Пол Андерсън
Хубаво е да си цар (7)

7

Еверард също се надигна, приближи края на беседката, отпусна уморено глава и напъха ръце в дългите си ръкави.

— Не знам — прошепна той.

Денисън замахна ядно и удари юмрук в разтворената си длан.

— Точно от това се боях! С всяка измината година се убеждавах, че дори Патрулът да ме открие… Не, ти трябва да ми помогнеш!

— Казвам ти, че не мога! — Еверард не смееше да погледне приятеля си в очите. — Помисли сам. Ако вече не си го сторил най-малко хиляда пъти. Ти не си някакъв дребен главатар на варварско племе, чиято съдба няма да означава нищо само след сто години. Ти си Кир — основателят на Персийската империя, ключова фигура в ключов момент от историята! Ако изчезнеш, ще изчезне и бъдещето! Няма да има двайсети век! И Синтия няма да я има!

— Сигурен ли си? — почти умоляващо попита Кейт.

— Назубрих си урока, преди да отскоча насам — произнесе малко ядосано Еверард. — Стига си се правил на глупак — предубедени сме към персите, защото известно време са враждували с Гърция, а нашата собствена култура е наследила твърде много от гръцката. Но персите имат не по-маловажно значение за историята. Вече си имал възможност да се убедиш лично. Разбира се, в представите ти те са груби и недодялани хора, но такава е епохата, и вярвай ми — гърците с нищо не ги превъзхождат. Да, те имат демокрация, но не бива да упрекваш новоизпечените си сънародници, че не са оценили това европейско откритие, толкова несъвместимо с тяхното мировъзрение! Друго е по-важно: персите са първите завоеватели, които се стараели да почитат законите на поробените народи. Освен това свято тачели собствените си закони и съумели да наложат, макар и със сила, мир върху доста обширна територия, която граничела дори с Далечния изток. И още нещо — Персия е люлката на една особено жизнена религия — зороастризма, която се разпространила надалеч, сред най-различни народности и раси. Може би не знаеш, дори християнството е заимствало немалко от култа към Митра. Да не говорим за юдейството, религия, която именно ти, Кир Велики, ще спасиш от пълно унищожение. Забравил ли си го? Ти ще завоюваш Вавилон и ще дадеш възможност на всички юдеи, които още не са приели друга вяра, да се завърнат в родината си: без твоята навременна намеса те щяха да се претопят сред другите народи, както е станало с много племена.

Даже в своя упадък персийската империя ще бъде нещо като матрица за новата цивилизация. С кои победи щеше да се прочуе Александър Македонски, ако не беше завоювал Персия? А това е помогнало за разпространението на елинската култура по целия свят! След това ще се появят и приемниците на персийската империя: Понт, Парфия, Персия от епохата на Фирдуси, Омар Хаям и Хафиз, познатият ни Иран и Иран от бъдещето, след края на двайсети век… — Еверард се обърна и втренчи поглед в лицето на Кейт. — Ако сега изчезнеш — продължи той, — съвсем точно мога да си представя как след три хиляди години човечеството все още ще строи глинени къщи и ще предсказва бъдещето по вътрешностите на прясно изкормени кучета… европейците ще скитосват из горите, Америка ще остане неоткрита… да-да, след три хиляди години!

— Така е — кимна Денисън. — И аз съм си го представял.

Той закрачи нервно напред-назад, скръстил ръце на гърба. С всяка измината минута мургавото му лице се състаряваше.

— Още тринайсет години — промърмори царят едва чуто. — След тринайсет години ще загина при една битка с номадите. Не зная подробностите, но краят е неизбежен. Всъщност защо не? И без това, каквото и да правиш на този свят, пътят ти е предначертан. Въпреки старанията ми, моят син Камбиз ще се окаже със садистични наклонности и негоден цар, а Дарий ще е този, който ще спаси империята. Боже мой!

Той захлупи лице в широките си длани.

— Извинявай, Менс, не понасям да се оплакват, а ето, че аз самият се разкиснах.

Еверард седна, избягвайки да поглежда към Денисън. Чуваше само хрипливото му дишане.

След известно време Кейт вдигна каната и напълни две чаши с вино, подаде едната на Еверард и се настани до него.

— Извинявай още веднъж. Май имах нужда да поплача на нечие рамо. Сега съм на ред.

— Ако искаш, мога да докладвам за проблемите ти в Главното управление — предложи с лека насмешка Еверард.

Денисън побърза да отвърне в същия тон:

— Благодаря ти, старче. Не съм забравил правилата. Няма да си поплюват с нас. Просто ще забранят пътешествията във времето за целия период от живота на Кир, за да не ме вкарват в изкушение, и ще ми изпратят любезно прощално писмо. В него ще напишат, че съм пълновластен господар на цивилизован народ, притежавам в неограничени количества дворци, роби, лозя, шутове, готвачи, наложници и ловни трофеи. От какво да съм недоволен? Не, Менс, проблемът ще го решаваме само двамата.

