Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Натоварени със зло (7)

Ръкопис „ОЗ“ (5–9)

5. Този беше висок, с една глава над мене, облечен с дълго кожено палто. Влезе, свали огромната си кожена шапка, приглади косата си с ръка и каза спокойно:

— Колпаков. Имам определена среща за седемнадесет часа.

После изтърси шапката си от мокрия сняг, сложи я на масичката под огледалото, свали палтото си, („Благодаря, аз сам…“), и много нежно и с любов го сложи на закачалката.

Тръгнахме към Приемната. Той крачеше широко и безшумно, като на всяка крачка първо издаваше тяло напред, така пристъпват кокошките, и потриваше ръце, сякаш ги мие с въздух. В приемната се огледа бегло, но внимателно, като че искаше да прецени обстановката, а когато му предложих да седне в креслото, той се настани с вид на човек, готов дълго и търпеливо да чака. Ако се вълнуваше, то умело го прикриваше. Дори спря да си мие ръцете. Аз седнах на мястото си и казах:

— Можете да говорите.

Той се огледа още веднъж, този път с известно недоумение, но бързо се ориентира, (изглежда въобще умееше да се ориентира бързо) и започна да говори. Докато го наблюдавах как говори, не зная защо си спомних, че Юрий Павлович Герман наричаше такива хора „красиви, но вяли“. Толкова висок, така благообразен, толкова бял, и плещите широки, и пращи от здраве, и погледа стоманен, а в същото време някаква вялост и немощ във всичко: движенията плавни и забавени, гласът тих, тонът умерен. Умереност, ето неговият лозунг. Умереност и акуратност.

Той говореше в пространството пред себе си. (Откъде е разбрал, как ли се е досетил, че не аз съм неговият събеседник, щом в Приемната бяхме само двамата!…) Говореше като на доклад пред началството — без да чете, без да се запъва, но и без да се увлича много. Само понякога, когато ставаше дума за цифри, поглеждаше в малко листче, оказало се незабелязано в ръката му. Макар докладът му да беше без предварително заглавие, след първите няколко изречения се разбра, че става дума за „Необходими организационни и кадрови мероприятия, за подготовката и провеждането на кампанията по Страшния съд“.

Според моя хронометър, той говори почти десет минути — не достигнаха осемнадесет секунди, за да бъдат точно десет. Когато завърши, внимателно остави листчето си до пепелника върху полираната поставка на стенното огледало, сплете пръстите на големите си бели ръце и чинно ги отпусна на коленете си.

Демиургът мълча цяла минута, преди да зададе първия си въпрос:

— Предполагам, Звярът, който излиза от морето, това сте вие, така ли? — запита той.

Колпаков забележимо трепна, но отговори веднага, без никакво забавяне:

— Нямам възражения.

Демиургът изведнъж заговори с онзи специфичен кадифен глас на актьор от старата театрална школа, който звучеше на приливи и отливи, и много красиво процитира:

— „И звярът, който видях, приличаше на леопард, и краката му бяха като крака на мечка, устата му като уста на лъв; и змеят даде нему силата си, престола си и голяма власт.“^[1] Змеят сигурно съм аз, така ли?

Колпаков си позволи да изобрази на лицето си бледна усмивка.

— Извинете, но не мога да се съглася. Според даденото щатно разписание, това по-скоро е другарят Прудков, Ахасфер Лукич.

Отговорът беше пълна тишина и усмивката изчезна от бледото лице, което стана още по-бледо. След малко Демиургът заговори отново:

— „… поклониха се на звяра, казвайки: Кой е като този звяр и кой може да воюва против него? И даде му се да говори с устата си горделиво и богохулно; даде му се още власт да действа четиридесет и два месеца…“^[2] Добър вкус имате, Колпаков.

— В някои преводи се казва: „четиридесет и две години“ — възрази Колпаков малко по-високо.

