Александър Богданов
Червената звезда (16)

VI. Работата и призраците

Впечатленията от първите дни, нахлули като бурен поток в моето съзнание, ми дадоха представа за необхватните размери на работата, която ми предстоеше. Трябваше преди всичко да разбера този неизмеримо богат и своеобразен в жизнената си хармоничност свят. След това трябваше да вляза в него не като интересен музеен експонат, а като човек сред хора, като работник сред работници. Само тогава можех напълно да реализирам своята мисия, само тогава можех да поставя началото на действителната взаимна връзка между двата свята, между които аз, социалистът, бях като една безкрайно малка частица настояще на границата на миналото и бъдещето.

Когато си тръгвах от болницата, Нети ми каза: „Не бързайте толкова!“ Мислех, че не е прав. Трябваше да бързам, трябваше да пусна в ход всичките си сили, цялата си енергия, защото отговорността беше страшно голяма! Каква колосална полза за нашето така измъчено човечество, какво гигантско ускорение за неговото развитие, за неговия разцвет можеше да донесе живото енергично влияние на тази висша, могъща и хармонична култура! И всяко мое забавяне отдалечаваше това влияние… Не. Нямаше време да чакам и да почивам.

И аз работех много. Запознах се с науката и техниката на новия свят, наблюдавах напрегнато обществения му живот, изучавах литературата му. Да, беше много трудно.

Техните научни методи ме поставяха в задънена улица — аз ги усвоявах механически, убеждавах се от опит, че използването им е леко, просто и непогрешимо, но в същото време не ги разбирах, не разбирах защо водят до целта, къде е връзката им с живите явления, каква е същността им. Бях като старите математици от XVII век, чиято неподвижна мисъл органически не можеше да усвои живата динамика на безкрайно малките величини.

Обществените събрания на марсианците ме поразяваха със своя напрегнато-делови характер. Било по въпросите на науката, било по въпросите на организацията на труда или даже на изкуството — докладите и речите бяха страшно стегнати и кратки, аргументацията — определена и точна, никой никога не се повтаряше и не повтаряше другите. Решенията на събранията, най-често едногласни, се изпълняваха с приказна бързина. Събранието на учените от една специалност решаваше, че трябва да се организира някакво научно учреждение, събранието на статистиците — че трябва да се открие ново предприятие, събранието на жителите на града — че трябва да се обогати той с такава и такава сграда — тутакси се появяваха нови цифри за нужната работна ръка, публикувани от централното бюро, по въздуха пристигаха стотици и хиляди нови работници и за няколко дни или седмици свършваха всичко и изчезваха неизвестно накъде. Всичко това за мен беше като своеобразна магия, странна магия, спокойна и студена, без заклинания и мистични украшения, но толкова по-загадъчна в своето свръхчовешко могъщество.

Литературата на новия свят, даже чисто художествената, също не ми носеше нито отдих, нито успокоение. Образите й уж бяха ясни и несложни, но си оставаха някак вътрешно чужди за мене. Искаше ми се да проникна по-дълбоко в тях, да ги направя близки и разбираеми, но усилията ми водеха до съвършено неочакван резултат — образите ставаха призрачни и се обвиваха в мъгла.

Когато отивах на театър, и тук ме преследваше същото чувство. Сюжетите бяха прости, играта — превъзходна, но животът си оставаше далечен. Словата на героите бяха така сдържани и меки, поведението им така спокойно и внимателно, те почти не подчертаваха чувствата си, сякаш не искаха да натрапват на зрителя никакво настроение, сякаш бяха някакви философи, при това силно идеализирани. Само историческите пиеси от далечното минало ми даваха що-годе познати представи, а актьорите в тях играеха така енергично и изразяваха личните си чувства така откровено, както бях свикнал да виждам в нашите театри.

