Пънар Кюр
Жена за обесване (2)

Среднощните размисли на съдията

Нищо не каза. Дума не пророни по време на целия процес. Нечувано и невиждано! Обвиняемата да мълчи като риба! Обикновено се чудят как да вземат думата и тръгват да приказват какво ли не! Само да ги попиташ нещо, после не можеш да им затвориш устата! А тази — така и не проговори! Каквото и да я питаха — мълчеше! Това да се запише в протокола! Както си е. Мълча даже и когато й дадоха последната дума. Мълча през цялото време — и това е! Трябваше с медицинска експертиза да се установи, че не е глухоняма. Само гледаше като добиче на заколение! Дори на последното заседание! При произнасяне на присъдата й!

Прас! Моливът се счупи. Даже не й мигна окото. Сякаш не знаеше какво означава това. Ами! Много добре разбираше! И пак ме гледа като добиче, втренчила отчаян и зъл поглед в мен! Знам ги аз тия погледи! До болка ги познавам! Години наред Нихал все така си ме гледаше! За човек ме нямаше! Да мълчат — това им е единствената защита на тия. И да те гледат лошо! Ама това е минало! Сега ми има уважението. Защото разбра, че и аз мога да бъда толкова лош, колкото е тя! Най-малкото! Гледа ме в очите и сякаш иска да ми каже с поглед, че знае. Ами що не го каже на глас тогава! Щеше ли да си мълчи, ако знаеше нещо, нещичко поне, което би могло да я отърве от бесилката! В никакъв случай нямаше да мълчи, то се знае! То тия обичат да живеят, колкото и мизерен да е животецът им! Нихал знае, разбира се! Знае, че аз вкарах вътре Алито! Обаче и тя си трае. Като всички, които са виновни и го знаят, знаят, че няма отърване. Какво друго да правят, освен да мълчат? Защото са наясно, че каквото и да кажат, ще затънат още по-дълбоко в лайната! И тази Мелек — мълчи, че да си мислим, че знае нещо, но не го казва! Нали и Мефарет сметна така, макар да е толкова опитна съдийка! Като се заинати, че има нещо гнило в цялата работа и не искаше да подпише протокола по никой начин, освен с особено мнение! Такива като Мелек знаят как да те преметнат! Макар че показанията на свидетелите бяха от ясни по-ясни, и пак успя да я заблуди! Та Мефарет й се хвана! Нали и тя е жена! Клъвна на всичките й номера! Гледа отчаяно и току сведе поглед към сплетените си длани, че да изглежда невинна — ще речеш, самата Дева Мария! Ама са й изцапани ръчичките с кръв! До лактите! Колкото и да ги търка, не ще ги измие! И в белина да ги кисне — все тая, по-чисти няма да станат! Както казваше майка ми, лека й пръст! Ръцете ми прогизнаха в белината да те изуча, викаше ми. И въпреки това винаги бяха целите в мръсотия. Сякаш колкото повече избелваше чуждото пране, толкова повече почерняваха. Жилести, загрубели, целите напукани. Огромни — като на мъж. По цял ден чистеше чуждите къщи, а нашата тънеше в мръсотия. Миришеше на мръсно. Всички вкъщи воняхме. От чуждите пранета за нашето не идваше ред. И да ни переше… то можеше ли нещо да остане чисто вкъщи? В едничката ни стая с оня ми ти разкалян и мърляв под? В прогимназията ми викаха „пикльо“. Мога ли да го забравя? То май в началното училище всички така си миришехме. Но не и Ерджан. Не си спомням. Но него го помня. Чудно, как така не съм го забравил? От години не съм се сещал за него. Какво ми става тази вечер? Вместо да спя, съм се размислил за мръсотията в детството ми. Само заради онази мръсна убийца… затова ще да е…

Прас! Моливът се счупи. Окото й не мигна обаче. Сякаш надушваше миризмата ми. В прогимназията бях, като я усетих за първи път, миризмата си де. И как не, като седях до чистофайника Ерджан? Ерджан, с когото бяхме приятели от седемгодишни. Първия и последния, когото съм имал. Но приятелството ни не продължи дълго. Само докато майка му позволи. До деня, в който рече: „Писна ми от това мърляво копеле!“ Права си беше жената! Отдавна трябва да беше усетила вонята ми, но бая месеци я търпя. И на това съм благодарен! Къщата им изглеждаше толкова хубава. Не приличаше на нашите геджекондута, а на къщите, които се виждаха в далечината. Но беше наблизо, макар и да не се броеше в махалата ни. Много по-близо от силуетите, които се мержелееха на хоризонта. Точно на шосето. Съвсем отделно от струпаните за една нощ едноетажни съборетини. На два етажа. И все пак си беше в махалата. Двуетажна, от другата страна на шосето, извисявайки се над всички геджекондута, сякаш ги гледаше отвисоко. Солидна каменна къща на два ката. Със стълба отпред, а вътре — с килимите му, с фотьойлите му, с радиото му! Кой знае дали щеше да ми стане приятел, ако къщата им не беше далеч от училището и ако Ерджан не беше такова мамино детенце. Защо ли майка му не дойде да го вземе от училище онзи ден? Чак сега, след толкова години, за първи път си задавам този въпрос. Защо ли? Може да е била болна? Или пък по-малката му сестричка се е разболяла? Всичките им болести са измислица. Като на майка ми — разболяваше се, за да я съжалим. Ако й се хванеш, разбира се. Може да си е довела любовник, докато синът й е на училище, и да е забравила за времето? Сигурно всички жени водят любовниците си вкъщи. Нихал. Дори нямаме дете, ако имахме, щеше да й остава по-малко време да ги води у дома. Дали майката на Ерджан си имаше любовник? Сигурно, как иначе? След този ден ще да се е зарадвала, че може да остане още половин час в прегръдките му. Защото си беше намерила кой да прибира сина й у дома. Знае ли някой какви ги е вършела с любовника си? Поне аз не знам. Никога не съм бил ничий любовник. Не успях. През целия си живот не съм доближавал жена толкова близко, че да усетя уханието й. Освен до Нихал. До мърлявата ми майка и сополивите ми сестрички. До Нихал. А, да, и до майката на Ерджан. Тя със сигурност е имала любовник. На жените им е толкова лесно! Достатъчно е да си жена, нищо повече. Защо ли ми трябваше да изпращам Ерджан до тях онзи ден! Но така никога нямаше да видя къщата им отвътре. Блестяща от чистота. Навсякъде застлана с килими. „Събуй се и влез! Можеш ли да дойдеш и утре? Той сам няма да се оправи, ще се обърка по пътя. Ще можеш да го доведеш, нали? И да му носиш чантата? Тежичка е за него. Я се виж колко си як! Браво на тебе!“ Затова ли идваше да го взема всеки божи ден от училище? Само майката на Ерджан го правеше. В нашата махала нямаше такива глезльовци да ги водят за ръчичка. Всички други майки работеха. Ако имахме дете, Нихал щеше да се метне на червения си мерцедес и да отиде да го вземе от училище. На богатите и децата им са по-скъпи, не е ли така? Недоумявахме защо ли тази жена идва всеки ден? А то, защото чантата му тежала на Ерджан. Затова било. Може би пък и защото все още си е нямала любовник. Но от този ден тя си нямаше вече грижа, защото цяла зима аз мъкнех чантата на Ерджан. И не ми се струваше тежка. Ни най-малко. Защото мечтаех да се събуя и да стъпя върху меките килими в къщата им. Хилавичък си беше той. Да се чудиш и маеш защо ли, след като явно се хранеше доста по-добре от нас. И пак си беше слабоват. Пък и плашлив. Ама толкова умен! Онзи ден се беше разревал как ще се прибере сам вкъщи, обаче много преди мене се беше научил да чете. Защо ли го заговорих тогава, като го видях да плаче? От доброта ли, що ли? Тогава може и да съм бил добросърдечен, де да знам. Ами, изобщо не бях такъв. То не е дадено от бога, ами е нещо, което научаваш по-късно. В онази отвратително грозна къща, в която живеех, как можех да се науча да бъда добър? Може би се досещах, че Ерджан живее в къща, застлана с килими. Че не е като нас. Че е различен. Че не може да мирише лошо. Но още не бях усетил, че не мирише. Или пък чувствах, че нещо му липсва, но не можех да разбера какво точно не му достига. Или му беше в повече. Ама имаше нещо различно в него. Нещо „друго“. Сега вече мога да различавам кой мирише и кой — не, но бая време трябваше да мине оттогава.