— И вие, разбира се, предпочитате точно тези преводи. Да, добър вкус имате и добре се ориентирате. И как възнамерявате да предизвикате Третата и последна? Конкретно!

— Мисля, че едно случайно изстрелване… едно случайно неточно попадение… Струва ми се, това би било вече достатъчно, за да…

— Първо, това не е достатъчно — прогърмя гласът на Демиурга. — Второ, дори и да съумеете да организирате тази кланица, знаете ли как ще свърши тя? Слушайте, вас въобще учили ли са ви, че след шест месеца ще загине от деветдесет и пет до деветдесет и осем процента от цялото население? Тогава пред кого всъщност имате намерение да говорите „гордо и богохулно“ цели четиридесет и два месеца… а да не говорим за години?

Лицето на Колпаков беше останало без капчица кръв, но той не мислеше да се предава.

— Извинете — отвърна той напористо, — но аз изобщо нямах намерение да конкретизирам началото на хаоса. Винаги съм предполагал, че точно този момент ще бъде решен по ваше усмотрение. И железните скакалци на Авадон… и конните ангели-унищожители… и звездата Пелин… Въобще целият комплекс от дестабилизиращи мероприятия… Аз в никой случай не мога да поема отговорността за оптималния избор…

— Той не можел да поеме отговорността! — продължаваше да гърми гласът на Демиурга. — Не разбирате ли, че точно това е главното — оптималният избор! Максимум оцелели кози, при минимум агнета!

— Разрешете да отбележа! — не се предаваше Колпаков. — Започне ли хаоса, всичко останало е моя работа. Няма да остане нито едно агне! Колкото до хаоса… Съгласете се, че това е извън моята компетенция!

— Е, чак пък извън… — каза саркастично Демиургът. — Я погледнете какви сте ги насъчинявали тука… Между другото, кои са според вас агнетата?

И пак не трепна Колпаков. Отвърна пак като по книга:

— Доколкото ми е дадено да прозра висшите цели, това са сеячите. Сейте разумното, доброто, вечното. Мисля, че това е казано за тях.

— Ясно — каза Демиургът. — Свободен сте. Сергей Корнеевич, изпратете го.

Аз станах. Колпаков още седеше. На бузите му пламтяха червени петна. Тъкмо разлепи устни, за да каже нещо, когато Демиургът повиши глас:

— Да се изпрати! Не му подавайте палтото!

И се надигна нещастният Колпаков, и тръгна с наведена глава към антрето, и свали от закачалката разкошния си черен кожух, и дълго се мъчи като слепец да налучка ръкавите му, и се тресеше мъжествената му челюст, а наоколо кръжеше появилият се неизвестно от къде Ахасфер Лукич, стиснал чантата си като пушка готова за бой, и говореше непрестанно като латерна — гукаше, гълголеше, покрякваше като жерав:

— Не го преживявайте толкова, драги, не сте нито първият, нито последният, от къде да знаем ние с вас дали пък не е за добро… Четиридесет и две години все пак не са малко — толкова труд, толкова работа, такова адско напрежение и ни минутка отдих, никакво отпускане… Оставете тия глобални мероприятия! Ами че така щеше да се наложи да вдигнете ръка срещу своето отечество, срещу цялото човечество! Дали си струва? Не е ли по-добре да помислите най-напред за себе си, за това, какво ви е нужно лично на вас? Нещо, така да се каже, персонално… и в рамките на съществуващата действителност… без да се засягат никакви основи… Да речем, началник-отдел, а? Само като начало, а?

Така и излязоха от апартамента — Ахасфер Лукич беше прегърнал Колпаков под талията, поглеждаше го отдолу нагоре в лицето и все гукаше, все гълголеше и покрякваше. Чувах как бавно слизат по стълбите и Колпаков, който явно се беше вече опомнил, високо и обидено отговаря нещо, но ехото по стълбите изкривяваше думите и те не се разбираха.

