Павел Вежинов
Кутия за енфие (2)

2

Маня не беше от най-красивите стюардеси на «Балкан». Красивите стюардеси не обичаха да пътуват по тая въздушна линия, както между другото и не дотам красивите. Както навсякъде по света, така и в «Балкан» красивите стюардеси имаха повече възможност за избор. Но затова пък Маня беше една от най-опитните. Правеше доста добри валутни сборове от дребната търговийка на борда — напитки, цигари, шоколад. Умееше много мило да се усмихва, защото имаше хубави зъби. Притежаваше на всичко отгоре чифт добри крака, малко масивни за един съвсем изискан вкус, но затова пък много удобни за ходене по нестабилния под на самолета. Като всяко порядъчно момиче отначало тя много се дразнеше, че всички безочливо я зяпат именно в краката, но после постепенно свикна. И нямаше как да не свикне, след като минижупът бе въведен като официален костюм на въздухоплавателното социалистическо предприятие.

Като всяка, опитна стюардеса тя още от стълбата познаваше своите хора. Познаваше ги по цвета на лицето, по блясъка на очите, дори по потъмнелите зъби, както беше случаят с тоя господин Капелани. На всичко отгоре се оказа французин и съвсем истински при това. Седнал не седнал, той побърза да се представи.

— Аз съм директор Капелани. Може ли бутилка «Каберне»?

— Привържете се, господине! — отвърна много мило Маничка. — Веднага, след като излетим.

Господин Капелани започна да привързва несръчно ремъка около своето кръгло непокорно коремче. Приличаше на малък провинциалист и дребен сладострастник въпреки възрастта си — от тия, за които всяко пътуване в чужбина е свързано с някое не дотам скъпо и не дотам рисковано грехопадение. Но все пак, ако се съди по потъмнелите му зъби, неговата слабост към червеното вино надминаваше всички други. Разбира се, и той се загледа безочливо в краката на Маня, очите му заблестяха. Навярно беше пийнал, макар и не много, колкото да се разгорят страстите. След като излетяха, Маня му донесе «Каберне» и Капелани веднага се впи в бутилката като кученце в биберон. Двамата български инженери, които идваха от Техеран, си поръчаха бутилка «Мартел» — втората по ред. Само едрият хубав французин, който седеше на последния ред, малко я озадачи.

— Бутилка «Туборг», моля!

— Момент! — каза вежливо Маня.

— И забърза към Филип, мрачния стюард с лице на демон, който в тоя момент тъкмо подготвяше вечерята.

— Какво е «Туборг»? — запита тя.

— Май че някаква бира! — измънка презрително Филип. — Кажи му, че имаме само «Пилзен»…

Но Маничка любезно обясни на французина, че оригиналният «Пилзен» далеч превъзхожда всякакъв «Туборг». Пътникът я изслуша снизходително.

— Може и тъй да е — отвърна той. — Но, според мене, всяка въздушна компания, която уважава себе си, трябва да сервира «Туборг».

Но Маничка отново успя да се измъкне.

— Съжалявам, господине… Но вашите валутни кризи постоянно ни объркват сделките.

И веднага отиде при Филип. Предстоеше им половин час трескава работа — да сервират вечерята. Не беше толкова просто и лесно да се обслужат трийсетината пътници, повече от които бяха чужденци. Особено пък французите с техните «рокфор» и «камбер». За щастие самолетът пътуваше съвсем гладко, пък и Филип беше много сръчен сервитьор, така че привършиха навреме. Капелани си поръча втора бутилка, макар че не беше изпил още първата. Трета бутилка си поръчаха разгорещените български инженери. Маня ги погледна учудено.

— Няма да стане! — отвърна тя категорично. — Като слезете на летището, няма да си познаете жените…

— Те ще ни познаят! — каза весело единият. — Няма начин да ни загубят…

— Не! — каза Маня.

Тоя път женската солидарност се оказа по-силна от стимулите на търговията.

