Джоун Брамш
Накажи ме с целувка (10)

Десета глава

Ако някой бе казал на Джени, че е възможно да се чувства толкова свободна и безоблачно щастлива, колкото през последвалата седмица, тя не би му повярвала. Тези седем дни и нощи бяха изпълнени със сладостна страст, откровени разговори и прекрасни забавления. Джени и Джон бяха неразделни… и като че ли ненаситни по отношение на любовта. Всяко време, всяко място бяха подходящи; всяка еротична мисъл си струваше да бъде опитана. И ако в началото бяха започнали със списък, сигурно скоро щяха да бъдат изненадани от разнообразието.

Напълно необезпокоявани, сякаш първите мъж и жена на Земята, те с цялото си сърце се отдаваха на радостта и удоволствието. Любиха се на високата сочна трева, която растеше на покрива й — „Никога не съм се любил върху покрив!“ Любиха се в пълната му вана, а после се изправиха под острите струи на душа — „И това ми е за пръв път!“ Някои от идеите им бяха буквално съвсем мокри! Други не бяха замислени като такива, но въпреки това водеха до сходен резултат… като например, когато решиха да се любят на дъното на кануто им и точно когато бяха стигнали до екстаза, буйните им движения преобърнаха кануто върху главите им. За малко да се удавят, преди да успеят да се освободят един от друг — „А това можеше да ни е последният път!“

Напълно освободени от физически и емоционални задръжки, те се потопиха в любовта, която изпитваха един към друг. Изглеждаше, че се намират в някакъв постоянен унес, който отлиташе, когато се докоснеха. Независимо дали работеха или почиваха, телата им постоянно се търсеха. Но чувството за хумор никога не им изневеряваше. Един ден, докато лежаха заедно дълбоко в гората върху постеля от листа и крехки борови игли, Джон заяви, че отново му е било за пръв път.

— О, хайде, Маккалъм! Казваш това по-често и от мен!

— Вече ти казах, че водех много аскетичен живот… преди да те срещна.

— Джо-ни-и! Нали не се опитваш да ми кажеш, че си бил девствен?

— Е, признавам, че не бях чак толкова голям аскет. — Скришом се усмихна. — Но каква изобретателност може да прояви един студент по медицина в тъмните гардероби на болницата?

— И се опитваш да ме убедиш, че не си се възползвал от положението си на по-старши спрямо сестрите стажантки ли? — Тя го мушна с пръсти корема.

— Мила, бих се възползвал от всяко положение спрямо теб! — весело я заплаши той и светкавично се претърколи върху нея. Постави длан на челото й и загрижено я погледна. — Аха! Изглежда, имаш треска, скъпа. Това състояние изисква пълни изследвания. Трябва да открием каква е причината за това тайнствено покачване на температурата ти. Съществува вероятност да е малария. Чувам, че напоследък отново се е разпростряла насам.

— В Минесота?!

Но той не й отговори и това като че ли не я обезпокои. И двамата бяха напълно увлечени в неговото изследване. По-късно Джон прошепна в ухото й:

— Страшно ми харесва да си играем на доктори, мила!

В неделя сутринта отидоха на пазара, като по пътя взеха и Сара. С типичната за нея прямота тя веднага попадна право в целта.

— Вече бях решила, че вие двамата сте умрели или нещо такова — възкликна, докато наместваше внушителното си тяло на предната седалка до Джени.

— Нещо такова! — ухилен й отвърна Джон.

— А, така ли било?

— Аха — заекна Джени, вече съвсем изчервена.

— Трябваше да се досетя — усмихна се Сара. — Когато някой не вдига телефона и поставя на вратата си огромен надпис, с който уведомява целия свят, че е „отишъл за риба“, човек лесно може да стигне до заключението, че вие двамата сте продължили естествения ход на нещата и сте се влюбили. — Тя се спогледа и с двамата, а после продължи: — И какво смятате да правите сега?

Джон се протегна и взе внезапно изстиналата ръка на Джени. Знаеше, че тя не беше подготвена за този въпрос. Той също нямаше отговор. Но пое отговорността да говори и от нейно име.