Аз заключих вратата, върнах се в Приемната, оправих отместеното кресло, а после взех от огледалото забравеното листче със записките на Колпаков и се опитах да ги прочета, но не можах да разчета нищо, освен безсмислени съчетания: „убл“, „опр“, „II сзд“. Минах в Стаята и седнах на нара да чакам заповеди. Заповеди нямаше, липсваха и обичайните недоволни коментари. Черната крилата канара до прозореца беше няма и неподвижна като паметник на Отвращението. Сетне се върна Ахасфер Лукич, запъхтян от изкачването до дванадесетия етаж и много доволен. Като метна чантата си в ъгъла, той седна до мен и каза:

— Ето това е един от случаите, когато не изпитвам никакво удовлетворение. Фактически аз го измамих. Тези глупости, дреболии, които му натрапих, на него въобще не са му нужни… Нужно му е Велико служене! Той е създаден, за да служи! Така че всички, които са под него, да са в калта, но и самият той пред висшестоящия да се търкаля в праха… А пък аз му предложих вила на морето…

— Те всички или са хирурзи, или правачи на счупени кости. Сред тях няма ни един терапевт — произнесе Демиургът, без да се обръща.

Според мен това беше някакъв цитат, но не можах да си спомня откъде и сигурно затова не разбрах какво искаше да каже.

 

 

6. Разговори за историята. За новата история, за най-новата, и, особено често, за древната история. Ахасфер Лукич знае всичко от историята. Вярно, има един-два пропуска (например, Централна Америка, шести век — „Тук съм малко повърхностен…“), но за останалото е извънредно осведомен, завладяващо многословен и подчертано парадоксален. „Не, не беше така — обича често да повтаря той. — Съвсем не беше така.“

Юда. Да, имало такъв сред тях. Жалък сополанко, хлапе, дрисливо пате. Какво предателство?! Престанете да повтаряте клюки. Той просто правеше това, което са му заповядали, и това е. Той въобще беше слабоумен, ако искате да знаете…

„Не мир ви донесох, но меч“. Не е казвано такова нещо. „Не мир ви донесох, но меч… та за мир“ — това прилича повече на истина и би могло да е казано така. Да, разбира се, че по арамейски подобна игра на сричките е невъзможна, но нали по арамейски не е звучало така. „Не сито чрево ви обещавам, но вечният глад на духа“. Забележете, че така би го написал един явно интелигентен човек. А на практика, едва ли Учителят би рискувал да се обърне с такива думи към тълпите гладни, окъсани и унижени хора. Това просто би било нетактично…

Ясно е, че Той предварително е знаел всичко. Не е предчувствал, не го е видял предварително, като ясновидец, а просто е знаел. Та нали Той сам е организирал всичко. Бил е принуден да го организира.

„Осанна“. Каква ти тук „осанна“, когато има ден-два до Пасхата, когато в града са се насъбрали десет хиляди проповедници и всеки проповядва своето. Същински Хайдпарк. Никой никого не слуша, шум, джебчии, проститутки, стражата се побърква от тичане… Каква ти проповед за добро и мир, когато всички са били готови със зъби да разкъсват окупаторите и, ако са слушали някого въобще, това са били антиримските агитатори. Иначе защо, според вас, Той би се решил да отиде на кръста? Тъкмо това е бил Неговият единствен шанс да говори така, че да Го чуе множеството! Това е странна и страшна постъпка, не споря. Но за Него е нямало никаква друга трибуна, освен кръста. Поне от просто любопитство е трябвало да се съберат, поне само ей така да позяпат. И тогава Той би им казал как да живеят занапред. Не се получило. Почти не се събрали хора. И после, оказва се, че това е невъзможно — да се проповядва от кръста. Защото боли. Непоносимо. Неописуемо.