Еверард стисна юмруци с такава сила, че чак ноктите му се забиха в дланите.

— Знаеш ли, Кейт, мисля, че искаш от мен дяволски много.

— Нищо повече от това да обмислим заедно всички възможности и… кълна се в Ариман, че ще го сториш! — пръстите му се впиха в рамото на Менс. Това не беше Кейт, а Кир — завоевателят на Изтока. Еверард бе изненадан от бързата смяна на настроения. „Ако не се върнеш и Синтия разбере, че си жив — помисли си той — няма съмнение, че ще се появи тук при първа възможност и на каквато и да е цена. Какво пък — още една наложница в харема на царя едва ли ще повлияе върху хода на историята. Но ако доложа в Главното управление, че проблемът е неразрешим, преди да се срещна с нея — тогава достъпът до целия период от управлението на Кир ще бъде забранен и Синтия никога няма да попадне при теб.“

— Неведнъж съм обмислял всичко — продължи с малко по-спокоен тон Денисън. — Разбирам, не по-зле от теб, цялата сложност на положението. Виж сега: мога да ти покажа пещерата, където беше скрита машината, преди да бъда заловен. Ще се върнеш и ще ме предупредиш за всички опасности.

— Не — поклати глава Еверард. — Това отпада. По две причини. Първо: законът, при това много мъдър и справедлив закон, ни забранява да го правим. Вярно, понякога съществуват изключения, но тук се намесва втората причина. Ти си Кир. Никой няма да ти позволи с лека ръка да унищожиш бъдещето на човечеството, за да си спасиш кожата.

„Бих ли го сторил, за да спася една-единствена жена? Не зная… Дано не ми се наложи. А нужно ли е Синтия да узнае всички подробности? Колкото по-малко й е известно, толкова по-добре. Мога да използвам авторитета си в управлението и да поставя под секрет всички данни от операцията. Ще й кажем само, че Кейт е загинал при обстоятелства, налагащи забрана посещенията в този отрязък от време, и нищо повече. Тя, разбира се, ще поплаче малко, но е млада, здрава и едва ли ще скърби цял живот… Вярно, постъпката ми няма да е съвсем порядъчна. Но по-добре ли ще е, ако й позволя да живее тук като робиня и да дели любимия си поне с още десетина царски щерки, за които е бил принуден да се ожени по политически съображения? Не, трябва час по-скоро да го забрави и да започне нов живот.“

— Ясно — произнесе замислено Денисън. — Исках само да чуя мнението ти. Но сигурно има някакъв изход. Слушай, Менс, една злощастна случайност отпреди шестнайсет години се превърна в причина за всички тези нещастия, но тя е станала не по волята на нечий каприз, а следвайки вътрешната логика на историческите събития. Да допуснем, че не бях се появил. Не смяташ ли, че Харпаг щеше да намери друга подходяща кандидатура за Кир? Има ли някакво значение кой именно е станал великият цар? Другият Кир, в много отношения, нямаше да се отличава съществено от мен. Важното е да не е някой безнадежден глупак или властолюбив маниак — надявам се, няма да отречеш, че поне тези качества все още не притежавам — и тогава поведението му във всички важни моменти щеше да е сходно с моето. Имам предвид постъпки и събития, които са били отразени в историята. Дотук, вярвам, си съгласен с мен. Като изключим някои редки ключови моменти, историческият процес притежава силно изразен стремеж да се връща към първоначалното си положение. С годините дребните различия изчезват или се забравят и това е още едно доказателство за наличието на отрицателна обратна връзка. И само в решаващите моменти от историята може да възникне положителна връзка, когато измененията, с течение на времето, не само не изчезват, но нарастват като търкаляща се снежна топка. Това ти е известно, нали?

— Азбучна истина — кимна Еверард. — Но ти сам признаваш, че появяването ти в пещерата е станало тъкмо в такъв съдбоносен момент. Именно то е навело Харпаг на мисълта за Кир. Без него… Представям си каква щеше да е съдбата на мидийската империя: или Лидия щеше да я покори, или да я разграбят варварите, защото персите не са имали свой цар, притежаващ божественото право да ги управлява по рождение… Не, не искай от мен да се прехвърлям обратно в онзи момент, освен ако не получа за това разрешение от самите данелианци.

Денисън погледна Еверард над ръба на чашата, протегна ръка и я остави на мраморната масичка.

— Започвам да мисля, че не искаш да се върна обратно.

