Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Asilacak kadin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
nikola_rs (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
devira (2013)

Издание

Пънар Кюр. Жена за обесване

Турска. Първо издание

Художник: Димитър Келбечев

Редактори: Менянт Шукриева, Кирил Анастасов

Коректор: Жанет Желязкова

ИК „Летера“, Пловдив, 2008

ISBN: 978-954-516-841-3

История

  1. — Добавяне

Посетителите в килията на Мелек

Нищо не казах не си отворих устата дори какво да кажа като срещу ми са се изправили тия ми ти големци в черните си дрехи едната е жена тя е сякаш по-добра по-приветлива ама тия всичките мъже ще ме избодат с очи как лошо ме гледат особено оня едрия в средата погледът му сипе огън и жупел ще ме отрови ще ме удави в капка вода ще се нахвърли върху ми ще ме удуши само да можеше същия като Хюсрев бей като пастрока ми като всички останали ама е по-важен най-важният от всички щом той говори всички други мълчат като каже на някой „Говори!“ и той почва да говори аз кво да му кажа кво да му разпра’ям на тоя големец кво ли имам да казвам естествено нищо нямам за казване нали те всичко разказаха едно по едно кво са правили за бебетата никой не пита какво съм им сторила не съм убила Хюсрев бей Хюсрев бей не умря да бяха питали за котките за близначетата на майка ми да бяха питали или за оная стара вещица дали аз съм я убила или не все си казвам де да бях я убила ама не съм а Хюсрев бей за какво да го убивам а и той не е умрял не може да умре хиляда години да минат пак ще излезе от гроба си вампирясал защото си е вампир нали излезе изпод дървото знаех си че ще излезе и под сто ката пръст да го зарият пак ще излезе ще възкръсне верно не копахме много под дървото така си е не можа Ялчън да копае надълбоко то дъжд като дъжд ли беше небето се продъни изля се върху ни като на дяволска сватба. „Ти само гледай, хубаво гледай. Това, което погребвам, е робството ти.“ Роб-ство-то ти. –_Всичко ще направя за теб на всичко съм готова за теб роб до гроб ще ти бъда_ му викаше майка ми на пастрока Хюсрев бей не ме караше да приказвам такива думички като роб-ство-то Ялчън си ги измисля само. „Вече си свободна. Разбра ли? Вече не трябва да правиш каквото той ти каже. Това е твоето освобождение.“ О-сво-бож-де-ние. Какво ти освобождение като излезе изпод черната земя и ме гледа с вампирските си очи то мо’й ли Ялчън да го убие че кой е Ялчън вятър го вее и само ме пита дали съм го обичала. „Обичаш ли ме?“ То не ги разбирам аз тия работи оная дърта вещица сестра му на Хюсрев бей все повтаряше колко обичала годеника на сестра си „На него съм се предала изцяло!“ И извиваше глас като струна на саз ама после разбрах аз какво било туй ми ти обичане нагънал я беше нещастникът в ъгъла също както правеше пастрокът на майка ми както ме караше и мен Хюсрев бей да го правя с толкова мъже обичането де тъй както ми кажеше аз си знам какво е само едно отвращение нищо друго не е. Лапни го, казвам ти да го лапнеш, не разбираш ли? Не така от края, ами целия, още, още, а така! C’est ca. Смучи сега! Както си сукала от майчината си гръд! Никога ли не са го кърмили това момиче? у-у-у-у-у-х задушавам се. Няма да се задушиш. Нищо няма да ти стане. Ще гълташ. Обичал ме „Обичаш ли ме?“ пита Ялчън обичане било да ме гледа да се давя под толкова много идиоти верно не ме накара да го правя на Ялчън Този път той ще те изяде с парцалите. Облегни се назад. С единия крак на облегалката на фотьойла и кажи: c’est ca. Mange-moi. Хайде, кажи го де! Mange-moi. C’est ca. Гледай, младежо, каква хубавица! C’est une rose.[1] Чака те като напъпила роза. Кво ли значи „манж манж“ така и не разбрах половината от приказките му не ги разбирах само дето казваше на оная ми работа „роза“ на всеки казваше така роза роза било значи що за роза е това дали и оная дърта вещица говореше за същото май не тя говореше за розите дето растат по храстите нейните рози не са били тия: „Отдадох му се сред аромата на розите! В беседката! Боже, колко беше хубаво! Хубавец беше и си го знаеше! Беше сгоден за кака, ама очите му все в мен! Никой друг не поглеждаше, само мен гледаше! Иффет, казваше ми, Иффет, ти си хиляди пъти по-хубава от сестра си! Сред оня замайващ аромат на розите в беседката!…“ каква ти беседка няколко рози бяха избили измежду пръчките на оградата по-рано ще да е било някаква порутена стая Ялчън му викаше чардак какви ти ухания на роза заради теб оная вещица вони на лайна викаше ми слугинята Емсал „Щото не чистиш добре!“ ама аз колко пъти на ден ще й мия задника по-зле е от двете близначета на майка ми дето не ги и поглеждаше писнало ми е от тия бебета идеше ми да ги удуша оня същия ден когато госпожа Нериман донесе котетата в кофата: „Не са породисти, ми вика, смесените породи за нищо не стават. Брей да му се не види и проклетата му уличница! Да избяга и с уличните котки да се омеша… как е успяла да щъкне един господ знае… Сигурно портиерката е виновна… все от тях си теглим… щях да я чифтосвам с котките на Мусаф и тогава малките щяха да струват пари. Хвърли ги в кофата, и другите, хвърляй! Да мрат, проклетниците!“ идеше ми да набутам в кофата при котетата и двете бебета и без туй никой нямаше да види ама Хюсрев бей няма как да убиеш няма начин като ми каза Ялчън „Ще го убия“ мислех си занася ме: „Обичам те! А ти обичаш ли ме? Можеш ли мъничко поне да ме обикнеш?“ забавляваше се добре то се вижда все ме взимаше на подбив все ме будалкаше тоя ми ти Ялчън и приказките му не можеш разбра бетер като на Хюсрев бей сякаш ти говори я на арабски, я на някой гяурски език ама ако беят искаше да го разбереш непременно ще ти ги обясни дето му викат мъжките си помисли също като пастрока ми като Хюсрев бей ама Ялчън си е още дете какво му е мъжкото на него Хюсрев бей е друго нещо ту ти се нахвърля като диво животно ту гледа другите какво правят с теб като пукна дъртата вещица разкъса всичките дрехи по мене да кажа къде са жълтиците Кажи, казвай, къде са жълтиците? Вещицата имала жълтици аз отде да знам Скрила ги е да не ги докопам Vielle pute qu’elle etait.[2] Къде са? На теб ти е казала, бога ми. Ти ли ги взе? В пазвата си ли ги скри? Прааас! Като ми разкъсваше дрехите трепереше тресеше се целият ще си помислиш умира пребърка ми пазвата цялата ме претърси навсякъде нахвърли се върху ми изподра ми гърдите беше забравил вече за жълтиците така ме болеше преди да дойда във вилата майка ми и пастрокът ми загасят лампата и така се кикотят и се боричкат под юргана: „Хаджер! Мило! Аз ще ги изям тия гърди!“ „Хасан! Мъжо! Всичко давам за теб!“ знаех ги какво правят как да не знам всяка нощ всяка нощ като изгасят лампата и нали е мъж та денем я спуква от бой а цяла нощ я кара да крещи от удоволствие „това било истинският мъж“ казва майка ми истински мъж бил пастрокът ми „мъжа ми го убиха на нивата вече и лицето не му помня“ „хич и не се знае кой го уби“ стария дядо все това повтаря кой ли пък е този дядо

крилете ти ръцете ти са прекършени

ветровете ли разпиляха праха ти

ако те пуснеха на воля

щяха ли крилете ти ръцете ти да са прекършени

щяха ли ветровете да те разпилеят

откъде я чувам все тая песен все тоя глас звучи като че се излива в душата ми изгаря сърцето ми ставам на въглен дрезгав старчески глас кой е тоя старец дето все ми повтаря „любете се, любете се“

пепелта ти пепелта ти се разпиля

скършиха се ръцете ти

ръцете му са толкова нежни само да си сложа главата в дланите му и ще заспя не в ръцете на Хюсрев бей то се знае а на певеца то не всички са с каменни сърца като Хюсрев бей тоя вампир и като оня едрия съдия по средата същия е свъсил вежди и не се усмихва а старецът който ми пее той съвсем не е като тия двамата къде ти Хюсрев бей да пее аз тая песен сякаш открай време я знам чувах я под онова цъфналото дърво в градината много преди да го закопаем там то си беше мое туй дърво още преди да го погребем там още отпреди онуй момче да се изкатери по клоните му момчето което после се оказа че бил Ялчън затова то си беше мое дървото чак след туй стана гроб за Хюсрев бей може и да не е било мое аз така да съм си мислела като за роклите които Хюсрев бей извади за първи път от раклата и ми ги даде както си мислех тогава че са мои ама не са били мои Нито една не е твоя, разбра ли? Всичките са на Жозет! Обличам те в тях, за да заприличаш на нея. Все едно, че тя се разхожда из къщи. Oh, Josette, Ma chere petite Josette![3] Погледни си дебелите баджаци! Къде са нейните стройни като йонийски колони крака къде са твоите? Couvre-toi idiote![4] Дръпни си полите надолу! Скрий си краката, ти казвам! Коя си ти, че да приличаш на Жозет? Мръсна гадна жено! мръснагадна жено мръснагадна жено мръснагадна жено колкото се отвращавах от него толкова и той се отвращаваше от мен само когато ми ги довличаше ония мръсници само тогава не го отвращавах и очите му светваха като ме опипваше по гърдите само оная първата вечер като умря дъртата му майка гласът му беше мек като от кадифе разтрепери се целият като лист щом си свърши работата нещастникът пак започна Айде, разкарай се! Да не ми се мяркаш пред очите! един път не ме прегърна уж съм му жена по закона а не само сме венчани от ходжата ама веднъж не ме е прегърнал благодаря на бога оставаше и той накрая след всичките да ме награби Ела, ела при мен! Ma petite poupe. Que tu es belle, не, махай се! Ти не си Жозет, tu m’as trompe, putain! Ръката ми не се вдига да те докосне дори, va t’en.[5] Пръждосвай се от очите ми! ами тогава за какво все ме вика облича ме докарва ме обарва ме навсякъде а сетне ме пъди не мой го разбра туй дали се ожени за мен само и само да се отърве от пастрока ми да не идва всеки месец да му врънка пари или да ме запомни като жена си ама все ми вика „пачавро“ или „жозет“ тая първата му жена дето само й вика „жозет“, „жозет“, „о, жозет“ ще да е била някоя гяурска мръсница а аз съм „боклук“, „парцал“ то така и пастрокът ми ме нарича как става тъй не проумявам единият коскоджамити бей другият нищо и никакъв си капъджия[6] дошъл от село а и на двамата приказката им една и съща и на мен и на майка ми все „мръсна жено, боклук“ ни викат и като дойде ред на собствените му бебета започва да му се моли: „Хасане, не удряй! За бога, недей! Прави ме каквото искаш, само не удряй!“ И се чуди как да ме изгони: „Абе тая мръсница няма ли да се разкара вече оттука, а? Отговаряй, ма! Даже бебетата не ги гле’а как требе! Само гле’а да хване пътя! Кво ми викаш, ма! Ще се разкара ли или не пустата й проклетница, а!“ „Ще се махне! Ще се пръждоса по дяволите! Само не удряй, Хасане, всичко давам за тебе, само не удряй!“ майка ми като ме праща по дяволите аз как да остана там то къде ли мога да ида на улицата ли да изхвръкна и да хукна колкото ми държат краката добре ама докъде ли ще стигна като нямам къде да ида като ме хване още по-яко ще ме пребие пастрока ми веднъж бях стигнала до морския бряг едни огромни кораби пристигат и си заминават да можех да се кача на някой ама дали всичките са за пъкъла ще ме отведат ли там майка ми вика да се пръждосвам по дяволите родната ми майка не пастрокът ми тя кога ли пък се е грижила като майка за мен даже и близначетата не си гледа ама всеки път като избягам и ме връща обратно накрая ми намериха пътя към ада те ми изгориха душицата айде пастрокът ми как да е ами тая майка що за майка е цял живот веднъж не ме погледна не попита какво ми е даже и в съда не дойде господ знае дали ме е кърмила даже като съм била бебе проклетницата все ме е зарязвала никой не ме е гледал не се е грижил за мен и родния ми баща го убили на нивата „Да беше пукнала и ти барабар с баща си!“ За кво ли оня дето утрепа баща ми ме е оставил жива писна ми тоя живот да бях умряла още невръстна да ми бяха взели душата още тогава като съм била пеленаче оттогава оня дядо все ми пее и плаче