— Ще се насладим напълно на щастието си, драги Архангел Гавраиле. И високо ще оценим твоята благословия.

— Та вие я имате от седмици насам, глупавичките ми!

Същата вечер след прекрасната, домашно приготвена вечеря Джени поведе Джон по спираловидната стълба към спалнята си. Досега не бе желала да го води в леглото си — опитваше да се предпази от бъдещата самота. Как би могла да спи тук, ако си спомняше, че в същото легло се е любила с Джони? Но тази вечер разсъжденията й се бяха променили. Може би причината имаше нещо общо с неговия отговор на въпроса, зададен от Сара. Ще се насладим напълно на щастието си, бе казал той. И Джени вече знаеше, че не може да възпрепятства присъствието му, в която и да е част на нейния живот.

— Обичам те, Джени — прошепна Джон и развърза връзките на леката й рокля, след което я остави да падне на килима. — И винаги ще те обичам. — Той допря устни до гърдите й. После вдигна Джени на ръце и я постави върху прохладните чаршафи.

Джени усещаше, че тази вечер нещо го тревожи. Не изглеждаше така отпуснат и спокоен, както през изминалата седмица. Той хвърли дрехите си и легна до нея, като бързо я освободи от коприненото бельо. Прегърна я и силно я притисна към себе си, опитвайки се да обхване всеки сантиметър от тялото й.

— О, Джени, любима. — Гласът му трепереше от вълнение. — Такава нужда имам от теб! По-силна и от първата ни нощ на плажа.

Внезапно уплашена, Джени започна да го гали и покри лицето му с целувки, като отчаяно се опитваше да пропъди неочакваната му болка.

— Аз съм тук, Джони — промълви. — И винаги ще бъда с теб, мили!

— О, Джени, колко се надявам да е така. Не можеш да си представиш колко ми се иска да ти вярвам.

— Какво те кара да се съмняваш в мен, Джони?

— Чувствам се ужасно несигурен тази вечер… това е всичко. — Той се раздвижи и нежните му докосвания пропъдиха, мислите и тревогите от ума й. — Да се любим, Джени… да се любим така, както никога не сме го правили досега.

Горещата молба проникна дълбоко в душата й и Джени му отвърна с цялата си любов. Любиха се така, сякаш искаха да заличат дори мисълта, че могат да се разделят. Нежната възбуда и леките ласки бяха изместени от отприщената лудост на страстта. И двамата напълно усещаха нуждите на другия — едновременно разпалиха огъня, а после всеки пожелаваше и даваше опияняващо удоволствие, докато накрая вече бяха замаяни от усещанията. Накрая, задъхани, с потни и преплетени тела, заедно се заизкачваха към пълното освобождение.

Целият таван вибрираше от страстните им движения и сякаш комети прелитаха над главите им. Измина цяла вечност, преди Джени да събере сили и проговори. Дишането на Джон се бе поуспокоило, но тя усещаше, че напрежението още тегне във въздуха.

— Какво има, Джони?

— Трябва да се върна. — Думите сякаш се забиха в сърцето й. — Искам да дойдеш с мен, Джени. Не желая да бъда повече сам. Искам да станеш моя съпруга.

Джени се изплъзна от прегръдката му, претърколи се към прозореца и зарея невиждащ поглед над Молърд Бей. Нощният бриз я накара да потрепери, а по бузите й тихо се застичаха сълзи.

— Кога трябва да тръгнеш?

— След няколко часа… на разсъмване.

— Откога знаеш за това?

— От този следобед. Обадиха ми се по телефона, преди да дойда за вечеря. Беше доктор Хакнър, човекът, който зае моето място в проекта. Възникнали са някакви административни проблеми… и там имат нужда от мен.

Погали раменете й и се опита да я притегли към себе си. Тя се отдръпна и обви тялото си с ръце. Той не я последва.

Треперещото й сърце безмълвно крещеше: Той има нужда от теб!

— Колко време ще отсъстваш?

— Не зная, Джени. — Той стисна юмруци. — Не мога да ти кажа това. Затова искам да дойдеш с мен. Моля те. Ние имаме нужда да бъдем заедно.