Прас! Моливът се счупи. Не й мигна окото. Сякаш и тя чувстваше миризмата ми. Също като Ерджановата майка. Аз бях вторият, който се научи да чете. Бях втори в класа. След Ерджан. А сетне станах първи — във втори клас. Когато майката на Ерджан ме изгони от тях. Втори в първи клас, първи във втори клас. Бях по-умен от Ерджан. Какво ли стана с него? Дали стана голям човек — като мен? Ако е станал, все щях да чуя името му. Аз станах първи. Ама каква полза, като живея в къща с пръстен под? Кой ти вярва, че и от калта може да израсне някой умен човек? Никой… Само аз. Знаех си, че един ден ще стана голям човек. Още тогава бях сигурен в това. Мразех Ерджан. Как само го мразех! До безумие, до полуда! Единствения си приятел! Той обаче ме обичаше. Будала! И за какво ли? Може би, за да се чувства нещо повече от мен, гледайки опиканите ми, вмирисани дрехи? Или защото оня ден го заведох разплакан у дома? Защото ме смяташе за свой приятел? На когото може да се довери повече, отколкото на собствената си майка? Аз обаче ходех с него само от желание да вляза в къщата. Откъде можеше да знае? Завеждах го до тях, въпреки че го мразех. Въпреки че безумно му завиждах! Обичаше ме, макар нарочно да чупех играчките му. А тогава те бяха рядкост. Не се продаваха на всеки ъгъл. Да счупиш играчка си беше много сериозна беля. Все му се караха за това. Не направеше ли каквото исках, докато си играехме, го заплашвах, че ще си тръгна. Защото знаех, че ще ми се моли да не си ходя. Бях готов на всичко. Само и само да ходя в оная къща. Ех, да можех да заживея завинаги в нея! Дали още тогава съм си мечтал някой ден да живея в още по-хубава къща? Възможно ли бе? Тогава даже и през ум не можеше да ми мине, че ще имам още по-хубава къща. Съзнавах ли, че ще съм готов на всичко, за да го постигна? Можех ли да си представя, че ще е достатъчно само да смигна на шофьора, за да потегля с червения си мерцедес? Можех ли тогава да зная всичко това? Не. Знаех само, че ще го направя. Че ще им натрия носа. На всички. И да ме пъдеха, пак щях да идвам. Бях готов да изтърпя всичко — да ми казват „Айде, синко, върви си вече, ти къща нямаш ли си?“, и да се връщам разплакан в съборетината, където, скупчени в единствената стая, зъзнехме с мърлявата ми майка, побелелия ми дядо, сополивите ми сестрички, топейки залци в тенджерата, в която вреше Бог знае какво. Но не и след като веднъж вече бях видял къщата на Ерджан… и бях разбрал колко сме мръсни. Веднъж ме оставиха да обядвам с тях. Пържени кюфтета с пържени картофки. За първи път видях някой да се храни на маса. Дали още тогава твърдо реших да се спася от батака, в който бях наврян? Щом я видях в съдебната зала, тутакси разбрах що за стока е. Това бе тя — мръсотията, от която исках да избягам. Уж чистичка на вид и ръцете й — чисти. „Никой ли не те е учил да си миеш ръцете, преди да седнеш на масата?“ Де да можеше да смъкнем цялата мръсотия на живота само с миене на ръце! Но това момиче си е мръсница отвсякъде. Още щом я погледнах — и разбрах, че е виновна. Такива като нея не могат да бъдат невинни. Знам ги аз тях, нали сред такива съм израснал? Пък и е ясно като бял ден, че е извършила престъплението. Колкото си щат свидетели да ми докарат, пак няма да променя решението си. То и без това от показанията им се видя колко е пропаднала и каква е развратница. Май не е било само това момче, да му вземе акъла, ами с колко други още е лягала! Накараха ги да свидетелстват, уж за да я отърват, но… то всичките й мръсотии излязоха наяве. Една по една. А Мефарет като се е запънала за облекчаващите вината обстоятелства, дори и след това все за тях говореше. То пък сякаш е имало такива? Онази да не би да е протестирала? Или да се е противопоставяла? Не-е-е-е. Даже по време на делото не си отвори устата да каже нещо. Мълча през цялото време. Не възропта, че всичко е лъжа. Не отрече: „Не съм направила това, което казват.“ Не се изчерви дори. Не се засрами. Все пак не посмя да ме погледне в очите, докато даваха показанията. Само сведе глава. Дали и Нихал ще сведе така глава, ако я попитам направо, без заобикалки? Дали ще отрича? Ще твърди ли, че всичко е лъжа? Ако я попитам дали е водила шофьора у дома? И него ли? Не, само ще ме гледа гадно и нищо няма да отговори. Може дори да се изсмее. Сякаш не знае, че заради тоя смях ще я удуша? Преди това не го направих, досега не съм я удушил, но някой ден ще го направя. Непременно. Боя се, че накрая ще ме принуди да я удуша. И тя си го знае. Сто на сто. Ама само как ме гледа — право в очите! Оная поне сведе глава. Свидетелстваха, с всичките му подробности, само и само да я отърват. А тя мълчи ли, мълчи! То бива ли да са толкова загубени? Как може да я оправдае това, че е спала не с един, а с десетина, не с десетина, а със стотина? И да я спаси от смъртната присъда? Била принуждавана! Празни приказки! Нито един от свидетелите не каза, че го е правела насила. Наслаждавала се е, пачаврата! Умирала си е от удоволствие! На жените не им е приятно само когато го правят със собствените си мъже. Просват се като каменни истукани и стискат крака. Но щом са с някой друг — ще си умрат от кеф! Да му се не види и мръсницата! Как сладко спи само! Като невинен младенец! Ако я види някой, ще си рече, че е ангел небесен! Нали и аз така си въобразявах от началото! Можеш ли само с гледане да я разбереш що за стока е! Сега кой знае какви срамотии прави насън! И с кого? Някой ден ще я удуша, ей така на̀, докато спи дълбоко. Как може да си спи така спокойно? Сякаш няма страх? Не повдига въпрос защо не спим на отделни легла. Или даже в отделни стаи. Ужким не знае, че съпрузите могат да спят и поотделно. Не че ще се съглася, ако ми предложи. То се знае, че ще откажа. Ама това е друга работа. Тя трябва да го поиска. Да ме помоли. Но не го прави. Сигурно защото знае, че ще кажа „не“. Да не би да се бои, че баща й ще дойде внезапно и ще усети нещо. Или пък да го прави нарочно — може да й прави особено удоволствие да вкарва чужди мъже в леглото ни? Уж за да ми отмъщава. И не мисли дали си заслужава да търпи подобно изтезание? Знае, че всичко знам, и пак току се преструва на невинна. Май беше по-добре, когато не знаеше, че знам. Още по-приятно ми беше да я тормозя. Все едно я дера бавно и мъчително, без да си има хабер защо. И да се чуди — за какво е всичко това? Да ме гледа смаяна, разстроена, ужасена. С такава болка в очите, която ме караше да забравя мъката си. След като разбра обаче — и играта се развали. Вече не аз си играех с нея, а се разигравахме взаимно. Откъде ли разбра, че аз натиках Алито в затвора по скалъпени обвинения? Оттогава изчезна онази няма молба, онзи спотаен въпрос в очите й. Започна да ме гледа с омраза… и до ден-днешен е така. Досущ като оная пачавра Мелек по време на процеса. Какъв ти „ангел“, дявол, жив дявол е тя! И не трябва да съществува! Не трябва да я оставям да живее! Низостта трябва да се пресече от самото начало, за да не се разрасне и да плъзне навсякъде. Не успях с един куршум да сложа край на низостта на Нихал, позволих й да избуи и да се разпростре навсякъде. Но това е друго. Все още си е друго. Позора на Нихал не можеш го изтри с един куршум само. Ако тогава имах пистолет у мен, в гнева и безумието си сигурно щях да я застрелям. Добре, че нямах. Можех да й се нахвърля и да я удуша с голи ръце! Слава богу, не го направих! Не си изцапах ръцете с кръв. Преглътнах. Преглътнах го. Не гнева си. Още си е там, не е отминал. А желанието си да я убия. Защо да го правя, след като има и много по-лоши неща, които да й причиня? Да размажа срама й по цялото лице и да я накарам да го преглъща на малки хапки? От гняв се бях сковал целият — ръцете, краката. Не от страх. Вече не ме е страх. Не побеснявам от гняв, тоест. Тоест ядосвам се, но не като в първия ден — до умопомрачение. А разумно, пресметнато, търпеливо. Има и такава ярост — яростта на онези, които знаят какво да правят. Вътре в мене е. Да се заличи в протокола „не