и да те освободят не ще можеш отлетя

ръцете ти пречупени, крилете ти прекършени

кой е тоя стар дядо който ми пее не мога да проумея очите ми не го виждат умът ми не го побира само сърцето ми го чувства ще да е някой с добро сърце макар че старите са мръсни студени мършави и ръцете им костеливи като на дъртата вещица нейните ръце са като два сухи клона кожата им набръчкана като да не е човешка провиснала е като бозава дрипа или кожата на умряло животно ръце ли са това нейните ами ръце хищни ноктести лапи като на див звяр сграбчат ли те няма пускане само да си прекара лапата върху мен и ме раздира цялата съм в драскотини и синини а ще ми разправя че на младини била напета и закръглена хубавица та затуй сега кожата й била увиснала върху изпосталелите кокали като смачкана дрипа „Кожата ми беше млечнобяла, нежна като коприна! Ех, нямаше друга като мен в цял Истанбул! Какво тяло, каква походка имах!… Наричаха ме кошута. Талят още от пръв поглед загуби ума и дума по мен. Семействата ни сметнаха, че е по-подходящ за кака и насила го ожениха за нея. Но той така и не обикна никого другиго освен мен. Залитна по оная гръцка метреса, само и само да се утеши, когато ме дадоха на тоя глупак и мързелан — баща му на Хюсрев. Оная нощ в беседката… Мога ли да я забравя! Розите… Целият Босфор потънал в аромата им. А аз — от розова пъпка по-свежа, пълна с живот, засмяна и весела, по-гъвкава от меча на кръста му. Боже-е-е-е! Сърцето ми щеше да спре! Стори ми се, че душата ми се отделя от тялото! Никога не съм изпитвала такова удоволствие, такава наслада с оня плужек бащата на Хюсрев. Хърбав, мекотел, студен. И да се възбуди, то е само за кратко. И тоя Хюсрев как го направи, още недоумявам! Макар да е сигурно, че е от него. Копие на баща си, мръсен пинтия! Целият на него е дръпнал — и кожата му е одрал, и характерът му е същият. Сякаш се е родил заврян зет. С хиляда свидетели не мога доказа, че е моя кръв… Ще умра от мъка, ще се стопя, че не можах да си родя един син от скъпия ми Талят, а толкова много ми се искаше! Ако беше син на Талят, нямаше да се държи така с мен! На края на дните ми да ме остави в ръцете на някаква мръсна селяндурка! При толкова ми ти пари, дето ги има! На това отгоре те не са и негови, а са си мои. И конакът си е мой… Ама няма да вземе някой читав човек да се грижи за майка му, а ще ме остави на тая мръсница да ми направи живота ад. Да й се не види, ще ме убие някой ден тая дива селянка! Нито е от сой, нито е от знатно семейство, нито има възпитание. И да я убият, никой няма да се трогне! Не ме докосвай, момиче! Не ме докосвай, разпаснице!“ до тоя ден не ми беше идвало на ум да я убия дъртата вещица ама тя като каза това и си помислих защо пък не да взема да я удуша и без това е толкова досадна както удавих котетата кой ще разбере пък и близначетата на майка ми като са ми ги оставили и тях да ги гледам като тая дърта вещица няма кой да ги пази и тя си го знае вместо да ги подсушавам като се напикаят да взема да ги стисна за гърлата какво по-лесно от това да ги убиеш и котетата и близнаците и вещицата щях за малко да им го кажа като ме нападнаха всички в съда ама оня тип дето седи точно по средата в черното облекло и мрачното лице уважаемият съдия значи то комай по нищо не прилича на съдия през цялото време ме гледа лошо все аз съм го убила гледа ще речеш че е родният му баща с такава омраза се е вторачил и това е то аз какво мога да кажа ясно е като бял ден държи страната на звяра май другата оная жена е по-добра ама и тя е облечена в черно и седи там отгоре сигурно е важна съдийка обаче ме гледа по-меко не се отвращава от мен то се вижда погледът й не сипе огън и жупел ако имах да кажа нещо сигурно на нея щях да й кажа тя да ме беше попитала щях да й разкажа как ми минаваше през ума да удуша старата вещица и близначетата на майка ми верно не е лъжа и че удавих в кофата котетата на Нериман ханъм ама Хюсрев бей е друго нещо може ли да се сравнява с тях такъв големец е не го ли послушам той ще ме удуши мене и никой гък няма да му каже както ме оставиха в ръцете му и си заминаха без думичка да обелят нямам кой да ме пази кой е Ялчън че да ме опази камо ли да ме отърве от робството да ме о-сво-бо-ди от роб-ство-то ами да гледа себе си и да не ми се меси на мен нали и той ми налетя като другите не е по-различен пък ми се прави на нещо те всичките са един дол дренки то нали Хюсрев бей му нарежда какво да прави един път не му се опъна първата нощ обаче честна дума беше такава мъка все едно небето се срина връз мене все едно сърцето ми промушваха с кинжал и ме режеха на парчета „Чичо, виковете на туй момиче ще вдигнат на крак цялата махала.“ Ще крещи, то се знае, като всяка девственица, на която никой не е посягал преди туй… Даже трябва още по-сърцераздирателно да пищи… ама ти не спирай, върши си работата кога друг път ще намериш такава като нея? „Добре тогава, сама си го изпроси! Викай сега до небесата, ако щеш!“ Щях да умра все едно бях умряла като че жива ме деряха тая болка оттам се забива право в сърцето и ти се струва че ще се пръсне сякаш никога няма да спре тая раздираща болка ама минава и след нея идва още по-силна после и тя отминава за да дойде друга още по-страшна на нейното място то си е друго нещо два дни кървих докато на третия ми мина по-малко ли ме болеше като пастрокът ми ме пребиваше то когато старицата предаде богу дух най-много ме беше страх да не ме напъдят нищо че пастрокът ми казваше „ще дойда да те взема и ще те настаня някъде другаде“ ама знаеше ли се дали няма пак да ме пребие тогава още не познавах болките в кревата макар докато търсеше златото Хюсрев бей така ме стисна за гърдите помислих си ей сега ще ме катурне на земята направо ама не нищо такова не направи само ме стискаше до посиняване причерня ми но ме остави и си тръгна като жив мъртвец без да ме погледне дори или да каже нещо без да ме докосне повече докато страхът растеше в мен тоя страх че ей сега ще дойде пастрокът ми и ще рече „Айде, събирай си бохчите и тръгвай“ както правеше в началото на всеки месец по-добре оная стара вещица да оживее отново и да изтърпя всичките й обиди и приказки по̀ ще се съглася отколкото да се върна вкъщи при родната ми майка дето не знае какво е да си майка и при пикливите й бебета и да ям боя на пастрока си но Хюсрев бей го извика още преди да дойде да му иска пари май беше още на първата седмица след като беше умряла дъртата и беят го извика в оная огромната стая то стая като стая ли е като погледнеш от единия й край другия не се вижда по-голяма даже и от тая на богаташката Нериман ханъм дето ходехме с майка ми да мием прозорците търкаш търкаш край няма на Хюсрев бей стаята имаше по-малко прозорци ама по целите стени от горе до долу висяха сума ти блестящи стъкла проблясващи досущ като безбройните пръстени по мършавите ръце на дъртата вещица има и канапета пръснати са из цялата стая и те също блестят защото както казваше слугинята Емсал не са дървени а седефени освен това навсякъде огледала накъдето и да погледнеш виждаш хиляди Мелек само едно нещо липсваше телевизор като оня в къщата на Нериман ханъм огромния който й го докарали от Германия обаче тя пък нямаше такива тавани целите изписани в злато щом влязох в тая стая и се шашнах накъде да гледам така си и застинах както си бях по средата на стаята Ела тук, миличкото ми, ела при мене! Хюсрев бей щом поиска може да те омае с думи да ти говори като същински благородник приказката му се лее като мед от устата сякаш не е той дето щеше да ми откъсне гърдите онзи ден Ти си ми като дъщеря. Толкова години гледа милата ми майчица като писано яйце. За теб винаги ще се намери място във вилата после като ги наизважда ония ми ти рокли от раклата и ми ги подава майчице мила колко са мекички като да не са от плат нищо общо нямат с нашите дрехи „Най-фините коприни на госпожата! Откъде ги намери, та ги облече, момиче? Бързо ги сваляй, че като хвана сопата!“ тя ли ще ми каже тая Емсал тя ли ще ми размахва сопата след като беят ми ги е дал и тя се мисли за нещо също като Ялчън то се знае че крушата не пада по-далеч от дървото нали му е майка а ония копринените рокли на дъртата били от моминските й години толкоз са стари значи ама не си личи от пръв поглед като ги облякох и дойдох при Хюсрев бей той ме гушна като наистина да съм му дъщеря помислих си ще ме погали бях забравила болката като ме стискаше за гърдите даже ми се стори че чувам оная песен и си помислих не е чак толкоз лош тоя старец ама докато ми мине през ума и като ме защипа като ме застиска навсякъде като ми разкъса роклята отгоре до долу сякаш толкоз години само това е чакала по сандъците мили боже ей така на̀ да я спраскат Va te’n. Ce n’est pas toi que je veux! Tu n’es pas Josette! Putain![7] нищо не разбирах от тия му приказки само като ме блъсна на земята и се свих на кълбо понечи да ме рита но не ме уцели и не ме боля чак толкова много както когато ме разкъсваше с ръцете си не знам дали щото самият той нямаше сила все другите караше да го вършат без оная първата нощ след като дъртата предаде богу дух то се виждаше не е на себе си но не от мъка по майка си а заради златото само това повтаряше като луд кой знае дали наистина старата имаше някакви жълтици и дали ги беше скрила нито веднъж не е споменавала ако някой знае то ще е слугинята Емсал толкоз години е в къщата им обаче и тя няма да каже то се знае а тогава не остана място дето Хюсрев бей не ни накара да търсим ами ако слугинята Емсал ги е взела и ги е заровила някъде в градината как ще ги открие дъртакът и аз отде да знам на кое място може да са след като на собствения си син не е казала на мен за кво да ми казва верно никак не го обичаше сина си родила го беше родила ама не искаше и да го погледне също както мойта майка не го искаше дъртата вещица с мен си приказваше и толкоз ама щото нямаше с кого другиго а иначе се гнусеше от мен само оня Талят бей не го мразеше толкоз години откакто беше умрял пак мислеше за него непрекъснато все едно е жив ама за нея аз нямах име някакво мръсно селско добиче „мръсно селско добиче“ ми викаше за човек ме нямаше а тя беше мръсната тя беше гадната по колко пъти на ден се напикаваше и всичкото под нея чисти ако си нямаш работа до лактите бях в лайната на старата вещица как да не я пипам с мръсните си ръце тогава кой ще я храни като никой не я и доближаваше даже „Мърла с мърлата! Не ме докосвай! Гнус ме е от тебе! Върви да си измиеш ръцете и сетне ела!