Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss to Make it Better, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
gaytanka (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
Dani (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013 г.)

Издание:

Джоун Брамш. Накажи ме с целувка

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

ISBN: 954-459-086-2

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Късно сутринта в понеделник Джон изнесе статива и материалите си на плажа и започна да се наслаждава на своя първи опит като художник. Но спря работата си веднага щом видя, че Джени се връща. После продължи, вслушан в затръшването на вратата на колата й и тайно наблюдаваше как бута претъпканата количка по пътеката на острова. Продължаваше да рисува със страхотна скорост, а в същото време си представяше влизането й у дома. Сега сигурно беше вътре. Сега виждаше бележката. Сега я четеше. И се затичваше надолу по пътеката към прегръдката му.

„Идиот!“ — помисли си той. Тя препрочиташе думите му и се опитваше, както и той преди няколко дни, да чете между редовете. Може би се мръщеше в усилието си да разбере какво всъщност е искал да каже. Сигурно се бе приближила до прозореца, за да опита да подреди мислите си. „Моля те, Джени“ — умолително си помисли той. — „Приеми думите ми така, както са!“

Предположенията му за действията на Джени почти съвпадаха с нейните истински мисли и движения. Тя препрочете бележката му, прикрепена с бялата водна лилия към вратата й.

„Джени, ужасно беше да се събудя сам. Но съм благодарен, че това между нас се случи. Единственото, за което съжалявам, е, че взех твърде малко дейно участие. Това беше терапия от най-висша класа и аз ти благодаря за това, че отвърна на доста мъглявата ми молба за помощ със своята успокояваща нежност. Сладката ми Джени, ти си моят ангел спасител.

Съгласен съм. Нито единият от нас няма нужда от пламенна и краткотрайна лятна връзка. Пламъците биха могли да унищожат нашето прохождащо приятелство — приятелство, което високо ценя. Разбирам и одобрявам думите ти. Това, което преживяхме онази нощ, не беше реално.“

Какво беше задраскал? Не можеше да прочете, че отдолу е написано:

„Не, мила. Това беше едно докосване до рая! През уикенда доста поработих над изследването си.

Днес е първият ми почивен ден. Ще ме намериш на плажа, където опитвам силите си в рисуването. Моля те, ела. Не ми е забавно да си играя сам. Джон“

— Всичко ще се оправи. — Джени притисна бележката към гърците си. — Той все още иска да бъдем приятели.

Стори му се, че измина цяла вечност, преди да я види как весело се спуска към кануто си. Изглеждаше щастлива. Щяха ли нещата да се оправят? Остана до статива и с крайчеца на окото си видя как тя избутва малката алуминиева лодка и скача в нея. Когато взе греблото и засенчи очи, за да огледа плажа, Джон бързо се обърна и продължи да рисува, обзет от съжаление, че няма очи на тила си.

Рисувай, човече! — заповяда си той. — Не поглеждай към нея! Не й показвай, че знаеш за идването й! Опита се да не мисли за това колко красива изглежда, докато гребе през езерото с развяна от вятъра руса коса.

Рисуваше трескаво и от четката му хвърчаха пръски, но ушите му бяха напълно съсредоточени в приближаването на Джени. Можеше да чуе лекото разплискване на водата при всяко нейно загребване.

— Господин Ван Гог, предполагам?

Той стисна очи и стисна четката, за да спре треперенето на ръката си. После си пое дъх и се извърна с момчешка усмивка, доволен, че не може да чуе учестените удари на сърцето му.

— Не позна. И двете ми уши са още непокътнати. — Забеляза, че тя отвръща на усмивката му, и внезапно страхът му се изпари. — Здравей, Джени. Добре дошла у дома.

— Благодаря, и аз се радвам, че се върнах. — Колко радостно й бе прозвучало простичкото му приветствие!

— Тези три дни ми се сториха доста дълги.

„Най-дългите в живота ми, момиче!“

— Не беше ли забавно?