ме е страх“. Не се бях уплашил, ни най-малко дори. Някой ден ще я убия. Сто на сто! Ще я удуша, както сладко си спи до мен! Но не защото съм обезумял от гняв. Не, нищо подобно! Само и само да свърши това изтезание! Защото нищо друго не ми остава, за да си отмъстя! На Господ няма да му се зловиди чак толкоз много! Да свърши този тормоз най-сетне! Който започна, откакто взе да ме гледа с омраза. Хеле пък откакто убиха Али в затвора. Ама той и без това си беше един никаквец, дето за нищо не го бива! Господ знае дали Нихал не си мисли, че аз съм накарал и да го убият! Интересно, бих ли го направил, ако можех? Е, не мога да го докопам чак и в затвора! Но ако можеха да ми стигнат ръчичките и дотам… може би щях да накарам да го убият. Откъде можех да знам, че смъртта на Али съвсем ще я извади от релси. Даже и да бяха разделени, докато беше жив, са се надявали, значи. Но какво става, като изчезне надеждата… Не, надеждата не трябва да се премахва напълно. Загубят ли надежда, хората стават непредвидими. Откакто убиха Али, тази никаквица Нихал започна да се хвърля на врата на всеки срещнат. Но понякога си мисля, че не е много ясно кой кому отмъщава. Взехме взаимно да се разиграваме. Тая игра може и двама ни да подлуди накрая! Мръсотията набъбна, разпростря се навсякъде, запълни всичко. Как да знам от началото, че така ще стане? Ама ето, че стана. И добре, че стана така, много по-добре даже. Отмъщението ми да бъде още по-голямо, още по-страшно. Да се превърне в изтезание. Да я измъчвам. Понякога ми се струва, че не е толкова тъжна, както преди. Да не би пък да не се преструва на невинна, а да е започнала да го забравя вече? Не, не. Иска й се. Нарочно го прави. Мята се на врата на всеки срещнат нещастник, за да разбера, и така да ме накара да се измъчвам още повече. Гледа ме с омраза — право в очите ме гледа. Все едно ми казва: „Какво чакаш още? Защо не започваш да ме ядеш, както преди!“ Като я гледам така — съвсем се нахъсвам. Но понякога изведнъж губя сили. Ръцете ми се разтреперват, краката ми се подкосяват. Не се сещам какво да направя. Но това ми се случва рядко. Тя май още не знае, че съм научил за последния й. Разбрах, че спи с шофьора на новия мерцедес, червения, който баща й купи. Обаче тя не знае, че аз знам за него. С шофьора, да спи с шофьора! Като същинска уличница! Дяволът ме кара да я удуша моментално! И как може да спи толкова безметежно до мене? Сякаш е сигурна, че няма да я убия, преди да си отмъстя. Или пък не се страхува от смъртта? А я желае дори? И нарочно го прави, за да я убия. Ама не. Няма да я убия. Рано е още. Нека по-дълго да плаче за Али. Да прегръща още много мъже и да повтаря „Али, Али!“. Мислех си, че съм се отървал от блатото. Уж Нихал щеше да ме избави от мръсотията. Да ми осигури спокойствие и благоденствие. Нали е от богато и почтено семейство. И парите на баща й бяха важни, разбира се, няма какво да си кривя душата. Но най-важното за мен беше нейната недокосната, неподправена невинност. Съвсем невръстна беше, само на петнайсет. На кой да му хрумне, че така ще ме орезили. Че едно толкова строго възпитавано момиче от малко провинциално градче ще се залюби тайно. Значи е била мръсница по рождение. Безсрамница по рождение. Изглежда, и невинните девойки, израсли в охолство и гледани като в саксия, могат да се опозорят. Защото са си такива по природа — мръсници! И баща й може да е знаел и затова толкова е бързал да ми я даде. Как да ми мине през ума! Най-големият богаташ в града. И не само — сума ти села бяха на тоя коскоджамити ага! От партията! Влиятелен! Мислех си, че ми дава дъщеря си, за да му минават по-леко делата в съда. Но едно знатно семейство не би оженило дъщеря си само по тая причина. Тогава не се замислих. Къде ми беше акълът? Много по-късно го проумях. Тъпа главо! Полудях от радост само като ми намекнаха, че мога да се оженя за момиче, което дори не бих посмял да поискам! Глупак! Али да не би да беше по-добър от мен? Един безработен нехранимайко без пукната пара в джоба. А аз, макар да кретах на чиновническата си заплатка, все пак бях с образование. Отгоре на това — със здрав морал и добра репутация. С нищо не се бях изложил, в нищо не се бях забъркал. Млад и зелен. Без никакъв опит. Хитрецът му с хитрец, беше проучил, че за първи път влязох в публичен дом на четирийсет и нещо. Знам ли какви сметки си е правил, подлецът му, като е пробутвал щерка си на един почтен човек със сериозна професия! При това — от Истанбул! На челото ми не е написано, че съм израсъл в геджеконду, я! Не бях като Али — без никаква работа и занимание. Къде ти! Никой не жени дъщеря си, за когото тя си поиска! Тайно си пишели с младежа. Е, и какво от това? То се знае, че никой баща, ако е баща на място, не би се съгласил да се оженят дори и Али да не беше толкова вятърничав. Ама знам ли, може пък той да не я е поискал… случва се. Случва се, ама друг път! Кой би отхвърлил дъщерята на такъв богаташ? Пък и още не беше я опозорил. Не бяха преспали още. Чак дотолкова знам! Нали аз й отнех девствеността на Нихал! Никой не я беше докосвал преди мен! После — то си е после! Различно е. Но аз й бях първият. Месеци наред лежа под мене като пън, със затворени очи. А после — стенеше и се извиваше от удоволствие под Али. Господи! Мили боже, да откачи човек! Петнайсетгодишно момиче да се кълчи като уличница! И да крещи до небесата от удоволствие — „Али, Али!“. Кой би си помислил! И Рукие нямаше шестнайсет, като хвана по лошия път, но тя си беше от покрайнините на Истанбул, момиче от геджекондутата. Какво друго да се очаква от нея? Пък и колко години вече беше работила във фабриката! Две ли, три ли. Уж за да се изуча аз. И бързичко се отрака там, то се знае. Работническият морал не е висок, къде го търсиш? И все пак, не ти ли е по сърце, няма да станеш уличница, я. Обвинява мене, за да се оправдае тя самата. Все гледат да се отървават, да им се не види. То друго какво може да направиш, като киснеш по цял ден в една мърлява стая с всичките заедно? И за двете беше манна небесна да се махнат от вкъщи уж за да работят във фабриката. Ама не — Рукие искала да учи и само заради мене отишла да работи! От повтаряне на класовете свят й се виеше! Глупачката три класа едвам взе за пет години! Съмнявам се дали и след това се беше научила да чете! От сто дерета вода влачи, само и само да ме изкара виновен за всичко. И плещи каквито й дойдат на ум! Най-безсрамно ми пробутва лъжите си! Но да не съм луд да й вярвам! Не ми минават тия на мен! Ако е работела по фабриките, само и само да изучи батко си, нямаше да й минава през ум да се люби с тоя и оня! Мръсници са всичките до една! И Айсел да беше жива, и тя щеше да пропадне, сигурен съм. Добре, че рано си отиде от тоя свят. Ама ако ги питаш, ще рекат, че заради мен е хванала туберкулозата. Негодници! Мръсници! В червата си са мръсници! И лъжкини! Всичките са една стока, като тая уруспия Мелек!