“ напук не си ги миех да си яде лайната какво ми пука колкото тя се гнусеше от мене толкова и аз се отвращавах от нея как само вонеше устата й половината от храната дето й давах се изсипваше навън и аз пак я набутвах обратно в уста то не беше уста като уста ами зинал кладенец както и да е „Ръцете си поне измила ли си както трябва? Покажи ми ги!“ И да погледне, кво ли ще види като очите й бяха слаби колко пъти съм й набутвала лайната и ги излапваше като сладкиш откъде да знае че с парцала дето й бършех лайната й бършех устата и да знаеше какво ли можеше да стори освен да мърмори все си бърбореше по цял ден всякакви безсмислици ама за жълтиците които после Хюсрев бей търсеше нищо не е споменавала плямпаше най-вече за Талят бей и всеки божи ден разправяше как са лудували в беседката с него или от заран до вечер псуваше сина си колко е калпав да не може никоя свястна да задържи а да се предаде на такава селяндурка като мене едно време си паднал на парите ама кой знае какво е направил с тях а да не говорим че навремето убил и жена си „Онова несравнимо, фино девойче, чисто като лилия! Красавица на красавиците! И кротка, и послушна… Перлата на Истанбул! Сама съм му я избирала! Ама на нашия хайлазин акълът му все в оная френска фльорца! То и с нея не можеше да се оправи… а си въобрази, че ще я задоволи тая долна лукава проститутка, за какъв се мислеше тоя михлюзин? Превърна живота на нещастната Мелиха в зандан, дните и нощите и — в ад! Не можа да издържи горката и се самоуби… Ама виновен е Хюсрев! Хюсрев е виновен! В ада ще гори, за всички грехове ще си плати той на оня свят!“ все така си говореше та най-сетне и аз разбрах че горката жена не издържала на тормоза на Хюсрев бей и се хвърлила в морето а добра жена е била то колко може да й се вярва на изкуфелницата не се знае дали не си ги измисляше но поне наполовина ще да е било вярно като че ли и на мен не ми минаваше през ума да се хвърля в морето и да се удавя оная нощ когато дъртата умря а Хюсрев бей и оня другия едновременно се нахвърлиха върху ми в още топлото й легло казвах си грях е да живея повече хвърли се в морето момиче ама лесно ли е да посегнеш на себе си гледаш тъмните води теглят те с все сила към себе си и си мислиш дали не е по-добре да се хвърлиш в черните води и да се отървеш нали и Ялчън казваше да се о-сво-бо-дя в края на краищата все тая дали ще увиснеш на въжето или ще се удавиш в морето ама можех ли да зная че всичко ще стане така отпървом като ме разтърси оная нощ и ме събуди така и не разбрах сънувам ли какво ли става а той ми вика Ставай! Ставай бе, момиче! Спят като умрели тия ми селяндури! Евала който успее да ги събуди! Ставай, ти казвам, ставай! навсякъде светнало помислих си съмнало се е ама не лампите се разсветили сякаш старата пак умира ама не то минаха почти три месеца тогава кой ме е задърпал кои са тия дето са ме сграбчили за ръцете Не си ли се събудила още? Що за наказание! Ставай, ти казвам! мале-е-е тоя май пак е побеснял не му ли писна непрекъснато да търси алтъните на старата или е пощурял за тях или пак за гърдите ми Сваляй ги тия парцали от себе си! Ама си се навлякла! Откъде пък ги намираш тия? Нали ти казах да облечеш роклите, които ти дадох? ясно не идва за алтъните сега ами за гърдите ми те са му в акъла само ми разкъсва дрехите и всичкото ми е навън ей сега ще ме застиска и после ще ме остави както прави винаги ама досега не беше идвал по туй време нощем то знаеш ли кога кво ще му хрумне по цял ден нищо не прави само злини крои и после идва при мен боже тоя пък кой е там на вратата някакъв мургав тип дали не е пастрокът ми олеле помогнете какво си се разкрещяла, ма! Господ да те накаже! тоя на вратата не ще да е пастрокът някакъв чужд човек е не съм го виждала преди това а Хюсрев бей не му обръща внимание сякаш не го вижда опитвам се да си прикрия гърдите а той ми смъква гащите а оня си стои на вратата! Мълчи! Мълчи ти казвам! Няма за какво да крещиш! Откъде ги извади тия гащи като шалвари? „Ти няма да успееш, чичо, остави на мен.“ остави на мен остави на мен повтаря и върви насреща ми вижда се какви лошотии са му в ума аз как да се измъкна сега гащите ми са паднали мотат се в краката ми а оня върви ли върви към мен и ме гледа мръсно също като пастрока ми ама лошотията в очите му е по-друга хили се и зъбите му се оголват все повече знае няма да му се изплъзна накъдето аз той подире ми сякаш съм плячката а той ловецът и да няма пушка с ръцете си ще ме сграбчи да можех да избягам ама накъде да избягам и земята под себе си не виждам докато отстъпвам назад всичко ми е на показ какво да си метна отгоре само да стигна до вратата гола не гола ще избягам навън надолу по стълбите ама съвсем се обърках накъде ли е вратата само обикаляме около кревата на старата и оня се приближава все по-близо и по-близо е настъпва към мен с мазнишката си усмивка обикаляме няколко пъти около кревата ама той не бърза играе си с мен отнякъде се чува гласа на Хюсрев бей и той се смее с цял глас не мълчи като тоя къде ли е не мога да разбера накъдето и да се обърна само оня го гледам не мога да си откъсна погледа от лицето му хич и не питам какво ще ме правят то се знае ама защо по туй време на нощта са си го наумили това какъв им е зорът за едно безпомощно момиче като мен Хюсрев бей друго не може освен да ме стиска за гърдите ама тоя мургав мъжага ще ми се нахвърли то се вижда а Хюсрев бей кво ще прави ще си седи в ъгъла и само ще се смее само да знаех къде са алтъните да можех да му кажа дали ще ме оставят на мира оня като се хвърли върху ми изведнъж и като ме сграбчи хвърли ме върху леглото бяхме го постлали с бели чаршафи като умря дъртата помо-о-щ няма ли някой да ме спаси? „Млък бе, момиче! Млък! Стига си се борила, нали виждаш, че е напразно… Спри, ти казвам! Гледай я как удря само… Каквото и да правиш… това е, каквото има да става — ще стане!“ Откъде ми даде господ сила да го изритам отстрани и оня се разкрещя колкото му глас държи „Мръсна кучко!“ хвърлих се към вратата гола не гола ще бягам навън само да стигна до къщичката на слугинята Емсал в градината пък тя да казва каквото си ще само и само да се спася от лапите на тия зверове само да отворя вратата вратата вратата обаче не се отваря заключена е въртя топката насам-натам въртя я и нищо заключена е пущината причернява ми няма да мога да изляза през заключената врата май съм като в затвор тука няма излизане значи поглеждам назад и виждам Хюсрев бей да седи в креслото под огромния прозорец и само се смее ли смее а оня си изтегля колана сумти ядосан и запъхтян също като разярен звяр и ме приближава даже и на животно не прилича камо ли на човек върви право към мен строполявам се на земята точно до заключената врата божичко какво става божичко какво ми дойде на главата няма накъде да бягам оня размахва каиша си над мен и аха да ме заудря и да ме зарита където му падне ей сега ще ми размаже лицето и ще ми потекат кървите от носа също както когато ме налагаше пастрокът ми от три години не съм му яла пердаха ама още ме боли сякаш е било вчера ей сега ще се разтекат ручеи кръв от носа ми божичко, какво ми се случва! Не я удряй! Още няма за какво да я биеш! Айде, завлечи я до леглото, тя не може на краката си да се държи! Влачи я до там по пода, то така е и още по-хубаво! На леглото на скъпата ми майчица! Ха-ха-ха! Чудесно! На нейното легло ще си свършим работата сега! затътрузи ме нямах сила да се противя повече влачи ме за ръката ще я извади от рамото ми главата ми се тряска по пода при всяка негова крачка ама карай нали не ме заудря с каиша си слава богу аз ли не знам колко боли от него изведнъж както ме влачеше за ръката и ме метна с все сила върху дюшека къде ще се меря със силата му то от мойта и капчица не остана вече държи ме и за двете ръце не мога да помръдна „А сега да те видя как ще ме дереш като котка! Как ще ме дращиш и риташ!“ Вече нищичко не може да се направи, ти казвам. Като нямаш сила да озаптиш едно момиче колкото Малечка Палечка, за какво си дошъл тогава? Няма да я караме до сутринта, я! Хайде, не протакай повече! оня като ме налегна тозчас кога си смъкна панталоните не разбрах и като ми разтвори краката с все сила още малко да ме разчекне то има ли такава болка като тая като ме напъна с онова си огромно нещо боли боли не се трае болката чак до сърцето ми до мозъка на костите ми стига шишове да ми бяха забивали нямаше така да боли по-добре с каиш да ме бият тая болка я знам но това мъчение е по-лошо болката от каиша не е нищо божичко мили „Чичо, туй момиче ще разбуди махалата с крясъците си.“ Ще вика, как да не вика! Чиста недокосната девственица е! Още по-сърцераздирателно трябва да вика… Ти карай, не спирай, върши си работата! Къде ще намериш друг път такава? „Добре, на̀ ти тогава! Викай колкото си щеш!“ вкарва го и го изкарва вкарва го и го изкарва ще речеш не е човек а машина като прахосмукачката на Нериман ханъм не знаеш кое копче да натиснеш че да я накараш да млъкне а тя само бръмчи и гърми сякаш цялата къща се срива върху главата ми ха напред ха назад ще ме побърка вкарва изкарва ще речеш на дребно ме кълцат… сърцето ми дробът ми всичко няма ли край това тоя не е човек и добиче даже не е току изпъшка и се срина върху ми като да му се подсякоха краката запъхтян като да е тичал същинско животно е ама не като преди когато ми налиташе размахвайки каиша си а като пребито от умора добиче пък и тежък бил кофите за боклук на Нериман ханъм са като перце в сравнение с него Ама че бързо свърши! Да не бързаш за някъде? До заранта има още много време! „Стига си ругал! Да не е лесна работа да развалиш мома? Хеле пък такава дива!“ Добре де! Почини си малко, пък може още веднъж… „Не, тази нощ съм пас. Някоя друга вечер, ако имам късмет…“ изправя се и става от мен о-о-о-ох свърши значи мъката благодаря ти боже но болката не минава нещо ми мокрее май цялата съм в кърви Стой, не си слагай колана! Сега му е времето да я напердашиш, ама да е як пердах, следващия път акълът й да си е на мястото и да не ни мори! още ли ще има боже отгоре на това а тоя каиш като заплющя върху ми уж знаех какво е ама не това беше нещо друго верно пастрокът никога не ме е бил на голо а сега ударите се сипят върху голото ми тяло и ме изгарят където попадне каишът кожата ми гори сякаш жива ме дерат вече нямам сила и да викам умирам умрях умрях умрях. Assez[8], Стига й, достатъчно вече, май припадна! „Не, не е, чичо, виж, че са и отворени очите… виж, чичо, тая работа да си остане между нас, нали? Да не се разчуе наляво-надясно… Става ли?“ Моля те, за какъв ме мислиш? „Ами ако момичето каже на някого?