След като изпълни всичките си задължения, Маня приседна за малко при летците. Това беше комай единственото й забавление в самолета. Пък и за летците, разбира се, Маня беше толкова мила, толкова добра, толкова уютна. И толкова невзискателна в крайна сметка. Нощта отдавна бе настъпила и макар да тичаха по петите й, все още не можеха да я настигнат. На осем хиляди метра самолетът сякаш не летеше, а висеше неподвижен между звездите и невидимата земя. Не, не съвсем невидима. От време на време някъде в далнините се появяваха малки сияния като галактични мъглявини в безкрайния мрак на космоса. Там някъде имаше хора и къщи, имаше прохладни легла и открити прозорци, през които заедно с нощния въздух нахлуваше далечният мирен цвъртеж на щурците. Там някъде бръмчаха транзистори, шумяха чайници, сънно проплакваха бебета. Там някъде из малките градчета хората се готвеха да спят. Маня усещаше, че и на нея й се доспива, мечтаеше вече за своето диванче в тесния хол — толкова скромничко и все пак толкова скъпо. Даже в своя собствен дом Маня беше нещо като вечна пътница, откъдето всички очакваха да замине някой ден завинаги. Може би и това щеше да стане — да отиде някъде и при някого, при Филип например, ако не беше толкова мрачен и пренебрежителен с нежния пол.

След четвърт час в далечината се появи резедавото сияние на софийското летище. Там вече ги чакаха. Наистина ги чакаха — в диспечерската кула, в информацията, в паспортното бюро, в митницата. Чакаха ги спокойно и без напрежение. Времето бе отлично, връзката — съвсем редовна. Още един рейс щеше да бъде отметнат в тяхното напрегнато лятно разписание.

Чакаше ги и Берберов, администраторът на хотела. Но не ги чакаше като всички други на своето служебно място, а на служебната маса в летищния ресторант. Знаеше, че и тоя път надали ще дочака свои пътници. Та кой нормален човек ще спи край грохота на самолетите, освен в лошо време и в случай на беди и нередности. Не се чувствуваше съвсем бодър. Вместо да се наспи хубавичко следобед, както се полага на един шестдесет и пет годишен мъж, беше се заиграл на бридж-плафон със стари приятели от колежа. И беше припечелил на всичко отгоре четири лева, които сега с удоволствие харчеше. Поръча си телешко филе, бутилка «Ркацители», парче сирене. От виното му се доспа още повече, така че си поръча и двойно кафе. Въпреки всичко беше доволен и от живота, и от себе си. Дори от службата си беше доволен.

А мнозина смятаха, че тая дребна служба не е съвсем подходяща за човек като него. Беше колежанин и висшист, спокойно говореше четири-пет езика. Трийсет години бе прекарал по големите луксозни хотели на много по-отговорни длъжности. Дори сега, макар да бе пенсиониран, му предлагаха да стане управител на някой от големите курортни хотели, но той любезно отказа. Имаше си уютна ергенска квартира, имаше си приятели, имаше си стари навици, с които не искаше да се раздели. Пък и сам чувствуваше, че не е вече за много отговорна и напрегната работа. Най-много го тревожеше паметта му — тая проклета памет, единствената, която никога не се връща. Все по-често му се случваше да попита всред играта: «Апропо, кое беше коз?» Все по-често му се случваше да излезе на улицата с разкопчан панталон. Все по-често в паметта му извираха някои забравени от десетилетията песнички. И никак не знаеше какво да прави с пепелта на своите вечно димящи цигари. Сипеше я по пода, по реверите си и дори в чашата с бяло вино.

Точно в девет и двайсет и пет на пистата леко като лястовица кацна голям, изящен ТУ-134. Берберов много добре го видя в голямата черна рамка на витринното стъкло.

«Това е «персиецът» — помисли той разсеяно. — Трябва да вървя.»

За него «персиецът» бе самолетът, който идваше от Техеран през Истанбул. Докато Берберов носеше бавно тежката си фигура към по-долния етаж, «персиецът» с грациозна маневра се обърна на пистата и потегли към аерогарата. Целият сложен механизъм на летището, който беше притихнал за десетина минути, изведнъж оживя. Зазвъняха телефони, забързаха хора, по пистата полетяха товарният електрокар и самолетната стълба. Самолетът приближаваше, сигналните му светлини все още мигаха червено-зелено, червено-зелено. И най-сетне спря пред застиналата като статуя осветена от фаровете фигура на дежурния.