Имаше едно обстоятелство, което въпреки всичко ме привличаше с особена сила в театъра на нашето малко градче. Това, че в него изобщо нямаше актьори. Спектаклите, които гледах там, се предаваха или чрез оптични и акустични предавателни апарати от далечните големи градове, или най-често възпроизвеждаха отдавнашна игра, толкова отдавнашна, че самите актьори вече не бяха между живите. Марсианците познаваха моменталната фотография в естествени цветове и я използваха, за да снимат живота в движение, както това се прави с нашите кинематографи. Но те не само обединяваха кино– и фототехниката, както започват да правят у нас на Земята — засега твърде несполучливо, — а използуваха идеята на стереоскопа и превръщаха изображенията на кинематографа в релефни. На екрана се появяваха едновременно две изображения — двете половини на стереограмата, а пред всяко кресло в зрителната зала беше закрепен съответен стереоскопичен бинокъл, който сливаше двете плоски изображения в едно, но триизмерно. Странно беше за мен да виждам ясно и отчетливо живи хора, които се движат, действуват, изразяват своите мисли и чувства, и да съзнавам в същото време, че там няма нищо друго освен една матова пластинка, а зад нея — фонограф и електрически фенер с часовников механизъм. Това изглеждаше почти мистично странно и пораждаше смътно съмнение в цялата тази действителност.

Всичко това обаче не ми помагаше да разбера чуждия свят. Нужна ми беше нечия помощ. Все по-рядко се обръщах към Мени за указания и обяснения. Беше ми неловко да разкривам пред него затрудненията си в цялата им величина. При това Мени беше страшно зает с едно важно изследване в областта на получаването на „минус-материя“. Той работеше неуморно, често по цели нощи, и аз не исках да му преча и да го отвличам. А неговата отдаденост на работата беше за мен жив пример, който неволно ме подтикваше да вървя по-нататък в своите усилия.

Останалите ми приятели по това време също изчезнаха от моя хоризонт. Нети замина на няколко хиляди километра да ръководи строежа и организацията на нова гигантска болница в другото полукълбо на планетата. Като помощник на Стерни, Ено беше зает в неговата обсерватория с измервания и изчисления, необходими за новите експедиции към Земята и Венера, а също и за експедициите към Луната и Меркурий с цел да бъдат по-добре фотографирани и да се донесат образци от техните минерали. С другите марсианци аз не се сближавах, ограничавах се с необходимите въпроси и делови разговори — трудно и непривично беше за мен да се сближавам с чужди и по-висши същества.

С течение на времето започна да ми се струва, че работата ми не върви толкова лошо. Все по-малко се нуждаех от почивка и даже от сън. Това, което изучавах механично, започна някак леко и свободно да се подрежда в главата ми и при това имах усещането, че тя е съвсем празна и може да побере още твърде много. Наистина, когато се опитвах по стар навик отчетливо да формулирам за себе си какво съм научил, в повечето случаи това не ми се удаваше, но аз намирах, че няма нищо страшно, не мога да изразя само някои частности и дреболии, а общото понятие го имам и това е главното.

Моите занятия вече не ми доставяха никакво живо удоволствие, нищо не предизвикваше у мене предишния непосредствен интерес. „Това е напълно разбираемо — мислех си аз, — след всичко, което видях и научих, трудно е да ме учуди нещо. Работата не е в това да ми бъде приятно, а да науча всичко, което е необходимо.“

Само едно не разбирах — все по-трудно ми беше да съсредоточавам вниманието си върху един предмет. Мислите ми се отвличаха ту в една, ту в друга посока, ярки спомени, често съвсем неочаквани и далечни, изплуваха в съзнанието ми и ме караха да забравям действителността, отнемайки ми скъпоценни минути. Аз забелязвах това, сепвах се и с нова енергия се хващах за работа, но минаваше известно, време и отново безплътните образи на миналото и фантазиите завладяваха мозъка ми и пак се налагаше да ги подтискам с рязко усилие.

Все по-често усещах в себе си някакво странно безпокойство, сякаш е имало нещо важно и спешно, което не съм изпълнил и за което все забравям и се мъча да си спомня. После се надигаше целият рой от познати лица и минали събития и като неудържим поток ме отнасяше все по-далеч назад, през младостта и юношеството, към най-ранното детство, губейки се оттам нататък в някакви смътни и неясни усещания. След такива моменти разсеяността ми ставаше особено силна и упорита.

Подчинявайки се на вътрешното съпротивление, което-не ми даваше да се съсредоточавам дълго върху едно нещо, аз започвах все по-често и бързо да преминавам от предмет на предмет и затова нарочно събирах в стаята си цели камари книги, отворени отрано на нужното място, таблици, карти, стенограми, фонограми и т.н. По този начин се надявах да избягна губенето на време, но разсеяността незабелязано се промъкваше в мен и аз се улавях, че гледам дълго в една точка, без да разбирам и без да правя нищо.