— Беше, разбира се. Просто ми се стори… дълго. — Тя безпомощно вдигна рамене, неспособна да му каже, че почти не е излизал от ума й. Изскочи от кануто и го издърпа на пясъка. Погледна картината му и ахна. — Я, още една Баба Моузъс[1]!

— Е, не се чувствам толкова стар!

— Тогава дете-чудо?

— Не съм и толкова млад! — Той се вгледа в творението си. Отново се усмихна. — Какво ще кажеш за мъж в своя „първичен примитивизъм“?

— Доста скромно… и доста мърляво. — Тя се изкикоти и му хвърли един преценяваш поглед.

— Аз? Мърляв? Нищо подобно! Дори съм много чистичък. Вече ти го казах. Никога не се мърлям.

— А аз мисля, че е малко късно да се говори за мърляне. — Тя отстъпи, за да огледа нашарените му дрехи и кожа, и сериозно додаде: — Насочил си се към истинско бедствие!

— Ами аз като че ли малко съм се поувлякъл… — Джон огледа дрехите си, чудейки се откъде е дошла всичката тази боя.

Замислена над отговора му, тя се загледа в красивата купчинка червена боя на палитрата му, като се бореше с идеята си, на която просто не можеше да устои. Мушна пръст в боята и се протегна към подозрителната физиономия на Джон.

— Не мърдай! — нареди му тя. — Три ленти ще те поставят на пътеката на войната. — След като завърши работата си, Джени се отдръпна, за да й се наслади. — Великият Вожд Намазано Лице… Темпера. Това е. — Закашля се и грабна парцала, за да изтрие показалеца си, като се опитваше да прикрие неудържимия смях. Джон направи ужасна физиономия.

— Велик Вожд започва ядосва… хъ! — На лицето му се появи лукава усмивка. — Искаш ли да си играем на Индианец и Каубойка? — Започна да я дебне, като си мислеше, че би било прекрасно, ако можеше веднага да я вземе в прегръдките си. Някак успя да укроти инстинктите си, които му нашепваха веднага да я повали. Вместо това, започна да я преследва. Тя се присъедини към играта, като започна да пищи и да се моли за милост, докато подскачаше по брега. Той безпощадно я преследваше, като надаваше бойни викове и се заканваше, че ще я скалпира с четката си. Внезапно тя се хвърли към кануто си, но Джон я засече и повали на отклонението, след което я възседна и притисна тялото й с голите си крака.

— А, не, няма измъкне! — изръмжа той. — Кану за индианец! Каубойка язди мустанги… И ако не престанеш да се мяташ, жено, ще забравя, че играя детска игра. — Знаеше, че заплахата му е съвсем близо до истината. Джени веднага се успокои.

— Какво ще правиш? — задъхано попита тя. Гласът й бе изпълнен с несигурност, защото не можеше да отгатне намеренията му. Дали още играеше или не?

Той се наведе и нежно целуна устните й. Гърдите му съвсем леко опряха нейните, но дори това докосване премина като огън през плътта й. Започна да отговаря на целувката му, пренебрегвайки намеренията си, но той се отдръпна и отново седна, оставяйки я неудовлетворена.

— Добре дошла у дома, приятелко. Радвам се, че се завърна. Липсваше ми.

— И ти ми липсваше, Джони.

Замъглените им погледи се срещнаха. Дали отново щеше да я целуне? Тя несъзнателно навлажни устни в очакване. Но той бе имал други намерения. Придърпа падналата палитра и четката. После радостно се закикоти и посегна към жълтата боя.

— Просто не мога да не го направя — заяви. — Би било пропусната възможност. — Очите му лукаво проблеснаха и той облиза уста като котка. — Не мога да чакам!

Джени се разписка и започна да го подхвърля с бедра, като се опитваше да се освободи.

— Внимавай! — предупреди я той. — Защото току-виж започнали да те наричат Скарлет! — Натопи четката си в яркочервената темпера. Стресната, Джени престана да се бори и Джон се зае с нелесната си задача — да нарисува големи завъртени мустаци под непослушния й нос. Отдръпна се и погледна творението си. — Прекрасно!