Един от първите, които слязоха, беше Периа. Той спря неволно и се огледа. Духаше слаб, много свеж нощен ветрец, точно такъв ветрец — припомни си той — духаше и в подножието на Алпите. Летището му се стори много по-голямо и по-оживено, отколкото очакваше. «И все пак това е Европа, това не е Азия!» — помисли той с някакво смесено чувство. В крайна сметка това не съвпадаше съвсем с неговите собствени планове. И Периа покорно тръгна след стюардесата. Не носеше нищо със себе си, освен пътна чанта куфарче. Всичко друго бе оставил като транзитен багаж. Така че пред митническия контрол се появи един от първите.

Не бързаше, не, никак не бързаше. Като всеки човек с не съвсем чиста съвест той най-напред се опита да оцени обстановката. При кой митничар да отиде? Поне в това отношение имаше по-ясен и по-проницателен поглед и от самите митничари. Нямаше много време за избор — и митничарите не са глупави, може би ще забележат неговото колебание. В малката галерия от лица той изведнъж се спря на едно много светло лице на младеж, независимо от това че косата му бе тъмна и малко къдрава. На пръв поглед изглеждаше приятен, доверчив, интелигентен. Не може един такъв млад човек да бъде чак толкова подозрителен, проницателен и дори любопитен. Не можеше да бъде мрачен, избухлив или кисел. Такива млади хора са обикновено в добро разположение на духа. Освен ако имат лоши жени или пък лоши тъщи. Това не изглеждаше много вероятно, видът му бе спретнат, униформата — съвсем нова. Чиновник в нови, спретнати дрехи е винаги в добро разположение на духа.

Периа се приближи, без да бърза. Лицето му изглеждаше уморено, безучастно и търпеливо. И все пак усети как младият митничар просто го фотографира с поглед — и то твърде умен, твърде проницателен и хладен. Може би не беше попаднал на най-доброто място.

— Багажа ви, моля!

— Аз съм транзитен — отговори мъжът. — Имам само ръчен багаж.

Той повдигна малко чантата си и я показа. Митничарят един миг се поколеба.

— Отворете я!…

Мъжът извади от джоба си връзка с ключове и отвори чантата. С опитния си поглед митничарят видя, че вътре няма нищо особено — ризи, пижама, тоалетни принадлежности. Върху всички тия вещи съвсем открито бе поставена кутия за енфие. Стори му се, че и тя не представлява нещо особено, но все пак я взе и я отвори. Кутията бе съвсем празна. Той погледна по-отблизо камъка — като че ли не представляваше ценност.

— Това какво е? — попита младежът за всеки случай.

— Кутия за енфие.

— Вписана ли е в паспорта?

— Не представлява ценност — отвърна спокойно Периа. — Купих я в Истанбул за 20 долара… И то в последния момент, иначе щях да я оставя в транзитния багаж. Митничарят удари печата върху етикета и каза вежливо:

— Митническата декларация, моля!

Периа остави куфарчето върху мозаечния под и извади митническата декларация. Поне в това отношение бе съвсем редовен. Младият митничар дори не поиска да види валутата. Той само подпечата декларацията и кимна:

— Това е всичко.

— Къде е хотелът? — запита Периа.

— А, тук ли ще спите?… На втория етаж. Много чист и уютен хотел, господине… Има и ресторант…

А през това време Берберов спокойно си четеше в администрацията «Пролетни води» на Тургенев. Като всеки стар ерген той имаше съвсем запазена емоционална природа. И четеше любовни романи с искрено увлечение. Внезапно дочу стъпки в коридора и небрежно повдигна глава. Господи помилуй — пътник! И то истински пътник — чужденец, висок, изискан. В ръцете си носеше само малко ръчно куфарче, навярно като всички други бе транзитен. В своето малко вътрешно тото Берберов го определи като италианец. От Северна Италия, разбира се, Милано, Торино… По всяка вероятност рекламен директор на някоя голяма експортна фирма. Ха да видим дали ще спечели тотото!

Но не спечели. Чужденецът му подаде френски паспорт, Берберов малко разочаровано го разгърна.

— Една стая, моля! Обезателно с баня…

— Всичките ни стаи са с баня, господине… За една нощ?