…“ Няма да каже, няма даже да гъкне. Чуй ме хубавичко, пачавро, на никой нищо няма да казваш. Само да си отвориш устата пред оня нещастник пастрока ти, дето ходи облечен като разбойник, майчиното мляко ще ти изкарам през носа. Разбра ме, нали?… разбрах и още как няма нещо дето тия да не могат да сторят на човека ще го смачкат смажат ще го насилят и пребият до смърт на парченца ще го нарежат ще го свършат какво е за тях едното нищо и да ги питаш не могат да кажат защо го правят ще си тръгнат все едно нищо не е било все едно нищо не са направили както си тръгнаха и ме оставиха да се валям на кълбо да се превивам на четири и вратата заключиха отвън сякаш ми бяха останали някакви сили още да се боря както каза оня нали още гледам не съм склопила очи ама нищо не виждам и лампата покриха с нещо да не свети толкова мятам глава ту на една страна ту на друга и вия от болка ама кой да ме чуе „нищо не казвай“ ми викат „думичка да не си продумала и на баща си да не си посмяла да кажеш“ да не ми е изпила чавка акъла че да му кажа та да ме утрепе ами-и-и как ще му кажа и без туй цялото ми тяло гори от болка и не минава боли боли боли не стихва не минава пари дали не са ми потрошили костите май се унесох по някое време сънувах ли или се събудих не знам някак си сама се довлякох до оня прозорец не помня как станах от онова легло не помня как отворих кепенците а отдолу ме гледат черните води и ме викат хвърли се в морето момиче хвърли се в морето какво чакаш още хвърли се за какво да живееш повече гледат ме черните води и аз ги гледам и ми иде да се хвърля в тях хвърли се момиче в морето хвърли се в морето то имах ли сили да стоя на крака така се и строполих току пред прозореца и останах там ча-а-а-к до зори едва на разсъмване можах да се надигна от пода гледам морето и то изсветляло не е черно вече сякаш са го посребрили отгоре и не можах да се хвърля не можах да посегна на себе си само да знаех какво ще стане после нямаше ли още тогава да се хвърля ама откъде да знам че един ден това лудо момче ще извади пистолета и ще застреля Хюсрев бей то с него на глава не се излиза още от този ден беше ясно че не можеш го усмири виж стаята на какво прилича цяла армия да дойде не може да го озапти всичко порутено разнебитено ще речеш диви зверове са се били и не се знае кой е надделял в тая борба не можеш разбра кой е изяден и кого са изяли тая кръв от крака ми тече ли тече и не спира цяла кървава локва върху леглото изсъхнала като напукана от слънцето пустош къде да ги скрия сега тия чаршафи как да ги натъпча някъде без никой да разбере какво ще ме направи слугинята Емсал ако ги види какви ли не ми ги наговори както когато разбра че съм си набутала парчетата от месечните под дюшека а като й казах че не мога да ги държа заедно с лайняните парцали на дъртата замалко не ме наби ама й избягах сега какво ли ще си каже какво ли ще направи истината да й кажа няма да ми повярва и Хюсрев бей ще отрече то се знае коя ли пък е Емсал че да му държи сметка даже и да се закълна кой ще ти повярва бе Мелек като си станала вече уличница кой да ти вярва бе момиче спукана ти е работата няма кой да ти подаде ръка то досега сякаш имаше кой да ме пази кой да се грижи за мен не се е появил още такъв така си останах наникъде още по-зле отпреди разбере ли пастрокът ми все ме е накълцал на кайма трябва да се надигам че от седене пред прозореца и гледане на морето полза никаква трябва да се изправя да си вържа някакъв парцал на кръста да спра тая кръв да сгъна чаршафите да не ги види слугинята Емсал тайничко да ги изпера нощес да не останат петна от кръв като си станала уличница на уличниците най-лошата уличница мълчи си и си трай друг път не се опъвай че поне да отървеш боя че тия са по-зли и от пастрока ми дето милост не знае без сърце са тия какво можеш да направиш срещу такива жестоки зверове нали се борих ама да не би да им избягах хващат те и не можеш да се спасиш от злината им това тяхното не е бяс друго нещо е знам аз какво е да побеснееш от яд но тия не че са се ядосали ами ей тъй на̀ за едното нищо те мъчат и убиват аз като се ядосах на бебетата на майка ми да не съм ги убила наистина да не би аз да съм я убила дъртата не е лъжа помислих си го верно искаше ми се да ги стисна за врата близнаците да ги удавя в кофата като котетата и да ги изхвърля на боклука ама можех ли да направя такова нещо едно е да си помислиш друго е да го направиш само си седях и си мълчах какво друго може да направи едно безпомощно момиче като мен освен да си мълчи и да си трае признавам скубех ги близнаците признавам бършех лицето на старата с лайняния парцал ама истинската жестокост е съвсем друго нещо тяхната жестокост е съвсем различна те нямат за какво да се ядосват всичко си имат ама са жестоки само за кефа си прави им удоволствие да измъчват и нараняват човека накара го да ме бие ама не когато оня побесня и с каиша в ръка се засили към мене сумтейки като животно ами след като вече си беше свършил работата и с предсмъртна въздишка се строполи върху ми тогава му каза да ме бие когато беше изтощен колкото и аз как се даврандиса обаче и ме би и ме би защо защото му правеше удоволствие затова „Аз съм пас!“ Ама намери сили да ме налага с каиша си а на Хюсрев бей всичкото това му прави удоволствие жив-заспал ама няма нещо дето да не го направи за кефа си не му стига да гледа ами само нарежда и на тях и на мене направи това направи онова и те го правят а той си седи ей така в ъгъла докато всичко туй продължава и му се наслаждава докато му дойде друг акъл и ги кара да ме бият знам ли сигурно удоволствието от това да накараш да бият някого е по-башка Сега е ред на камшика! Верно аз даяна на бой толкова години пастрокът ме пребива та съм му свикнала и не му обръщам внимание не е като да ми го слагат онова в устата това ми е най-трудното като малка най-страдах от пикнята така ми се повдигаше ууууфффф всичко ми се връщаше в гърлото не изтрайвам на пикнята а пък и носните кърпички като перях пак ми се гадеше а това дето тече от тия мръсници не е по-различно от пикнята не са капка-две ами гълташ ли гълташ няма край боже-е-е жив резил човек не кандисва на такова нещо ама аз какво друго да направя то да е само един резил ами много са им срамотиите няма нещо срамно дето Хюсрев бей да не го знае къде ли ги е научил ако я питаш дъртата ще рече по рождение си е такъв мръсник само мисли каква злина да направи от малък късал крилцата на врабчетата събирал мухи на мед и после ги мачкал с лъжицата докато станат на пестил като хванел рибки с въдицата въртял ги като хвърчило да се мъчат още повече преди да умрат па накрая ги размазвал с камъни ей на̀ такъв злосторник бил още от невръстен нямало лошотия която да не е сторил останалото оная френската флъорца го научила дето уж му била жена родната му майка разправяше че се казвала Жозет а след като старата предаде богу дух и останахме двамата с него в конака Хюсрев бей все ми викаше „Жозет, Жозет“ значи така се е казвала онази жена що за име е туй и родната му майка не можеше да го срече „Как й беше името на тая френска мръсница, дето ми я довлече? Все не ми се превърта езика да го кажа… Пратихме го в Европата човек да стане, да се изучи. Добре се изучи, няма що — да се влачи с разни уличници и проститутки… И се върна с една мургава френска флъорца, дето само за парите му ламтеше. Ама красавица. Влюбил се нашият от пръв поглед — та досега не му минава! На какво друго да налети грозникът ни, ако не на някоя разтурена фукара? Само да я видиш как си се разхожда из къщи като принцеса и ни гледа всичките от високо — направо да се поболееш! Покойният ми баща сигурно се обръща в гроба си, коскоджамити паша беше той! Хеле оная като вземеше да се мотае из къщата ми в някакви прозрачни коприни, както я е майка родила, мръсницата и с мръсница! Как да позволя такива работи в собствения ми конак? Нямаше начин! Е, по онова време, разбира се, си бях още здрава и права и думата ми тежеше. Та й дадох пътя аз на тая френска уличница да си върви по живо по здраво барабар с тънките си краченца…“ след първата нощ когато доведе оня черен тип все ми нареждаше и аз така да ходя Отсега нататък никакво бельо! И да не съм ги видял повече ония шалварести кюлоти! Каквото ти дам, това ще обличаш! като ми ги водеше нощем разни типове от улицата съвсем различни неща вадеше от сандъка ту някакви много отворени и дълги до земята рокли ту разни шарени гащи ама само името им такова иначе са като носни кърпички едвам се държат на хълбока ми и толкова трудно се обличат хеле като се впият в тялото ми ония ластици на които се държат уж да не ти паднат от задника всякакви цветове имаше червени сини лилави караше ме да ги обувам за да могат да ги разкъсват мръсниците като ми се нахвърляха а денем пак ги прибираше в сандъка и ме караше да обличам моминските рокли на майка му направо на голо та като ми вдигнел полата всичкото да ми се виждало така ми разправяше айде лятото как да е като е горещо няма да измръзнеш ами зимата лесно ли е бях свикнала да се навличам със сто ката дрехи из огромните стаи в които като влезеш не им виждаш края толкова високи че и топола да е няма да се опре в тавана им ама ни печка ни нещо друго се палеше трепериш като лист зъзнеш и се вкочанясваш зимата всички само за това приказват колко е тежко в тая къща лятото пак е добре налегне ли те мъката отвътре спасяваш се в градината гледаш много-много да не му се набиваш на очи той не му пука какво правя камо ли да тръгне да ме търси из градината… успея ли да му се изплъзна и да стигна до градината там вече съм волна птичка сякаш ей сега ще литна и ще отлетя и никога не ще ме затворят в тая къща първите години като дойдох в къщата и ми се догадеше от старата побягвах в градината толкова е хубава същински рай ама дъртата не беше като сина си и искаше някой все да й е до главата и още преди да съм си поела дъх звънеше със звънчето в костеливата си ръка за минутка не ме оставяше навън хубавото пък на Хюсрев бей му е че не му ли се мернеш денем пред очите не се и сеща за теб самият той никога не слизаше в градината че да знае къде съм от сутрин до вечер се затваряше в стаята си какво правеше един господ знае и само слугинята Емсал му носеше храната на табла и му я оставяше кой го беше еня къде съм а в градината една хубост една красота майчице мила хиляди цветя само да стигна до онуй огромното дърво цъфнало в бяло и сякаш всички злини на тоя свят изчезват и си оставам само аз и някъде отдалече се разнася в мен една песен не я знам откъде е каква е но все чувам пресипналия глас на оня старец

