Пол Андерсън
Единствената игра в града (7)

7

Залезът завари безмилостно препускащата колона в равнина, обрасла с бодливи шубраци. Тук-там се виждаха невисоки, плоски хълмчета. Зад тях оставаше дълга прашна диря, вдигана от копитата. Някои от храстите бяха разцъфнали и из въздуха се носеше примамливо благоухание — за друго и без това не ставаха.

Когато спряха Еверард помогна да положат Сандовал на земята. Очите на индианеца бяха притворени, устните му — напукани от жажда. От време на време започваше да се мята и да стене мъчително. Еверард изстиска няколко капки вода от навлажнена кърпа между зъбите на болния, но повече не можа да направи.

В поведението на монголците се долавяше видимо облекчение. Бяха надвили двамата всемогъщи вълшебници и не се опасяваха от възможно нападение, дори изглежда се досещаха за скрития смисъл на станалото. Разговаряйки оживено, те се заеха с обичайните си задължения, а след скромната вечеря развързаха кожените мехове с кумис.

Еверард остана при Сандовал. Намираха се почти в средата на лагера. Бяха им отделили двама часовои, които седяха мълчаливо от другата страна на огъня с готови за стрелба лъкове. От време на време един от тях ставаше да хвърли съчки в угасващия огън. Не след дълго разговорите наоколо утихнаха. Умората бе повалила дори тези железни хора: заспаха всички, освен съгледвачите извън лагера, но дори техните очи се затваряха. Огньовете се превърнаха в тлееща жарава, а небето бе обсипано със звезди. От прерията долетя вой на койот. Еверард се надигна и нагласи завивката на своя другар — в слабото сияние на жаравата се виждаше тънък слой скреж върху тревата. Той самият също се загърна с наметалото, съжалявайки за отнетата лула.

Изпръхналата земя заскърца под нечии стъпки. Часовоите наскачаха и задърпаха стрели от колчаните. В осветения кръг се появи Тохтай — с наметало, но без шапка на голата си глава.

Войните се поклониха и отстъпиха в мрака.

Тохтай приближи и спря. Еверард го погледна и сведе очи.

Известно време нойонът разглеждаше Сандовал.

— Не мисля, че твоят приятел ще доживее до следващия залез — произнесе необичайно меко предводителят.

Еверард изсумтя неопределено.

— Разполагате ли с билки и лекарства, които да му помогнат? — попита Тохтай. — В чантите ви имаше много странни неща.

— Да, има лекарства против възпаление и главобол — промърмори машинално Еверард. — Но черепът му сигурно е счупен, а тук е необходима квалифицирана намеса.

Тохтай приседна и протегна ръце към огъня.

— Жалко, че не водим лечител с нас.

— Би могъл да ни пуснеш — рече Еверард без особена надежда. — Колесницата ни остана близо до вчерашния ви лагер. С нейна помощ бързо ще се преместим там, където могат да го излекуват.

— Добре знаеш, че не мога да го направя — усмихна се Тохтай. Толкова за съжалението към умиращия. — В края на краищата, Ебурар, вие сами сте си виновни за бедите.

Прав беше и патрулният премълча.

— Не те виня — продължи Тохтай, — дори бих искал да бъдем приятели. Инак досега да съм наредил да изтръгнат от теб с мъчение всичко, което знаеш.

— Ами опитай де!

— И сигурно ще успея — трябва да си изнежен, щом носиш лекарства против болка — той оголи жълтите си зъби. — Но мисля, че ще си по-ценен като заложник. А дързостта ти ми се нрави. Дори ще ти разкрия една моя догадка. Виж какво ми хрумна: ти въобще не си от богатата южна страна. Според мен си някой странстващ шаман, каквито не се срещат често. Твоите хора са завладели южното царство, или скоро ще го завладеят, и не бихте искали да се появи нов съперник. — Тохтай се изплю в огъня. — Всичко това е като в старите предания, където накрая героят винаги побеждава магьосника. Защо и аз да не си опитам силите?

— Скоро ще узнаеш, нойоне, защо това е невъзможно.

„Дали пък наистина е невъзможно?“ — въздъхна Еверард.

— Хайде, хайде! — Тохтай го тупна по рамото. — Може пък да ми разкажеш нещичко, а? Кървава вражда не ни дели. Да станем приятели.

Еверард посочи Сандовал.

— Жалко, наистина — кимна Тохтай, — но той се съпротивляваше на поданиците на Великия хан. Стига, Ебурар, хайде да пийнем. Ще изпратя за мях.