Еверард подскочи от скамейката. От рязкото движение чашата падна от ръката му и издрънча на пода. Разлятото вино приличаше на кърваво петно.

— Млъкни! — извика ядосано той.

Денисън поклати глава.

— Не забравяй, че съм цар. Достатъчно е да махна с ръка и стражата ще те разкъса на парчета.

— Чудесен начин да спечелиш поддръжката ми.

Кейт трепна. Няколко секунди седя неподвижно, след това заговори:

— Прощавай. Не можеш да си представиш какво съм преживял… Всъщност в някои аспекти пребиваването ми тук не беше чак толкова лошо. Дори е по-интересно, отколкото си представях — с течение на времето не само привикнах да ме смятат за божество, но взе и да ми харесва. Вероятно затова след тринайсет години ще тръгна на онзи съдбоносен поход срещу Яскарт — едва ли ще мога да постъпя по друг начин, когато всички погледи са устремени към мен. Дявол да го вземе, още малко и ще кажа, че заради подобни неща си заслужава да умреш. — Устните му се изкривиха в далечно подобие на усмивка. — Някои от моите момичета са направо неотразими! А и Касандана винаги е до мен. Признах я за моя първа жена, защото смътно ми напомня за Синтия. Двайсети век, с всичките му достижения, ми се струва нереален, като сън. Бързият расов жребец ми доставя далеч по-голямо удоволствие от спортна кола, например… Знам, че трудът ми няма да иде на вятъра, а не всеки може да се похвали със същото… Хайде, прости ми, че ти викнах одеве. Не се съмнявам, че щеше да ми помогнеш, дори при най-малка възможност. Но щом казваш, че не можеш — а и аз сам виждам, че няма начин — не е необходимо да ме съжаляваш.

— Престани! — простена мъчително Еверард.

Имаше усещането, че мозъкът му се взривява на безброй частици сред абсолютна пустош. Зад плетената ограда на беседката се виждаше горната част на каменна статуя — юноша, пронизващ с копието си грамаден бик. Статуята символизираше Човека и Слънцето. Зад колоните и лозниците стояха неподвижно въоръжени до зъби стражници, пременени с кожени доспехи и стиснали в ръце яки лъкове. Лицата им бяха като изрязани от дърво. Виждаше се и отсамното крило на двореца, където бе разположен харемът. Там няколко десетки, а може би стотици, млади жени живееха в щастливо очакване да бъдат повикани при техния богоизбран съпруг. Зад градските стени се простираха прясно разорани ниви, където селяните подготвяха жертвоприношения за плодородие. Още по-нататък, почти на хоризонта, се виждаха сиви планини, обитавани от вълци, лъвове и глигани, а може би — кой знае? — и зли демони. Този свят беше съвсем чужд. По-рано Еверард бе смятал, че годините служба в Патрула ще му помогнат да се чувства добре във всяка епоха, но сега изведнъж бе завладян от неистово желание да напусне тази страна и да се върне в своята епоха сред своите съвременници. А след това да забрави всичко.

— Трябва да се посъветвам с някои от колегите — произнесе предпазливо той. — Ще проверим детайлно целия период — може пък да открием някоя подходяща брънка… Май наистина не съм достатъчно компетентен да се справя сам с това, Кейт. Ще се върна да видя какво може да се направи оттам… Ако измислим нещо, чакай ме тук още тази нощ.

— Къде ти е хроноцикълът? — попита Кейт.

Еверард махна с ръка.

— Зад хълмовете.

Денисън си поглади брадата.

— Не искаш да ми кажеш. Какво пък, не ти се сърдя. И аз на твое място бих постъпил по същия начин.

— Не ме разбра правилно! — възрази Еверард.

— Добре де — въздъхна Денисън. — Няма значение. Оставаше и за това да се скараме. Потегляй и гледай да измислиш нещо. Искаш ли охрана?

— По-добре не. Нали не е задължително?

— Ни най-малко. Тук е по-безопасно, отколкото в Сентрал парк в Ню Йорк.

— Е, това още нищо не значи. Нареди да ми върнат патрулния кон. Ще ми е нужен, тъй като е минал специално обучение.

Погледите им се срещнаха.

— Ще се върна, Кейт. Сам. Каквото и да е решението.

— Добре, Менс — въздъхна отново Денисън.

Двамата излязоха заедно от беседката, минаха покрай застиналите стражници и се отправиха към външния портал. Денисън махна с ръка към царската спалня и каза, че ще го чака там всяка вечер през следващата седмица.

След това Еверард облиза стъпалото на Кир и когато великият цар се отправи към покоите, яхна коня и бавно пресече портала на двореца.

Чувстваше се уморен и напълно опустошен. Нищо не можеше да се направи, а той беше обещал да се върне лично да съобщи присъдата на царя.