Не ще се спасиш от капана на смъртта

Не ще го отвориш не ще да избягаш

Спи ми детенце, заспивай

Да не си сиротно, гладно, голо и жадно

понякога заспивам под дървото сякаш съм си легнала вечер в мекото си легло в топлата си постелка и Хюсрев бей ме е оставил на мира и съм си заспала едно сладко и идва при мен някакъв непознат старец гушвам се в него а той ме гали по главата понякога идва и нощем преди да заспя и ми затваря очите още преди да съм заспала

Ако те вдигна, ще се изправиш ли

Подай ми ръцете си да те хвана

Ръцете си подай

Ръцете ти къде останаха

Ръцете ти къде са

Ръцете ти

Накъде водят пътищата ти

Зад дървената ограда

Към морската бездна ли

Накъде те зоват пътищата ти

Твоите пътища накъде са

който и да я е измислил тая песен тъжна ли е приспивна ли е не знам чувам я винаги преди да заспя който и да я е редил вярно я е редил сякаш тъкмо за мене я е писал всичко е затворено пред мене май господ ми е отредил открай време да е така нямам дом където да ида нямам път пред себе си накъде да ходя седя си така под дървото и се мъча да разбера какво ми казва песента не щеш ли от клоните му се изтърсва онова момче едричко такова чак сърцето ми щеше да изскочи така се уплаших като тупна на земята не знаех какво да правя верно бях го виждала и по-рано синчето на слугинята Емсал Ялчън май беше ама какви ги диреше по клоните на дърветата и защо се пльосна точно отпреде ми „Каква е тая песен, дето я пееш?“ с него ли да си приказвам пък сега като мъката ме е надвила „Обичаш ли цветя?“ иска ли питане как да не ги обичам ама за какво пък да му разправям сега на него какво обичам и какво мразя вижда се че е лудичко ама оттогава и в градината вече не можех да ходя мине не мине и ме пресреща и да си мълчи така ме гледа че се чудя какво да правя пък взема че хукна към къщата макар да е нищо и никакво хлапе ще минеш и ще го подминеш ама изглежда още тогава си знаех лошо ще свърши тая работа и вместо да го срещам в градината гледах да се крия някъде вътре верно не ми мина през ум да се плаша от някакво хлапе след като толкова мъжаги ме опъваха всяка вечер ама ето че веднъж и то като всички останали цъфна пред мене макар първия път да не го познах че е същото Този път тоя ще те схруска. Облегни се назад, качи си единия крак на фотьойла. C’est ca… един хубав височък младеж станал не го познах как да се сетя че е онова същото момченце дето падна от дървото помислих си намерил го е в кафенето Хюсрев бей и от там го е довлякъл да верно Ялчън беше тогава не се уплаших какво имаше да му се плаша нали всичките правят едно и също само понякога променят по нещо според кефа на Хюсрев бей както им каже така го правят ама накрая е все същото от какво имаше да се плаша какво ли щях да спечеля като се страхувам отде да ми мине през ума че този Ялчън ще е толкова шантав не се уплаших и като ми каза „Ще го убия“ тогава само си помислих играе си с мен забавлява се значи това му е удоволствието на него що е страх не знаех чак до оная нощ когато небесата се изсипаха върху морето а той дойде с пистолет в ръка не не откъде да знам какво ще стане оная първата нощ когато влезе подир Хюсрев бей и щръкна в стаята ми откъде можех да знам стои насред стаята и не откъсва поглед от мен помня ли колко време мина откакто се свлече от цъфналото бяло дърво до оная нощ май беше доста след като Хюсрев бей се ожени за мене дали не беше онова лято когато старата умря толкова се учудих като докара хората от общината да ни оженят съвсем ли е откачил си помислих ама така се зарадвах така се зарадвах няма значи да ги прави вече ония неща на законната си съпруга напразни надежди откъде да знам че ще стане точно обратното ако преди ги водеше по веднъж-дваж в месеца след като се оженихме и изгони пастрока ми почна да ги влачи най-малко по два-три пъти на седмица без да му пука дори дали съм в месечни зимата пак беше по-добре щото не му се излизаше по студовете да търси мъжищата по улиците стар е ама и да не излизаше мирен не стоеше събличаше ме гола в оная стая с огромното огледало и мраморната камина ли какво му казваха там та на другия ден слугинята Емсал най-безсрамно ме пита „Изчисти ли пепелта на камината, Мелек?“ Като че не им стигаше каквото ми причиняваха нощем ами и през деня да им слугувам значи пред камината винаги е застлана една голяма меча кожа Хюсрев бей като се излегне на нея и като ме тури пред себе си и като започне направи това направи онова и ме кара да му повтарям думите на оня гяурски език дето не ми се превърта езикът да ги изговоря и като не успея побеснява гледа ме с омраза и ме псува и като не направя каквото иска хваща една главня от камината и как да знам дали няма да почне да ме гори тук и там къде ще ходя изпълнявам всичките срамотии дето му идват на ум да се засрами човек само да си ги помисли сама да си мушна пръста там и да правя какво ли не още само като се сетя и плача ли плача не мога да спра господи на мен ли си приписал всички грехове малко ли се мъчих на тоя свят та сега и на другия да горя в ада макар че не съм го убила аз верно котетата ги удавих верно помислих си и близнаците и дъртата да удуша право си е обаче на Хюсрев бей не съм посегнала не го докоснах даже когато Ялчън го влачеше към градината само пипнах вратата а като го погребвахме под дъжда в градината даже стоях до главата му ама и да го кажа кой ли ще ми повярва смаях се когато Ялчън отвори чекмеджето и извади пистолета сякаш сам го беше сложил там чак зинах от учудване как да знам че Хюсрев бей държал пистолет до главата си никога не ме е пускал да влизам в спалнята му че да знам пущовете ги водеше или в стаята с големите огледала или в спалнята на дъртата ама толкова години вече не ми е стъпвал кракът там след оная нощ когато го видях Хюсрев бей да спи облечен в женска рокля щях да си умра от смях не ми и мина през ум че ще го гръмне с пищова господ да ме убие ако лъжа стоях и го гледах имаше нещо като калпак на главата си Хюсрев бей и преди да успее да попита какво става каква е та я работа Ялчън ми вика „Гледай сега, с очите си да видиш края на робството си. Толкова е лесно! Един куршум само!“ Какво значи това? Аз не съм ви викал вас. Кои сте вие? вика Хюсрев бей изправил се в леглото си и облечен в дълга до петите му рокля същия оня ми ти важен Хюсрев бей ей сега ще се изсмея не мога да се сдържа изведнъж Пат! Пат! пак ли е гръмотевица или Ялчън два пъти гръмна с единствения си куршум знаех си аз мили боже че е лоша поличба толкоз дъжд да се изсипе от небето ясно че е дяволска сватба[9] туй лош ли ти е късмета всички нещастия ти се струпват на главата в такава нощ навън вали като из ведро а оня ми ти огромен Хюсрев бей с трясък се срутва на пода сакън дали не умря дали тая луда глава Ялчън наистина го застреля или небето се разцепи откъде се взе тоя проклет дъжд като из ведро като запръска надвечер рекох си благодаря ти, боже! дано цяла нощ вали та Хюсрев бей да ме остави на мира няма да му се излиза в такова време ама науми ли си всичко ще овършее за да ги намери тия мъжища от улицата ги довлича той и няма край не спира и не спира ами стават все повече и повече изведнъж клекнах по средата на стаята такъв страх ме хвана с десетина мъжища да влезеше Хюсрев бей в този миг пак щях да съм благодарна на бога че е той защо ще речеш ами защото ако не е той или някой друг ще е дъртата вещица знам си аз със сигурност ще дойде толкова години откак спя в стаята й зиме в студа лете в жегата не ми беше минавало през ум че ще вампиряса ама тая нощ е по-различно разцепи ли се така небето лятно време то се знае дяволът се жени а зажени ли се всичко се случва и мъртвите вампирясват всякакви злощастия те настигат разтрепервах се всеки път щом някой прозорец заблъскаше дали защото куката му се беше откачила или кепенците му се бяха отворили не знам сърцето ми подскачаше лудо лумбу-у-р лумбу-у-р стоях и примирах от страх че дъртата е отворила кепенците и е влязла през прозореца не помръдвах от ужас застинах как да ида да видя на кой прозорец са се откачили кепенците тресях се като лист не от студ разбира се потта се стичаше право в очите ми толкова е горещо толкова е задушно треперенето ми ще да е от страх от нищо друго в тая жега в тоя дъжд в това гърмящо небе имаше нещо зловещо и тая вещица ще дойде ще ми издере целите ръце с ноктите си и ще ми потърси сметка защо съм й бърсала устата с лайняния парцал ще ми рече ти си беше наумила да ме удушиш научих аз като се качих горе при бога ще ми потърси сметка за всичко кой ще ме отърве тогава кой ще ме спаси от костеливите ръце на тоя призрак като си нямам никого в тоя коскоджамити свят в оня миг вратата на стаята се отвори с трясък и направо примрях дъртата вещица непременно щеше да влезе през прозореца значи някой друг ще е отворил тая врата слава богу сигурно е Хюсрев бей не се е уплашил че ще си намокри краката и ще изстине ще влезе и ще рече „Идвай с мен!“ ама не не беше и той ами самият Ялчън стърчеше в рамката на вратата „Побързай!“ ми вика „Не се бави! Всичко трябва да свърши, сега, тази нощ!“ гледа ме с безумен поглед и не знам какво трябва да свърши още не се ли свърши вече колко нощи наред вече го прави ще стане месец откакто всяка божа нощ е с мене и всеки божи ден все ме пресреща в градината какво има да се свършва още защо е дошъл по това време и какво ще направи сам къде изчезна Хюсрев бей ами ако узнае че Ялчън е дошъл тук по това време ще вземе и двама ни да утрепе „Ела де, хайде! Не гледай толкова глупаво! Ще видиш! Ще видиш колко лесно ще е всичко! Ще те освободя! Решил съм го и това е!“ Хваща ме за ръка и докато изрека нещо ме е задърпал откак се помня някой все ме завлича нанякъде сега и Ялчън като ме затегли та право в стаята на Хюсрев бей откъде знае къде е като аз толкова години съм в тая къща и веднъж не съм стъпила в стаята му а той влязъл не влязъл и знае накъде да върви бог знае Хюсрев бей кой сън вече сънува до главата му мъждука някаква светлинка като от кандило Ялчън посяга и тутакси намира пистолета в чекмеджето и той проблясва в ръката му черен и лъскав Ялчън го стиска и започва да крещи с цяло гърло а гласът му ечи също толкова силно като гръмотевиците които се сипят от небето „Ставай, дъртако! Ставай, ти казвам! Свърши се вече твоята — но искам да знаеш защо ще умреш! Да не се заблудиш, че за някой друг грях си се запътил към ада!