Патрулният се намръщи.

— Така при нас не се сключва мир.

— А-а, ти не обичаш кумис? Боя се, че нямам друго. Ние също отдавна не сме вкусвали вино.

— Ами моето уиски? — сети се Еверард. Студът вече проникваше през наметалото. — Ето от какво не бих се отказал сега!

— Ъ?

— Това е една наша напитка. Беше в манерка, в чантата.

— А-а… — Тохтай явно се колебаеше. — Добре. Ела, ще я вземем.

Часовоите последваха своя предводител и неговия пленник — през шубраците, покрай спящите войни, към купчината пленено снаряжение, която също се охраняваше.

Един от часовоите взе разпален клон от огъня, за да свети на Еверард. Менс неволно се напрегна, усещаше с гърба си насочените към него стрели. Стараейки се да избягва резките движения, той клекна и взе да рови в чантите. Скоро намери манерките, взе ги и се върна на предишното си място.

Тохтай седна до огъня, без да откъсва поглед от него. Еверард отля малко уиски в металната капачка и я пресуши на един дъх.

— Опитай — патрулният протегна манерката към нойона.

Изпитваше непреодолима самота. А и Тохтай не беше чак толкова лош — разбира се, по мерките на неговата епоха. Пък и когато наблизо умира приятелят ти, можеш да пийнеш дори със сатаната, стига само да намериш забрава. Монголецът подуши подозрително гърлото на манерката, погледна Еверард, поколеба се и след това я надигна.

— Уууух!

Менс едва успя да сграбчи манерката, преди съдържанието й да се е изляло. Тохтай гълташе въздух с изцъклени очи и плюеше в огъня. Един от часовоите опъна лъка, а вторият се хвърли към Еверард и го стисна за ръката. Блесна вдигнатата за удар сабя.

— Това не е отрова! — извика Менс. — Просто не е свикнал на толкова силна напитка. Вижте, ще я изпия цялата.

Тохтай махна на войните да се отдръпнат и втренчи насълзените си очи в Еверард.

— От какво я правите… — едва проговори той. — От драконова кръв ли?

— От ечемик. — На Еверард хич не му беше до лекции по алкохолна дестилация. Той гаврътна юнашка глътка. — Я по-добре си пий от вашето млекце.

Тохтай премлясна.

— Бива си го това. Здравата сгрява. — Монголецът протегна отдавна немитата си ръка. — Дай още.

Еверард се подвоуми.

— Хайде де! — изръмжа Тохтай.

Патрулният поклати глава.

— Казах ти, че тази напитка е твърде силна за теб.

— Какво? Внимавай какви ги дрънкаш, бледокожа турска отрепка…

— Добре, сам си го изпроси. Предупредих те честно, твоите хора са ми свидетели, че утре ще си болен.

Тохтай жадно надигна манерката, оригна се и му я подаде.

— Глупости! Това е, защото още не съм свикнал. Пий!

— Твоя воля. Ти командваш тук. Само, моля те, не се мери с мен. Няма да издържиш.

— Аз ли няма да издържа? Та аз в Каракорум надпих двайсет здравеняци! И не някакви китайчета, а истински, чистокръвни монголци! — Тохтай пресуши първата манерка и сграбчи втората.

Еверард отпиваше по малко. Всяка глътка му пареше на гърлото, но съзнанието му оставаше ясно — твърде голямо бе нервното напрежение. И тогава го осени неочаквана мисъл.

— Каква хладна вечер — промърмори той и протегна с невинен жест манерката към близкия часовой. — Пийнете си, момчета, стоплете се.

Тохтай вдигна глава леко опиянен.

— Ами да, бива си я отровата. Даже е твърде хубава за… — Той се опомни и преглътна края на изречението. Колкото деспотични и жестоки да бяха военачалниците на Монголската империя, законът повеляваше да делят всичко с подчинените си.

Часовоят хвърли обиден поглед на нойона, пое манерката и я поднесе към устните си.

— Ей, по-внимателно — предупреди го Еверард. — Силничко е.

— За кого е силно, за мен ли? — напъваше се Тохтай, сетне дръпна манерката и захапа гърлото. — Я ме виж, трезвен като брадва. Тежка участ е да си монголец. Колкото и да пиеш, все не се напиваш.

— Ти какво — жалваш ли се, или се хвалиш? — подсмихваше се Еверард.