— Смея да твърдя, че на теб ще ти отиват повече — оплака се тя.

— Права си — съгласи се той и я целуна по устата, като се постара да направи качествен отпечатък въпреки кикота й. Когато се отдръпна, над дяволитата му усмивка се мъдреше точно копие на рисунката. — А сега, мила моя — продължи той, а гласът му звучеше точно като на подлец в старомодна мелодрама, — ще си поиграя с теб. Ще ти прегриза гърлото, ще ти схрускам ушите и ще изсмуча долната ти устна… И после истински ще се позабавляваме!

— Пусни ме, Джони! Моля те! — извика тя, останала без дъх от смях.

— Няма да стане. Отдавна копнея да рисувам върху живо платно… а това си ти! — Той издърпа фланелката й от шортите.

— Не, Джони! — Тя се вцепени под него, а после отново опита да го изхвърли.

— Спокойно — рече той. — Ще се задоволя с прекрасното ти коремче.

Разбрала, че няма избор, Джени се отпусна между коленете му, а той се съсредоточи над картината си. Опитваше се да сдържа кикота си, когато четката преминаваше близо до пъпа й. Надигна глава да види какво е направил и се засмя. Рисуваше голяма маргаритка, като всяко от листенцата й беше в различен цвят. Но когато усети, че разкопчава копчето на шортите й, Джени извика.

— Ей, какво си позволяваш?

— Правя място за стъбълцето на моята детелинка — невинно отвърна той.

— Няма да стане, господинчо!

— Но аз съм лекар! — настоя той, като все още се мъчеше с копчето.

— Не! Всички лекари се превръщат в дърти мръсници!

— Защото никой от младите няма време да изяви артистичните си заложби. Нима ще потъпчеш призванието ми?

— Разбира се, че да! А сега остави копчето ми на мира!

Мърморейки като двегодишно дете, Джон нарисува късо зелено стъбло и два безформени листа.

— Късо стеблена маргаритка! Кой е чувал за маргаритка с късо стебло!

— Това е маргаритка-джудже — успокояващо рече тя. — А и художниците имат право на свой поглед върху нещата. Аз често се възползвам от това.

— Но това изобщо не е най-доброто, на което съм способен! — Джон изкусително прокара дървената дръжка на четката по бедрото й. Усмихна се възможно най-невинно и с надежда се вгледа в изпълнените й с подозрение очи. — Можем да го измием и да опитаме отново. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че толкова рисуване е достатъчно за един ден, доктор Маккалъм. Нали не искаме да изтощаваме таланта ви?

— Добре. — Той я изненада, като скочи на крака и й помогна да се изправи. — Прибери се у дома и си разопаковай багажа. Трябва да се върнеш след един час. Ще си направим вечеря на открито.

— Ох, Джони, не мисля, че ще мога. Наистина съм изморена от пътуването.

— Какво? Не можеш да ми откажеш, Джени! Трябва да хапнеш. А и на мен ми омръзна да се храня сам. Приятелите трябва да си споделят храната. Пък и сега е мой ред.

— Ще побързам — кимна тя. Всъщност беше я убедил още с първото си изречение.

Джон й помогна да избута кануто от брега и весело махна с ръка, преди да събере материалите си и да се отправи към къщата. Джени загреба през езерото, следвана от веселото му свирукане.

— Радва се да ме види не по-малко, отколкото аз него! — промълви тя.

 

 

Следващите няколко седмици отлетяха бързо и безгрижно. Джени и Джон прекарваха цялото си време заедно. Изследването на Джон върху анатомията на целувката започна да изостава, защото той предпочиташе да прекарва времето си с Джени — неговата близка приятелка и както се надяваше — скорошна любовница. Той упорито продължаваше да задържа отношенията им на платонически план, макар и винаги готов за нов урок по релаксация или игри. Дори й помагаше в работата, но когато тя го помоли да намаже с мастило една от дървените гравюри, Джон се запъна.