— Да, утре в пет и половина заминавам с «Ер Франс» за Цюрих.

— Да ви събудят ли?

— Не, няма нужда… Но ако обичате, попълнете ми фиша. После ще си прибера паспорта.

— С удоволствие, господине!

Периа бръкна в джоба си, извади някаква банкнота и малко небрежно я хвърли на масата. Берберов се усмихна.

— Това не бива да правите в България, господине.

— Защо? — погледна го учудено Периа. — И това ли е забранено?

— Нищо не е забранено, но не е прието — отвърна изискано администраторът. — Аз съм следвал в Сорбоната.

— Съжалявам! — каза Периа и си прибра банкнотата. — Не исках да ви обидя…

— Ето ви ключа! — добави Берберов. — Двеста и осма стая. — Той се усмихна едва забележимо: — Поне съм сигурен, че душът работи…

Периа взе ключа и излезе от стаята. Берберов тъкмо посегна към книгата и се дочуха нови стъпки. О, чудеса — втори пътник!… И тоя наистина си го биваше. Навярно си бе пийнал, защото малкият спортен каскет беше сложен доста накриво на валчестата му полуплешива глава. Да, пийнал беше, разбира се, още от прага силно го лъхна на вино.

— Аз съм директор Капелани! — представи се охотно пътникът. — Може ли една хубава стая?

— За вас всичко може, господин Капелани. Паспорта, ако обичате…

Капелани намери паспорта си едва в последния джоб, в който бръкна. Докато тършуваше из джобовете си, изтърси някакви книжки и се наведе да ги прибере. Но това движение се оказа малко прекалено за него, той леко залитна и подпря с валчестия си задник вратата. Когато се изправи, на лицето му се бяха появили слаби белези на виновност.

— «Каберне» е много хубаво вино — каза Кепелани, — но малко силничко.

— Да, бива си го — съгласи се веднага Берберов, докато разгръщаше паспорта му. — Но, за съжаление, в нашия ресторант няма.

— А какво ще ми препоръчате?

Берберов би му препоръчал да се наспи хубаво, но това не влизаше в неговите задължения. Той малко се позамисли.

— «Магура» например…

— «Магура»?… Какво хубаво име. А какво представлява?

— Много елегантно вино, господин Капелани… И много леко.

— Да, разбирам ви — отвърна обидено Капелани. — Искате да кажете, точно за мене. На кое наше вино прилича?

— На «Анжу», да речем.

— Розе?… Да, не е толкова лошо… Как е ресторантът ви?

— Днес е чудесен! Оркестърът има почивен ден.

— А какво ще ми препоръчате за хапване?

— Вретено!

— Вретено? — едва изфъфли думата Капелани. — А какво е то?

— Нещо като самолетна перка. Но с превъзходен вкус. Капелани лекичко се облиза.

— Ще бъдете ли така любезен да ми попълните фиша? — каза той. — Идвам от Истанбул, пътувам за Париж…

— С удоволствие, господин Капелани… Имате стая 212… Ето ви ключа! Да ви събудя ли сутринта?

— Обезателно! — каза живо Капелани. — В четири и половина. Заминавам с «Ер Франс»…

Като се клатеше леко, Капелани тръгна към стаята си. Не беше, разбира се, толкова лесно да сложи малкия секретен ключ в ключалката. Стаята му се видя чиста и приветлива, той метна небрежно чантата си на багажната масичка. А сега две-три хапчета «Алка Зелцер» и след четвърт час ще бъде готов за нови подвизи. В края на краищата днеска е неговият последен ден, утре отново ще попадне под ярема на своята Ксантипа.

В същото време и Периа се бе погрижил за себе си. Той позвъни по телефона в ресторанта, за да си поръча нещо. Обади се сам управителят, но трябваше да проговори по немски, за да се разберат.

— Две бутилки бира, моля. Каква имате?

— Само немска.

— Добре, немска! А хайвер някакъв?… Черен?… Отлично!… С малко препечен хляб. В двеста и осем.

— В двеста и осем. Веднага! — отвърна машинално управителят.

Когато келнерът потегли със своята табличка към хотела, в ресторанта влезе Капелани. Изглеждаше в най-добро разположение на духа и наистина вече бе готов за подвизи.

