр. — Оставих я да направи една мазка, така че да имаме юридически улики срещу нея.

Чувствайки се объркана заради изпоцапаната с боя жена, Марша се насочи към стоящия наблизо телефон и набра номера на полицейския участък в Северен Андоувър. Дежурният обеща веднага да изпратят кола.

Междувременно всички минаха в кухнята и Марша направи чай. Едва бяха отпили по няколко глътки и входният звънец отново иззвъня. Виктор отиде да отвори. Бяха Уидиком и О’Конър.

— Абе, хора, вие явно сте решили да не ни оставяте без работа — усмихна се сержант Уидиком. Те пристъпиха навътре и съблякоха връхните си дрехи. Питър Норуел доведе Шарън Карвър от кухнята.

— Значи това е младата госпожица? — погледна я Уидиком и извади чифт белезници.

— Нямате право да ми слагате белезници — озъби му се Шарън.

— Съжалявам, госпожице — каза той. — Стандартна процедура.

След няколко минути бяха готови и полицаите тръгнаха заедно със задържаната.

— Сега вече можете да си изпиете чая — обърна се Марша към Питър, който стоеше до камината.

— Благодаря, госпожо, но вече го изпих. Лека нощ.

Мъжът кимна леко и излезе, хлопвайки вратата след себе си. Виктор завъртя ключа и се върна обратно в стаята.

Марша го погледна и поклати невярващо глава:

— Ако го бях прочела в някаква книга, нямаше да повярвам.

— Добре, че наехме тази охрана — каза Виктор. — После протегна ръка: — Хайде, ела. Можем да поспим още няколко часа.

Но не се оказа толкова лесно, както го мислеше. Час по-късно той продължаваше да стои буден, заслушан във воя на бурята навън. Дъждът шибаше в прозорците и го караше да скача при всеки по-силен порив на вятъра. Не можеше да изкара от ума си резултатите от ДНК-тестовете за идентификация на Дейвид, нито пък тормозещата го мисъл как цефалоклорът бе попаднал в кръвните проби.

— Марша — прошепна той, питайки се дали и тя е будна. Но тя не отговори. Той отново прошепна името и, но откъм нея не се чу звук. Измъкна се от леглото, наметна халата си и тръгна по коридора към кабинета на горния етаж.

Със сядането си пред бюрото включи компютъра и влезе в главния компютър на „Каймера“ с модема, откривайки за пореден път колко е лесно. Запита се разсеяно дали бе прехвърлил копията на файловете на Хобс и Мърей в хард диска. Реши да провери. Нямаше ги. Всъщност, беше изненадан че върху хард диска има само няколко файла освен тези на оперативните програми. Но тъкмо се канеше да изключи машината, когато забеляза, че по-голямата част от паметта на хард диска е заета.

Той почеса глава. В това нямаше никакъв смисъл като знаеше колко голям е капацитетът на един хард диск. Опита се да намери някакво обяснение на това явно несъответствие извън компютъра, но нищо не се получи. Накрая, раздразнен, той изключи проклетото нещо и тръгна да си легне. Но когато погледна часовника, осъзна, че наближава време за ставане. Минаваше седем. И вместо да се върне в спалнята, той се насочи надолу по стъпалата, за да си направи кафе и закуска.

Сети се, че когато беше разговарял с Ви Джей за компютъра съвсем бе забравил да го попита дали той беше изтрил файловете на Хобс и Мърей. Напомни си да не забрави да го направи. Да си пъхаш носа в тези работи беше едно, но да ги триеш — съвсем друго нещо.

Внезапно осъзна, че го тревожи и друго: и то беше сигурността на Ви Джей, и по-специално в „Каймера“. Добре беше, че Филип се грижи за него, но явно помощта му нямаше да е достатъчно. Виктор реши, че ще се обади в „Ейбъл протекшън“, тъй като те бяха свършили наистина добре работата си по охраната на къщата. Щеше да осигури опитен придружител на момчето. Сигурно щеше да излезе скъпо, но спокойствието си струваше. Докато не стигнеше до дъното на историята за смъртта на двете деца, щеше да се чувства безкрайно по-добре, ако знае, че Ви Джей е в безопасност.

Извади кафето. Изведнъж го порази ново хрумване. Някъде в дълбините на съзнанието му подобието между заболяванията на Дейвид и Джанис не му даваше мира. Особено след резултатите от ДНК-анализа на тумора на сина му. Трябваше да се поразрови по-надълбоко.