Серия
Патрул във времето (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Delenda Est, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe
Корекция
NomaD
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Пол Андерсън. Патрул във времето

Американска, първо издание

Редактор: Катя Петрова

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: „Камея дизайн“

Формат 54×84/16. Печатни коли 15

ИК „Камея“, 1998

ISBN 954-8340-37-2


1

Истинско удоволствие е да се ловува в Европа отпреди двайсет хиляди години, а условията за зимни спортове са направо великолепни. Тъкмо по тази причина Патрулът, който майчински се грижи за отдиха на своите квалифицирани специалисти, е построил неголяма ловна хижа в Пиренеите през плейстоцена.

Менс Еверард стоеше на остъклената веранда и гледаше на север, където, зад заснежените върхове на планините и широката гориста ивица, се простираше тундрата, заобиколена от непроходими блата.

Широкоплещестият патрулен бе облечен в свободни зелени панталони и термосинтово яке от двайсет и трети век, високите му ботуши бяха шити в Канада от деветнайсети век и единствено очуканата лула с нащърбен мундщук бе с неизвестен произход и възраст. Еверард бе завладян от някакво смътно безпокойство и не обръщаше внимание на шумотевицата и веселите песни, които се носеха от просторния хол зад гърба му.

Тъкмо в този момент местният водач — кроманьонец, пресече заснежения двор на хижата. Той беше едър, младолик здравеняк с изрисувано лице, а дрехите му приличаха на ескимоските (широко разпространена е измамната представа, че първобитният човек, обитавал ледниковия период, не е могъл да измисли палтото, панталоните и обувките). В пояса му беше затъкнат нож от неръждаема стомана — водачите предпочитаха натуралната размяна срещу услугите си. Тук, в далечното минало, Патрулът не беше ограничен от нищо в действията си — колкото и да е неръждаема, стоманата рано или късно ще изгние, а и странните пришълци ще бъдат забравени след сто-двеста години.

Далеч по-голяма опасност представляваха сътрудничките на Патрула от епохата на свободните нрави — те вечно завързваха любовни връзки с местните ловци.

Към Еверард се приближи Пиет ван Сараук, венерианец с холандско-индонезийска кръв, родом някъде в началото на двайсет и четвърти век. Пиет бе строен млад мъж, спечелил уважението си сред местните планински водачи благодарение на представителната си външност и съвършената си алпинистка техника. Известно време двамата се наслаждаваха мълчаливо на гледката — разбираха се добре и без думи. Пиет също беше оперативен агент и във всеки момент бе готов да действа в която и да било точка на времето. Напоследък двамата си помагаха в няколко трудни задачи и получиха възможността да почиват заедно.

Сараук пръв наруши мълчанието.

— Някой каза, че са проследили два мамута до Тулуза.

До основаването на Тулуза, разбира се, имаше още много време, но патрулните бяха свикнали да използват познатите им от бъдещето ориентирни точки.

— Аз вече гръмнах един — промърмори Еверард. — Накарах се на ски, накатерих се по скалите и се нагледах на примитивните танци на туземците…

Ван Сараук кимна, извади цигара и щракна със запалката. Така всмукна от цигарата, че скулите се очертаха върху мургавото му лице.

— Приятно е да се помотаеш без работа — съгласи се венерианецът. — Но животът сред природата рано или късно омръзва.

Оставаха им още две седмици ваканция. Продължителността на отпуската нямаше особено значение, тъй като патрулният лесно можеше да бъде повикан почти веднага, след като е тръгнал. На практика обаче никой не постъпваше така. (Никой не им казваше и кога ще умрат, а здравият разум подсказваше, че ще е по-добре, ако не проявяват излишно любопитство по въпроса. Освен това нищо не е определено веднъж завинаги — времето е изменчиво, а Патрулът даваше възможност на своите сътрудници да се възползват от подмладяващата техника на данелианците).

— Това, от което наистина се нуждая — произнесе замечтано Ван Сараук, — са светлини, музика и момичета, които никога не са чували за пътешествия във времето…

— С теб съм! — възкликна в същия дух Менс.

— Рим от времето на Август? Никога не съм бил там. Мога да осигуря хипнозаписи на езика и обичаите, а костюми ще намерим тук.

Еверард поклати глава.