Прас! Моливът се счупи. Окото й не мигна даже. Като че надушваше миризмата ми. Колко месеца бяха изминали, докато майката на Ерджан ме напъди, че съм вонял на мръсно и съм умирисвал цялата къща? „Туй копеле повече да не е стъпило тук!“ Още в началното училище ще е било, като я чух да го казва, но не можех да повярвам. Обидата и болката, че ме изгониха от тях, ми пречеха да осъзная колко лошо воня. Ерджан ревеше с цяло гърло, че съм му приятел и молеше да не ме пъдят. Аз дума не обелих. То какво ли можех да кажа? Ей така на, да се разкрещя изведнъж право в лицата им? Не, няма да си отида, и аз искам да живея в такава къща! И аз искам да съм ваш син, много повече го заслужавам от Ерджан. Не си и помислих да го направя, само си обух изръфаните обувки пред вратата и си тръгнах. Може би се надявах, че след някой ден ядът й ще мине и аз пак ще мога да идвам в къщата им. През целия път, докато вървях, сълзите се стичаха по лицето ми, без да ги усетя. Чак по-късно забелязах и едва тогава истински се разревах. До ден-днешен не мога да го забравя! Седя по средата на пътя, подсмърчам и рева с пълно гърло! Топла пролетна вечер. Оттогава досега все в такива топли пролетни вечери ми се случва нещо, което да ме разплаче. Но след онзи ден никога повече не се разплаках. Дори като умря баща ми. Ако трябва да напусна училище, какво ще правя? Даже когато Рукие дойде при мен, надявайки се да ми измъкне парите по някакъв начин. Не се разплаках и когато онова момиче от влака намръщено ми каза „Разкарай се, мръсен нещастник, и не ме докосвай!“. Като че ли не ме беше заглеждала дни наред, докато пътувахме заедно във влака! Не се разплаках и когато видях Нихал да стене от удоволствие в обятията на Али. Аз да плача? Друг път! Но тогава, като ме изгониха, си бях още съвсем дечко. Не знаех накъде се върти земята. Току се свечеряваше. Хората по пътя ме подминаваха. Никой не го беше еня защо ли това момче си върви сам-самичко по прашния път и плаче. В нашата махала всеки бързаше ли, бързаше за работа. Само бездомните кучета и котки се мотаеха по улиците. И децата, които бяха по-многобройни и от тях. Кой ще ти се занимава с някакъв ревльо? И да беше се спрял някой, какво, да не би да му се хвърля на врата случайно? Или в краката? С целия насъбрал се гняв в душата ми? С яростта и омразата си? Най-много да го сритам. Или дори да го ухапя. Какво беше казала жената, преди да ме изгони? Крещеше на мъжа си. Дрезгавият й писклив глас още звучеше в ушите ми, разрязвайки с острия си звук въздуха и слуха ми: „Писна ми да живея в този квартал! Да не се ожених за тебе, за да се пренеса в геджеконду? Нямам нито съседка, нито някой, с когото да си разменя две приказки. Погледни го туй! Погледни го туй мръсно копеле, което синът ти води у дома! Приятел му бил! Вони! Умириса цялата къща! Отварям прозорците, като си тръгне!“ От всичко най-силно се е запечатал в паметта ми този неин пронизителен и писклив глас. Сякаш и сега още го чувам. На най-високата нота. Постоянно. Без никаква изразителност, без да се понижава или повишава. Какво ли толкова я влуди изведнъж? Та шашардиса даже и мен, момчето от бедните покрайнини, навикнало на шумните кавги на махленските момичета като Рукие и Айсел. Но щом мъжът й изведнъж се развика в отговор, тя млъкна моментално. Мъжкият му глас я заглуши: „Млъкни, де! Ако не бяха тия вмирисани хора, щяхме ли да вдигнем тая къща? Ако живеехме другаде, нямаше да печеля и половината от това. Да не би да е много лесно на такъв като мене да си изкарва парите като адвокат? Престани да викаш, седни си на… и бъди благодарна за това, което имаш! Коя си пък чак толкова, принцеса ли, че не ти харесва тук? От Саматя^[1], видиш ли, си се преместила в Зейтинбурну^[2]. Голямата работа! Ама от бакалска щерка си станала адвокатска жена. Живееш си в собствена къща. Какво повече искаш?“ Като не можеше да възрази на мъжа си, на кого друг да си го изкара, ако не на мене! Сграбчи ме за рамото и ме заразтърсва: „Ти! Ти! Ти!“ Гласът й се извиси още по-писклив отпреди. „Кракът ти повече да не е стъпил в тоя дом! Разбра ли? Това мръсно копеле няма да идва повече тук! Иначе ще си събера партакешите и ще си отида!“ Ерджан се разрева. Мъжът й побесня. Жената сякаш изливаше целия си насъбран гняв върху мене. Кой знае, може би беше пресметнала, че зимата вече си е отишла, че вече сме второкласници и Ерджан може сам да ходи и да се прибира от училище, че е достатъчно позаякнал, за да си носи сам чантата. Може пък любовникът й да я беше зарязал и от това да беше откачила. „Остани си със здраве, лелче! Аз бях дотук! Отсега нататък чичко адвокат да се оправя с тебе!“ Ама на ония години все още не можех да разсъждавам така! Не можех да си кажа: „Е, голяма работа пък!“, и даже да се зарадвам на случилото се, а не да рева като магаре насред пътя и с все сила да запращам попадналите под ръката ми камъни накъдето сваря! Дано Ерджан да се загуби по пътя, като се прибира у дома! Дано да падне и да си разбие главата това нещастно мамино синче! Да припадне от тежката си чанта и тъй да си остане! Да му пикая в устата! Не знам защо псувах повече Ерджан, отколкото майка му. Въпреки че се беше разплакал и не искаше да ме изгонят. Истината е, че всичко и всички ме отвращаваха. Колко отвращение изпитах в този живот! Колко много народ ме отвращаваше! Дано да им се срутят къщите върху главите! Покривите да паднат отгоре им! Често чувах майка ми така да кълне! Щях ли иначе да знам как да ги проклинам? За какво ли ми бяха виновни всъщност? Че имали хубави къщи. И усещали вонята ми. Когато и аз вече имах такава къща и когато се отървах от неприятната си миризма, вече нямаше за какво да ги обвинявам естествено. Двуетажната къща с килимите. Малкото вонящо хлапе. Останаха толкова далеч!

Прас! Моливът се счупи! Окото й не мигна. Сякаш усещаше как мириша. Тогава още не знаех, че мириша лошо. В прогимназията крещяха зад гърба ми: „Пикльо! Пикльо! Всяка нощ се напикава!“ Можех ли да им изкрещя в лицето: „Лъжа е! Чиста лъжа е!“ Не. Друго не можех да направя. И само бягах. Кой ли го беше измислил това? Хилав си бях. Тръгнех ли да се бия с тях, щяха да ме усмъртят. И затова бягах. Какво друго бих могъл да направя? За всичко е виновна оная мърла, майка ми. Не ни переше като хората. Бельото си сменяхме веднъж на няколко седмици. А на Ерджан майка му — да й целуваш ръцете! Къщата й светеше от чистота! Може и да си имаше любовник, но къщата й блестеше! Има ли жена, която да си няма любовник? Майка ми нямаше. Кой ще я погледне нея? Цялата в смрад! Дали и на нея са й налитали господарите по къщите, където ходеше да пере? На такава грозна, сбръчкана селянка, с просташки език? Докато ги е нямало жените им вкъщи? Дали не са я обръщали ей така, в коритото с врялата сапунена вода? Кой знае. Дали и аз да не взема да го направя с нашата Хатча? Ама тя пере в пералня. Вече няма корита в тоя свят. Мина им времето на коритата. Ами ако й надигна полата изотзад, докато простира на балкона? Майка ми носеше дълги кюлоти, до коленете. Сигурно и нашата Хатча също. Така и не се появи мъж, който да изгаря от желание да оправи майка ми. Нощем нямаше сили да преспи и с баща ми. Колко пъти нещастникът й казваше: „Айде, ма!“, а тя все му отговаряше: „Уф, аман, разкарай се, бе!“ Обръщаше се на другата страна и започваше едно ми ти боричкане, а звуците му изпълваха тъмнината. На колко години бях, като разбрах какви са тия схватки, завършващи със запъхтяно дишане? Изобщо не мога да си спомня. Също като смъртта, никога не можеш да се сетиш кога за пръв път си я осъзнал. Струва ти се, че е било от деня, в който си се родил. Или още по-отрано. Но си го знаеш от самото начало. Опъваше му се на стария. „Махай ми се от главата!“, му викаше. Беше уморена до смърт. Баща ми насила й се качваше. Грозна, съсипана женица. Да не би пък да е било заради това? Вместо по цял ден да пере, господарят да я е оправял? И затова после да е нямала сили за баща ми? Айде бе, няма начин! Няма кой да я погледне с това лице като палачинка! Освен ако ги оправят, без да ги гледат в сурата. Чорбаджиите — слугините си де… И на Рукие не й прощаваха. Много преди да навърши шестнайсет. Още от съвсем невръстна. Може и хубавица да е била, знам ли. Аз си я спомням винаги опикана, с разчорлени коси, мръсна. Боричкаха се с Айсел, коя отгоре, коя отдолу, оплескани до ушите, се валяха в калта. И двете взеха да се поиздокарват чак след като отидоха във фабриката. Как — то е друга работа. Според разбиранията си. Как можеше да се облече едно сополиво девойче от покрайнините, все с дъвката в устата — с червена пола върху зеления панталон, отгоре й — жълта блуза, върху блузата — лилава жилетка. Онова момиче от влака, по което се бях увлякъл, не носеше пола върху панталона. Затова ли се влюбих в него? Дали краката й бяха хубави? Не знам, не бях я заглеждал май. Имаше огромни черни очи. „Остави ме на мира, мръсник такъв! Не се приближавай до мен, гади ми се от тебе!“ Защо пък й се повдигаше? Вече не миришех на пикня.