— Не мога да дойда с теб — отвърна тя след дълго мълчание. — Моята работа е тук.

— Това, което казваш, е, че няма да дойдеш с мен. — Гласът му прозвуча безмилостно. — Мислех, че ме обичаш, Джени.

— Не е честно! — Тя се извъртя и се вгледа в мрачното му лице. — Знаеш, че те обичам, но още не съм готова да се върна там. Ти си първият човек, на когото се отдавам така пълно. От много дълго време не съм позволявала на никого дори да ме докосне. — Тя захлипа. — Но искаш повече, отколкото мога да ти дам!

— Какво ще правя без теб, Джени?

Почти несъзнателно двамата отчаяно се притиснаха един към друг.

— Връщай се колкото се може по-скоро! Ще те чакам. За мен никога няма да има друг мъж, Джони. Но просто не мога да оставя това място… все още не. — Тя гневно се изсмя. — А сега вече знаеш защо наричам дома си „Скришната колибка на Джени“.

— Иска ми се никога да не се бях насочвал към психологията — отсече той. — Разбирам те невероятно добре, но сърцето ми… и душата ми, Джени. Те просто крещят да те взема със себе си. Просто се разкъсвам…

— Аз също, Джони. Но ти имаш и други задължения, на които не можеш да обърнеш гръб. Знаеш това не, по-зле от мен. — Докосна намръщеното му чело. — Аз обичам твоята интелигентност и състрадателното ти сърце. Трябва да се върнеш. Но искрено ще се моля професионалната ти преграда да е отново здрава и невредима за твое добро.

— Не зная дали ще се справя без теб, Джени. Ти си моята сила.

— А ти моята.

— Нищо ли не може да промени решението ти? Не мога ли да променя нещо?

— Можеш да ме любиш — за последен път. Внимателно й с много нежност. Искам да имам един последен прекрасен спомен, с който да мечтая.

— Моята сладка безценна Джени! — прошепна той и я прегърна. — Как само те обичам! — промълви срещу полуотворените й устни. — Ти си част от мен… завинаги. — И наистина се любиха така — като в сладостно горчиво прощаване. Всяка стъпка към екстаза беше сякаш на забавен каданс, сякаш искаха да отложат раздялата си. И когато накрая останаха неподвижно прегърнати, Джон прошепна в ухото й: — Ще се върна, Джени. Никога не се съмнявай в това.

— Зная. — Но сърцето й плачеше от болка.

На разсъмване той си тръгна.

Този ден Джени започна работата си напълно изтощена и изтръпнала. Не чуваше пеенето на птиците, не забелязваше пърхането на ярките разноцветни пеперуди. Всичко изглеждаше сиво и безжизнено, така мъртво, както се чувстваше и тя самата. Дори жарките лъчи на лятното слънце не можеха да стоплят безчувственото й тяло. Джони си беше отишъл. На вятъра, който духаше в мокрото й от сълзи лице, сподели, че се чувства едва наполовина жива. Той никога нямаше да се върне. Това беше нейният надигащ се страх. Сега се намираше в същото положение, както когато за пръв път бе пристигнала на този остров. О, всъщност много по-лошо! Този път бе обичала с цялото си сърце. Усещаше се пречупена. Обгърната от мрачни мисли, Джени не чу колата на Сара, която паркира наблизо.

— Какво правиш, драга? — попита я Сара, когато се приближи.

— Умирам от разбито сърце — бавно отвърна Джени и се обърна към приятелката си. — Този път вече няма да се оправя. Поех риска… и изгубих.

— Какво те кара да мислиш, че си изгубила, Джени?

— Джони никога няма да се върне. Бе призован от своята първа любов — неговия проект. Никога вече няма да го видя!

— Глупости! — извика Сара. Джени предизвикателно вдигна глава. — Струва ми се, че прекалено лесно си се поддала на самосъжалението.

— О, иди си и ме остави да умра на спокойствие, Сара Гейбриъл! — настоя Джени. — Кой те е поканил тук? Искам да остана сама!