— Надценяваш Рим. Ако толкова си зажаднял за атмосфера на всеобщ упадък, ела в моята епоха — Ню Йорк в средата на двайсети век… Там ще ти трябват само някои телефонни номера, а аз ги зная.

Ван Сараук се ухили.

— И моето време си го бива, но развлеченията ни никога не са били на необходимата висота. Добре, като е Ню Йорк, да е Ню Йорк — кога?

— Да речем, 1960-та. Последната ми задача беше тъкмо там.

Те размениха усмивки и тръгнаха да си събират багажа. Еверард предвидливо бе взел някои типични дрехи от средата на двайсети век за своя приятел. Докато мяташе в куфара приборите за бръснене и пижамата, той неволно се запита ще може ли да удържи на темпото на Ван Сараук. Не беше кой знае какъв гуляйджия, а и никога досега не му беше хрумвало да се запие в някое забутано кътче на пространство-времето. Предпочиташе хубавата книга или разговор в тесен приятелски кръг на чаша бира. Но дори и най-заклетият трезвеник от време на време има нужда да се напие. Особено ако си оперативен агент на Патрула, работещ под прикритие в някоя измислена компания, а в действителност скиториш някъде из историята. След като си виждал как тази история е пренаписвана стотици пъти до най-дребната подробност — не от Господ Бог, с чиито корекции си се примирявал, а от хора като теб, способни на грешки (защото дори данелианците са малко по-долу от Всемогъщия). Ако вечно те преследват кошмари за някакви катастрофални промени, след които целият свят просто ще престане да съществува… да е съществувал във вида, в който все още го познаваш — е, след всичко това как да не се напиеш до забрава.

Лицето на Еверард се изкриви в измъчена гримаса. Той прокара ръка по кестенявите си коси, сякаш за да прогони нерадостните мисли. Има ли смисъл да живее в постоянна тревога? Езикът и логиката са безсилни пред лицето на парадокса. В подобни моменти най-добре е да се отпуснеш и да се наслаждаваш на настоящето — доколкото можеш.

Той вдигна куфара и тръгна да търси Пиет.

Двуместният антигравитационен катер ги очакваше в гаража. На външен вид с нищо не приличаше на машина, способна да те откара мигом във всяка точка от човешката история. Причудлив апарат, точно толкова, колкото е бил за времето си самолетът. Или параходът. Или първият огън.

„Обичам да излизам,

с блондинката до мен,

но по̀ обичам да съм с нея

в кревата, запотен!“

Докато се настаняваше на задната седалка, Ван Сараук запя тази френска песен, а в студения въздух от устата му излизаше пара. Беше я научил в армията на Людовик XIV, когото веднъж бе съпровождал по време на поход. Еверард се засмя.

— Млъквай, момче!

— О, стига с твоите скрупули! — въздъхна младият венерианец. — Виж колко прекрасни са времето, пространството и необятният космос! Хайде, какво чакаш, пришпори машината!

Еверард не споделяше възторга му — беше се нагледал на човешки трагедии във всички епохи. С течение на времето привикваш и загрубяваш, но все пак… Когато гладният селянин те гледа с очите на измъчено животно, когато неистово пищи прободеният от копие войник, или красивият град изчезва в пламъците на атомен взрив — тогава нещо вътре в теб се скъсва завинаги. Можеше да разбере фанатиците, опитващи се да променят хода на историята. Бедата беше в това, че са неспособни да я променят към по-добро — дори в дребните неща…

Той набра координатите на склада на „Инженерни проучвания“ — удобно, скрито от любопитни погледи тайно местенце. Там ще оставят хронокатера, след това ще се прехвърлят в квартирата на Менс и накрая ще излязат да се веселят.

— Каза ли „сбогом“ на тукашните си почитателки? — попита насмешливо Еверард.

— По един незабравим начин, повярвай ми. Стига си се туткал вече. Щракай копчето, тая машина не се движи с гребла.

Еверард вдигна рамене и натисна стартера. Гаражът се изгуби от погледите им.

Бележки

[0] Да бъде разрушен — (лат.) — Според преданията Марк Порции Катон (234–149 г. пр.н.е.) е завършвал своите изказвания в Римския сенат с думите: „Ceterum censeo Carthagines esse delendam“ (Освен това предполагам, че Картаген трябва да бъде разрушен) — бел.прев.