Прас! Моливът се счупи. Не й мигна окото. Сякаш усещаше миризмата ми. И тя, Мелек, е с черни очи. Ще да е някъде откъм Сивас. Къде ли беше родена? Има го в преписката. Някъде от там беше. Те са винаги такива — с огромни черни очи. Защо ли на Нихал бяха зелени? Преди да се оженим даже и не знаех какъв цвят са очите й. Изобщо не я бях поглеждал в очите, затова. Да си кажа правичката — и лицето й не бях виждал. Мервах я само в гръб — когато вървеше по улицата. Ама се заглеждах във всички ученички. Нищо женствено нямаше в тях. Имаха само младостта си. Никаква женственост. През цялата им младост. Никаква женственост. Да събера пари и да ида в публичен дом. Лесно е да се каже! Как да спестя, докато учех право! Сервирах в стола и живеех с бакшишите от колегите си. С тях си купувах учебници. Заделях останалото, колкото по два пъти в годината да мога да отида в публичен дом. Състуденти сме били! Приятели от студентските години! Че кой от тях ми беше приятел! Никой! Кой си спомня днес за ония времена? Никой. Всички започнаха да забравят още преди да ни свърши стажът. Докато те караха адвокатските си практики, аз вече стажувах като съдия и можех да ги гледам отвисоко. Вярно, бях го започнал, защото нямах пари, но това веднага ме издигаше на едно друго ниво. Вече не ми присвиваха презрително устни, както по-рано, докато учехме във факултета. Въпреки че бяхме връстници, трябваше да ми показват уважение. И по-малките, и по-големите от курса. Същите, които по цял ден висяха в лавката и се закачаха с момичетата. Същите, които ми подхвърляха дребни грошове за бакшиш. „Ирфан, ще ни донесеш ли още две със захар, скъпи!“ Не Ирфан, бе, фаик, фаик Ирфан, научете ми името поне! Те се смеят, аз се хиля. Какво друго да направя? Да ги фрасна с юмрук в гадните физиономии ли? Да им покажа, че са ме ядосали, та да им дам повод още повече да ме дразнят, така ли? Как пък не. Хилех се — и толкова. Няма лошо. Няма лошо. Бях готов и на по-лошо от това, бях готов на всякакви подигравки, само и само да мога да се изуча. Бях приел всичко. Ама лесно ли ми беше? Да стигна дотук? Щеше ли да ми е лесно? Ако баща ми не беше паднал от петия етаж на строежа? И ако аз, един хлапак, дето не му стигаше и до кръста, не се бях запънал и не се бях борил да му измъкна десетте хиляди на оня предприемач? Да не беше толкова лесно да се изучиш, като сега? Всеки, който успее да се измъкне от село, се записва в университет. Университетите се напълниха с анадолски селяни. Не могат и да говорят правилно, ами пердашат на диалект. А ще ми стават доктори и адвокати! Нищо няма да излезе от тях! Колкото да се създава суматоха! Сякаш е малко беднотията от крайните истанбулски квартали! То останаха ли бедни квартали в тоя град! Във всяка къща телевизор! И в геджекондутата дори. Старата ни махала, и хиляда свидетели да изкараш, пак трудно ще докажеш, че е геджеконду! Израсна и си се превърна в отделно градче. Едно време обаче не беше така. Нямахме и радио даже. И въпреки това фаик Ирфан Елверир пак се измъкна оттам! Трудно се отърва оттам, ама все пак успя да се спаси! Страшна сила имаше в мен, и сега я има! Нищо не може да й се опре! Исках да стана адвокат. Да бъда като бащата на Ерджан, да му подражавам. Страшен беше този Юксел бей! Сечеше му акълът! Засели се в махалата, че да може по-лесно да премята комшулука! Евала на него! Как го правеше, не знам, парцели ли им продаваше, фалшиви нотариални актове ли им вадеше, обещаваше да не им съборят къщите ли, но успяваше да им изцеди паричките! Всичко свързвах с адвокатската му професия — къщата му на два ката, килимите му, парите му, радиото — всичко. Исках да бъда като Юксел бей, а не като Ерджан! Мечтаех си да имам такъв баща като него. Още тогава разбирах, че с баща като моя няма да стана човек. Но в края на краищата може да се каже, че донякъде благодарение на него успях. Не, не бе съвсем така. По-скоро защото аз си бях оправен. Даже да не се бях измъкнал от оная къща, със сигурност знаех, че все някой ден това ще стане. Непременно. Да, осъзнавах, че сме крайно бедни и въпреки това бях убеден, че това няма да продължи вечно, вярвах — ще дойде ден, в който няма да водя онова жалко съществование. Другите, ако щат, да си тънат в мизерията. Нямах нищо общо с тях, освен че се бяхме родили в калта. Но само аз заслужавах да се измъкна от нея. И те го знаеха не по-зле от самия мен. Защо иначе да се мъчат толкова много, за да ме изучат? Тогава обаче бях много малък, за да знам, че да можеш да омотаеш дори бедняците от геджекондутата, трябва от самото начало да имаш някоя и друга пара. За да ти стигне да преживееш през времето на стажа си, а после да си отвориш и кантора. Уж дребни пари. Малко парици. Ама докато ги доимам, сякаш изминаха векове. Десет хиляди лири. Щом само ги докопах, и тутакси хукнах към банката. Непълнолетните нямат право да си отварят сметки. Доведете майка си или баща си да се подпишат. Как така да нямам право да си имам сметка? Това са си мои пари. Мое си е правото да ги притежавам тия пари. С толкова зор ги взех от строителния предприемач. С молби, с плач, с хиляди приказки. Няма какво да забърквам майка ми в тая работа. Две години ги носих в пазвата си тия парици. За миг не ги отделях от тялото си от страх да не ги загубя, да не ми ги откраднат. Най-вече ония типове, с които лягах и ставах в хотелската стая цели две години. Нехранимайковци — всички до един! Какво ли правят сега тия смърдящи, хъркащи, кьоркютук пияни пройдохи? Ако знаеха, че крия пари в пазвата си, щяха да ме заколят, без да се замислят! Сигурно оттогава съм свикнал да спя по корем. В тая по-гадна и от родната ми къща дупка, върху пропитите от потта ми пари. „Ученото“ ми викаха. „Студент е, завършил е и гимназия.“ Измислих си, че съм от провинцията. Разправях им, че баща ми праща по сто лири на месец. „Не е малко“, казваха ми те. Сетне, като си намерих оная работа в кафенето, вече можех да минавам за богаташ. Така смятаха. Понякога се опитваха да изкрънкат пари за вино, без да им мине през ум колко пари държа в пазвата си. От време на време им давах наистина по някоя дребна пара. От страх да не тръгнат да ме бият, за да ми ги вземат насила и така да намерят и останалите, та да ме оберат до шушка. Докато вървях по улицата, докато бях в училище или лежах в леглото си, все ги попипвах паричките си, прекарвайки ръка върху съкровището, което харчех толкова пестеливо. Не го ли напипах, сърцето ми спираше почти и целия ме обливаше ледена пот. Ами ако са изпаднали? Ами ако са ми ги откраднали? Идеше ми да ги броя през пет минути. Но не можех да го направя пред очите на хората. А в училище — и дума да не става. Само понякога в тоалетната. И то разтреперан от страх! Ами ако някой влезеше изведнъж? Ами ако платнената ми кесийка изпаднеше? Много пари бяха това по онова време. Сега не струват дори и хилядарка. Ама едно време, особено за едно дете, което не десет хиляди, ами и сто лири не беше виждало накуп? Когато оня нещастник, предприемачът, ми каза: „Ето, вземи, давам ти ги не защото съм длъжен, а защото имам добро сърце“, можех ли да си представя, че ще ми даде цели десет хиляди? „Ето, вземи ги тия десет хилядарки, ще стигнат и за тебе, и за майка ти, и за сестрите ти.“ Стори ми се, че сърцето ми аха-аха ще изхвърчи от гърдите! „Стига си циврил, да свършваме! И да не съм те видял повече тука!“ Хич не ги и показах на никого, ни на майка си, ни на кака си. Нямах никакво намерение да го правя. Клетата ми майка, безпомощните ми сестрички — всичко това бяха приказки, за да го разчувствам нещастника. Пълни измишльотини! Какво ме интересуват? Да се оправят както могат. Кой се сети да иска пари от предприемача? Нищичко не направиха, освен да плачат и да се тръшкат. А сега да си деля с тях парите, които успях да взема с триста зора? Как пък не! То се знае, на кого му трябват парите. На мен. Кой щеше да учи, за да стане човек? Аз. И когато Рукие дойде да ме намери и каза, че майка ни е болна, естествено не й повярвах. Лъжеше, за да измъкне някоя пара от мен. Нали и аз го пробутвах същия номер на предприемача? Какво щеше да стане с мен, ако им бях показал парите? Защо да се занимавам толкова с тях? Те какво са направили за мен? Бяха ли ми дали веднъж поне пет куруша за геврек? От всичките бедни деца аз бях най-бедното. Първия си геврек го откраднах. Първият геврек, първата ми кражба. За да си купя втория геврек, откраднах пет куруша от Ерджан. В джоба му винаги имаше поне по двайсет и пет куруша. И пак не се сещаше да ми купи един и на мен, уж бях най-добрият му приятел, а ми отчупваше половинката от своя. Като го изядяхме, купуваше още един и пак си го разделяхме наполовина. Бе момче, да ми беше дал един цял геврек! Не го искам на половинки, искам да си е цял! Целият за мене! Но не можех да му кажа, а той не се сещаше. Трябваше да му открадна парите, какво друго да направя? Няма по-хубави от гевреците в нашата махала! Това беше най-вкусното нещо, което съм ял! С нищо друго не бих могъл да го сравня! Удоволствието да подам парите на продавача и да му кажа: „Чичо, дай един геврек!