Павел Вежинов
Кутия за енфие (1)

1

Всички «Хилтън»-и по света са еднакви — като брадавици, като майски бръмбари, като лалета. Някаква подобна нелепа мисъл се въртеше в ума на едрия мъж в спортен костюм, който седеше във фоайето. На кръглата масичка пред него бяха поставени малка бутилка «Туборг» и кристална винска чаша. Като някакъв престарял френски маршал той пиеше своята бира именно във винска чаша, на малки, предпазливи глътчици. Чувствуваше се отегчен и в същото време някак дълбоко изтръпнал. И като че ли не съзнаваше точно къде е — в Капабланка, в Монтевидео, в Найроби? Все същият реквизит, все същите младолики американски бабки с шапчици от изкуствена слама и съблазнителни воалетки, плоскогърди и енергични като хлебарки. Между другото две от тях доста отдавна поглеждаха към масата му. И имаше за какво. Беше хубав мъж, доста изтънчен, макар и с малко едри черти на лицето си. Неговият отегчен вид ги привличаше като магнит. Всъщност това беше мъжът на мечтите им, но знаеха, че като всяка мечта и той е непостижим. Много по-лесно беше да си купят някой жиголо в нощния клуб или дори някой хубавичък местен студент, останал съвсем без средства.

Мъжът отпи още една глътка и погледна часовника си. Беше пет без десет. До самолета оставаха повече от три часа и, естествено, най-разумно беше да си почива в стаята през това време. Но хотелската самота винаги го бе потискала, досега не се бе научил да я понася. По-добре тук, всред бабките, недалеч от бара, от който в тоя момент се носеха свежите миризми на коктейлите. Все пак не се чувствуваше сам. Точно в тоя миг към масата му се приближи доста възрастен мъж с осанката и профила на Фердуси. Само масленозелената му униформа подсказваше, че е обикновен хотелски служител.

— Господин Периа, викат ви на телефона — каза той вежливо.

Мъжът мълчаливо кимна. Беше го предупредил, разбира се.

— Втора кабина — добави служителят.

Господин Периа прекоси бавно фоайето под очарованите погледи на двете американки и влезе в кабината.

— Кой, моля?

— Господин Периа? — попита гласът отсреща. — На телефона Айвазян… Стоката е готова, господин Периа!…

— Добре — отвърна мъжът. — Идвам след малко.

— Не се безпокойте, господин Периа. Ще ви чакам, докато дойдете…

Периа затвори телефона и излезе навън. Фердуси стоеше почтително на няколко крачки, без да губи докрай своето източно достойнство. Периа му пъхна небрежно пет долара и каза кратко:

— Едно такси, моля!

Прислужникът мигновено оцени щедрия бакшиш, гръбнакът му опитно се огъна.

— Имаме готово, господин Периа!

Таксито беше грамаден червен кадилак, почти половин яхта. И точно като яхта люлееше на меките си ресори. Вратът на шофьора — мършав, немит и неподстриган — го накара да се намръщи. И той погледна отегчено навън. Пустота, нагрети от слънцето улици, досада. И едва сега като че ли осъзна къде е… Истанбул!… Въпреки очакванията градът никак не му бе харесал, освен Златния рог, разбира се, и изящните силуети на джамиите. Улиците му се сториха прекалено тесни, пълни с вонящи мъже, с амбулантни продавачи, които крещяха прегракнало, с невчесани проститутки. Полицаите по кръстовищата пищяха като побъркани със своите никелирани свирки, шофьорите се ругаеха, просяци мъкнеха дрипите си и протягаха ръце с мръсни нокти. Преследваха го и тежките ориенталски миризми — на овча лой, на козя пастърма, на гнила риба и зеленчуци. Бе минал само веднъж по «Истиклял булвар» и — доста! Сега таксито беше станало единственото му превозно средство.

Но тук, близо до морето, улиците бяха още съвсем пусти. Таксито пое леко по стръмния булевард към високата част на града. Минаха край градския стадион, който сякаш се давеше — само от време на време се чуваха някакви прегракнали вопли, някакви глухи хълцания и въздишки, потъваше и отново със стон излизаше над повърхността. След това всичко заглъхна в белезнината на жегата, но отново се появиха миризмите. Прекосиха площад «Таксим» с недоносената скулптура на Кемал Ататюрк и колата пое по главния булевард. Скоро трябваше да пристигнат.