Затова пък, когато си лягах и гледах през стъкления покрив към тъмното небе, мисълта ми започваше да работи удивително живо и енергично. Цели страници от цифри и формули се появяваха пред вътрешния ми поглед с такава яснота, че можех да ги препрочитам ред по ред, но скоро си отиваха, отстъпвайки място на други, и тогава съзнанието ми се превръщаше в панорама от удивително ярки и отчетливи картини, нямащи нищо общо с моите занятия и грижи — земни пейзажи, театрални сцени, картини от детски приказки. Отразяваха се като в огледало, изчезваха и се сменяха, без да предизвикват вълнение, по-скоро лек интерес или любопитство, нелишени от някакво приятно усещане. Тези отражения отначало не се докосваха до действителността, после те я изместваха и аз потъвах в сън, пълен с живи и сложни сънища, сън, който лесно се прекъсваше и не ми носеше главното, към което се стремях — почивка.

Шумът в ушите отдавна ме безпокоеше, а сега ставаше все по-силен и постоянен, понякога ми пречеше да слушам фонограмите, а нощем прогонваше съня ми. От време на време в него различавах човешки гласове, познати и непознати, често ми се струваше, че те ме викат по име или че чувам разговор, чиито думи не мога да доловя. Започнах да разбирам, че не съм съвсем здрав, още повече че разсеяността окончателно ме бе победила и аз вече не можех да прочета няколко реда един след друг.

„Разбира се, това е просто преумора — мислех си аз. — Трябва да си почивам повече, твърде много работя. Но Мени не бива да забележи какво става с мен — ще бъде провал за делото още от първите крачки.“

Когато Мени влизаше в стаята ми — това се случваше наистина рядко, — аз се преструвах, че се занимавам усърдно. Той отбелязваше, че работя твърде много и рискувам да се преуморя.

— Днес никак не изглеждате добре — казваше той. — Вижте в огледалото как блестят очите ви и колко сте бледен. Трябва да си починете, от това ще спечелите за в бъдеще.

Аз самият много го желаех, но не ми се удаваше. Наистина, почти нищо не правех, но ме изморяваше вече всяко, дори най-малкото усилие. Бурният поток от живи образи, спомени и фантазии не спираше нито денем, нито нощем. Действителността някак бледнееше и се губеше зад тях, придобиваше призрачен оттенък.

Най-накрая трябваше да се предам. Виждах, че вялост и апатия овладяват все по-силно волята ми и все по-малко мога да се боря със състоянието си. Една сутрин, когато станах от леглото, изведнъж ми притъмня пред очите. Но това бързо мина и аз се приближих до прозореца да погледам дърветата в парка. В този момент почувствувах, че някой ме гледа. Обърнах се — пред мен стоеше Ана Николаевна. Лицето й беше бледо и тъжно, а погледът — пълен с упрек. Това ме огорчи и аз, без да се замисля колко странно е появяването й, направих крачка към нея, поисках да й кажа нещо. Но тя изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.

От този момент започна оргията на призраците. Не помня много неща, но струва ми се, съзнанието ми често се объркваше наяве и насън. Появяваха се и изчезваха най-различни хора, с които бях се срещал в своя живот, и даже съвършено непознати. Но сред тях нямаше марсианци, това бяха все земни хора, повечето от които отдавна не бях виждал — стари училищни другари, малкият ми брат, който бе умрял още като дете. Веднъж видях през прозореца на пейката познатия шпионин, чиито хищни, подвижни очи ме гледаха със злобна насмешка. Призраците не разговаряха с мене, но нощем, когато беше тихо, слуховите халюцинации продължаваха и се усилваха, превръщайки се в цели свързани, но нелепи и безсъдържателни разговори, в повечето случаи между неизвестни за мен хора — ту някакъв пътник се пазареше с файтонджията, ту търговец уговаряше купувача да си купи от него плат, или пък университетската аудитория шумеше и инспекторът я успокояваше, че господин професорът ей сега ще дойде. Зрителните халюцинации поне бяха интересни и по-малко ми пречеха.

След появата на Ана Николаевна аз казах всичко на Мени. Той веднага ме сложи на легло, извика най-близкия лекар и телефонира на Нети на шест хиляди километра разстояние. Лекарят каза, че не се решава да предприеме каквото и да било, защото не познава достатъчно организма на земния човек, но при всички случаи главното за мен било спокойствието и почивката, и никаква опасност не ме заплашвала, докато дойде Нети.

Той се появи на третия ден — беше предал цялата работа на друг. Като видя в какво състояние съм, погледна Мени с тъжен упрек.