— Говориш като безсмъртната Гарбо — безмилостно се засмя Сара. — Можела си да направиш милиони в киното, моето момиче. — Тя хвана Джени за раменете и здравата я разтърси. Когато се увери, че е привлякла вниманието й, отново заговори. — Кой, по дяволите, си мислиш, че ми каза да се довлека тук?

Джени премигна, опитвайки се да осъзнае думите й. Нима беше възможно да е…

— Джони ли?

— Самият той, негодникът му с негодник! Но когато говорехме, едва успяваше да се владее и ми се примоли да дойда и да се погрижа за теб. Истинско безсърдечно чудовище, нали?

— Божичко, та той никога няма да се оправи сам!

— Точно това ми каза и той — додаде Сара. — Аз лично мисля, че като си науми нещо, няма начин да не го постигне. Голям умник е. — Доволно забеляза, че лицето на Джени започва да придобива естествен цвят. — Но в края на краищата ти може би си съвсем друга работа. Сама виждам, че нямаш и капчица вяра в този човек и смятам, че е време да се засрамиш, Дженифър Ларсон!

— Просто ми е ужасно трудно да повярвам. — Зачервените очи на Джени отново се насълзиха. — Той ми каза, че ще се върне, но аз не мисля така.

— Пълна липса на вяра и в добавка слепота! Момиче, този мъж е луд по теб. Няма да те разлюби само защото има и други задължения. И ако аз наистина умея да преценявам хората — а това несъмнено е така, — той ще дотърчи обратно при първата възможност. Въпросът е какво ще правиш ти през това време. — Внушителната й фигура се наведе към Джени. — Е?

— Да чезна?

— Не, ако послушаш моя съвет! — Сара забеляза леката усмивка на устните й. — Ще се хванеш здраво за работа, госпожичке. Ще направиш още хартия. Ще направиш трите нови гравюри, за които ми говори. И освен всичко това, ще ми правиш компания. Старият Къстър е поизгубил страстта си. Ти беше права за него. Последните му домогвания бяха преди повече от седмица. Поне спрямо мен, разбира се.

Джени се засмя и обърна очи към небето.

— Ще ти кажа нещо, момичето ми — продължи Сара. — Ти никога няма да имаш подобни проблеми с твоя мъж. Така като го гледам, сигурно ще издържи с години! — Свенливо й намигна. — И ако бях с двадесет години по-млада, щеше да имаш наистина сериозна причина да се разстройваш. Какво ти двадесет, десет дори! Той ми сподели колко много обича по-възрастните жени. — Тя майчински прегърна Джени. — Хайде, миличка. Всичко ще се оправи, обещавам ти. Просто трябва да имаш търпение.

Джени отвърна на прегръдката и благодари на Бог, че й е изпратил толкова добра приятелка, след което добави и малка молитва: „А ще ми изпратиш ли сега и безкрайно количество търпение?“

Така започна дългото бдение на Джени. С помощта на Сара дните се изнизваха. Не много бързо, но отминаваха. Но дългите нощи, прекарани в празното легло, сякаш продължаваха цяла вечност. Въпреки че работеше до припадък, изтощеното й тяло отказваше да се отпусне. А когато започнеше да се унася, я спохождаха кошмари, които разкриваха крехкостта на нейната увереност в любовта на Джон. Тогава се събуждаше задъхана и понякога дори изплакваше в думи най-тъмните си страхове.

— Ти няма да се върнеш, Джони! Но без теб ще умра…

Друг път, особено след някой дълъг разговор със Сара, който й е помогнал да се почувства по-силна, сънищата на Джени се превръщаха в еротични видения, в които тя се обливаше в пот, притискайки се към своя призрачен любовник, жадна за освобождение.

— О, Джони — молеше се тя с разтреперан от страстта глас. — Излекувай ме, любими… Направи ме отново силна! — После се стряскаше и обикаляше стаята, за да провери дали не се е върнал. А стаята винаги се оказваше празна.

Измина седмица, последвана от още една. На всеки няколко дни Джон пишеше кратки писма. Съдържанието им беше в почти телеграфен стил: „Тук се случват много неща, мила, но още не мога да навляза в тях.“ Но все пак в тях винаги имаше доказателства за любовта му към нея. „Ще се върна при първа възможност, мила.“ — С това обещание завършваше всяко писмо.