“ Да мога да си го изям целия, без да дам и трохичка на някой друг! Мммм! Ако на Ерджан му се доядеше, бяха му останали пари и той да си купи. Какво лошо съм направил? Ерджан си имаше всичко. И то по много. Купчини моливи. Купчини цветни моливи, от всеки цвят. Каквито никой от нас нямаше. Гледахме ги смаяни и ги докосвахме със страхопочитание. Отначало, като ходех у тях, се страхувах да ги крада, да не би майка му да ме види. Но след като ме изгониха от къщата и разбрах, че вече няма да ме поканят у тях… Явно много го бяха наплашили Ерджан. Мислех си, че на другия ден пак ще ме помоли да дойда, аз ще се поназландисвам ден-два и ще отида. И майка му, като мине малко време, ще си поуспокои нервите. И отново ще мога да ходя у тях. Обаче не стана така. Ерджан никога повече не ми каза „Ела!“. Значи майка му твърдо беше решила. Но пак му бях най-добрият приятел. Пак седяхме на един чин. Но не ми каза „Ела!“. Щом е така, и аз знам какво да правя. Вече можех да крада, без да ме е страх. Моливи, цветни боички, гуми, химикалки. Всичко. И на другите деца им се искаше да направят нещо такова, но аз седях най-близо до него и не им позволявах. Даже му пазех нещата, когато някой пред него или зад него му искаше нещо. По онова време книжарниците бяха много малко, особено в квартала, не като сега — да ги има на всеки ъгъл. Не се сдържах и сигурно бях взел повечко неща. Накрая майка му дойде да се оплаче в училището. Щом я видях, и си изкарах акъла. Щяха да претърсят чантите на всички. Всичко щеше да излезе от моята чанта. И какво щеше да стане тогава? Сигурно щяха да ме изключат от училище? Целият плувнах в пот. „Приятелят ми нищо не е откраднал, аз му ги дадох“, каза Ерджан тогава. Глупак! Мразех го! Даже когато ме спасяваше, го мразех! Вечерта дори се развеселих, като си представих какъв пердах може да е изял от майка си! Но оттогава насетне нищичко не му откраднах. Продължих да седя до него. Пак използвах неговите боички. Даваше ми ги. Само че вече броеше всичко, каквото извадеше от чантата си. И като ги връщаше обратно — също ги броеше. Сигурно заради боя. Човек, като го бият, се научава да се пази. Да не би да не откраднах втори път, защото Ерджан се беше научил да си пази нещата? Не. Просто от страх. Заради страха, който бях изживял. Страхът, че ще ме хванат. Едва не се напиках от страх, докато ни претърсваха чантите. Какъв страх беше само! Да знаеш, че си виновен и да разбираш, че вината ти ще излезе наяве! В такъв момент даже не ти идва на ум какво да излъжеш. Седиш и само се потиш. Сякаш си онемял. Много добре знам какво чувстват престъпниците! Веднага ги усещам, като се изправят пред мен! По очите ги познавам! Чета им в душичките! Без да са казали и дума! Както от пръв поглед разбрах, че оная уличница Мелек е виновна! Разбрах го и по мълчанието й. Няма да говори, то се знае. Какво ли би могла да каже? Поне оня мошеник адвокатът й да я беше накарал да запомни нещичко и само да го повтори! Преди да докара толкова много свидетели. Сра̀ма си нямаше да довлече, кажи-речи, цялата махала! И как ли успя да ги накара толкоз приказки да изприказват по време на процеса! Трябваше да бъда снизходителен нали е наказателно дело. Но все пак нямаше как да не опразня залата и да не поискам закрито заседание. Какво ли щеше да стане иначе? Ако вестниците бяха публикували тия маскарлъци? Все пак не са кои да е… Известна фамилия е това. Такъв глупак е тоя адвокат! Как ли си изкарва парите, като е толкова загубен? Де да можех аз да стана адвокат. Да намеря пари да си отворя кантора, след като завърша. Сега да съм милионер! И нямаше да чакам на тъста си, за да живея като хората. Да изправи толкова много свидетели! Вместо да я подучи какво да каже, да ми изтъпани един по един толкова свидетели, пък и те казват едно и също! Да беше я подучил да се разплаче, да се затръшка, да се разтрепери… да извика „Не съм го направила аз! Не познавам друг мъж, освен съпруга си!“. Да се оплаче, че „оня Ялчън само си въобразява всичко, защото беше влюбен в мен, платонически!“. И лъжа да е — ще въздейства! Хич да не е, ще накара тези, които я изслушват, да се усъмнят. Това са тънкостите на адвокатската професия, я! Вярно, че на мен няма да ми мине тоя номер, ама то е друго. Не току-така ми викат „Изпълнителния“ — падне ли ми някое по-тежко престъпление, няма отърване, изпълнявам предвидените наказания!^[3] Щом я погледнах, и веднага разбрах що за стока е това момиче. Защо ли още й викам „момиче“? Чиста курва си е. За срамотиите. Едва двайсетинагодишна била. И през толкова мъже да мине, преди да ги е навършила още! Срамота! Била е едва на шестнайсет, като му е взела акъла на оня нещастен старчок! Не може да я смятаме за чак толкова малка, де! По-голяма е била от Нихал! И от Рукие! Преспала с толкова мъже и накрая е хванала онова седемнайсетгодишно хлапе! Използвала го е като инструмент на престъплението си! Заедно утрепват човека, а после била невинна! Може ли такава да е невинна — мръсницата й с мръсница, откъдето и да я погледнеш! Сигурно хлапето, дето е прелъстила, е било голям наивник! Глупак на глупаците! Първо, да й се върже на такава жена, а после непрекъснато да крещи, че той е убиецът, че Мелек изобщо не е знаела! Като не е знаела, как после са го погребвали под магнолията човечеца! Макар че морето им е под носа! Не им е стигнал умът да го изхвърлят в морето! С месеци нямаше да могат да го открият, а през това време можеха да избягат и да се скрият някъде! Кой знае кога щяха да ги намерят! И дали изобщо щяха да ги хванат? Вместо да си седят със скръстени ръце, все едно само това са чакали — да се намери трупът. И да ги тикнат в затвора! Да му се чудиш и маеш на това хлапе! „Там трябваше да бъде погребан“, казва. Сигурно ще отрича и това, че жената е знаела къде го погребват. „Мелек живееше като в някакъв сън“, ги заразправял. Така и заяви на съда, че когато със съучастничката му Мелек погребвали трупа, тя правела всичко като насън, сякаш без да осъзнава какво върши, и само изпълнявала каквото й кажел той — обвиняемият Ялчън Йозверен. Май така и го записахме в съдебния протокол? Как иначе да го запиша? След като съвсем открито си призна, че е бил в дъното на всичко? Като че ли нарочно иска да бъде осъден. Сам да си нахлузи примката на врата. Сигурно знае, че няма да го обесят, понеже е непълнолетен. Адвокатът му така ще да го е подучил, че да отърве жената. И все пак. Едва на седемнайсет е хлапето. Как може човек в най-ранната си младост, която едва разцъфва, така спокойно да приеме мисълта за доживотна присъда? Сто на сто жената се е сдушила с адвоката му и са го убедили, че ще се отърве само с пет-десет години, а няма да лежи до живот. И глупачето се е съгласило. Да, ама аз да не съм толкова заблуден, че да не схвана игричките им? Или неопитен? Да не би да не съм виждал престъпници да се прикриват зад гърба на някой малолетен? Роднините на покойника май споменаха, че бил нещо и левичар. Що за фин човек е този Джемил бей! „Аз му се падам братовчед“, казва. „През последните няколко години не можехме да му обърнем много внимание. Вината е наша. Даже и затова, че се е оженил за такава жена. Срамота е за нас, такава известна и стара фамилия, не би трябвало да допускаме подобно нещо.“ То не се и наложи да се проучва колко ляв е младежът, след като направи пълни самопризнания. И след като по време на съдебния процес се призна за виновен. Това престъпление няма нищо общо с левичарството. От ясно по-ясно е, че поема вината, защото е влюбен в жената. Жалко за него, щеше да има блестящо бъдеще. Днешната младеж от време на време се увлича от левите идеи. Превърнало се е в някаква мода. После, като ги поеме животът, и им минава, то се знае. Особено на такива като това момче, дето са от богаташките училища. Лесно ли се печели пълна стипендия в най-елитния лицей в държавата? Де да имах тази възможност… Даже не знаех тогава, че в такива училища можеш да учиш и съвсем безплатно. И въпреки това не на седемнайсет, и седемгодишен като бях, не съм бил чак толкова наивен като тоя Ялчън. Разбира се, да израснеш в лятната къща на някой паша си има предимствата. Даже и да си прислужник, знаеш в кои училища можеш да кандидатстваш за стипендия. Не е като да си невежа, израсъл в геджекондутата като мен. И пак съм си жив дявол, не можеш ме преметна толкова лесно. Вярно е, не съм срещнал жена, която сама да ми се хвърли на врата. Ама ако се беше появила, да ми вземе акъла и да ме накара да правя какво ли не… Кой знае. Кой знае какви щях да ги надробя. Не, нямаше. И да съм лудвал, пак съм успявал да се сдържа. Винаги съм знаел къде ми е интересът. Бях по-млад от това момче, когато се впуснах сам в живота. Какво ли не претеглих! Избягах от училище и реших, че съм се отървал от всички грижи. Реших, че никой няма да хукне да ме търси. Момичетата така или иначе си работеха във фабриката. Майка ми, макар и да беше навъртяла годинките, нямаше да спре да ходи да чисти по хората, я. Още си беше доста млада. Рано беше рухнала, ама то е друго. И без туй каква ли полза имаха от мен? Някакъв тунеядец. Нито печелех, нито нищо. Мине не мине, току ми натякваха, че се изтрепват от работа, само и само да ме изучат. Можех ли да се сетя, че тази женица, майка ми, ще вземе и ще дойде в училището? Не мислех да го сменям, не и по средата на годината. За да не губя и секунда време. Само колкото се може по-бързо да завърша. Да вляза в университета. Да се дипломирам. Час по-скоро да свърша с образованието си и да започна да печеля. Защо ли беше решила да дойде в училището? Защо? Като се разрева, като се разциври. „На всичко съм готова за теб, синко.