“ Хюсрев бей е огромен може ли толкоз лесно да се надигне от леглото си ама знае какво има в чекмеджето си и едва отворил очи посяга към него само че пистолетът отдавна е в ръцете на Ялчън и току проблясва зловещо при всяка светкавица раздираща небето Какво? Какво става? Не съм ви казвал да влизате в стаята ми! „Хубаво си отвори очите, Мелек, и гледай, гледай какво ще стане! Дойде краят на робството ти!“ Хюсрев бей като подскочи и като се изправи в кревата с оня ми ти смешен кюляф на главата и с дългата си роба честна дума след толкова години за първи път ми идеше да му се изсмея в лицето на гадния му морук Каква е тая работа? Ти да не си луд, бе! Да не си си загубил ума? „Толкова е лесно — само един куршум. И вече ще си свободна!“ Пат! Па-а-т! Небето ли се срути върху ни господи що за гръм беше това „Освободи се!“ Какво ти освобождение божичко мили главата на Хюсрев бей се облива в кръв и клюмва чаршафите и дюшекът плувнаха в кръв също като в оная нощ само че тогава моята кръв от моите слабини се беше пропила в огромния креват на старата цяла локва как да я измия сега какво ще кажа на слугинята Емсал не съм го направила аз синът ти беше той направи всичко сетне метна стареца като чувал на гърба си и целият се обля в неговата кръв и ми вика „Хайде върви пред мен! Отваряй ми вратите! Запали лампите!“ Щели сме да го погребем под дървото в градината и чак тогава съм щяла да се освободя да се о-сво-бо-дя как пък не сега още по-здраво ме хванаха в капана а навън в градината небето се изсипва върху ни страшен порой измива цялата кръв от нас а дяволът се кикоти ли кикоти като ни гледа отгоре вдигнал е дяволската си сватба брули белите цветчета на дървото върху калната земя ама Ялчън дори не забелязва гази през тях а после като заразмахва лопата а аз застинах и цялата треперя като лист „Ти си стой там! Само гледай! Това, което заравяме, е робството ти! Робството ти заравяме сега!“ Роб-ство-то ти… нека да съм си робиня до гроб само да не гледам това много ме е страх краката не ме държат коленете ми се подгъват замръзнала съм цялата как оня ми ти топъл ветрец изведнъж се обърна на леден северняк божичко защо ли дойдох тук защо дойдох на тоя свят божичко мили по-добре да не се бях раждала писна ми тоя свят боже мразя го мразя да треперя моля те вземи ми душата да се отърва поне божичко мили не издържам ще падна не мога повече вкопчвам се здраво в дървото прегръщам го като да е човек отнасям се при някакво далечно дърво и някакъв далечен човек някога много отдавна много надалече един човек който ме обича при едно друго дърво по някое друго време Ялчън най-сетне покри гроба с пръст беше заровил Хюсрев бей и ме метна на рамо внесе ме в къщата по същия начин както го беше изнесъл него оттам и ме сложи да си легна „Вече можеш да си поспиш! Успокой се и заспивай! Вече си свободна! Свършиха се мъките ти! Утре ще заминем оттук!“ Чия мъка е свършила моята ли коя съм аз че теглото ми да свърши с убийството на един човек така си и седях цяла нощ в мокрите дрехи докато съмне разтреперана от студ не се сетих да си съблека прогизналите дрехи бог знае колко дни и нощи след това ден след ден нощ след нощ изгарях в треска все в същата тази стая докато дойдат жандармите да ме приберат така и никой не ме потърси не попита за мене къде къде беше онзи ангел хранител дето ме „освободи“ онзи дето ми рече „утре ще заминем“ не ме взе не ме отведе дойдоха единствено жандармите и ме отведоха след това се озовах в затвора не знам как и защо стана казват убила съм мъжа си оня ми ти огромен Хюсрев бей с калпака на главата и с роклята в кревата аз ли съм го убила аз ли съм проляла кръвта му дето течеше и се смесваше с дъжда Ялчън тогава какво направи и за какво го направи да ме о-сво-бо-ди така ли така казва ама ме затри изгори ми душичката той най-много от всички сега и да разкажа всичко както си е било кой ще ми повярва ще се намери ли някой да каже „Мелек, ти не си виновна!“ и да се закълна ще ми рекат коя си ти че да ти приемем клетвата хеле пък оня с каменното сърце в черната дреха оня там дето седи най-горе и ме гледа изпод вежди съдията той ли ще ми повярва как ли пък не толкова е гаден само да каже нещо и всичко замръзва сковава се от студ като да е люта зима мога ли да си отворя устата пред него то пред кого ли можех досега и да го направя каква полза казват ми „говори“ какво да им разправям те нали всичко казаха нали толкоз народ се извървя и се закле нали един по един разказаха как са ме оправяли и как Хюсрев бей им е казвал как да го правят това „Жертвата упражняваше ли някакво насилие над обвиняемата пред вас?“ „Не, господине. Само казваше какво трябва да прави.“ „Обвиняемата възразяваше ли, противопоставяше ли се по някакъв начин?“ „Не, господине, само изпълняваше каквото дъртият, пардон, убитият й кажеше.“ „Обвиняемата показваше ли по някакъв начин, че не е съгласна да изпълнява желанията на убития?“ „Не, господине.“ „Обвиняемата предлагала ли ви е да избягате заедно от мъжа й или да го убиете или нещо подобно?“ „Не, господине. С нея изобщо не сме разговаряли. Тя само повтаряше каквото морукът казваше, май на френски.“ „Колко пъти сте били в контакт с обвиняемата?“ „Пет-шест пъти.“ „Запиши, момичето ми, каквото казва свидетелят, пет-шест пъти съм бил в сексуални отношения с обвиняемата пред очите на мъжа й, без да й е оказвано никакво насилие.“ Не го доведоха пред съда оня първия мръсник какво ли щеше да каже ако го бяха изправили пред съдията щеше ли и той да отрече как ме би с каиша си ще отрича то се знае нали всичките бяха дошли уж да признаят истината а се страхуваха все с наведени глави стояха уж че са засрамени ама когато ме напъваха никакъв срам нямаха „Как приехте това положение да имате сексуални отношения в присъствието на други?“ „От простотия, господин съдия… Когато човек е млад… Пък и момичето…“ „Момичето какво?“ „Отде да знам, че не го е правела по свое желание? Беше облечена в същите неща… както ги гледаме по списанията…“ „Запиши, момиче, показанията на свидетеля — момичето беше облечено също както в порносписанията… Правеше го с мен по собствено желание. Направих простотия, за което съжалявам.“ Хюсрев бей вадеше дрехите от сандъка и ги галеше мачкаше ги в ръцете си целуваше ги преди да ме накара да ги облека копринената рокля гащите накъдрените ластици с червените дантелени розички дето ми ги нахлузваше на бедрата галеше ги като че ли са живи целуваше даже чехличките ли сарайските пантофки ли де да ги знам какви бяха ония папучки караше ме да обувам ония мъничките обущенца с които едвам се крепях на краката си и които ми стискаха ужасно по цял ден ме караше да ходя с тях за да съм се поклащала грациозно Виж им токчетата само! Целите са се напукали! И защо, мислиш? Защото си ги разтъпкала вече… Tu es ma concubine…[10] Отсега нататък да не съм те видял да ходиш боса из къщи, денем ще носиш старите кожени ботушки на майка ми! и те как ми стягаха също като миниатюрните чехлички но той нарочно ме караше да ги нося и не само тях винаги ми нареждаше какво да обличам и какво да не обличам Няма да обуваш тия ботуши тия рокли ще обличаш никакво бельо няма да слагаш всичко трябваше да бъде както той нареди а когато вечер ги водеше ония мръсници сам ми боядисваше лицето устните очите с треперещите си ръце сетне започваше да ми повтаря „розата ми, розата ми“… Роза си ми ти! А сега отметни глава назад и се изкикоти! Да се смея ли да плача ли не знам ама за да не дойде да ме зашлеви опитвам се да се засмея някак си Това за смях ли го имаш, проклетнице? Казах ти да се засмееш кокетно, с желание, похотливо, да ти се видят зъбите! Не ме гледай на инат! Че ще ти дойде изневиделица като ме засърби ръката! Аз не го правех на инат ами щото наистина не знаех какъв трябва да е тоя смях който му се искаше що да му се инатя като с бой и ритници кога да е ще ме накара да направя каквото иска винаги става на неговото и това е то защо ми е притрябвало да се инатя по-добре да се помъча да му угодя иначе като се разгневи не можеш го спря ама толкоз мога и туйто Ce n’est pas trop mauvais oui, oui, c’est ca! C’est parfait! Ma Josette! Ma poupe! Ma deesse![11] както е коленичил и навел глава пред мен ще речеш аз съм султанката той е робът Dis que tu m’aimes dis-le! Je t’adore! Кажи сега Je t’adore![12] „жатар“ ли е какво е не ми се обръща езикът да го изрека бог знае само на кой език ги дрънка тия безсмислици Господ да те накаже! Не го казваш както трябва! Проклетница! Ей сега те утрепах! тозчас на място да ме убиеше кой ще му каже нещо кой ще се загрижи за мен като си нямам никого паднала съм му в ръцете нито някой ще ме потърси нито някой ще пита за мене даже и пастрокът ми изчезна откакто Хюсрев бей се ожени за мен и му плати башлъка за булката толкоз време не се е мяркал никакъв ще речеш имам майка ама от нея открай време никаква файда няма и първата му жена на Хюсрев бей хем богата хем знатна хем всичко си имала и старата я наричаше „перлата на Истанбул“ ама и тя взела че се хвърлила в морето и дъртата вещица го е знаела това ама пак никой нищо не е могъл да му направи на тоя мръсник сега ако ме хване и ме удави в морето няма кой ни да ме търси ни да пита за мен какво мога да направя аз срещу такъв големец и през ум не ми е минавало да го убия какво ме интересува дали ще го оставят да живее тоя дето го е убил вярно че Ялчън е малък и нямало да го обесят само аз съм щяла да висна на бесилката че кой друг то се знае нито пистолета съм докосвала нито мъртвото тяло на Хюсрев бей ама на кой друг да стоварят вината ако не на мен като съм сираче без баща и няма кой да ме пази кой да се грижи за мен така ще стане разбира се щом и собствената ми майка няма грижа и е по-лоша и от пастрока ми какво да се прави като са го убили баща ми на нивата и съм останала сама и безпомощна станалото — станало нищо не може да се направи имаше и един старец кой ли беше къде отиде остави ме и той гласът му дрезгав прегръдката му мека още звучи песента му в ушите ми хем ме зове приятелски хем ми говори а старецът сякаш ту пее ту плаче и все не мога да разбера каква е истината