— Тук, вдясно! — каза мъжът.

Таксито зави по една тясна уличка с износен от вековете калдъръм и спря.

— Почакайте малко!

Шофьорът едва го погледна. Спрял не спрял, измъкна някакво порнографско списание и заби нос във фолиото. През двете страници, златиста и изящна, с платинени коси, се бе протегнала съвсем гола жена. Само гънката на бедрото й му пречеше да види това, което така алчно очакваше. Периа го погледна презрително и се измъкна навън. Точно срещу него имаше малка тясна витрина с отдавна немити стъкла. Никакви минувачи не спираха там, нямаше какво да гледат. Какво ги интересуваха старинните наргилета и чибуци, още по-старинните ятагани, сребърните прибори за обрязване? Никой местен човек не би си губил времето с такива вехтории.

Гонен от миризмите, Периа просто хлътна в тесния вход. След блясъка на слънцето сега едва проглеждаше в хладния полумрак. И постепенно пред очите му изплаваха дребна изискана фигура, бледо лице с леко изгърбен нос.

— Добър ден, господин Периа!… Вие пристигнахте като вятър! — тонът му беше шеговит, френското произношение — безукорно.

— Наистина! — усмихна се едва забележимо мъжът. — Това не е най-добрият начин да се търгува.

— Бъдете спокоен, господин Периа. Ние, арменците, сме много коректни търговци. Винаги предпочитаме клиента пред печалбата. Защото без клиенти каква печалба можеш да имаш?

— Изглежда, че е вярно! — измърмори Периа. — В Париж си купувам килими само от един арменец… Поне знам, че няма да ме излъже.

— Досещам се! — кимна търговецът. — Сигурно Ахджиян…

— Съвсем точно! — каза учудено Периа. — Вие го познавате?

— Всички арменци по света сме малко нещо роднина — усмихна се търговецът. — И тъй, господин Периа, ето вашата чудесна кутия…

Периа беше свикнал вече с полумрака на магазинчето. В ъгъла зад лека стъклена преграда се виждаше масивно бюро. Айвазян бръкна в едно от чекмеджетата и извади оттам нещо, увито в парче лилаво кадифе. Като приближи, той го подаде така внимателно на клиента си, сякаш беше чупливо. Периа малко нетърпеливо разгъна плата. Сега държеше в ръцете си чудесна кутия за енфие, много изящна и лека и в същото време много солидна. Беше изработена навярно от лакирано абаносово дърво, след това обкована в сребърна рамка. И дърводелската, и ювелирната работа бяха повече от превъзходни. В центъра на капака бе апликиран голям тъмнозелен изумруд, добре патиниран от времето. Периа дълго време разглежда кутията, след това отвори капака и внимателно я помириса. Лицето му издаваше вътрешно задоволство. Той бръкна в джоба си, извади малка лупа със сгъваема дръжка и дълго изследва нещо от вътрешната страна на капака. Тоя път задоволството му бе съвсем пълно.

— Да, това ми трябваше! — каза той най-сетне. — Това е оригиналът…

Периа започна внимателно, почти любовно, да огъва кутията в лилавото кадифе.

— И колко струва тая красива играчка? — запита той.

— Седем хиляди долара, господин Периа…

— Добра цена! — кимна мъжът.

— Ако беше моя, щях да ви я дам малко по-евтино — отвърна Айвазян. — Но вие разбирате, сам аз съм я купувал… И понеже бързах заради вас, и те ми взеха малко повече.

— Казах само, че цената е добра — усмихна се Периа. — Ще приемете ли травел-чекове?

— Моля! — каза търговецът. — Парите са си пари… Беше ми приятно да ви услужа, господин Периа… Вие сте джентълмен.

Периа пъхна кутията в джоба си.

— Пожелавам ви добро здраве, господин Периа!… И успех в сделките.

Навън шофьорът го чакаше все тъй забил пъпчивия си нос във фолиото. Безпомощен да постигне най-желаното, сега той не откъсваше поглед от бюста на съмнителната блондинка. Пристигането на клиента ни най-малко не го смути — все едно че си четеше корана.

— «Хилтън»! — каза нетърпеливо Периа. Шофьорът неохотно пъхна списанието в джоба си.

— Да, господине.

И кадилакът се понесе като ладия по старинния калдъръм на улицата.