“ Ще речеш, че е някоя невръстна девойка, която е изгубила годеника си. Що за напаст е това по жените? Да плачат за щяло и нещяло. Умрял мъжът й, който не струва пет пари — и лее поройни сълзи… Ще речеш, че светът се е свършил. Избягал синът й, от който няма никаква полза — и пак реве ли, реве. Път и пътека направи до училището. Не ги разбирам тия. Да не би да е смятала, че като стана човек, ще я гледам? Глупава, та глупава! Тогава още не знаеше за парите. Рукие и тя по-късно разбра. Умна беше, нямаше да й дам и да ги помирише дори. Излъгал те е оня тип, предприемачът. Какво си ме нападнала? Уж майка ми била болна. Празни приказки! Нали и аз съм ги спретвал същите опашати лъжи? Знам ги тия. Но Рукие не заплака, не се разрева. А тръгна да ме заплашва. Глупачка! И Нихал вече не плаче. И тая Мелек — и тя не заплака, нито веднъж. Мръсниците май забравят да плачат. Особено когато развратът е поразил душите им. Рукие, като не успя при мене, дали не се е хвърлила на врата на предприемача, да му изкопчи някакви пари? Голяма работа е той, за какво му е тя, ама знаеш ли? Тогава бая се беше пооправила на външен вид, вече не се докарваше с панталони под полите и във всичките цветове на дъгата. Ходеше с маникюр на ръцете, с прическа на главата. Имаше се за нещо. Кой знае дали още оттогава не се беше разтурила? Или по-късно? Ако не беше уличница, откъде намираше пари да се издокарва и да се кичи толкова? А аз да давам парите, че майка ми била болна. Да не съм обрал някого? Ами като й е толкова мила майка й, да й даде тя, вместо да си дава парите за разни маникюри. Така де! Кой ли пръв я е съблазнил? Ще да е бил някой нехранимайко, сигурно я е излъгал, че ще я вземе. А като я е развалил, за какво му е да я взима вече? Че коя е Рукие? Усетила се е след дъжд качулка. Чак след като я е натирил и е изчезнал набързо. Какъв ти брак, момиче? Оправяй се и това е! Аз и това не съм направил в тоя живот. За какво ли му е било да се жени за тая евтина слугиня такъв големец като Хюсрев бей? Явно съвсем е оглупял. Гък не й е казал за всичките срамотии, дето жена му е вършела пред очите му. Ами да я докара дотам, че сам да тръгне да й води мъже вкъщи. Горкичкият старец! Явно съвсем е изфирясал. И Джемил бей каза същото. Един от най-едрите фабриканти в страната. Има си толкова работа човекът, че кога да се занимава с някакъв си седемдесетгодишен избудалял старец? Все пак от време на време е трябвало да проверява какво прави и струва. Взимал сума ти наеми от имотите на майка си. Супер! Ама оставят ли се толкова пари в ръцете на един изкуфял дядка! Да го оставят сам да живее във вилата си — и това е прекалено! Добър човек е тоя Джемил бей, много добър! Колкото дни има, оставили са го да си ги изживее както му е кеф на човека! Колко великодушно! Колко благородно! Не са му взели лятната къща, оставили са му я на човечеца! То отвън е доста порутена, не става много и за живеене, ама бог знае колко милиона струва само парцелът! Сигурно е било много трудно да се уреди юридически да му я вземат. Ама ако се знаят подробностите… Вярно, и собствените им имоти са много! Нямат нужда от нищо. И не им е трябвало да го безпокоят стареца! Роднина им е все пак. При аристократите роднинството е много важно нещо. Откъде да им дойде на ум, че някаква си уличница ще го затрие! Да го прави с толкова мъже — пред очите на нещастния старец! Броил ги е! Как е възможно! Акълът ми не го побира! Такъв дългогодишен юрист като Мефарет да повярва на всичко това? Че някой може насила да накара законната си жена да го прави с други мъже… Нихал. Нихал сама си го прави. Да не би аз да я карам? Само да я видя с някого… То пък да не съм я виждал. Побеснях, луднах от яд. Щях да ги разкъсам на парчета, и двамата. Добре, че не го направих. То как ли щях да ги накълцам? Много по-вероятно беше Али да ме убие. Негодникът му с негодник!!! Сигурно имаше нож. Но когато ги видях, не си го помислих. Можех да им се нахвърля ей така, както ми идеше отвътре. Добре, че не го направих. Много, много по-добре стана! Вече не плаче. Но се измъчва. Да се измъчва. Да страда! Така и трябва! Да си мисли, че и на шофьора може да се случи нещо. Дали наистина е спала с него? Може за нещо друго да е влязъл нещастникът у дома? Посред бял ден. Може да е донесъл някакъв пакет или нещо. Може и да не са преспали. Ама и аз вече взех да се съмнявам, че има връзка с всеки. По навик. Трябва хубавичко да се проучи. Ако не е тоя, сто на сто има някой друг. Трябва да изчакам обаче. Хубавичко да се влюби в него, да се привърже. И един ден — да изпищи на умряло! Дали Нихал се е влюбвала в някой друг след Али? Била ли е истински привързана към някого? Може ли да се е влюбвала в друг? Може би всички останали са били, за да забрави Али? Или за да изживее отново същото като с него? Всеки път, с всеки един поотделно? Същото щастие? Отново и отново? Но тогава пак ще трябва да изживее и болката, и страданието. Или пък… да не би да го е забравила? Заради всичките тези мъже. Да го е забравила заради тях… Невъзможно! Може пък и така да е. Тогава какъв смисъл ще има всичко, което изтърпях? Мислейки си, че тя страда. За всичко си затварям очите, само и само да я накарам да страда. Ами ако не успея? Ако е убила всичките си чувства, ако е забравила Али? Възможно ли е? Възможно ли е? Не, не и не! Да можех да я удуша. Сега, в този миг. Първо трябва да убия шофьора. Ако наистина спи с него. Трябва да разбера това. Да пострада малко и за него. Ако страда. Ами ако не страда? Ще полудея! Напразно ли съм се мъчил толкова години! Само аз ли да изпитвам болка? Да я бях убил в самото начало. Или още сега! Дали не е много късно? Не. Не е нужно да убивам. Освен това е примитивно. А и не е лесно. Толкова неприятности могат да му се струпат на човек! Страхът да не го хванат. Страхът да не излезе наяве вината му, със съзнанието, че е виновен. Да чака и да се поти в очакване да го хванат всеки миг. Главният съдия по наказателните дела фаик Ирфан Елверир убил жена си. Не е за вярване! Как ли е убил Хюсрев бей, без да му трепне ръката дори? Без да се уплаши ни най-малко. Лице в лице. Очи в очи. С безумството на младостта. Нещастното момче! Онази Мелек трябва да го е подлудила! И тя трябва да е дръпнала спусъка. По-логично е жената да го е направила! Кой друг, освен нея може да знае къде е пистолетът! Хлапето не живее в къщата. А тя е там. От години. Познава всяко кьоше. Кой, освен нея може да е знаел къде е пистолетът? Хич да не е, най-малкото го е извадила и му го е подала. Но няма нейни отпечатъци. А и момчето твърди, че то го е направило. Само повтаря: „Аз го направих, аз направих всичко.“ За да спаси уличницата. Кого си мисли, че спасява? Любимата си ли? Как пък не, да вземем да обесим невръстното хлапе, а нея да я пуснем по живо по здраво. Обичали се били. Празни приказки! Детски фантазии. Повярвало си, че това ми било любов. Ако беше любов, защо тя не си отвори устата да каже нещо? Защо не плаче? Жената, която обича, плаче. А тя и сълза не пророни. По-рано Нихал плачеше. Сега вече — не. Нито си признава, че го е направила, нито отрича. Само си гледа. Както е гледала да убиват мъжа й, така ще си гледа как пред очите й ще обесят нещастния младеж. Обаче е сбъркала в избора си. Не е лесно да лепнеш вината на един седемнайсетгодишен гимназист. Можеше да си подбере някой друг измежду всичките мъже, които са минали през нея. Но явно не се е надявала, че ще може да кандърдиса някого от тях. Те са по-печени, няма току-така да се хванат на приказките на някаква си уличница. Само горкото хлапе е успяла да придума. Няма значение, след като се изясни кой е виновният. Мене не може да ме убеди. Колко такива като нея съм виждал! И най-вече тя ще си понесе наказанието. Но язък за момчето. Да можеше да му се даде по-малка присъда! Но е невъзможно! За нея — смъртна присъда, за него от три до пет години. Това е! Пак добре, че заради годините го отървахме от въжето! Ще има някоя и друга амнистия. Ще излезе. Но за оная? Защо ли нямаше още по-тежка присъда за нея? Нещо, по-лошо от смъртта? Като наказанието на Нихал. Нещо такова. Дали Нихал още страда? Или страдащият съм аз? Само да можех да знам! Кое е по-зле — да живееш или да умреш? Вечният въпрос. Затова ли замълча? Такива като нея не искат да умрат. За Нихал не знам. Но такива като Мелек със сигурност не искат да умрат. Пак мълчи. Какво би могла да каже? Или да премълчи? Гледа ме дръзко, предизвикателно. Сякаш тя ме съди. Мене.