 

 

7. … Аз бях напълно отчаян. Изглежда започвах да изпадам в истерия. Не можех да се владея. Не си спомнях как съм се оказал на стълбищната площадка. В ушите ми бучеше. Не зная дали бученето идваше от кръвта, завъртяла се на бесни спирали в помрачения ми мозък, или беше ехо от удара на вратата, която с всичка сила треснах след себе си. Когато се посъвзех, макар все още да треперех, спуснах се един етаж надолу и седнах на калорифера.

Леденото желязо силно ми убиваше, но нямах сили да стоя. Не беше само до силите, просто не ми идваше на ум, че мога да се изправя на краката си. Целият се съсредоточих върху процеса на запалването на цигара. Шарех по джобовете да си търся цигарето. Дълго измъквах с разтреперани пръсти цигара от пакета и скъсах две, преди да сложа третата в цигарето. След това започнах да чупя кибритени клечки, докато най-сетне успея да запаля, но едва дръпнах за пръв път и чух стъпки.

Някой много бодро се изкачваше по стълбите. Дрехите му шумяха енергично и напористо, дишаше мощно като спортист, и даже си тананикаше нещо заедно с дишането. Нещо класическо — дали „Утро над Москва река“, или „Боже, царя пази“. Злобно си помислих: ама че весел и енергичен клиент, сигурно идва с някаква специална гадост, с някаква гадост екстра класа, от която да им прилошее на всички наоколо, жените да плачат, стените да повръщат и стотина негодяи да реват: „Бий! Бий!“…

Той ме видя и спря един етаж по-долу. Моята фигура на стълбите го завари неподготвен. Тя го принуждаваше незабавно да си придаде респектиращ и по възможност внушителен вид, от който да проличи, че пред вас стои не някоя отрепка, не някой кресльо от дискотеката, не някакъв полуоткачен фантазьор, а солиден човек, личност с богат опит, с тежест и с връзки в обществото, човек готов да предложи, да подари, да пожертва една идея, която дълго е обмислял в тишината на личния си кабинет и е шлифовал в спорове с хора заслужили, обичани и високопоставени. Неговата квадратна русоляво-безцветна физиономия с остатъци от юношеска руменина по белите, сякаш посипани с пудра бузи, наглите светлосини очи с пухкави, като на педераст ресници — всичко това за миг ми се стори познато. Дали в някоя реклама, или на някой плакат, но вече бях виждал някъде този сладникав набор… Не исках и да се опитвам да си спомня. Захапах цигарето в ъгъла на устата си, стиснах здраво челюсти, така че почувствах как се схващат от злоба, и станах от калорифера, а когато заслизах срещу него, изведнъж се улових спазматично да удрям по перилата с отворена длан.

Той бързо свали лекомислено килнатата си назад шапка, притисна я към гърдите си и кимна отсечено, по белогвардейски, от които светлите му коси леко се разпиляха. Сега вече по гадната му мутра ясно се прояви джентълменския набор, съответстващ на случая: солидност, отпечатък на богато минало, отблясък на задълбочено обмислена идея. Точно тогава си спомних откъде го познавам. Това беше Марек Парасюхин, по прякор Сючка, с когото заедно завършихме гимназия, а после, след като завърши всичко, което се полага в такива случаи, той стана литературен сътрудник в едно тъничко младежко списанийце със съмнителна репутация, ходеше с черни кожени дрехи (без, разбира се, да подозира, поради своята ограниченост, че това е униформата не само на велосипедистите от специалните части на СС, но и на американските „синички“), публикуваше статийки, в които се опитваше да реабилитира Фадей Булгарин^[3] или да доказва кръвното родство на княз Игор^[4] и Одисей^[5] от Итака, а в графата „националност“ на анкетните карти пишеше „великорусин“. Освен това знаех, че в определени кръгове се интересуват от него.

— Ти защо си се домъкнал тука бе, животно такова? — едва изрекох аз със задавен от злоба глас, докато се приближавах заплашително към него.