А през това време Берберов прилежно възпитаваше своите чувства. Но както е известно, емоциите обикновено възбуждат жажда. В обикновен ден навярно би прескочил за десетина минути в ресторанта, за да пийне нещичко. Или да хапне една гореща пача, след която всяко вино е хубаво. Но сега, за съжаление, не можеше. В ресторанта е най-малкото Капелани, не е никак възпитано да седне на съседна маса със своите пътници. И трябваше да се задоволи с чаша студена вода, която не му направи никакво впечатление. Вода той пиеше само няколко глътки дневно, когато вземаше своя презинол против кръвно налягане. Макар че много често се случваше да го глътне и с вино.

Самолетите продължаваха да пристигат. Дойде далечният «варшавянин», след това грамадният ТУ-154 на Аерофлот. И паспортното бюро, и митниците гъмжаха от хора. Когато самолетите наближаваха аерогарата, стените на хотела сякаш се превръщаха в мембрани, но Берберов не ги усещаше. Бе свикнал с всички шумове, особено със самолетните. И ако се случеше да заспи, както обикновено се случваше, надали би се събудил дори ако самолетът паднеше върху покрива на хотела.

В десет без десет пристигна «ливанецът» от Бейрут. Самолетът беше български, от най-модерните, но пътниците бяха малко. Тия дни пак имаше някакви сблъсквания по израелската граница, някакви нарушения на въздушното пространство. Никой не пътуваше в такова неспокойно време, освен тия, които нямаха друг изход. След малко пътниците влязоха в помещението за митническия контрол. Колкото и да бе изморен, младият митничар веднага съгледа красивата дама, която с лека стъпка приближаваше точно към него. Беше я виждал и друг път, знаеше, че има дипломатически паспорт. Наистина беше много хубава и под влиянието на козметиката — почти без възраст. Можеше да има тридесет години, можеше и четиридесет. Всичко по гладкото й лице беше само фон дьо тен, бои и сенки, но много деликатно и нежно положени. Изящни изкуствени мигли, може би перука. И въпреки това беше естествена и красива. Най-силно впечатление правеше облеклото й — беше облечена с истински парижки шик. Всички в митническия хол — и мъжете, и жените — се обърнаха да я видят. Не направиха изключение и твърде заетите митничари. Един от тях завистливо измърмори:

— На Наско пак му излезе късметът! Това е да си млад…

Дамата наистина бе спряла пред младия митничар и го гледаше с широко разкрити, немигащи блестящи очи. В ръцете си държеше само едно чадърче, привързано със сребърно синджирче за ръката й, и черен сак чанта. Но късметът продължи съвсем кратко. Без да иска паспорта, младият митничар удари клеймото. Тя се ползуваше, разбира се, с дипломатически имунитет.

— Мерси, мадам! — каза вежливо младият митничар.

Дамата се обърна. На няколко крачки от нея чакаше млад, елегантно облечен мъж с почтително изражение на лицето. Тя приближи с лека усмивка до него.

— Мадам Де Вол, голяма чест за мене е да ви срещна! — каза с искрено чувство младият човек…

— Благодаря, Пиер!

— Приемете комплиментите на посланика, мадам! Той ви изпрати личната си кола.

— Кажете му, че съм трогната — отвърна мадам Де Вол с очарователна усмивка, — но ще спя в хотела на аерогарата…

— Тук? — погледна я учудено младият дипломат. — Няма да мигнете…

— Това не е Орли! — продължаваше да се усмихва мадам Де Вол. — Навярно тоя самолет е последен…

— Мисля, че ще съжалявате!

Всъщност съжаляваше сам той. Беше се приготвил да прекара поне час-два в нейната очарователна компания. Такива бяха инструкциите и на посланика — да й даде малка вечеря.

— Не, Пиер, благодаря! Самолетът отлита в зори. Няма смисъл да се разкарвам без нужда насам-натам.

Те бяха преминали бариерата и сега прекосяваха външния хол. Хората все така зяпаха в нея, младият дипломат усещаше как му растат крилца. И тя сякаш усети какво мислеше той.

— И тук има ресторант — каза мадам Де Вол. — И при това първокласен. Може да хапнем нещичко, макар да съм вечеряла.