Прас! Моливът се счупи! Окото й не мигна! Струва ми се, че усеща миризмата ми. Толкова години минаха, откакто се отървах от нея! Но май не съвсем. Като я обесят. Мръсницата й с мръсница. Чак тогава може би. Тази миризма ще изчезне завинаги. Като я обесят, ама не е сигурно. Страхувам се, че няма. Ако решението не е взето с пълно единодушие. Много е вероятно да го върнат в Апелативния. Тая проклетница Мефарет се заинати и подписа с особено мнение. Цяло наказание — да ми сложат жена в състава! На който съм председател. Немислимо! Иначе казано, как може жена да е съдия? В никакъв случай. Даже да е свястна и да не е мръсница. Като тази Мефарет. Приемам го. И си имаме уважението за пред хората като колеги. Обаче не става. От жената съдия не става. Първо, всички жени са слабохарактерни. Чувствителни. Съдия, който взема решение под въздействие на чувствата си, може да възпрепятства правосъдието. Ако бях отстъпил пред ината на Мефарет, можеше да направим съдебна грешка. Не, та не — вината на жената не била доказана. Колко по-доказана може да бъде? Пред очите ни ли трябва да е извършено престъплението? Да, ама виждате ли, мълчанието й можело да е признак на психическо заболяване. И така да е, тогава защо даже адвокатът на защитата не поиска медицинска експертиза за психическото състояние на обвиняемата? Ама имала била тежки психически смущения заради поведението на мъжа си. И Мефарет продължава да си настоява, че единствената свидетелка е невинна. Куп извъртания и празни приказки. Може ли такова нещо? Освен това приказките за „психическото заболяване“ са пълна безсмислица. Законът съвсем точно и ясно е определил какво е лудост. И това няма нищо общо със състоянието на Мелек. Ама не, та не. Мъжът й я бил подстрекавал. Какво значи „да те подстрекават“? Ако става въпрос за подбуждане, това е пак женска работа. Кой е имал връзки със сума ти мъже пред очите на нещастния старец? Тя не го и отрича. Друг път ще го отрече. Ако беше обратното, мъжът да е убил жената, а не тя него, тогава да, така става. Тогава можем да говорим за тежко подстрекателство. Но не и в този случай. Ама била единствена свидетелка, ама била невинна. Пълна глупост е да се настоява за такова нещо. Това си е чисто и просто съучастничество. Пък и от самото начало хлапето не криеше, че било влюбено в жената. Съвсем ясно показа, че е готово на всичко, само и само да я спаси. Седемнайсетгодишно хлапе! Ядосало се, причерняло му пред очите. Не е знаело какво прави, какво говори. А сега да признаем показанията му за първостепенно важни. Не може. След като едно по едно изложих всичките си съображения. След като едно по едно отхвърлих всичките им възражения като логически неправилни и правно неуместни. Най-накрая и Ибрахим бей се убеди. Естествено, съдия с толкова дълъг опит. Само тази Мефарет се оказа толкова твърдоглава и подписа протокола с „особено мнение“. Голяма радост, няма що! Като че ли от това зависи нещо! В крайна сметка това не променя решението. Ама само защото е жена. От желание да защити себеподобните си. Питам я, ако обвиняемият беше мъж, щяхте ли да възразите по същия начин, а тази умница ми вдига учудено вежди: „Уважаеми председателю, много добре знаете, че решението ми никога не е зависело от пола на обвиняемия.“ Какви думи само! Кой ги учи да приказват така, като че ли целият свят е техен? „Не правя разлика между жените и мъжете“, казва тя. И го казва така, сякаш аз правя. Съвсем сигурно е — от жените не стават съдии. И това е! Жените не могат да съдят, да издават присъди, това е много над умствените им способности. И за адвокати не стават! Грешка е да се приемат студентки в Юридическия факултет! От влезлите във факултета слава богу само една на сто избира да упражнява професията. Влизат в университета не за да учат, а за да си намерят за кого да се омъжат. Това е истинската причина. Въртят опашки пред всеки срещнат. Кокетничат. Смеят се и флиртуват. А сетне, че не харесват всекиго за съпруг, това е друга работа. Такива като мен. Нещастни, мизерни бедняци. Очите й бяха толкова особени. Дълго не можех да различа какъв е цветът им. Погледнех ли я — тутакси отместваше поглед. Доста мина, докато набера смелост да я погледна отново. Месеци. Веднъж само да се бях престрашил — и готово. Ама ми трябваха още няколко седмици да спра да се чудя накъде да погледна, като влезеше в студентската закусвалня. След седмица-две отново насъбрах кураж да я загледам. Тя пак отмести поглед. Винаги седеше на най-пълната маса, заобиколена от толкова много народ. Къде ще ти гледа някакво си сервитьорче? Макар че и аз бях студент. Не щеш ли, един ден, както си седеше ей така, изведнъж скочи и застана пред мене. Хвана ме под ръка и попита: „Ирфан, ще ме заведеш ли на кино?“ Стори ми се, че ще припадна. Ако носех нещо в ръце, щях да го изтърва с трясък на пода. Подиграва ли ми се? Не беше такава. Вярно, никой не знае със сигурност какви точно са момичетата. Не предполагах, че знае името ми. Докато аз непрекъснато повтарях нейното в сънищата си. Гюлшен, Гюлшен, Гюлшен. Значи и тя ми знаела името. Дали го е научила сама или са й го казали? Някаква преструвка ли е? Или номер? Всичко се обърка в съзнанието ми. Другите момичета на масата непрекъснато се подхилкваха. Момчетата се опитваха да не се засмеят и да ги накарат да млъкнат. „Остави го Ирфан, той е сериозно момче, ние ще те заведем на кино.“ На другия ден настъпи пълното разочарование. Докато са си приказвали, са й сипали нещо в чая. Как измежду всичките момичета бяха избрали точно това, което не смеех да погледна в очите… Без да знаят, разбира се. Такава ми е съдбата. Каквото и да поискам. Колкото и заобиколно да го поискам. Непременно ще му има нещо. То смях, то забавление! На другия ден си умираха от майтап. „Абе, не е за вярване — да иде да му се обеси на врата, на кого мислите — на Ирфан! Повечко сте сложили, момчета, не е интересно. Докато стигнем до киното — и заспа. Благодарете се, че не е умряла в ръцете ви. Че по-голяма доза е щяла да я убие. Айде бе, не думай! Я разкажи какво правихте в таксито? Нали ви казвам, заспа. Добре де, ами преди да заспи? Или по-добре — след като се събуди? Абе, какво сте го награбили Ирфан? Нали тя му се метна на врата? Ама какъв си бил бе, Ирфан, скрит Казанова. Ние да намерим прахчето, а тя да му кацне на него. Бива ли така, бе! Добре, добре!“ Всъщност не се подиграваха на момичето, а на мен. Аз бях мишената. Смешното беше не че момичето се е разпалило, а че като се е възбудило, се е залепило за мен. Искаше ми се да имам такава сила, че да ги убия всичките наведнъж или поне да им стоваря по някой юмрук в ухилените лица. Но беше невъзможно. Тогава бях някакъв си нещастник. Да беше сега, щяха да видят те. Ама каква полза! Тя така и не дойде повече в студентската закусвалня. Макар че толкова я чаках. От безпаметното си взиране във вратата започнах да чупя чашите. Не я срещнах нито по коридорите, нито в аудиториите. Може да не е била от Юридическия. Или от срам да се е преместила в друг факултет. Ако дойдеше, щях да я погледна право в очите. До самото им дъно. Сиви бяха. Никой не може сам да си избира какъв цвят да са очите му! Очите й. Очи, очи. Очи, очи, очи. Може би съм виждал стотици, хиляди, стотици хиляди очи. Срещал съм стотици хиляди хора. Сякаш стотици хиляди очи от стотици хиляди лица са се взирали в моите. Виновни очи. Очи, които се опитват да скрият вината си. Очи, които изкрещяват своята невинност. Молещи се очи. Които не крият никаква вина. Господи, колко очи съм видял! Колко много очи! Но тези са най-страшните сред тях. Най-ужасяващите. Най-черните. Най-блестящите са ей тези нейни очи днес. На Мелек. Очите. Как гледа, като че ли те прозира до дъното на душата ти, без да ти каже думичка дори. Върви право срещу мен. Все по-близо и по-близо. Милиони очи се приближават към мен. Зелени са. Очите на Нихал. Очите на онова момиче от влака. Очите на Гюлшен. Сиви са. Очите на Гюлшен са сиви. Очите на Мелек са черни. Очите на Али. Какъв цвят бяха? Изобщо не мога да си спомня. Никога не съм го поглеждал в очите. Очите на Али са затворени. Все едно дали знам цвета им. Очите на Нихал са отворени. Гледат хората и блестят. Никога ли няма да се затворят? Очите на Нихал. И очите на Мелек са отворени. Черните й очи. Изливат цялата си мръсотия върху мен. Кога ще се затворят очите на Мелек? Няма ли да се затворят най-сетне?

Ами ако не я обесят?

Тогава Нихал ли ще трябва да убия? Кой ще изтърпи наказанието на Нихал?

Ами ако не я обесят?

Ако никога не я обесят?

Аз ли ще трябва да изтърпя всичките присъди?