— Не, мила, предпочитам да гледам как ти го правиш — каза. И не се изненада, когато Джени забелязала закачливата искрица в очите му, го мацна с черно по носа.

Един следобед внезапен порой принуди Джон и Джени тичешком да излязат навън.

— Побързай! Трябва да спасим хартията! — Само след секунди вече стояха над частично изсъхналите листове, вдигнали над главите си големи чадъри. Обхванати от истеричен смях, се облегнаха един о друг. — Дъждът може да направи дупки в хартията — обясни тя между взривовете смях.

— Бог да ни е на помощ, ако позволим на дъжда да направи дупки в хартията ни — ужасно сериозно отвърна Джон. После двамата с вой се свлякоха на земята — защото самите те бяха направили дупки с краищата на чадърите си. Вече съвсем мокри, те ги захвърлиха и започнаха да се боричкат в мократа трева, като всеки обвиняваше другия. За Джон това беше доста непочтена форма на мъчение, но той се поддаде на възможността да държи Джени в обятията си, пък макар и под формата на шеговито боричкане, което нямаше нищо общо с любовна игра.

Когато не работеха над някой от проектите й, Джени винаги имаше подръка безконечни запаси от интересни предложения, които напълно удовлетворяваха глада им за приключения. Един ден те отплаваха от Стюърт Лейк, пренесоха канутата си в Ийст Батл, а после и в Уест Батл, като накрая стигнаха до една река, която водеше към Отър Тейл Лейк — огромна водна площ с размери седем на четиринадесет мили. И по време на цялото им пътешествие Джени бе поддържала интереса му с безброй любопитни факти.

— Ако бяхме отплували на север по Отър Тейл Ривър, бихме могли да минем в Ред Ривър, която се влива чак в залива Хъдсън — обясни тя на Джон. — От друга страна, ако искахме да отидем на юг, бихме могли да минем през Лийф Лейк и да продължим към Мисисипи.

За момент Джон изглеждаше така, сякаш сериозно обмисля тези алтернативи. После мъдро поклати глава.

— Не-е-е, това е твърде дълго пътешествие за един ден. Ще се наложи да пренощуваме. Пък и някоя змия може да се вмъкне в спалния ми чувал. А напоследък не съм имал случаи с отровни ухапвания и съм позабравил практиката.

Тя недоверчиво подсвирна и леко го докосна по главата с мокрото си гребло.

— Ама ти не знаеш ли? Тук няма отровни змии. През зимата става твърде студено за тях.

— Добре че сега не е зима — мрачно й отвърна Джон и изтри водата от косата си.

Окъпана в светлината на топлото обедно слънце, Джени се чудеше какво ли е намислил сега. Той започна методично да изстисква водата от ризата си. През цялото време я наблюдаваше с хитро присвити очи. После грозно се изсмя право в учуденото й лице.

— Дръж се, жено! Това сега цялата ще те измокри!

Отне им почти половин час да изсушат кануто и да съберат провизиите. Стиропореният хладилник се поклащаше вдясно от тях, греблата бяха отплували далеч напред, а раницата им беше подгизнала от вода. Когато вече отново бяха на път, Джени се обади.

— Просто исках да ти покажа.

— Говори ми, Джени. — Джон я докосна по рамото и отвърна на искрящия й поглед. — Вслушвам се във всяка твоя дума. — Вечерта тихо се извиниха един на друг и си пожелаха лека нощ.

На следващия ден Джени изнесе китарата си, за да му даде още един урок по свирене. Научи го на няколко безсмислени песнички, като свиреше и пееше:

Джони-и-и, хайде на фони-и-и, не забравяй и

Рони-и-и, късо-кра-а-ак, криво-кра-а-ак, смешно-кра-

а-ак Джони-и-и.[2]

— Ей, я дай да видя това. — Той се протегна към китарата и започна да свири някаква мелодия, като изненада Джени с познанието си за основните акорди. — Преди години често се шляех с една такава. Обичах да пея смешни песнички. Съчинявах ги на момента.

— Е?