Джени се радваше на неговите думи и му отговаряше с дълги писма. — „Днес направих шоколадови сладки. Само да можеше да ги опиташ! После излязох да наловя риба за вечеря и една забележително жизнена рибка ме цапардоса по ръката, така че се сетих за теб. Тук всичко ми напомня за теб, Джони. Постоянно присъстваш в мислите ми… и в мечтите. Обичам те.“

Всяка седмица се чуваха по телефона. И двамата бяха сигурни, че дългите им разговори ще зарадват телефонната компания. Късно вечерта в сряда, третата седмица след заминаването си, Джон отново се обади.

— Колко още ти остава, Джони? — попита го Джени, притиснала слушалката към ухото си.

— Не много, мила. Направо полудявам без теб. Сигурно ще ни бъдат необходими още няколко дни, за да оправим, нещата тук. — Тъжната му въздишка зашумя по телефонната линия. — Много ми липсваш, Джени.

— Колко? — Тя също се почувства ужасно нещастна, но се опита да повдигне настроението му.

— Колко ли? Добре, да видим дали мога да го изразя с думи. — Настъпи мълчание, в което тя чуваше само дишането му. — Да! Липсваш ми толкова много, че ако можех, бих изоставил подредената си лаборатория, за да ти помогна да омастилиш няколко гравюри за отпечатване. Как е?

— Бих искала да получа писмено потвърждение на този факт, доктор Маккалъм — засмя се тя. — Никога не съм помисляла дори, че можете да изоставите подреденото заради безпорядъка и още по-малко заради нещо толкова мърляво.

— Мърлянето вече не ме впечатлява както някога, мила. Защото се научих колко е забавно да играеш. — Той пак въздъхна. — Как е времето там? Достатъчно топло ли е за среднощно плуване? — Положителният й отговор го накара да изругае. — Проклятие! Трябва да се махна от тук! Чудя се дали един студен душ ще облекчи болката?

— Горкият Джони — изгука Джени. — Има главоболие.

— Аха-а-а — провлече той. — Точно между палците на краката! — Тя слисано млъкна, а Джон се засмя. — Е, изчерви ли се, рожбо?

— Ти по-добре си измий устата със сапун.

— Само ако дойдеш с мен във ваната, мила.

— Да, за да ме накараш да остана вътре, докато водата изстине, а после да легна болна в едно легло с доктора. — Той се засмя на старата й шега, а тя продължи: — Всъщност с удоволствие бих полегнала с доктора.

— А аз с удоволствие бих полегнал със сестрата. — Стана сериозен. — Джени, мислила ли си за възможността да се ожениш за мен? Нали искаш да си имаш деца, преди биологичният часовник да е отишъл твърде напред… нали?

— Искам да имам деца от теб… да, Джони.

— Мила, ние двамата произлизаме от доста консервативна среда, а появата на деца означава сватба — за предпочитане преди раждането им.

— Но ние още не сме решили нищо за твоята работа и острова ми. — Тя усети, че гърлото й се стяга.

— Не плачи, Джени. Не и сега, когато не мога да те достигна. Виж, ще премислим всичко това заедно. Вярвай ми! Обещавам ти, че ще се справим. Обичам те и се надявам, че ти също ме обичаш…

— Повече от всякога — прекъсна го тя и шумно подсмръкна.

— Знаеш ли, родителите ми често казваха: „Ако си пожелаеш — нещо достатъчно силно, можеш да направиш така, че да се случи.“

— И моите родители ме учеха на същото.

— Виждаш ли? Нима е възможно да не са били прави? Обичам те Джени. И ще се върна у дома веднага щом ми се удаде възможност.

След като затвори телефона, Джени дълго остана загледана в залива, над който се стелеше нощта. Дом! Той бе нарекъл това място дом. Нима можеше да има нещо по-хубаво от това? Тя отпусна глава на меката възглавница и се усмихна на спомена за една стара поговорка: „Където е сърцето, там е и домът.“ След това се унесе в дълбок спокоен, сън — за първи път от заминаването на Джони насам. Всичко щеше да се подреди.