— Благодаря, мадам!

— Но няма да прекаляваме, нали, Пиер? — тя отново показа прекрасните си зъби. — Толкова мразя да не си доспивам…

Те се изкачиха до втория етаж, където беше хотелът.

— Почакайте ме в ресторанта, докато си взема стаята… И може да ми поръчате едно уиски…

«О, чудеса! — мислеше Берберов поразен. — Трета пътница, и то толкова елегантна.» Като че ли бе излязла направо от някакъв моден журнал. Нищо подобно не му се беше случвало досега. В тоя хотел, разбира се. И усети, че не я гледа, а просто зяпа. Не беше в неговия стил, той побърза да се коригира и каза с най-обикновена хотелиерска вежливост:

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо? Все още не вярваше, че ще спи в хотела му.

— Само една хубава стая…

Той зърна верижката на ръката й и веднага разбра.

— Вие сте сутринта с «Ер Франс»?

— Да, познахте — усмихна се тя. — Надявам се, че има стаи?

— Колкото искате…

Тя остави паспорта си, но сама попълни фиша с едър нечетлив, енергичен почерк. Но какво друго можеше да се очаква от една дипломатка?… От една жена с толкова мъжка кариера? И все пак с такова фино чувство за най-нежен и най-женски парфюм, който бе изпълнил тясното помещение.

— Да ви събудят ли, госпожо?

— Няма да бъде излишно — отвърна мадам Де Вол. — Макар че винаги се събуждам сама.

Тя взе ключа си и тръгна към изхода. Но за тая нощ изненадите още не бяха свършили. Пред прага на администрацията стоеше великолепно сложен мъж в тъмен изискан костюм, малко неподходящ за сезона. Навярно и той като Периа беше около петдесетгодишен, макар и с по-жизнена осанка. Внушителното му лице сякаш бе рамкирано в елегантна черна брадичка, която обграждаше като венец челюстите му. И той носеше само ръчен багаж и навярно като другите бе транзитен. Мадам Де Вол мина край него, без да го удостои с поглед, макар че мъжът едва забележимо се поклони.

— Една хубава стая, моля!… С баня, разбира се.

— Ще ви дам двеста и осемнайсет — каза Берберов. — Най-хубавата ни стая.

— Трябваше да я предложите на госпожата — каза шеговито мъжът. — Или вие по ориенталския протокол?

— На госпожата предложих най-удобната — отвърна, без да мигне, Берберов.

— В какъв смисъл?

— В смисъл най-далечната от шума на моторите.

— Никога човек не знае как една дама ще прекара нощта — все тъй шеговито се обади мъжът.

Берберов погледна в паспорта му.

— Господин Кулон, ако ми позволите да забележа, това не е парижки хотел — каза той с пресметната учтивост. — Нито бейрутски…

— Благодаря за информацията — отвърна иронично Кулон. — Ще бъдете ли така любезен да ми попълните фиша?

— Винаги на вашите услуги, господин Кулон. Да ви събудя ли сутринта?

— Не, няма нужда.

След малко елегантният французин вече вървеше по коридора. Хотелът му се стори много чист и навярно съвсем празен. Само пред една от вратите бяха поставени чифт тъмночервени обуща. Той се изми със студена вода, колкото да се освежи, след това отиде в ресторанта. Имаше заети не повече от пет-шест маси. На една от тях бе седнала мадам Де Вол. Беше свалила сребърната верижка, чантата и ключа бе оставила на масата. Когато мина край тях, той дочу дълбокия алтов глас на французойката.

— Това не е най-лошото, Пиер. Най-лошото са миражите, които доставихме на Израел.

Кулон седна на най-отдалечената маса. Сервитьорът, привлечен от внушителния му вид, побърза да пристигне.

— Едно двойно уиски! — поръча той. — С лед и сода…

Уискито не бе нещо особено, но той го изпи с удоволствие. На другия край на салона Капелани поливаше с българско розе наистина вкусното вретено. От целия му вид лъхаше на малка гастрономическа оргия. След малко Кулон си поръча второ уиски. Капелани дълго се колеба и поръча втора бутилка розе. Все пак не я изпи докрай. В тоя момент по-ясно от всичко съзнаваше, че каквото и да стане, не бива да изпуска самолета на «Ер Франс».