— Ами бяха доста мръснички — поколеба се Джон. — Нали знаеш, смешните песни обикновено са такива. — Тя му се усмихна. — Но може да опитам да изчистя една. — Тя нищо не каза. — Сама си го изпроси, Джени — добави той и запя:

„Срещнах вчера момиче, наречено Чеко,

беше чудна, танцуваше тъй леко!

Целунах я бързо и тъй здраво се вързах,

че бясно подкарах със сто километра!“

— Обзалагам се, че не можеш да напишеш песен на момента! — предизвика го Джени, очарована от изпълнението.

— А, така ли?

— Така!

Той затвори очи и се съсредоточи като студент, който търси подходящ отговор за изравняване на химично уравнение. След няколко минути си пое дъх и запя:

„Една сладурана, наречена Джени,

на нашето докторче е създала проблеми,

но само една сладка целувка от нея

и той от краката до главата ще грейне!“

Той се усмихна самодоволно и й връчи китарата.

— Твой ред е, хлапенце!

— А, така ли?

— Така!

Тя започна да свири, използвайки неговата мелодия. Състезателният дух подклаждаше огъня на амбицията й. Щом Джони може, значи можеш и ти — нашепваше й той. Вдигна лице към слънцето и затвори очи, за да се съсредоточи. Не забелязваше, че Джон също се е съсредоточил — само че над изваяното й тяло, очертано от плетената й блуза.

Малко по-късно в главата й започна да се заражда идея и тя се разсмя. Отвори бистрите си очи, прочисти гърло и запя:

„Млад доктор, наречен Джони Маккалъм

иска целувка, но аз ще му кажа:

щом целувките ми са толкова сладки,

нека тогава е солена цената!

Защо да ги давам безплатно?

По-добре да ги занеса на пазара!“

— А, така ли?

— Така! — отвърна тя и палаво присви очи.

— Проклятие, жено! Никога през живота си не съм плащал за целувка!

— Спомням си как веднъж се опита.

— Беше шега.

— А, така ли? — Тя недоверчиво вдигна вежди, но не чу очаквания отговор.

— Тогава желаех много повече от целувка, Джени — призна той и се усмихна. — Не можеш да си представиш как ме възбуди тази сцена. Никога не бях предполагал, че кънтри музиката може да изглежда толкова добре!

— Песните на Уили понякога имат този ефект върху хората — хитро рече тя.

— Не зная… — Той се престори, че не схваща намека й. — Аз съм по-скоро привърженик на Доли. — Очите му светнаха. — Има толкова тънка талия! — Той изсумтя, за да я разсмее, но Джени остана сериозна.

— За тази тънка талия има много основателна причина, доктор Маккалъм. — Тя млъкна, с което още повече възпламени любопитството му. И когато той я погледна с учудено изражение, Джени го порази с неочаквания отговор.

— Нищо не расте добре на сянка!

Джони се свлече на земята и се смя, докато от очите му потекоха сълзи. Джени си позволи лека триумфална усмивка. Приведе се над търкалящото се тяло и просъска:

— Хванах ли те!

 

 

През уикендите отиваха в града край Батл Лейк за двудневния пазар, който беше разположен на брега на езерото, където преди почти двеста години племената на Чипеуа и сиуксите се бяха сблъскали в страховита битка. Всъщност първоначалното име на мястото беше Ишкуеу-ининг, което на езика на Чипеуа означаваше „където малцина оцеляха“. Тук хората още намираха в пясъка остриета от стрели, но в събота и неделя мястото се препълваше с всякакви търговци, които бяха готови да се пазарят с часове, докато постигнат нужната цена.

Джон започна да колекционира дървени кухненски прибори, като всяка седмица допълваше с нещо необикновено. Джени го попита какво го е прихванало, та се занимава с такива предмети.

— Някой ден ще си имам своя собствена кухня — отвърна й той. — И ще ги накача по стените. — Внезапно зърна една стара очукана точилка и се завтече към нея. Купи я, без дори да се пазари! Върна се след няколко минути, като триумфално размахваше новата си придобивка — специална точилка за рязане на юфка. — Никога не съм знаел, че се прави с това, а ти?