Той гледаше срещу светлината, а аз бях в сянка, затова не можеше да различи чертите на лицето ми и да ме познае, пък и сега, със задна дата, си давам сметка, че до определен момент той е възприемал всичко като своего рода проверка, като някакъв вид изпитание. Ухили се красиво и широко и отвърна:

— Явявам се по покана. Имам честта да се представя, фамилията ми е Парасюхин.

— Кучи син си ти и мръсна гад — казах аз, докато с наслаждение го хващах за предницата на ризата.

Усмивката му стана малко по-бледа, но той продължи да рапортува:

— Готов съм да докладвам. Имам проект, предварително одобрен…

— За какъв проект ми говориш, бе? — изхриптях аз и продължих да намотавам ризата му на юмрука си. Пред очите ми се мержелееше. Завладя ме отвратителното чувство за априорна безнаказаност. Нали цялата тази сган изпитва наслада не само когато издевателства над тези, които са й попаднали в лапите, тя се наслаждава и на собственото си унижение в лапите на този, когото смята за по-висш от себе си.

Парасюхин само изписка: „Ама това… Разрешете…“ — и веднага продължи:

— Имам проект за пълното и окончателно решение на националния въпрос в пределите на Велика Русия. Като се има предвид застрашителното размножаване на инородците… като отчетем факта, че великорусите вече не съставляват абсолютното болшинство… С помощта на най-новите достижения на културата и технологията… Без излишна жестокост, която не е характерна за широката руска душа, но и без излишна мекушавост, произлизаща от същото забележително руско качество… Така наистина… малко ми е… неудобно да… дишам… Особено внимание е отделено на проблема с евреите. Да не повтаряме грешките на свети Адолф! Никакви „нутциге юде“^[6]!…

С лявата му треснах един между очите, ама така, че си разбих всички кокалчета на пръстите. Болката се стрелна по ръката ми чак до рамото. Той изохка и замълча. Ние бяхме застанали на площадката лице в лице, люшкахме се и дишахме тежко като борци на тепиха. С дясната си ръка го държах за ризата и го теглех към себе си (съвсем не знам защо го правех, а ми е гадно да предположа, че съм се канел да му захапя носа), лявата висеше безсилно, искаше да удря, но не можеше, а той слабо се съпротивляваше, от разбития му нос течеше кръв, подивелият му поглед не можеше да се концентрира. Намери обаче сили отново да изобрази на лицето си усмивка и да продължи:

— Полуостров Таймир^[7] да се преименува на Нова Галилея^[8]… или Ледовита Галилея… Район, който отдавна трябваше да бъде разработен… и няма да се навират в очите на никого… Третата световна отдавна е обявена… ционизмът против целия свят…

Блъснах го надолу по стълбите и изтичах след него. Подгоних го с ритници и с оцелелия си юмрук площадка след площадка, а той още не можеше да разбере, все се опитваше да се оправдае. Лицето му беше разбито до кръв, палтото му беше останало без нито едно копче, беше си изгубил шапката, но всеки път щом се отдалечеше от мен на разстояние един изпънат крак, се хващаше за перилата, ревностно блещеше очи и врещеше своето:

— Язвата на смесените бракове — с нагорещено желязо… Ще бъде късно… Късно ще бъде, руси!…

И изведнъж, на някой от етажите, той ме позна. Разпищя се като жена и с огромен скок се озова на съседната площадка. Пък и аз бях останал съвсем без сили. Седнах на стъпалата и мисля, че заплаках — от болката в ръката, от мъка и безнадеждност.