Първият часовой още дишаше тежко след запознанството си с уискито, а вторият протягаше нетърпеливо ръка. Междувременно Тохтай сръбна още няколко глътки.

— А-а-а-а-а-х! — изстена доволно той и ококори очи. — Хубаво! Но стига, време е да спим. Ей вие, върнете му съдинката!

— Благодаря, няма да откажа още малко — кимна Еверард. — Но на теб май ти е време да спираш.

— К-каквоо? — изрепчи се ядно Тохтай. — Че аз… за един истински монголец това е… пфуй! — последното бе заглушено от бълбукането на манерката.

Еверард си пое дъх. Може и да се получи. Като че ли…

Тохтай, естествено, имаше богат опит в запоите. За него и хората му не бяха предизвикателство нито кумисът, нито виното, нито онази кисела бира, която те наричаха оризово вино, а японците — саке. Много добре знаеха кога трябва да спрат и да си пожелаят „лека нощ“. Причината бе в това, че с примитивните методи на дестилация, познати в тази епоха, беше невъзможно да се постигне алкохолна концентрация, по-висока от 20–24 градуса. Алкохолът в повечето напитки от тринайсети век почти не надхвърляше петпроцентното съдържание — на всичко отгоре често беше и разреден.

Нещата обаче не стояха така при шотландското уиски. Речеш ли да го гълташ като бира (или вино), чакай неприятности. Постепенно, в началото съвсем незабележимо, ще започнеш да си губиш ума, докато накрая, току-виж, се лишиш и от съзнание.

Еверард махна с ръка на часовоя:

— Ей, върни ми я! Всичко ще изпиеш! Монголецът се ухили, отпи още веднъж и подаде металното шише на своя другар. Еверард се изправи и с привидно жалък вид взе да моли да му я върнат. В отговор часовоят го удари с копие в корема. Патрулният падна на тревата, а двамата монголци се заляха от смях.

Само Менс видя, кога уискито покоси Тохтай. Както си седеше със скръстени нозе, монголецът се претърколи назад, а очите му се затвориха. За миг една главня се разгоря и озари тъпата усмивка на лицето му.

След още няколко минути падна един от часовоите. Първо се олюля, сетне се подпря на четири крака и накрая се прекатури. Вторият се облещи в патрулния, опипвайки с ръка дръжката на сабята.

— К-кво става? — запелтечи той. — Ти к-кво ни даде? Отрова?

Еверард скочи, метна се през огъня и преди часовоят да успее да реагира, се приведе над Тохтай. Опипа пояса му, измъкна сабята и се обърна. Часовоят препускаше към него с гръмки проклятия. Не беше никак трудно да го спре с острието на сабята, но патрулният не искаше да убива беззащитен човек. Той се извъртя, удари го по китката и изби оръжието. Отново замахна и юмрукът му потъна в корема на монголеца. Онзи падна на колене, изстена мъчително, взе да повръща и накрая захърка.

Еверард побърза да се скрие в тъмнината, из която вече се носеха разтревожените гласове на другите воини. Чу се тропот на копита — един от съгледвачите бързаше да разбере какво става. Някой пъхна цял наръч сухи съчки в огъня. Еверард се просна на земята. Прокрай храста, зад който се бе притаил, притича монголец с извадена сабя. Патрулният запълзя встрани от лагера. Отзад се разнесе пронизителен вопъл, последван от цял ред звучни проклятия — някой се бе натъкнал на тялото на нойона.

Еверард скочи и хукна право към ограденото с храсталаци място, където нощем държаха конете. Изглеждаха като тъмни петна под бледото сияние на звездите. Срещу него неочаквано изскочи един от съгледвачите.

— Какво става? — извика той.

— Лагерът е нападнат! — кресна в отговор патрулният. Трябваше да спечели време, докато го доближи достатъчно. Той се приведе и монголецът можеше да различи само силуета на загърната в наметало фигура. Вече бяха сред конете. Чак сега съгледвачът осъзна, че нещо не е наред и замахна със сабята. Но Еверард беше отляво и без усилия отби непохватния удар. За втори монголецът нямаше време — Менс го боцна лекичко в гърдите и това реши изхода от двубоя. Изплашеният кон подскочи на задните си крака и ездачът тупна на земята. Менс това и чакаше, пъхна крак в стремето и яхна овакантеното седло. След това плесна възбуденото животно с плоското на сабята по хълбока и го насочи към табуна. Втори конник направи опит да му пресече пътя — Еверард се приведе и ниско над главата му изсвистя стрела.