Всяка събота Сара и Джени наемаха място, където да продават творбите си. В тези дни Джон беше неотлъчно до тях, като използваше момчешкия си чар, за да придума някоя жена млада или стара, да си купи нещо. Усмивката му, както каза една от жените, бе способна да отлепи и боята от стените.

— Това хубаво ли е? — разтревожено прошепна Джон.

Двете му съдружнички със смях го убедиха, че е повече от хубаво.

— Добре! — възкликна той и ослепителната му усмивка отново засия. Малко по-късно Сара побутна Джени.

— Внимавай, момиче! — прошепна тя. — Защото ако ти не го хванеш, ще го направя аз!

— Симпатичен е, нали?

— Симпатичен ли? — Сара изсумтя. — Щом само усмивката му въздейства така, представи си какво би било да го целунеш!

— Знам какво е — замечтано каза Джени.

— Знаеш! — Джени срамежливо кимна, а Сара радостно възкликна. — О, не!

Джон се обърна, за да разбере каква е шегата, но Джени мълчаливо поклати глава и го попита дали познава нейната приятелка, която е въздух под налягане.

Тази вечер Джени нежно го целуна по гладката, загоряла от слънцето буза. Джон използва цялото си самообладание, за да не последва безмълвното й предложение. Нещо се бе променило този следобед. И тази промяна бе свързана с радостния изблик на Сара. Но все още нямаше намерение да рискува. През последните седмици бе мислил много, бе прекарал доста нощи в кръстосване на стаята, опитвайки се да намери решение… и почти бе успял да подготви своя план. И нямаше, намерение да се проваля. Залогът беше твърде висок. Той обичаше Джени.

Нощите на Джени също не бяха за завиждане. Ценеше приятелството на Джон изключително високо, но усещаше, че вече е готова да поеме риска на една по-сериозна връзка. Дори само като го наблюдаваше в моментите, в които той не я гледаше, тя се обливаше в студена пот. Дишането й се учестяваше, а сърцето й биеше като сърцето на уловено врабче.

— Започвам да се влюбвам в Джон — прошепна тя на звездите в нощта, в която бе приел непорочната й целувка, а после й бе пожелал лека нощ. Какво щеше да прави сега? Напомни си, че самата тя бе настояла за приятелски взаимоотношения. Но защо той не разбираше сигналите й, че е готова за повече? А може би просто не я желаеше, извика свитото й от болка сърце. Може би беше доволен, че са просто приятели — така нямаше да се чувства зле след един месец, когато щеше да замине.

Съвсем объркана, тя се претърколи на леглото и зарея поглед над среднощните отблясъци на Молърд Бей. Накрая, след дълги терзания и въртене в леглото, тя легна по корем и си обеща нещо.

— Утре ще направя своя ход!

 

 

— Обичам те, Джени — прошепна Джон над водата. Бе дошъл на плажа за еженощната си проверка на дома й. От много седмици насам не можеше нито да работи, нито да спи, ако преди това не се спуснеше до езерото, за да се увери, че на острова на Джени всичко е наред. Тук той си спомняше изпълнените с шеги и закачки дни, а щом се сетеше за красивото й стройно тяло, което излизаше от водата след ежедневното им плуване, пулсът му се ускоряваше. Обичаше да си припомня случаите, в които бе имал възможността да я наблюдава, докато е заета с някаква работа — а той бе попивал с поглед нейната красота, погълнат от топлината на присъствието й, обхванат от желание за още… и още. Джон се завъртя и се върна по стъпките си. Преди да влезе в къщата, промърмори своето предупреждение към любимата си. — Утре е моят ден, Джени. Много внимавай!

Бележки

[1] Анна Мари Робъртсън (1860–1961) — американска примитивиста, известна също и като Баба Моузъс. — (Б.пр.)

[2] Цитат от известна песен на Доли Партън. — Б.пр.