Той стоеше една площадка по-надолу, раздърпан, целият в черни петна, разтворил разтрепераните си от напрежение ръце и оголил окървавените си зъби, гледаше ме отдолу нагоре и като не можеше да намери думи, все повтаряше:

— Ти си… Ти си… Ти си…

А пък аз го гледах от горе на долу и с отчаяние си мислех, че ето на, пак не мога да направя нищо, даже и сега, когато е нужно съвсем малко — само да смачкам тази отвратителна отровна гъба и сякаш всичко е в моите ръце, всичко зависи само от мене и никой няма да успее да ми попречи, никой няма да посмее да ми попречи, но въпреки това не мога. Слаб съм, потиснат съм, скован съм, сам съм си вързал и ръцете и краката с взаимоизключващи се принципи… „Смажи гадината…“ — „Не убивай…“, „Ако врагът не се предава…“ — „Човек за човека е брат…“, „Човекът по натура е добър“ — „Плевелите се изскубват от корен…“ И като си помисля само, колко месеци вече живея съвсем близо до източника на най-голямото могъщество, колко отдавна бих могъл да си устроя съдбата, и то не само своята и на своите близки, а и съдбините на света бих могъл да се опитам да устроя! И какво? Нищо…

Оня никаквец, свиня мръсна, гадна Сючка, намери най-сетне нужните думи и изсъска радостно:

— Знам си аз, че жена ти е мелез! А ти си еврейска подлога!

Хвърлих се надолу към него. Щях да го убия. Сигурно. Успях още да видя изпънатата му напред ръка, а после всичко се сля — лилавият блясък, трясъкът на изстрела и силният удар в главата.

Сега ми се струва, че тогава никак не се учудих. Изобщо не ми е минавало през ума, че такава въшка като Парасюхин може да бъде въоръжен. Но когато стреля, аз никак не се учудих.

Дойдох на себе си на работното си място. Отворената папка за писма. Комплект химикалки. Календар. Шестнадесети ноември. Дебел червен флумастер и тънък черен. Всичко беше готово за работа.

Клиентът обаче все още не беше готов за работа. Той се въртеше в креслото, подсмърчаше, шумно дишаше през зъби заради болката и често поднасяше към лицето си вече изцапана мокра кърпичка. На масата пред него не се забелязваха никакви тезиси — или не беше успял да ги извади още, или пък знаеше всичко наизуст.

Главата ми се пръскаше от болка, особено дясната страна, а когато я докоснах внимателно, разбрах, че цялата, заедно с шията, е омотана с дебел слой бинт.

Гръмна гласът на Демиурга:

— Между другото, откъде имате пистолет?

Клиентът издекламира с достойнство:

— Всяка истинска идея трябва да умее да се защити. Иначе не струва пукната пара.

След това шумно смръкна кървавите си сополи.

Телефонът над многострадалната ми глава изквака. Вдигнах слушалката.

— Приемете моите поздравления, Сергей Корнеевич — каза Демиургът. — Получихте контузия по време на службата си при мен. Трябва да знаете, че това ще бъде оценено по достойнство. Ще ви помоля обаче занапред да се справяте без да давате воля на ръцете си. Виждате, че аз успявам!

— Да — казах аз.

— А сега — каза Демиургът, — се разпоредете клиентът да започва. И по-кратко.

Аз поставих слушалката и се обърнах към клиента:

— Моля, започвайте. И се постарайте да бъдете по-кратки.

 

 

8. Разказват, че когато пред другаря Сталин показвали за пръв път току-що направения филм „Незабравимата 1919-та“, атмосферата в залата с всяка минута ставала все по-напрегната. На екрана другарят Сталин преминавал спокойно, без да бърза, от една историческа ситуация в друга и ощастливявал революцията със своите единствено правилни решения, а наоколо се суетял Владимир Илич и постоянно повтарял загрижено: „По този въпрос трябва да се посъветваме с другаря Сталин.“ Всичко вървяло както трябва, лицето на Вожда, седнал както обикновено малко по-назад заедно с угасената си лула, пораждало у присъстващите все по-тревожни предчувствия. Когато филмът свършил, другарят Сталин се надигнал тежко от мястото си и без да погледне никого, казал напористо: „Всичко това не беше така. Съвсем не беше така.“

 

 

9. Та такива ми ти работи значи: Това не беше така, съвсем не беше така.

 

 

10. Йоханаан Богослов се родил в една и съща година с…