имаш ли си юрган, дюшек, възглаве

имаш ли си място в тоя голям свят

имаш ли си дом да те чака и зове

камъкът ти е възглаве, полегни и не тъжи

подай ми ръцете си да ги хвана ръцете ти

къде останаха ръцете ти ръцете ти къде са

чии ръце на кого ръцете що за ръце ме хванаха кои ръце ме удряха кои ме стискаха до болка чии ръце ме насиниха цялата най-лоши са обаче ръцете на дъртата нейните костеливи грабливи ръце с дълги като на вещица нокти и пак аз да й ги режа боже не стига че по десет пъти на ден й преглъщам лайната ами и това да правя сякаш нямам друга работа на никой да не дава господ ама като му се скапва тялото на човека и душата му и тя става май от лоша по-лоша режа й ноктите къде ще ходя иначе пак аз го отнасям като ме сграбчи за ръката месата ще ми откъсне цялата ставам в синини а и намира кусури „Много дълбоко ги отряза, проклета селяндурко, ще ми разкървавиш кожичките, един маникюр не можеш да направиш като хората!“ де да знам какво е туй дето го казва не знам какво да направя ама така ми е писнала че няма да ми мигне окото един ден да й накълцам мръсните пръсти на ситно „Къде е Марика? Къде е? Защо не идва вече? От нея по-добра маникюристка и педикюристка няма, заедно с ножичките си донасяше и всички клюки от истанбулското общество. Какво стана, защо не идва вече? Тоя пинтия и мизерник Хюсрев ще да я е напъдил. Змия съм отгледала в пазвата си, а не син!“ тръгнала да пита защо тая Марика не идва ами щото от четирсет години е на оня свят то има ли някой да е прехвърлил деветдесетте и да е още жив освен тая вещица казвам ви не я ли удуша никога няма да умре хиляда години ще живее още и на всички ще превърне живота в ад ама и тя един ден в полунощ тихичко предаде богу дух без звук без стон тялото й така се смали като на дете цялата студена като лед пак на мен се падна да й режа ноктите опънахме й краката слугинята Емсал й върза ченето отдолу завихме я с бял чаршаф от главата до петите Емсал нито се разплака нито нищо само каза че ще иде да доведе оня богохулник и излезе от стаята а аз се шашнах не знам какво да правя за пръв път виждам мъртвец и седя с него в една стая гледам и Хюсрев бей също се изправил стои до краката и същински каменен истукан вторачил се в майка си под мъртвешкото платно не помръдва ни да кажеш че страда ни да кажеш че се радва нищо не можеш разбра по лицето му безбожника му с безбожник както му вика слугинята Емсал сложи две бучки захар ли какво ли беше едната на челото й другата на краката й на покойната и като се разнесе наоколо някаква странна миризма изведнъж Хюсрев бей се посъвзе и не знам какво му стана но като се втурна да рови и да преобръща всичко с краката нагоре и като подхвана жълтиците та жълтиците би ми няколко яки шамара за малко да ме събори на земята взе да ме пребърква където свари разкъса ми дрехите ама какво да види там освен гърдите ми място не остана където да не прерови а слугинята Емсал и тя си е малко луда мълча мълча па току ревна на глас ридае та се къса хем плаче хем нарежда някакви безсмислици бърбори ли бърбори нищо не можеш й разбра не знаеш кога пак ще ревне кога ще спре кога изведнъж пак ще се развика до бога мисли си че за всичко е права че всичко знае най-добре от всички сякаш е господ бог и всички само нея питат сякаш не й стигаше да ме товари с каквото и дойде на ум през всичките години които живях във вилата та и на съда ме очерни като да съм най-голямата мръсница на света сякаш ще спечели нещо като че ли с плач ще отърве сина си дето крещеше с цяло гърло „Аз го убих, аз съм убиецът!“ и да плачеш и да се тръшкаш няма да се трогне тоя ми ти зъл съдия от камък е сърцето му хич няма да се смили „Синът ми, единственият ми син, е невинен, той и муха не може да утрепе. Какво вземане-даване може да има той с Хюсрев бей? Учеше си в интернатното училище, от години очите му не е виждал даже. Господинът пък, той не излиза от къщи, с никой не приказва, по цял ден си седи затворен вътре с това момиче. Господ знае дали изобщо си спомня, че имам толкова голям син като Ялчън. Напоследък и умът му не беше много в ред на горкичкия. Бая поостаря. Всичкото тая мръсница го е сторила. Както му взе акъла на моя господар, така завъртя и главата на мойто момче, на Ялчън. Ама то не може да убие никого. Туй момиче орезили целия род на пашата. Тя и моя Ялчън го е съблазнила, така ще да е. Не остана мъж наоколо, с който да не е легнала!“ „Лъжа! Недей да лъжеш, майко! Аз го убих оня безсрамник!“ „Ох, чедо, ох, милото ми! Съвсем си загуби ума!“ „Последно предупреждение на обвиняемия — ако още веднъж се намеси в заседанието, ще му наложа наказание!“ ах тая Емсал да имах повече акъл в главата си нея да бях убила вместо да се чудя как да удуша дъртата а после и сина й дето ми изкара акъла като тупна от дървото в градината дето ми отрови толкова лета да не мога да изляза в градината заради него а накрая и той като останалите ме опъна ама сякаш ми беше малко та ми докара и тая беля на главата сега и откъде му хрумна мили боже да бяга с мен за толкоз години ни съм го погледнала ни съм му се усмихнала ама аз съм била най-пропадналата то за какво ми е да зарязвам законния си съпруг и да хуквам подир туй голобрадото момче пък и полза никаква Хюсрев бей ще съобщи на полицията и на жандармерията и ще ги накара да ни хванат после само гледай на какво ще ни направи пред нищо няма да се спре о-сво-бож-де-ние било какво ти освобождение лесно ли е да убиеш човек и после да избягаш ей тъй на̀ убиваме го заравяме го и се освобождаваме тъй ставало то уби го заровихме го и кво да не би да се освободихме намериха го като сами да са го зарили там под нацъфтялата магнолия няма отърване от злото аз ли не го знам и то с моя прост акъл а той уж бил учен и ме пита отгоре на туй защо съм го била правила „Защо го вършиш това? Удоволствие ли ти прави с чуждите мъже… Искаш ли го?“ то да не би някой да ме пита мен да не би Хюсрев бей да ми е рекъл някога „Мелек момичето ми ако искаш да не ти ги водя тия мъжища та да си легнеш и да си поспиш спокойничко в леглото си“ после Ялчън ще ме пита защо съм го правила ами как иначе как да не го правя като после Хюсрев бей ще ме унищожи ще ме попилее „Ако не искаш да го правиш, защо се примиряваш с това насилие?“ какво друго мога да направя освен да се подчиня само си приказваш ей тъй на̀ какъв смисъл има да ме питаш тогава? „Ела, ще те отведа оттук. Да избягаме двамата. Ще бъдеш свободна!“ да бе щяла съм да бъда свободна какво ти освобождение кой е Ялчън та да ме освобождава сина на слугинята пък и той като другите връз мене нали щеше ме освобождава да не беше правил тогава всичките ония неща дето Хюсрев бей му нареждаше да прави да не бе коленичил и като куче да ме облизва тук и там а после върху кревата и той като всички останали пък бил ме обичал каква обич е туй а и какво изобщо значи любовта Ялчън само за това говори обаче не е ясно какво е това дъртата уж се любила в беседката с розите и все повтаряше „Отдадох му се!“ как да не се предадеш като оня ще те зашиба с каиша си където свари същия като пастрока ми и Хюсрев бей седи в креслото и се кикоти и това ако е любов да вървят по дяволите и любовта и Ялчън щото лъжа са били приказките му че щял да ме освободи защо ли ще речеш ами на̀ виж къде сме сега и двамата зад решетките в затвора сме и отгоре на туй ще ни бесят колко години минаха откакто Хюсрев бей започна тия работи колко мъже минаха през мен дори не ги и помня вече ни един не ми се изпречи посред бял ден в градината само тоя лудият Ялчън като се изтърси отпреде ми от клоните на разцъфналата магнолия сърцето ми щеше да се пръсне изкарах си акъла откъде да знам че бил Ялчън помислих го за оня от предната нощ как е успял да влезе в градината ами ако ей сегичка ме повали тука „Не се плаши, Мелек, не ме ли позна?“ как да не съм го познала познах го помня и всичко което стори миналата нощ обаче как е успял да влезе в градината как е разбрал името ми даже и Хюсрев бей не ме наричаше по име никой не ме наричаше по име „Аз съм Ялчън… дето веднъж играхме на гоненица с теб…“ верно така си беше гонихме се оня ден като тупна от дървото отпреде ми не се сещах как иначе щях да му избягам Ялчън бил значи оня Ялчън такъв левент станал та ме оправи снощи ама от предишния до сегашния Ялчън с колко мъже съм си играла най-голямата уличница съм по-лоша даже отколкото говорят за мен сега този пък ми говори за гоненицата знам ли кога съм я научила не помня вече „Спомняте ли си ония минали дни?“ кво, кво, кво да съм ги правила ония „минали дни“ щом казва така нещо лошо ще да е то се знае ама не ги разбирам също като гяурските думи на Хюсрев бей нищо не можеш им разбра то дните могат ли да са минали или сегашни дни всичките са си едни и същи „Колко си се разхубавила, Мелек! Още по-красива си станала отпреди!“ глей му приказките и разбери кво иска да ти каже колкото и да си напъваш мозъка няма да можеш играе си туй момче с мен сякаш не му стига каквото ми направи нощес ами сега ми пробутва и разни купешки приказки хубава съм била красива съм била колкото да ми размъти главата а на мен ми се иска само да се свия под някое дърво и да си заспя сама както едно време много много отдавна както в самото начало кога ли е било то когато заспивах под едно дърво и сънувах един и същи сън откакто се помня сънувах го като задрямвах в мазето на Нериман ханъм или в тоя огромен конак а в мазето няма дърво разбира се обаче като го видях в градината на къщата още първия път си помислих знам ги отнякъде аз тия дървета помня ги отнякъде още отпреди да дойда в Истанбул още от село ама какво ли е останало оттогава в спомените ми само един далечен глас да ми пее и едно дърво насред полето