Първа си отиде мадам Де Вол, към единайсет и половина часа, придружена от младия дипломат. Малко след нея понесе към изхода тежката си фигура Капелани. Кулон пиеше своето трето уиски. Той погледна небрежно часовника си — наближаваше дванайсет. Ресторантът се бе изпразнил съвсем, на единия му край вече прибираха покривките на масите. Без да бърза, той изпи уискито си докрай и прекъсна леката прозявка на сервитьора.

— Плаща, моля!

Кулон плати и си отиде. Коридорът на хотела бе все тъй пуст и безлюден, все тъй слабо и унило светеха лампите. В администрацията Берберов полагаше последни усилия да не задреме. Оставаше да върне само един от паспортите и след това можеше с чиста съвест да си полегне на походното легло. А, ето го и господин Кулон.

— Как ви се видя кухнята, господин Кулон?

— Не я опитах — отвърна Кулон. — Но уискито бе съвсем порядъчно.

— Защото господин Капелани много я хареса. — Той французин ли е?

— Да, днес имаме истинско наводнение от французи… И господин Периа, освен другите.

— Кой Периа? — запита Кулон. — Огюст Периа?

— Да, същият… Познавате ли го?

— Не, само по име — каза Кулон. — Лека нощ, господине…

Той пъхна паспорта в джоба си и потегли към коридора. Точно в тоя момент пристигаше самолет, чувствителните мембрани на хотелските стени бучаха порядъчно. Но тоя бе един от последните, скоро и на летището щеше да настане необичайна тишина — дълбока и плътна, каквато може да бъде само в полето, където свободно се носят прохладните ветрове.

Но въпреки това летището бодърствуваше, не спеше. Беше един часът, но в дежурната стая на митничарите хората си почиваха. Бяха свалили куртките, двама играеха с увлечение белот, другите смучеха кока-кола. Няма по-подходящо питие за един истински митничар от кока-кола — тя по-добре от кафето държи будно съзнанието, без да възбужда нервите. Единствен бе останал с пълната си униформа само младият митничар Ничев.

— Днес беше истинска лудница — каза той, като бършеше с чиста носна кърпа лицето си.

— Остава само чартърният от Лондон — отвърна друг.

— И тогава чак в пет и половина «Ер Франс»… Има време да изтичаш до вкъщи…

Всички се засмяха. Ничев бе младоженец, и то съвсем пресен, едва от месец. През първата седмица съвсем колегиално неговите приятели го бяха замествали на нощните дежурства. Но това не можеше да продължи вечно. В крайна сметка и младоженката трябва да разбере, че се е омъжила за митничар, а не за банков служител.

— Върви му на момчето — обади се един от по-старите. — Хубавата французойка право при него кацна.

— Не му завиждам — каза небрежно друг. — Радев от граничните каза, че надникнал в паспорта й. Знаете ли коя година е родена?

Разбира се, никой не знаеше.

— Двайсет и втора! — заяви тържествено митничарят.

— Не може да бъде! — едва ли не в хор изреваха другите.

— Това е фактът!… Жените могат да лъжат, но паспортът никога не лъже.

— Бреей! — учуди се старият митничар. — Ами затова налита на млади. Слушай, момче, ще си имаш май неприятности с булката… Току-виж ти побягнала.

— Но кажи преди това да ти зашие копчето! — каза друг.

— Кое копче?

— Това на ръкава. Знаеш ли нашият началник колко ги обича тия работи…

Ничев с досада погледна ръкава си. Копчето наистина го нямаше.

— Днес се е скъсало! — измърмори той. — За едно копче трябва да ходя чак в магазина…

— Вземи си една дузина за всеки случай… Скоро ще почне да ги скубе жена ти…

Всички отново се засмяха.

— Кротка е моята — отвърна шеговито младежът. — И следва философия, ако не ви е известно… Те не придирват много на дребните човешки слабости…

— Тя ли ти готви?

— Майка ми за сега.

— Тъй ще си остане, докато е жива. А след това ще ядеш пиле по философски… И абстрактно печено.

Всички отново добродушно се засмяха. А през това време в далечината се задаваше, като мигаше със светлините си, чартърният от Лондон.