Откраднатият кон се съпротивляваше на непознатия ездач и докато го овладее, измина почти цяла минута. Монголецът би могъл да го настигне и дори да го свали, но по навик стоеше на известно разстояние и го обсипваше със стрели. Нито една от тях не попадна в целта и Еверард най-сетне потъна в мрака на нощта.

Той размота окаченото на седлото ласо, доближи един по-кротък кон от табуна и метна примката на шията му. Сетне продължи право на север, като дърпаше след себе си другия кон.

„Ако с кон те гонят, дълго ще те гонят — от немай-къде си промърмори той. — Ако не ги отклоня от следата, рано или късно ще ме стигнат.“ Доколкото си спомняше картата, някъде на северозапад имаше равнинен участък от застинала лава.

Той се огледа. Засега никой не го преследваше. Естествено, ще им е нужно известно време, докато съберат потерята. А след това…

Ослепителни мълнии прорязаха небето. Въздухът зад него потрепери от първата гръмотевица. Тресеше го, но не от среднощния хлад. Еверард дръпна юздите на коня — вече нямаше смисъл да пришпорва животното. Имаше само едно обяснение за илюминациите отзад — Менс Еверард се беше добрал безпрепятствено до хронокатера, сетне се бе върнал, тук и в този момент, да помогне на себе си.

Чиста работа, помисли си той. Вярно, за подобно нещо едва ли ще го похвалят в Патрула. Твърде голям бе рискът от затваряне на причинно-следствената верига, когато бъдещето и миналото менят местата си.

„Но този път ще ми се размине. Дори няма да ме накажат. Защото спасявам не себе си, а Джон Сандовал. Аз вече извоювах свободата си. Лесно мога да избягам от преследвачите в планината, която познавам по-добре от тях. Скокът във времето е заради моя другар. Всъщност цялата тази задача може да се разглежда като опит на бъдещето да се върне обратно и да сътвори свое собствено минало. Ако не бяхме ние, монголците спокойно щяха да завладеят Америка, и тогава просто нямаше да съществуваме.“

Огромното черно небе бе съвсем ясно — рядко на небосвода се виждаха толкова много звезди. Над скованата от скреж земя блестеше Голямата мечка, в тишината звънко потропваха копитата. Никога досега не беше се чувствал толкова самотен.

— И какво ще правя там, в лагера? — запита се полугласно той. Отговорът дойде незабавно и се успокои.

Примирил се с новия господар, конят гълташе миля след миля. Еверард нямаше търпение да приключи час по-скоро с тази история. Сега вече това, което му предстоеше да извърши, не изглеждаше толкова отвратително, колкото предполагаше в началото.

Тохтай и Ли Тай Цзун не са се върнали у дома. Но не защото са загинали в гората или в океана. Просто една нощ от небето се спуснал зъл магьосник и изтребил със светкавици всички коне, сетне се преместил в устието на реката, сторил същото с кораба. Нито един от опитните китайски моряци не дръзнал да преплава океана на жалките салове, които впоследствие сковали. Нито един монголец не помислил да се върне у дома пеша. Сигурно точно така е станало всичко. Експедицията се разпиляла из Америка, участниците й си взели за жени индианки и останали тук до края на дните си. Сред чинуки, тлинкити, нутки и потлачи, с техните кожени канута, вигвами и медни сечива, с нещавени дрехи, надменно индианско високомерие и мехове, пълни с бистра планинска вода… Разбира се, един монголски нойон и китайски учен сигурно щяха да изживеят далеч по-щастливо и пълноценно живота си другаде, отколкото по тези дивашки места.

Еверард кимна — стига за това. Далеч по-трудно му беше да се примири с истината за колегите си от Патрула, отколкото с кръвожадните амбиции на монголския предводител. В края на краищата, супермените от далечното бъдеще не се оказаха чак такива безкористни идеалисти. Те не охраняваха покоя на историята, напротив — намесваха се активно в нея и дори я подлагаха на безмилостна корекция. Човъркаха тук и там, създавайки свое собствено минало… Вече нямаше смисъл да се търси каквато и да била първоначална матрица на историческата линия. Затваряй си очите и си повтаряй, че човечеството е можело да избере и някой по-трънлив път, но не беше изключена и другата възможност.

— Мръсна игра — въздъхна Еверард, — но какво да се прави, като е единствената в града.

Гласът му отекна необичайно надалеч в замръзналата долина. Той подвикна на коня и изнуреното животно препусна с удвоени сили право на север.