върху прокълната земя

не прораства синя теменужка

не замръква в пустинята

живелият насред градините

заспивай сладко не тъжи не страдай,

нани заспи ми детенце без сън

не оставай сиротно босо голо и гладно

съдбата е богатството на бедния

ако те вдигна ще се изправиш ли

подай ми ръцете си ще те хвана

ръцете ти къде са ръцете ти къде останаха

онова дърво имаше бели цветчета също като това но по-дребнички сипеха се като снежинки и старецът ги изтръскваше от косите ми „Ох, сирачето ми, ох! Горкичкото ми безпомощно сираче! На дядо сираченцето!“ дядо дядо дядо да така му казвах но къде отиде дядо ми така и не ми се притече на помощ само ми казваше чедо сирачето ми плачеше и пееше тъжната си песен дядо къде изчезна изведнъж къде си сега помня как ме прегръщаше как заспивах сладко-сладко в топлата ти мека прегръдка помня как махаше малките бели цветчета от косата ми къде си сега къде отиде единственият който ме пазеше отиде си и той остави ме и на подлата ми майка и на пастрока ми не знам къде си само чувам песента ти дрезгавия ти старчески глас къде ме изостави накъде замина не знам „И аз остарях. Ще мина и ще си замина. А тия пъзливци, дето убиха баща ти, ще си останат“ кой го уби защо го уби кога го уби а ти къде замина дядо или и тебе те убиха „Да беше момче, мъничето ми. Да беше мъж, щеше да отмъстиш за кръвта на баща си. Ех, защо не беше мъжко…“ ох дядо дядо да бях мъж нямаше да оставя неотмъстена кръвта на баща ми още там на място щях да го убия страхливеца който го затри насред нивата иска ли питане да бях мъж щеше ли да ми се случи всичко това а̀ да видим щях ли да тегля всичките тия мъки дето ги претеглих да бях мъж щях ли да оставя да те убият и тебе същите негодници сигурно е така и теб са те убили те пастрокът ми ли те уби кой ли да бях мъж да съм го посякла да бях мъж щях ли да търпя без да гъкна всичките му побоища и ругатни как не щях да си сваля каиша и отпървом да го набия едно хубавичко а сетне да го накълцам на ситно „О-о-ох, да беше момче, милото ми сираченце!“ Да бях мъж а не злочесто момиче щяха ли да ми сторят всичко това щяха ли да ме насилват един подир друг щях ли да се свивам така и да се примирявам толкова лесно щяха ли тъй на̀ да ме осъдят и да ме провесят на бесилото да бях мъж още тогава щях да го убия Хюсрев бей бе дядо на Ялчън ли щях да оставя да го убива мръсника ами-и-и щях да грабна пищова от ръцете му и аз да го гръмна пък ако щат да ме бесят да ме бесят но щях да увисна на бесилката с честта си а не като сега да ми пише курва на челото и така да ме затрият на въжето „А-а-ах, защо не беше момче, милото ми сираче?“ но като бог ме е създал жена и така ме е орисал да убият баща ми на нивата и без да се разтакават много и дядо ми да ми отнемат още докато съм бебенце и нищо не разбирам и да не знам накъде е заминал и той един ден само да чувам как песента му и дрезгавият му глас ме викат при себе си да усещам топлата му прегръдка под едно разцъфнало дърво и да помня как маха едно по едно посипалите се по косите ми бели цветчета такава ми била съдбата ама що за съдба е това можеш ли да се бориш със съдбата си да й се озъбиш случи се каквото господ ми е отредил да стана грешница и да ме обесят какво друго да стане също както ми е било писано да убият баща ми майка ми да се ожени за пастрока ми а дядо да ме зареже единственият който се грижи за мене който ме обича старичкият ми дядо чиято песен ме омайва и зове дядо ми в когото съм се сгушила и който едно по едно маха белите цветчета от косите ми дядо ми когото проклинах че ме е изоставил като малко бебе и е заминал нанякъде ама и той сигурно е склопил очи или са го убили като баща ми или сам е предал богу дух не не не ме е изоставил нарочно в ръцете на пастрока ми не го е искал не ме е прежалил не ме е пожертвал не не не ме е прежалил сигурно ще да е умрял също като баща ми в бял покров са го завили песента му свършва и моят живот свършва всеки миг ще свърши на бесилото но тая песен никога няма да свърши никога няма да свърши

не можеш ли да отвориш капана на смъртта

не можеш ли да го отвориш и да избягаш

ако те пуснат на воля няма ли да отлетиш

прекършени ли са крилете ти ръцете ти строшени ли са

там имаш ли възглаве завивка и легло да си полегнеш

имаш ли свое място в този голям свят

зад зелената ограда на клоните

чака ли те любимия

има ли зеленоглави патици в езерата ти

и плаче и пее и сълзите се стичат от очите му и ме гали по злощастната ми глава сгушила съм се в топлата му прегръдка в меките му ръце не е като другите старци добър е той защото ми е дядо замина си от този свят ама ми остави песента си да ме вика да ме зове не ме оставя на мира тази песен не ми излиза от главата идва и ме намира посред бял ден под бялото нацъфтяло дърво и посред нощ когато подлите мръсници си отидат когато Хюсрев бей си легне с нощната си капа и с робата си тогава идва песента и ме сграбчва в кревата ми

остаря ли петнайсетгодишна тополчице

нямаш ли вече сили, немощ ли те налегна

и ти ли като дядо си рано си станала

и ти ли катодядосикатодядосикатодядоси

събуди ли се облегна ли се на каменното възглаве

съсухри ли се изгоря ли като грешница

ветровете ли разпръснаха пепелта ти

ще излезеш ли отново да се поразходиш

а като излезеш ще погледнеш ли към планината

ако те повдигна няма ли да се изправиш

подай ръцете си подай ми ги

подай ми ръцете си

ръцететиръцететиръцететикъдеса

подай ги да те хвана

ръцететиръцететиръцететикъдеса

когато се кача на бесилото нечии други ръце ще затегнат примката около врата ми сетне ще дръпнат въжето а аз ще протегна ръце и като не намеря за кого да се хвана сигурно ще чуя призивната песен защо ли ами защото имаше ръце галеха ме нежно докато бях малка едни горещи ръце ръцете на дядо ми ръце които не убиват и не стискат до болка а ме галят с любов галят ме галят ме галят ме с любов обичал ме обичал ме обичал ме любов любов кой казваше това Ялчън може и от някой друг да съм чула за тая любов не й вярвам на приказките на старата вещица за любовта й в беседката насред розите на нито една дума не и вярвам само на ръцете на дядо ми и на думите на Ялчън но не му разбирам езика какво ли наистина означава любовта ами тя е песен песента на белокосия ми дядо неговия дрезгав глас… това е любовта

Ялчън от къде да го знае това?

Бележки

[1] Така. Изяж ме. Това е роза. — Б.пр.

[2] Ама и тя беше една стара курва. — Б.пр.

[3] О, Жозет, моя мила малка Жозет! — Б.пр.

[4] Изчезвай, идиотко! — Б.пр.

[5] Малката ми кукличка. Колко си хубава… Измамила си ме, курво!… Върви си. — Б.пр.

[6] Портиер. — Б.пр.

[7] Не искам теб! Ти не си Жозет! Курва! — Б.пр.

[8] Стига. — Б.пр.

[9] Според турските народни вярвания, когато дяволът се жени, се изливат проливни дъждове и джиновете отвличат онзи, който стои под дъжда. Обикновено се имат предвид априлските дъждове, които иначе се смятат за благодатни. — Б.пр.

[10] Ти си моята наложница… — Б.пр.

[11] Не е много зле, да, ето това е! Отлично! Моя Жозет! Кукло моя! Богинята ми! — Б.пр.

[12] Кажи, че ме обичаш, кажи го! Аз те обожавам! — Б.пр.